Тимъти Зан
Наследството на завоевателите (7)

7.

Тъканният анализатор издаде сигнал за завършена работа. Звукът едва се чу от плющенето на стените на подслона. Клнн-даван-а остави писалката си и отиде до апарата, като оглеждаше стените по пътя си. Вятърът доста се беше засилил през последния половин тентарк и нямаше никакви признаци, че ще утихне скоро. Ако бурята не отминеше след един-два тентарка, щеше да им се наложи да се откажат от допълнителните проби тази вечер.

— Отвън взе да става доста шумно — обади се от другия край на подслона асистентът й Бкар-отопо. Тонът му беше малко изнервен. — Колко силни са ветровете тук?

— Не се безпокой, всичко ще е наред — отговори му Клнн-даван-а, приведе анализатора в режим на изчакване и направи разпечатка. — Тези подслони могат да ни защитят от всичко, което Грий може да хвърли срещу нас. Поне през този сезон.

— Да, чувал съм истории за бурите по време на равноденствията — поде темата Бкар-отопо. — Случвало ли ти се е да присъстваш на такова нещо?

— Няколко пъти — каза Клнн-даван-а. Разпечатката вече се намираше в ръцете й и тя направи бърз преглед на цифрите. Обещаващо. Определено обещаващо. Може би този път щяха да успеят да открият ключа към генетичното преобразуване. — Не бих искала да съм в подобен подслон в такова време, но постоянните сгради издържат без проблем.

— Сигурно и тогава е доста впечатляващо…

— И същевременно чудесно и вдъхновяващо — прекъсна го тя й му подаде разпечатката. — Ще вкараш ли това в записващото устройство? И след това направи съпоставка с останалите проби.

— Слушам, изследовател — с готовност каза той и избута стола си към рекордера. — Ще вземем ли още проби тази вечер?

— Стига вятърът да утихне.

— Тъкмо за това си мислех — колебливо каза Бкар-отопо. — В най-добрия случай, малките на чиг са доста непредсказуеми. Да не говорим как ще се отрази на поведението им буря като тази.

— Всичко ще бъде наред — увери го Клнн-даван-а и отново насочи вниманието си към вятъра. Не беше ли утихнал малко? Май да. — Ще надникна отвън да видя дали бурята отминава.

— Да дойда ли с теб?

— Не, ще се оправя. Няма да се отдалечавам много.

— Мога да пратя някой старейшина да те придружи — настоя той и посегна към звънеца.

— Ще се оправя — повтори тя. — Защо не се заемеш със сравненията?

Последва нещо като въздишка.

— Слушам, изследовател — отново каза той и неохотно се обърна към машината.

Клнн-даван-а отиде до вратата и започна да закрепва котките на краката си, като клатеше глава наум. За пореден път се чудеше какво да прави с Бкар-отопо. Току-що излязъл от училище, прилежен и жаден за нови знания, той направо беше идеалният асистент.

Но, за съжаление, започваше постепенно да хлътва по нея.

Стискаше здраво куфарчето на излизане, но въпреки това вятърът за малко не го изтръгна от ръцете й. Борейки се с поривите, тя затвори вратата. Слънцето на Грий отдавна се беше скрило зад хоризонта и й се наложи да спре за момент, докато зениците й за нощно виждане се разширят достатъчно, за да се пригодят към тъмнината. Няколко мига по-късно виждаше достатъчно добре каменистата земя под краката си и се отправи покрай останалите подслони към ръба на плитката яма, в която се бе настанила групата.

Разбира се, най-простото решение бе да уреди преместването на Бкар-отопо в някоя от останалите три групи дхаа’ррски изследователи, които се намираха на Грий. Това щеше да му помогне да я забрави и може би да се завърти около някоя, която не е с десет цикъла по-възрастна от него и няма сключено предбрачно споразумение. Ако успееше да уреди нещата по подходящ начин, той дори нямаше да разбере, че именно тя е станала причината за прехвърлянето.

Но проблемът бе, че можеше и да разбере. И ако можеше да съди по собствения си опит, когато бе на деветнадесет, това щеше да му се отрази ужасно. Докато беше малка, Клнн-даван-а винаги се смяташе за съвсем обикновена — средна хубост, никакви особени качества и далеч по-ниска от средната комуникативност и родово положение. Наистина, умът й бе доста остър, но тя така и не разбра, че това може да й помогне да промени отношението на околните към себе си. Така стояха нещата, докато не откри, че й е интересна ксенологията и изучаването на другопланетните култури. Тогава започна да се чувства като у дома си в компанията на съмишленици. А когато приятелството й с Трр-гилаг започна да се превръща в нещо повече, тя вече бе достатъчно уверена в себе си, за да поеме риска да бъде наранена.

