Айра Левин
Момчетата от Бразилия (4)

4

— Елиминирали сме само четирима от единайсетте — обясняваше Клаус фон Палмен, докато режеше дебелата наденица в чинията си. — Не смятате ли, че е твърде рано да се отказваме?

— Кой казва, че ще се откажем? — Либерман натрупа картофеното пюре върху вилицата си с помощта на нож. — Казах само, че не смятам да ходя чак във Фагерща. Това не значи, че няма да отида на други места или че няма да помоля някого да отиде във Фагерща, някой, който няма да се нуждае от преводач. — Поднесе вилицата с наденицата и пюрето към устата си.

Седяха в луксозен ресторант на летище Франкфурт. Беше събота вечер, 9 ноември. За да се срещнат, Либерман си бе уредил двучасов престой на път за Виена, а Клаус бе дошъл с кола от Манхайм. Ресторантът беше скъп и Либерман усещаше упрека на невидимите дарители, но момчето заслужаваше прилична вечеря. Не само че бе проверило човека в Пфорцхайм, чийто скок, а не падане от моста, бил видян от петима души, но след като Либерман говори с него от Гладбек във вторник вечерта, беше отишло и във Фрайбург, докато Либерман посети Солинген. Дребните му черти и блестящите очи отблизо издаваха не само интелигентност, но и системно недояждане. Тия деца като че ли не се хранеха — мода ли бе това, що ли? А той го води на луксозен ресторант! Съвсем спокойно можеха да разговарят и в снекбар.

Аугуст Мор, нощният пазач в химическия завод в Солинген, се оказа, както и предполагаше Либерман, простичък служител — през деня работел като уредник в болницата, където беше починал. Пожарната охрана бе разследвала щателно фаталната експлозия в завода и беше разкрила ред аварии, които със сигурност не можеха да се организират предварително. А самият Мор беше точно толкова невероятна жертва на нацистки заговор, колкото и Емил Дьоринг. Беден и полуграмотен, вдовец от шест години, той се грижеше за прикованата си на легло майка и обитаваше две стаички в мизерен пансион. През по-голямата част от живота си, включително и през военните години, беше работил в стоманолеярната в Солинген. Писма или телефонни разговори с чужбина? Съдържателната на пансиона се беше изсмяла; „Не, никой не го търсеше дори и от страната, господине!“

Във Фрайбург Клаус отначало беше сметнал, че е попаднал на следа. Тамошният човек, служител в отдела по водоснабдяване, на име Йозеф Раузенбергер, бил убит с нож и ограбен близо до дома си, а предната вечер една съседка беше забелязала как някой наблюдавал къщата.

— Човек със стъклено око?

— Не би могла да забележи, била на голямо разстояние. Едър мъж, в малка кола, пушач. Това съобщила на полицията. Не могла да каже дори марката на колата. Имало ли е човек със стъклено око в Солинген?

— В Гладбек. Продължавайте.

Но Раузенбергер не беше членувал в никакви международни организации. Като момче загубил крака си до коляното при железопътна катастрофа, поради това не е бил войник и кракът му, по-точно изкуственият му крак не е стъпвал извън Германия („Моля ви, не говорете толкова натуралистично“ — възмути се Либерман,) Бил добър и съвестен работник, предан съпруг и баща. Спестяванията му е наследила вдовицата. Не одобрявал нацистите и гласувал против тях, но нищо повече. Роден в Шверинген. Не е бил в Гюнцбург. Има един влиятелен родственик, братовчед, главен редактор на „Берлинер Моргенпост“.

Дьоринг, Мюлер, Мор, Раузенбергер — за нито един не можеше да се допусне, че ще стане жертва на нацистки заговор. Четирима от единайсет.

— Познавам един човек в Стокхолм — рече Либерман. — Гравьор, много е умен. Ще се радва да отиде до Фагерща. Першон и онзи от Франция трябва да се проверят. Шестнайсети октомври беше единствената дата, която Бари спомена. Ако никой от тях не би могъл да е убит от нацисти, значи сме сгрешили.

— Освен ако в списъка не фигурира истинската жертва. Или е бил убит на друга дата.

— Освен ако… — повтори Либерман, като режеше наденицата. — Цялата работа е такава: „освен“ това, „ако“ онова, „може би“ друго. По дяволите, по-добре да не беше се обаждал.

— Какво точно ви предаде той? Как стана всичко?

Либерман му разказа.

Келнерът взе чиниите им и поръчката за десерт.

— Не мислите ли, че вашето име може да е добавено към списъка? — попита го Клаус, когато келнерът се отдалечи. — Дори ако на телефона не е бил Менгеле, който, твърдите, ви е познал по телепатия… Нещо, което не мога дори за миг да повярвам, хер Либерман, и ми е чудно, че вие го вярвате… а разговорът е бил прекъснат от друг нацист, този нацист положително се е заинтересувал с кого е разговарял Бари. Телефонистката в хотела е знаела.

Либерман се усмихна.

— Аз съм само на шейсет и две — рече той — и не съм административен служител.

— Не се шегувайте. Ако наистина са изпратени убийци, защо да не им се възложи още една задача. И то задача с приоритет!

— Тогава фактът, че още съм жив, доказва, че такава задача не им е възложена.

— Може би Менгеле и Организацията са решили да изчакат малко с операцията, защото вие знаете за нея. Или дори да я отменят.

— Виждате ли какво имам предвид, като говоря за „ако“ и „може би“?

— Наистина ли не разбирате, че може да сте в опасност?

Келнерът постави кейк с череши пред Клаус и торта пред Либерман. Наля кафе на Клаус и чай на Либерман.

Когато си отиде, Либерман разкъса пакетчето захар и се усмихна.

