Айра Левин
Момчетата от Бразилия (1)

1

В една ранна септемврийска привечер на 1974 година малък двумоторен самолет, боядисан в сребристо и черно, плавно се приземи на отдалечена писта на летище „Конгоняс“ в Сао Паоло и като намали скоростта си, зави и се отправи към хангар, пред който чакаше лимузина. Трима мъже — единият облечен в бяло — се прехвърлиха от самолета в лимузината и тя се понесе от „Конгоняс“ към белите небостъргачи в центъра на Сао Паоло. След двайсетина минути лимузината спря пред „Сакаи“ — подобен на храм японски ресторант на Авенида Ипиранга.

Тримата влязоха заедно в просторното червено фоайе на „Сакаи“. Двама от тях — единият рус, другият чернокос, облечени в тъмни костюми, бяха яки мъже с предизвикателен вид. Третият, който крачеше решително помежду им, бе по-слаб и по-възрастен, издокаран в бяло от главата до петите, с изключение на яркожълтата вратовръзка. Ръката му (в бяла ръкавица) размахваше издута жълто-кафява чанта. Той си подсвиркваше някаква мелодия и се оглеждаше с нескрито удоволствие.

Японка в кимоно се поклони ниско с чаровна усмивка и след като пое шапката на мъжа в бяло, посегна и към чантата му, но той я отстрани и се обърна към слабичкия млад японец в смокинг, който бързаше усмихнат към него.

— Казвам се Аспиазу — обяви мъжът на португалски, някак отсечено, с лек немски акцент. — За мен е резервиран самостоятелен салон.

Изглеждаше шейсет и две-три годишен, ниско подстриган, с прошарена коса, живи кафяви очи и грижливо поддържани тънки сивкави мустачки.

— Аа, сеньор Аспиазу! — възкликна японецът също на португалски (собствен вариант). — Всичко е готово за вашите гости! Бихте ли минали насам, моля? Малко нагоре по тази стълба. Сигурен съм, че ще останете доволен.

— Аз и сега съм доволен — отвърна с усмивка мъжът в бяло. — Такова удоволствие е да си в големия град.

— В провинцията ли живеете?

Мъжът в бяло последва русия нагоре по стълбите и кимна с въздишка.

— Да — рече сухо той, — в провинцията.

Чернокосият тръгна след него, а японецът остана последен.

— Първата врата вдясно — подвикна японецът. — Бихте ли си събули обувките, преди да влезете?

Русият занаднича в салона през едно осмоъгълно прозорче в стената, подпря се на рамката на вратата и изу обувката си, като си помагаше с другия крак. Мъжът в бяло протегна обут в бяла обувка крак на килима в преддверието, а чернокосият се наведе и разкопча златната странична катарама. Русият събу и втората си обувка, отвори украсената със сложна резба врата и влезе в бледозеления салон. Японецът ловко изхлузи черните си лачени обувки.

— Това е най-хубавият ни салон, сеньор Аспиазу — обяви той, — много е хубав.

— Не се и съмнявам.

Мъжът в бяло вдигна ръка в бяла ръкавица, подпря се с върховете на пръстите на рамката на вратата и взе да наблюдава как събуват другата му обувка.

— В седем часа ще поднесем нашия специалитет „империал“, с бира, без саке, а накрая бренди и пури.

Русият се приближи до вратата. Лицето му бе покрито с дребни белезникави резки, а от едното ухо липсваше меката част. Кимна и се дръпна назад. Мъжът в бяло, доста по-нисък без обувките, влезе в салона. Японецът го последва.

Салонът беше прохладен и изпълнен с благоухание. Тапицираните му с коприна стени описваха плавна елипса и отразяваха бледозеления цвят на рогозките на пода. В центъра, от трите страни на ниска черна елипсовидна маса, подредена с бели чинии и чаши, бяха разположени бамбукови седалки с облегалки за гърба, покрити с възглавнички на кафяви и бели райета. Покрай дългите страни на масата бяха поставени по три седалки и една в десния й край. Под масата имаше плитък отвор — място за краката на седналите. В десния край на салона, до стената, стоеше черна масичка с две вградени електрически плочи за подгряване. Срещуположната стена представляваше два паравана „шоджи“ от бяла хартия в тънки черни рамки.

— Мястото е достатъчно за седем души — заяви японецът, като посочи централната маса. — Ще ви обслужват най-добрите ни момичета. И най-хубавите. — Усмихна се и повдигна вежди.

— Какво има зад тях? — попита мъжът в бяло, като посочи параваните.

— Друг самостоятелен салон, сеньор.

— Ще се използува ли довечера?

— Не е резервиран, но може би някой ще го поръча.

— Резервирам го.

Мъжът в бяло направи знак на русия да отмести параваните.

Японецът погледна русия мъж, сетне мъжа в бяло.

— Салонът е за шест души — рече той колебливо, — става и за осем.

— Разбирам. — Мъжът в бяло се запъти към масичката в края на стаята. — Ще платя вечеря за още осем души. — Наведе се да разгледа нагревателните плочи и издутата чанта се опря в крачола на панталона му.

Русият сгъваше параваните. Японецът побърза да му помогне, вероятно за да не се повредят. Другият салон се оказа огледален образ на първия, само лампите на тавана не светеха и масата бе подредена за шест души — по две места от дългите й страни и по едно в краищата. Мъжът в бяло се бе обърнал и разглеждаше помещението. Японецът се усмихна неловко.

— Ще го включа в сметката само ако се появи желаещ — рече той. — Ще платите разликата в цените ни долу и тук.

— Много мило! Благодаря! — възкликна мъжът в бяло, сякаш изненадан.

— Извинете, искам да ви попитам нещо — обърна се чернокосият към японеца. Стоеше на прага на салона, в измачкан тъмен костюм, мургав, с лъснало от пот лице. — Има ли начин това да се затвори? — Посочи осмоъгълното прозорче в стената. Говореше португалски с бразилски акцент.

— Това е за момичетата — обясни японецът предпазливо. — Да следят кога сте готови за следващото ястие.

— Няма значение — обърна се мъжът в бяло към чернокосия. — Ти и без туй ще стоиш отвън.

— Помислих, че би могъл… — понечи да се оправдае чернокосият и сви извинително рамене.

— Дотук съм доволен — заяви мъжът в бяло на японеца. — Гостите ми ще пристигнат в осем часа и моля…

— Ще ги доведа.

— Няма нужда. Някой от хората ми ще ги чака долу. Като се нахраним, ще направим кратко съвещание.

— Ако желаете, можете да останете и до три часа.

— Надявам се, че няма да е необходимо. Един час ще ни е достатъчен. А сега бихте ли ми донесли чаша „Дюбоне“ с лед и лимонова кора.

— Да, сеньор. — Японецът се поклони.

— А възможно ли е салонът да се освети повече? Мисля да почета, докато чакам.

— Съжалявам, сеньор, това е всичко, с което разполагаме.

— Ще се справя и така. Благодаря.

— Аз благодаря, сеньор Аспиазу. — Японецът отново се поклони ниско, след това, не тъй ниско, на русия, почти никак на чернокосия и бързо се измъкна от салона.

Чернокосият затвори вратата и както бе с лице към нея, вдигна ръце, сви пръсти и постави върховете им върху ръба на рамката, сякаш се канеше да свири на пиано. Ръцете му бавно е раздалечиха.

Мъжът в бяло се приближи до прозорчето в стената и застана с гръб към него, а русият отиде до облегалката в края на масата и се наведе над нея. Натисна раираните възглавници, вдигна ги от бамбуковата седалка и ги остави настрана. Прегледа самата седалка, обърна я наопаки, за да види няма ли нещо отдолу, и я сложи до възглавниците. Опипа цялата рогозка около краката на масата и с широко разперени ръце внимателно разрови засадената отстрани трева. Сетне, застанал на колене, завря русата си глава под масата и надзърна в отвора за краката. Наведе се още по-ниско, изви глава и синьото му око огледа от край до край долната повърхност на масата.

Отдръпна се, взе бамбуковата седалка, постави двете възглавници и нагласи облегалката под удобен ъгъл. Изправи се и застана чинно зад нея.

Мъжът в бяло се приближи, като разкопчаваше сакото си. Остави чантата на пода, обърна се и седна внимателно, с ръце на страничните извивки на облегалката. Подви крака под масата и ги отпусна в отвора.

Русият се наведе и наклони облегалката към масата.

— Danke — рече мъжът в бяло.

— Bitte — отговори русият, приближи се до прозорчето в стената и го закри с гръб.

Мъжът в бяло издърпа бавно едната си ръкавица, като гледаше одобрително масата пред себе си. Чернокосият, вдигнал високо ръце, се движеше бавно покрай портала между двата салона и опипваше горния ръб на лъскавата черна рамка.

