Ейджи Йошикава
Тайко (5)

„Маймуна! Маймуна!“

— Пчелата е моя!

— Моя е!

— Лъжец!

Седем-осем малки момчета профучаха като вихрушка през полето, като махаха напред-назад с пръчки между жълтите цветове на хряна и снежнобелите репици в търсене на диви пчели, които наричаха корейки, с техните пълни с мед торбички. Синът на Яемон, Хийоши, бе шестгодишен, но сбръчканото му лице приличаше на маринована слива. Беше по-дребен от другите момчета, но станеше ли дума за бели и пакости, никое от селските деца не можеше да се мери с него.

— Глупак! — викна той, съборен на земята от едно по-едро момче, с което се бяха сбутали заради една пчела. Преди да се е изправил на крака, друг стъпи отгоре му. Хийоши го дръпна за глезена и го събори.

— Пчелата е на този, който я е уловил! Хванеш ли я, твоя е! — и той ловко скочи на нозе и я сграбчи във въздуха. — Яу! Тази си е моя!

Стиснал пчелата, Хийоши направи още десет крачки, преди да разтвори шепа. После откъсна главичката и крилата и я пусна в устата си. Стомахчето на пчелата беше торбичка, пълна със сладък мед. За тези деца, никога не вкусвали захар, нещо толкова сладко изглеждаше като истинско чудо. С притворени очи Хийоши остави меда да се стече в гърлото му и примлясна с устни. Останалите деца гледаха и устата им се пълнеха със слюнка.

— Маймуна! — провикна се едно едро момче по прякор Нио — единственото, което Хийоши не можеше да надвие. Другите, като знаеха това, го последваха.

— Павиан!

— Маймуна!

— Маймуна, маймуна, маймуна! — завикаха те в един глас. Дори и най-дребното момче, Офуку, се присъедини. Казваха, че е на осем, но не беше много по-едър от шестгодишния Хийоши. Имаше обаче много по-добър вид — цветът на кожата му беше светъл, а формата на очите и носа — съвсем правилна. Офуку бе дете на богат селянин и единствен носеше копринено кимоно. Същинското му име навярно бе нещо подобно на Фукутаро или Фукумацу, но го бяха съкратили и прибавили отпред буквата „о“, по подражание на често срещания при синовете на богати семейства обичай.

— И ти ли трябваше да го кажеш? — втренчи се ядно Хийоши в Офуку. Не го беше грижа дали другите момчета му викат маймуна, но с Офуку бе по-иначе. — Да не си забравил, че аз съм този, дето винаги те защитава, медузо безгръбначна?

При това напомняне Офуку нямаше какво да отвърне. Той загуби смелост и почна да си гризе ноктите. Макар и дете, това, че бе наречен неблагодарник, го засегна много повече от „безгръбначна медуза“. Другите отместиха поглед — облак жълт прах на долния край на полето отвлече вниманието им от медоносните пчели.

— Вижте, войници! — провикна се едно от момчетата.

— Самураи! — додаде друго. — Връщат се от сражение.

Децата замахаха и запляскаха с ръце.

Господарят на Овари, Ода Нобухиде, беше яростен враг на своя съсед Имагава Йошимото и това обстоятелство водеше до непрестанни сблъсъци по общата им граница. Първата година отрядите на Имагава бяха прекосили чертата, опожарили села и унищожили реколтата. Тези на Ода излязоха от крепостите Нагоя и Кийосу, разбиха противниците и ги изклаха до един. През следващата зима хората нямаха нито храна, нито подслон, но не роптаеха против господаря си. Щом имаше глад, гладуваха; щом имаше студ, студуваха. Всъщност, противно на очакванията на Йошимото, тези несгоди само засилиха тяхната неприязън към него.

Децата виждаха и слушаха такива неща, откакто се бяха родили. Видеха ли войниците на господаря, все едно, че виждаха себе си. Това беше в кръвта им и нищо не ги въодушевяваше повече от гледката на въоръжени мъже.

— Да идем да видим!

Момчетата се спуснаха тичешком към войниците. Останаха само Офуку и Хийоши, загледани ядно един в друг. Плашливият Офуку искаше да побегне с другите, но погледът на Хийоши сякаш го задържа на място.

