Ейджи Йошикава
Тайко (51)

Снеговете на Ечидзен

Снегът ден и нощ валеше над зимната Ечидзен и не оставяше дори пролука, в която човек да поотпусне сърцето си. Зад стените на крепостта Китаношо обаче тази година бе по-топло от обикновено. Необичайното положение се дължеше на присъствието на господарката Оичи и нейните три дъщери. Самата господарка рядко се появяваше на показ, но девойките не можеха да понасят да стоят затворени в покоите си. Най-голямата, Чача, беше на петнадесет години, средната сестра — на единадесет, а най-малката — само на девет. Дори падането на едно листо беше в състояние да предизвика почуда у момичетата и смехът им постоянно огласяше коридорите на укреплението.

Привлечен от техните гласове, Кацуие тръгна към женските помещения, където, сред веселия им смях, се надяваше да позабрави многобройните си грижи. Всеки път, когато се появеше обаче, изразът по лицата на момичетата помръкваше и те нито се смееха, нито дори се усмихваха вече. Дори господарката Оичи ставаше мълчалива и строга, красива и студена.

— Моля, влезте, господарю — канеше го тя да седне край малкия посребрен мангал.

Дори след сватбата те разговаряха помежду си с тържествеността, с която един служител се обръща към някой член на семейството на своя господар.

— Сега, когато за първи път виждате снега и усещате студа на това място, самотата ви трябва да се е засилила, господарке — каза Кацуие съчувствено.

— Не съвсем, господарю — отвърна Оичи, макар да беше ясно, че мечтае за някоя по-топла област. — Кога снегът в Ечидзен започва да се топи? — продължи тя.

— Това не е Гифу или Кийосу. Докато там рапиците са цъфнали и цветовете на черешите започват да падат, тук планините още се покрити с петна топящ се сняг.

— А дотогава?

— Всеки ден е също като днес.

— Искате да кажете, че снегът не се топи никога ли?

— Та той е дебел много педи! — отвърна рязко Кацуие.

Като му напомниха колко продължително време снегът затрупва Ечидзен, сърцето му се изпълни с горчивина. Не можеше да прекара дори миг със семейството си, без да го налегнат грижи.

Върна се в главното укрепление също така бързо, както го беше напуснал. Вървеше с големи крачки по засводения коридор, придружаван от оръженосците си. Снеговитият вятър духаше навън. Веднага щом си тръгна, три момичета излязоха на терасата, за да попеят — песни не за Ечидзен, а за родната им Овари.

Кацуие не се обърна назад. Преди да влезе в кулата, той нареди на един от оръженосците:

— Кажи на Годзаемон и Гохей веднага да дойдат стаята ми.

И двамата мъже бяха важни служители на рода Шибата и Кацуие много разчиташе на тях.

— Пратихте ли известие на Маеда Инучийо? — попита той Годзаемон.

— Да, господарю. Пратеникът тръгна преди малко. Да не би да сте искали да прибавите нещо към писмото, господарю?

Кацуие мълчешком кимна; изглеждаше потънал в мисли. Предишната вечер едно събрание на целия род обсъди важен въпрос — Хидейоши. Решението им беше да не бездействат. Имаха на разположение цялата зима, за да изпълнят замисъла си — Такигава Кадзумасу трябваше привлече Исе; Нобутака — да убеди Гамо Уджисато да се присъедини към тях и да помоли Нива Нагахиде за помощта му; самият Кацуие щеше да пише на Токугава Иеясу, за да проучи неговите намерения; при стария заговорник — шогуна — вече бе пратен вестоносец. Най-сетне, всички се надяваха, че когато дойде времето, Мори ще нападнат Хидейоши в гръб.

Планът беше такъв, но отношението на Иеясу към него оставаше напълно неясно. Макар да беше лесно да бъде изкушен Йошиаки, от друга страна надеждата да убедят Мори да се присъединят към тях изглеждаше малка. В допълнение към това, Гамо Уджисато, човека, когото трябваше да привлече Нобутака, вече бе на страната на Хидейоши, докато Нива благоразумно запазваше междинно положение, заявявайки, че не би могъл да вземе страната на който и да било от служителите на своя предишен господар и ще защитава единствено неговия законен наследник — господаря Самбоши.

В същото това време Хидейоши устройваше в Киото величествената заупокойна служба за Нобунага, която привлече вниманието на цялата страна. Нарастващата слава на съперника му караше Кацуие да се замисля какво трябва да направи. Планините на Ечидзен противопоставяха на неговите замисли снега си. Готвеше голям поход, но не можеше да придвижи войска, за да излезе с нея на бойното поле.

През време на съвещанието пристигна писмо от Кадзумасу, който съветваше Кацуие, че най-добре би било да се изчака до пролетта и тогава с един удар да изпълнят плана си. Дотогава, настояваше той, господарят трябва да се помири с Хидейоши. Кацуие обмисли съвета му и реши, че така ще бъде наистина най-правилно.

— Ако има още нещо, което да бихте искали да кажете на господаря Инучийо, ще пратя нов вестоносец — повтори Годзаемон, като забеляза притесненото изражение по лицето на своя господар.

Кацуие довери на двамата мъже колебанията си.

— На съвета се съгласих да пратя заедно с Инучийо двама доверени служители, които да ме помирят с Хидейоши, но сега вече не съм сигурен.

— Какво искате да кажете с това, господарю? — попита Гохей.

— Не съм сигурен в Инучийо.

— В способностите му да води преговори ли се съмнявате?

— Добре знам, че е способен. Но още докато Хидейоши беше пехотинец, те бяха близки приятели.

— Не смятам, че има за какво да се тревожите.

— Не смятате, така ли?

— Ни най-малко — заяви Годзаемон. — И областта на Инучийо в Ното, и тази на сина му във Фучу са заобиколени от ваши владения и от крепости на ваши служители. Той не само е откъснат от Хидейоши, но и в случай, че пожелае все пак да се присъедини към него, ще трябва да остави съпругата и децата си като заложници.

Гохей беше на същото мнение.

— Помежду вас двамата никога не е имало несъгласие, господарю. Господарят Инучийо вярно ви служи през време на целия северен поход. Преди много години, докато беше млад самурай в Кийосу, той се ползваше със славата на вироглавец. Сега обаче се е променил, името му се свързва с честност и безкористност и хората са готови на драго сърце да му окажат доверие. Аз не се тревожа заради него и дори се питам, дали той не е всъщност най-подходящият, когото можем да пратим.

Кацуие започна да вярва, че двамата му служители са прави. Сега можеше вече да се засмее, уверен, че подозренията му са се оказали неоправдани. Ако обаче по някакъв начин замисълът се провали, това можеше да го съсипе. Освен това се безпокоеше, че неговата войска не може да се помръдне, преди да е дошла пролетта. Откъснатостта на Нобутака в Гифу и на Такигава в Исе го тревожеше дори още повече. Ето защо пратеничеството сега щеше да е решаващо за успеха на целия план.

Няколко дни по-късно Инучийо се появи в Китаношо. Тази година навършваше четиридесет и четири — с една по-малко от Хидейоши. Премеждията на бойното поле го бяха калили и дори след загубата на едното си око той изглеждаше сдържан и достолепен.

Топлият прием на Кацуие предизвика у него усмивка с прекомерната си сърдечност. Господарката Оичи също присъстваше, за да го посрещне с „добре дошъл“, но Инучийо любезно се обърна към нея:

— Трябва да ви е неприятно да стоите в тази студена стая с неколцина грубовати самураи, господарке.

Приканена по този начин да се оттегли, Оичи се отправи към покоите си. Кацуие взе това за благопристойност, но Инучийо всъщност искаше да изрази своите добри чувства към жената, у която намираше нещо от Нобунага, нейния мъртъв брат.

— Добре оправдавате името си. Чувал съм, че много ви бивало в това — каза Кацуие.

— За пиенето на саке ли говорите?

— На много саке.

Инучийо се засмя сърдечно и единственото му око проблесна под светлината на свещите. Той все още беше хубавият мъж, когото Хидейоши познаваше от младини.

— Хидейоши никога не е издържал на пиене — продължи Кацуие.

— Истина е. Лицето му веднага почервенява.

— Спомням си обаче, че докато бяхте млади, вие двамата прекарвахте цели нощи заедно в пиене.

— Да, щом става дума за гуляи, тази Маймунка никога не се уморяваше от тях. Биваше си го за такива работи. Винаги, когато препиех, аз самият просто лягах където ми падне и заспивах на място.

— Навярно още сте близки приятели двамата.

— Всъщност не. Никой не заслужава по-малко доверие от човека, с когото някога сте пили заедно.

— Така ли?

— Вие, господарю Кацуие, със сигурност трябва да си спомняте, как в онези дни ядяхме, пиехме и пеехме до зори. Приятелите се прегръщаха и си доверяваха неща, за които не биха проговорили дори пред своите родни братя. В такива минути си мислиш, че този човек ти е най-добрият другар за цял живот, но по-късно и двамата опознавате света по-добре, сдобивате се с господар, със съпруга и деца… Когато си спомниш за годините, прекарани заедно във военна служба, разбираш, че нещата доста са се променили. Погледът върху света, очите, с които гледаш околните — пораснал си. Нито ти, нито приятелят ти сте вече същите. Истинските, най-безкористни и верни приятели са онези, които намираме по време на изпитание.