— Отдавна се намирам в опасност, Клаус — рече той. — Спрял съм да мисля за това, иначе би трябвало да закрия Центъра и да се посветя на нещо друго. Вие сте прав, че „ако“ има убийци, вероятно фигурирам в техния списък. Тъй че единственото, което ни остава, е да ги открием. Ще отида в Бордо и ще накарам Пивар, приятелят ми от Стокхолм, да отскочи до Фагерща. Ако и тези хора не биха могли да са нацистки жертви, ще проверя още няколко, просто за сигурност.

— Бих могъл аз да отида във Фагерща, говоря малко шведски — рече Клаус, като си разбъркваше кафето.

— Но за вас би трябвало да купя билет, нали? А за Пивар — не. За съжаление и парите са фактор. Освен това не бива така лекомислено да пропускате лекциите си.

— Мога да не ходя на лекции цял месец и пак да завърша с отличие.

— Ах, какъв ум! Разкажете ми за себе си, как станахте толкова умен?

— Мога да ви кажа нещо за себе си, което ще ви изненада, хер Либерман.

Либерман го изслуша сериозно и съчувствено. Родителите на Клаус бяха бивши нацисти. Майка му била близка с Химлер, а баща му — полковник от „Луфтвафе“.

Почти всички млади немци, които предлагаха помощта си на Либерман, бяха деца на бивши нацисти. Това бе едно от малкото неща, които го караха да вярва, че има справедливост на този свят.

 

 

— Ужасни сме.

— Не, страхотни сме. Би трябвало да ни снимат на филм.

— Знаеш какво искам да кажа. Раз-два, и в кревата. Обзалагам се на два пенса, че и името ми не си спомняш.

— Мег, съкратено от Маргарет.

— А фамилията ми?

— Рейнолдс. Моля, дължите ми два пенса, сестра Рейнолдс.

— Не мога да намеря портмонето си, много е тъмно. Това ще ме извини, предполагам.

— Ммм, наистина си чудесна!

— Представяш ли си, тя се изчервява свенливо и казва: „Това няма да е единствената ни нощ, нали?“

— За това ли си мислиш?

— Не, за цената на туршията. Разбира се, че за това! Да не смяташ, че е такъв моят Modus vivendi?

— Виж ти? Modus vivendi!

— Ами казвам ти го направо.

— Не искам да се измъкна, Мег. Страхувам се, че може да се окаже единствената, но не по мое желание. В случая нямам избор. Бях изпратен по… по работа при един човек, а той лежи във вашата идиотска болница, на кислород. Не разрешават посещения освен за най-близките.

— Харингтън?

— Точно той. Когато се обадя и докладвам, че не мога да го видя, вероятно ще ме извикат обратно в Лондон. В момента е сложно, нямаме хора.

— Ще се върнеш ли, когато оздравее?

— Вероятно не. Дотогава ще са ме изпратили другаде, а с неговия случай сигурно ще се заеме някой от колегите. При положение, че наистина оздравее. Разбрах, че работата е сериозна.

— Знаеш ли, той е на шейсет и шест години и изкара тежък пристъп. Все пак има здрава физика. Тичаше на открито всяка сутрин точно в осем, можеше да си сверяваш часовника по него. Казват, че е полезно за сърцето, но мисля, че на тази възраст вече пречи.

— Жалко, че не мога да се видя с него, щях да остана поне две седмици. Мислиш ли, че ще можем да прекараме заедно Коледа? Тогава не работим. Ще бъдеш ли свободна?

— Бих могла…

— Прекрасно! Ще дойдеш, нали? Имам апартамент в Кенсингтън. Леглото е малко по-меко от това.

— Алън, с какъв бизнес се занимаваш?

— Казах ти.

— Не ми звучи като търговия. Търговците не се заемат със „случаи“. Какво продаваш, а? Май не си никакъв търговец.

— Умница си ти, Мег. Можеш ли да пазиш тайна?

— Разбира се.

— Наистина ли?

— Да. Можеш да ми вярваш, Алън.

— Е, работя към отдела за приходите в държавната хазна. Дочухме, че Харингтън през последните десет-дванайсет години ни е завлякъл с около трийсет хилядарки.

— Не вярвам! Той е мирови съдия!

— Точно такива го правят по-често, отколкото мислиш.

— Божичко, та той е олицетворение на гражданската доблест. Да го сложиш на пиедестал!

— Възможно е. Изпратиха ме да проверя. Трябваше да монтирам у тях предавателче, да го следя от стаята си и да видя какво ще излезе.

— Така ли действувате, негодници такива?

— Това е стандартната процедура за подобни случаи. Имам разрешително в чантата си. Болничната стая е още по-подходяща от дома му. Човек е нервен в болницата, казва на жена си къде е скрита плячката, прошепва една-две думи на адвоката си… Но не мога да вляза и да сложа онова проклета нещо. Бих могъл да покажа разрешителното на директора ви, но вероятно е близък с Харингтън, ще вземе да изпусне някоя думичка и птичето ще отлети.

— Мръсник! Проклет мръсник!

— Мег! Какво…

— Мислиш, че не разбирам игрите ти? Искаш аз да монтирам онази гадост. Затова се срещнахме там „случайно“. И през цялото време ми разправяш… По дяволите, трябваше да се досетя, че искаш нещо. Красавецът Хари изведнъж си пада по дебела стара крава като мене.

— Мег, не говори така, скъпа!

— Махай си ръцете. И не ме наричай „скъпа“, ако обичаш. Божичко, каква съм идиотка!

— Мег, моля те, мила, легни и…

— Махай се! Радвам се, че е успял да ви завлече. И без това гадняри като тебе ни ограбват предостатъчно. Ха-ха! Гледай ти, каква шега! Подсети ме да се засмея.

