Ейджи Йошикава
Тайко (56)

Бащини грехове

Само за една кратка година Хидейоши така бързо стигна до върха, че сам остана изненадан. Срази Акечи и Шибата; Такигава и Саса коленичиха пред него; Нива го смяташе за особено приближен, а Инучийо се показа верен на старата дружба.

Сега владееше почти всички области, завоювани по-рано от Нобунага. Дори отношенията му със земи извън някогашната власт на господаря на Ода коренно се промениха. Мори, които с години упорито се съпротивляваха на домогванията на Нобунага за върховенство над тях, сега подписаха съюзен договор и пратиха заложници.

Оставаше обаче един човек, чието отношение бе все така неясно — Токугава Иеясу. От известно време двамата с Хидейоши не поддържаха връзка помежду си. Мълчаха като слаби шахматисти, които чакат другата страна да направи добър ход.

Най-сетне мълчанието беше нарушено с едно пратеничество от страна на Иеясу, което пристигна скоро след завръщането на Хидейоши в Киото на двадесет и първия ден от петия месец. Най-високопоставеният пълководец на Иеясу, Ишикава Кадзумаса, се отби при Хидейоши в крепостта Такарадера.

— Идвам да ви предам поздравленията на господаря Иеясу. Вашата голяма победа донесе на страната ни мир.

След тези тържествени думи Кадзумаса дари Хидейоши с ценна старинна кутия за чай, известна с името Хацухана.

Хидейоши бе станал голям почитател на чайната церемония и прие скъпия подарък с голямо задоволство. Ясно беше обаче, че дори по-приятно за него е, дето Иеясу пръв му засвидетелства уважението си. Кадзумаса възнамеряваше още същия ден да се върне в Хамамацу, но Хидейоши го задържа.

— Няма нужда да бързате — настоя той. — Останете два-три дни. Ще кажа на господаря Иеясу, че аз съм настоял да не си ходите. При това утре ще имаме и малко домашно тържество.

Това, което Хидейоши нарече „малко домашно тържество“, беше всъщност честването на неговото удостояване с ново придворно звание — знак за императорското одобрение на вътрешната му политика и военните му успехи. Освен това щеше да обяви началото на строежа на нова важна крепост в Осака.

Тържествата продължиха три дни. Към крепостта се проточи сякаш безкрайна върволица от гости и тесните улици на града се задръстиха от придворни колесници, прислуга и коне.

Кадзумаса се видя принуден да признае, че наметалото на Нобунага сега покрива раменете на Хидейоши. До този ден той твърдо вярваше, че неговият господар ще е онзи, който ще стане приемник на предишния повелител на страната, но прекараното при съперника на Иеясу време го накара да промени мнението си. Като сравнеше владенията на двамата и размера на войските им, трябваше с тъга да заключи, че земите на Токугава все още си остават малка и откъсната област в източна Япония.

След няколко дни Кадзумаса обяви, че възнамерява да си тръгва и Хидейоши го изпроводи чак до Киото. Докато яздеха заедно, домакинът се обърна от седлото и погледна зад гърба си. Направи знак на Кадзумаса, който яздеше малко по-назад, да дойде при него. Като служител на друг род Кадзумаса беше приет с полагащата се на един гост любезност, но по пътя той, съвсем естествено, се движеше след Хидейоши.

— Решихме да пътуваме заедно — каза доброжелателно Хидейоши, — значи не може да яздим така на разстояние. Пътуването до Киото не е от най-интересните — нека да си поговорим.

Кадзумаса се поколеба за миг, но после настигна спътника си.

— Неудобно е все да се снове до Киото — продължи този. — До края на годината ще се пренеса в Осака — близо до столицата.

После разказа, какви планове има за строеж на крепост.

— Добре сте подбрали мястото — отбеляза Кадзумаса. — Казват, че от няколко години господарят Нобунага си бил набелязал вече Осака.

— Да, но там се бяха укрепили монасите-воини от Хонганджи и той се принуди да избере Адзучи.

Не след дълго влязоха в Киото, но тъкмо когато Кадзумаса се готвеше да се сбогува, Хидейоши отново го задържа и каза:

— В тази жега няма да е препоръчително да тръгвате по суша. По-добре е да минете с лодка през езерото от Оцу. Хайде, докато я приготвят за плаване, да обядваме с Маеда Гени.

Ставаше дума за човека, когото Хидейоши наскоро бе назначил за наместник на Киото. Без да даде на Кадзумаса възможност да отклони поканата му, той го поведе към дома на градския управител. Вътрешният двор беше старателно пометен, сякаш и без друго очакваха посетител. Гени прие Кадзумаса извънредно радушно.

Хидейоши постоянно подканяше госта да се отпусне и през време на обеда те не разговаряха за нищо друго, освен за крепостта, която той се готви да построи.

Гени донесе голям лист хартия и го разпъна на пода. Показа на пратеника от чужда област самия план на крепостта. Сега и той, и гостът започнаха да се питат за причините Хидейоши да бъде толкова откровен с един външен човек — единственото възможно обяснение беше, че господарят просто е забравил служител на кой род е Кадзумаса и какви са неговите собствени отношения с този род.

— Чувал съм, че доста разбирате от укрепления — обърна се той към посетителя. — Ако имате някакво предложение, моля, не се колебайте да ни го кажете.

Кадзумаса наистина беше твърде сведущ в строежа на крепости. Обикновено такива планове оставаха в пълна тайна и надали някой би ги показал на служител от съперническа област, но Кадзумаса остави настрана своите съмнения относно намеренията на Хидейоши и заразглежда чертежите.

Знаеше, че домакинът му няма да се захване с нещо малко, но размахът на замисъла наистина го порази. През времето, когато Осака бе седалище на монасите-воини от Хонганджи, тяхната крепост заемаше площ от сто на сто разкрача. Хидейоши възнамеряваше това да стане основата за новото главно укрепление. Взе предвид разположението на местността — реки, планини и крайбрежие; сравни предимствата и недостатъците на всяко едно място и възможностите то да бъде отбранявано и нападано. Главното укрепление и двете други встрани от него бяха поотделно заобиколени с пръстени насипи. Обиколката на външните стени беше над шест левги. Най-високата постройка вътре в двора беше пететажна кула, снабдена с отверстия, през които да се пускат стрели. Керемидите щяха да са позлатени.