Чу се леко потропване. Русият отиде до вратата, а чернокосият свали ръце и се обърна. Русият се ослуша и отвори. Влезе сервитьорка в розово кимоно — вървеше с наведена глава и носеше табличка, върху която подрънкваше чаша. Краката и в бели чорапи шумоляха по рогозката.

— Аха! — радостно възкликна мъжът в бяло и продължи да се занимава с ръкавиците си. Но когато сервитьорката, плосколика японка, коленичи до него и махна салфетката и клечиците от чинията му, ентусиазмът му сякаш се изпари.

— Как се казваш, мила? — попита я той с престорена веселост.

— Цуруко, сеньор. — Сервитьорката постави на масата подложка.

— Цуруко? — С разширени очи и събрани устни, мъжът погледна към русия и чернокосия, като че ли искаше да сподели учудването си от някакво забележително откритие.

Сервитьорката остави виното, изправи се и започна да се оттегля заднишком.

— Цуруко, докато дойдат гостите ми, не желая никой да ме безпокои.

— Да, сеньор. — Тя се обърна и забърза навън със събрани колене.

Русият затвори вратата и зае мястото си пред прозорчето. Чернокосият се обърна и отново вдигна ръце към ръба на рамката.

— Цу-ру-ко — каза мъжът в бяло и като притегли чантата към себе си, продължи на немски. — Щом тя минава за хубава, как ли изглеждат тия, дето не са?

Русият се изхили.

Мъжът в бяло щракна ключалките на чантата и я отвори широко, тъй че да не се затваря сама. Напъха сгънатите ръкавици в единия край, порови между документи и пликове и измъкна тънко списание. Остави го на масата до чинията — „Ланцет“, британско медицинско списание. Докато разглеждаше корицата, извади от горния вътрешен джоб на сакото си изтъркан калъф на ситни точки и измъкна от него очила с черни рамки. Отвори ги, надяна ги, прибра обратно калъфа в джоба и поглади с пръсти тънките си четинести мустачки. Ръцете му бяха малки, розови, чисти и нежни като на девойка. От долния вътрешен джоб извади златна табакера, на която с нечий почерк беше гравирано дълго послание.

Русият продължаваше да стои пред прозорчето. Чернокосият провери стените и пода, масичката за сервиране и седалките. Премести една от чиниите на масата, постла на нейно място носна кърпа, стъпи отгоре и развинти с отвертка хромираната рамка, на която се държеше стъклото, скриващо лампите на тавана.

Мъжът в бяло четеше съсредоточено „Ланцет“, отпиваше от чашата с „Дюбоне“, пушеше цигара и бавно, със съскащ звук пропускаше въздух между редките си зъби. От време на време изглеждаше учуден от прочетеното. Веднъж възкликна на английски:

— Имате много здраве, сър!

 

 

Между пристигането на първия и последния гостенин изминаха точно четири минути — първият остави на гардероба шапката си, като задържа дипломатическото си куфарче, в осем часа без три минути, а последният — в осем часа и една минута. Един по един си пробиха път през чакащите на групички или по двойки към японеца със смокинга, който любезно ги насочваше към русия, застанал до стълбите. Разменяха по няколко думи и гостът се отправяше нагоре към чернокосия, който сочеше редицата обувки пред отворената врата.

Шестима добре облечени мъже — бизнесмени, петдесет и няколко годишни, светлокожи, северен тип. Вече по чорапи, си кимаха вежливо и с поклон се представяха един по един на мъжа в бяло. Говореха португалски и испански.

— Игнасио Карерас, докторе. За мен е чест да се запозная с вас.

— Здравейте! Как сте? Не мога да се изправя, тук съм като в капан. Запознайте се, Хосе де Лима от Рио. Игнасио Карерас от Буенос Айрес.

— Докторе, аз съм Хорхе Рамос.

— Приятелю! Брат ви беше дясната ми ръка. Извинете, че съм седнал, като в капан съм. Игнасио Карерас от Буенос Айрес, Хосе де Лима от Рио, Хорхе Рамос от Паоло.

Двама се оказаха стари приятели и много се зарадваха на срещата.

— Бях в Сантяго! А ти къде се загуби?

— В Рио!

Друг се представи след неуспешен опит да тракне, токове:

— Антонио Пас, Порто Алегре.

Настаниха се по местата около масата, всеки с чанта или куфарче, поставено в непосредствена близост — шегуваха се с несръчността си, пъшкаха, разгъваха салфетки и поръчваха напитки на хубава млада сервитьорка, която се кланяше грациозно. Плосколиката Цуруко постави пред всеки навита кърпа, изпускаща пара. Мъжът в бяло и гостите му с ентусиазъм се заеха да бършат ръцете и устата си.

Затова пък ентусиазмът им да разговарят на португалски и испански очевидно поспадна и те започнаха да си разменят реплики на немски. Чуха се немски имена.

— Даа, познавам ви. Вие служихте при Щангел, нали? В Треблинка?

— Фарнбах ли казвате? Моминското име на жена ми е Фарнбах, родена е в Ланген, близо до Франкфурт.

Поднесоха им напитките и чинийки е апетитни ордьоври — дребни скариди и кафяви кюфтенца. Мъжът в бяло изяви умението си да се храни с клечици. Тези, които можеха да си служат с тях, показваха на другите.

— Защо не дадат вилици, дявол да го вземе!

— Не, недейте! — Мъжът в бяло се усмихна на хубавата млада сервитьорка. — Ще го накараме да се научи! Трябва да се научи! Как се казвате?

Името й беше Мори. Момичето с обикновено кимоно, което подаваше на Цуруко чинии и захлупени купички от масичката за сервиране, се изчерви и промълви:

— Йошико, сеньор.

Мъжете се хранеха и пиеха. Разговаряха за земетресението в Перу и за новия американски президент Форд.

Поднесоха им купички с бистър бульон и нови чинии с пържени деликатеси и салати. Сетне чай.

Разменяха мисли за състоянието на нефтените компании и вероятността те да повлияят на отношението на Запада към Израел.

На масата непрекъснато се появяваха нови чинии — тънко филе, сочни омари и японска бира.

Разговорът се прехвърли върху японките. Клайст-Карерас, слаб мъж със стъклено око, което невинаги се движеше в желаната посока, разказа невероятно смешна история за нещастните похождения на свой приятел в публичен дом в Токио.

Японецът със смокинга влезе и запита как върви вечерята.

— Чудесна вечеря! — увери го мъжът в бяло. — Отлична! — Мъжете изразиха съгласие с него на португало-испанско-немски.

Поднесоха пъпеш. Сетне пак чай.

Поговориха за риболов и различни начини за приготвяне на риба. Мъжът в бяло поиска ръката на Мори, а тя се усмихна и обясни, че има съпруг и две деца.

Надигнаха се от скърцащите седалки и взеха да се протягат на пръсти и да потупват стомасите си. Една групичка, заедно с мъжа в бяло, излезе да търси тоалетна. Останалите говореха за мъжа в бяло — колко е забавен, колко е жизнен и млад за годините си. На колко беше — шейсет и три! Шейсет и четири години!

Първата групичка се върна. Излязоха другите.

Масичката беше вече подредена с тумбести чаши за бренди, пепелници и кутия с увити в целофан пури. Мори обикаляше и се кланяше с бутилката, от която наливаше в чашите по малко от тъмнокехлибарената течност. Цуруко и Йошико се суетяха край масичката за сервиране и шепнешком се препираха как да разтребят.

— Излезте, момичета — каза мъжът в бяло, като се отправи към мястото си. — Искаме да поговорим насаме.

Цуруко избута Йошико пред себе си и вървешком се извини на мъжа:

— Ще разтребим по-късно.

Мори наля бренди в последната чаша, остави бутилката в свободния край на масичката, придвижи се до вратата и застана там с наведена глава, докато влязоха всички.

Мъжът в бяло се отпусна в седалката. Фарнбах-Пас му помогна да се намести.

Чернокосият надникна, преброи хората и затвори вратата. Всички се настаниха по местата си, този път със сериозни лица, без шеги. Кутията с пури обиколи масата.

Прозорчето в стената се закри отвън с тъмносива материя — гръб на сако.

Мъжът в бяло извади цигара от златната табакера, затвори табакерата, погледна я и я предложи вдясно на Фарнбах. Той поклати отрицателно избръснатата си до блясък глава, но изведнъж разбра, че го канят да прочете надписа, а не да пуши, взе табакерата и я отдалечи малко, за да вижда по-добре. Сините му очи се разшириха от неочакваното откритие.

— Охооо! — Докато четеше, поемаше дълбоко въздух през плътните си, издадени напред устни. — Прекрасно! Това е по-ценно от медал! — рече развълнувано той накрая и се усмихна на мъжа в бяло. — Може ли? — посочи с табакерата седналия до него Клайст.

Мъжът в бяло, сияещ, с розови страни, кимна и се извърна да запали цигарата си от запалката, поднесена му отляво. Примижа от дима, притегли чантата си и я отвори широко.