— Мег, права си! Вярно е, надявах се, че ще ми помогнеш и затова се срещнахме. Но не за това сме тук сега. Смяташ ли, че съм толкова предан на ония там от отдела, че да легна с жена, която не харесвам, само за да притисна до стената някакъв си нещастен дребен мошеник като Харингтън? И да искам да се занимавам с него цели две седмици? Той е дребна риба за нас. Всичко, което ти казах, е точно така, Мег, за това, че предпочитам едри жени, и то в зряла възраст, и искам да дойдеш за Коледа при мен.

— Не ти вярвам.

— О, Мег, ще… Ще си отрежа езика, ако не е тъй! Това с теб е най-хубавото нещо, което ми се е случвало от петнайсет години насам, а сега развалих всичко с глупостта си! Ще дойдеш ли при мен, скъпа? Вече няма да споменавам за Харингтън. Няма да ти позволя да ми помагаш дори и да ме молиш на колене.

— Бъди спокоен, няма!

— Ела, мила, ммм, какво добро момиче, позволи ми да те целуна — ммм! Мег, ти наистина си божествена!

— Мръсник…

— Знаеш ли какво ще направя? Ще се обадя утре и ще кажа на шефа, че Харингтън се оправя и мисля, че след ден-два ще мога да сложа предавателчето. Така ще го залъжа до четвъртък-петък, за да не ме извика. Ммм! Знаеш ли, луд съм по медицинските сестри. Майка ми беше сестра, също и Мери, жена ми. Ммм!

— Моля ти се…

— Ти може да не ме искаш, но тялото ти ме иска.

— Сериозен ли беше за Коледа, мръсник такъв?

— Кълна ти се, скъпа, ще се срещаме и друг път, когато можем. Дали пък няма начин да се преместиш в Лондон, мислила ли си за това? Винаги има места за сестри, нали? Така поне твърдеше Мери.

— Не, не мога. Не мога просто да си вдигна чукалата и да тръгна. Алън? Наистина ли можеш да… останеш две седмици?

— Бих могъл и повече, ако бях сложил предавателчето. Щях да изчакам да му махнат кислородната маска и да започне да говори с хората… Но няма да ти позволя да го направиш! Мег, наистина…

— Вече знам, че…

— Не, не искам да рискувам отношенията ни.

— Глупости! Вече знам, че си мръсник, така че каква е разликата? Може да искам да помогна на правителството, не на тебе.

— Е, при това положение… няма да тръгна да преча на някой, който иска да ми свърши работата.

— И аз си помислих, че ще се съгласиш. Какво трябва да направя? Не мога да се занимавам с жици.

— Няма нужда. Просто внасяш пакетче в стаята му. С размер на кутия за бонбони. Всъщност то си е кутия за бонбони, красиво увита в хартия на цветя. От тебе се иска да я развиеш, да я сложиш близо до леглото му, на някой рафт, нощно шкафче или нещо подобно. Колкото по-близо, толкова по-добре. Трябва и да я отвориш.

— И това е всичко? Само да я отворя?

— Включва се автоматично.

— Мислех, че тези неща са малки.

— За телефоните са малки. Този тип не са.

— Да не вземе да даде искра? Кислородът е там.

— Не, в никакъв случай! Само микрофон и предавателче под бонбоните. Не бива да я отваряш, докато не я оставиш на мястото й. Също не бива да я друсаш, като започне да предава.

— Готова ли е? Ще я оставя утре. По-точно днес.

— Чудесно момиче!

— Представи си, старият Харингтън правил мошеничества с данъците!

— Нито дума за това, докато не съберем доказателства.

— Знам, разбира се! Щом няма доказателство, трябва да го смятаме за невинен. Все пак е интересно! Знаеш ли какво ще направя, като отворя кутията, Алън?

— Не мога да си представя.

— Ще пошепна нещо в нея, нещо, което искам от теб утре вечер. В замяна на помощта. Ще ме чуеш, нали?

— В момента, когато я отвориш, ще слушам със затаен дъх. Какво ли си си наумила, пакостнице? Ама ти си наистина чудесна, скъпа Мег.

 

 

Либерман ходи до Бордо и Орлеан, а приятелят му Габриел Пивар — до Фагерща и Гьотеборг. Нито един от четиримата шейсет и пет годишни административни служители, умрели в тези градове, не даваха повод да, се мисли, че са жертва на нацистите. Беше същото като с проверените вече четирима.

Пристигна нов куп изрезки и съобщения, този път двайсет и шест, от които шест възможни. Така ставаха седемнайсет, от които осем, включително тримата от 16-и октомври, бяха елиминирани. Либерман беше сигурен, че Бари е сгрешил, но като си припомни сериозността на положението, реши да провери още пет, най-лесните. Двамата в Дания възложи на един от тамошните си дарители, инкасатор на име Голдсмит, а човека от Тритау — на Клаус. Двамата в Англия провери сам, като свърза полезното с приятното — посети дъщеря си Дина, която живееше със семейството си в Рединг.

И петимата се оказаха като другите осем. Различни и еднакви. Клаус докладва, че вдовицата Шрайбер е поискала нещо повече от разговор с него.

Пристигнаха още няколко изрезки с бележка от Бийнън: „Опасявам се, че от Лондон няма да са толкова отзивчиви. Искат обяснение. Излезе ли нещо?“

Либерман му позвъни. Нямаше го. Обади се пак след един час.

— Сидни — рече Либерман, — излезе празна работа. От седемнайсет възможни проверих тринайсет. Нито един не се оказа човек, когото нацистите логично биха искали да убият. Добре е все пак, че проверих, съжалявам единствено, че ти създадох толкова неприятности.

— Нищо подобно. Момчето още ли не се е появило?

