Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Strangers on a Train, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ckitnik (2011)

Издание:

Патриша Хайсмит

Непознати във влака. Дълбока вода. Крясъкът на кукумявката

 

Американска. Първо издание. Литературна група — 04/95366/75531/5637–99–88

Рецензент: Юлия Гешакова

Редактор: Юлия Гешакова

Рисунка: Георги Младенов

Оформление: Веселин Дамянов

Художник-редактор: Стефан Десподов

Технически редактор: Ставри Захариев

Коректор: Радослава Маринович

Дадена за набор май 1988 г. Подписана за печат август 1988 г.

Излязла от печат октомври 1988 г. Формат 60×100/16

Печатни коли 36,50. Издателски коли 40,52. УИК 44,21. Цена 6,19 лв.

ДИ „Народна култура“ — София, ул. „Гаврил Генов“ 4, 1988

ДП „Димитър Найденов“ — В. Търново

 

Patricia Highsmith

Strangers on a Train © Patricia Highsmith, 1950

Penguin Books, New York, 1974

Deep Water © Patricia Highsmith, 1957

Harper & Bros, New York, 1966

The Cry of the Owl ©Patricia Highsmith, 1962

Penguin Books, New York, 1983

Предговор: © Миглена Николчина

Превод: © Екатерина Михайлова, © Албена Бакрачева, © Сашка Георгиева

Ч 820–3

История

  1. — Добавяне

41

— Неволно попаднах на друг случай — приветливо измърмори Джерард, вперил поглед в написания на машина доклад върху бюрото му. Не бе вдигнал очи, откакто Бруно бе влязъл. — Убийството на първата жена на Гай Хейнс. Престъпникът изобщо не е открит.

— Да, знам.

— Допусках, че ще знаеш доста подробности около случая. Е, разкажи ми всичко, което знаеш. — Джерард се разположи удобно. Личеше му, че от понеделник насам, откакто бе намерил томчето на Платон, доста надълбоко се бе ровил в делото.

— Нищо не зная — каза Бруно. — Никой нищо не знае, нали?

— Ти какво смяташ? Навярно доста сте разговаряли с Гай по въпроса.

— Не специално по този въпрос. Изобщо не сме разговаряли. Защо?

— Защото проявяваш голям интерес към убийствата.

— В какъв смисъл, какво искаш да кажеш?

— Е, хайде сега, Чарлс, поне дотолкова бих могъл да се осведомя ако не от теб, от баща ти! — издума Джерард в необичаен изблик на нетърпение.

Бруно посегна за цигара, ала отдръпна ръка.

— Приказвали сме за това — смирено промълви Бруно с изпълнен с уважение глас. — Нищо не знае. Дори не е знаел много неща за жена си през онзи период.

— Кой го е извършил според теб? Минавало ли ти е през ума, че мистър Хейнс би могъл да го е организирал? Интересувал ли си се, да кажем, как го е направил и как се е измъкнал след това? — С присъщата си непринуденост Джерард се облегна с ръце на тила, сякаш разговаряха за хубавото време през деня.

— В никакъв случай не допускам той да го е организирал — отвърна Бруно. — Май че не ти е ясно от какъв калибър е човекът, за когото приказваш.

— Единствено калибърът на оръжието заслужава внимание, Чарлс. — Джерард вдигна слушалката. — Както по всяка вероятност ти сам би ме уверил. Ако обичате, поканете мистър Хейнс да влезе.

Бруно леко подскочи и Джерард го забеляза. Мълчаливо го наблюдаваше, докато слушаха как Гай се приближава по коридора. Можеше да се очаква такова нещо от Джерард, каза си Бруно. И какво, и какво, и какво от това?

Гай му се стори нервен, ала това не биеше на очи, тъй като той винаги бе нервен и припрян. Поздрави се с Джерард и кимна на Бруно. Джерард му предложи стола с права облегалка — друг нямаше.

— Единственото, заради което ви повиках тук, мистър Хейнс, е да ви задам един много прост въпрос. За какво най-вече разговаряте, когато сте с Чарлс? — Предложи му цигара от пакет, който изглеждаше забравен от години, и Гай я взе.

Гай раздразнено сбърчи вежди — съвсем основателно, реши Бруно — и процеди:

— От време на време ме е разпитвал за клуба „Палмира“

— И за какво друго?

Гай погледна към Бруно. Извънредно нехайно, почти пренебрежително. Бруно гризеше един от ноктите на ръката, с която бе подпрял бузата си.

— Определено не мога да се сетя — отговори Гай.

— Да е разговарял с вас за убийството на жена ви?

— Да.

— Как разговаря с вас за убийството? — учтиво попита Джерард. — Искам да кажа, за убийството на жена ви.

Гай усети, че се изчервява. Отново крадешком погледна към Бруно, както би постъпил всеки, всеки друг в присъствието на човека, когото обсъждат, без да му обръщат внимание.

