Клайв Къслър, Грант Блекууд
Златото на Спарта (16)

Глава 14

Ръм кей, Бахамски острови

Ръм Кей обхващаше не повече от трийсет квадратни мили и на пръв поглед намирането на скрита база изглеждаше лесна задача за непосветените, но Сам и Реми не го правеха за първи път и добре знаеха, че със стотиците си заливчета и ръкави, бреговата ивица е поне шест пъти по-дълга от грубата обиколка на острова.

Местните наричали острова Мамана, Христофор Колумб го нарекъл Санта Мария де ла Консепсион, а днешното си име получил, когато испанските изследователи намерили сандъче с ром на един от покритите с бял пясък плажове.

Единственото по-голямо селище на острова, Порт Нелсън, се намираше сред кокосовите горички на североизточния бряг. При население от петдесет до седемдесет души според преброяването от 1990 г., повечето от които живееха в Порт Нелсън, основният, макар и анемичен поминък на Ръм Кей беше туризмът, следван от ананасите, солта и агавата. Другите някогашни селища, отдавна изоставени и обрасли, носеха екзотични имена като Черната скала и Хълмът на духовете. Целият остров беше обграден от внушителни рифове, корали и наноси, поради което в миналото бил любимо място на пиратите — поне така твърдеше брошурата, която Реми взе от Насау.

— Има дори прочут потънал кораб — каза тя, докато Сам насочваше „Бонанза“ надясно, следвайки очертанията на острова.

Вероятността да забележат целта от въздуха беше минимална, но и двамата сметнаха за благоразумно да обиколят поне веднъж острова, за да се ориентират по-добре.

— Черната брада? — предположи Сам. — Или капитан Кид?

— Нито единият. „Завоевателят“ на Нейно величество — първият британски боен кораб с пропелер, потънал през 1861 г. близо до рифа Съмнър Пойнт.

— Май си заслужава да се върнем и друг път.

Ръм Кей предлагаше няколко луксозни курорта и множество крайбрежни къщи под наем. Като гледаше лазурните води, тучните хълмове и относителното уединение, Сам си помисли, че това е идеалното място да избягаш от всичко.

— Ето я пистата — каза Реми и посочи през прозореца. Хиляда и триста метровата павирана писта се намираше на няколко мили от Порт Нелсън: бяла просека във формата на буквата Т, която гората изглеждаше твърдо решена да си върне обратно. Сам видя напомнящите на мравчици работници, които сечаха клоните с мачетета. На изток от пистата се виждаше Соленото езеро, а на няколко мили по на север — езерото Джордж.

Въпреки че Сам не се боеше да използва пистата, помолиха Селма да им наеме самолет с понтони. Обикалянето на острова с кола можеше да отнеме седмици и нямаше да се разминат с дълго ходене през горите. Благодарение на понтоните можеха да кацат, където си искат по бреговата линия, за да изследват всяко място, което им се види интересно.

Сам се спусна на шестстотин метра височина и се свърза с кулата в Порт Нелсън. Оттам потвърдиха плана и разрешението за полета. После Сам завъртя самолета над североизточния нос и се насочи на юг покрай брега. Това беше най-слабо населената част на острова и двамата с Реми решиха, че е подходящо да започнат проучването си оттук. Западната половина на острова беше доста населена — поне според местните стандарти — и една тайна база надали би останала незабелязана. Селма не откри никакви сведения и Фарго го приеха за добър знак. Стига тайната база да не е просто измислица на умопобъркан морски пехотинец от Кригсмарине.

— Тук би станала добра база — каза Сам и кимна към един залив с формата на полумесец и захарнобели плажове. Най-близката следа от цивилизация, нещо като изоставена плантация, беше на шест мили навътре в сушата.

Сам намали скоростта и започна да се спуска, докато слезе на около шейсет метра над водата и завъртя носа на самолета към плажа. Погледна набързо, за да се увери, че не е пропуснал някой риф, и се спусна надолу, докато понтоните не докоснаха вълните. Остави мотора на празен ход и се остави на инерцията. Понтоните изсвистяха върху плитчините и самолетът спря спокойно на два метра от брега.

— Чудесно кацане, мистър Линдберг! — похвали го Реми и откопча колана си.

— Надявам се, че всичките ми кацания са такива.