— Не. Получих писмо от баща му. Ходил е два пъти в Бразилия и два, пъти във Вашингтон и ще продължава да го търси.

— Уведоми ме, ако научиш нещо.

— Добре. И още веднъж благодаря, Сидни.

Нито една от последните изрезки не съобщаваше за възможна жертва. Толкова по-добре. Либерман насочи вниманието си към кампанията за писане на писма до правителството на ФРГ във връзка с екстрадирането на Валтер Рауф, отговорен за умъртвяването с газ на деветдесет и седем хиляди жени и деца и все още жител на Пубта Аренас, Чили, под собственото си име.

През януари 1975 година Либерман замина на двумесечна обиколка в САЩ да изнася лекции. Обиколката започваше от Ню Йорк, през източната част на страната и трябваше да завърши пак в Ню Йорк. Бюрото, към което се обърна, му уреди над седемдесет ангажимента, някои в колежи и университети и голяма част на обедни сбирки. Преди да започне обиколката, го закараха във Филаделфия и го включиха в телевизионно предаване (заедно с експерт по здравословно хранене, известен актьор и една авторка на еротичен роман, но мистър Голдмън от бюрото го увери, че това е неоценима и трудно постижима реклама).

Вечерта на 16 януари, четвъртък, Либерман изнесе лекция в Питсфийлд, щата Масачузетс. Една жена, донесла за автограф джобно издание на книгата му, отбеляза, докато той я надписваше, че е от Ленъкс, а не от Питсфийлд.

— Ленъкс? — запита той. — Близо ли е?

— На десетина километра оттук — отговори тя с усмивка. — Бих дошла и от сто километра, за да ви видя.

Той се усмихна и благодари.

16 ноември, Джек Къри, град Ленъкс, щата Масачузетс. Не носеше списъка, но го беше запечатал в паметта си.

През нощта лежа буден и слуша как снежинките се удрят в прозореца. Къри. Доколкото си спомняше, човекът се бе занимавал с данъци — инспектор или нещо такова. Убит случайно по време на лов от нечий изстрел. Умишлен изстрел? Проверил беше тринайсет от общо седемнайсет. Включително тримата на 16 октомври. Все пак само десет километра! Пътуването с автобус до Уърчестър нямаше да трае повече от два часа, а трябваше да бъде там чак за вечеря. Дори малко след вечеря…

Рано сутринта взе под наем кола и тръгна за Ленъкс. Беше паднал около две педи сняг и продължаваше да вали, но пътищата бяха само леко напудрени. Булдозери избутваха снега настрани, други машини го вдигаха на високи купчини. Невероятно — у дома при такъв сняг всичко щеше да е замряло.

В Ленъкс разбра, че не е станало ясно кой е застрелял Джек Къри. Все пак, макар и неофициално, началникът на полицията Де Григорио призна, че не е сигурен дали е било злополука. Изстрелът бил подозрително точен — в задната част на червената ловджийска шапка. Приличаше по-скоро на добре улучена цел, отколкото на лош късмет. Но Къри бе лежал пет-шест часа, преди да го открият, и наоколо бяха минали петнайсетина души, тъй че какво би могла да направи полицията? Дори гилзата не открили. Поинтересували се бяха за хора, които не обичат Къри, но се оказало, че няма такива. Събирал данъците справедливо и навреме, бил почитан и обичан гражданин. Членувал ли е в някаква международна група или организация? Бил член на местния Ротариански клуб^[1], за друга дейност Либерман би трябвало да пита мисис Къри. Но Де Григорио не смяташе, че тя ще поиска да разговаря, чул беше, че още е много разстроена.

Към единайсет часа Либерман седеше в малка, разхвърляна кухня, пиеше слаб чай от нащърбено канче и се чувствуваше потиснат, защото мисис Къри щеше да заплаче всеки момент. И тя като вдовицата на Емил Дьоринг беше малко над четирийсетте, но с това приликата свършваше. Мисис Къри беше висока, слаба и грозновата, с късо подстригана кестенява коса, кокалести рамене и плоски гърди. Носеше избелял пеньоар на цветя. И скърбеше.

— Никой не може да е искал да го убие — твърдеше тя и триеше мокрите си очи с почервенели пръсти със захабени нокти. — Той беше… най-добрият човек на този свят. Силен, добър, търпелив, благ… той беше… скала. А сега… господи! Аз… аз… съм…

Заплака горчиво, взе смачкана книжна салфетка и я запритиска ту към едното, ту към другото си око, подпряла чело на дланта си. Хлипаше и се разтърсваше, забила в покривката острия си лакът.

Либерман остави чая и се наклони безпомощно напред. Тя му се извини през сълзи.

— Няма за какво — рече й той, — няма за какво.

Голяма утеха, няма що! Да биеш десет километра път в снега само за да разплачеш тази жена. Тринайсет от седемнайсет не бяха ли достатъчно? Облегна се, въздъхна и зачака. Огледа умърлушено малката жълта кухня на петна, с мръсни чинии, стар хладилник и кашон празни бутилки до задната врата. И със случай номер четиринайсет явно бе тръгнал за зелен хайвер. На перваза на прозореца зад умивалника се виждаше стръкче папрат, потопено в червена чаша, до него кутия от прах за пране „Аякс“. Рисунка на самолет „Боинг-747“, залепена на вратата на долапа — изглеждаше хубава, откъдето бе седнал. На масата за готвене — кутия овесени ядки.

— Извинете — каза мисис Къри, като си избърса носа със салфетката. Мокрите й кафяви очи се вгледаха в Либерман.

— Ще ви задам само няколко въпроса, мисис Къри — рече той. — Участвувал ли е в някаква международна група или организация с мъже на неговата възраст?

