Айра Левин
Момчетата от Бразилия (6)

6

Професорът по биология се казваше Нюрнбергер и с късо подстриганата кафява брада и очилата в златни рамки изглеждаше на не повече от трийсет и две-три години. Той огъна назад малкия си пръст, като че ли се канеше да го откъсне и подари някому.

— Еднакъв външен вид — рече професорът и опъна назад следващия пръст, — еднакви интереси и поведение, може би в по-голяма степен еднакви, отколкото предполагате в момента. — Огъна следващия пръст. — Настанени в приличащи си семейства, това е най-важното. Съпоставете всички тези неща и ще получите единственото възможно обяснение. — Сложи ръце върху кръстосаните си крака и се наклони напред със съзаклятнически вид. — Моноядрено размножаване — каза той, като се обърна към Либерман. — Очевидно доктор Менгеле е поне с десет години напред в тази област.

— Нищо чудно — отбеляза Лина, която разклащаше някакво шишенце до вратата на кухнята, — щом е правил изследвания в Аушвиц още през четирийсетте години.

— Да — каза Нюрнбергер. (В това време Либерман се стараеше да се съвземе от шока, който винаги получаваше при думите „изследвания“ и „Аушвиц“, а сега бе ги чул в едно изречение. Прости й, разбира се, тя бе млада, при това шведка, какво би могла да знае?) — Другите — говореше Нюрнбергер, — най-вече англичаните и американците, започнаха през петдесетте години и все още не са работили с човешки яйцеклетки. Поне така твърдят. Обзалагам се, че са стигнали по-далеч, отколкото признават. Затова казах, че Менгеле е само с десет години пред тях, а не с петнайсет или двайсет.

Либерман хвърли поглед към Клаус, който седеше от лявата му страна, да види разбира ли той за какво говори Нюрнбергер. Клаус дъвчеше и разглеждаше остатъка от суров, изчистен морков. Срещна въпросителния му поглед: „Видяхте ли?“ Либерман поклати глава.

— Извинете — намеси се Либерман, — не разбирам за какво говорите.

Нюрнбергер изглеждаше учуден.

— Моноядрено размножаване — повтори той търпеливо. — Създаване на генетично идентични копия на индивидуален организъм. Учили ли сте някога биология?

— Малко — отвърна Либерман, — преди около четирийсет и пет години.

На лицето на Нюрнбергер се появи младежка усмивка.

— Точно тогава тази възможност е била призната за първи път. От английския биолог Халдейн. Той я нарича клониране, от „клонинг“, от гръцката дума, означаваща „калем“, както при растенията. Но „моноядреното размножаване“ е много по-изчерпателен термин. Защо да фабрикуваме нова дума, когато старите са по-съдържателни?

— Клонинг е по-кратко — отбеляза Клаус.

— Да — призна Нюрнбергер, — но не е ли по-добре да използуваме няколко срички повече, за да кажем точно каквото искаме.

— Разкажете ми за моноядреното размножаване — обади се Либерман. — Но, моля ви, имайте предвид, че съм учил биология по задължение, а тогава интересът ми беше насочен към музиката.

— Опитайте се да го изпеете — предложи Клаус.

— Дори да можех, нямаше да излезе кой знае каква песен — каза Нюрнбергер. — Няма да звучи като хубава любовна песен, както е при обикновеното размножаване. Имаме едно яйце, или яйцеклетка, или една клетка от сперма, всяка от които си има ядро, съдържащо двайсет и три хромозома, на чиито влакънца са нанизани като мъниста стотици хиляди гени. Двете ядра се съединяват и имаме оплодена яйцеклетка с четирийсет и шест хромозома. Говоря за човешки клетки. Броят на хромозомите е различен при различните видове. Хромозомите се удвояват, като удвояват и всеки един от гените си. Истинско чудо, нали? А клетката се разделя на две, като във всяка новополучена клетка остава по един комплект идентични хромозоми. Това удвояване и разделяне продължава многократно…

— Митоза — обади се Либерман.

— Да.

— Какво ли не си спомня човек!

— А след девет месеца — продължи Нюрнбергер — имаме милиарди клетки на целия организъм. Те са се развивали така, че да изпълняват различни функции: изграждат костите, плътта, кръвта или косите, реагират на светлина, топлина, или, да речем, на сладко и тъй нататък. Но всяка от тези клетки, всяка от милиардите клетки, които изграждат тялото, съдържа в ядрото си точни дубликати на първоначалния компонент от четирийсет и шест хромозома, половината от които са от майката, а другата половина от бащата. Това е уникално съчетание, което прави неповторим всеки отделен индивид, освен в случая с еднояйчните близнаци. Единствените клетки, които са изключение от правилото за четирийсет и шестте хромозома, са половите — спермата и яйцеклетките, които имат по двайсет и три, така че да могат да се слеят, допълнят и дадат начало на нов организъм.

— Дотук ми е ясно — заяви Либерман.

Нюрнбергер се наклони напред.

— Това — каза той — е обикновеното размножаване, както протича в природата. Сега навлизаме в лабораторията. При моноядреното размножаване ядрото на една яйцеклетка се разрушава, без да се засяга самото тяло на клетката. Това се прави чрез облъчване и, разбира се, представлява микро-хирургия от висш порядък. В обезядрената яйцеклетка се поставя ядрото на телесна клетка от организма, който ще се възпроизвежда, ядрото на телесна, не на полова клетка. На този етап получаваме точно това, което имаме при естественото размножаване: яйцеклетка с четирийсет и шест хромозома в ядрото си. Оплодената яйцеклетка, поставена в хранителен разтвор, продължава да се удвоява и разделя. Когато достигне етапа шестнайсет или трийсет и две клетки (това става за четири-пет дни), може да се внесе в матката на „майката“, която от биологична гледна точка не е никаква майка. Дала е яйцеклетката, а след това осигурява подходяща среда за растежа на зародиша, но не му е дала нищо от собственото си генетично наследство. Когато детето се роди, няма нито баща, нито майка, само донор (дарителят на ядрото) и е негов точен генетичен дубликат. Хромозомите и гените му са идентични с тези на донора. Вместо да се появи нов уникален индивид, имаме повторение на вече съществуващ.

— И това… може да се направи? — запита Либерман.

Нюрнбергер кимна.

— Направено е вече — отбеляза Клаус.

— С жаби — обади се Нюрнбергер. — Процедурата е много проста. През шейсетте години учените обявиха постижението си, но то предизвика такова негодувание в Оксфорд, че оттогава всичко се прави тихомълком. Като биолог, съм слушал за опити със зайци, кучета и маймуни, направени в Англия, в Америка, тук във ФРГ, навсякъде. Но съм сигурен, че се правят такива опити и с хора. Изкушението е голямо.

— Би ли могъл Менгеле да направи това с хора в началото на шейсетте години? — попита Либерман.

Нюрнбергер сви рамене.

— Теорията беше известна тогава — рече той. — Нуждаел се е само от добра апаратура, няколко здрави и съгласни да се подложат на експеримента млади жени и високо майсторство в микрохирургията. Някои учени са имали всичко това: Гордън, Шетълс, Стептоу, Чанг… И разбира се, трябвало му е място, където би могъл да работи, без да се страхува от общественото мнение.

— Тогава беше вече в джунглата — рече Либерман. — Отиде там през петдесет и девета. Причината бях аз, защото…

— Може би причината не сте били вие… Може би сам е предпочел да отиде — отбеляза Клаус.

Либерман го погледна с тревога.

— Безсмислено е да говорим дали е могъл, или не е могъл да го направи — намеси се Нюрнбергер. — Ако това, което ми каза Лина, е вярно, очевидно го е направил. Фактът, че момчетата са били настанени в приличащи си семейства, го доказва. — Усмихна се. — Разбирате ли, гените не са единственият фактор в нашето цялостно развитие. Сигурен съм, че знаете това. Детето, получено чрез моноядрено размножаване, ще прилича на донора си и ще носи някои негови характерни черти и склонности, но ако се възпитава в различна среда, ако е подложено на различно семейно и културно влияние, което непременно ще стане, дори само защото е родено години по-късно, може да се развие съвсем различно от донора си, въпреки генетичната еднаквост. Менгеле очевидно е бил заинтересован не от създаването на специфична биологична порода, а от възпроизвеждането на самия себе си, на специфичен индивид. Приличащите си семейства са опит да се увеличат до максимум възможностите момчетата да израснат в съответната среда.

Лина се запъти към вратата на кухнята зад гърба на Нюрнбергер.

— Момчетата — рече Либерман — са… дубликати на Менгеле?