Стреснатият Кадзумаса можеше само мълчаливо да се диви на това, което вижда пред себе си. Но погледът му засега бе обхванал само част от плана. Ровът около крепостта щеше да черпи вода от реката Йодо. Чрез процъфтяващия град Сакай наблизо Осака се свързваше с множество търговски пътища за Китай, Корея и Югоизточна Азия. Близките планински вериги Ямато и Кавачи осигуряваха естествена защита. Пътищата за Санин и Саньо свързваха Осака по суша и море с Шикоку и Кюшу и я превръщаха във врата към всички отдалечени области. Мястото далеч превъзхождаше Адзучи на Нобунага като средище на най-важната крепост в страната и седалище на нейния управител. Кадзумаса не успяваше да намери и един недостатък.

— Какво смятате? — попита Хидейоши.

— Напълно безупречно. Това е голям замисъл — отвърна Кадзумаса.

Нямаше какво повече да каже.

— Мислите ли, че сме предвидили всичко?

— Та когато бъде завършен, това ще е най-големият укрепен град в страната.

— Точно така исках и да бъде.

— Кога очаквате края на строежа?

— Бих искал да се пренеса, преди да е свършила годината.

Кадзумаса премигна недоверчиво.

— Какво?! До края на годината ли?

— Е, приблизително.

— Та строеж с такива размери би могъл да отнеме десет години.

— За десет години светът ще се е променил, а аз ще съм остарял — засмя се Хидейоши. — Наредил съм на началниците на работата да завършат вътрешността на постройката, заедно с украсата, за три години.

Не мога да си представя, че лесно ще може да накарате майсторите и работниците да се трудят с такава бързина. А ще са ви необходими и огромни количества камък и дървесина.

— Дървесината се доставя от двайсет и осем области.

— И от колко работници ще имате нужда?

— За това не съм сигурен. Допускам, че доста над сто хиляди. Според моите чиновници, само за да се изкопаят вътрешния и външния ров ще са нужни шейсет хиляди, които да работят ежедневно в течение на три месеца.

Кадзумаса млъкна. Огромната разлика между този план и крепостите Окадзаки и Хамамацу в неговата родна област му подейства потискащо. Но дали Хидейоши настина ще успее да докара в Осака, напълно лишена от залежи на камък, големите каменни блокове, от които се нуждае? И откъде се надява да набави в тези тежки времена грамадните суми, необходими за заплащане на работата? Питаше се дали големите замисли на този човек са в действителност нещо повече от перчене.

В същото време Хидейоши изглежда се сети за нещо много спешно, повика писаря си и започна да му диктува писмо. Напълно забравил за присъствието на Кадзумаса, той провери текста, кимна одобрително и захвана диктовката на следващото послание. Дори да не би искал да чуе какво се говори, Кадзумаса седеше точно пред своя домакин и не можеше да пропусне думите му. Явно ставаше въпрос за извънредно важно писмо до рода Мори.

Кадзумаса повторно се почувства притеснен и неуверен как да постъпи.

— Изглежда имате твърде неотложни задължения — каза той. — Да се оттегля ли?

— Не, не, няма нужда. След минута ще съм свършил.

Хидейоши продължи с писмата. Беше получил от един от членовете на рода Мори поздравления за победата над Шибата. Сега, под предлог, че разказва за хода на сражението при Янагасе, той всъщност искаше от изпратилия посланието да определи своето отношение към бъдещето на рода си. Писмото беше поверително и извънредно важно.

Кадзумаса остана седнал и мълчаливо загледан към разпръснатите в далечината бамбукови горички, докато Хидейоши диктуваше:

— Ако бях дал на Кацуие дори миг да си отдъхне, щеше да бъде много по-трудно после да го разгромя. Съдбата на Япония беше заложена на едно хвърляне и аз трябваше да се примиря със загубата на мои воини. Нападнах главната крепост на врага през втората половина на Часа на тигъра и до Часа на коня вече я бях превзел.

Докато произнасяше думите „съдбата на Япония“, очите му блестяха досущ като при самото падане на Китаношо. След това писмото продължаваше в стряскащ за рода Мори дух:

— Безполезно ще е да свиквам отряди, но ако е необходимо, лично ще посетя вашата област, за да решим въпроса за границите. Ето защо е важно да проявите благоразумие и в никакъв случай да не ме предизвиквате.

Кадзумаса несъзнателно стрелна Хидейоши с поглед и се удиви на дързостта на този човек. С лекота той диктуваше, все едно, седнал с кръстосани крака, води дружески разговор със самия получател на писмото. Дали се проявяваше като надменен или само беше наивен?

— И Ходжо на изток, и Уесуги на север са поверили работите си в мои ръце. Ако сте готови да ми дадете свобода и вие, управлението на Япония ще тръгне толкова добре, както не е било от древни времена. Обмислете това предложение внимателно и задълбочено. Ако имате някакви възражения, моля ви да ми ги съобщите до седмия месец. Необходимо е да предадете в подробности всичко писано тук и на господаря Мори Терумото.

Погледът на Кадзумаса следеше играта на вятъра в бамбуковите стебла, но неговият слух бе направо прикован от това, което Хидейоши говори. Сърцето му трепкаше като бамбуково листо при повей. За този човек, изглежда, дори грамадната задача на строежа на крепостта Осака остава за изпълнение просто през свободното време. И дори пред рода Мори той дръзко заявява, че ако имат някакви възражения, трябва да му ги предадат до седмия месец — преди отново да е тръгнал на война.

Кадзумаса не просто се възхищаваше, а трепереше пред това, на което стана свидетел.

В този миг един прислужник обяви, че корабчето му е готово за отплуване. Хидейоши свали една от сабите, които носеше на кръста си и я подаде на госта.

— Може да е малко стара, но острието, казват, било добро. Моля ви, задръжте я като малък знак за моите добри чувства.

Кадзумаса пое оръжието и почтително го вдигна към челото си.

Когато излезе, личните стражи на Хидейоши чакаха, за да го придружат до пристанището Оцу.

 

 

И в Киото, и извън града Хидейоши имаше да се справя с куп трудности. След Янагасе сраженията приключиха, но макар и Токугава да бяха засвидетелствали покорството си, оставаха още няколко упорити неприятели, които отказваха да се подчинят. Остатъци от войската на Исе се бяха укрепили в Нагашима и Кобе, така че Ода Нобуо беше натоварен да са справи с тези последни огнища на съпротива.