Тя поклати глава и свали салфетката.

— Само в американски. В Легиона, в Американските ветерани, в Ротарианския… да, той е международен. В Ротарианския клуб. Само това.

— Бил е ветеран от Втората световна война?

Тя кимна.

— Във военновъздушните сили. Отличен беше с Кръста за заслужили летци.

— В Европа ли се е сражавал?

— Не, в Далечния изток.

— А сега един личен въпрос, надявам се ще ме извините. На вас ли остави парите си?

Тя кимна плахо.

— Не са много…

— Къде е роден?

— В Бирия, щата Охайо. — Надникна зад него, опита се да се усмихне и каза: — Защо не си в леглото?

Той се озърна. На вратата стоеше малкият Дьоринг! Емил… не, Ерих Дьоринг — източено момче с остър нос и непослушен кичур тъмна коса, бос, с пижама на бели и сини райета. Почесваше се по гърдите и гледаше с любопитство Либерман.

Либерман се изправи учуден, каза „Guten Morgen“ — момчето кимна и влезе — и в същия момент му стана ясно, че Емил Дьоринг и Джек Къри са се познавали. Непременно са се познавали, иначе как момчето би дошло на гости? С нарастваща възбуда се обърна към мисис Къри.

— Защо е тук това момче?

— Има грип — отговори тя, — а и без това нямат училище заради снега. Това е Джек младши. Не, не се приближавай, мили. Това е мистър Либерман от Виена, от Европа. Той е известен човек. Ох, защо не си обуеш чехлите, Джек? Какво искаш?

— Чаша сок от грейпфрут — отвърна момчето на чист английски език. С произношение като на Кенеди.

Мисис Къри стана.

— Докато се наканиш да си обуеш чехлите, те ще ти омалеят! А имаш грип! — Отиде до хладилника.

Момчето погледна Либерман с ясносините си очи на Ерих Дьоринг.

— С какво сте известен? — попита то.

— Издирва нацисти. Миналата седмица Майк Дъглас го интервюира по телевизията.

— Es ist doch ganz phantastisch!^[2] — каза Либерман. — Знаеш ли, че имаш близнак? Абсолютно същото момче живее в Германия, в град Гладбек.

— Същото като мене? — момчето изглеждаше скептично.

— Същото! Никога досега не съм виждал такава прилика. Само близнаци могат да си приличат толкова.

— Джек, лягай си веднага — рече мисис Къри, застанала усмихната до хладилника с кутия сок в ръка. — Ще ти го донеса.

— Почакай малко — каза момчето.

— Хайде! — повтори тя вече строго. — Вместо да оздравееш, ще ти стане по-зле, както се разхождаш без горна дреха и бос. — Усмихна се отново. — Хайде, кажи „довиждане“ и тръгвай.

— Ама до гуша ми дойде! — извика момчето, промърмори „довиждане“ и се запъти важно към вратата.

— Мери си думите! — Мисис Къри погледна сърдито след него и към Либерман, обърна се към долапа и дръпна вратата. — Бих искала той да плаща на доктора, тогава ще е по-разсъдлив.

Извади чаша.

— Това е изумително — каза Либерман. — Помислих, че момчето от Германия ви е на гости! Дори гласът му е същият, изразът на очите, походката…

— Всеки си има двойник — рече мисис Къри, докато наливаше внимателно сока от кутията в зелена чаша. — Моят е в Охайо — едно момиче, което Джек, мъжът ми, познавал, преди да ме срещне. — Остави кутията, обърна се с пълната чаша в ръка и се усмихна. — Не обичам да съм негостоприемна, но виждате, че имам много работа. Освен това и детето си е вкъщи. Сигурна съм, че никой не е застрелял Джек нарочно. Било е злополука. Той нямаше врагове.

Либерман премигна, кимна и посегна към палтото си, метнато на облегалката на стола.

 

 

Изумително, такава прилика! Като две капки вода.

Още по-изумително беше, че освен еднаквите издължени лица и двете момчета се държаха троснато, имаха шейсет и пет годишни бащи, бивши административни служители, умрели насилствено в разстояние на месец. А и майките им бяха на една и съща възраст — четиридесет и една-две годишни. Как да се обяснят толкова съвпадения?

Воланът се отклони надясно — изправи го и се взря през бързо движещите се чистачки. Трябваше да внимава…

Невъзможно бе да е просто съвпадение, твърде много ставаше. Каква, по дяволите, бе тази работа? Възможно ли беше мисис Къри от Ленъкс (която тъй хвалеше благородството на мъжа си) и фрау Дьоринг от Гладбек (която не изглеждаше образец на съпружеска вярност) да са имали връзка с един и същ слаб, остронос мъж девет месеца преди да се родят синовете им? Дори при такова невероятно положение (пилот на „Луфтханза“, пътуващ, представете си, от Есен до Бостън!) момчетата нямаше да са близнаци. А те бяха съвършено еднакви.

Близнаци… Менгеле се интересуваше от близнаци. Те бяха главният обект на опитите му в Аушвиц. Значи, какво? Сети се за беловласия професор от Хайделберг: „Нито едно от направените предположения не отрази участието на доктор Менгеле в проблема.“ Да, но момчетата не бяха близнаци, само изглеждаха така. В автобуса до Уърчестър той продължаваше да преобръща тази мисъл в главата си.

Не, не би могло да е друго, явно е само съвпадение. Всеки си има двойник, както безгрижно бе заявила мисис Къри, и въпреки че се съмняваше в истинността на твърдението, трябваше да признае, че в живота си бе установявал много прилики: един му бе заприличал на Борман, двама бе взел за Айхман, в пет-шестима други също се бе припознал. (Но в тези случаи ставаше дума за прилика, а не за еднаквост. И защо тя наливаше сока така внимателно? Нима беше разтревожена и се опасяваше, че треперенето на ръката ще я издаде? И защо тъй бързо го изрони, внезапно заета? По дяволите, възможно ли бе да са замесени и съпругите? Но как? Защо?)