— Разбира се, скъпи! С изключение на онзи път в Перу…

— Остави!

Реми слезе от самолета, Сам й подаде раниците и чувалите с оборудването за къмпинг. Сателитният му телефон избипка.

— Мистър Фарго, Селма се обажда.

— Тъкмо навреме! Току-що кацнахме. Чакай малко! — Сам повика Реми и пусна високоговорителя. — Първо най-важното — в къщата ли сте?

След като чу сведенията на Руб за Бондарук, Архипов и Холков, Сам поръча на Селма, Пийт и Уенди да се нанесат в къщата на Голдфиш Пойнт и да включат алармената система, която направи преди много време, само за да задоволи инженерните си амбиции. Знаеше, че с нея може да затрудни дори цял отряд на ЦРУ. Освен това, за късмет, шефът на полицията в Сан Диего, който беше и партньор на Сам по джудо три пъти в седмицата, живееше на половин миля от там. Патрулките откликваха изключително бързо на сигнали в района.

— Всичко е наред — успокои го Селма.

— Как върви битката?

— Напредваме. Събрали сме ви интересни неща за четене, когато се приберете. Но първо добрите новини. Разбрах какво е насекомото на дъното на бутилката. От семейния герб на Наполеон е. В дясната част на герба се вижда нещо, което прилича на пчела. Макар историците да спорят по въпроса, повечето смятат, че това изобщо не е пчела, а златна цикада — или поне такава е била в началото. Символът е открит за първи път през 1653 г. в гробницата на Хиддерик I, първият крал от династията на Меровингите. Символизира безсмъртие и възкресение.

— Безсмъртие и възкресение — повтори Реми. — Малко самонадеяно, но все пак говорим за Наполеон.

— Чакай сега — прекъсна я Сам, — искаш да кажеш, че емблемата на Наполеон е някакъв скакалец?

— Не точно скакалец — отговори Селма, — от друго семейство е. Цикадата е по-тясно свързана с плюещите бръмбари.

— А, да, кралският плюещ бръмбар — разсмя се Сам.

— Предвид цикадата и инициалите на Анри Аршамбо, няма съмнение, че бутилките са от изгубената изба.

— Добра работа — похвали я Сам, — какво друго имаш за нас?

— Завърших анализа на превода на дневника на Манфред Бьом. Има едно изречение за „Козята глава“…?

— Сещам се — каза Реми.

Двамата със Сам решиха, че става дума за кръчма на Ръм Кей, която Бьом е посещавал с другарите си от кораба.

— Е, малко си поиграх с превода, използвайки сложен и опростен немски, и смятам, че Козята глава е географска марка, някакъв ориентир. Проблемът е, че колкото, и да търсих, не открих нищо свързано с Ръм Кей или другите острови.

— Ще си държим очите отворени на четири. Ако си права, сигурно става дума за някакво скално образувание.

— И аз така мисля. И накрая, дължа ви извинение.

— За какво?

— За една грешка.

— Кажи ми, че не е вярно.

Селма рядко допускаше грешки, и то само незначителни. Беше изключително прецизна в работата си.

— Малко съм объркала превода от немския военноморски архив. Волфганг Мюлер не е бил капитан на „Лотринген“. Бил е пасажер, също като Бьом. И също капитан на подводница: бил е назначен на миниподводница UM-77.

— Значи Бьом и Мюлер и техните подводници са били на борда на „Лотринген“, който прекосява Атлантическия океан, спира в Ръм Кей за презареждане и преоборудване…

— Това е думата, която морякът — Фрош — използва в блога си, нали?

— Да, преоборудване.

— Седмица по-късно подводницата на Бьом, UM-34, се оказва в река Покомоук, а „Лотринген“ е потопен. Което ни навежда на въпроса къде е подводницата на Мюлер, UM-77?

— Немските архиви я водят за изчезнала. Според американските военноморски архиви на борда на „Лотринген“ не е намерено нищо.

— Значи UM-77 вероятно е била изпратена на собствена мисия, подобна на тази на Бьом.

— Да — съгласи се Сам, — но има и трета възможност.

— Каква?

— Да е още тук. Озадачава ме думата „преоборудване“. „Лотринген“ е бил с дължина към четирийсет и пет метра, нали така?

— Горе-долу — потвърди Селма.