— Извинявай.

Офуку колебливо се приближи до Хийоши и сложи ръка на рамото му.

— Съжалявам, чу ли?

Хийоши ядовито се дръпна, но като видя, че Офуку е на път да се разплаче, омекна.

— Понеже се лепна за другите и почна да говориш така за мене — укори го той. — Те като ти се присмиват, винаги те наричат с лоши имена от рода на „китайче“. А аз някога подигравал ли съм ти се?

— Не.

— Винаги съм казвал — дори и едно китайче, ако е от нашата банда, е един от нас. Нали така?

— Да — Офуку избърса очи.

Калта се смеси със сълзите и направи петънца около очите му.

— Глупчо! Понеже плачеш, затова ти викат „китайче“. Хайде, ела да видим войниците. Ако не побързаме, ще са си отишли — Хийоши хвана Офуку за ръка и побягна след другите.

През праха се съзираха очертанията на коне и бойни знамена. Бяха около двадесет конни самураи и двеста пешаци. На края се влачеше пъстра дружина от оръженосци, понесли пики, копия и лъкове. Отрядът пресече долината Инаба по пътя за Ацута и се закатери по високия бряг на река Шонай. Децата изпревариха конете и заподскачаха нагоре по склона. Хийоши, Офуку, Нио и останалите сополиви момчета с блеснали очи закъсаха рози, теменужки и други диви цветя и почнаха да ти хвърлят във въздуха, като викаха с пълен глас „Хачиман, Хачиман!“ (името на бога на войната) и „Победа за смелите ни и славни воини!“. Където и да срещнеха войници, в селото или по пътя, децата незабавно подемаха този вик.

Военачалникът, конните самураи и вървящите с усилие прости войници мълчаха. Силните им лица напомняха маски. Нито предупреждаваха децата да не се приближават много до конете, нито ги удостояваха с нещо повече от лека усмивка. Изглежда, този отряд бе част от войската, която се оттегляше от Микава. По всичко личеше, че битката е била сурова. Конете и войниците имаха изтощен вид. Покритите с кръв ранени тежко висяха на раменете на другарите си. Засъхнала кръв, черна като лак, лъщеше по броните и дръжките на копията. Потните лица бяха така полепнали с прах, че се виждаше само блясъкът на очите.

— Дайте на конете да пият — заповяда един от офицерите. Качените по седлата самураи предадоха на висок глас заповедта до последните редици. Последва заповед за почивка. Конниците слязоха на земята, а пешаците замряха по местата си. С въздишка на облекчение те мълчаливо се свлякоха върху тревата.

На отсрещния бряг на реката, крепостта Кийосу изглеждаше съвсем малка. Един от самураите бе по-малкият брат на Ода Нобухиде, Йосабуро. Седнал на малко столче, заобиколен от половин дузина умълчани слуги, той впери поглед в небето.

Мъжете се заеха да превързват ранените си крайници. По бледността на лицата им личеше какво поражение са претърпели. За децата това остана незабелязано. Видеха ли кръв, те самите се превръщаха на окъпани в кръв герои; зърнеха ли блясъка на копия и мечове, вече бяха убедени, че врагът е смазан и начаса се изпълваха с гордост и вълнение.

— Хачиман! Хачиман! Победа!

Щом конете се напиха с вода, децата с възгласи обсипаха и тях с цветя.

Един застанал до коня си самурай забеляза Хийоши и подвикна:

— Хей, сина на Яемон! Как е майка ти?

— Кой, аз ли?

Хийоши отиде при мъжа и вдигна изпоцапаното си лице право към него. Онзи кимна и сложи ръка върху потната глава на момчето. Самураят бе на не повече от двадесет години. При мисълта, че този човек иде направо от битка и като усещаше тежестта на желязната му ръкавица върху главата си, Хийоши цял се изпълни с тържествено чувство.

„Дали семейството ми наистина се познава с такъв самурай?“, зачуди се той. Приятелите му се бяха наредили наблизо и го гледаха — личеше си колко горд се чувства.

— Ти си Хийоши, нали?

— Да.

— Хубаво име. Да, хубаво име.

Младият самурай потупа за последен път Хийоши по главата, после затегна колана на кожените си доспехи, без да престава да се вглежда в лицето на момчето. Нещо го накара да се засмее.