— Е, тогава съм бил останал с погрешно впечатление.

— Какво имате предвид, господарю?

— Мислех, че двамата с Хидейоши сте по-дълбоко свързани и се канех да ви помоля да ми направите услуга.

— Ако се каните да се сражавате с Хидейоши — заяви направо Инучийо, — то аз няма да вдигна оръжие срещу него, но ако ще водите преговори за мир, бих искал да поема посредничеството на първо място върху себе си. Или става дума за нещо друго?

Инучийо попадна право в целта. Без да говори повече, той се усмихна и вдигна чашата си.

Как ли е узнал за замислите им? В погледа на Кацуие се четеше объркване. След като обмисли за миг нещата, той съобрази, че всъщност сам още от началото бе започнал да разпитва Инучийо за отношението му към Хидейоши.

Макар да живееше далеч от столицата, Инучийо съвсем не оставаше неосведомен за това какво става в страната. Със сигурност е чул какво се случва в Киото и явно е наясно за неразбирателствата между Кацуие и Хидейоши. При това, въпреки снега, Инучийо дойде веднага, след като получи спешното повикване на Кацуие.

При това положение Кацуие трябваше да премисли своето отношение към този човек, за да може да намери начин да го направлява за в бъдеще. Инучийо бе от тези, чието влияние с годините щеше да нараства. Също като Саса Наримаса, той бе поставен под началството на Кацуие по нареждане на Нобунага. През петте години на северния поход Кацуие се бе отнасял към него като към собствен служител, а Инучийо на свой ред му се подчиняваше. Сега обаче, след смъртта на Нобунага, господарят се питаше дали отношенията им ще останат непроменени. Всичко се свеждаше до това, че властта на Кацуие по онова време се опираше на тази на Нобунага. След гибелта на последния той оставаше просто един от многобройните военачалници.

— Нямам желание да се бия с Хидейоши, но боя се, че слуховете може да говорят противното — каза Кацуие и се засмя.

Със съзряването си мъжът овладява един особен начин да се смее, който като було прикрива неговите истински чувства.

— Изглежда ми странно — продължи Кацуие, — да пращам при Хидейоши човек за преговори, при условие, че ние не воюваме помежду си. Въпреки това и господарят Нобутака, и Такигава ми пратиха няколко на брой писма, в които ме съветват да постъпя тъкмо по този начин. Минаха по-малко от шест месеца от смъртта на господаря Нобунага, а вече плъзват слухове, че неговите по-раншни служители се карат помежду си. Такова положение е направо срамно. Освен другото не смятам, че трябва сега да даваме на Уесуги, Ходжо и Мори сгодния случай, който отдавна чакат.

— Разбирам, господарю — отвърна Инучийо.

Кацуие никога не бе успявал да обяснява достатъчно добре какво мисли, но и Инучийо прие задачата си така, сякаш няма нужда да слуша всички подробности по нея. Тръгна от Китаношо на следващия ден. Придружаваха го двама мъже — Фува Хикодзо и Канамори Горохачи. И двамата бяха доверени служители на рода Шибата и макар да заминаваха също като пратеници, задачата им бе главно да държат Инучийо под око.

На двадесет и седмо число от десетия месец тримата пристигнаха в Нагахама, за да вземат със себе си Кацутойо. За нещастие младежът бе болен. Пратениците го посъветваха да не идва с тях, но той настоя и групата тръгна с лодка от Нагахама за Оцу. Пренощуваха в столицата и на следващия ден пристигнаха в крепостта Такарадера.

Тук миналото лято бе разбит Мицухиде. На мястото на предишното бедно село с нищожен военен пост край него сега се строеше процъфтяващ град с крепост. След като пратениците прекосиха река Йодо, те забелязаха, че крепостта е обгърната със скеле. Пътят бе целият набразден от коловозите на волски и конски каруци. Всичко, което виждаха, говореше за широки замисли от страна на Хидейоши.

Дори Инучийо започваше сега да се съмнява в намеренията на някогашния си приятел. Кацуие, Такигава и Нобутака обвиняваха Хидейоши, че пренебрегва господаря Самбоши и че работи само в своя полза. В Киото той търсеше опора на властта си, докато извън столицата хвърляше големи суми за постройка на крепости. Тези строежи нямаха нищо общо с някакви вражески заплахи от запад или север — срещу кого подготвяше Хидейоши войската си в самото сърце на страната?

А какво казваше той за свое оправдание? Имаше няколко неща, от които да се оплаче — направеното на съвета Кийосу обещание Самбоши да бъде преместен в Адзучи още не беше изпълнено, а Нобутака и Кацуие така и не дойдоха на възпоменателната служба за Нобунага.

Срещата между Хидейоши и пратениците се състоя в частично подновеното главно укрепление. Преди началото на преговорите бяха поднесени храна и чай. Това беше първият път, когато Хидейоши и Инучийо се срещаха от смъртта на Нобунага насам.

— На колко години сте сега, Инучийо? — попита Хидейоши.

— Скоро ще навърша четирийсет и пет.

— И двамата вече остаряваме.

— Какво ще рече това? Та аз още съм с една година по-млад от вас, нали тъй?

— А, прав сте. Също като по-малък брат — с една година по-млад. Сега обаче, ако човек погледне двама ни, вие изглеждате по-зрял.

— Вие сте този, който изглежда стар за годините си.

Хидейоши сви рамене.

— Та аз изглеждам стар още от младини. Но казан честно, колкото и да остарявам, все не се чувствам като възрастен човек и това ме тревожи.

— Някои казват, че след четирийсетгодишна възраст човек не бива да се колебае за нищо.

— Това не е истина.

— Така ли мислите?

— Благородникът не се колебае за нищо — така казват. В нашия случай по-вярно ще е, че четиридесет години са възрастта на първото ни колебание. Това не важи ли и за вас, Инучийо?

— Още се правите на смешник, господарю Маймунка. Не сте ли съгласни, господа?

И Инучийо се усмихна на придружителите си, които не пропуснаха да отбележат, че той е все още достатъчно близък с Хидейоши, за да го нарича в лицето „Маймунка“.

— Не бих могъл да се съглася нито с мнението на господаря Инучийо, нито пък с вашето, господарю — обади се Канамори, който бе най-стар от събралите си.

— И защо? — полюбопитства Хидейоши, комуто разговорът явно се струваше интересен.

— Що се отнася до мен самия, аз бих казал, че един мъж е непоколебим още от петнадесетгодишна възраст.

— Та не е ли това малко рано?

— Е, погледнете вашите собствени хора по време на техния първи поход.

— Имате известно право. На петнайсет си непоколебим, на деветнайсет или двайсет — още повече, но на четирийсет вече започваш да се поотпускаш. Е, какво тогава се случва, когато навлезеш в почетната възраст?

— На петдесет или шейсет си наистина объркан.

— А на седемдесет-осемдесет?

— Почваш да забравяш, че си объркан.

Всички се засмяха.

Изглеждаше, че угощението ще продължи до вечерта, но състоянието на Кацутойо се влошаваше. Разговорът се прекъсна и Хидейоши предложи да сменят стаята. Повикаха лекар. Той веднага даде на младежа някакво лекарство; направиха и всичко възможно да затоплят помещението, в което щяха да се водят преговорите.

След като четиримата седнаха по местата си, Инучийо откри разговора с думите:

— Вярвам, че сте получили от господаря Нобутака писмо, в което ви съветва да се помирите с господаря Кацуие.

Хидейоши кимна — очевидно слушаше внимателно. Инучийо му напомни за общия им дълг като служители на Нобунага и след това открито призна, че тъкмо Хидейоши изпълни този свой дълг в най-голяма степен от всички. После обаче се стигнало дотам, хората да сметнат, че той има разногласия с останалите старши служители, че пренебрегва господаря Самбоши и работи само за своя собствена изгода. Дори и това да не е истина, Инучийо смята, че е жалко, дето действията на Хидейоши дават повод за такива мнения.

Предложи на Хидейоши да види положението от гледната точка на Нобутака или Кацуие. Единият се разочарова наскоро в очакванията си, другият пък изпитва оправдано безпокойство. Кацуие, когото наричаха „Демона“, сега не успя да настигне Хидейоши. Та нима и на съвета в Кийосу той не отстъпи пред него?

— И така, няма ли да прекъснете тази вражда? — запита накрая Инучийо. — Това всъщност не е грижа за страничен човек като мен, но семейството на господаря Нобунага е така или иначе замесено във всичко това. Не подобава неговите служители да спят в обща постеля и да сънуват различни сънища.

Докато Хидейоши слушаше думите на Инучийо, погледът в очите му сякаш се промени. Вината за взаимната вражда бе хвърлена на него и сега се очакваше решително да отхвърли обвинението.

Хидейоши обаче кимна енергично.