— Великолепно! — възкликна Клайст. — Погледнете, Швимер.

Мъжът в бяло извади от чантата купчина документи, сложи ги пред себе си и побутна брендито настрана. Остави цигарата в белия пепелник. Докато наблюдаваше как стройният младолик Швимер се протяга през масата, за да подаде табакерата на Мунд, извади от вътрешния си джоб калъфа с очилата. Подсмихна се на възхитените физиономии на Швимер и Клайст, прибра калъфа в джоба, измъкна очилата и си ги сложи. Мунд подсвирна — дълго и приглушено. Мъжът в бяло взе цигарата, дръпна с наслада и отново я остави на пепелника. Подреди документите пред себе си, задълбочи се в най-горния и посегна към брендито.

— Виж ти! — чу се откъм Траунщайнер.

Мъжът в бяло отпи глътка бренди и прекара палец по долния ръб на купчината документи.

Табакерата му върна среброкосият Хесен. Сините му очи блестяха на инак строгото лице.

— Притежавате такава ценна вещ!

— Да — рече мъжът в бяло и кимна. — Аз много се гордея с нея.

Сложи я до книжата.

— Че кой не би се гордял? — обади се Фарнбах.

Мъжът в бяло отпи и остави чашата си.

— А сега на работа, момчета — каза той. Прекара ръка по ниско подстриганата си прошарена коса, смъкна очилата на носа си и огледа мъжете през процепа над рамката. Те го наблюдаваха внимателно, с пури в ръка. В салона настъпи тишина, нарушавана единствено от тихото бръмчене на климатичната инсталация.

— Знаете какво ви предстои да извършите — започна мъжът в бяло — и знаете, че това е дългосрочна работа. Сега ще ви информирам за подробностите. — Наведе глава и се загледа надолу през очилата. — Деветдесет и четирима мъже трябва да умрат на или около определени дати през следващите две и половина години. — Зачете. — Шестнайсет от тях са в Западна Германия, четиринайсет в Швеция, тринайсет в Англия, дванайсет в САЩ, десет в Норвегия, девет в Австрия, осем в Холандия и по шест в Дания и Канада. Общо деветдесет и четири. Първият трябва да умре на или около шестнайсети октомври, последният на или около двайсет и трети април хиляда деветстотин седемдесет и седма година. — Облегна се и отново погледна мъжете. — Защо трябва да умрат тези хора? И защо на или около точно определени дати? — Поклати глава. — Това ще научите по-късно. Сега мога да ви кажа само, че тяхната смърт е последен етап от една операция, на която аз и ръководителите на Организацията сме посветили много години, огромни усилия и голяма част от средствата на Организацията. Това е най-важната операция, която Организацията някога е предприемала, дори „важна“ е твърде слаба дума. Надеждите и съдбата на арийската раса са поставени на карта. Не преувеличавам, приятели, това е самата истина. Арийският народ е предопределен да властвува над славяните и семитите, над черните и жълтите, и тази повеля на съдбата ще се осъществи, ако операцията успее, и няма да се осъществи, ако пропадне. Съгласни сте, че „важна“ не е достатъчно силна дума, нали? Може би „свещена“? Да, това е по-точно. Вие участвувате в свещена операция.

Взе цигарата и след като изтръска пепелта, внимателно я поднесе към устните си.

Мъжете се спогледаха, сериозни и умълчани. Сетиха се да дръпнат от пурите и да пийнат бренди. Отново впериха очи в него. Мъжът в бяло угаси цигарата в пепелника и ги изгледа.

— Ще напуснете Бразилия с нови документи за самоличност. — Докосна чантата до себе си. — Всичко е тук. Истински документи, не фалшификати. През тези две и половина години ще разполагате с достатъчно средства. В диаманти. — Усмихна се. — Боя се обаче, че ще се наложи да ги прекарвате през митниците по неудобния начин.

Усмихнаха се и свиха рамене.

— Всеки от вас ще поеме операцията в една или две страни. Имате от тринайсет до осемнайсет обекта, но вероятно някои от хората ще са умрели от естествена смърт. Шейсет и пет годишни са. Все пак не смятам, че ще има много умрели, тъй като на петдесет и две годишна възраст всички бяха в отлично здраве, без признаци за настъпващи смущения.

— Всички ли са шейсет и пет годишни? — запита Хесен с озадачен вид.

— Почти всички — отговори мъжът в бяло. — По-точно, ще бъдат на тази възраст на съответните дати. Няколко души са година-две по-млади или по-стари.

Остави настрана документа, от който бе прочел бройките в съответните страни, и взе други девет-десет листа.

— Адресите — вдигна поглед към мъжете — са от хиляда деветстотин шейсет и първа и хиляда деветстотин шейсет и втора година, но няма да ви бъде трудно да откриете хората и сега. Вероятно повечето живеят на същите места. Те са здравомислещи мъже, глави на семейства, предимно административни служители: данъчни чиновници, директори на училища и тъй нататък. С една дума, не са влиятелни хора.

— Това за всички ли се отнася? — запита Швимер.

Мъжът в бяло кимна.

— Много еднородна група — отбеляза Хесен. — Вероятно са членове на някоя враждебна организация?

— Изобщо не се познават и не са чували за нас — отговори мъжът в бяло. — Поне така се надявам.

— Вече са в пенсия, нали? — заинтересува се Клайст. — Щом са на шейсет и пет години? — Стъкленото му око гледаше настрани.

— Да, повечето вероятно са в пенсия — съгласи се мъжът в бяло, — но ако са се преместили, бъдете сигурни, че са оставили адреса си. Швимер, вие вземате Англия. Тринайсет души, най-малко от всички.

Подаде напечатан лист на Клайст, който го предаде на Швимер.

— Това не е подценяване на възможностите ви — усмихна се на Швимер, — а точно обратното, признание. Чух, че тъй умело се превъплъщавате в англичанин, че не би ви заподозряла самата кралица.

— Какъв изкусен ласкател сте, братко — каза Швимер на английски с напевно оксфордско произношение, като гладеше пясъчножълтите си мустаци и разглеждаше листа. — Всъщност тя, милата, далеч не е толкова умна.

Мъжът в бяло се засмя.

— Този талант може да се окаже много полезен — отбеляза той, — въпреки че според новите ви документи за самоличност, не само вашите, а и на останалите, вие сте немски граждани. Трябва да знаете, момчета, че сте търговски пътници и може би независимо от задълженията си, ще намерите време и за някоя фермерска дъщеря.

Погледна следващия лист.

— Фарнбах, вие ще отпътувате за Швеция. — Подаде листа надясно. — Имате четиринайсет клиенти за качествената си вносна стока.

Фарнбах пое листа и се наведе напред. Голото му чело беше намръщено.

— Всички са, казвате, възрастни чиновници — рече той — и тяхното убийство ще определи съдбата на арийската раса?

Мъжът в бяло го изгледа.

— Фарнбах, това въпрос ли беше или изявление? В края прозвуча малко като въпрос и ако е така, направо ме учудвате. Вие и всеки един от присъствуващите тук бяхте избрани за тази операция заради безпрекословното ви подчинение наред с другите ви качества и дарби.

Фарнбах се облегна, стиснал пълните си устни, с разширени ноздри и зачервено лице.

Мъжът в бяло погледна съединените с кламер листа пред себе си.

— Не, Фарнбах, сигурен съм, че беше изявление — рече той — и в такъв случай трябва малко да ви поправя. С убийството на тези хора вие проправяте пътя към осъществяването на съдбовната повеля… нататък е ясно. Това не ще стане през април хиляда деветстотин седемдесет и седма година, когато ще умре деветдесет и четвъртият човек, а след време. Сега от вас се иска да изпълнявате заповедите. Траунщайнер, вие получавате Норвегия и Дания — рече той и му подаде листовете. — Десет в едната и шест в другата страна.

Траунщайнер пое листовете и на свъсеното му четвъртито червендалесто лице се изписа Безпрекословно Подчинение.

— Холандия и Северна Германия — каза мъжът в бяло — са за сержант Клайст. И тук са шестнайсет, по осем във всяка страна.

— Благодаря, хер доктор.

— Осем в Южна Германия и девет в Австрия, общо седемнайсет за сержант Мунд.

Мунд — кръглолик, ниско подстриган, с очила — се ухили, докато чакаше да получи листовете си.

— Тъй или инак, като ще съм в Австрия — рече той, — мога да се погрижа и за Либерман.

Траунщайнер му подаде листовете и усмивката му разкри ред златни зъби.

— За Либерман добре се погрижи времето — каза мъжът в бяло. — Лошо здраве, фалит на банката, където държеше средствата на организацията. Сега грижата му е къде да изнася лекции. Тъй че можем да го забравим, не е опасен за нас.

— Разбира се — заяви Мунд. — Пошегувах се.