— Генетично точни дубликати — отвърна Нюрнбергер. — Дали ще станат дубликати „in toto“^[1], е, както вече казах, друг въпрос.

— Извинете — обади се Лина, — вече можем да ядем. — Усмихна се извинително и грозничкото й лице в миг се разхубави. — Трябва да побързаме, инак всичко ще се съсипе. Ако вече не съм го съсипала.

Станаха и минаха от малката, оскъдно мебелирана стая, облепена с плакати — снимки на животни, и отрупана с джобни издания на книги, в почти същата по големина кухня, с още такива плакати по стените, прозорец с метална рамка и покрита с червена покривка маса. На масата имаше хляб, салата и червено вино в различни чаши.

Либерман, почувствувал се неудобно на малкия стол с плетена облегалка, погледна през масата към Нюрнбергер, който мажеше с масло филия хляб.

— Какво искате да кажете с това, че момчетата трябва „да израснат в съответна среда“?

— Колкото може по-близка до тази на Менгеле — отвърна Нюрнбергер и го погледна. — Усмихна се над кафявата си брада. — Вижте, ако искам да създам друг Едуард Нюрнбергер и, да речем, имам тази възможност, оборудването и всичко останало, не е достатъчно просто да откъсна кожичка от пръста на крака си, да извадя ядрото от клетката и да направя това, което току-що ви описах…

— Пропуснахте жената — обади се Клаус, докато слагаше пред него чиния.

— Благодаря — отвърна Нюрнбергер с усмивка. — Нея лесно ще намеря.

— За този вид размножаване?

— Да допуснем. То е свързано с две дребни операции — една за изваждане на яйцеклетката и една за внасяне на зародиша. — Нюрнбергер погледна Либерман. — Но това ще бъде само част от работата. Ще трябва да намеря подходящ дом за малкия Едуард. Ще му трябва много религиозна майка, почти маниачка, и баща, който доста си пийва, така че между тях да има непрекъснати свади. Освен това в къщата трябва да има един прекрасен чичо, учител по математика, който да извежда момчето колкото може по-често. По музеи, извън града… Тези хора не трябва да гледат на момчето като на лабораторен образец. По-нататък: „чичото“ трябва да умре, когато момчето стане на девет години, а „родителите“ да се разделят две години по-късно. Момчето ще трябва да прекара юношеството си в сноване между двамата, заедно с по-малката си сестра.

Клаус седна с чиния в ръка отдясно на Либерман. Чиния имаше и пред Либерман — сухото на вид парче месо и морковите изпускаха пари с мирис на мента.

— И дори тогава — продължи Нюрнбергер — момчето би могло да стане съвсем различно от този Едуард Нюрнбергер. Учителят му по биология може да не го забележи, както забеляза мен. Може да спи за първи път с момиче по-рано от мен. Ще чете други книги, ще гледа телевизия, докато аз съм слушал радио. Ще има хиляди случайни срещи, които могат да го направят по-агресивно или по-свито от мен, повече или по-малко любящо, остроумно и тъй нататък, и тъй нататък.

Лина седна отляво на Либерман и погледна през масата към Клаус.

Нюрнбергер заби вилицата в парчето месо.

— Менгеле е съзнавал от колко случайности зависи всичко — рече той — и затова е създал и настанил в семейства много момчета. Предполагам, че ще бъде доволен, ако, няколко или дори едно стане точно като него.

— Разбирате ли сега защо избиват мъжете? — обърна се Клаус към Либерман.

Либерман кимна.

— За да… не знам каква дума да употребя — да оформят характера на момчетата.

— Точно така — потвърди Нюрнбергер. — Да ги оформят, да се постараят да ги направят както от генетична, така и от психологична гледна точка като Менгеле.

— Загубил е баща си, когато е бил на определена възраст, така че с момчетата трябва да се случи същото — обади се Клаус. — Да загубят хората, които смятат за свои бащи.

— Това събитие — рече Нюрнбергер — сигурно е имало решаващо значение за оформяне на психиката му.

— Също като при отваряне на каса — обади се Лина. — Ако можеш да завъртиш топката при набирането на верни числа в правилен ред, вратата ще се отвори.

— Освен ако междувременно топката не е завъртяна на погрешно число — рече Клаус, сетне добави: — Морковите са великолепни.

— Благодаря.

— Да — потвърди Нюрнбергер, — всичко е прекрасно.

— Менгеле има кафяви очи.

Нюрнбергер погледна Либерман.

— Сигурен ли сте?

— Държал съм в ръка американския му паспорт — отвърна Либерман. — „Очи: кафяви“. А и баща му е бил богат фабрикант, не административен служител. Произвеждал е селскостопански машини.

— Значи е роднина на онези Менгеле? — рече Клаус.

Либерман кимна.

— Нищо чудно, че е могъл да си осигури апаратура — обади се Нюрнбергер и си сипа салата в чинията. — Но щом очите не съвпадат, значи той не е донорът.

— Знаете ли кой е ръководителят на „Камараденверк“? — обърна се Лина към Либерман.

— Полковник на име Рудел, Ханс Улрих Рудел.

— А той със сини очи ли е? — запита Клаус.

— Не знам. Трябва да проверя. Също и биографията му.

Либерман погледна вилицата в ръката си, заби я в парче морков, вдигна го и го сложи в устата си.

— Сега поне знаете защо избиват онези хора — каза Нюрнбергер. — Какво смятате да правите?

Либерман поседя мълчаливо. Сетне остави вилицата, взе салфетката от коленете си и я сложи на масата.

— Извинете — рече той, стана и излезе от кухнята.

— Липа погледна след него, после към чинията му и вдигна очи към Клаус.

— Не е от това — успокои я той.

— Надявам се — отвърна тя и натисна с вилицата своето парче месо.

Клаус погледна зад нея, видя как Либерман отиде до лавицата с книги в другата стая.

— Не ме разбирайте криво, месото е отлично — рече Нюрнбергер, — но един ден ще ядем много по-хубаво и по-евтино месо благодарение на моноядреното размножаване. То ще направи революция в животновъдството и същевременно ще запази и застрашените видове като онзи красив леопард на стената.

— Вие защитавате ли моноядреното размножаване? — попита Клаус.

— Няма нужда от защита — отбеляза Нюрнбергер. — То е научно постижение и като всяко друго научно постижение, което искате, назовете, има добро и лошо приложение.

— Сещам се само за две добри приложения — рече Клаус, — тези, които вие току-що споменахте. Дайте ми молив и лист и пет минути време и ще ви напиша поне петдесет лоши.

— Защо трябва винаги да противоречиш? — обади се Лина. — Ако професорът беше казал, че е нещо ужасно, сега щеше да говориш за животновъдството.

— Това изобщо не е вярно — защити се Клаус.

— Така е. Способен е да оспорва и собствените си твърдения.

Клаус погледна зад Лина, видя в профил Либерман, който стоеше прав и леко се олюляваше, с наведена над отворената книга глава. Изглежда, четеше собствената си книга. Беше застанал близо до мястото, където я държаха. Може би проверяваше какъв цвят са очите на полковника?

— Клаус? — Лина му подаде купата със салата.

Той я взе. Лина го погледна и пак се извърна към масата.

— Трудно ще ми бъде да мълча за всичко това — каза Нюрнбергер.

— И все пак трябва да мълчите — отбеляза Клаус.

— Знам, но няма да е лесно. Двама души в катедрата са правили подобни опити със зайци.

Либерман застана на прага с пепеляво лице и сломен вид. Очилата висяха в ръката му.

— Какво има? — Клаус остави купата.

Нюрнбергер го погледна. Лина се завъртя на стола си.

— Позволете ми един глупав въпрос — обърна се Либерман към Нюрнбергер.

Нюрнбергер кимна.

— Този, който дава ядрото, донорът, трябва ли да е жив?

— Не, не е необходимо — отвърна Нюрнбергер. — Индивидуалните клетки не са нито живи, нито мъртви, само нарушени или ненарушени. С кичур от косата на Моцарт, дори не кичур, с косъм от главата му един опитен учен, разполагащ със съответното оборудване — усмихна се на Клаус, — и жена, готова да му сътрудничи — погледна пак Либерман, — може да създаде няколкостотин малки Моцартовци. Ако бъдат поставени в съответна обстановка, светът ще се сдобие с пет или десет Моцартовци и много повече хубава музика.

Либерман премигна, пристъпи несигурно и поклати глава.

— В случая не е музика — рече той. — Не е Моцарт.