Вече не валеше сняг, грееше слънце. Край прозореца се изнизваха ослепително бели възвишения и къщи — зимният пейзаж на Масачузетс.

Особеният интерес на Менгеле към близнаците бе добре известен факт. Всички документи за дейността на безчовечния мерзавец го потвърждаваха: аутопсии на убити близнаци за откриване на генетичните причини за дребните им различия, опити да се променят живи близнаци…

Дали пък не прекаляваше с прибързани заключения? Бе видял Ерих Дьоринг преди повече от два месеца, и то за по-малко от пет минути. А сега зърна момче от същия тип — безспорно поразителна прилика, — започна да смесва и съпоставя и изведнъж отсече: близнаци, Менгеле, Аушвиц. Ами ако просто се бе случило тъй, че двама от седемнайсетте мъже имат синове, които си приличат? Какво толкова?

А ако са повече от двама? Ако са трима?

Ето на! Отново прекалява. По тази логика можеше да си въобрази, че е нормално да срещне четирима еднакви близнаци. Човек веднъж като започне… Може би пък вдовицата в Тритау да е хвърлила око на Клаус и той да е успял да измъкне нещо повече. Шейсетгодишна жена? Вероятно бе по-млада. Четирийсет и една? Четирийсет и две?

Пристигна в Уърчестър в пет и петнайсет — единайсет и петнайсет в Европа. Веднага поръча телефонен разговор с Клаус.

Телефонистката му каза, че номерът не отговаря. Либерман я помоли да го набере пак след половин час и затвори. Помисли секунда и се свърза отново. Порови в телефонното си тефтерче и даде номера на Габриел Пивар в Стокхолм и на Ейб Голдсмит в Оденсе.

Свързаха го. Голдсмит. Говориха на немски.

— Какво има? Нови хора за проверка?

— Не, същите двама. Имаха ли синове на около тринайсет години?

— Онзи от Браминге имаше. Хорве. А Окинг от Копенхаген имаше две дъщери, над трийсетгодишни.

— Колко годишна е вдовицата на Хорве?

— Млада е. Бях изненадан. Чакай да си припомня. Малко по-млада от Натали. Към четирийсет и две годишна.

— Видя ли момчето?

— Беше на училище. Трябваше ли да говоря и с него?

— Не, просто ме интересува как изглежда.

— Слабичко момче. Снимката му с цигулка беше на пианото. Казах нещо за снимката и жената ми обясни, че е направена отдавна, когато бил деветгодишен. Сега наближавал четиринайсет.

— Тъмна коса, сини очи, остър нос?

— Не си спомням. Тъмна коса, да. За очите не знам, не беше цветна. Слабичко момче с тъмна коса, свири на цигулка. Мислех, че си се успокоил.

— Аз също. Благодаря, Ейб. Довиждане.

Тъкмо постави слушалката и телефонът иззвъня. Пивар.

— Двамата мъже, които провери, имаха ли синове на около четиринайсет години?

— Андерш Рунстен — да. Першон — не.

— Видя ли го?

— Синът на Рунстен? Нарисува ми портрет, докато чаках майка му. Пошегувах се, че ще го взема в работилницата.

— Как изглеждаше?

— Блед, слаб, с тъмна коса и остър нос.

— Сини очи?

— Ясносини.

— А майката е малко над четирийсетте?

— Аз ли ти казах?

— Не.

— Откъде, знаеш тогава?

— Не мога да говоря сега. Довиждане, Габриел. Всичко хубаво.

Телефонът иззвъня отново. Телефонистката му съобщи, че номерът на Клаус още не отговаря. Либерман й каза, че ще се обади по-късно.

Главата му се замая. Обзе го чувство за празнота, като че ли функциониращите му части бяха другаде (в Аушвиц?), а само обвивката — дрехите, кожата и косата, бяха в Уърчестър.

Изнесе лекцията си, отговоря на въпросите, надписа книгите.

Щом се върна, отново поръча номера на Клаус.

— Там е пет часът сутринта — напомни му телефонистката.

— Знам — отговори той.

Клаус се обади сънен и объркан.

— Какво? Да? Добър вечер! Къде сте?

— В Америка, в Масачузетс. Колко годишна беше вдовицата в Тритау?

— Какво?

— Колко годишна беше вдовицата в Тритау? Фрау Шрайбер.

— Боже мой! Не знам, трудно е да се каже, беше силно гримирана. Във всеки случай, много по-млада от него. Малко под или малко над четирийсет години.

— С близо четиринайсетгодишен син?

— Приблизително. Момчето се държа нелюбезно, но не мога да го упрекна. Тя го изпрати при сестра си, за да „си поговорим насаме“.

— Опишете го.

Кратка пауза.

— Слаб, висок до брадата ми, сини очи, тъмнокестенява коса, остър нос. Блед. Какво става?

Либерман очертаваше с пръст квадратните клавиши на телефона. Кръглите са по-хубави, мислеше си той. Защо са взели да ги правят квадратни?

— Хер Либерман?

— Не търсим зелен хайвер — рече той. — Открих връзката.

— Боже мой! Каква е?

Пое дъх и издиша.

— Имат едни и същи синове.

— Едни и същи какво?

— Синове! Едни и същи синове! Абсолютно еднакви момчета. Видях момчето тук и в Гладбек. Вие сте видели съвсем същото момче там. Има го и в Гьотеборг в Швеция, и в Браминге в Дания. Едно и също момче! Свири на музикални инструменти или рисува. Майката е винаги на четирийсет и една, четирийсет и две години. Пет различни майки, с пет различни синове, само че всички синове са еднакви.