Когато чу, че Хидейоши се е върнал от Ечидзен, Нобуо тръгна от бойното поле за Киото и още същия ден се срещна с него.

— Щом Исе се покори, можете да вземете крепостта Нагашима за себе си — каза му Хидейоши.

Посредственият военачалник напусна Киото в много добро разположение на духа.

Беше по онова време на деня, когато вече се палят лампите. Пристигналите на посещение придворни си тръгнаха, както и всички останали гости. Хидейоши се изкъпа и тъкмо преди да отиде да вечеря с Маеда Гени и Хидекацу, един служител го извести, че току-що е дошъл Хикоемон.

Вятърът прошумоля в ратановите щори и довя шум от смеха на млади жени. Хикоемон не влезе веднага вътре, а първо изплакна уста и приглади косата си. Пристигаше на кон от Уджи и беше покрит с прах.

Задачата му беше да се срещне със Сакума Генба, затворен в крепостта Уджи. Всичко изглеждаше съвсем лесно, но както Хидейоши добре знаеше от самото начало, съвсем не се оказа така. Имаше причина да избере за тази цел тъкмо Хикоемон.

Генба падна в плен, но не беше убит от противниците си. Вместо това го затвориха в Уджи. Хидейоши нареди да не се отнасят с него прекалено строго или унизително. Знаеше, че племенникът на Кацуие е безподобно смел мъж, който, ако го освободят, ще се превърне в освирепял тигър. През цялото време го пазеше силна стража.

Макар и негов неприятел, Хидейоши изпитваше съжаление към този човек, също като Кацуие се възхищаваше на вродените заложби на Генба и смяташе, че ще е срамно да го предаде на палача. Ето защо, скоро след като се върна в Киото, прати човек, който да се опита да говори с него и да му обясни как стоят сега нещата.

— Кацуие вече напусна този свят — започна пратеникът, — и вие трябва да приемете Хидейоши като негов заместник. Стане ли това, ще сте свободен да се върнете в родната си област и в своята крепост.

Генба се изсмя.

— Кацуие беше Кацуие. Невъзможно е Хидейоши да заеме сега неговото място. Моят господар посегна на живота си и аз не възнамерявам да остана още дълго на този свят. Никога няма да служа на Хидейоши, дори и да ми даде власт над цялата държава.

След този пратеник Хикоемон беше вторият по ред, който отиваше при Генба. Тръгна със съзнанието, че го чакат трудности. Както и можеше да се очаква, и той не успя да накара затворника да промени решението си.

— Как мина? — попита Хидейоши.

Близо до него от една сребърна кадилница се вдигаше дим, който да пропъжда комарите.

— Изобщо не прояви внимание към това, което казах — отвърна Хикоемон. — Замоли ме само да му отрежа главата.

— Ако това е бил единственият му отговор, неуместно е да продължаваме с настояванията.

Хидейоши изглежда се отказа от намерението да убеждава Генба и бръчките по лицето му се изгубиха.

— Знам на какво разчитахте, господарю, но се боя, че не успях да се справя особено успешно със задачата си.

— Няма нужда да се извинявате — успокои го Хидейоши. — Макар и да е затворник, Генба явно не иска да отстъпи пред мен, само за да спаси живота си. Чувството му за чест е изключително. Жалко е, че ще загубим един толкова сърцат и смел мъж, но пък стига да се беше оставил да го склоните и да бе преминал на наша страна, и това можеше да убие моето уважение към него. Вие сте самурай и добре сте знаели това вътре в себе си, така че обяснимо е, защо не сте успели да разубедите човека.

— Простете ми.

— Аз съжалявам, че ви отнех време с това. Но не каза ли Генба нещо друго?

— Попитах го защо не е предпочел да загине на бойното поле, а вместо това избяга в планината и беше хванат там от някакви селяни. Попитах го и защо още продължава да е пленник и чака да го обезглавят, вместо сам да си отнеме живота.

— И какво отвърна той?

— Попита ме как мисля — дали сепуку или смъртта на бойното поле са най-голяма чест за самурая. После каза, че той самият бил на различно мнение — смятал, че войнът трябва да направи всичко по силите си, за да остане жив.

— И какво друго?

— Когато избягал от сражението при Янагасе, още не знаел дали Кацуие е жив или мъртъв, затова се опитал да се върне в Китаношо и оттам да го подпомогне за ответния удар. По пътя обаче болката от раните станала нетърпима и той спрял в една селска къща, за да помоли за мокса.

— Тъжно… тъжно, наистина.

— Освен това много спокойно добави, че приел срама бъде взет като пленник, понеже, ако стражите биха му оставили възможност, щял да избяга, да ви издебне и да посегне на живота ви. Така можело да укроти гнева на Кацуие и да помоли за прошка заради грешката, която направил при проникването си зад нашите редици край Шидзугатаке.

— Това наистина е нещо, достойно за уважение.

Хидейоши не се шегуваше и в очите му се появиха сълзи на съчувствие.

— Вина на Кацуие е, че не успя да използва такъв човек и напразно го прати на смърт — продължи той. — Е, ще му позволим това, което иска — да умре достойно. Погрижете се вие за това, Хикоемон.

— Разбирам, господарю. Тогава може би утре?

— Колкото по-скоро, по-добре.

— А къде?

— В Уджи.

— Да го разведат ли, за да го видят хората?

Хидейоши се замисли за малко.

— Предполагам такова ще е желанието на самия Генба. Преведете го през столицата и наредете след това да го обезглавят в полето край Уджи.

На следващата сутрин, тъкмо преди Хикоемон да е тръгнал за Уджи, Хидейоши му даде две копринени кимона.

— Допускам, дрехите на Генба са мръсни. Дайте му тези, за да посрещне смъртта в тях.

И така, Хикоемон пришпори коня си към Уджи, за да се срещне с Генба, когото сега охраняваха още по-строго.

— Господарят Хидейоши повели да бъдете разведен по улиците на Киото и после, както пожелахте, да ви обезглавят в полето при Уджи — каза той.

Затворникът не изглеждаше ни най-малко опечален от чутото.

— Благодарен съм ви — отвърна той любезно.

— Господарят ви праща и тези дрехи.

Генба погледна кимоната и каза:

— Наистина съм трогнат от вниманието на господаря Хидейоши. Не намирам обаче, че гербът и кройката ще ми подхождат. Моля, върнете ги.

— Няма да ви подхождат ли?