Показа книгата, която държеше зад гърба си. На корицата на джобното издание имаше портрет на Хитлер: три черни замаха с четка — мустаци, остър нос, перчем.

— Баща му е бил административен служител, митничар. Бил е на петдесет и две години, когато момчето се родило. Майката била на двайсет и девет. — Потърси с очи къде да остави книгата, не видя място и я сложи на едно от колелата на печката. Погледна младите хора и изтри ръка в панталона си. — Бащата умрял на шейсет и пет години, когато момчето било на тринайсет, почти четиринайсетгодишна възраст.

 

 

Оставиха всичко на масата, влязоха в другата стая и седнаха — Либерман и Клаус отново ма походното легло, Нюрнбергер на сгъваемия стол, а Лина на земята. Взираха се в празните чаши и купите с бадеми на сандъка пред себе си. Спогледаха се. Клаус взе няколко бадема и ги разтръска на дланта си.

— Деветдесет и четири хитлеровци — промълви Либерман и поклати глава. — Не! Това не е възможно!

— Разбира се, че не е — обади се Нюрнбергер. — Има деветдесет и четири момчета с генетичното наследство на Хитлер. Но могат да се развият различно. При повечето ще стане така.

— Повечето — повтори Либерман и кимна на Клаус и Лина. — Повечето! — погледна Нюрнбергер. — Но няколко остават.

— Колко? — запита Нюрнбергер.

— Казахте пет или десет Моцартовци от няколкостотин. А колко хитлеровци от деветдесет и четири? Един? Двама? Трима?

— Не знам — повтори Нюрнбергер. — Казах го наслуки. Никой не знае в действителност. — Усмихна се кисело. — С жабите не са провеждани личностни тестове.

— Налучкайте — каза Либерман.

— Ако родителите съвпадат само по възраст, раса и професия на бащата, перспективите са твърде лоши. Искам да кажа, от гледна точка на Менгеле за нас са добри.

— Но не и отлични — отбеляза Либерман.

— Не, разбира се, че не.

— Дори да е само един — заяви Лина, — все пак би имало вероятност да… да бъде правилно повлиян. Тоест неправилно.

Клаус се обърна към Либерман:

— Помните ли какво казахте на лекцията? Някой ви запита дали са опасни неонацистките групи, а вие отговорихте, че сега не са, но ако обществените условия се влошат, което, на всички ни е ясно, става всяка година, и ако се появи друг водач като Хитлер, ще станат опасни.

Либерман кимна.

— Ще говори пред целия свят — каза той — с помощта на телевизионен спътник. Божичко! — Затвори очи, закри лицето си с ръце и разтърка клепачите си.

— Колко бащи вече са убити? — запита Нюрнбергер.

— Ами да! — възкликна Клаус. — Само шест! Не е толкова страшно, колкото изглежда.

— Осем — каза Либерман, като си свали ръцете и премигна с почервенели очи. — Забравяте Гътри в Тюсън и човека между него и Къри. Също и други, в други страни, за които не знаем. Повечето деца са осиновени. Така поне е било в Щатите.

Нюрнбергер заяви:

— Изглежда, първоначално е имал по-голям коефициент на успех, отколкото е очаквал.

— Не мога да се преборя с усещането, че това постижение ви доставя удоволствие.

— Е, трябва да призная, че от строго научна гледна точка то е крачка напред.

— По дяволите! Излиза, че можете да си седите спокойно и да…

— Клаус! — обади се Лина.

— О, господи! — Клаус остави бадемите.

Либерман се обърна към Нюрнбергер:

— Утре отивам във Вашингтон да говоря с Федералното бюро за разследване. Знам кой е следващият баща. Могат да заловят убиеца, трябва да го заловят. Ще дойдете ли с мен да ми помогнете да ги убедя?

— Утре? — каза Нюрнбергер. — Нямам никаква възможност.

— Да предотвратите появата на нов Хитлер?

— Дявол да го вземе! — Нюрнбергер разтърка чело. — Да, разбира се, ако съм ви крайно необходим. Но вижте, там има хора, в Харвард, в Корнел, в Калифорнийския технологически институт, които са много по-влиятелни от мен и които във всички случаи ще имат по-голяма тежест пред американските власти просто защото са американци. Ако искате, мога да ви дам имена и университети…

— Да, бих искал.

— … а ако се наложи да дойда и аз, ще дойда.

— Добре — рече Либерман. — Благодаря.

Нюрнбергер извади от вътрешния джоб на сакото си писалка и черен кожен тефтер.

— Вероятно дори самият Шетълс ще ви помогне — отбеляза той.

— Запишете името му — каза Либерман. — И къде мога да го намеря. Запишете всичко, за което се сетите. — Обърна се към Клаус: — Той е прав, по-добре да е американец. Ако сме двама чужденци, ще ни изритат.

— Нямате ли познати там? — запита Клаус.

— Не мога да разчитам на тях — отвърна Либерман. — Сигурен съм, че съдебните власти вече ми обръщат гръб. Но ще се справя. Ще чупя врати. Боже мой! Помислете само! Деветдесет и четири млади хитлеровци.

— Деветдесет и четири момчета — поправи го натъртено Нюрнбергер, докато пишеше — с генетичното наследство на Хитлер.

Като хотел и място за отдих „Бенджамин Франклин“ се категоризираше в очите на Менгеле е една десетинка звезда и тази десетинка се дължеше само на умивалника в банята, който имаше известен старинен чар. Но като място, където можеш да се отървеш от враг, заел се да руши смисъла на живота ти, последната ти надежда (не, всъщност увереността ти), че арийската раса ще покори света, той можеше да се категоризира с три и половина звезди, а може би дори и с четири.

На първо място, клиентелата във фоайето подсказваше недвусмислено, че в този хотел престъпленията не са нещо нечувано. За доказателство, ако имаше нужда от такова, бе и вратата на стаята му — номер 404, — която носеше следи от влизане с взлом, а на вътрешната й страна беше залепено изписано с червени букви предупреждение: „За вашата сигурност, моля, дръжте вратата заключена по всяко време.“ Той спази това указание.

На второ място, обслужването в хотела беше ужасно. В единайсет часа и четирийсет минути сутринта пред вратите на някои стаи още стояха подносите от закуската. Щом свали противната инвалидна шина от врата си (щеше да я носи само при преминаване на граници и може би във ФРГ), той се промъкна навън, взе един поднос, панерче за хляб и една табелка „Не влизайте“. Скри подноса между дюшека и пружината, панерчето за хляб в торбата за пране в гардероба, а табелката „Не влизайте“ — в чекмеджето на масата, където имаше друга, същата. Разгледа плана на етажа, залепен на вратата — имаше три стълбища, едното точно зад ъгъла на отбелязаната със стрелка стая 404. Излезе отново и го намери. Отвори вратата, застана на площадката и огледа нагоре и надолу боядисаните в сиво стъпала.

Обслужването в стаите беше под всякаква критика. Докато се появи обедът му, успя да изкара от ануса си опаковката с диамантите и да я почисти. Изми се, напудри възпаления си врат, разопакова част от багажа, пусна телевизора и изготви списък на всичко, което трябваше да купи и направи. Виж, келнерът, който му донесе обеда, заслужаваше цяла звезда — беше с бяла коса, почти на неговата възраст — около шейсетте — и носеше мърляво бяло ленено сако — веднага съобрази, че такива сака вероятно се продават във всеки магазин за работно облекло. Прибави го към списъка — по-лесно бе да го купи, отколкото да го задигне.

Храната — подметка „а la bonne femme“^[2] — бе… Няма значение!

Напусна хотела малко след един часа, като мина през страничния вход. Тъмни очила, без мустаци, шапка, перука, палто с вдигната яка. Пистолет в кобур под сакото. Не искаше да оставя нищо ценно в онази несигурна стая, а освен това в Щатите беше по-добре човек да е въоръжен. Това не важеше само за него, а за всички.

Вашингтон беше по-чист и доста по-приветлив, отколкото очакваше, но широките улици бяха мокри от падналия предната вечер сняг. Първото, което реши да направи, бе да си купи чифт обувки е каучукови подметки. От лято кацна направо посред зима, а открай време си знаеше, че е податлив на простуди — в списъка имаше и витамини.