Хийоши бързо се сприятеляваше, дори и с възрастни. Докосването на един непознат, при това — воин, накара големите му очи да заблестят от гордост. Той бързо си възвърна обичайната приказливост.

— Обаче никой не ми вика Хийоши, да ви кажа. Само татко и майка ми казват така.

— Заради вида ти, предполагам.

— Маймунски?

— Е, добре е, че сам го знаеш.

— Всички ми казват така.

— Ха-ха! — самураят имаше силен глас и също толкова гръмък смях. Останалите мъже се присъединиха към него, докато Хийоши, който се опитваше да си придаде отегчен вид, извади от ризата си едно стръкче овес и се зае да го дъвче. Сокът от сламката имаше мирис на трева и сладък вкус.

Небрежно изплю издъвканото стръкче.

— На колко си години?

— Шест.

— Наистина ли?

— А вие откъде сте, господине?

— Аз познавам добре майка ти.

— А?

— Нейната сестра често идва у дома. Като се прибереш, предай й поздрави от мене. Кажи й, че Като Данджо й праща много здраве.

Щом почивката свърши, войниците и конете отново се подредиха и прекосиха плитчините на Шонай. Докато бързо възсядаше коня си, Данджо отново погледна назад. Въоръжен с меч и доспехи, той излъчваше благородство и сила.

— Кажи й, че като свършим да се бием, ще се отбия при Яемон — и Данджо с вик пришпори коня си и навлезе в плиткото, за да догони редицата. Мътната вода се плискаше в нозете на животното.

Хийоши, който все още усещаше вкуса на овесения сок в устата си, като в унес впери поглед подире му.

 

 

Всяко поредно ходене до килера силно разстройваше майката на Хийоши. Отиде да донесе туршия, жито и дърва за огъня и както винаги, това й напомни, че запасите често се изчерпват. При мисълта за бъдещето буца засядаше в гърлото й. Имаше само двете си деца — шестгодишния Хийоши и деветгодишната му сестра Оцуми и разбира се, нито един от двамата не беше достатъчно голям за същинска работа. Мъжът й, ранен по време на война, не го биваше за друго, освен да седи край огнището и да се взира втренчено в празното под окачения чайник, дори и през лятото, когато не палеха огъня.

„Тези неща… по-добре да ги изгоря“, помисли си тя.

На стената на килера беше подпряно копие с черна дъбова дръжка, а над него висяха пешашки шлем и нещо, прилично на част от стари доспехи. По времето, когато мъжът й отиде в бой, това снаряжение бе най-доброто, което имаше. Сега бе покрито със сажди и също като него — безполезно. Всеки път щом го погледнеше, не усещаше нищо, освен отвращение. При мисълта за война я полазваха тръпки.

„Каквото и да казва мъжът ми, Хийоши няма да стане самурай“, помисли си тя.

По времето, когато се омъжи за Киношита Яемон, смяташе за най-добре да има самурай за съпруг. Нейният род, Гокисо, макар и малък, беше самурайски и ако и Яемон да бе само пешак, той служеше на Ода Нобухиде. Щом станаха мъж и жена и се заклеха за в бъдеще да „спечелят сто крини ориз“, бойното снаряжение стана символ на надеждите им и нещо по-важно от предметите за домакинството, които тя бе желала. Нямаше спор, че с него бяха свързани щастливи спомени от семейния й живот, ала контрастът между тези младежки мечти и настоящето бе повече от очевиден. Това беше като проклятие, което гризеше сърцето й. Осакатиха мъжа й, преди да се отличи в сражение. Понеже бе прост пехотинец, той беше принуден да напусне службата при господаря си. През първите шест месеца му бе трудно да изкарва прехраната си и най-сетне бе станал земеделец. Сега не беше способен да върши дори това.

Жена му пое нещата в свои ръце. Като вземаше със себе си двете деца, съпругата на Яемон береше черничеви листа, ореше ниви, вършееше овес и така през всичките тези години бе успяла да устои на бедността. А в бъдеще? Пред въпроса дали слабите й ръце ще издържат, нейното сърце се изпълваше със студ и мрак, досущ като празния килер. Най-сетне сложи храната за вечеря — овес и няколко глави сушена ряпа — в една бамбукова кошница и излезе от помещението. Още нямаше тридесет, но раждането на Хийоши не беше леко и оттогава кожата й имаше бледия цвят на незряла праскова.