— А аз говоря сериозно. За полицията и печата той е одъртял досадник, който им предлага картотека с призраци. Убием ли го, тутакси ще го превърнем в пренебрегнат герой, чиито живи врагове трябва да бъдат заловени.

— Не съм и чувал за това гадно копеле.

— Да можех и аз да кажа същото!

Засмяха се. Мъжът в бяло даде последните два листа на Хесен.

— Вие имате осемнайсет — рече той с усмивка. — Дванайсет в САЩ и шест в Канада. Вярвам, че ще защитите достойно името на брат си.

— Ще се постарая — заяви Хесен и вдигна среброкосата си глава. Острите черти на лицето му добиха гордо изражение. — Ще видите, че ще го защитя достойно.

Мъжът в бяло ги обиколи с поглед.

— Казах ви — започна той, — че мъжете трябва да бъдат убивани на или около датата, отбелязана срещу всяко име. „На“, разбира се, е по-добре от „около“, но разликата е минимална. Седмица по-рано или по-късно не е от решаващо значение и дори месец ще се сметне за приемливо отклонение, ако имате основание да смятате, че това прави задачата ви по-малко рискована. По отношение на методите: каквито изберете, при условие, че са разнообразни и не будят съмнение за предумишлено убийство. Властите в нито една страна не трябва да заподозрат, че се провежда организирана операция. Това не би следвало да ви затрудни. Не забравяйте, че става дума за шейсет и пет годишни мъже, изнемощели, с отслабнало зрение и бавни рефлекси. Вероятно шофират лошо и пресичат невнимателно улиците, освен това могат да бъдат промушени с нож и ограбени от хулигани. Има десетки начини тези мъже да бъдат убити, без това да привлече кой знае какво внимание. — Усмихна се. — Вярвам, че ще откриете подходящия начин.

— Ще можем ли — запита Клайст — при особени случаи да наемем някого за изпълнението на задачата или просто за помощ? Ако няма по-добър начин.

Мъжът в бяло разпери ръце с подчертано учудване.

— Вие сте разумни хора и сами можете да прецените — обърна се той към Клайст. — Нали тъкмо затова сте избрани? Работата трябва да се извърши, а начина ще изберете сами. Единственото изискване към вас е мъжете да умрат навреме, без властите да заподозрат операцията. — Вдигна пръст. — Не, извинете, не е съвсем така. Има едно много важно условие. Не искаме семействата да бъдат замесени нито като жертви при евентуална злополука, нито като съучастници (имам предвид някои по-млади съпруги, склонни да се впуснат в романтични преживявания). Повтарям, семействата трябва да останат настрана, а за съучастници да се използуват странични хора.

— За какво са ни съучастници? — обади се Траунщайнер.

Клайст отговори:

— Човек никога не знае какво ще му сервира даден момент.

— Бил съм из цяла Австрия — рече Мунд, загледан в един от листовете си, — но тук има места, за които не съм и чувал.

— Да — избоботи Фарнбах, зачетен в листа си, — познавам Швеция, но никога не съм чувал за Расбу.

— Малък град на около петнайсет километра североизточно от Упсала — отвърна мъжът в бяло. — Става дума за Бертил Хедин, нали? Той там е началник на пощата.

Фарнбах го погледна с вдигнати вежди. Мъжът в бяло срещна погледа му и спокойно се усмихна.

— Убийството на пощенския началник Хедин — подчерта той — е точно толкова важна, по-право точно толкова свещена операция, колкото и останалите, за които говорим сега. Стегнете се, Фарнбах, бъдете онзи добър войник, когото всички познаваме.

Фарнбах вдигна рамене и погледна отново листа.

— Вие сте… докторът — рече той.

— Точно така — отвърна мъжът в бяло и посегна към чантата, като не преставаше да се усмихва.

— Ето още едно интересно място — обади се Хесен, който също преглеждаше листовете си. — Чували ли сте за Канкаки?

— Малко извън Чикаго — рече мъжът в бяло, извади купчина пликове и със замах ги разпиля върху масата. Шест големи издути плика с надписани в ъгъла имена: Кабрал, Карерас, де Лима… Те се плъзнаха и събориха една чаша с бренди.

— Съжалявам — каза мъжът в бяло и се облегна. Даде знак с ръка пликовете да се разпределят и си свали очилата.

— Не ги отваряйте тук — нареди той и взе да разтрива носа си. — Проверих ги лично тази сутрин. Немски паспорти с бразилски входни визи, разрешителни за работа, шофьорски книжки, визитни картички и книжа, всичко е вътре. Когато се приберете, упражнявайте новите си подписи и се подпишете където трябва. Там са самолетните ви билети и малко валута на стойност няколко хиляди крусейрос за страните, в които отивате.

— А диамантите? — запита Клайст, хванал с две ръце пред себе си плика, надписан „Карерас“.

— Пазят се в сейфа в главната квартира. — Мъжът в бяло прибра очилата в калъфа на точици. — Ще ги вземете на път за летището. Тръгвате утре. Ще оставите на Острайхер сегашните си паспорти и лични документи да ги съхранява, докато се върнете.

— Тъкмо свикнах да се казвам Гомес — рече Мунд и се ухили.

Другите се засмяха.

— Какво ще получим? — запита Швимер и затвори ципа на папката си. — Имам предвид в диаманти.

— По около четирийсет карата.

— Олеле! — възкликна Фарнбах.

— Не се тревожете, опаковките са съвсем малки. Дванайсетина камъка от по три карата, това е всичко. Всеки камък струва около седемдесет хиляди крусейрос по настоящия курс, а поради инфлацията в бъдеще ще са по-скъпи. Така че разполагате със средства в размер най-малко на деветстотин хиляди крусейрос за две и половина години. Ще живеете добре, както подобава на бизнесмени от крупни немски фирми, и ще имате предостатъчно пари за необходимото оръжие и вещи. Между другото не носете оръжие в самолета, сега претърсват буквално всекиго. Оставете каквото имате при Острайхер. Диамантите ще продадете лесно. Дори ще се чудите как да се отървете от купувачи. Имате ли въпроси?

— А връзка? — запита Хесен и постави до себе си дипломатическото куфарче.

— Да, пропуснах да ви кажа. Всеки месец на първо число ще се обаждате по телефона в бразилския клон на фирмите си — тоест, в главната квартира. Говорете делово. Особено вие, Хесен. Сигурен, съм, че девет от всеки десет телефона в Щатите се подслушват.

— Не съм говорил на норвежки от войната — отбеляза Траунщайнер.

— Учете — усмихна се мъжът в бяло. — Нещо друго? Не? Тогава да пийнем още малко бренди и ще помисля за подходящ тост, който да ви вдъхне сили. — Взе табакерата и извади цигара. Затвори я, вгледа се в нея, хвана белия си ръкав и нежно лъсна гравираната й повърхност.

 

 

Цуруко се поклони и благодари на сеньора. Мушна сгънатите банкноти в пояса на кимоното, промъкна се покрай него и забърза към масичката за сервиране, където Йошико почистваше чиниите от остатъците засъхнала храна.

— Даде ми двайсет и пет! — прошепна Йошико на японски. — А на тебе?

— Не знам — отвърна шепнешком Цуруко. — Още не съм погледнала. — Наведе се и намести капака на купата за ориз под масата — широка и плитка червена купа.

— Обзалагам се, че са петдесет!

— Надявам се.

Цуруко се изправи, бързо мина с купата покрай сеньора и един от неговите гости, който се шегуваше с Мори, и излезе в преддверието. Провря се между другите гости, които си подаваха обувалки, навеждаха се и клякаха и бутна с рамо една летяща врата. Понесе купата надолу по тясното стълбище, осветено от висящи на жица голи крушки, след това по тесен коридор със стени от грапава мазилка.

Коридорът я отведе в изпълнена с пара и тракане на съдове кухня, където висящи от тавана допотопни вентилатори бавно въртяха перките си над тълпа сервитьорки, готвачи и помощници. Цуруко, облечена в розово кимоно, се провря между тях с широката плитка купа, мина покрай помощник-готвач, който бързо кълцаше зеленчуци, и покрай друг, който й хвърли бегъл поглед, докато измъкваше табла с чинии от машината за миене.

Остави купата на маса, върху която бяха струпани кутии с гъби, обърна се, взе от коша за пране една употребявана салфетка, тръсна я и я разгърна върху металната повърхност на масата. Вдигна капака. В червената купа имаше лъскав черен касетофон „Панасоник“ с обозначени на английски бутони. През стъкленото прозорче се виждаше бавно въртяща се касета. Цуруко докосна с ръка бутоните, намръщи се нерешително, извади касетофона от купата, сложи го на салфетката и я загъна около него.

Притисна увития касетофон до гърдите си, доближи се до стъклената врата и хвана топката й. Наблизо беше седнал мъж и кърпеше престилка. Той вдигна глава и я погледна.