Стигна до една книжарница, влезе и след като смени тъмните очила с обикновени, затърси по рафтовете. Намери джобно издание на книгата на Либерман и разгледа внимателно снимката му на гърба й — беше с размер на пощенска марка. Нямаше да го сбърка. Прелисти раздела със снимките в средата и намери своята. Както и предполагаше, сега Либерман трудно би го познал — снимката му беше от 1959 година в Буенос Айрес, очевидно най-добрата, с която онзи е разполагал. С кафявата перука и мустаците, пък дори и със собствената си подстригана прошарена коса, гладко избръснат и без мустаци, той (уви!) съвсем не приличаше на красивия мъж от снимката, който в момента бе шестнайсет години по-млад от него. При това Либерман не очакваше да го срещне тук.

Върна книгата на мястото й и намери щанда с туристическите помага. Избра атласи на пътищата в САЩ и Канада, плати за тях с двайсетдоларова банкнота и с небрежно кимване си прибра рестото — банкноти и монети.

Отново с тъмните очила, той сви в по-тесни улици, с по-ярки и безвкусни витрини. Най-сетне намери магазинчето, което търсеше.

— Какъв нож? — запита го негърът зад щанда.

— Ловджийски — отговори той.

Избра най-хубавия. Немско производство, добре лягаше в ръката, наистина красив. И толкова остър, че сряза на ленти лист хартия. Още две двайсетачки и една десетачка.

Следващият магазин беше аптека. Купи витамините. А след още една пресечка прочете „Униформи и работни облекла“.

— Изглеждате трийсет и шести ръст.

— Да.

— Ще го пробвате ли?

— Не.

Не пожела да го пробва заради пистолета.

Купи и чифт бели памучни ръкавици.

Не намери магазин за хранителни стоки. Попита. Нямало наблизо. Не се ли хранеха тези хора?

Накрая откри един супермаркет. Купи три ябълки, два портокала, два банана, а за собствена консумация — красиво на вид грозде без семки.

Взе такси до „Бенджамин Франклин“, заръча му да спре пред страничния вход и в три часа и двайсет минути беше вече в мизерната стая — категория една десетинка звезда.

Почина си малко в креслото (ако можеше да се нарече кресло!), хапна грозде и разгледа атласите, като от време на време поглеждаше напечатаните списъци с имена, адреси и дати. Можеше да хване Уийлок почти навреме — в случай, че все още е в Ню Провидънс, щата Пенсилвания — но след това трябваше да действува както и когато може. Щеше да се старае да се движи в срок от шест месеца около оптималните дати. Дейвис в Канкаки, после горе в Канада за Щрохайм и Морган. После Швеция. Можеше да се наложи да поднови визата.

Като си почина, започна да репетира. Махна перуката и сложи бялото сако с ръкавиците. Упражни се да носи панерчето с плодовете на подноса. Каза: „Управата ви поздравява, сър“ — повтори го няколко пъти, докато го изрече правилно.

Застана с гръб към заключената врата, окачи във въздуха табелката „Не влизайте“ и я остави да падне, почука във въздуха: „Управата ви поздравява, сър.“ Прекоси стаята с подноса в ръка, сложи го на тоалетката, извади ножа от калъфа в колана си. Обърна се, като го държеше зад гърба си — тръгна, спря, протегна лявата си ръка. „Благодаря, сър.“ Сграбчи с лявата ръка и мушна с дясната.

„Благодаря, сър. Благодаря.“ Хвана с лявата, удари с дясната. Дали щеше да му даде бакшиш? Изпробва и някои други движения.

 

 

Обляното от слънце плато от облаци внезапно изчезна. Долу лежеше синьо-черният океан, сбръчкан, изпъстрен с бяло, неподвижен. Либерман се загледа в него, подпрял с ръка брадичката си.

Брей-брей!

Не беше мигнал цяла нощ, стоя буден цял ден — не го напускаше мисълта за един пораснал Хитлер, засипващ с демоничните си речи тълпите, твърде недоволни от настоящето, за да се сещат за поуките от миналото. Ами ако бяха двама, дори трима хитлеровци, добрали се до властта на различни места и признати от последователите си и от самите себе си за висши човешки същества? Напълно възможно бе обстановката към 1990 година да се окаже съвсем благоприятна за тяхното оформяне. А при положение, че са повече от братя, варианти на един и същи човек, нямаше ли да се обединят и по подобие на своя първообраз да въвлекат света в една безумна война? При това с оръжията на 1990 година! Менгеле положително разчиташе на това. Бари беше казал: „Предполага се, че това ще доведе до триумфа на арийската раса.“ Или нещо подобно. По дяволите!

Хубава новина щеше да занесе на ФБР, няма що! При това след смъртта на Хувър през 1972 година те почти изцяло бяха сменили състава си. Вече чуваше недоумяващия въпрос: „Кой е тоя Либерман?“

Предната вечер с лека ръка бе казал на Клаус, че ще се справи — имаше предвид, че все пак не е съвсем без познати. Срещал се бе със сенатори, а някои от тях все още бяха на служба. Мислеше си, че все ще се намери човек, който да му отвори необходимите врати. Но сега, като претегляше целия ужас на последствията от един неуспех, се опасяваше, че дори с отворени врати можеше да загуби твърде много време. Ще трябва да разследват смъртта на Гътри и Къри, щяха да се разпитват вдовиците, семейство Уийлок… Най-важното сега бе да се залови евентуалният убиец на Уийлок и чрез него да се открият петте други. Останалите от деветдесет и четиримата мъже трябваше да се спасят. Топките на касите, както бе казала Лина (добър пример, щеше да го запомни и да го използува по-нататък), трябваше да направят засечка при може би последната и най-важна цифра от комбинацията.

Отгоре на всичкото двайсет и втори беше само приблизителната дата, на която щяха да убият Уийлок. Ами ако истинската дата е по-рано? „Ами ако…“ От какви дреболии само можеше да зависи бъдещето на човечеството! Ами ако Фрида Малоуни беше сбъркала, че кученцето е било на десет седмици? Ако е било на девет или на осем седмици, когато семейство Уийлок е получило детето? След няколко дни убиецът можеше да си свърши работата и да изчезне.

Погледна часовника си: десет и двайсет и осем. Не беше верен, не го беше върнал назад. Завъртя стрелките и си даде ©ще шест часа, поне по часовника. Беше четири часът и двайсет и осем минути. След половин час — Ню Йорк, митницата и краткият скок до Вашингтон. Надяваше се, че тази нощ ще поспи, вече беше малко замаян, а сутринта щеше да се обади на сенаторите. Сетне на Шетълс и на някои други от списъка на Нюрнбергер.

А защо първо да не… Трябваше да дойде по-рано — би могъл, разбира се, ако знаеше цялата необходимост…

Пътниците в самолета закопчаваха коланите и коментираха, сигналът светна.

Либерман седеше намръщен до прозореца.

 

 

След ободрителна едночасова дрямка Менгеле се изми и избръсна, сложи перуката и мустаците и облече тъмен костюм. Нареди всичко на леглото — бялото сако, ръкавиците, ножа в ножницата, подноса, панерчето с плодове и табелката „Не влизайте“, тъй че щом види Либерман да се регистрира и научи номера на стаята му, да се втурне нагоре и веднага да влезе в ролята на келнер.

Излезе, пробва вратата и окачи на нея другата табелка „Не влизайте“.

В шест часа и четирийсет и пет минути седеше във фоайето, прелистваше „Тайм“ и държеше под око въртящата се врата. Влизащите от време на време нови гости с куфари се приближаваха към рецепцията от другата страна на фоайето. Почти всички бяха мъже и идваха поединично — главно негри и други типове от непълноценните раси. Пристигна и един красив ариец, но няколко минути по-късно, като че ли за компенсация на грешката, се появи черно джудже, което маршируваше до куфар, облегнат на метална рамка с колелца.

В седем и двайсет влезе Либерман, висок, с отпуснати рамене, тъмни мустаци, кожена шапка и кожено палто с колан. Или не беше Либерман? Не, само приличаше на него — бе твърде млад и носът му не беше толкова гърбав.

Стана, прекоси фоайето и взе една от диплянките, струпани върху напукана мраморна плоча. „Какво ви предлага Вашингтон“.

— Ще нощувате ли тук в петък? — чу зад гърба си гласа на администратора. Разговаряше с човека, когото Менгеле бе взел за Либерман.

— Да.

Звънна звънец.

— Ще занесете ли багажа на мистър Морис в седемстотин и седемдесета?

— Да, сър.

Тръгна обратно през фоайето. Някакъв арабин беше седнал на мястото му. Отвратителна работа! Намери си друго място.

Най-сетне се зададе очакваният гърбав нос, но беше прикрепен към лицето на млад мъж, който водеше под ръка жена с прошарени коси.

