Патриша Хайсмит
Непознати във влака (38)

38

Бруно се поколеба дали да пийне. Стените в банята сякаш щяха да се разпаднат на дребни късчета, сякаш в действителност не бяха на мястото си или пък той самият не бе в банята.

— Мамче! — Ала се засрами от уплашения си хленч и гаврътна чашката.

Влезе на пръсти в стаята й и я събуди, като натисна копчето до леглото й, което предупреждаваше Хърбърт в кухнята, че е готова за закуска.

— Аа — прозя се тя, после се усмихна. — Как си? — Потупа го по рамото, измъкна се изпод завивките и отиде да се измие в банята.

Бруно кротко поседя на леглото й, докато майка му се върна и отново се мушна под завивката.

— Мисля, че срещата ни с човека от екскурзионното бюро е днес следобед. Как се казваше, Сондърс? Добре ще е, ако дойдеш с мен.

Бруно кимна. Ставаше въпрос за едно пътешествие до Европа, което можеше да се превърне в околосветско. Тази сутрин обаче идеята изобщо не го привличаше. Навярно би му било приятно да пътешествува по света, но с Гай. Бруно се изправи — чудеше се дали да не иде да пийне още едно.

— Как се чувствуваш?

Майка му винаги задаваше въпросите си в неподходящ момент.

— Чудесно — отвърна той и отново седна.

На вратата се почука, показа се Хърбърт.

— Добро утро, госпожо. Добро утро, сър — рече той, без да ги гледа.

Бруно навъсено огледа безшумните му лъснати обувки с вирнати носове, без да сваля ръка от брадичката си. Напоследък наглостта на Хърбърт ставаше нетърпима! Джерард му бе създал самочувствието, че той е ключовата фигура в случая, само да можеха да се доберат до истинския виновник. Всички го хвалеха за храбростта, с която бе гонил убиеца. Освен това баща му му беше оставил двадесет хиляди в завещанието си. Стига да искаше, Хърбърт би могъл да си поотпочине!

— Госпожата знае ли колко души ще дойдат на вечеря — шест или седем?

Докато Хърбърт говореше, Бруно погледна острата му розова брадичка и си представи как Гай го е фраснал и го е повалил в безсъзнание.

— О, вярно, Хърбърт, още не съм се обадила, но смятам, че ще бъдат седем.

— Много добре, госпожо.

И Рътледж Оувърбек младши предварително знаеше, че в крайна сметка майка му ще го покани, макар да се преструваше, че се колебае, понеже гостите ставаха нечетен брой. Рътледж Оувърбек беше или се правеше на лудо влюбен в майка му. На Бруно му се прииска да й съобщи, че цели шест седмици Хърбърт не му беше дал дрехите за гладене, ала така му се гадеше, че не можеше да отвори уста.

— Да ти кажа, умирам да видя Австралия — рече тя, докато отхапваше от препечената филийка. Беше подпряла една карта на света до каната с кафе.

Седалището му определено започваше да изтръпва. Изправи се.

— Мамче, на мен не ми се тръгва кой знае колко.

Тя се намръщи загрижено, което още повече го уплаши, защото му стана ясно, че изобщо не би могла да му помогне.

— Какво има, миличък? Какво искаш?

Той припряно излезе, усещайки, че може би ще трябва да повърне. В банята му причерня. Излезе, олюлявайки се, и изпусна все още неотворената бутилка уиски върху леглото си.

— Чарли? Какво има?

— Искам да легна. — Строполи се на леглото, ала не му стана по-добре. Даде знак на майка си да се дръпне, за да може да се изправи, ала щом седна, отново му се прииска да легне, затова стана прав.

— Имам чувството, че умирам!

— Легни си, миличък. Да кажа ли да… донесат горещ чай?

Бруно раздра халата, после горнището на пижамата. Задушаваше се. С мъка си поемаше дъх. Наистина се чувствуваше така, сякаш умира.

Тя побърза да му донесе мокър компрес.

— Какво ти е, от стомаха ли?

— Всичко. — Той изрита чехлите. Тръгна да отваря прозореца, ала той бе отворен. Целият се обля в пот. — Мамче, може би умирам. Умирам ли според теб?

— Ще ти донеса да пийнеш!

— Не, викни доктор! — изпищя той. — И ми донеси да пийна! — Издърпа безсилно връвта на долнището и то се свлече. Какво му ставаше? Не беше само треперенето. Нямаше сили дори да трепери. Дори ръцете му бяха изтръпнали и слаби. Вдигна длани. Пръстите му се бяха изкривили навътре. Не можеше да ги разтвори. — Мамче, нещо става с ръцете ми! Виж, гледай, какво става, какво става?