— Мамо — гласът бе на Хийоши.

Той излезе иззад ъгъла на къщата, като се оглеждаше за нея. В живота си имаше една светла надежда — да отгледа Хийоши и да направи от него такъв син и наследник, който ще може да отрасне бързо и всеки ден да дарява съпруга й поне с малко саке. При тази мисъл й ставаше по-добре.

— Тук съм, Хийоши.

Момчето се завтече натам, откъдето идеше гласът на майка му и я хвана за ръката, с която държеше кошницата.

— Днес на брега срещнах един човек, който те познава.

— Кого?

— Един самурай. Като еди-кой си. Каза, че те познавал и ти прати поздрави. Потупа ме по главата и ме пита разни неща.

— Трябва да е бил Като Данджо.

— Беше с цяла дружина войници. Тъкмо се връщаха от битка. И яздеше добър кон! Кой е това?

— Ами, Данджо живее близо до храма Комьоджи.

— И?

— Сгоден е за по-малката ми сестра.

— Сгоден?

— Ама си любопитен!

— Ами не разбирам.

— Ще се женят.

— Какво? Искаш да кажеш, че ще бъде мъж на по-малката сестра на майка ми? — Хийоши се засмя с доволен вид.

Ако и да беше нейно собствено дете, щом видя зъбатата му, малко нагла усмивка, майка му наум го нарече недорасъл малък негодник.

— Мамо, в килера има една ей толкова голяма сабя, нали?

— Има. На тебе за какво ти е?

— Няма ли да ми я дадеш? Съвсем е изтъпяла, пък и татко вече не я носи.

— Пак ли на война ще си играете?

— Може, нали?

— В никакъв случай!

— А защо?

— Какво ще стане, ако един земеделски син навикне да носи сабя?

— Ами аз един ден ще стана самурай — и той тупна с крак като разглезено дете, решил, че с това въпросът е разрешен.

Майка му се втренчи в него и очите й се наляха със сълзи.

— Глупчо! — скара му се тя.

После непохватно изтри очи и го поведе за ръка надолу.

— Я по-добре се опитай да помогнеш на сестра си малко и извади вода от кладенеца — и като го влачеше насила, тя стигна до къщата.

— Не, не!

Хийоши се противеше, викаше и заравяше пети в праха.

— Не! Мразя те! Ти си глупава! Не!

Майка му продължаваше да го дърпа решително. Тъкмо в този момент през запречения с бамбук прозорец до тях достигна, заедно с дим от огнището, шумът на кашлица. Щом дочу гласа на баща си, Хийоши се попрегърби и млъкна. Яемон бе само на четиридесет, но, обречен да прекара дните си като инвалид, беше добил дрезгавия, кашлящ глас на човек, минал петдесетте.

— Ще кажа на баща ти, че не ме слушаш — закани се майка му и го пусна. Той скри лицето си в ръце, заплака без глас и почна да трие очи.

Майката погледна този така своенравен малчуган и се запита какво ли ще излезе от него.

— Онака! Защо пак викаш на Хийоши? Не ти прилича. Може ли да се караш така със собственото си дете и да крещиш? — попита през прозореца Яемон с пискливия глас на болен.

— Тогава ти трябва да му се скараш — рече с укор Онака.

Яемон се засмя.

— Защо? Понеже иска да си играе със старата сабя?

— Да.

— Че той само си играе.

— А не трябва да го прави.

— Момче е и при това ми е син. Толкова лошо ли е това? Дай му сабята!

Онака погледна учудено към прозореца и разочаровано прехапа устни.

„Спечелих!“ Хийоши тържествуващ се радваше на победата си, но това продължи само миг. Щом видя потеклите по бледите бузи на майка му сълзи, неговата радост изстина.

— Ох, престани да плачеш! Вече не искам сабята. Ще ида да помогна на кака.

Той се затърча към кухнята, където сестра му, наведена над глинената пещ, духаше в нея през бамбуково стъбло и се опитваше да съживи загасналия огън.