— Това са дрехи, каквито би носил пехотинец. Ако аз, племенник на господаря Кацуие, мина с тях по улиците на града, така само ще посрамя своя покоен чичо. Това, с което съм облечен, може да е изпокъсано, но въпреки мръсотията от битките бих предпочел да бъда разведен в него. Ако пък господарят Хидейоши би поискал да ми позволи да си сложа ново кимоно, ще помоля за нещо малко по-подходящо.

— Ще го попитам. Какво точно ще желаете?

— Червена горна дреха с широки ръкави и на едри шарки. За отдолу — червено копринено кимоно, извезано със сребро.

Генба говореше без заобикалки:

— Не е тайна, че се оставих да ме хванат някакви селяни и после да бъда завързан и отведен тук. За мен е срам, че съм бил пленен жив. Целта ми беше все пак да взема главата на господаря Хидейоши, но и това остана неосъществено. Когато ме водят до мястото, където ще бъда убит, навярно ще предизвикам известно оживление в столицата. Жалко е, че нося лоши дрехи като тези, затова, ако ще бъда облечен добре, искам да е в ярките цветове, които обичам на бойното поле. Нека от гърба ми да се вее и знаме. Освен това, за да покажа, че не ме е срам, дето съм бил вързан, искам да ме вържат пред очите на всички, преди да ме качат в колата.

Откровеността наистина беше едно от най-добрите качества на Генба. Когато Хикоемон предаде неговите желания на Хидейоши, този веднага нареди да бъдат пратени необходимите дрехи.

Дойде и денят, в който Генба щеше да загуби главата си. Осъденият се изкъпа и си върза косата. След това облече червеното кимоно и върху него — горната дреха с широки ръкави. Подаде ръце, за да ги вържат и после се качи в колата. Тази година навлизаше в цветущата възраст от тридесет години и всички жалеха за смъртта му.

Колата премина по улиците на Киото и после се върна в Уджи, където на земята беше просната една животинска кожа.

— Можете сам да разрежете стомаха си — предложи палачът на Генба.

Подадоха му една къса сабя, но той само се засмя.

— Няма нужда да правите изключения заради мен.

Така и не развързаха въжетата и го обезглавиха.

 

 

Наближаваше краят на шестия месец.

— Трябва строежът на крепостта в Осака да е напреднал — каза веднъж Хидейоши. — Да отидем да видим.

Щом се появи, отговорниците по работата се заеха да му обяснят докъде точно са стигнали. Пресушаваха тресавището при Нанива и вече бяха прокопали канали надлъж и нашир през него. На мястото, определено за града, изникваха първите временни търговски дюкяни. Като погледнеше към морето при сакайското пристанище и устието на река Ясуджи, човек можеше да види стотици лодки, пълни с ломен камък. Платната им бяха толкова нагъсто, че почти се докосваха. Хидейоши застана на мястото, където щеше да се издигне главното укрепление и се загледа навътре към сушата — там сновяха десетки хиляди работници и майстори от всички занаяти. Хората работеха на смени, ден и нощ, за да не се прекъсва работата по строежа.

От всеки род бяха взети работници като военен набор; ако някой от служителите пренебрегнеше това си задължение, го наказваха, независимо от това, колко висок пост заема. За хората от всеки занаят на всяко работно място имаше началници — предприемачи и първомайстори. Отговорностите им бяха ясно определени и ако се откриеше, че някой не се справя добре с работата, веднага го обезглавяваха. Самураите от различни родове, които служеха като надзиратели при работата, не чакаха в такива случаи наказание, а сами си правеха сепуку.

Онова, което обаче най-много занимаваше Хидейоши, беше Иеясу. Още откакто постъпи на служба при господаря Нобунага, той тайно смяташе този човек за най-страховития от всички управници в страната. Сега, след като сам се издигна така близо до върха на управлението, не можеше да си представи, че ще бъде възможно двамата с него да не се сблъскат.

През осмия месец нареди на Цуда Нобукацу да отнесе на Иеясу като подарък една прочута сабя, изработена от Фудо Куниюки.

— Кажете на господаря, че безкрайно се зарадвах на несравнимия съд, който той ми подари при идването на Ишикава Кадзумаса.

Нобукацу тръгна за Хамамацу в началото на месеца и се върна към десетия му ден.

— Токугава бяха така щедри в гостоприемството си, че почти се почувствах неудобно. Наистина бяха много внимателни към мен — разказа той.

— Господарят Иеясу в добро здраве ли ви се видя?

— Стори ми се извънредно добре.

— А редът сред подчинените му?

— Това е нещо, което няма да видите при други родове — послушанието на служителите е наистина пълно.

— Чувал съм, че при него идвали и много нови хора.

— Много изглежда са бивши служители на Такеда.

Докато говореше с Нобукацу, Хидейоши изведнъж си помисли с удивление за разликата във възрастта между него и Иеясу. Той с положителност беше доста по-възрастен от господаря на Токугава. Иеясу бе на четиридесет и една, Хидейоши — на четиридесет и шест, значи има разлика от пет години. Но сега Иеясу му даваше повод за тревога много повече, отколкото на времето Шибата Кацуие, който пък беше далеч по-възрастен от Хидейоши.

Въпреки всичко, това оставаше изцяло скрито в сърцето на Хидейоши. Външно ни най-малко не личеше, че след сраженията с Шибата той очаква нова битка. С други думи, отношенията между двамата мъже изглеждаха напълно мирни. През десетия месец Хидейоши помоли императора да даде на Иеясу ново, по-високо дворцово звание.

 

 

Господарят Самбоши в Адзучи беше само на четири години. За да го поздравят за Новата година, да поднесат почитанията си и да се помолят за доброто му здраве, при него дойдоха няколко, областни повелители.

— Извинете господарят Шоню ли е това?

— А господарю Гамо, какво съвпадение.

Двамата мъже се срещнаха по случайност пред голямата зала в главното укрепление. Единият беше Икеда Шоню, който се премести от Осака в Огаки, за да освободи старото си място за Хидейоши. Другият бе Гамо Уджисато.

— Вие всеки път изглеждате във все по-добро здраве — отбеляза Гамо. — Няма какво повече да искате от това.

— Не, здравето ми не може да не зависи от годините, а и без друго бяхме заети. От няколко нощи не ми е оставало време за сън, дори в Огаки.

— При това, господарю Шоню, вие сте обременен допълнително и с грижата за строежа на крепостта Осака.

— Такава работа е подходяща за хора като Мацуда или Ишида, но не и за воини като нас.