За съжаление, Бкар-отопо далеч не бе стигнал до този етап. Въпреки това тя трябваше да предприеме нещо, и то скоро. Годежните нишки, които носеше винаги, изобщо не го спираха. Нито пък името на Трр-гилаг, което тя споменаваше във всеки удобен случай. Явно се налагаше да му каже как стоят нещата. Открито и без заобикалки.

И след това да го премести.

Вече беше стигнала до ямата и оградата срещу хищници, която ограждаше лагера. Вятърът тук бе по-силен и поривите му сякаш правеха всичко възможно да я съборят. Тя се приюти до една скала, вдигна ръце, за да предпази очите си, и погледна небето.

Имаха късмет. Между хълмовете и планината зад тях ясно се виждаше характерното скупчване на облаци, което означаваше край на бурята. Още десет — най-много двадесет — стоудара и вятърът щеше да утихне. Нямаше проблем двамата с Бкар-отопо да отидат до фермата на За Мингчма за още проби.

Тя се облегна на скалата и се загледа към хълмовете. През гъстата мрежа на оградата се виждаха светлините на петдесетина чигски къщи, разпръснати безпорядъчно по склоновете на хълмовете и дори в полите на планината. Повечето от местните бяха фермери, които правеха всичко възможно, за да осигурят препитанието си от бедната почва. Държаха се настрана от зхиррзхианската изследователска група, но поне не проявяваха онази открита враждебност, с която се сблъскваха в градовете и селищата в низините.

Погледът й се спря върху един участък и Клнн-даван-а се намръщи. Нещо не беше наред с оградата около малките. Тя се загледа по-внимателно. Зениците й се разшириха максимално. Стана малко по-светло…

Дебелият ствол на някакво дърво, навярно съборено от вятъра, беше паднал върху оградата и я притискаше към земята.

Тя измъкна комуникатора от пакета на колана си. Гледката отново се промени, когато се отвориха зениците й за виждане в инфрачервения спектър. Комините на къщите и димът, който излизаше от тях, се превърнаха в нежно сияние. В дворовете на близките къщи се виждаха по-големи и безформени неща — малки, които се свиваха едно към друго, за да се предпазят от вятъра, или безцелно се мотаеха насам-натам, без да обръщат внимание на стихията.

В района зад падналата ограда нямаше нищо.

— Страхотно — промърмори Клнн-даван-а и насочи комуникатора към пирамидата в центъра на лагера. Успя да чуе слабия звук на звънеца, монтиран на върха й. Тя се притисна отново към скалата, като се взираше в тъмнината…

Пред нея се появи един старейшина.

— Да, изследовател?

— Оградата при фермата на Ка Чагба е паднала — извика тя през вятъра. — Малките са се измъкнали. Ще отида да ги потърся. Кажете на директора Прр-еддси и го помолете да прати някого да ми помогне.

— Идеята не е добра — извика в отговор старейшината. — Особено в буря като тази. Могат да станат агресивни.

— Всичко ще бъде наред — увери го Клнн-даван-а. — Била съм в тази ферма няколко пъти и малките ме познават, както и всеки друг зхиррзхианец. Не мисля, че ще ми създадат проблеми.

— Няма да могат да ви подушат от вятъра — възрази старейшината. — Рискът е прекалено висок.

— Не чак толкова. Както и да е, поемам го. А, кажете на Прр-еддси да прати някого да предупреди и семейство Ка Чагба. Нищо чудно да не знаят, че малките им ги няма. Да действаме.

— Слушам, изследовател — с нежелание каза старейшината. — Не се отдалечавайте много, веднага ще ви пратя някого.

И изчезна. Клнн-даван-а прибра комуникатора и извади стингера. Малките може и да не й създадяха проблеми, но планината криеше и други опасности. Тя свали предпазителя и се почувства по-уверено, когато вибрирането в дланта й показа, че оръжието е заредено. Отвори вратата на оградата и пристъпи навън.

— Изследовател? — чу се тихият глас на един старейшина. — Казаха ни да дойдем и да ви помогнем.