— Не… не разбирам.

— И аз! Смятахме, че като открием общото, ще разберем и причината, нали? Вместо това сега всичко е още по-безумно, отколкото в началото! Пет абсолютно еднакви момчета!

— Хер Либерман, може да са шест. Фрау Раузенбергер във Фрайбург е на четирийсет и една-две години. С малък син. Не съм го виждал и не съм питал за възрастта му, не предполагах, че това ще се окаже важно, но тя ми съобщи, че и той може да постъпи в Хайделберг, само че не да учи право, а литература.

— Шест — каза Либерман.

Настъпи дълго мълчание.

— Ами деветдесет и четири? Това е ненормално.

— Шест е достатъчно ненормално — отговори Либерман. — Тогава защо да не са деветдесет и четири? Но дори и да беше нормално, а то не е, защо трябва да се избиват бащите? Да си призная, ще ми се сега да заспя и да се събудя във Виена, в онази нощ, когато започна всичко. Знаете ли какъв беше главният интерес на Менгеле в Аушвиц? Близнаците. Избиваше ги с хиляди, „с научна цел“, за да развъжда съвършени арийци. Ще ми направите ли една услуга?

— Разбира се!

— Идете отново във Фрайбург и вижте момчето, проверете дали е същото като в Тритау. Тогава ще ми кажете дали съм луд, или не.

— Ще отида още днес. Къде да ви се обадя?

— Аз ще ви се обадя. Лека нощ, Клаус.

— За мен е добро утро. Но все пак, лека нощ.

Либерман затвори телефона.

 

 

Млякото на Хана беше спряло и тя, естествено, бе разстроена. Това беше разбираемо. Но имаше ли някаква причина да се променя името на Дина? Хана настояваше.

— Не спори с мен — каза тя. — Отсега нататък ще я наричаме Фрида. Това е най-хубавото име за бебе и отново ще имам мляко.

— Безсмислено е, Хана — убеждаваше я той търпеливо и капнал от умора се тътреше по снега до нея. — Едното няма нищо общо с другото.

— Името й ще е Фрида — настояваше Хана. — Ще го променим по законен ред.

Изведнъж в снега под краката й се отвори дълбока пропаст и тя падна в нея. Дина пищеше в ръцете й. Господи! Не вярваше на очите си — вече нямаше и следа от пропаст, само девствен сняг. В следващия миг разбра, че лежи по гръб в тъмнината, че се намира в леглото си в чуждата стая. Уърчестър. Шест момчета. А Дина вече е голяма. Хана е мъртва.

Какъв отвратителен сън! Защо сънуваше такива ужасни неща? И точно това име — Фрида! Защо Хана и Дина паднаха в пропастта?…

Полежа минута неподвижно, като се опитваше да пропъди страшната гледка, после стана. Бледа светлина се процеждаше неравномерно през щорите на прозорците. Отиде в банята. Не беше ставал през нощта. Бе спал наистина добре. Само този сън!…

Върна се в стаята, занесе часовника си до един от прозорците и се взря отблизо в него. Седем без двайсет. Легна пак в топлото, легло, уви се с одеялата — лежеше и мислеше на свежа глава.

Шест еднакви момчета — не, шест момчета, които много си приличаха — съвсем еднакви — живееха на шест различни места, с шест различни майки на една и съща възраст и шест различни, умрели от насилствена смърт бащи, също връстници, с почти еднакво служебно положение. Как тъй невъзможно, след като беше реалност, факт? Така че трябваше да се занимае с този факт, да се опита да разгадае смисъла му.

Лежеше неподвижен в удобното легло и мислите му правеха свободни комбинации. Момчета, Майки. Гърдите на Хана. Мляко. Най-хубавото име за едно бебе…

Божичко, разбира се! Сигурно беше прав! Всичко си идваше на мястото… Е, не съвсем всичко, но все пак…

Това обясняваше защо онази жена така внимателно наливаше сока от грейпфрут и защо го изгони. Защо изгони и момчето. Набързо скалъпи измислиците, че уж се тревожи, дето е бос и без горна дреха.

Лежеше и се надяваше, че ще се сети за останалото. За главното — каква точно е ролята на Менгеле. Не можа.

Все пак, капка по капка…

Стана, изкъпа се, избръсна се, подряза мустаците си, среса се, глътна хапчетата, изми си зъбите, сложи си протезата в устата. Облече се и приготви нещата си за път.

Закуси и в осем без петнайсет се обади на мисис Къри в Ленъкс.

— Ало?

— Добро утро. Безпокои ви Йохан Либерман. Надявам се, че не съм ви събудил.

Мълчание.

— Станала съм.

— Как е синът ви днес?

— Не знам, още спи.

— Това е хубаво. Добре е да спи повечко. Той не знае, че е осиновен, нали? Затова станахте неспокойна, когато му казах, че има близнак. — Мълчание. — Не се тревожете, мисис Къри. Няма да му кажа. Разбирам, че искате да го запазите в тайна, и можете да разчитате на мен. Моля ви, кажете ми само едно нещо. Много е важно. От жена на име Фрида Малоуни ли го взехте? — Мълчание. — Така е, нали?

— Не. Един момент. — Звук от оставяне на слушалката, отдалечаващи се стъпки. Мълчание. Приближаващи се стъпки. Тихичко: — Ало?

— Да?

— Взехме го чрез агенция в Ню Йорк. Осиновяването беше напълно законно.

— Агенцията „Ръш-Гедис“?

— Да.

— Тя е работила там от хиляда деветстотин и шейсета до хиляда деветстотин и шейсет и трета година. Казва се Фрида Малоуни.