В осем часа влезе в телефонната кабина и се обади в хотела. Като внимаваше устните му да не докосват слушалката, която сигурно гъмжеше от всякакви бацили, попита дали очакват мистър Йохан Либерман?

— Един момент. Ще ви свържа с рецепцията.

Чу щракване, после телефонен звън. Обърна глава и видя как администраторът във фоайето вдигна слушалката.

— Рецепция.

— Имате ли резервирана стая за мистър Йохан Либерман?

— За тази вечер ли?

— Да.

Администраторът погледна надолу, явно четеше.

— Имаме. Мистър Либерман ли е на телефона?

— Не.

— Бихте ли искали да му оставите бележка?

— Не, благодаря. Ще се обадя по-късно.

Спокойно можеше да наблюдава фоайето и от кабината, затова пусна друга монета от десет цента и запита телефонистката как може да научи телефонния номер на човек от Ню Провидънс, щата Пенсилвания. Тя му продиктува дълга редица от цифри и той ги записа в червеното поле на корицата на списание „Тайм“. Взе монетата, която му бе върнал автоматът, пусна я отгоре и пак завъртя.

В Ню Провидънс имаше Хенри Уийлок. Записа телефона му под другия. Жената му даде и адреса: Оулд Бък Роуд — без номер на къщата.

Представител на латинската раса, следван от пудел на каишка, пристъпи към рецепцията.

Помисли за момент — не знаеше каква монета да сложи. Свърза се с телефонистката и получи инструкции. Разгледа монетите, които беше подредил на малката полица в кабината, и избра тези, които му трябваха.

Едва когато чу телефона на другия край да звъни, за първи път осъзна, че ако това е същият Хенри Уийлок, може да се обади и самото момче. Може би след миг щеше да говори със своя фюрер, роден повторно! Главозамайващата радост спря дъха му и to притисна към стената на кабината. Телефонът иззвъня повторно. Моля те, мило момче, ела, обади се на телефона!

— Ало? — беше жена.

Пое дъх и издиша.

— Ало!

— Добър ден. — Посъвзе се. — Там ли е мистър Хенри Уийлок?

— Тук е, но е в задния двор.

— С мисис Уийлок ли разговарям?

— Да.

— Името ми е Франклин, госпожо. Казаха ми, че имате около четиринайсетгодишен син?

— Да…

Слава богу.

— Организирам екскурзия за момчета на неговата възраст. Бихте ли желали да го изпратите в Европа през лятото?

Тя се засмя.

— Не, съжалявам.

— Мога ли да ви изпратя проспект?

— Разбира се, но мисля, че няма нужда да си правите този труд.

— Адресът ви е Оулд Бък Роуд, нали?

— Разберете, тъй или инак, няма да го пусна.

— Тогава лека нощ. Извинете за безпокойството.

Взе брошура от необслужваното гише за коли под наем, сетне я запрелиства, като при всяко изскрибуцване на въртящата се врата вдигаше поглед.

Утре щеше да наеме кола и да отиде в Ню Провидънс. След като се погрижи за Уийлок, щеше да върне колата в Ню Йорк, да продаде един диамант и да отлети за Чикаго — ако Робърт К. Дейвис, разбира се, е още в Канкаки. Но къде, по дяволите, беше Либерман?

В девет часа отиде в кафенето и седна на бара — оттам през стъклото също можеше да вижда вратата. Яде пържени яйца с препечен хляб и пи най-отвратителното кафе на света.

Поиска рестото от един долар в монети, влезе отново в телефонната кабина и се обади в хотела. Вероятно Либерман беше влязъл през страничния вход.

Не. Още го очакваха.

Обади се на двете летища, с надеждата (все пак, възможно бе, нали?), че е станала катастрофа.

Нямаше късмет. Всички самолети бяха кацнали по разписание.

Кучият син, сигурно бе останал в Манхайм. Но за колко време? Беше късно да се обажда във Виена и да разбере от фройлайн Цимер. По-скоро твърде рано, там сега беше към четири часът сутринта.

Започна да се тревожи, че някой го е забелязал как стои цяла вечер във фоайето и наблюдава вратата.

Къде се бавеше това проклето копеле? Да идва най-сетне — откога го бе зачакал, за да го убие!

В сряда следобед Либерман се измъкна от задръстено в уличното движение такси насред Манхатън, срещу магазините за облекло, и тръгна по тротоара. Валеше мразовита суграшица. Чадърът му, взет на заем от Марвин и Рита Фарб, хората, у които беше отседнал, беше в различни крещящи тонове между всеки две спици (все пак е чадър, рече си той, инак…).

Никой не знаеше, че е тук. Малко преди самолетът му да кацне в Ню Йорк, реши, че ще е разумно да опита още една възможност. Отседна у познати и на сутринта накара жената да се обади на Уийлок в Ню Провидънс под предлог, че иска да си купи куче, тъй като чула, че той развъжда добермани. От разговора Либерман разбра, че Уийлок е човекът, за когото бе споменала Фрида Малоуни, и дори получи точни указания как да го намери. Засега поне трябваше да действува сам.

Влезе в една телефонна кабина, сложи си очилата и извади сгънат плик от джоба на сакото. Бе записал телефонния номер и пощенския код. Не биваше да споменава за момчето. Можеха да му затворят телефона от страх да не се разкрие начинът, по който е осиновено.

Либерман започна да върти, като гледаше цифрите, изписани на плика. Телефонът на другия край зазвъня.

— Ало? — обади се мъж с плътен гърлен глас.

— Мистър Хенри Уийлок?

— На телефона.

— Мистър Уийлок, казвам се Йохан Либерман. Обаждам ви се от Ню Йорк. Ръководител съм на Информационния център за разкриване на военнопрестъпници във Виена, може би сте чували? Събираме информация за нацистки военнопрестъпници, помагаме да ги заловят и изправят пред съда.

— Чувал съм. Заловихте Айхман.

— Точно така, и много други. Мистър Уийлок, сега съм по следите на човек, който е във вашата страна. На път съм за Вашингтон да уведомя властите. Съвсем наскоро този човек е убил двама или трима души и е на път да убие още.

— Куче-пазач ли търсите?

— Не — отвърна Либерман. — Мистър Уийлок, следващият човек, който трябва да бъде убит… сте вие.

— Добре де, ясно. Сега кажи кой си? Тед? Страшен швабски акцент извади.

— Грешите — рече Либерман, — не е шега. Знам, смятате, че нацистите нямат причина да ви убият…

— Кой ви каза? Изтрепал съм немалко. Обзалагам се, че ще са страшно доволни, ако могат да си го върнат. Ако още се въртят наоколо.

— Един се навърта…

— Хайде, хайде, кой се обажда?

— Повярвайте ми, мистър Уийлок, говорите с Йохан Либерман. Кълна ви се, в Ню Провидънс ще дойде бивш есесовец с намерение да ви убие, може би само след няколко дни. Искам да спася живота ви.

Мълчание.

— Мистър Уийлок?

— Вижте какво, мистър Либерман, ако наистина сте Либерман. Добре, да речем, че сте този, за когото се представяте. Трябва да ви кажа нещо. В момента говорите с един от най-добре охраняваните хора в САЩ. Първо, аз съм бивш надзирател на щатския изправителен дом, така че съм понаучил как да се грижа за себе си. И второ, къщата ми е пълна с обучени добермани. Една думичка да кажа, и ще прегризат гърлото на всеки, който ме погледне накриво.

— Всичко това е хубаво — рече Либерман, — но могат ли доберманите да предотвратят срутването на някоя стена върху вас? Или ако някой ви застреля от разстояние? Точно това стана с двама други.

— За какво, по дяволите, ми говорите? Никакъв нацист не ме преследва. Вероятно търсите друг човек.

— Има ли в Ню Провидънс друг Хенри Уийлок, който развъжда добермани? На шейсет и пет години с много по-млада жена и син на около четиринайсет години?

Мълчание.

— Обърнете внимание на това, което ви казвам — настоя Либерман. — Пък и нацистът трябва да бъде заловен, а не убит от кучета.

— Ще повярвам, когато ми го каже ФБР.

Либерман замълча.

— Мистър Уийлок — каза той след малко, — мога ли да дойда при вас на път за Вашингтон? Ще ви обясня още някои неща.

— Елате, щом искате, винаги съм тук.

— Жена ви кога е вън от къщи?

— През деня е на работа. Учителка е.

— И момчето ли е на училище?

— Да, когато не бяга, за да снима филми. Смята, че ще стане втори Алфред Хичкок.

— Ще дойда утре следобед.

— Както ви е удобно. Но само вие. Ако ми доведете „защитници“, ще пусна кучетата. Имате ли писалка? Ще ви обясня пътя.