Хийоши нахълта с думите:

— Хей, да донеса ли вода?

— Не, благодаря — отвърна Оцуми и го изгледа с плаха изненада. Зачудена какво ли е намислил, тя поклати глава.

Хийоши вдигна похлупака на голямата стомна за вода и надзърна вътре.

— Вече е пълна. Да намачкам ли варения фасул?

— Не! Недей ми се пречка!

— Пречкам ли? Искам само да ти помогна. Дай да направя нещо за теб. Да донеса ли туршия?

— Не отиде ли майка да вземе преди малко?

— А тогава аз какво да направя?

— Стига само да бъдеш послушен и мама ще остане доволна от това.

— Ами сега не съм ли послушен? Има ли огън в пещта? Дай да ти го запаля. Дръпни се.

— Сама ще се справя!

— Само се дръпни малко…

— Виж какво направи! Изгаси го!

— Лъжеш! Ти го изгаси!

— Не съм!

— Кресла!

Хийоши, ядосан на дървото, което не искаше да се запали, плесна сестра си по бузата. Оцуми заплака силно и се оплака на баща си. И тъй като стаята беше близо, много скоро бащиният глас прокънтя в ушите на Хийоши.

— Недей удря сестра си! Един мъж не бива никога да удря жена. Хийоши, я ела веднага тук!

Зад паравана Хийоши тежко преглъщаше и се взираше укор в Оцуми. Майката влезе и застана на прага, озадачена, че това се повтаря за кой ли път.

Яемон всяваше страх повече от всички други бащи. Хийоши веднага му се подчини. Той седна изпънат и вдигна очи към баща си.

Киношита Яемон седеше пред огнището. Зад гърба му стоеше патерицата, на която се подпираше, за да ходи. Без нея не можеше да стигне никъде, дори до клозета. До лакътя му бе дървената кутия за предене на коноп, която при добро желание използуваше. Макар и сакат, можеше да припечели малко пари в повече за семейството.

— Хийоши.

— Да, господине?

— Недей да ядосваш майка си.

— Добре.

— И не се карай със сестра си. Помисли си как изглеждаш отстрани. Как трябва да се държи един мъж и как да се отнася към жените, които имат нужда да бъдат защитавани?

— Ами, аз… аз не исках…

— Млък! И аз имам уши. Знам къде си и какви ги вършиш, макар никога да не излизам от тази стая.

Хийоши потрепери. Той вярваше на думите на баща си.

Въпреки всичко, Яемон не можеше да потисне своята привързаност към единствения си син. Никога не би могъл да си върне ръката и крака, но вярваше, че чрез това дете кръвта му ще продължи да тече още сто години. Отново погледна Хийоши и настроението му се промени. Бащата би трябвало най-добре да може да съди за сина си, но дори и в мигове на най-голям оптимизъм Яемон не виждаше как този сополив малък немирник с чудат вид би се издигнал по-горе от родителите си и измил срама от тяхното име. И все пак, Хийоши беше неговият единствен син и Яемон му възлагаше почти неосъществими надежди.

— Сабята е в килера. Искаш ли я, Хийоши?

— Ами… — и Хийоши поклати глава.

— Не я ли искаш?

— Искам я, но…

— Защо тогава не го кажеш?

— Мама каза — в никакъв случай.

— Понеже жените ненавиждат саби. Почакай.

Той взе патерицата и с куцане влезе в другата стая. За разлика от тези на бедните селяни, къщата им имаше няколко на брой помещения. Някога в нея бяха живели роднини на майката на Хийоши. Яемон имаше малко роднини, но семейството на жена му се знаеше в околността.

Хийоши не чу очакваното мъмрене, но все пак усещаше неудобство. Яемон се върна с къса, увита в платно сабя. Не беше онази, която събираше ръжда в килера.

— Това е за тебе, Хийоши. Носи я, когато поискаш.

— Моя? Наистина ли?

— Но като се вземе пред вид колко си малък, по-добре ще е да не я носиш пред други хора. Направиш ли го, ще ти се смеят. Побързай да пораснеш достатъчно, та да можеш да я носиш, без да ти се присмиват. Ще го направиш ли заради мен? Дядо ти е поръчал да направят тази сабя…

След малко Яемон продължи. Погледът му бе натежал и говореше бавно.