— Не съм съгласен. Господарят Хидейоши не е от онези, които поставят хората на неподходящи за тях места. Трябва да сте сигурен, че той се нуждае също и от вас.

— Всъщност, дразни ме малко, че откривате у мен такъв род заложби — отвърна през смях Шоню. — А между другото, какво стана с новогодишните ви пожелания към младия господар?

— Тъкмо се сбогувах с него.

— И аз самият точно излизам, така че времето е подходящо за един поверителен въпрос, който много бих искал да обсъдим двамата с вас.

— Да ви кажа право, щом ви видях, се сетих, че има нещо, което и аз бих искал да ви питам.

— Явно мислим за едно и също. Къде да идем да разговаряме?

Шоню махна в посока към едно малко помещение встрани на голямата зала.

Двамата мъже седнаха в празната стая. Вътре нямаше мангал, но лъчите на новогодишното слънце проникваха през хартията на вратите и ги топлеха.

— Чухте ли вече слуховете? — започна Шоню.

— Чух. Говори се, че господарят Нобуо е убит. И звучи правдоподобно.

Шоню се намръщи и въздъхна.

— Вече има признаци, че и тази година ще се случи нещо. Доколко опасно ще е, зависи от това, кои ще бъдат замесени, но при всички случаи събитията напоследък са обезпокоителни. Вие, господарю Гамо, сте по-млад от мен, но ми се струва, че вашата преценка е по-добра от моята. Не ви ли идва на ум нещо, за да предотвратим нещастията?

Изглеждаше дълбоко загрижен.

Гамо му отвърна на свой ред с въпрос:

— А откъде биха могли да тръгнат тези слухове?

— Това не мога да ви кажа. Обаче няма дим без огън.

— А смятате ли, че има нещо, което ние не знаем?

— Не, не вярвам. Просто нещата не вървят на добре. Започна се оттам, че през единайсетия месец миналата година господарят Нобуо отиде при господаря Хидейоши в Такарадера. Говори се, че господарят Хидейоши лично уредил тържествата по повод победата на господаря Нобуо над Исе и гостоприемството му било толкова голям че господарят Нобуо останал при него цели четири дни.

— Наистина ли?

— Служителите на господаря Нобуо очаквали той да си тръгне от крепостта още на следващия ден, но нито на втория, нито на третия, нито на четвъртия нямало вест от него. Е, изглежда, че хората са започнали да си мислят най-лошото и непредпазливо са изказали разни въображаеми опасения.

— Така трябва да е било — засмя се Гамо. — Като проследиш откъде идват такива разкази, повечето от тях се оказват просто измислици, нали така?

Шоню обаче продължаваше да изглежда притеснен и бързо додаде:

— После всички продължили да обсъждат станалото и между Исе, Нагашима, Осака и столицата се разнесли какви ли не противоречиви слухове. Първият от тях е, че приказките за смъртта на Нобуо тръгнали не от служителите на този господар, а от прислугата на Хидейоши. Хората в Такарадера отричат да е така. Според тях слухът бил рожба на подозрителните тъмни душици на служителите на Нобуо. Докато всяка от страните продължава да вини другата, мълвата за смъртта на господаря Нобуо се носи по-бързо от вятър.

— А хората вярват ли й?

— Трудно е да се каже какво мисли човекът от простолюдието, но след смъртта на господаря Нобутака непосредствено подир поражението на Шибата е сигурно, че и много от близките и служителите на господаря Нобуо трябва да имат лоши сънища и да се питат коя ще бъде следващата жертва.

Сега Гамо заговори открито за страховете, които имаше пък той. Приседна по-близо до Шоню, премести се на колене и каза:

— Независимо какви слухове се разнасят наоколо, между Хидейоши и Нобуо би трябвало да има здраво разбирателство. Може обаче да са се появили и значителни разногласия.

Гамо се втренчи в Шоню и закима силно с глава.

— Погледнете какво стана, откакто умря господарят Нобунага — продължи той. — Повечето хора си мислеха, че след възстановяването на мира господарят Хидейоши би трябвало да предаде цялата власт на наследника на своя предишен повелител. Както обаче и да обмисляте нещата, ясно е, че господарят Самбоши е още твърде млад и че наследник засега трябва да бъде господарят Нобуо. Ако Хидейоши не се подчини на господаря Нобуо, би могло да бъде обвинен в измяна и неблагодарност за множеството милости, с които родът Ода го е удостоявал в миналото.

— Всичко това не е никак хубаво, нали? Намеренията на Нобуо са съвсем прозрачни, но той изглежда никак не разбира, че ще стане тъкмо обратното на онова, което той би искал.

— Но мислите ли, че е наистина възможно да храни такива надежди?

— Доста вероятно е. Та що за сметки би могъл иначе да крои един глупав и от детство изнежен човек?

— Сигурно е, че такива слухове стигат и до Осака и с това недоразуменията само ще се увеличат.

— Това със сигурност няма да е приятно — въздъхна Шоню.

Военачалници на Хидейоши, и двамата присъстващи бяха безусловно зависими от него като служители от господар. Условията обаче бяха такива, че ставаше трудно да се решава кого би трябвало да поддържат.

Първо на първо, на времето Гамо се радваше на милостта на Нобунага и се ожени за най-малката от дъщерите му. От друга страна, Шоню и Нобунага бяха имали обща кърмачка и този пълководец беше в особено близки, почти братски отношения с покойния си повелител. По тази причина дори на съвета в Кийосу двамата мъже бяха поставени между роднините на починалия. Съвсем естествено бе да не са безразлични към затрудненията пред рода Ода, а като се изключи невръстният Самбоши, единственият пряк наследник на Нобунага в този род оставаше Нобуо.

Двамата нямаше да са така объркани, ако можеха да открият поне една добра черта в нрава на Нобуо — ясно беше обаче, че той е просто посредствена личност. И преди, и след съвета в Кийосу за всички беше ясно, че не това е човекът, който да хване изпадналите от ръката на Нобунага поводи на управлението.

За нещастие обаче никой не искаше да каже на Нобуо тази истина. Така добродушният млад благородник, винаги опирал се на силата на своите служители и свикнал да кима одобрително на всяко поредно ласкателство, стана жертва на други, които го използваха за свои собствени цели и накрая пропусна големия исторически момент да премине покрай него, без дори да забележи какво всъщност е станало.