— Напълно прав сте — отвърна той с въздишка. — Аз наистина нямам вина и ако трябва да изредя нещата, които ме оправдават, ще трябва да натрупам тук цяла словесна планина. Когато обаче погледна на положението по начина, по който ми го описахте, ми се струва, че изглежда съм отишъл твърде далеч. В този смисъл не съм бил прав. Оставям всичко във вашите ръце, Инучийо.

Така преговорите завършиха необикновено бързо. Хидейоши говори така открито, че пратениците останаха малко стреснати. Инучийо обаче добре познаваше стария си приятел.

— Много съм ви благодарен. Само тези думи са достатъчни, за да оправдаят целия ни път от север дотук — отвърна той с подчертано задоволство.

Фува и Канамори обаче се пазеха да дадат преждевременно израз на радостта си. Инучийо разбираше причината за тяхното мълчание и направи още една крачка.

— Но, господарю Хидейоши, ако има нещо, с което господарят Кацуие да е предизвикал недоволството ви, аз се надявам да го изразите ясно сега. Боя се, че мирната спогодба няма да трае дълго, ако нещо остане скрито. Няма да пожаля усилия за отстраняването на всяка една трудност, каквато и да се окаже тя.

— Това не е необходимо — отвърна засмян Хидейоши. — Та нима аз съм от хората, които оставят в себе си да ги гложди нещо скрито? Казал съм на господаря Нобутака и на господаря Кацуие всичко, което бих искал да им кажа. Вече им пратих дълго писмо с подробни обяснения.

— Да, писмото ни беше показано, преди да тръгнем от Китаношо. Господарят Кацуие смята, че всичко, което сте му писали, е разумно и ще трябва да бъде обсъдено по време на преговорите.

— Разбрах, че господарят Нобутака дал предложение за тях, след като прочел писмото ми. Бях особено внимателен да не подразня господаря Кацуие преди вашето идване тук, Инучийо.

— Е, вие знаете, че на по-старшия служител при всички случаи се полага уважение. Но и аз самият помня, че на няколко пъти съм дръпвал „Демона“ Шибата за опашката.

— Трудно е да направиш каквото и да било, без да я дръпнеш. Дори още докато бяхме млади, този „Демон“ много плашеше — даже мен. Всъщност Демонът бе дори по-страшен от промените в настроението на Нобунага.

— Чухте ли това? — засмя се Инучийо. — Чухте ли това, господа?

Другите двама също се заразиха от смеха му. Такива неща, казани пред тях, надали бяха все пак злословене за техния господар зад гърба му. По-скоро и двамата си помислиха, че същото това усещане им е добре познато.

Трудно разгадаем е умът на човека. От този миг нататък Канамори и Фува се почувстваха по-спокойни пред Хидейоши и вече не държаха под око Инучийо, както преди.

— Смятам, че това събитие е наистина радостно — отбеляза Канамори.

— Трудно бихме могли да сме по-щастливи от сега — добави Фува. — И още, трябва да ви благодаря за вашето великодушие — сега задачата ни е изпълнена, а честта — спасена.

На следващия ден обаче съмненията на Канамори се възвърнаха и той каза на Фува:

— Ако се върнем при господаря в Ечидзен, без господарят Хидейоши да се е обвързал с нищо писмено, няма ли споразумението да изглежда малко несигурно?

Преди да си тръгнат, те отидоха в крепостта, за да се срещнат още веднъж с Хидейоши и да му поднесат почитанията си.

Пред главния вход чакаха няколко слуги и коне и пратениците помислиха, че Хидейоши трябва да има гости. Всъщност обаче самият той излизаше навън. Тъкмо в този момент прекрачваше прага на главното укрепление.

— Радвам се, че дойдохте — започна Хидейоши. — Е, нека влезем.

И като се обърна, поведе гостите си към една стая.

— Добре се посмяхме снощи. Благодарение на вас тази сутрин спах до късно.

И наистина Хидейоши изглеждаше така, сякаш току-що е станал от леглото и си е измил лицето. Тази сутрин обаче всеки от пратениците беше по свой начин променен — сякаш се е събудил вече не същия човек.

— Бяхте дори прекомерно гостоприемен при толкова много задължения, които имате. Днес се връщаме у дома — каза Канамори.

Хидейоши кимна.

— Така ли? Е, моля ви, щом се върнете, предайте поздравите ми на господаря Кацуие.

— Сигурен съм, че той ще бъде много доволен от изхода на нашия разговор.

— За мен бе радостно дори само това, че вие дойдохте тук като пратеници. Сега всички онези, които биха искали да ни скарат, ще бъдат разочаровани.

— Но не бихте ли могли, моля, да вземете четката си и да подпишете една тържествена клетва — просто за да спрете приказките на хора като тези? — вметна Канамори.

Значи това било. Ето какво се бе оказало толкова важно за пратениците тази сутрин. Разговорът беше преминал твърде гладко и те бяха започнали да се съмняват в силата на изречените думи. Дори и да съобщят на Кацуие за всичко казано, без някакъв вид писмено обещание това щяха да са само едни празни приказки.

— Добре.

По лицето на Хидейоши се четеше пълно съгласие.

— Ще ви дам такова обещание и ще очаквам същото от господаря Кацуие. Това обаче няма да засяга само господаря Кацуие и мене. Ако не бъдат прибавени имената и на останалите стари военачалници, документът ще бъде безполезен. Веднага ще говоря с Нива и Икеда. Това е напълно приемливо, нали?

Погледът на Хидейоши срещна този на Инучийо.

— Разбира се, говорете с тях — отвърна с ясен глас човекът насреща.

Очите му прочетоха всичко, което беше в сърцето на Хидейоши; преди дори да тръгне от Китаношо, той вече бе прозрял бъдещето. Даже и да можеше да бъде наречен хитрец, Инучийо не беше с лоши намерения.

Хидейоши се изправи.

— Аз самият тъкмо се канех да тръгвам. Ще ви изпратя до града долу.

Излязоха заедно от укреплението.

— Днес не съм виждал господаря Кацутойо. Той тръгна ли си вече? — попита Хидейоши.

— Още не се чувства добре — отвърна Фува. — Оставихме го там, където бяхме отседнали.

Яхнаха конете си и яздиха до кръстопътя в града под крепостта.

— Накъде тръгвате днес, Хидейоши? — попита Инучийо.

— Както обикновено, отивам в Киото.

— Е, тогава ще се разделим тук. Тепърва трябва да се върнем в жилищата си и да се приготвим за пътуването.

— Бих искал да намина при господаря Кацутойо — каза Хидейоши, — за да видя дали се е пооправил.

 

 

Инучийо, Канамори и Фува се върнаха в Китаношо на десети същия месец и веднага се явиха пред Кацуие. Господарят остана предоволен, че замисълът му за установяване на мним мир се е осъществил дори по-успешно, отколкото очакваше.

Скоро след това той тайно събра своите най-доверени служители и им каза:

— До края на зимата ще пазим мира. Веднага щом снегът се разтопи, с един удар ще пометем нашия стар враг.

Направил първата стъпка към осъществяване на плана си — сключването на мир с Хидейоши, Кацуие изпроводи нов пратеник — този път при Токугава Иеясу. Това стана в края на единадесетия месец.

През последната половин година — значи от шестия месец насам — Иеясу отсъстваше от сцената на политиката. След станалото в храма Хоно вниманието на цялата страна се оказа заето с въпроса за запълването на празнината, зейнала след така внезапното рухване на главната опора на властта. През това време, докато никой нямаше възможност да отклони вниманието си встрани, Иеясу пое по свои отделен път.

По време на убийството на Нобунага той се намираше на излет в Сакай и едва успя да се върне жив в родната област. Веднага даде заповед за военни приготовления и навлезе с войската си чак до Наруми. Подбудата на действията му обаче бе доста по-различна от тази, която накара Кацуие да прекоси от Ечидзен Янагасе.

Щом чу, че Хидейоши е стигнал до Ямадзаки, Иеясу заяви:

— Нашата област е в пълна безопасност.

След това се върна с войниците си в Хамамацу.

Иеясу никога не се беше смятал за човек от същата важност като висшите служители на Нобунага. Бе просто съюзник на рода Ода, докато Хидейоши и Кацуие бяха военачалници на Нобунага. Питаше се защо трябва да взима участие в борбата между служителите и защо да се сражава, за да вади някой с неговите ръце кестените си от огъня. Сега за него съществуваше нещо много по-важно. От известно време нетърпеливо дебнеше подходящ случай за разширяване на земите си в Кай и Шинаро — двете области, с които неговата граничеше. Докато Нобунага беше жив, не можеше свободно да осъществи желанията си и сега изглежда се откриваше възможност, по-добра от която надали можеше да се очаква.

Човекът, който неблагоразумно отвори на Иеясу път към тази цел и който му даде чудесна възможност да я постигне, бе Ходжо Уджинао, господарят на Сагами — друг един от хората, които се възползваха от станалото в храма Хоно. Щом се реши, че времето е назряло, една голяма петдесетхилядна войска на Ходжо навлезе в предишните владения на рода Такеда в Кай. Нашествието беше с такива размери, сякаш Уджинао просто е взел в ръката си четка и е драснал с нея върху картата, за да завладее после всичко, което е покрил с един замах на ръката.