— Добре. — Клнн-даван-а погледна бледите очертания. Добре. Прр-еддси й беше изпратил трима. Това щеше да й свърши работа. — Търсим липсващи малки. Искам двама от вас да претърсят района. Прегледайте особено внимателно деретата, местата, които могат да осигурят завет, и други защитени от вятъра места. Ти — обърна се тя към третата, която беше станала старейшина отскоро: наричаше се Рка’т-мсоци-а — оставаш с мен. Оглеждай се за хищници.

Другите двама изчезнаха.

— Къде отиваме? — попита Рка’т-мсоци-а.

— Ще започнем от потока — каза Клнн-даван-а, ориентира се по къщите и посочи наляво. — Там, където е по-дълбоко. Не се отдалечавай.

Тя продължи напред, като се мъчеше да запази равновесие. Надяваше се, че Прр-еддси ще изпрати още някой зхиррзхианец да й помогне в търсенето. Старейшините бяха чудесни свързочници, но в качеството им на ловци или следотърсачи, особено късно през нощта, от тях можеше да се желае още много. За съжаление, най-вероятно Прр-еддси нямаше да предприеме нищо и щеше да си остане на сигурно. Въпреки гениалните си способности в областта на лингвистиката, той бе най-страхливият зхиррзхианец, на когото Клнн-даван-а беше попадала.

— Изследовател? — обади се Рка’т-мсоци-а. — Проверих напред и мисля, че ги намерих. Във всеки случай, точно в онази посока при потока има нещо.

— Добре — каза Клнн-даван-а, като не обърна внимание, че изрично беше наредила на Рка’т-мсоци-а да не се отделя от нея. — Колко са?

— Съжалявам — малко виновно каза Рка’т-мсоци-а, сякаш се самообвиняваше. — Не мога да определя.

— Няма нищо — побърза да я успокои Клнн-даван-а. Рка’т-мсоци-а беше станала старейшина само преди един цикъл тук, на Грий, след нападение на друдокий. Още не можеше да свикне с ограниченията, които й налагаше новата форма на съществуване. Освен това тя бе едва на тридесет и четири цикъла, когато се случи инцидентът — само пет цикъла по-възрастна от Клнн-даван-а. Това сигурно правеше нещата още по-трудни за нея. — Хайде да проверим.

Продължиха нататък. Клнн-даван-а държеше и двата си чифта зеници максимално отворени и се оглеждаше във всички посоки. Знаеше, че Рка’т-мсоци-а е била смачкана много лошо от друдокий и е станала старейшина по-късно поради раните си. Не й се искаше самата тя да изпита нещо подобно. Нищо чудно всички тези неприятности около инцидента да обясняваха някои от страховете на Прр-еддси, особено по отношение на животинския свят на Грий. Когато се бе случило, той беше бил заедно с нея…

Нещо се помръдна зад скалата от дясната им страна.

— Изследовател! — рязко извика Рка’т-мсоци-а. — Там!

— Видях. — Клнн-даван-а насочи стингера си. Да, беше нещо живо и според размерите си спокойно можеше да е малко. Проблемът беше, че можеше да е и още много други неща. Включително и друдокий. — Отиди и разгледай по-отблизо. Може би ще успееш да разбереш какво е.

— Ще се опитам — отговори Рка’т-мсоци-а и изчезна в скалата. Клнн-даван-а чакаше, затаила дъх…

Рка’т-мсоци-а се върна и изсъска:

— Друдокий!

Опашката на Клнн-даван-а трепна.

— Сигурна ли си?

— Да. — Гласът на Рка’т-мсоци-а трепереше. — При това е голям.

— Добре, не изпадай в паника — каза Клнн-даван-а и бързо се огледа. — Сигурно по това време вече се е нахранил. Да се опитаме да се измъкнем.

Отговор не последва.

— Рка’т-мсоци-а?

От старейшината нямаше и помен.

— Страхотно — промърмори Клнн-даван-а и бавно започна да се оттегля, като не преставаше да се оглежда. Можеше да стреля по животното оттук. Пуснат на пълна мощност, лазерният лъч на стингера й бе в състояние да проникне през кожа, мускули и кости и да убие моментално всяко създание. Но независимо от твърденията на Рка’т-мсоци-а, Клнн-даван-а не беше сигурна, че животното, което дебнеше там, наистина е друдокий. А ако се окажеше едно от липсващите малки, смъртта му щеше да сложи край на крехкото доброжелателство на местното население. Най-правилното решение бе просто да се махне.