Миналата година Нобуо се срещна тайно с Иеясу и след сражението при Янагасе по съвет на Хидейоши принуди брат си да се самоубие. След това, като награда за победата в Исе, получи във владение областите Исе, Овари и Ига и навярно решил, че денят му вече наближава, очакваше Хидейоши да предаде в негови ръце управлението на държавата.

— Но ние не можем просто да оставим положението като сега и да гледаме отстрани. Хрумва ли ви нещо за това, господарю Шоню?

— Не, надявах се да чуя вашите мисли. Трябва да предложите нещо, господарю Гамо.

— Най-добре, струва ми се, ще е да накараме господаря Нобуо да се срещне с господаря Хидейоши. Тогава той ще може да говори пред него открито.

— Предложението ви е отлично. Но напоследък Нобуо си придава важност — как тогава ще го накараме да поиска среща?

— Аз ще измисля някакъв предлог.

Нобуо днес проявяваше интерес към едно нещо, а утре — вече към съвсем друго. Вътрешно той винаги оставаше недоволен. От друга страна пък не беше от онези хора, които в такива случаи ще се запитат какво не е наред. Предишната есен се премести в своята нова крепост Нагашима в областта Исе и бе удостоен с ново придворно звание. Когато излезеше навън, тълпата му се кланяше, щом се върнеше, го посрещаха с музика на флейти и струнни инструменти. Нямаше нищо, което да пожелае и да не може да получи, а тази пролет навършваше едва двадесет и шест. Тъжното при Нобуо бе, че макар да живееше в такъв завиден разкош, той оставаше все така недоволен.

— Исе е много откъсната от столицата — оплакваше се често. — И защо Хидейоши строи тази ненужно голяма крепост в Осака? Той самият ли мисли да живее там или се кани да я преотстъпи на законния наследник?

Когато се оплакваше по този начин, с устата му говореше сякаш Нобунага. Все едно, че бе наследил бащината си форма, но не и съдържанието й.

— Този Хидейоши е направо дързък. Забравя, че е бил служител на баща ми и сега не само налага повинности на останалите живи мои бащини служители, за да построи по-бързо тази огромна крепост, но и се отнася към мен, все едно съм му просто в тежест. Напоследък не се е съветвал с мене за нищо.

Връзките между двамата се бяха прекъснали от единадесетия месец на предишната година насам. Напоследък слуховете, че Хидейоши замислял нещо, без да взема предвид неговото участие, бяха напълно достатъчни да предизвикат подозрения у Нобуо.

Същевременно той изпусна пред своите служители няколко непредпазливи забележки и те твърде скоро се разчуха, така че Хидейоши на свой ред остана подразнен. Вследствие на всичко това Новата година дойде, без двамата да си разменят благопожелания.

По време на празниците, докато Нобуо играеше на топка с придворните дами и оръженосците си, един от самураите му съобщи, че има посетител. Бе Гамо. Той беше две години по-голям от Нобуо и имаше за съпруга сестра му.

— Гамо ли? Идва тъкмо навреме — заяви Нобуо и подритна с изискано движение топката. — Той играе добре. Доведете го веднага в градината.

Служителят си тръгна, но бързо се върна и каза:

— Господарят Гамо отговори, че бърза и ще ви изчака в стаята за гости.

— Ами играта на топка?

— Помоли да ви предам, че не умее да играе.

— Що за недодяланост! — изсмя се Нобуо и оголи два реда изискано почернени зъби.

 

 

Няколко дни след посещението на Гамо в крепостта пристигна писмо от него и от Шоню. Нобуо се показа в извънредно добро настроение и бързо повика четирима от своите старши служители, за да им предаде какво пише вътре.

— Утре отиваме в Оцу. Съобщават ми, че Хидейоши ме чака в храма Онджо.

— Дали ще бъдете там в безопасност, господарю? — попита един от четиримата възрастни мъже.

Нобуо се усмихна така, че показа почернените си зъби.

— Хидейоши сигурно се притеснява заради слуха, че сме се скарали. Сигурен съм, че това е причината да иска среща. Не е изпълнявал дълга си към човека, който стои най-близо до покойния му господар.

— Но каква точно е уговорката за тази среща?

— Такава — отвърна уверено Нобуо, — преди време Гамо идва тук и ми каза, че макар да се носи слух за някакви неразбирателства между мене и Хидейоши, този всъщност изобщо няма лошо отношение към мен. Сега ме моли да отида в храма Онджо в Оцу, за да се срещна с него по повод Новата година. Аз сметнах, че няма причина да се отнасям към Хидейоши враждебно и се съгласих да присъствам. Господарите Гамо и Шоню и двамата ме увериха, че ще бъда в пълна безопасност.

С право можеше да се каже, че лекотата, с която Нобуо приемаше за чиста монета всичко писано и казано, се дължеше на полученото от него възпитание. Ето защо възрастните служители бяха още по-склонни към предпазливост и не можеха да скрият подозренията си.

Скупчиха се заедно, за да разгледат писмото на Гамо.

— Няма грешка — обади се единият. — Почеркът изглежда съвсем като неговия.

— Няма как иначе да се постъпи, след като господарите Гамо и Шоню са докарали нещата дотук — обади се друг. — Не бихме могли да пренебрегнем сега усилията им.

Така се реши четиримата старши служители също да придружат Нобуо до Оцу и на следващия ден господарят потегли за там. Щом пристигна в храма Онджо, Гамо веднага побърза да се срещне с него, а малко по-късно се появи и Икеда.

— Господарят Хидейоши пристигна вчера — обяви Шоню — Чака ви.

Мястото за срещата беше вече приготвено в главния храм, където бе отседнал Хидейоши, но след като от учтивост го попитаха кога ще му е удобно да се види с домакина си, Нобуо своенравно отвърна:

— Уморен съм от пътя и утре цял ден ще искам да почивам.

— Е, тогава ще подготвим нещата за вдругиден.

И двамата мъже отидоха да предупредят Хидейоши.

Никой от дошлите в храма нямаше достатъчно време, за да пропилее един ден, но тъй като Нобуо пожела да си почине, всички останали бяха обречени на ненужно бездействие.

При пристигането си синът на Нобунага с раздразнение установи, че главната постройка е заета от Хидейоши и служителите му, докато за неговата свита са оставени по-малките. Когато се уреждаше времето на срещата, той реши да се наложи и действа съвсем по прищявка, но на следващия ден изглежда сам се отегчи и започна да се оплаква.