— Остатъци от храна — рече тя и посочи увитото в салфетката. — Тук идва една старица…

От изпосталялото жълто лице я гледаха уморени очи. Сетне се сведоха към ръцете, които не спираха да шият.

Тя отвори вратата и излезе в задния двор. От кофите за боклук изскочи котка и се понесе по тесния коридор между къщите към светлините на уличните лампи и неона, в далечината.

Цуруко затвори вратата и се вгледа в тъмнината.

— Хей, тук ли сте? — подвикна тя тихичко на португалски. — Сеньор Хънтър?

Между къщите се появи фигурата на висок слаб мъж с чанта през рамо, който забърза към нея.

— Успяхте ли?

— Да — отговори тя и разви касетофона. — Още работи. Не знаех как да го спра.

— Добре, добре, няма значение.

Беше съвсем млад. В светлината, проникваща от вратата, се виждаше младо лице и къдрава кестенява коса.

— Къде е бил? — попита той.

— В купата за ориз под масичката за сервиране. — Подаде му касетофона. — Капакът беше опрян така, че да не се вижда.

Той наклони касетофона към вратата и натисна един след друг два бутона. Чу се тънък писклив звук. Цуруко го гледаше. Отмести се да не пречи на светлината.

— Близо ли сложи до тях? — попита той. Говореше лошо португалски.

— От тук до там. — Тя посочи от себе си до най-близката кофа за боклук.

— Добре, добре.

Младежът натисна бутон и писукането спря, натисна друг и заглушаван от ехо, сякаш отдалеч, прозвуча гласът на мъжа в бяло, който говореше на немски.

— Много добре! — възкликна младежът и прекъсна звука с друг бутон.

— Кога започва това? — Посочи касетофона.

— След като се нахраниха, точно преди да ни отпрати. Говориха почти един час.

— Тръгнаха ли си?

— Тръгнаха, когато слизах.

— Добре, добре.

Младежът дръпна ципа на чантата си — чанта на самолетна компания, в синьо и бяло. Носеше късо джинсово яке с подобни панталони и изглеждаше двайсет и три-четири годишен, типичен северноамериканец.

— Бяхте ми голяма помагач — обърна се той към Цуруко и мушна касетофона в чантата. — Моето списание много щастливо, когато занеса история за сеньор Аспиазу. Той най-известният филмов продуцент. — Посегна към джоба на панталоните извади портфейл и го отвори към светлината.

Цуруко го наблюдаваше, стиснала свитата на топка салфетка.

— Американско списание? — попита тя.

— Да — отговори младежът и отдели няколко банкноти. — Списание за филми. Много важно списание за киното. — Усмихна се щастливо на Цуруко и й даде банкнотите. — Сто и петдесет крусейрос. Хиляди благодарности. Бяхте ми голяма помагач.

— Благодаря — тя погледна парите, усмихна му се и наведе глава.

— Хубаво мирише ваш ресторант — рече той и прибра портфейла в джоба си. — Много гладен, докато чакал.

— Да ви донеса ли нещо? — Тя пъхна банкнотите в кимоното си. — Мога да…

— Не, не. — Той я докосна по ръката. — Ще се нахрани в хотела. Благодаря. Много благодаря.

Стисна ръката й, обърна се и с широки крачки се отдалечи.

— Няма за какво, сеньор Хънтър! — подвикна тя след него. Погледа го още миг, извърна се, отвори вратата и влезе.

 

 

В бара изпиха по още едно питие, за сметка на заведението — не толкова заради настояването на японеца със смокинга, който се представи като Хироо Куваяма, един от тримата собственици на „Сакаи“, колкото заради новата електронна игра на пинг-понг, инсталирана там. Тя се оказа толкова увлекателна, че поръчаха още по едно и дори се поколебаха за трето, но решиха да тръгнат.

Към единайсет и половина отидоха заедно да вземат шапките си от гардероба. Момичето в кимоното подаде шапката на Хесен, усмихна се и рече:

— Търси, ви един приятел, но не пожела да се качи горе без покана.

Хесен я погледна, за миг замълча.

— Така ли?

Тя кимна.

— Един младеж. Мисля, че беше северноамериканец.

— Да, да — каза Хесен, — разбира се. Сещам се за кого говорите. Казвате, че е дошъл след мене.

— Да, сеньор. Докато бяхте горе.

— И разбира се, запита къде съм?

Тя кимна.

— А какво му казахте?

— Вечеря в тесен кръг. Смяташе, че знае кой я дава, но сбърка. Казах му, че е сеньор Аспиазу. Познава и него.

— Да, знам — отвърна Хесен. — Ние сме добри приятели. Трябваше да се качи.

— Каза, че вероятно имате делова вечеря, и не искаше да ви пречи. Освен това не беше облечен подходящо за случая. — Посочи краката си. — Джинси. — На лицето й се изписа съжаление. Сетне махна с тънки пръсти към врата си. — Нямаше и връзка.

— Да, разбирам — каза Хесен, — но все пак е срамота, че не дойде горе поне да се видим. Отиде ли си?

Тя кимна.

— Е, нищо. — Хесен се усмихна и й даде крусейро.

Приближи се до мъжа в бяло и взе да му обяснява. Другите, с шапки и чанти в ръце, се събраха около тях.

Русият и чернокосият бързо се устремиха към покритата с резба входна врата, Траунщайнер се втурна към бара и след минута се върна с Хироо Куваяма.

Мъжът в бяло постави ръката си в бяла ръкавица на черното рамо на Куваяма и му заговори строго. Куваяма слушаше, пое дълбоко дъх, прехапа устни, закима с глава.

Взе да обяснява, размаха ръце и с няколко успокоителни жеста се понесе към задната част на ресторанта.

Мъжът в бяло нервно даде знак на другите да се отстранят. Отиде в дъното на фоайето и остави шапката си и изтънялата чанта на черна масичка с лампа. Не откъсваше очи от задната част на ресторанта, мръщеше се и потъркваше ръце в бели ръкавици. За миг ги погледна и ги отпусна надолу.

От дъното на ресторанта се появиха Цуруко и Мори в ярки панталони и блузи и Йошико, още в кимоно. Куваяма ги побутваше пред себе си. Изглеждаха смутени и разтревожени. Гостите на ресторанта ги измерваха с очи. Мъжът в бяло изкриви уста в дружелюбна усмивка.

Куваяма доведе трите жени при мъжа в бяло, кимна му и застана настрани със скръстени ръце.

Мъжът в бяло се усмихна, поклати тъжно глава и прекара бялата ръкавица през късо подстриганата си прошарена коса.

— Момичета — рече той, — случи се нещо наистина лошо. — Искам да кажа лошо за мене, не за вас. За вас е хубаво. Ще ви обясня. — Пое си дъх. — Аз съм производител на селскостопански машини, един от най-големите производители в Южна Америка. Хората, които са с мен тази вечер — посочи назад през рамо, — са мои търговци. Събрахме се тук да поговорим за новите машини, които пускаме в производство, да им изясня някои подробности и да раздам спецификации и други документи. Всичко е строго поверително. Току-що открих, че шпионин от конкурентен североамерикански концерн е научил за нашето съвещание точно преди да започне, и като знам с какви методи действуват тези хора, мога да се обзаложа, че е дошъл в кухнята при една от вас, а може би и при трите и е поискал да подслушвате нашия разговор от някакво… тайно място или да ни направите снимки. — Вдигна пръст и продължи да обяснява. — Разбирате ли, някои от моите търговци преди работеха за този конкурентен концерн и концернът, тоест нашите конкуренти, не знаят кой работи сега за мен, така че снимките също ги интересуват. — Кимна и се усмихна, сякаш да се оправдае. — В работата ни има голяма конкуренция. Всеки гледа да налапа другия.

Цуруко, Мори и Йошико го гледаха безизразно, като леко и бавно клатеха глави. Куваяма, който се беше преместил зад мъжа в бяло, се обади със заканителен глас:

— Ако някоя от вас е направила каквото казва сеньорът…

— Оставете на мен! — Мъжът в бяло посегна назад с разперени пръсти, но не се обърна. — Моля ви! — Свали си ръката, усмихна се и пристъпи напред. — Този човек — заяви той добродушно, — младият северноамериканец, ви е предложил, разбира се, пари и сигурно ви е разказал някаква история, че уж иска да си направи шега или нещо подобно, съчинил е някакъв уж безобиден номер, който смята да ни погоди. Аз напълно разбирам, че момичета, които, сигурен съм, не са високо платени… не сте, нали?… Не вярвам този приятел тук да плаща много щедро?… — Кафявите му очи ги изгледаха закачливо в очакване на отговор.

Йошико се изкиска и енергично поклати глава.

Мъжът в бяло се засмя с нея, посегна към рамото й, но отдръпна ръката си, преди да я докосне.