Станалото даде на Иеясу отличен повод да прати войски. Отрядът, който отиде на бойното поле обаче, наброяваше само осем хиляди души. Преди още да е изчакала главните сили, около трихилядната челна дружина на Иеясу успя да спре едно поделение на Ходжо от около десет хиляди души. Войната продължи повече от десет дни. Накрая войската на Ходжо не можеше да предприеме друго освен опит за последен отпор или — както се надяваше Иеясу и както в крайна сметка се случи — да моли за мир.

„Йошу се дава на Ходжо, а двете области Кай и Шинано се присъждат на рода Токугава.“

Такова бе постигнатото споразумение и то точно отговаряше на намеренията на Иеясу.

 

 

Пратениците на Шибата Кацуие пристигнаха на единадесетия ден от дванадесетия месец. Конете и пътните им дрехи бяха покрити със снега на северната област. Първо ги поканиха да си починат в стаите за гости в Кофу. Групата беше голяма и се водеше от двама старши служители на рода Шибата — Шукуя Шичидзаемон и Асами Досей.

Два дни се стараеха да запълват времето им. С други думи, изглеждаше, че ще откажат да ги приемат.

Ишикава Кадзумаса ги засипваше с извинения и обясняваше, че Иеясу още бил зает с военни дела.

Пратениците недоволстваха от хладината, с която ги приемат. В отговор на множеството подаръци от името на рода Шибата служителите на Токугава просто приеха списък на вещите и въобще не отвориха повече дума за тях. На третия ден Иеясу се съгласи да се срещне с тях.

Беше тъкмо посред една особено сурова зима. При все това Иеясу седеше в голяма стая, в която нямаше и помен от огнище или друго отопление. Не приличаше на човек, който от младини е бил изложен на несгоди и превратности. Бузите му бяха добре закръглени. Големите уши придаваха някаква тежест на цялата му осанка, също като кръглите дръжки на железен чайник. Посетителите се запитаха може ли този човек, все още само на четиридесет, да бъде наистина голям военачалник.

Ако като пратеник бе дошъл Канамори, той бързо щеше да отбележи, че изразът „на четиридесет — непоколебим“ напълно приляга на мъжа пред него.

— Благодаря ви, че идвате чак дотук с толкова много приятелски дарове. В добро здраве ли е господарят Кацуие?

Говореше с изключително достойнство и гласът му, макар и тих, веднага вдъхваше уважение. Служителите му се бяха втренчили в двамата пратеници, които се почувстваха като представители на подчинен род, донесли годишния данък. Да предадат посланието на своя господар сега щеше да е направо унизително. Нямаха обаче избор.

— Господарят Кацуие ви поздравява за завоюването на областите Кай и Шинано. В знак на добри чувства той ви праща тези подаръци.

— Нима господарят Кацуие ви е пратил тук с поздравления, след като толкова дълго не бяхме поддържали връзка? Бога ми, това е извънредно учтиво.

И така, пратениците потеглиха обратно за дома с наистина лош привкус в устата след всичко станало. Иеясу така и не им предаде нищо, което да кажат на Кацуие. Трудно щеше да им е да съобщят на своя господар, че повелителят на Мино не е казал и една добра дума за него, какво остава за хладното отношение към тях самите.

Особено унизително бе, че Иеясу не даде никакъв отговор на топлото писмо, което Кацуие му бе пратил. Накратко, пътуването им не само завърши с пълен провал, но и излезе тъй, че Кацуие се унизи пред Иеясу много повече, отколкото би било необходимо за постигане на целите му.

Двамата пратеници обсъждаха станалото не без известна тревога. Естествено, на първо място в мрачните им мисли стоеше Хидейоши, но и старите противници Уесуги не оставаха много по-назад. Към тези опасности се прибавяше и заплахата от неразбирателства между родовете Шибата и Токугава… Можеха само да се молят това да не се случва.

Бързината на промените обаче винаги изпреварва плахите очаквания на хора като тези. Горе-долу по времето, когато двамата се върнаха в Китаношо, дадените миналия месец обещания бяха нарушени и малко преди края на годината Хидейоши тръгна в настъпление към северна Оми. В същото това време Иеясу по неизвестни причини се оттегли в Хамамацу.

Минали бяха около десет дни, откакто Инучийо се върна в Китаношо. Доведеният син на Кацуие, Кацутойо, принуден досега поради болест да остане в крепостта Такарадера, най-сетне се възстанови и отиде да се сбогува със своя домакин.

— Никога няма да забравя добрината ви — каза той на Хидейоши.

Последният изпрати Кацутойо чак до Киото и се погрижи да му осигури най-удобното възможно пътуване до крепостта Нагахама.

Кацутойо се нареждаше между най-високопоставени хора в рода Шибата, но Кацуие го отбягваше, а останали в рода не го обичаха много. Любезното отношение на Хидейоши накара младежа да промени мнението си за врага на своя втори баща.

През почти половината месец, откакто бе изпратил последователно Инучийо и Кацутойо, Хидейоши не се занимаваше нито със строеж на крепости, нито със събитията в Киото. Вниманието му по-скоро беше насочено в някаква неизвестна нова посока.

В началото на дванадесетия месец Хикоемон, пратен преди това в Кийосу, се върна при господаря си. С това завърши спокойния период на почивка, в който Хидейоши навлезе след съвета в Кийосу. Сега пуловете върху дъската за го на държавната политика отново се раздвижваха.

Хикоемон бе отишъл в Кийосу, за да убеди Нобуо, че тайните кроежи на неговия брат Нобутака стават все по-заплашителни и че напоследък Кацуие съвсем явно се готви за война. В нарушение на подписания след съвета в Кийосу договор Нобутака не е преместил господаря Самбоши в Адзучи, а го държи затворен в своята собствена крепост в Гифу. За законния наследник на властта в рода Ода това е равнозначно на заложничество.

Хидейоши продължаваше посланието си с обяснения, че за да се приключи с всичко това, ще е необходимо да бъде нанесен удар на Кацуие — водача на заговора и причината за размирицата — по времето, докато Шибата не могат да се придвижват заради снега.

Нобуо от самото начало беше пристрастен и очевидно бе, че не харесва Кацуие. Той със сигурност не вярваше, че за в бъдеще ще може да се опира на Хидейоши, но този все пак бе много по-добър избор от повелителя на Шибата. Нямаше значи причина да откаже на предложението на Хидейоши.

— Господарят Нобуо се показа твърде благоразположен — съобщи Хикоемон. — Каза, че ако вие, господарю, лично вземете участие в похода срещу Гифу, той самият също ще се присъедини към вас. Не просто даде отговор на нашето послание, а изглеждаше, че направо ни насърчава.

— Въодушевен ли беше? Наистина, почти си го представям.

Хидейоши се замисли над тъжната развръзка, която навярно предстоеше. Ето благородната издънка на прославен род, но и човек, чийто нрав ще направи спасяването му трудно един ден.

Въпреки всичко станалото сега бе добре за него. Преди смъртта на Нобунага Хидейоши никога не би бил сред тези, които ще извадят наяве собствените си стремежи или големи замисли, но след нея — и особено подир битката при Ямадзаки — той осъзна действителната възможност да стане владетел на страната. Вече не криеше нито самоувереността, нито гордостта си.

Имаше и друга една осезаема промяна. Човек, който иска да стане върховен управител в държавата, бива обикновено обвиняван, че желаел да разшири собствената си власт. Напоследък обаче хората започваха да мислят за Хидейоши като за естествения приемник на Нобунага.

Съвсем внезапно пред главната порта на храма Сококу се събра сякаш малка армия. Войници пристигаха от запад, север и юг, за да застанат под знамето със златното листо. Накрая в центъра на Киото се строи значителна сила.

Бе седмият ден на дванадесетия месец. Утринното слънце светеше над главите на войниците, вятърът бе сух и бръснещ.

Хората нямаха представа какво ще стане. Голямата погребална служба през десетия месец бе проведена с великолепие и тържественост. Гражданите лесно се объркваха от привидното. Израженията по лицата им сочеха, че са се заблуждавали с мисълта, че засега няма да има нова война.

— Господарят Хидейоши лично язди в най-първата редица. Тук са отрядите на Цуцуи и войската на господаря Нива.

Гласовете покрай пътя обаче недоумяваха накъде ли тръгва този поход. Криволичещата редица от доспехи и шлемове бързо мина през Кеаге и се събра с частите, които чакаха при Ябасе. Бойните кораби, които прекарваха войниците, зацепиха в дълъг ред вълните пред себе си, а войската, поела по сухо, се разположи за три нощи на стан в Адзучи и на десети се появи в крепостта Саваяма.

На тринадесети Хосокава Фуджитака и неговият син Тадаоки пристигнаха от Тамба и незабавно помолиха да се срещнат с Хидейоши.

— Радвам се, че сте дошли — посрещна ги топло той. — Предполагам, че снегът доста ви е попречил.