— Дори старшите ми служители ги няма тук.

Прекара деня в разглеждане на безценната храмова сбирка от ръкописи със стихотворения и се отегчи до смърт от безкрайните приказки на свещениците. Когато най-сетне се свечери, четиримата му старши служители дойдоха в неговата стая.

— Добре ли си починахте, господарю? — попита единият.

Глупаци! Нобуо направо се ядоса. Искаше му се да им кресне, че не е правил нищо и само е скучал, но вместо това отвърна:

— Да, благодаря ви. А вие добре ли се настанихте в жилищата си?

— Нямахме време да се настаним.

— Защо така?

— Пратениците от други родове просто нямаха край.

— Толкова много посетители ли имаше? Защо не дойдохте да ми кажете?

— Вие казахте, че днес искате да си починете и не искахме да ви безпокоим, господарю.

Нобуо се зае да чертае с пръст кръгове по пода и да почуква по коляното си. Погледна ги с високомерно безразличие.

— Е, добре. Но останете четиримата да вечеряте с мен. Ще пием и малко саке.

Старшите служители се спогледаха с известно неудобство.

— Има ли нещо друго, което да трябва да правите тази вечер? — попита ги Нобуо.

— Работата е там, че преди малко дойде човек с покана от господаря Хидейоши и ние идваме тук, за да помолим за разрешението ви да отидем при него — каза единият от служителите с тон, сякаш се извинява.

— Какво?! Хидейоши ви е поканил ли?! Що за работа е това? Поредната чайна церемония може би?

Лицето на Нобуо се намръщи.

— Не, не смятам, че ще е нещо такова. Съмнявам се, че щеше да кани служители като нас на чай и да пренебрегва господаря ни, особено след като наоколо има и други високопоставени хора, които би могъл да помоли да дойдат. Хидейоши казва, че имало нещо, за което иска да разговаря с нас.

— Странно — отбеляза Нобуо и сви рамене. — Е, след като ви е поканил, почвам да се питам дали няма да обсъди с вас как най-сетне да поема пълното ръководство на рода Ода. Възможно е да е това. Не подхожда на Хидейоши да опекунства над законния наследник на властта. Народът никога няма да го подкрепи в нещо такова.

 

 

Главната храмова зала беше пуста. Само лампите вече бяха запалени. След това гостите дойдоха. Беше средата на първия месец и студът направо щипеше. Появи се и някой друг, който се покашля леко. Понеже го придружаваше слуга, четиримата служители на Нобуо веднага се досетиха, че трябва да е Хидейоши. Докато вървеше към тях, изглежда даде на висок глас някакви нареждания.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате — заяви, когато влезе в стаята и отново се изкашля в шепа.

Щом вдигнаха поглед, забелязаха, че сега е сам — с него нямаше дори оръженосец.

Четиримата мъже се почувстваха някак неудобно. Докато го поздравяваха поред, Хидейоши издуха носа си.

— Изглежда сте настинали, господарю — отбеляза загрижено единият от Нобуовите служители.

— Все не мога да се отърва от тази хрема — отвърна Хидейоши не по-малко дружелюбно.

Обстановката беше съвсем проста. Нямаше нито храна, нито нещо за пиене. Хидейоши тръгна направо по същество:

— Не ви ли тревожи напоследък държанието на господаря Нобуо?

Четиримата мъже се изпълниха с напрежение. Приеха това като укор и решиха, че Хидейоши обвинява тях в качеството на старши служители на господаря.

— Вие, вярвам, правите всичко по силите си — продължи той и кръвта се върна по лицата им. — И четиримата сте умни мъже, но подозирам, че господарят Нобуо не ви дава възможност да сторите кой знае какво. Разбирам вашето положение. Аз самият се опитвах да намеря начин да му повлияя, но изглежда, всеки път все срещам неуспех.

Наблегна на последните думи и четиримата отново усетиха неудобство. Хидейоши беше съвсем откровен и даваше ясно да се разбере, че не е доволен от Нобуо.

— Вече съм взел решение — продължи той. — Съжалявам вас, задето сте прекарали толкова години в служба на този човек. Накратко, може без суетене да приключим с всичко това, стига да убедите своя господар или да си направи сепуку, или да се замонаши. Като отплата ще получите от мен земи в Исе и Ига.

Не само студът беше причината мъжете да изтръпнат до мозъка на костите си. Четирите стени им заприличаха на насочени към тях оръжия. Очите на Хидейоши светеха, втренчени в тях — две малки и ярки точки. От служителите се искаше да кажат или „да“, или „не“.

Хидейоши не се канеше да им даде време да обмислят предложението, нито пък да им позволи да си тръгнат, преди да са дали ясен отговор. Положението бе направо безизходно. Главите на четиримата клюмнаха тъжно. В крайна сметка обаче дадоха съгласието си и бързо подписаха писмени обещания.

— Моите служители пият саке в Стаята с върбите — каза Хидейоши. — Идете и вие при тях. Бих искал да присъствам и аз, но ще си легна рано заради настинката.

Взе подписаните листове и се върна в своята спалня в храма.

Тази нощ Нобуо така и не се успокои. Вечеря заедно със служителите и прислугата си, монасите и дори монахините-деви от съседното светилище. Изглеждаше бодър и говореше на висок глас, но щом всички си тръгнаха и отново остана сам, започна постоянно да пита оръженосците и самураите от стражата:

— Колко е часът сега? Още ли не са се върнали старшите служители от главния храм?

След време се появи само единият от мъжете.

— Сам ли сте, Сабуробей? — попита го подозрително Нобуо.

В израза на лицето на човека имаше нещо неестествено, което предизвика дори у Нобуо безпокойство. Старият човек се просна по очи на пода, притисна о него двете си ръце и просто не успяваше да вдигне поглед. Нобуо дочу ридания.

— Какво има, Сабуробей? Нещо случи ли се, докато разговаряхте с Хидейоши?

— Срещата беше много мъчителна.

— Какво?! Да не ви е повикал, за да ви мъмри?

— Ако беше само това, нямаше да се случи нищо. Стана нещо съвсем неочаквано. Оказахме се принудени да подпишем писмени обещания. Бъдете решителен, господарю.