— Знам го — отвърна Либерман. — До утре. Надявам се, че довечера ще си стоите вкъщи.

— Точно това имах намерение да правя.

Либерман затвори телефона. Постоя замислен над току-що проведения разговор. Значи… момчето на Уийлок не рисуваше картини, но затова пък сега, в 1975 година, то снимаше филми. Усмихна се. Искало да стане Алфред Хичкок. Подбрало си бе точни инициали. А бащата, административен служител, явно не одобряваше идеята. Бащата на Хитлер също негодувал срещу желанието на сина си да стане художник.

 

 

Рано сутринта в сряда Менгеле прекоси улицата и нае стая в друг хотел — „Кенилуърт“, където се регистрира като Курт Кьолер от Ивънстън, Шеридан Роуд 18 Илинойс. Помолиха го съвсем основателно, да предплати, тъй като целият му багаж се състоеше от тънка кожена чанта (документи, нож, пълнители за броунинга, диаманти) и малък хартиен плик (грозде).

Не можеше да се обади в канцеларията на Либерман от стаята на сеньор Рамон Ашхайм-и-Негрин и да се представи за Кьолер, тъй като след смъртта на Либерман вероятно щяха да проверят разговорите с този Кьолер, а не му се искаше да разваля седем долара на монети и цял час да ги пуска в телефонния автомат, та чак палецът му да почернее. А при положение, че се регистрира като Курт Кьолер, можеше да остави телефона си и да му се обадят, ако е необходимо.

От втората стая (категория — под една десетинка от звезда) успя да се свърже с фройлайн Цимер и да й обясни, че е пристигнал от Ню Йорк във Вашингтон, като е оставил тялото на Бари да пътува без придружител поради извънредната необходимост час по-скоро да предаде записките на сина си (по-важни, отколкото ги бе сметнал в началото) в ръцете на хер Либерман. Но къде е хер Либерман? Нима не е в „Бенджамин Франклин“? Фройлайн Цимер се изненада, но не се разтревожи. Щяла да се обади в Манхайм и да разбере каквото успее. Хер Кьолер все пак да провери и в други хотели, въпреки че не можела да си представи защо хер Либерман ще отседне другаде. Била сигурна, че скоро ще се обади. Обикновено се обаждал при промяна на плановете си. (Обикновено!) Да, а тя щяла да потърси хер Кьолер веднага щом получи информация. В „Кенилуърт“, любезна госпожице, в „Бенджамин Франклин“ нямаше свободни стаи. Но, разбира се, пазят стаята за хер Либерман.

Докато тя позвъни, беше проверил в над трийсет хотела и шест пъти се обади в „Бенджамин Франклин“.

Либерман напуснал Франкфурт, както възнамерявал — във вторник сутринта. Така че или бил във Вашингтон, или бил останал в Ню Йорк.

— Къде отсяда там?

— Понякога в хотел „Едисън“, но обикновено у приятели. Той има там много приятели.

— Благодаря.

— Не се тревожете, хер Кьолер; сигурна съм, че скоро ще се обади и ще му кажа, че го чакате. Ще остана до късно, за всеки случай.

Обади се в „Едисън“ в Ню Йорк, провери в още хотели във Вашингтон, звънеше в „Бенджамин Франклин“ всеки половин час. Притича дотам под суграшицата да се увери, че дрехите и куфарът му са още в стаята с табелката „Не влизайте“.

В сряда вечерта преспа в „Кенилуърт“. Постара се да спи. Беше потиснат. Помисли за пистолета на нощното шкафче… Нима наистина се надяваше, че ще успее да убие Либерман и другите (оставаха седемдесет и седем!), преди да убият самия него? Или по-лошо, преди да го заловят и да го накарат да изтърпи този отвратителен фарс — да го изправят пред съда като бедните Щангел и Айхман? Защо да не сложи край на борбите, плановете, тревогите?

В един часа включи телевизора и изведнъж на екрана се появи… Това бе знак от бога! Знак, изпратен му да го измъкне от отчаянието! Даваха прекрасен филм за фюрера и генерал фон Бломберг. Парад на „Луфтвафе“. Изключи омразния английски говор и загледа размазаните, стари, неми изображения. Те изпълниха сърцето му едновременно със сладост и горчилка, вдъхнаха му нова решителност…

Заспа.

В четвъртък сутринта в осем часа и няколко минути, точно когато се канеше пак да се обади във Виена, звънна телефонът.

— Ало?

— Мистър Курт Кьолер! — обади се жена, американка, не беше фройлайн Цимер.

— Да…

— Здравейте, казвам се Рита Фарб. Позната съм на Йохан Либерман. Той отседна у нас, в Ню Йорк. Помоли ме да ви се обадя. Преди малко говори с Виена и разбра, че го чакате. Ще бъде във Вашингтон довечера, към шест часа. Би искал да вечеряте с него. Ще ви се обади, щом пристигне.

— Чудесно! — каза Менгеле с облекчение, възрадван.

— Бихте ли му направили една услуга? Ще можете ли да се обадите в хотел „Бенджамин Франклин“ и да им кажете да пазят стаята му?

— Да, с удоволствие! Знаете ли с кой самолет пристига!

— Той е с кола, не е със самолет. Току-що тръгна. Затова се обаждам аз. Бързаше.

Менгеле се намръщи.

— Тогава няма ли да пристигне преди шест? — запита той. — Щом вече е тръгнал?

— Не, ще се отбие в Пенсилвания. Може да пристигне дори след шест часа, но непременно ще дойде и веднага ще ви се обади.

Менгеле помълча.

— С Хенри Уийлок ли ще разговаря? — попита след малко. — В Ню Провидънс, нали?

— Да, аз получих указанията как да го намери. Винаги е интересно, когато мистър Либерман ни гостува. Предполагам, че става дума за нещо наистина важно.

— Да — отвърна Менгеле. — Благодаря, че ми се обадихте. Знаете ли кога ще се срещне с Хенри Уийлок?

— По обед.

— Благодаря. Довиждане.

Натисна вилката на телефона, задържа я, погледна часовника си, затвори очи и известно време стоя така. Отвори очи, пусна вилката и почука. Свърза се с касиерката и й каза да приготви сметката му за храната и телефона.

Сложи си мустаците и перуката. Пистолета. Сако, палто, шапка. Грабна чантата.

Претича през улицата до „Бенджамин Франклин“, спря на гишето на касиерката, сетне забърза към гишето с надпис „Коли под наем“. Хубава млада жена с униформа в жълто и черно го погледна със сияйна усмивка.

Когато разбра, че е парагваец и няма кредитна карта, усмивката й сякаш помръкна. Трябвало да предплати приблизителната цена в брой. Изчисли я на около шейсет долара. Щяла да пресметне точно, когато върнел колата. Хвърли банкнотите, остави шофьорската си книжка, поръча колата да е готова най-много след десет минути и забърза към асансьорите.

Към девет часа летеше по магистралата за Болтимор — в бял „Форд Пинто“ под ясносиньото небе, с пистолет под сакото, нож в джоба и — дано — с божията закрила.

Ако караше с максималната разрешена скорост от деветдесет километра в час, щеше да стигне в Ню Провидънс почти цял час преди Либерман.

Някои коли бавно го задминаваха. Американци! Ограничението беше деветдесет километра, а те караха със сто. Поклати глава и си позволи да увеличи скоростта. Когато си в Рим…

 

 

Влезе в Ню Провидънс — шепа неугледни къщички, магазин, едноетажна тухлена поща. Единайсет без десет. Трябваше да намери Оулд Бък Роуд, без да разпитва този или онзи, за да не опишат после него или колата му на полицията. На картата, която купи на бензиностанцията в щата Мериленд — по-подробна от атласа, — откри градчето Бък на северозапад от Ню Провидънс и тръгна нататък по неравен път с две платна, който се виеше през оголените през зимата обработваеми площи и ливади. Намаляваше скоростта на всеки кръстопът и се взираше в почти неразбираемите знаци и маркировки. От време на време го задминаваха коли и камиони.

Оказа се, че Оулд Бък Роуд пресича косо пътя. Поколеба се дали да поеме наляво или надясно и пое надясно, почти обратно към Ню Провидънс, като се вглеждаше в пощенските кутии. Отмина „Грубър“, сетне „С. Джонсън“. Голите дървета сплитаха клони над тесния път. Насреща му се зададе черна двуколка, теглена от кон. Беше видял подобни плакати по главния път — старомодните американци, изглежда, бяха местна туристическа атракция. В облицованата в черно двуколка седяха брадат мъж с черна шапка и жена с черно боне и гледаха право пред себе си.