Направи още една крачка назад. В същото време нещото зад скалата се раздвижи. Клнн-даван-а предупредително вдигна стингера си…

— Отляво! — изпищя в ухото й Рка’т-мсоци-а.

Клнн-даван-а се обърна. Буквално от нищото изникна нещо друго, което се носеше към нея със скоростта на засилила се кола.

Палците й натиснаха спусъка на стингера и яркият лазерен лъч проряза въздуха. Светлината премина през разширените й зеници и ужасната болка в очите и главата погълна всичко и я остави в ужасяваща тъмнина. Тя отчаяно размахваше стингера, без да знае накъде го насочва, ревът на вятъра се смесваше с рева на друдокий, чу как предпазителят на оръжието се премести в режим на самоунищожение, усети миризмата на хищника…

Друдокий се хвърли върху нея и я просна на земята. Стингерът й отлетя настрана. Тя се задъха от болката, от горещината и тежестта на хищника, който я притискаше към студените камъни. С последни сили забеляза, че отново и отново се мъчи да разреже дебелата кожа с ръбовете на езика си…

И изведнъж тежестта изчезна. Клнн-даван-а отвори очи — не беше разбрала кога ги е затворила — и видя група зхиррзхианци, наклякали около нея.

— Добре ли си? — загрижено попита Бкар-отопо, приближи се до нея и я хвана за рамото. — Ти… директор Прр-еддси, тя е цялата в кръв!

— Всичко е наред — изхриптя Клнн-даван-а и махна окуражително с ръка, докато се мъчеше да си поеме дъх. — Нищо ми няма. Това е кръвта на друдокий.

— Сигурна ли си — попита Прр-еддси от другата й страна.

— Да — каза Клнн-даван-а. — Сигурно е бил мъртъв още преди да ме достигне.

— Размина ти се — изръмжа Прр-еддси. — Имаш страхотен късмет, че вече не си станала старейшина.

— Зная — каза Клнн-даван-а. Побиха я тръпки като се огледа. Лицето и тялото й бяха лепкави от кръвта на друдокий, която вече изстиваше и се превръщаше в лед. Главата й още бучеше от заслепяването, тялото я болеше от падането, а езикът й гореше от киселия вкус на кожата и кръвта на хищника, както и от собствената й отрова.

Но не бе станала старейшина и тялото й все още бе цяло. Наистина беше извадила невероятен късмет.

— Радвам се, че го разбираш — изръмжа Прр-еддси. — Вярвам, че никога няма да забравиш този урок. Никога, в никакъв случай недей да излизаш сама в такава опасна обстановка. Ако Рка’т-мсоци-а не ни беше предупредила, друдокий щеше да ти види сметката.

Значи затова Рка’т-мсоци-а беше изчезнала.

— Повярвайте ми, това няма да се повтори — каза Клнн-даван-а. — Просто се тревожех за изгубените малки.

— Те имат доста повече шанс пред два друдокия в сравнение с тебе — възрази Прр-еддси, този път малко по-меко. — Както и да е, нищо им няма. Долу при потока са. Предупредихме семейство Ка Чагба. Някой от тях ще ги прибере.

— Добре. — Клнн-даван-а се обърна на лявата си страна. Опашката й, която досега беше притисната между краката, реши също да напомни за себе си. — Значи можем да продължим с пробите.

— Не говориш сериозно — възрази Бкар-отопо и отново я хвана за рамото. — След всичко това…

— Млъкни, Бкар-отопо — каза Прр-еддси и огледа критично Клнн-даван-а. — Наистина ли смяташ, че си в състояние, изследовател?

— Добре съм. — Клнн-даван-а се изправи и погледна небето. Вятърът още бе силен, но краят на бурята приближаваше. — Освен това сме стигнали до много важен етап в наблюденията си. Точно сега не можем да си позволим да изпуснем нито една проба.

— Добре — каза Прр-еддси. — Щом си сигурна, че ще се справиш. Но първо се почисти. Имам предвид наистина да се почистиш. Ако доближиш някое малко с тази миризма на друдокий, няма да имаш възможност да използваш днешния урок на практика. Бкар-отопо, изпрати я до лагера. И после започнете да приготвяте апаратурата.

 

 

Вятърът почти беше утихнал, когато Клнн-даван-а отвори вратата на оградата на фермата За Мингчма.

— Има ли някой? — повика тя на езика на чиг.

— Не ги виждам — нервно промърмори Бкар-отопо. — Какво ли е станало?