— Така си и мислех! — рече той. — По дяволите, сигурен бях, че не ви плаща много. — Усмихна се на Мори и Цуруко, които му отвърнаха с несигурни усмивки. — Вече ми е съвсем ясно — продължи той със сериозен глас — как момичета във вашето положение, отрудени, със семейни задължения… ти, Мори, имаш две деца, нали?… Напълно разбирам как сте се изкушили и сте откликнали на това предложение. Всъщност не мога да си представя, че не бихте се съгласили, ще бъде глупаво, за една дребна, безобидна шега си струва да получиш малко допълнителни крусейрос. Животът напоследък е скъп, знам. Затова ви възнаградих добре горе. Тъй че ако предложението е било направено и вие сте го приели, повярвайте ми, момичета, не ви се сърдя, не съм изпълнен с лошо чувство. Напротив, разбирам ви, но за мен е много важно да знам какво е станало.

— Сеньор — запротестира Мори, — давам ви честна дума, че никой не ни е предлагал и не е искал нищо.

— Никой! — заяви Цуруко и поклати глава.

Йошико също поклати глава.

— Честно, сеньор.

— За доказателство, че проявявам разбиране — рече мъжът в бяло, като разгърна сакото и посегна към вътрешния си джоб, — ще ви дам два пъти повече от това, което онзи човек ви е дал или предложил. — Извади дебел черен портфейл от крокодилска кожа, разтвори го и показа краищата на две пачки банкноти. — Това имах предвид преди малко — каза той, — като ви споменах, че се е случило нещо лошо за мене, но хубаво за вас. — Изгледа поред жените. — Ще получите два пъти повече, отколкото ви е дал и още толкова за сеньор… — Извърна глава към Куваяма.

— Куваяма — подсказа му японецът.

— За да не ви се сърди и той. Е, момичета? Моля ви! — Мъжът в бяло протегна парите към Йошико. — Години е работено за тези нови машини. Милиони крусейрос… — Показа парите на Мори. — Ако съм сигурен какво точно знаят нашите конкуренти, ще мога да взема мерки да се защитя. — Обърна парите към Цуруко. — Ще мога да ускоря производството или може би ще открия младежа и… ще го привлека на моя страна, ще дам и на него пари, както на вас и на сеньор…

— Куваяма. Хайде, момичета, не се страхувайте. Кажете на сеньор Аспиазу. Няма да ви се сърдя.

— Виждате ли? — подкани ги мъжът в бяло. — Всичко ще свърши добре. За всички!

— Нямам какво да кажа — настоя Мори, а Йошико се загледа в отворения портфейл с пачките банкноти.

— Нищо. Честно — рече тъжно тя, сетне погледна нагоре. — Бих казала с удоволствие, сеньор. Но наистина няма нищо.

Цуруко бе вперила очи в портфейла. Мъжът в бяло я наблюдаваше. Тя вдигна глава и кимна смутено и колебливо. Той въздъхна и се взря напрегнато в нея.

— Беше точно както казахте — призна тя. — Когато се подготвях да ви сервирам, бях в кухнята, и едно от момчетата дойде да ми каже, че вън има човек, който иска да говори с някой от сервитьорите на вашите гости. Било много важно. Излязох и видях северноамериканеца. Даде ми двеста крусейрос, първо петдесет, а след това сто и петдесет. Каза, че е репортьор от някакво списание и че вие правите филми и никога не давате интервюта.

— Продължавай — рече мъжът в бяло, без да отмества очи от нея.

— Каза, че ще напише хубав репортаж, ако научи какви нови филми ще правите. Отговорих му, че ще разговаряте с гостите си по-късно. Сеньор Куваяма ни каза така, и той…

— Поиска да се скриеш и да слушаш?

— Не, сеньор, даде ми касетофон. Аз го внесох и след това го изнесох, докато вие разговаряхте.

— Касетофон!…

Цуруко кимна.

— Показа ми как да го пусна. Два бутона едновременно. — С двата показалеца натисна въздуха пред себе си.

Мъжът в бяло притвори очи и остана неподвижен, само леко се олюля настрани. Отвори очи, погледна Цуруко и едва се усмихна.

— Значи по време на нашето съвещание е работел касетофон?

— Да, сеньор — отвърна тя. — В купата за ориз под масичката за сервиране. Работеше много добре. Човекът го пробва, преди да ми плати, и остана много доволен.

Мъжът в бяло пое дълбоко въздух, облиза горната си устна, издиша, затвори уста и преглътна. Сложи ръка е бяла ръкавица на челото си и бавно го изтри.

— Всичко двеста крусейрос — промълви Цуруко.

Мъжът в бяло я погледна, приближи се и отново си пое дълбоко дъх. Усмихна й се отвисоко. — Тя беше с половин глава по-ниска от него.

— Мила — рече и той с тих любезен глас, — искам да ми кажеш всичко, каквото можеш, за човека. Бил млад… Колко млад? Как изглеждаше?

Цуруко усети неловкост от близостта му.

— Мисля, че беше двайсет и две-три годишен. Не можах да го видя много ясно. Доста висок, хубав, дружелюбен. Имаше гъста, къдрава, кестенява коса.

— Добре — отбеляза мъжът в бяло, — това е добро описание. Носеше джинси…

— Да. И същото яке — такова… късо, синьо. Имаше чанта на самолетната компания с дълга дръжка — посочи към рамото си. — В нея сложи касетофона.

— Много добре. Наблюдателна си, Цуруко. Коя самолетна компания?

Тя го погледна тревожно.

— Не забелязах… Беше в синьо и бяло.

— Значи синьо-бяла чанта на самолетна компания. Това е достатъчно. Друго?

Тя се намръщи и поклати глава, но изведнъж засия.

— Казва се Хънтър, сеньор!

— Хънтър ли?

— Да, сеньор! Хънтър. Каза го съвсем ясно.

Мъжът в бяло се подсмихна.

— Всичко е ясно. Продължавай. Друго?

— Говореше лошо португалски. Каза, че съм му била „голяма помагач“ и направи много други грешки. И произношението му беше неправилно.

— Значи не е живял тук много време, така ли? Ти си ми „голяма помагач“, Цуруко. Продължавай.

Тя се намръщи и сви безпомощно рамене.

— Това е всичко, сеньор.

— Моля те, постарай се да се сетиш нещо друго, Цуруко — настоя той. — Нямаш представа колко важно е това за мене.

Тя захапа кокалчетата на свитата си в юмрук ръка, погледна го и поклати глава.

— Не ти ли каза как да се свържеш с него в случай, че дам друга вечеря?

— Не, сеньор! Нищо подобно. Нищо. Бих ви казала.

— Помисли още.

Отчаяното й лице внезапно просветна.

— Той е в хотел. Това помага ли ви?

Кафявите очи я гледаха въпросително.

— Каза, че ще се нахрани в хотела. Запитах го дали иска малко храна, беше изгладнял, докато чакаше, и ми каза, че ще вечеря в хотела си.

Мъжът в бяло погледна Цуруко.

— Виждаш ли? Имало е и друго — каза той. Отстъпи, погледна надолу и отвори портфейла. Извади четири банкноти по сто крусейрос и й ги даде.

— Благодаря, сеньор!

Куваяма се приближи с усмивка. Мъжът в бяло му даде четири банкноти и по една на Мори и на Йошико. Прибра портфейла в сакото си и се усмихна на Цуруко.

— Ти си добро момиче, но в бъдеще трябва да мислиш повече за интересите на господаря си — каза й той с назидателен тон.

— Обещавам, сеньор!

Обърна се към Куваяма.

— Не я наказвайте. Наистина.

— О, не, сега не! — Куваяма се ухили и извади ръка от джоба си.

Мъжът в бяло взе шапката и чантата си от масичката, усмихна се на кланящите се жени и на Куваяма, обърна им гръб и се отправи към мъжете, които стояха и го наблюдаваха. Усмивката му се стопи, очите му се присвиха.

— Мръсна, продажна жълта кучка! — изсъска той тихо на немски, като стигна до мъжете. — Бих я нарязал на парчета!

Съобщи им за касетофона.

— Претърсихме улицата и колите — обади се русият. — Няма млад северноамериканец с джинси.

— Ще го открием — заяви мъжът в бяло. — Той действува сам. Организирани групи има вече само в Рио и Буенос Айрес. А той е аматьор не само поради възрастта си, (бил двайсет и две-три годишен), но и защото е казал името „Хънтър“, тоест „ловец“, „преследвач“, Никой опитен човек не би се занимавал с такива шеги. Освен това е глупав, иначе нямаше да каже на онази кучка, че е отседнал в хотел.

— А може и да не е — намеси се Швимер.