Като се вземе предвид сегашното им положение, Фуджитака и синът му навярно бяха прекарали последните шест месеца с усещането, че стъпват по тънък лед. Мицухиде и Фуджитака бяха верни приятели още от времето дълго преди да дойдат на служба при Нобунага. Съпругата на Тадаоки бе дъщеря на Мицухиде. Отделно от това, между служителите на двата рода съществуваха много други връзки. Тъкмо по тази причина Мицухиде беше сигурен, че по време на бунта Фуджитака ще премине със сина си на негова страна.

Този обаче не подкрепи своя приятел. Ако се беше оставил да го разколебаят личните чувства, неговият род сигурно щеше да загине заедно с този на Акечи. Със сигурност се е чувствал така, все едно реди яйца едно върху друго, като се опитва да ги опази да не се счупят. Да действа с външна предпазливост и вътрешна сдържаност трябва да се е оказало изключително болезнено за него. Съпругата на Тадаоки бе спасена, но тази проява на великодушие даде повод за вътрешни борби в рода.

Хидейоши вече бе оправдал рода Хосокава и зачел проявената от него вярност. Така главата на този род сега се радваше на неговото гостоприемство. Щом погледна към Фуджитака, Хидейоши веднага забеляза, че за последната половин година косата по слепоочията му е побеляла като скреж. Помисли си, че този човек е наистина мъдър, но в същото време проумя, че за да може при събития като тези някой да вземе твърдо решение и да не допуска след това грешки, ще трябва да плати за това със стопена плът и побелели коси. Всеки път щом погледнеше към Фуджитака, без да иска изпитваше съжаление към него.

— От другата страна на езерото и откъм града под крепостта се чува барабан и вие явно се готвите за нападение. Надявам се да ни окажете честта моят син да бъде в челния отряд — започна Фуджитака.

— Обсадата на Нагахама ли имате предвид? — отвърна Хидейоши.

Опитваше се сякаш да отклони разговора, но след това продължи с по-друг тон:

— Ще нападнем по вода и по суша. Трябва обаче да знаете, че истинската цел на пристъпа е вътре в крепостта, а не самата крепост. Сигурен съм, че тази вечер служителите на Кацутойо ще дойдат при нас.

Фуджитака се замисли над думите на Хидейоши и още веднъж си спомни старата поговорка: „Който дава добра почивка на хората си, ще може после да ги използва за отчаяни усилия.“

Като погледна към Хидейоши, синът на Фуджитака също се сети за нещо. Докато съдбата на рода Хосокава още не бе решена и той стоеше на кръстопът, всички техни служители се събраха, за да обмислят как да се действа в бъдеще. Тогава Фуджитака заговори и направо посочи решението, което трябва да се вземе:

— От това поколение познавам само двама наистина необикновени мъже — единият е господарят Токугава Иеясу, другият — несъмнено господарят Хидейоши.

Сега, като си спомняше тези думи, младежът не можеше да не се запита дали те са истина. Това ли е, което баща му нарича необикновен мъж? Нима Хидейоши наистина е единият от двамата най-бляскави пълководци в страната?

Когато се оттеглиха в жилището, където бяха отседнали, Тадаоки даде израз на съмненията си.

— Навярно не разбираш — промълви Фуджитака в отговор. — Още ти липсва опит.

Улови недоволния поглед на своя син и като се досети какво си мисли той тайно, добави:

— Колкото повече се приближаваш до някоя голяма планина, толкова по-трудно ти е да прецениш височината й. Когато пък започнеш да я изкачваш, изобщо няма да можеш да усетиш колко се издигаш нагоре. Ако се вслушаш в това, което говорят хората и сравниш думите им, ще разбереш, че повечето всъщност не са видели цялата планина, а само някой отделен връх или долина и при това си въобразяват, че знаят вече всичко за нея. Те обаче просто правят преценки за цялото, като са видели само една част от него.

Съмненията останаха в ума на Тадаоки въпреки урока, който получи. Той обаче знаеше, че баща му има на този свят опит, много по-голям от неговия и сега не можеше да направи друго, освен да приеме това, което му се казва.

За изненада на повечето, два дни след пристигането на отрядите крепостта Нагахама премина в ръцете на Хидейоши, без да е пожертван нито един войник. Стана точно така, както Хидейоши предвиди пред Фуджитака и сина му: „Крепостта ще бъде превзета отвътре.“

Пратениците бяха трима от старшите служители на Шибата Кацутойо. Те донесоха писмено обещание, в което техният господар и всичките му служители се задължаваха да се подчиняват и да служат на Хидейоши.

— Разумно постъпват — заяви Хидейоши с очевидно задоволство.

Според условията на писмото, владенията на крепостта щяха да останат същите като преди и Кацутойо щеше да продължи да властва над нея.

Когато Хидейоши се отказа от Нагахама, хората се учудиха колко бързо се примирява той със загубата на такова ключово във военно отношение място. Цялата обсада премина така лесно, сякаш някой просто прехвърли укреплението от лявата си ръка в дясната.

Дори и да беше помолил за подкрепления от Ечидзен обаче, Кацутойо нямаше да ги получи заради тежкия сняг. При това Кацуие само щеше да се отнесе с него грубо, също както бе постъпвал и преди. Когато доведеният му син се разболя по време на пратеничеството при Хидейоши, Кацуие показа гнева си пред целия свой род.

— Да се радва на гостоприемство на Хидейоши, докато се преструва, че е болен и после да се върне, след като си е прекарал няколко дни като негов гост — този младеж е пълен глупак.

Мълвата за грубите думи на баща му накрая стигна до ушите и на Кацутойо.

Сега, обградена от войската на Хидейоши, крепостта Нагахама бе откъсната от света и той нямаше към кого да се обърне.

Старшите му служители, вече досетили се за неговите намерения, обявиха:

— Онези от хората на господаря, които имат семейства в Ечидзен, могат да се върнат там. Тези пък, които ще пожелаят да останат тук с господаря Кацутойо и да преминат към господаря Хидейоши, нека останат. Във всеки случай Негово Височество разбира, че мнозина от вас намират за трудно да примирят Пътя на самураите с това да обърнат гръб на рода Шибата и да напуснат господаря Кацуие. Всеки, който смята така, може без колебание да се оттегли.

За миг всичко наоколо се изпълни с напрежение. Мъжете просто наведоха глави с горчив израз по лицата и малцина от тях възразиха на казаното. Същата вечер се вдигнаха чаши със саке за почетна раздяла между господар и служители, но по-малко от една десета от хората се върнаха в крайна сметка в Ечидзен.

Така Кацутойо скъса връзката си със своя втори баща и стана съюзник на Хидейоши. Отсега нататък той официално бе под негово началство. Такава обаче беше само външната страна на нещата. Дълго преди да се е случило всичко това, сърцето на Кацутойо вече приличаше на малка птичка, която Хидейоши храни в кафеза си.

Както и да е, сега Нагахама беше завладяна успешно. За Хидейоши обаче това не бе нищо повече от стъпка по пътя към Гифу — главната твърдина на Нобутака.

Проходът при Фува беше прословут като място, трудно за пресичане през зимата. Времето в долината на Секигахара беше особено неблагоприятно.

Въпреки това от осемнадесетия до двадесет и осмия ден на месеца бойците на Хидейоши преминаха през Секигахара. Войската беше разделена на отряди, на свой ред съставени от дружини — товарни коне, стрелци с пушка, копиеносци, конни войници и пехотинци. Всички напредваха въпреки снега и калта. Два дни бяха нужни на около тридесетте хиляди на Хидейоши, за да премине в Мино.

Главният стан бе разположен при Огаки. Оттам Хидейоши предприе нападения и завзе всички по-малки укрепления наоколо. Веднага съобщиха за това на Нобутака, който през следващите няколко дни изпадна в пълно объркване. Надали можеше изобщо да реши какво да предприеме, още по-малко пък да тръгне на решително сражение.

Само бе кроил големи планове, но нямаше и представа как да стигне до осъществяването им. Просто влезе в съюз с хора като Кацуие и Такигава, за да може заедно с тях да нападне Хидейоши. Никога обаче не беше очаквал той самият да бъде нападнат от него.

Загубил вече изцяло самообладание, Нобутака остави съдбата си в ръцете на своите старши служители. Веднъж стигнало се до сегашното положение обаче, и тези ръце бяха вече вързани.

Старшите служители нямаха какво друго да сторят, освен да дойдат да се молят в стана на Хидейоши, също както постъпиха тези на Кацутойо. Майката на Нобутака бе пратена там като заложница; същото трябваше да направят със своите майки и служителите.

Нива се помоли на Хидейоши да пожали живота на Нобутака. Както и можеше да се очаква, Хидейоши го направи. След като се съгласи засега да спрат военните действия, той се усмихна на пратениците на Нобутака и попита:

— Вразуми ли се господарят Нобутака? Дано небето да го е дарило с разсъдък.

Заложниците бяха незабавно пратени в Адзучи. Веднага след това Самбоши, дотогава държан в Гифу, бе предаден на Хидейоши и също се пренесе там.