— Не зная — каза Клнн-даван-а и се огледа. Опашката й започна нервно да се движи. Надяваше се, че всичко е наред. Нападението на друдокий я бе изтощило повече, отколкото й се бе сторило отначало, и сега най-голямото й желание беше да се скрие в подслона и да се пъхне в леглото. Последното нещо, което й трябваше, бе конфликт с чиг.

— Къде са тогава? — не спираше Бкар-отопо.

— Може просто… а, ето ги. — Клнн-даван-а посочи групата малки, които тихо излязоха иззад къщата и тръгнаха към тях. — Просто са се криели от вятъра — добави тя и събра кураж да пристъпи напред и да протегне ръка. Малките ги бяха виждали достатъчно пъти, но, както беше отбелязал Бкар-отопо, бурята ги беше раздразнила. Ако с ограничените си умове приемеха, че разрешението да се допускат чужди вече не се отнася точно до тези натрапници…

Водачът се доближи до Клнн-даван-а и внимателно подуши протегнатата й ръка. За момент изръмжа, но после сви уши и се оттегли.

Клнн-даван-а бавно издиша.

— Видя ли? Няма проблем. Хайде.

Трите какавиди бяха окачени на южната стена на къщата — големи кълба коприна, изпредени от малките, които сега бяха вътре. Малки в процес на метаморфоза от състоянието на животни, които пазеха фермата, в напълно съзнателни и разумни възрастни чиг.

— Тръпки ме побиват всеки път, като си помисля за това — промърмори Бкар-отопо, когато Клнн-даван-а коленичи до първата какавида и отвори чантата с инструментите за взимане на проба.

— Не виждам причина — отговори тя, докато избираше подходяща сонда и спринцовка. С помощта на сондата махна част от коприната и пъхна спринцовката в масата вътре. — В известен смисъл това е паралел на нашето преминаване от телесен в старейшина.

— Сигурно точно затова — каза Бкар-отопо, като направи друг отвор и махна още от коприната. — Паралел с начина, по който чиг третират малките си.

Клнн-даван-а махна отрицателно с език.

— Този път не ме разбра.

— Само си помисли. Чиг третират малките си като животни…

— Те са животни.

— Знаеш какво имам предвид. Могат поне да ги държат някъде на закрито, вместо да ги оставят така беззащитни навън. Знаеш ли колко от тях умират от нападенията на хищници преди метаморфозата?

— Не чак толкова много.

— Не чак толкова много? Наричаш седемдесет процента малко? И това е тук. А съм чувал, че в градовете смъртността е още по-висока. Там малките от различните семейства непрекъснато се бият помежду си.

— Това са чиг, Бкар-отопо — напомни му Клнн-даван-а. — Върхът на иглата достигна нещо твърдо — тялото на малкото. Внимателно, като се опитваше да не движи иглата, тя натисна бутона на спринцовката. Усети лекото вибриране, когато малката помпа на устройството започна да изсмуква течности и мека плът в контейнера. — Не можеш да ги съдиш по нашите морални стандарти.

— Може и да е така — изръмжа Бкар-отопо. — Но определено можем да съдим себе си. Понякога си мисля, че старейшините ни използват по същия начин, по който възрастните чиг — малките си.

— Какво ще рече това? — намръщи се Клнн-даван-а.

— Не зная — въздъхна Бкар-отопо. — Просто ми се струва, че непрекъснато жертваме нещо заради тях. Май изобщо не трябваше да го казвам.

— Така е — съгласи се Клнн-даван-а. — И те съветвам преди пак да започнеш да говориш подобни глупости, да си помислиш за начините, по които старейшините съдействат на обществото ни. Като започнеш от междузвездните комуникации и завършиш с това, че ме спасиха от друдокий само преди един тентарк.

— Да, изследовател — промърмори Бкар-отопо.

Спринцовката спря да вибрира — контейнерът беше пълен. Клнн-даван-а внимателно я извади от какавидата, като се чудеше какво ли означава този разговор. По всяка вероятност — нищо. Бкар-отопо бе едва на деветнадесет, а младите винаги се бунтуват срещу нещо. Сигурно бе просто бунтарство.

Във всеки случай, психологията на младите зхиррзхианци не я интересуваше. Това обаче не се отнасяше до метаморфозата у чиг. Тази вечер трябваше да се вземат още единадесет проби. Клнн-даван-а върна спринцовката на мястото й и извади нова.