След това предупреждение Сабуробей разкри изцяло намеренията на Хидейоши и накрая завърши:

— Знаехме, че ако кажем „не“, той ще ни погуби на място, така че нямаше какво друго да направим, освен да подпишем. По-късно намерих сгоден случай, докато пиехме саке със служителите му и изтичах дотук сам. Щом открият, че ме няма, ще се вдигне страшен шум. На това място не сте в безопасност, господарю. Трябва незабавно да си тръгнете.

Устните на Нобуо бяха загубили всякакъв цвят. По погледа му се разбираше, че е чул едва половината от казаното от неговия служител. Сърцето му биеше като камбана при пожар и той едва успяваше да се сдържа на едно място.

— Но… тогава… какво стана с другите?

— Дойдох дотук сам. Не знам какво става с тях.

— Но и те са подписали клетвите, така ли?

— Да, подписаха.

— И значи още пият заедно със служителите на Хидейоши? Грешно мнение съм имал за тях. Та това са зверове!

Изправи се и докато продължаваше да хули своите служители, сграбчи сабята от ръцете на застаналия зад него оръженосец. Излезе с бърза крачка от стаята, а стреснатият Сабуробей се спусна подире му. Опитваше се да разбере къде отива неговият господар. Нобуо се обърна, сниши глас и поиска незабавно да му доведат кон.

— Изчакайте за миг, господарю.

Разбрал какво мисли да направи Нобуо, Сабуробей сам се затича към конюшните.

Конят беше един хубав доралия, наречен Боздуган. Веднага щом се озова на седлото, Нобуо препусна през задната порта под прикритието на нощта. До следващия ден никой не научи къде е отишъл. Естествено, срещата му с Хидейоши беше отложена под предлог, че се е разболял и този се върна спокойно в Осака, сякаш тъкмо това и бе очаквал.

Нобуо се прибра в Нагашима, затвори се в крепостта и не пожела да се покаже дори пред служителите си, все така под предлог, че е болен. Усамотението му обаче не беше просто следствие от престорена болест. Здравето му наистина се разклати. Само лекарят влизаше и излизаше постоянно от вътрешните покои и макар сливите зад крепостта да бяха цъфнали, от двора вече не се чуваше музика и градината стоеше пуста и тиха.

От друга страна, в града долу и по целите области Исе и Иега се разнесоха какви ли не слухове. Бягството на Нобуо от храма Онджо засили общите подозрения.

 

 

Досущ сякаш се бяха наговорили, старшите служители на Нобуо също се затвориха в своите крепости и така и не дойдоха в Нагашима. Това само подхрани мълвата и влоши подозренията по цялата област. Трудно бе да се открие истината, но бе сигурно, че разпрата между Нобуо и Хидейоши отново се е разгоряла.

Естествено, на първо място беше въпросът за положението на Нобуо. Изглежда, той все пак имаше на кого да разчита. По природа този човек беше трудно повратлив и вярваше най-вече на тайни заговори и споразумения. Макар винаги да изглеждаше в добри отношения със съюзниците си, Нобуо не пропускаше също да намекне, че има други приятели, които да го подкрепят, ако нещата се развият не според желанията му. Никога не можеше да бъде спокоен, без да има в запас някой таен съюзник.

Сега Нобуо се сети за единствената влиятелна личност, която още стои в сянка. Ставаше дума, разбира се, за спящия дракон от Хамамацу, господаря Токугава Иеясу.

Но такива замисли винаги зависят и от другите участници в играта. Това, че Нобуо искаше да използва Иеясу като средство в борбата против Хидейоши, само показваше колко малко схваща в какво всъщност се е замесил. Човек, който се опитва да крои хитрости, най-често не разбира добре онези срещу себе си и прилича на ловеца, който, подгонил елена, не може да види планината.

При това съвсем естествено за него бе намерението просто да помогне на Иеясу да се издигне и така да предотврати съсредоточаването на властта в ръцете на Хидейоши. Една нощ, в началото на втория месец, Нобуо прати вестоносец при господаря на Хамамацу. Двамата сключиха таен военен съюз, в основата на който бе уговорката при удобен случай заедно да нанесат удар срещу Хидейоши.

После, на шестия ден от третия месец, внезапно се появиха тримата старши служители, които никой в крепостта не бе виждал от нощта в храма Онджо. Нобуо нарочно ги беше поканил на угощение. От онази случка насетне той бе убеден, че те са предатели и заговорничат с Хидейоши. Само при вида им му прилоша от негодувание.

С привидно безразличие захвана разговор с тримата и след като свършиха с вечерята, изведнъж каза:

— А, Нагато, бих искал да ви покажа един нов вид пушка, който току-що получих от ковачницата в Сакай.

Отидоха в една съседна стая. Нагато се наведе да види оръжието и в този миг слугата на Нобуо с вик:

— По заповед на господаря! — изведнъж го сграбчи изотзад.

— Това е позор! — възмути се Нагато, докато се опитваше да измъкне сабята си от ножницата.

По-силният нападател обаче го повали на земята и сега той можеше само безпомощно да се мята в ръцете му.

Нобуо стана от мястото си и затича из стаята, като викаше:

— Пуснете го! Пуснете го!

Схватката обаче продължаваше. Нобуо вдигна голата си сабя над главата и отново кресна:

— Ако не пуснете това копеле, няма да мога да му отсека главата! Пуснете го!

Убиецът бе хванал Нагато за гърлото, но сега го блъсна настрани. Веднага след това, без да изчака удара на Нобуо, той прониза човека с късата си сабя.

Няколко самураи чакаха пред вратата, за да съобщят, че са убили другите двама служители. Нобуо кимна одобрително, след това обаче въздъхна тежко. Въпреки провиненията им, да погуби своите старши служители, които толкова години го бяха съветвали, беше съвсем безмилостно. С такава жестокост се отличаваше, разбира се, и Нобунага. В неговият случай обаче тя биваше породена от истински гняв и имаше истински поводи. Хората гледаха на суровото насилие на Нобунага като на средство, което да поправи пороците на времето, докато действията на Нобуо бяха плод просто на неговата дребнава отмъстителност.

Убийствата в крепостта Нагашима можеха да предизвикат раздвижване, което като приливна вълна да залее още през същата нощ цялата област. Но старшите служители бяха погубени скришом и веднага на следващия ден Нобуо прати войници, които да превземат крепостите на тримата.

Хората не без основания предполагаха, че наближава нова голяма битка. Още от миналата година нещо тлееше, а пламъкът, който изригна сега, можеше наистина да опожари страната. Всички далеч не само очакваха, а и бяха сигурни какво ще се случи.