Младият господар беше поверен на грижите на Нобуо. Натоварил го с тази отговорност, Хидейоши се завърна като победител в Такарадера. Два дни след връщането му се паднаха празненствата за Новата година. След това дойде и първият ден от единадесетата година на Теншо. Слънчевите лъчи от сутринта бляскаха по снега, нападал наскоро по клоните на засадените в двора на подновената крепост дървета.

Наоколо се носеше вкусния мирис на новогодишни оризови сладки. Повече от половин ден по коридорите ехтеше шума на празничните барабани. По пладне обаче от главното укрепление дойде известие: „Господарят Хидейоши тръгва за Химеджи!“

 

 

Пристигна в крепостта малко преди полунощ на първия ден от новата година. С влизането в двора на укреплението бе посрещнат от пламъците на напалени големи огньове. Най-голяма обаче бе радостта не на Хидейоши, а на хората му, които станаха свидетели на забележителна гледка — всички служители и семействата им се бяха събрали пред главната порта на крепостта, за да посрещнат своя господар.

Като слезе от седлото, той подаде поводите на един слуга и за миг вдигна поглед към главната кула. През шестия месец предишното лято, точно преди отрядите му да тръгнат към Ямадзаки и да дойде голямата победа, с която отмъсти за Нобунага, Хидейоши бе стоял пред същата тази порта и се бе питал, дали ще се върне тук жив.

Последната му заповед към служителите тогава беше недвусмислена: „Ако чуете, че съм победен, избийте цялото ми семейство и изгорете крепостта до основи.“

Сега, точно в полунощ в началото на новата година, той отново бе в Химеджи. Ако по онова време за миг се беше поколебал и бе спрял, за да помисли за своята майка и съпруга в Нагахама, надали щеше да може да се сражава с отчаяността на човек, който очаква да намери в битката смъртта си. Мощта на Мори щеше сега да го притиска от запад, а Акечи щяха все така да крепнат на изток.

И за отделния човек, и за страната като цяло разликата между възхода и падението често се равнява на избор между живота и смъртта.

Хидейоши обаче не се беше върнал да почива след изпитанията си. Веднага щом влезе в главното укрепление и преди още да е свалил пътните дрехи, той се срещна с началниците на крепостта. Внимателно изслуша сведенията им за събитията на запад и състоянието на околните владения.

Беше втората половина на Часа на плъха — полунощ. Служителите на Хидейоши не се грижеха за собственото си изтощение, но се тревожеха, че напрежението може да започне да се отразява на здравето на господаря им.

— Почитаемата ви майка и господарката Нене ви чакат от вечерта. Защо не влезете при тях, за да ги успокоите, че сте добре? — предложи зетят на Хидейоши, Мийоши.

Щом пристъпи в стаята, Хидейоши завари майка си, Нене, племенниците и балдъзите да го чакат. Макар изобщо да не бяха спали от снощи, те сега го посрещнаха в редица, чинно коленичили с допрени до пода длани. Хидейоши мина покрай сведените им глави, като се усмихваше с блясък в очите. Накрая застана пред възрастната си майка и й каза:

— Тази Нова година имам малко свободно време и сега се връщам да бъда с вас.

Докато поздравяваше майка си, Хидейоши досущ приличаше на „онова момче“, както тя така често го наричаше.

При думите му лицето на старата жена грейна от радост под голямата качулка от бяла коприна.

— Пътят, който си избрал, е пълен с какви ли не трудности — каза тя. — Особено последната година не беше никак лесна. Ти обаче издържа на всичко.

— Тази зима е по-студена от която и да било друга, откакто се помня — отбеляза Хидейоши, — но вие изглеждате много добре, майко.

— Казват, че възрастта се навлича като дреха. Ето, че вече облякох седемдесетата си година. Живях дълго — много повече, отколкото очаквах. Никога не съм мислила, че ще живея толкова.

— Не, не. Трябва да живеете до сто. Та не виждате ли, че съм още момче.

— Тази година ще навършиш четирийсет и шест — отвърна със смях старицата. — Как може да си още момче?

— Но не сте ли вие, майко, която от сутрин до вечер все говори за мен като за „онова момче“?

— Това е просто навик.

— Е, надявам се винаги да ме наричате така. Да ви призная, макар все повече да остарявам, умът ми все не може да настигне годините. А и, мамо, ако ви нямаше тук, щях да загубя най-скъпото си и да няма вече към какво да се стремя. Няма да мога да раста повече.

Мийоши, който се появи зад гърба му, завари Хидейоши все така погълнат в разговора с майка си. Изненадан той каза:

— Не сте ли свалили още дрехите си от пътя, господарю?

— А, Мийоши. Защо не седнете?

— Бих искал, но няма ли вие първо да се изкъпете?

— Да, прав сте. Води ме към банята, Нене.

 

 

Кукуригането на петела изненада Хидейоши. Прекара по-голямата част от нощта в разговори и спа съвсем кратко. Призори се облече в тържествено кимоно и празнична шапка и отиде да се помоли пред олтара на крепостта. После яде оризови сладки и супа в стаята на Нене. След това тръгна към главното укрепление. Днес, на втория ден от новата година, редицата от хора, дошли в крепостта да му поднесат благопожеланията си, изглеждаше безкрайна.

Хидейоши поздравяваше всеки поотделно и му предлагаше чаша саке. Лицата на гостите бяха весели и бодри. Като минеше през главното и западното укрепление, човек виждаше, че стаите до една са препълнени с тях — там една група припяваше стихове от пиеса Но, тук път други рецитираха стихове. Дори по обед потокът от посетители не спря.

До пети Хидейоши се погрижи за всичко, което имаше да се върши в Химеджи и вечерта на същия ден изненада служителите си, като им обяви че утре заминава за Киото. Всички се спуснаха да подготвят нещата навреме. Бяха смятали, че господарят им ще остане в крепостта до средата на месеца — а и до обяд Хидейоши не бе дал и най-малък знак, че се кани да си тръгва.

Едва много по-късно хората разбраха какво го е накарало да постъпи по този начин. Хидейоши винаги действаше бързо и никога не пропускаше добра възможност.

Секи Моринобу бе началник на крепостта Камеяма в Исе. Макар и на думи да беше служител на Нобутака, той сега се намираше в приятелски отношения с Хидейоши. През време на празниците Секи тайно дойде в Химеджи, за да поздрави господаря за Новата година.

Докато се срещаше с Хидейоши, от Исе пристигна вестоносец. Крепостта на Секи била превзета от главния поддръжник на Нобутака — Такигава Кадзумасу.

Хидейоши тръгна от Химеджи, без да губи нито минута. Същата вечер стигна в крепостта Такарадера, на седми влезе в Киото, на следващия ден беше в Адзучи и на девети се срещна с тригодишния Самбоши.

— Току-що поисках от господаря Самбоши позволение да вляза във война с Такигава Кадзумасу — каза Хидейоши на Секи и останалите господари, когато излезе от залата за приеми. Всички бяха като втрещени. — Зад това стои Кацуие. Трябва да завладеем Исе, преди войниците на Кацуие да са в състояние да се придвижат дотам.

От Адзучи Хидейоши излезе с призив към поддръжниците си. Писмото бе разпратено навсякъде в неговите владения, както и до други, приятелски настроени към него военачалници. Всички войни, които държат на правдата, бяха призовани да се съберат в Адзучи. Колко жалко беше за заговорниците, че дадоха повод за това събиране. В Китаношо Шибата Кацуие очакваше край съпругата си — красивата господарка Оичи — природата да свърши своето и снегът да се стопи.

Само веднъж да дойде пролетното слънце и да отвори пътищата. Обаче снежните стени, които му се бяха стрували непреодолима преграда, сега се пукаха още преди идването на пролетта.

Върху Кацуие се стовариха удар след удар — падането на крепостта Гифу, измяната на Нагахама, предаването на Нобутака. Сега пък Хидейоши се готви да нападне Исе. Чувстваше, че нито може да тръгне нанякъде, нито пък може да остане на място. Снегът по границите на областта му обаче оставаше все така дълбок като планинските проходи на Сечуан. Нито войници, нито обоз биха могли да минат през него.

Нямаше значи нужда да се тревожи от някакво нападение от страна на Хидейоши. Врагът му ще настъпи, едва когато снегът започне да се топи. Кой обаче може да каже кога ще стане това? Снегът сякаш се беше превърнал в защитна стена против неприятеля.

„Кадзумасу също е опитен войн, мислеше си Кацуие, но превземането сега на малки крепости в Камеяма и Мино е просто пилеене на усилия и при това — съвсем не в подходящия момент. Това е глупост.“ Беше като бесен.

Макар собственият му план далеч да не бе безупречен, сега той се ядосваше на Такигава Кадзумасу, предприел нападението си прекалено рано.

Дори и Кадзумасу да беше се съобразил със замисъла на Кацуие и да бе изчакал снегът да се стопи, Хидейоши, който вече прозираше намеренията на врага си, надали щеше да губи време в изчакване. С една дума, Кацуие бе надхитрен. Още откакто той прати хора да водят преговори за мир, Хидейоши беше разбрал какво всъщност крие в сърцето си.