— В такъв случай е умен — отговори мъжът в бяло — и аз призори ще трябва да се обеся. Ще разберем. Хесен, нашият Paulista^[1], който допуска по петите си „преследвач“ — аматьор, сега ще се реабилитира, като на всеки от вас посочи по един хотел, с който да се заемете — погледна Хесен, който спря да изучава шапката си. — Добър хотел, в който се сервира храна и нощем, но не чак толкова добър, щом допуска гости по джинси. Поставете се на негово място: момче от Щатите, дошло в Паоло да проследи Хорст Хесен или може би самия Менгеле. В какъв хотел ще отседне? Има достатъчно пари да подкупва сервитьорки. Не мисля, че кучката ме излъга за сумата. Романтичен. Иска да е нов Йохан Либерман, а не обикновен турист. Хесен, ако обичаш, пет хотела, първо петте най-вероятни.

Изгледа другите.

— Щом Хесен ви посочи съответните хотели — продължи той, — взимате по една кибритена кутия от онази купа, излизате, хващате такси и право там. В хотела ще разберете имат ли сред гостите висок, млад северноамериканец с гъста, къдрава кестенява коса, пристигнал наскоро, с джинси, късо синьо яке и синьо-бяла чанта на самолетна компания през рамо. Веднага се обаждате на телефона, написан на кибритената кутия. Ще разговаряте с мен. Ако резултатът е положителен, Руди, Тинтин и аз ще пристигнем веднага, ако е отрицателен, Хесен ще ви каже името на друг хотел. Ясно ли е всичко? Добре. Ще го открием до половин час, тъй че тоя проклетник дори няма да е успял да прослуша докрай касетата си. Хесен?

— „Насионал“ — каза Хесен на Мунд.

— „Насионал“ — повтори Мунд и отиде да вземе кибритена кутия.

— „Дел Рей“ — на Швимер.

— „Мараба“ — на Траунщайнер.

— „Комодора“ — на Фарнбах.

— „Савой“ — на Клайст.

 

 

Слуша около пет минути, спря касетата, превъртя я назад и започна отново на мястото, където спряха, да се възхищават от нещо, дявол знае какво, и „Аспиазу“ каза:

— Lasst uns jetzt Geschaft reden, meine Jungens!^[2] — И се заловиха за работа. Работа! Божичко!

Този път изслуша всички, като от време на време възкликваше: „Божичко!“, „Какъв ужас!“ и „Господи, какви мръсници!“, а след дръпването на капака и дългото мълчание, което настъпи, изглежда, докато сервитьорката носеше купата надолу, той спря касетата, върна я малко назад и отново изслуша някои части, за да е сигурен, че всичко е вярно, а не се е побъркал, да речем, от глад, или кой знае от какво.

Сетне се заразхожда из тясната стая, като клатеше глава, почесваше се по тила и се опитваше да реши какво, по дяволите, да направи сред това котило от долни типове. Знаеше ли кои наоколо са престъпници? Всеки срещнат можеше да се окаже един от тях или най-малкото подкупен от тях.

Накрая реши, че има само един изход и че трябва да действува незабавно независимо от часовата разлика. Постави касетофона на нощното шкафче до телефона, извади портфейла си и седна на леглото. Намери картичката с името и номера, мушна я под телефона, вдигна слушалката и прибра портфейла. Поиска международен разговор.

Прозвуча нежен, очарователен глас.

— Ще ви позвъня, когато се свържа.

— Ще чакам на телефона — отвърна той, защото му се струваше, че тя ще се запилее някъде да танцува. — Моля ви, побързайте.

— Ще стане след пет-десет минути, сеньор.

Чу как предава номера чрез друга телефонистка и си повтори наум какво трябва да каже. Разбира се, в случай че Либерман е там, а не изнася някъде лекции или не е по следите на някого. Моля ви, мистър Либерман, бъдете си вкъщи!

На вратата леко се почука.

— Крайно време беше — промърмори той на английски и без да изпуска слушалката, стана, протегна ръка и едва успя да завърти топката на вратата, за да я отключи. Вратата бутна ръката му и в стаята влезе келнерът с увисналите мустаци с поднос, върху който имаше покрита със салфетка чиния и бутилка „Брама“, без чаша.

— Извинете, че се забавих — рече той. — В единайсет всички се разотиват. Трябваше да го приготвя сам.

— Няма нищо — отговори младият мъж на португалски. — Моля ви, оставете подноса на леглото.

— Забравил съм чаша.

— Нищо. Няма нужда от чаша. Подайте ми, моля, сметката и молива.

Подписа сметката на стената, като я придържаше с ръката, в която стискаше телефонната слушалка. Добави още бакшиш към включения в сметката.

Келнерът излезе, без да му благодари, и докато затваряше вратата, се оригна.

Не трябваше да се мести от „Дел Рей“.

Седна на леглото, телефонът глухо бучеше в ухото му. Обърна се, нагласи по-добре подноса и се загледа с отвращение в жълтата салфетка, в чийто ъгъл имаше голям черен печат „Мирамар“, да не би някой да я открадне. Махна я и ядосано я захвърли. Сандвичът беше чудесен — дебел, само с пилешко месо, без марули и подобни дивотии. Прости на келнера, отчупи половината, наведе глава да го посрещне и отхапа голям вкусен къс от средата. Умираше от глад!

— Ich mochte Wien^[3] — прозвуча гласът на телефонистката. — Wien.

Помисли за касетата и за това, което ще каже на Либерман, и хапката в устата му се превърна сякаш в картон. Дъвчеше, дъвчеше и не можеше да преглътне. Остави сандвича и надигна бирата. Беше от най-хубавите, но и тя имаше гаден вкус.

— Още малко — обади се телефонистката с нежния, очарователен глас.

— Да се надяваме. Благодаря.

— Готово, сеньор.

Чу се телефонен звън.

Отпи още веднъж и остави бирата, изтри ръка в панталона и се обърна изцяло към телефона.

Другият телефон звънеше ли, звънеше, докато най-сетне го вдигнаха:

— Ja? — Чуваше се ясно, сякаш човекът говореше от зад ъгъла.

— Мистър Либерман?

— Ja. Wer’st da?^[4]

— Бари Кьолер. Помните ли ме, мистър Либерман? Идвах в началото на август и исках да работя за вас. Бари Кьолер от Ивънстън, щата Илинойс.

Мълчание.

— Мистър Либерман?

— Бари Кьолер, не знам колко е часът в Илинойс, но във Виена е толкова тъмно, че не виждам часовника.

— Не съм в Илинойс, в Сао Паоло съм, в Бразилия.

— От това във Виена не става по-светло.

— Съжалявам, мистър Либерман, но имам сериозна причина да ви се обадя. Почакайте, като чуете само…

 

 

— Не ми казвайте, ще отгатна. Видели сте Мартин Борман. На автобусната спирка.

— Не, не Борман. Менгеле. И не го видях, а имам касета с негов разговор. В ресторант.

Мълчание.

— Доктор Менгеле — повтори младежът, — човекът, който управляваше Аушвиц. Ангелът на смъртта.

— Благодаря за пояснението. За малко да си помисля, че говорите за някой друг Менгеле. Може би ангелът на живота!

— Извинете. Стори ми се… — рече Бари.

— Че нали аз го изпратих в джунглите, как да не познавам Йозеф Менгеле!

— Понеже замълчахте. Трябваше да кажа нещо. Вече не е в джунглите, мистър Либерман. Тази вечер беше в японски ресторант. Чували ли сте да се представя с името Аспиазу?

— Той използува много имена: Грегъри, Фишер, Брайтенбах, Риндън…

— И Аспиазу, нали?

Мълчание.

— Да… но трябва да знаете, че има хора, които наистина се казват така.

— Това е той! — настоя Бари. — Беше събрал половината СС. Изпраща ги да убият деветдесет и четирима мъже. Хесен беше там, и Клайст, и Траунщайнер, и Мунд…

— Слушайте, не знам дали не сънувам. А вие? Чувате ли се какво говорите?

— Да! Ще ви пусна касетата! Тя е до мен!

— Момент. Започнете отначало.

— Добре — надигна бутилката и отпи от бирата. Нека и той малко послуша как мълчи слушалката.

— Бари?

(Тъй де! Крайно време беше!)

— Тук съм. Просто си пийнах от бирата.

— Охоо!

— Глътчица, мистър Либерман, умирам от жажда. Още не съм вечерял и така ми се повдига от тази касета, че не мога да ям. Имам великолепен сандвич с пиле, а дори не мога да го преглътна.

— Какво правите в Сао Паоло?

— Не пожелахте да ме вземете за сътрудник и реших да действувам самостоятелно. Имам по-силни мотиви, отколкото мислите.

— Ставаше дума, че аз нямам пари, а не че вие нямате мотиви.