— Често ме е питал дали подозирам някого.

— А вие подозирате ли някого?

— Не.

— Симпатичен ли ви е Чарлс? — Дебелите пръсти на Джерард затрепериха слабо, нелепо. Заиграха с кибритена кутийка над попивателната преса.

Гай се сети как Бруно въртеше кибритена кутийка във влака, как я изпусна върху пържолата.

— Да, симпатичен ми е — озадачено отвърна той.

— Не ви ли е досаждал? Не ви ли се е натрапвал много пъти?

— Не бих казал — отвърна Гай.

— Не ви ли стана неприятно, когато Бруно дойде на сватбата ви?

— Не.

— Чарлс споменавал ли ви е, че мрази баща си?

— Да.

— Някога да ви е споменавал, че би желал да го убие?

— Не — със същия делови тон отвърна Гай.

Джерард измъкна обвитата с кафява хартия книга от едно чекмедже в бюрото си.

— Ето книгата, която Чарлс е смятал да ви прати по пощата. За съжаление не мога да ви я върна в момента, понеже може да ми дотрябва. Как вашата книга е попаднала у Чарлс?

— Каза ми, че я е намерил във влака. — Гай не откъсваше очи от вялата загадъчна усмивка на Джерард. Беше забелязал подобие на такава усмивка, когато Джерард идва у тях, ала само подобие. А това сега бе усмивка, която преднамерено предизвикваше неприязън. Тя бе професионално оръжие. Как ли би се чувствувал човек, помисли си Гай, ако всеки ден вижда тази усмивка? Неволно погледна към Бруно.

— И не сте се виждали във влака? — Джерард премести поглед от Гай към Бруно.

— Не — отвърна Гай.

— Говорих с келнера, който ви е обслужвал в купето на Чарлс.

Гай не отместваше поглед от Джерард. Помисли си, че неподправеният срам е по-сразяващ от чувството за вина. Усещаше се сразен, въпреки че седеше изопнал рамене, вперил поглед в Джерард.

— И какво от това? — пискливо се обади Бруно.

— Ами просто ме интересува защо вие двамата се мъчите да донесете вода от девет кладенци, та да излезе, че сте се запознали няколко месеца по-късно. — Джерард развеселено поклати глава, изчаквайки ефекта от казаното. — Не искате да ми отговорите. Е, значи отговорът е очевиден. Вероятният отговор.

И тримата знаеха отговора, помисли си Гай. Той вече се носеше из въздуха, свързваше него с Бруно, Бруно с Джерард, Джерард с него. Отговорът, който според Бруно не можеше никому да хрумне, завинаги липсващата брънка.

— Ще ми отговориш ли, Чарлс, като си прочел толкова много детективски романи?

— Не зная накъде биеш.

— Жена ви е била убита няколко дни след това, мистър Хейнс. А след няколко месеца — бащата на Чарлс. Първото ми предположение очевидно е, че и двамата сте знаели, че тези убийства ще се извършат…

— О, глупости! — прекъсна го Бруно.

— … и сте ги обсъдили. Естествено, чисто предположение. Ако допуснем, че сте се запознали във влака. Къде се запознахте? — Джерард се усмихна. — Мистър Хейнс?

— Да — произнесе Гай, — запознахме се във влака.

— И защо толкова се страхувате да го признаете? — Джерард втикна луничавия си пръст пред носа му и Гай отново усети зад делничния вид способността му да внушава ужас.

— Не зная — отвърна Гай.

— Причината не беше ли, че Чарлс ви довери как би желал баща му да бъде убит? И вие се притеснявахте, защото знаехте, нали, мистър Хейнс?

Това ли беше козът на Джерард? Гай бавно отрони:

— Чарлс не е споменавал нищо, свързано с убийството на баща му.

Джерард успя да улови усмивката на доволство, прокраднала се върху лицето на Чарлс.

— Естествено, това е чисто предположение — повтори той.

Гай и Бруно излязоха заедно от сградата. Джерард ги бе отпратил заедно и те заедно поеха покрай дългия блок към малкия парк, където бе входът на метрото и спираха таксита. Бруно се извърна назад към тясната висока сграда, откъдето бяха излезли, и каза:

— Въпреки това още не разполага с нищо. Откъдето и да го погледнеш, не разполага с нищо.

Беше мрачен, но спокоен. Изведнъж Гай осъзна колко хладнокръвно Бруно бе издържал на атаката на Джерард. А той непрекъснато си го представяше как изпада в истерия, ако го притиснат. Крадешком погледна високата приведена фигура до себе си, обзет от същото безразсъдно, безумно чувство за другарство както тогава в ресторанта. Ала нямаше какво да каже. Бруно сигурно се досещаше, че Джерард няма да им разкрие всичко, което е научил.

— Мен ако питаш — продължи Бруно, — странното с, че Джерард издирва не нас, а други хора.