Господарят на Шибата обаче не се канеше да остане бездеен. На два пъти той прати вестоносци — веднъж до бившия шогун Йошиаки, когото молеше да подучи Мори да нападнат от запад и после — до Токугава Иеясу.

На осемнадесетия ден от първия месец обаче, Иеясу по никому неизвестни причини тайно се срещна с най-големия син на Нобунага — Нобуо. Досега той бе обявявал строг неутралитет — какви ли бяха сега плановете му? А и защо човек, дарен с такава хитрост, се срещаше с някого, у когото това качество изобщо липсва?

Иеясу покани Нобуо, който плахо се оставяше да бъде носен от бурното течение на събитията, в своите частни покои. Там синът на Нобунага, редом с развлеченията, бе въвлечен и в тайни преговори. Иеясу се отнасяше към Нобуо точно като възрастен към дете. До каквито и изводи да стигнаха те, всичко остана в тайна. Във всеки случай Нобуо се върна в Кийосу, преливащ от радост. Видът му беше като на останал много доволен от себе си търговец, но в същото време нещо в него говореше и за гузна съвест. Изглежда, много се колебаеше дали ще може да погледне Хидейоши в очите.

А къде беше самият Хидейоши на осемнадесетия ден от първия месец? Какво правеше? Придружаван само от неколцина доверени служители, той заобиколи северния дял на езерото Бива и тайно премина през планинската област по границата между Оми и Ечидзен.

Докато оглеждаше планинските села и височините, все още покрити с дълбок сняг, Хидейоши сочеше с бамбуковата си пръчка всяко едно ключово място и непрестанно даваше нареждания.

— Това връх Тенджин ли е? И тук трябва да се издигнат няколко насипа. Започнете веднага работа и на онзи връх ето там.

На седмия ден от втория месец Хидейоши прати от Киото до рода Уесуги писмо, в което им предлагаше съюз.

Не беше сложно да се отгатне поводът за това. Шибата и Уесуги от дълги години бяха заети в кръвопролитни сражения и постоянно си оспорваха по някое парче земя по границата. Вероятно бе сега Кацуие да се опита да отстрани този стар спор, за да може да съсредоточи всичките си усилия в двубоя с Хидейоши. Твърдоглавието и гордостта му обаче надали щяха да помогнат при изпълнението на един толкова тънък план.

Два дни след като прати своето послание до Уесуги на север, Хидейоши обяви, че войската му потегля за Исе. Раздели отрядите си на три части, които поеха по три различни пътя.

Планините и билата потрепериха от бойните викове на мъжете, които крачеха под развети знамена и барабанни удари. Трите крила прекосиха централната планинска верига на Оми и Исе и се прегрупираха в околността на Кувана и Нагашима. Тук трябваше да срещнат Такигава Кадзумасу.

— Да видим първо какво разположение на войската ще избере Хидейоши за сражението — заяви Кадзумасу, когато разбра, че врагът наближава към него.

Беше напълно уверен в превъзходството си.

Всичко сега бе въпрос на време, а Кадзумасу сам бе направил грешката да започне бойните действия в погрешен момент. Договорът между Кацуие, Нобутака и него бе пазен досега в тайна дори от техните най-приближени съветници, но в нетърпението си да не пропусне някоя възможност неразумният Кадзумасу сам възпламени фитила. В Гифу и Ечидзен бяха пратени предупредителни писма. Като остави две хиляди души в Нагашима, самият Кадзумасу се премести в Кувана.

От едната си страна тази крепост бе защитена от морето, а от другата — от възвишенията зад града. Тук беше по-лесно да се отбранява, отколкото в Нагашима. Въпреки това замисълът на Кадзумасу не беше просто да се оттегли на тясната ивица суша. Хидейоши щеше да се принуди да раздели шестдесетхилядната си войска, за да нападне едновременно Гифу, Нагашима и Кувана, както и останалите крепости в околността. Така, дори и той да настъпеше с основните си сили, те нямаше да надвишават тези на Кадзумасу.

От една страна Кадзумасу бе чул, че вражеските отряди са внушителни по численост, но от друга знаеше, че те ще преминат по високите места на планините между Овари и Кай. Ясно бе, че по този труден път обозът с храната и боеприпасите ще се забави извънредно много.

С всичко това наум, Кадзумасу вярваше, че няма да е никак трудно да се справи с Хидейоши. Да го примами, да го нападне безжалостно, да издебне случай отново да вкара в играта Нобутака, да се обедини с войските от Гифу и да превземе Нагахама — всичко изглеждаше съвсем просто.

Обратно на очакванията на Кадзумасу, Хидейоши не си направи труда да превзема малките укрепления, а се насочи право към главната твърдина на неприятеля. По това време при него започнаха да пристигат бързи известия от Нагахама, Саваяма и Адзучи. Положението не беше лесно — облаците и ветровете всеки ден можеха да докарат някоя нова беда.

Първото писмо гласеше: „Предните отряди от Ечидзен преминаха Янагасе. Част от тях скоро ще навлезе в северна Оми.“

Следващият вестоносец носеше подобна новина: „Търпението на Кацуие най-сетне се е свършило. Вместо да чака топенето на снега, той е наел двадесет или тридесет хиляди работници, които да го изринат от пътищата.“

Нов, трети вестоносец съобщи колко сериозно е положението: „Отрядите на Шибата са тръгнали от Китаношо навярно около втория ден от третия месец. На пети предните им части вече бяха стигнали чак до Янагасе в Оми. На седми едно поделение застраши нашите позиции на връх Тенджин, а други подпалиха селата Його, Имаичи и Сакагучи. Главната войска от около двайсет хиляди души начело с Шибата Кацуие и Маеда Инучийо постоянно настъпва на юг.“

— Веднага вдигайте шатрите — заповяда Хидейоши.

После добави:

— Тръгваме за северна Оми.

Като повери похода към Исе на Нобуо и Уджисато, той насочи частите си към Оми. На шестнадесети стигна до Нагахама, а на следващия ден хората му вървяха вече по криволичещия път, водещ покрай езерото за северната част на Оми. Самият Хидейоши яздеше. Пролетният ветрец разхлаждаше лицето му и вееше над него пълководческото знаме със златното листо.

На границата с Оми, в планинската верига Янагасе, новият сняг се стелеше на преспи по склоновете. Вятърът, който духаше над околността и се носеше от север към езерото, още беше достатъчно студен, та от него носовете на войниците да почервенеят. На смрачаване отрядите се разделиха, за да заемат положение за битка. Хората почти можеха да надушат противника. При все това не се виждаше и един стълб дим от вражески огън и нито един неприятелски войник.

Началниците обаче посочиха на хората си къде се крият вражеските отряди.

— В подножието на връх Тенджин и около Цубакидзака има поделения на Шибата. Голям брой противници има разположени и в околността на Киномото, Ямаичи и Сакагучи. Затова бъдете нащрек, дори и когато спите.

Бледата вечерна мъгла обаче се прокрадна над лагера и всичко заизглежда толкова мирно, та надали можеше да се повярва, че наблизо се води война.

Внезапно в далечината се чуха накъсани изстрели — всички откъм страната на Хидейоши. През цялата нощ не последва и едно изгърмяване в отговор. Нима неприятелят спеше?

На сутринта стрелците, пратени да проверят предните линии на противника, се отдръпнаха. Хидейоши нареди на началниците на стрелковия отряд да се явят в шатрата му и там внимателно изслуша техните донесения за разположението на противника.

— Видяхте ли нещо, което да сочи, че тук са отрядите на Саса Наримаса? — попита той.

Искаше просто да бъде сигурен. И тримата командири отвърнаха по един и същи начин:

— Знамената на Саса не се виждат никъде.

Хидейоши кимна и прие, че Саса може наистина да го няма. Дори и да се беше появил, Кацуие нямаше да може да се освободи от грижите за Уесуги, които продължаваха да го дебнат в гръб. Хидейоши допусна, че Саса е бил оставен в тила тъкмо по тази причина.

Дадоха заповед за закуска. През време на поход се носеха готови дажби — оризови топки, оваляни във фасулена каша и завити в дъбови листа. Докато дъвчеше шумно ориза си, Хидейоши поведе разговор със своите оръженосци. Преди да е изял и половината, другите вече бяха свършили.

— Вие не си ли дъвчете храната? — попита той.

— А вие не се ли храните доста бавно, господарю? — отвърнаха младежите. — Ние сме навикнали да ядем бързо и да серем бързо.

— Така и трябва — отбеляза Хидейоши. — Добре е да се сере бързо, предполагам, но защо всички не опитате да ядете като Сакичи?

Оръженосците погледнаха Сакичи. Също като Хидейоши, той беше изял ориза си едва наполовина и го предъвкваше внимателно като старица.

— Ще ви кажа и защо — продължи Хидейоши. — В дни, когато ще има битка, наистина е добре да се яде бързо, но ако си обсаден в крепост и припасите са ограничени, тогава е по-различно. В такова време човек разбира колко е добре да се храни бавно — и за снабдяването на крепостта, и за неговото собствено здраве. Също и ако си навътре в планините и се готвиш да прекараш дълго време без припаси, се налага да дъвчеш каквото и да било — корени или листа — за да залъжеш просто стомаха си. Доброто дъвчене на храната е въпрос от ежедневието и ако не си насадите този навик, после, когато дойде времето, няма да може да свикнете с това.