— Казах ви, че ще работя безплатно. Ето, кой ми плаща сега? Вижте, по-добре да оставим този въпрос. Дойдох, поразпитах и накрая реших, че ще е най-добре да се завъртя около завода на Фолксваген, където работеше Щангел. Така и направих. Преди няколко дни видях Хорст Хесен, поне така ми се стори, не бях сигурен. Косата му сега е сребриста и сигурно си е направил пластична операция. Както и да е, реших, че е той, и започнах да го следя. Днес се прибра рано вкъщи — живее в прекрасна къщичка, направо шапката ще ви падне; и жена му бомба, и си има две дъщери… Значи прибра се рано, а в седем и половина излезе отново и взе автобус към центъра. Проследих го до луксозния японски ресторант, а той се качи на „вечеря в тесен кръг“. На стълбите вардеше нацист, а вечерята се даваше от „сеньор Аспиазу“. Аспиазу от Аушвиц.

Мълчание.

— Продължавайте.

— Отидох отзад и се свързах с една от сервитьорките. Двеста крусейрос, фокус-мокус, и ми даде цяла касета документален запис: „Менгеле разполага войските“. Менгеле се чува идеално, а войските ту се чуват добре, ту нещо мънкат, та много не им се разбира. Мистър Либерман, утре тръгват — за Германия, Англия, Щатите, Скандинавия, ще плъзнат навсякъде! Операцията е на „Камараденверк“. Отвратителна, безумна операция, по-добре да не бях чувал за нея и, моля ви се, трябвало да…

— Бари.

— … трябвало да се осъществи повелята на съдбата арийският народ да властвува!… Божичко!

— Бари!

— Какво?

— Успокойте се.

— Спокоен съм. Ами, как ще съм спокоен? Добре. Сега вече съм спокоен. Наистина. Ще върна касетата и ще ви я пусна. Натискам копчето. Ето на!

— Кои тръгват, Бари? Колко?

— Шест. Хесен, Траунщайнер, Клайст, Мунд и още двама — Швимер и Фарнбах. Чували ли сте тези имена?

— Швимер, Фарнбах и Мунд — не, не съм.

— Мунд? Не сте чували за Мунд? Та вие сте писали за него, мистър Либерман! Аз научих за него от книгата, ви.

— За Мунд? В моята книга? Не.

— Да! В онази глава за Треблинка. Книгата е в куфара ми, да ви кажа ли на коя страница?

— Никога не съм чувал за Мунд, Бари. Грешите.

— Добре де, да го оставим. Във всеки случай, те са шест. Ще действуват две и половина години и имат дати, на които трябва да убият определени хора и точно тук започва най-голямото безумие. Вземете мерки да не припаднете. Представяте ли си, ще убият деветдесет и четирима души и всичките са шейсет и пет годишни административни служители. Какво, хлъцнахте ли?

Мълчание.

— Не, не съм хлъцнал.

— Добре де, така му е думата.

— Бари, все пак да ви попитам нещо. Касетата е на немски, нали? Вие достатъчно добре ли…

— Разбирам прекрасно! Не мога да spreche^[5] добре, но разбирам отлично. Баба ми говори само немски, а родителите ми го използуват да си казват тайни, но от дете ги разбирам.

— „Камараденверк“ и Йозеф Менгеле изпращат хора…

— Да убиват шейсет и пет годишни административни служители. Някои са на шейсет и четири и шейсет и шест. Превъртях касетата и ще ви я пусна, а след това ще ми кажете на кого да я занеса, някой високопоставен и надежден човек. Ще му се обадите и ще му кажете, че отивам при него, за да ме приеме веднага. Трябва да ги спрем, преди да заминат. Първото убийство е определено за шестнайсети октомври. Почакайте да намеря мястото, в началото доста се суетят, докато седнат, после се възхищават от нещо.

— Бари, това е смешно. Касетофонът ви е повреден. Или пък не са хората, за които ги мислите.

Отвън някой почука три пъти.

— Оставете ме на спокойствие! — кресна той към вратата и покри с ръка слушалката. Сети се, че ще го разберат само на португалски. — Говоря с чужбина!

— Сигурно са други хора — продължи телефонът. — Шегуват се с вас.

— Мистър Либерман, ще изслушате ли касетата?

Чукането се засили и премина в ожесточено блъскане.

— По дяволите! Стойте така! — Постави телефона на леглото, изправи се, пристъпи към тресящата се врата и хвана топката. — Какво има?

Отговори мъжки глас — много бързо, на португалски.

— По-бавно! Не разбирам!

— Сеньор, дошла е една японка и търси човек, който прилича на вас. Казва, че трябва да ви предупреди за нещо, за някакъв мъж…

Той завъртя топката и вратата отскочи с трясък. Едър като бик мургав мъж го блъсна навътре, хвана го грубо; завъртя го, запуши устата му и тъй изви ръката му назад, че тя изпращя. Нацистът, когото бе видял на стълбите в онзи ресторант, замахна с лъскава остра кама. Главата му се отметна назад, таванът, покрит с бледокафяви влажни петна, се люшна. Усети силна болка в ръката и дълбоко в стомаха.

Мъжът в бяло влезе в стаята с шапка на глава и чанта в ръка. Затвори вратата и застанал до нея, взе да наблюдава как русият с ритмични движения забива камата в тялото на младия американец, завърта, изтегля я и отново я забива… След това в ребрата… окървавеното оръжие промушваше снежнобялата риза.

Русият спря задъхан и чернокосият внимателно положи младежа на пода, остави го да лежи с широко отворени изненадани очи на половина върху сивия килим, наполовина върху лакирания под. Русият задържа окървавената си ръка с камата над младежа и се обърна към тъмнокосия:

— Хавлия!

Мъжът в бяло погледна леглото, приближи се до него и остави чантата на пода.

— Бари? — чуваше се от слушалката на леглото.

Мъжът в бяло видя касетофона на нощната масичка и натисна с върха на белия си пръст крайния бутон. Прозорчето отскочи, касетата се освободи. Мъжът в бяло я взе, разгледа я и я пусна в джоба на сакото си. Хвърли поглед на картичката, затисната с телефона, взе я и се загледа в черната слушалка на леглото.

— Бари, там ли сте? — викаше слушалката.

Мъжът в бяло се пресегна, вдигна я и я постави на ухото си. Слушаше с присвити кафяви очи и трептящи, изпъстрени с вени ноздри. Устните му се отвориха, но не проговори. Затвори ги и твърдо ги стисна под четинестите мустачки. Остави слушалката на място, без да откъсва очи от телефона, и се обърна.

— Почти разговарях с него. Така копнеех за това.

Русият, оцветил хавлията в червено с ножа си, го изгледа любопитно.

— Толкова отдавна се ненавиждаме — бавно изрече мъжът в бяло. — Сега беше тук, в ръката ми. Можех най-сетне да му поговоря!

Обърна се отново към телефона и със съжаление поклати глава.

— Либерман, копеле гадно! — изсъска тихо той. — Твойто агентче е мъртво. Какво успя да ти каже? Без значение, никой тук няма да те изслуша без доказателства. А доказателството е в джоба ми. Хората ми тръгват утре. Четвъртият райх наближава. Довиждане, Либерман. Дано те видя пред прага на газовата камера. — Поклати глава, засмя се, обърна се и пусна картичката в джоба си. — За малко да сглупя и да му се обадя — отбеляза той. — Той може би записваше на друга касета.

Чернокосият, застанал до отворен гардероб, посочи куфара в него и запита на португалски:

— Да събера ли нещата му, докторе?

— Руди ще се погрижи за това. Слез долу при Траунщайнер. Намерете някой заден вход, от който може да се излезе, и закарай колата пред него. Един да се качи тук да ни помогне. И не му казвай, че момчето е било на телефона. Кажи, че е слушало касетата.

Чернокосият кимна и излезе.

— Няма ли да ги заловят? — попита русият на немски. — Имам предвид нашите хора.

— Задачата трябва да се изпълни — отвърна мъжът в бяло и извади калъфа на очилата си. — Колкото може повече обекти, и то на всяка цена. Ако имат късмет, ще я изпълнят докрай. Кой ще обърне внимание на Либерман? Самият той не повярва, чу как момчето го убеждаваше. Бог ще ни помогне, повечето от деветдесет и четиримата ще умрат. — Сложи си очилата, извади кибритена кутия и се обърна към телефона. Вдигна слушалката и продиктува номера на телефонистката. — Здравей, приятелю — каза весело. — Искам да говоря със сеньор Рамос. — Погледна встрани и покри слушалката с пръсти в бяла ръкавица. — Изпразни джобовете му, Руди. И под бюрото има обувка. Хесен? Доктор Менгеле. Всичко е наред, няма за какво да се безпокоите. Аматьор, както и очаквах. И мисля, че дори не е разбирал немски. Изпрати момчетата вкъщи да упражняват подписите си. Хубаво преживяване за завършек на вечерта ни. Не, боя се, че не мога преди хиляда деветстотин седемдесет и седма година. Ще отлетя обратно за селището веднага щом разчистим. И така, бог е с вас, Хорст. Кажи го и на другите от мое име: „Бог е с вас!“ — Затвори телефона и рече: — Хайл Хитлер!