Пощенските кутии, поставени досами входните алеи, които се губеха навътре между дърветата, бяха малко и на разстояние. Това беше хубаво — можеше да използува пистолета.

Х. Уийлок. Яркочервено триъгълниче сочеше надолу, а под него имаше табелка, изписана с криви черни букви, която предупреждаваше (или рекламираше?) — КУЧЕТА-ПАЗАЧИ.

Виж, това беше лошо. Всъщност не съвсем, тъй като осигуряваше по-приемлив повод за посещението му, отколкото предложението за екскурзионно летуване, което инак възнамеряваше да повтори.

Зави надясно и колелата потънаха в дълбоките следи на изгърбения в средата коларски път, който водеше постепенно нагоре между дърветата. Колата задра отдолу в издутината — да й берат грижата, това не беше негов проблем. Впрочем и негов, ако се повреди и го остави насред пътя. Караше бавно. Погледна часовника си: единайсет часа и осемнайсет минути.

Да, имаше някакъв бегъл спомен, че едно от американските семейства бе отбелязало в списъка на интересите си, че развъжда кучета. Сигурно са били семейство Уийлок. Бившият надзирател в затвора, вече положително пенсиониран, вероятно бе превърнал хобито си в целодневно занимание.

— Добро утро! — изрепетира на глас Менгеле. — На табелката пише „кучета-пазачи“, точно такова ми трябва.

Натисна гъстите мустаци, потупа перуката отстрани и отзад, обърна огледалото и се огледа. Върна огледалото и продължи бавно по разнебитения път. Напъха ръка под палтото, бръкна под сакото и разкопча кобура на пистолета.

Посрещна го хоров кучешки лай, идещ откъм слънчева ливада, в дъното на която се виждаше двуетажна къща с бели кепенци и кафяви дървени подпори, разположена под ъгъл спрямо него. В задния двор над десетина кучета джавкаха, скимтяха и се хвърляха върху висока мрежеста ограда. Зад тях стоеше мъж с побелели коси и го гледаше.

Спря колата досами застланата с плочи пътека пред къщата. Освободи лоста на скоростите и изключи мотора. Сега скимтеше само едно куче, вероятно кутре, ако се съдеше по звуците, които издаваше. От другата страна на къщата в двоен гараж стоеше червен пикап, другото място беше празно.

Отключи вратата на колата, отвори я и излезе. Протегна се и разтри гърба си — в това време колата взе да бибипка, бе забравил да измъкне ключа. Пистолетът помръдна под сакото му. Затръшна вратата и се загледа в белосаната веранда в дъното на пътеката. Значи тук живееше един от тях! Може би някъде из къщата имаше и снимка на момчето. Развълнува се при мисълта, че ще зърне това почти четиринайсетгодишно личице! Божичко, ами ако днес не е на училище? Тази възможност го разтревожи и същевременно го опияни!

Побелелият мъж забърза към него, като мина покрай къщата на дълги подскоци, придружен от едно куче — лъскавочерен доберман. Носеше огромно кафяво яке, черни ръкавици и кафяви панталони. Беше висок и широкоплещест, със смръщено червендалесто лице и недружелюбен поглед.

Менгеле се усмихна.

— Добро утро! — извика той. — На табелката…

— Вие ли сте Либерман? — попита мъжът с плътен, гърлен глас, докато превземаше разстоянието на подскоци.

— Да, да! — отговори Менгеле с още по-широка усмивка. — А вие сигурно сте мистър Уийлок?

Мъжът спря до Менгеле и кимна с къдрава побеляла глава. Красивият синкавочерен доберман изръмжа и показа на Менгеле острите си бели зъби. Веригата около врата му беше захваната за черна кожена халка. От ръкавите на грубото кафяво яке висяха конци и парцали и тук-таме се подаваше бяла вата.

— Малко подраних — извини се Менгеле.

Уийлок се взря в колата зад гърба му, сетне втренчи в него кривогледите си сини очи, които гледаха изпод бели рошави вежди. Лицето му, покрито с набола побеляла брада, бе прорязано от бръчки.

— Влезте — каза той и посочи с белокосата си глава към къщата. — Нямам нищо против да ви изслушам, дяволски любопитен съм.

Обърна се и го поведе по пътеката, хванал с пръст веригата на синкавочерния доберман.

— Красиво куче — отбеляза Менгеле зад него.

Уийлок се изкачи на верандата. На бялата врата имаше чукче с форма на кучешка глава.

— Синът ви вкъщи ли е? — попита Менгеле.

— Няма никой — отвърна Уийлок и отвори вратата. — Тук сме само аз и кучетата.

Два добермана се приближиха, появи се и трети. Заблизаха ръкавицата му и заръмжаха към Менгеле.

— Кротко, момчета — обърна се Уийлок. — Това е приятел.

Отпрати ги с жест и те послушно се оттеглиха, а той самият влезе с кучето, което държеше за веригата.

— Затворете вратата — обърна се Уийлок към Менгеле.

Менгеле влезе и затвори вратата. Остана там, загледан в Уийлок, който се бе навел сред струпаните черни добермани, милваше ги по главите и ги потупваше по яките черни тела, а те го ближеха и душеха.

— Какви красавци! — обади се Менгеле.

— Тия младежи — заговори Уийлок весело — са Харпо и Зепо. Синът ми измисли имената, един-единствен път му дадох такива права. А този възрастен господин е Самсън, Сам, много е послушен. Ето го и Мейджър. Това е мистър Либерман, момчета. Приятел. — Изправи се и се усмихна на Менгеле, като издърпваше пръстите на ръкавиците си. — Сега ви е ясно защо не напълних гащите, като ми казахте, че някой ме преследва.

Менгеле кимна.

— Да — рече той и погледна двата добермана, които душеха палтото му. — Имате си отлична охрана. Такива кучета!

— Ще прегризат гърлото на всеки, който ме погледне накриво. — Уийлок смъкна ципа на якето си и отдолу се показа червена риза. — Съблечете си палтото и го закачете там.

Отдясно на Менгеле стоеше висока закачалка с големи черни куки. В овалното й огледало се виждаше стол и част от масата за хранене в стаята насреща. Менгеле окачи шапката си на една от куките и разкопча палтото си. Усмихна се на доберманите, сетне на Уийлок, който си сваляше якето. Зад Уийлок се виждаше стръмно стълбище към горния етаж.

— Значи вие заловихте Айхман? — Уийлок окачи якето със скъсаните ръкави.

— Други го заловиха — отвърна Менгеле, като си сваляше палтото, — но аз, разбира се, им помогнах. Открих къде се крие в Аржентина.

— Получихте ли възнаграждение?

— Не. — Менгеле окачи палтото. — Правя това за собствено удовлетворение — рече той. — Мразя нацистите. Трябва да бъдат преследвани и унищожавани като въшки.

— Сега трябва да мислим за хулиганите, а не за нацистите — отбеляза Уийлок. — Заповядайте, влезте тук.

Менгеле оправи сакото си и последва Уийлок към стаята вдясно. Придружаваха го двата добермана, които душеха краката му — другите два вървяха с Уийлок. Стаята беше приветлива — дневна с бели пердета на прозорците и тухлена камина, а вляво цялата стена бе окичена с награди — разноцветни лентички, блещукаха медали и трофеи — и снимки в черни рамки.

— Това е наистина забележително — каза Менгеле, като се приближи и ги заразглежда. Снимките бяха все на добермани, момчето го нямаше.

— Сега, кажете ми, защо ме преследва този нацист?

Менгеле се обърна. Уийлок бе седнал на викторианско канапе между двата прозореца, бъркаше с два пръста в кристалната стъкленица с тютюн, поставена на ниска масичка пред него, и тъпчеше евтината си черна лула. Единият доберман го наблюдаваше, подпрял предни лапи на масата. Другият доберман, най-големият, лежеше на кръгло килимче между Уийлок и Менгеле и гледаше Менгеле кротко, по не и безучастно. Останалите два добермана душеха краката и пръстите на Менгеле.

Уийлок погледна Менгеле.

— Добре де, кажете — настоя той.

— Знаете ли — отвърна с усмивка Менгеле, — трудно ми е да говоря в присъствието на… — посочи доберманите до себе си.

— Не се тревожете — увери го Уийлок, като продължаваше да тъпче лулата. — Няма да ви закачат, щом се държите кротко. Просто седнете и говорете. Ще свикнат с вас.