— Изпий това!

Чу как бутилката дрънчеше по ръба на чашата. Не можеше да изчака. Затича по коридора, прегърбен от ужас, вперил поглед в безводните си изкривени ръце. Двата средни пръста на ръцете му. Бяха закривени към дланите, почти ги докосваха.

— Миличък, облечи си халата! — прошепна тя.

— Викни доктор! — Халат! Да му говори за халат! Какво значение имаше, дори да беше съвсем гол? — Мамче, не им давай да ме отведат! — Той се вкопчи в нея както стоеше до телефона. — Заключи всички врати! Знаеш ли какво правят? — Говореше припряно и поверително, защото продължаваше да се вдървява и вече знаеше какво му е. Превръщаше се в пациент! Щеше да бъде такъв през целия си живот! — Знаеш ли какво правят, мамче, слагат те в усмирителна риза и не ти дават нито капка, а това ще ме свърши!

— Доктор Пакър? Мисис Бруно се обажда. Бихте ли ни препоръчали някой лекар наблизо?

Бруно изписка. Как щеше да се добере този лекар до тяхната дълбока провинция?

— Трябба… — Остана с отворена уста. Не можеше да говори, не можеше да си превърти езика. Бяха се втвърдили гласните му струни! — Ааааах! — Измушна се изпод халата, който майка му се мъчеше да му метне отгоре. Нека Хърбърт да стои зяпнал насреща му, щом иска!

— Чарлс!

С обезумели ръце посочи устата си. Изтърча към огледалото на гардероба. Лицето му бе побеляло, сплеснато около устата, сякаш някой го бе фраснал с дъска, зъбите му се бяха оголили. А ръцете му! Вече нямаше да може да държи чаша, нито да запали цигара. Нямаше да може да кара кола. Даже нямаше да може сам да отиде до тоалетната.

— Изпий това!

Да, алкохол, алкохол. Опита се да го поеме с вкочанените си устни. Изгори лицето му и потече по гърдите. Даде знак да му налеят още. Насили се да й напомни да заключи вратите. О, божичко, ако му минеше, цял живот щеше да е благодарен! Остави се Хърбърт и майка му да го избутат върху леглото.

— Ззъмимее! — Задави се. Усука халата на майка си, вкопчвайки се в нея и малко остана да я повали върху себе си. Ала поне можеше да се задържи за нещо сега. — Не ддавваддамзземат! — беззвучно прошепна той и майка му го успокои, че няма да позволи. Каза му, че ще заключи вратите.

Сети се за Джерард, Джерард продължаваше да работи срещу него и щеше да продължава винаги. Не само той, а и цяла армия от хора щяха да проверяват, да надничат, да идват, да тракат по пишещи машини, да сноват насам-натам с нови данни, този път от Санта Фе, и някой ден Джерард успешно щеше да ги съпостави. Някой ден като днес сутринта Джерард би могъл да влезе и да го намери в това състояние, да го попита и той щеше да си признае от игла до конец. Беше убил човек. А убиеца винаги го убиваха. Навярно не би могъл да издържи. Впери поглед в металната пластинка в средата на тавана. Заприлича му на кръглата хромова запушалка в умивалника ма бабината му къща в Лос Анжелес. Защо се сети за това?

Неочаквано иглата жестоко се заби под кожата му и това го свести.

Младият припрян лекар разговаряше с майка му в ъгъла на затъмнената стая. Ала сега Бруно се чувствуваше по-добре. Сега нямаше да го отведат. Вече беше добре. Само дето се бе паникьосал. Предпазливо надзърна под чаршафа и видя как пръстите му помръднаха. „Гай“, прошепна той. Все още чувствуваше езика си удебелен, ала можеше да говори. В този миг лекарят си тръгна.

— Мамче, не ми се ходи в Европа! — монотонно издума той, когато тя се върна.

— Добре, миличък, няма да ходим. — Приседна кротко отстрани на леглото му и веднага му стана по-добре.