— За преоборудването на толкова голям кораб, са били нужни солидни съоръжения, които досега щяха да бъдат открити. Започвам да си мисля, че е ставало дума за миниподводниците. И ако сме прави, че мисията им е била строго секретна, нямало е как да го направят на открито — не и докато над тях летят хидроплани на американските Военноморски сили.

— Което означава…? — попита Реми.

— Че ще се занимаем с малко спелеология — отвърна Сам.

 

 

Приключиха с разтоварването на самолета, укрепиха го в пясъка и започнаха да се оглеждат за място за лагеруване. До смрачаване оставаха само няколко часа. Бяха тръгнали много рано сутринта.

— Имаме си конкурент — каза Реми, като посочи надолу по плажа.

Сам закри очи от слънцето и примижа.

— Е, това не се вижда всеки ден.

На четиристотин метра от тях, сгушена до края на гората по северния бряг на езерото, се виждаше наколна колиба с конусовиден сламен покрив и дъсчени стени. Приличаше на декор от холивудски филм. Между предните два стълба беше опънат хамак, от който висеше крак. Без да поглежда, човекът вдигна ръка за поздрав и се провикна:

— Ахой!

Сам и Реми се приближиха. Пред колибата се виждаше огнище. Около него бяха наслагани изхвърлени от морето трупи. Очевидно служеха за сядане.

— Добре дошли! — поздрави ги непознатият мъж.

Изглеждаше достолепен, жилав, с побеляла коса, добре оформена козя брадичка и искрящи сини очи.

— Не искахме да ви се натрапваме — каза Сам.

— Глупости! Тук скитниците са винаги добре дошли. Заповядайте, седнете.

Сам и Реми хвърлиха багажа си на пясъка и седнаха на трупите. Сам представи себе си и Реми на домакина, който отвърна простичко:

— Радвам се, че сте тук. Даже ще ви оставя имението. Време е да продължа нататък.

— Не си тръгвайте заради нас — притесни се Реми.

— Няма такова нещо, мила госпожо. Имам ангажимент в Порт Хенри. Няма да ме има няколко дни.

С тези думи мъжът изчезна между дърветата и след няколко секунди се появи, бутайки скутер.

— Вътре има рибарски прът, стръв, тенджери, тигани и прочее — каза той. — Чувствайте се като у дома си. На пода е капака за избата. Опитайте някоя бутилка.

Изпълнен с непонятно доверие към непознатия, Сам го попита:

— А да сте чували легенди за някаква тайна база наоколо?

— Нацистка база за подводници, нали?

— Именно.

Мъжът подпря скутера, после влезе в колибата и изнесе оттам нещо като квадратна ламарина с размер на тава. Подаде го на Сам.

— Това за вечеря ли е? — попита той.

— Това е хидро крило, синко. От много малка подводница, както изглежда.

— Къде го намерихте?

— В Либърти Рок, на север от Порт Бойд.

— Може би оттам трябва да почнем тогава.

— Намерих го в една лагуна. Предполагам, че е изхвърлено от подземна река. Тук, в източната част на острова, всички реки текат от юг на север. Проблемът е, че не са достатъчно силни да избутат друго, освен това крило.

— Не се засягайте — каза Реми, — но ако сте знаели какво е това, защо сами не сте потърсили подводницата?

— Проучил съм това-онова — усмихна се мъжът. — Досетих се, че рано или късно ще се появи някой, който ще зададе правилните въпроси. И ето че дойдохте. — Мъжът тръгна към скутера, после спря и се обърна. — Знаете ли, ако бях немски моряк по онова време и търсех място, на което да се скрия, много бих се радвал да се натъкна на морска пещера.

— Аз също — съгласи се Сам.

— За късмет, Ръм Кей е пълен с такива. Само по този бряг има десетки, повечето непроучени и свързани с подземни реки.

— Благодаря. Между другото, да сте чували за нещо, наречено Козята глава?

Мъжът се почеса по брадичката.

— Не, не ми познато. Е, аз ще вървя. Наслука! — Той запали мотора и изчезна.

Сам и Реми помълчаха няколко секунди, после Сам рече:

— Проклет да съм!

— Какво?

— Дори не го попитахме как се казва.

— Няма нужда — каза Реми, като посочи към колибата. До вратата имаше дървена табелка, на която с ръкописни червени букви беше написано: „Каса де Къслър“.