Внезапно той стана от походното си столче и махна с ръка:

— Хайде. Дайте да изкачим връх Фуморо.

Фуморо беше един от няколкото върха, които се издигаха по северния край на двете езера — по-малкото Його и по-голямото Бива. От село Фуморо в подножието до самия връх той беше висок почти осемстотин метра, а дотам имаше още към две левги път. Ако някой пътник би поискал да изкатери стръмния склон, трябваше да отдели за това поне половин ден.

— Тръгва!

— Къде отива така изведнъж?

Войниците, които пазеха стража край Хидейоши, забелязаха отдалечаващите се фигури на оръженосците и се затичаха подире им. Видяха Хидейоши безгрижно да върви напред с бамбукова пръчка в ръката и да се оглежда наоколо, сякаш е излязъл на лов със соколи.

— На планината ли ще се качвате, господарю?

Хидейоши посочи с пръчката си някъде към средата на склона.

— Точно така. Ето дотам.

След като бяха изкачили около една трета от разстоянието до върха, стигнаха до малка равна площадка. Хидейоши застана там и се огледа. Вятърът изсуши потта от челото му. Оттук можеше като на длан да види цялата местност от Янагасе до долно Його. Пътят за северните области, който се виеше през планината и свързваше няколко села, приличаше на тънка панделка.

— Кой връх е Накао?

— Онзи ето там.

Хидейоши погледна, накъдето сочеше войникът. Врагът беше разположен на стан на това място. По склона на планината вървеше дълга редица от знамена, която продължаваше чак до подножието. Всичките принадлежаха на едно и също поделение. Ако погледнеше по-надалеч, човек можеше освен това да види, че знамената на северните войски покриват цялата далечна околност и се веят по ключовите места на по-близките върхове и покрай пътя. Сякаш някой върховен майстор на военното изкуство бе решил да превърне това парче земя в поле, на което да изпита всички свои умения. В разположението на отрядите не бе оставена и една празнина и те величествено стояха насреща, готови сякаш да погълнат противника.

Хидейоши мълчешком огледа всичко това, след това обърна поглед към главния лагер на Кацуие на връх Накао и дълго се взира неподвижно в него.

Като се напрегна, различи някаква група от хора, които подобно на мравки се трудеха върху нещо непосредствено на юг от лагера. Това се повтаряше на не едно и две места. По всяко, дори и съвсем малко възвишение, се наблюдаваше раздвижване.

— Е, изглежда Кацуие се готви за дълъг поход.

Хидейоши вече знаеше обяснението за всичко. Неприятелят укрепява южната страна на лагера си. Целият боен ред, който като ветрило се разпростираше с главната армия в средата, беше много добре обмислен. Настъплението им щеше да е внимателно и сигурно пресметнато. Нямаше признак, че се готвят да нападат изневиделица.

Замисълът на враговете му беше ясен. Накратко, Кацуие ще се опита да го задържи на това място, за да даде на своите съюзници в Исе и Мино време да се подготвят, за общо настъпление отпред и откъм тила.

— Да се връщаме — нареди той и тръгна надолу по склона. — Няма ли друг път, по който да слезем?

— Има, господарю — отвърна гордо един от оръженосците.

Стигнаха до един съюзнически стан точно между връх Тенджин и Икенохара. По знамената познаха, че войниците са на Хосокава Тадаоки.

— Жаден съм — заяви Хидейоши, след като се представи на входа.

Тадаоки и неговите служители сметнаха, че господарят им прави изненадваща проверка.

— Не — обясни той, — просто се връщам от връх Фуморо. Но след като съм дошъл…

Застана пред Тадаоки, пи вода и започна да дава заповеди:

— Веднага вдигайте шатрите и се връщайте у дома. После се качете на бойните кораби, които стоят на котва при Миядзу в Танго и нападнете вражеското крайбрежие.

Хрумването за флот дойде на Хидейоши, докато изкачваше планината. Замисълът като че нямаше нищо общо със сегашните му грижи, но такива несъответствия изглежда бяха присъщи на неговия ум. Ходът на мисълта му не се ограничаваше от това, което той виждаше пред себе си.

След половин ден оглед на положението Хидейоши вече почти напълно бе определил по-нататъшната си стратегия. Същата нощ повика в шатрата си всички военачалници и им каза какво мисли да прави — тъй като врагът се готви за продължително противостояние, техните отряди също ще построят насипи и ще се готвят за отбрана.

Започна изграждането на верига от укрепления. Всичко бе замислено със замах — строежът трябваше и да повдигне духа на войниците. Решението на Хидейоши да го започне пред самите очи на врага, докато решителната битка изглеждаше вече неизбежна, можеше да се нарече или безразсъдно, или дръзко. Това лесно би могло да струва загуба на войната. Въпреки това той бе готов поеме риска, за да заздрави отношенията си с обитателите на областта, където воюваха.

Начинът, по който воюваше Нобунага, обикновено биваше определян с изрази като „неудържима сила“; казваха, че с настъплението му тревата и дърветата изсъхвали. Този на Хидейоши обаче бе по-различен. Където и да се появеше и да разпънеше стана си, той се опитваше да привлече местните хора на своя страна. Този въпрос беше за него особено важен и той искаше да се погрижи за това, още преди да се е заел със същинския разгром на противника.

Строгите заповеди са опора на войската, но дори и в дни, когато се очакваше кръвопролитие, край мястото където Хидейоши поставяше своето походно столче, сякаш повяваше пролетен ветрец. Някой дори написа стиховете: „Където е Хидейоши, там духа пролетен вятър.“

Редиците от крепости трябваше да преминат през две местности. Първата тръгваше от Китаяма в Наканого покрай пътя за северните области през върховете Хигашино, Данги и Шинмей; втората следваше върховете Ивасаки, Оками, Шидзугадаке, Тагами и Киномото. Такова голямо начинание изискваше десетки хиляди работни ръце.

Хидейоши събра хора от областта Нагахама. В околностите, особено опустошени от войната, той нареди да се поставят табели с обявления, че се търсят работници. Планините бяха пълни с бежанци. Навсякъде се сечаха трупи, проправяха се пътища, издигаха се укрепления и лесно можеше да се повярва, че крепостите ще изникнат като за една нощ. Работата по строежа обаче не беше лесна. Всяко от укрепленията се нуждаеше от наблюдателна кула и помещения за войниците, от ров и насипи. Издигаха се по три дървени огради, а право над пътя, по който бе най-вероятно да нападне врагът, струпваха дървета.

Между връх Хигашино и връх Данги се проточиха ограда и окоп. Това бе местността, за която бе най-вероятно да се превърне в бойно поле. Дори тази задача сама по себе си беше обезсърчаваща, но нужната работа привърши само за двадесет дни. Като помощници се включиха дори жени и деца.

Шибата от време на време нападаха нощем и се опитваха да създават дребни пречки на строежа, без обаче да могат да спрат хода му. Те изглежда разбраха, че не могат да имат същински успех срещу хора, които постоянно са добре подготвени и отново притихнаха като самата планина, в която се бяха настанили.

Положението бе почти зловещо. Защо просто някоя от страните не предприеме нещо? Хидейоши обаче добре разбираше какво става. Постоянната мисъл, че има пред себе си стар и опитен боец, който не е лесна плячка, владееше ума и на Кацуие. Имаше обаче и други важни причини.

Кацуие вече беше свършил с военните приготовления, но смяташе, че още не е назряло времето да вдигне на крак съюзниците, на които разчита.

Тези съюзници бяха, разбира се, отрядите на Нобутака в Гифу. Веднага щом той се окаже свободен, за да настъпи, Такигава Кадзумасу също щеше да е в състояние да нападне от крепостта Кувана. Едва тогава Кацуие би могъл да премине към осъществяване на своите замисли.

Повелителят на рода Шибата знаеше, че ако нещата не се развият по този начин, победата няма да му се удаде лесно. От самото начало внимателно и с известна тревога беше планирал всичко точно по този начин. Основа на предвижданията му бе сравнението, което правеше между силата на областите на Хидейоши и на своите собствени.

По това време, като се вземе предвид славата на противника му след сражението при Ямадзаки, съюзниците, на които той би могъл да разчита, бяха областите Харима, Таджима, Сетцу, Танго, Ямато и още няколко, които общо биха могли да съберат около шестдесет и седем хиляди войници. Ако към това се прибавят и дружините от Овари, Исе, Ига и Бидзен, общото число щеше да е към сто хиляди.

Кацуие можеше да събере силите на Ечидзен, Ното, Ояма, Оно, Мацуто и Тояма. Това би означавало войска от не повече от четиридесет и пет хиляди души. Ако обаче го подкрепяха Мино и Исе на Нобутака и частите на Кадзумасу, щеше да разполага с близо шестдесет и две хиляди мъже, което го правеше почти равностоен на неприятеля.