— Не съм чувала това име. Защо се месите? Има ли значение дали е близнак?

— Не съм сигурен.

— Тогава не ме безпокойте повече! И моля ви, не се появявайте пред Джек!

Телефонът тракна. Мълчание.

Либерман успя да хване самолета за Ню Йорк в девет часа. В десет и четирийсет беше в кабинета на заместник-административния директор на агенцията за осиновяване „Ръш-Гедис“ — стройна, хубава жена с прошарени коси. Мисис Тийг.

— На нито едно — каза му тя.

— На нито едно?

— Не. Тя не работеше по осиновяванията, нямаше нужната квалификация. Поддържаше картотеката. Разбира се, когато се бореше да не я екстрадират, адвокатът й искаше да я представи в най-добра светлина и се опитваше да докаже, че тук е играла важна роля, но тя си беше на картотеката. Ние уведомихме правителствените адвокати — естествено, държахме отношенията ни с нея да се отразяват точно — и предложихме завеждащата сектор „Кадри“ да бъде призована за свидетел. Въпреки това не я разпитаха. След това смятахме да публикуваме някакво обяснение или съобщение в печата, но решихме, че в момента ще е по-добре просто да оставим нещата да заглъхнат.

— Значи не е осигурявала домове за децата? — Либерман взе да мачка ухото си.

— На нито едно — потвърди мисис Тийг и се усмихна. — Освен това въпросът при нас стои другояче: ние трудно намираме деца, а не желаещи да ги осиновят. Търсенето далеч надхвърля предлагането. Особено след изменението на закона за аборта. Имаме възможност да помогнем на съвсем малка част от хората, които се обръщат към нас.

— И тогава ли? От хиляда деветстотин и шейсета до хиляда деветстотин шейсет и трета година?

— И тогава. Винаги е било така, но сега е най-тежко.

— Имате ли много желаещи?

— Само миналата година над трийсет хиляди. От всички краища на страната. Всъщност на континента.

— Искам да ви попитам следното — рече Либерман. — През периода 1961 — 1962 година при вас идва ли семейна двойка? Добри хора, сравнително заможни. Той е административен служител с постоянна работа. Тя е, момент да помисля малко, тя е… била тогава около двайсет и седем, двайсет и осем годишна, а той на петдесет и две. Каква възможност има да са получили дете от вас?

— Абсолютно никаква — отвърна мисис Тийг. — Не даваме на семейства, в които съпругът е толкова възрастен. Четирийсет и пет години е горната ни граница, а и тогава разрешаваме само ако са налице специални фактори. Даваме най-вече на семейства, чиито членове са малко над трийсетгодишни: достатъчно възрастни за стабилен брак и достатъчно млади, за да осигурят на детето продължително родителско присъствие. По възможност, разбира се.

— А къде би могло подобно семейство да получи дете?

— Във всеки случай не от „Ръш-Гедис“. Има други агенции, които са по-гъвкави. Съществува, разбира се, и черният пазар. Натоварват, да речем, адвоката си или някой лекар да издири непълнолетна бременна жена, която не иска аборт, или на която ще се плати, за да не прави аборт.

— Но ако първо са дошли при вас, вие сте ги отхвърлили.

— Да. Никога не сме давали на кандидати над четирийсет и пет години. Има хиляди по-подходящи семейства които чакат и се молят.

— А отхвърлените молби — запита Либерман — от Фрида Малоуни ли бяха картотекирани?

— От нея или от някоя друга служителка — отговори мисис Тийг. — Пазим молбите и преписките три години. Тогава ги пазехме пет, но сега съкратихме срока, не ни стига мястото.

— Благодаря. — Либерман се изправи с чантата. — Много ми помогнахте. Признателен съм ви.

От малка телефонна будка срещу музея за модерно изкуство „Гугенхайм“ се обади на мистър Голдмън в бюрото, организирало лекциите му. Куфарът и чантата бяха с него.

— Трябва да ви съобщя нещо много неприятно. Налага ми се да замина за Германия.

— По дяволите! Кога?

— Веднага.

— Не може! Довечера сте в Бостънския университет! Къде се намирате сега?

— В Ню Йорк. Довечера трябва да летя.

— Ама как така! Вие потвърдихте ангажимента! Билетите са продадени! А утре…

— Знам, разбирам! Мислите ли, че отменям ангажиментите си за удоволствие? Мислите, че не ми е ясно какво главоболие ви създавам и колко е неприятно това за хората? Да не говорим, че можете да ме дадете под съд! Това е…

— Никой не говори за…

— Въпросът е на живот и смърт, мистър Голдмън. На живот и смърт. Бих казал и нещо по-страшно.

— По дяволите! Кога ще се върнете?

— Не знам. Може би ще се наложи да поостана там. А след това да отида и на други места.

— Искате да кажете, че отменяте цялата обиколка?

— Повярвайте ми, ако не се налагаше…

— Това ми се е случвало само веднъж за осемнайсет години, и то с певец, а не със сериозен човек, какъвто сте вие. Разберете, възхищавам се от вас и ви желая доброто, моля ви да си помислите много сериозно. Ако отмените обиколката си по този начин, без предупреждение, как ще продължаваме договорите си с вас? Никое бюро няма да организира лекции за вас! Унищожавате възможността си да говорите в САЩ. Умолявам ви, наистина помислете.

— Мислех, докато говорихте — рече той. — Трябва да замина. Бих искал да не е така.

Взе такси до летище „Кенеди“ и смени билета си до Виена с билет до Дюселдорф през Франкфурт за първия самолет, излитащ в шест часа.

Купи си книгата на Фараго за Борман и прекара следобеда до един прозорец, потънал в четене.