Менгеле седна на кожен диван — кожата проскърца под него. Единият доберман скочи на дивана и взе да се върти, като се канеше да легне. Доберманът от килимчето стана, доближи се, мушна лъскавата си черна глава между коленете на Менгеле и го подуши.

— Самсън — скара му се Уийлок, поднесе запалена клечка към лулата и смукна.

Доберманът отдръпна главата си и седна на пода, вперил поглед в Менгеле. Другият доберман, седнал до краката му, почеса със задната си лапа мястото около веригата на врата си. Доберманът, който се бе настанил на дивана до Менгеле, лежеше и наблюдаваше този в краката му.

Менгеле се изкашля.

— Нацистът, който ще дойде, е самият доктор Менгеле — каза той. — Вероятно ще бъде тук…

— Доктор? — Уийлок хвана в шепа лулата си и угаси клечката.

— Да — потвърди Менгеле, — доктор Менгеле. Мистър Уийлок, сигурен съм, че тези кучета са прекрасно обучени, това личи и от онези награди на стената — посочи с пръст към стената зад себе си, — но истината е, че когато бях осемгодишен, ме нападна куче, не доберман, немска овчарка. — Докосна лявото си бедро. — Бедрото ми е до ден-днешен цялото в белези. Това е оставило следа и в психиката ми. Чувствувам се зле, когато съм в една стая с куче, а четири са вече истински кошмар!

— Трябваше веднага да ми кажете. — Уийлок остави лулата, изправи се и щракна с пръсти. Доберманите моментално рипнаха, заподскачаха и се заблъскаха в краката му. — Елате, момчета — изкомандува той и поведе глутницата през стаята към вратата до дивана. — Този човек е като Уоли Монтагю. Хайде, прибирайте се.

Изкара доберманите от стаята, отстрани с крак нещо, което се бе запряло под вратата, и я затвори. Провери топката на бравата.

— Не могат ли да влязат от другаде? — запита Менгеле.

— Не — каза Уийлок и прекоси обратно стаята.

Менгеле въздъхна.

— Благодаря. Сега се чувствувам много по-добре. — Седна по-напред на дивана и разкопча сакото си.

— Хайде де, разказвайте — каза Уийлок, седна на канапето и взе лулата. — Не искам дълго да ги държа там затворени.

— Ще пристъпя направо към въпроса — започна Менгеле, — но първо искам да ви дам оръжие, за да можете да се защитавате в моменти като този, когато кучетата не са с вас.

— Имам пистолет — заяви Уийлок. Бе се облегнал на канапето, с крак върху крак, с лула между зъбите, опрял лакти на облегалката. — Марка „Лугер“. — Извади лулата от уста и изпусна дим. — Имам и две въздушни пушки и ловджийска пушка.

— Това е броунинг — каза Менгеле и извади пистолета от кобура. — За предпочитане е пред лугер, защото пълнителят има тринайсет патрона. — Вдигна с палец предпазителя и насочи пистолета към Уийлок. — Горе ръцете, но първо оставете лулата, бавно.

Уийлок се намръщи, белите му вежди щръкнаха.

— Да се разберем — каза Менгеле. — Нямам намерение да стрелям във вас. Защо да ви убивам? Та аз дори не ви познавам. Либерман е човекът, от когото се интересувам. По-точно човекът, заради когото съм дошъл.

Уийлок отпусна кръстосаните си крака и бавно се наведе, като гледаше яростно Менгеле с пламнало лице. Остави лулата и вдигна отворени длани над главата си.

— Сложете ги на главата — предложи Менгеле. — Имате хубава коса, завиждам ви. За съжаление моята е перука. — Стана от дивана и посочи нагоре с дулото на пистолета.

Уийлок се изправи с кръстосани на главата ръце.

— Пет пари не давам кой е нацист и кой не е — рече той.

— Добре — каза Менгеле, насочил пистолета в червената риза на Уийлок. — Въпреки това бих искал да ви затворя някъде, откъдето няма да можете да дадете знак на Либерман. Имате ли изба?

— Да — отвърна Уийлок.

— Вървете към избата. Бавно. Има ли й къщата други кучета освен тези четири?

— Не. — Уийлок тръгна бавно към вестибюла, с ръце на главата. — За ваш късмет.

Менгеле го последва с пистолета.

— Къде е жена ви?

— На училище. Преподава. В Ланкастър.

Уийлок излезе във вестибюла.

— Имате ли снимки на сина си?

Уийлок спря за момент и тръгна надясно.

— За какво са ви?

— Да ги разгледам — отговори Менгеле, като го следваше с оръжието. — Няма да му направя нищо лошо. — Аз съм лекарят, който го извади на бял свят.

— По дяволите, това пък какво е? — Уийлок спря пред вратата до стълбището.

— Имате ли снимки? — повтори Менгеле.

— Има албум. Там, където бяхме. На рафта под масичката с телефона.

— Това ли е вратата?

— Да.

— Свалете едната ръка и я открехнете.

Уийлок се обърна към вратата, свали едната си ръка, открехна леко вратата и върна ръката на главата си.

— А сега с крак.

Уийлок отвори широко вратата с крак.

Менгеле прекоси помещението и застана до стената, насочил пистолета в гърба на Уийлок.

— Вървете напред.

— Трябва да запаля лампата.

— Запалете я.

Уийлок се присегна и дръпна някаква връвчица. Вътре блесна светлина. Уийлок върна ръката върху главата си, наведе врат и слезе на площадката, където на дъсчената стена бяха закачени различни сечива и инструменти.

— Слизайте — каза Менгеле. — Бавно.

Уийлок се обърна наляво и започна бавно да слиза. Менгеле се приближи до вратата, стъпи на площадката, обърна се към Уийлок и затвори вратата.

Уийлок слизаше бавно по стълбите към избата с ръце на главата.

Менгеле насочи пистолета в гърба на червената риза. Започна да стреля. Един път, втори път… оглушителни изстрели. Гилзите хвърчаха и отскачаха.

Ръцете пуснаха побелялата глава, свлякоха се, задържаха се върху дървените перила. Уийлок се олюля.

Още един оглушителен изстрел в гърба на червената риза.

Ръцете се изплъзнаха от перилата и Уийлок се повали напред. Челото му удари пода, обутите в тежки обуща крака се разкрачиха и тялото се плъзна по стълбите.

Менгеле гледаше и въртеше показалец в ухото си. Отвори вратата и се върна във вестибюла. Кучетата лаеха свирепо.

— Тихо! — изкрещя им Менгеле и завъртя показалец в другото си ухо. Кучетата продължиха да лаят.

Менгеле спусна предпазителя и прибра пистолета в кобура. Извади носната си кърпа и избърса вътрешната топка на вратата. Дръпна връвта — лампата изгасна — и затвори с лакът вратата.

— Тихо! — изкрещя отново и прибра кърпата в джоба си.

Кучетата не спираха да лаят. Дращеха и блъскаха вратата в края на вестибюла.

Менгеле забърза към предната врата, погледна през тясното прозорче до нея, отвори я и изтича навън.

Влезе в колата, запали я, заобиколи къщата и вкара автомобила на празното място в гаража.

Изтича обратно, влезе в къщата и затвори вратата. Кучетата лаеха, скимтяха, драскаха и блъскаха.

Менгеле се погледна в огледалото на закачалката, разхлаби перуката, махна я и отлепи мустаците от горната си устна. Прибра перуката и мустаците в джоба на окаченото палто и изкара капака на джоба отвън.

Приглади с длани ниско подстриганата си прошарена коса, като не преставаше да се оглежда. Намръщи се.

Свали сакото и го окачи на закачалката. Премести палтото на същата закачалка върху него. Развърза вратовръзката на черни и златисти райета, издърпа я, нави я и я прибра в джоба на сакото. Разкопча яката на светлосинята риза, освободи и следващото копче, разтвори яката и натисна краищата й.

Кучетата лаеха и скимтяха зад вратата.

Менгеле заоправя каиша на кобура. Гледаше се в огледалото и репетираше на глас: „Вие ли сте Либерман?“ — След това отново, с по-американско произношение, като се стараеше да превъзмогне немския акцент: „Вие ли сте Либерман?“ Постара се да направи гласа си по-гърлен, като на Уийлок. „Флезте. Трябва да си призная, че съм дяволски любопитен. Не им обръщайте внимание, те финаги лаят така. Винаги лаят. Винаги лаят. Не им обръщайте внимание, винаги лаят така. Вие ли сте Либерман? Влезте.“

Кучетата лаеха.

— Тихо! — изкрещя Менгеле.