— Лекарят не каза, че не мога да замина, нали? — Сякаш, стига да поискаше, нямаше да замине! От какво се страхуваше? Дори не от друга подобна атака! Докосна подплънката на халата й, ала се сети за Рътледж Оувърбек и предстоящата вечеря и отпусна ръка. Сигурен бе, че е любовник на майка му. Тя твърде често го посещаваше в студиото му в Силвър Спрингс и оставаше там дълго. Не искаше да си го признае, ала защо не, след като ставаше под носа му? Тази връзка й бе първата, освен това баща му беше покойник, ала защо трябваше да се лепне за такава мижитурка? При спуснати щори очите й изглеждала по-тъмни. Видът й бе все така съсипан, както в дните след смъртта ма баща му. Изведнъж Бруно си даде сметка, че щеше да си остане такава — никога вече нямаше да бъде млада както той я харесваше. — Не гледай толкова тъжно, мамче.

— Миличък, ще ми обещаеш ли да намалиш пиенето? Лекарят каза, че това е началото на края. Случилото се тази сутрин бе предупреждение, не ти ли е ясно? Предупреждение на съдбата. — Облиза устни и внезапната мекота на изчервената, очертана долна устна, толкова близо до него, го разтърси.

Здраво стисна клепачи. Ако обещаеше, щеше да излъже.

— Дявол да го вземе, дали не беше делириум тременс? Никога ме ми се е случвало.

— Това обаче е по-лошо. Разговарях с лекаря. Каза, че разрушава нервната ти тъкан и може да те убие. Нима това не те плаши?

— Да, мамче.

— Обещай ми! — Тя видя как клепачите му потрепнаха и отново се затворила и го чу, че въздиша. Мина й през ума, че трагедията не бе започнала тази сутрин, а преди години, когато за първи път бе пил самичък. Трагедията не беше дори в това, че е започнал да пие сам, защото пиенето му бе не първото, а последното убежище. Още преди това за него всичко бе отишло по дяволите — и с нея, и със Сам, с приятелите му, с надеждите му, а и с интересите му. Колкото и да се напрягаше, не можеше да се сети защо и къде би могло да е началото; та нали винаги му угаждаха — и тя, и Сам всякак се стараеха да го насърчават във всичко, дори и в най-дребните му увлечения. Ако само можеше да се сети в кое кътче на миналото бе започнало… Стана от мястото си — сега тя имаше нужда да пийне.

Бруно колебливо отвори очи. Сънят блажено го оборваше. Видя себе си насред стаята, сякаш се гледаше на екран. Бе облечен в ръждивокафявия костюм. На острова в Меткалф. Видя как по-младото му стройно тяло се изви към Мириам и я повали на земята — малкото кратки мигове, отделени от времето преди и след това. Чувствуваше, че в тези мигове се бе движил устремно, бе мислил устремно и дръзко и никога вече нямаше да настъпи такъв период в живота му. Гай му бе разправил онзи ден в лодката, че е имал такова усещане, докато е строил „Палмира“. Бруно беше щастлив, че разликите по време между тези незабравими в живота и на двамата мигове бяха толкова минимални. Сегиз-тогиз му се струваше, че може да умре без съжаление, защото какво друго би могъл да направи, което да се сравни с нощта в Меткалф? Нима всичко останало не би било несравнимо по-дребно? Понякога, както в този момент, му се струваше, че силите му чезнат, а нещо друго — навярно любопитството му — постепенно гасне. Ала това не го интересуваше, защото вече се чувствуваше извънредно помъдрял и извънредно доволен. А до вчера искаше да обикаля света! И защо? Да каже, че го е обиколил. На кого? Предния месец бе писал на Уилям Бийб, че желае да го спуснат в новата супербатисфера, която изпробваха отначало без човек. Защо? Всичко беше глупаво в сравнение с онази нощ в Меткалф. Всеки друг от познатите му беше глупав в сравнение с Гай. И най-глупавото от всичко — да си въобрази, че е искал да види европейките! Навярно се беше озлобил покрай пачаврите на Капитана — е, и какво от това? Толкова много хора смятат, че сексът се надценява. Психолозите твърдят, че никоя любов не е вечна. Но за Гай и Ан не бива да говори така. Нещо му подсказваше, че тяхната любов може да се окаже вечна, макар да не можеше да обясни защо. Гай беше толкова привързан, че беше сляп и глух за света — но не беше само това. Не беше и това, че вече имаше достатъчно пари. Беше нещо невидимо, за което още не се бе сетил. От време на време имаше чувството, че още малко, и ще се сети.

Не, не че този отговор му беше потребен. Бе чисто научен интерес.

Обърна се усмихнато на хълбок и започна да си играе с капачето на златната си запалка „Дънкил“. Човекът от екскурзионното нямаше да ги види нито днес, нито друг път. Вкъщи беше хиляди пъти по-уютно, отколкото в Европа. Освен това Гай беше тук.