— Дядо ти беше земеделец. Когато се опита да се издигне в живота и да направи нещо от себе си, накара един майстор на саби да направи това тук за него. Ние, Киношита, сме имали някога запис на родословното си дърво, но той изгорял в един пожар. А много преди дядо ти да успее да постигне нещо, беше убит. Бурни времена бяха и много хора ги сполетя същата съдба.

В съседната стая гореше лампа, но на тях им светеше пламъкът от огнището. Докато слушаше баща си, Хийоши се вглеждаше в алените езици. Разбираше ли го синът му или не, Яемон усещаше, че не може да говори за такива неща пред жена си или дъщеря им.

— Ако още го имаше родословното дърво на Киношита, щях да мога да ти разкажа за твоите прадеди, но то е станало на пепел. Има обаче живо родословно дърво и то ти е било предадено. Ето го — и Яемон поглади сините вени на китката си.

Кръв.

На това искаше да го научи. Хийоши кимна, после стисна своята китка. И в неговото собствено тяло имаше такива кръвоносни съдове. Няма съмнение! Няма родословие, по-живо от това пред него.

— Не знам кои са предците ни преди времето на дядо ти, но съм сигурен, че някои от тях са били големи хора. Били са, предполагам, самураи или може би — учени. Кръвта на тези мъже продължава да тече и ти е била предадена от мене.

— Да — кимна отново Хийоши.

— Аз, обаче, не съм голям мъж. Свърших просто като сакат човек. Ето защо, Хийоши, ти трябва да станеш прочут!

— Татко — рече Хийоши с широко разтворени очи, — какъв трябва да стана, за да бъда прочут?

— Всичко може да постигне човек. Най-малкото, ако станеш един храбър войн и носиш този скъп спомен от дядо ти, ще мога да умра без съжаление.

Хийоши не каза нищо и доби объркан вид. Неуверен в себе си, той избягваше втренчения поглед на бащата.

„Ами разбира се, та той е дете“, помисли си Яемон, като забеляза недостойната реакция на сина си. Може би всичко се корени в крайна сметка не в кръвта, а в средата. И мъка заля сърцето му.

Майката вече бе приготвила вечерята и мълчаливо чакаше в ъгъла съпругът й да свърши да говори. Смяташе тъкмо обратното на него. Мисълта, че Яемон ще подтикне детето да стане самурай й бе омразна и тя мълчаливо се молеше за бъдещето на Хийоши. Толкова е неразумно да се говори така на едно дете. Искаше й се да се намеси: „Хийоши, баща ти казва всичко това от огорчение. Ще сгрешиш, ако тръгнеш по същия път като него. И да си глупав, бъди си, но, моля те, стани земеделец, дори да имаш само едно малко парче земя.“ А на глас каза:

— Хайде да ядем. Хийоши и Оцуми, елате малко по-близо до огнището.

Като започна от бащата, тя подаде на всеки клечки за хранене и паница.

Беше обичайното им ядене — рядка овесена чорба. При все това, всеки път, щом го погледнеше, Яемон се усещаше още по-тъжен — беше баща, който не може да посрещне нуждите на жената и децата си. Хийоши и Оцуми с почервенели бузи и носове вдигнаха паниците и ометоха с наслада храната, без ни най-малко да я сметнат за бедняшка. За тях богатството се простираше дотук.

— Имаме онзи варен боб от грънчаря в Шинкава, и сушени зеленчуци и сухи фъстъци в килера, така че Оцуми и Хийоши трябва добре да се нахранят — каза Онака с желанието да успокои съпруга си за благосъстоянието на семейството. Самата тя не хвана клечките преди децата й да са се наситили и баща им да е приключил с яденето. Легнаха си веднага след вечеря. Същото правеха почти във всяка друга къща. След залез-слънце в Накамура не светеха лампи.

С падането на мрака из полята и по пътищата можеше да се чуе шум от нозе, шум от близки сражения. Ронини, бежанци и вестоносци с тайни поръчения — всички те обичаха да пътуват през нощта.

Хийоши често сънуваше кошмари. Дали в мъртвилото на нощта чуваше или борбата за господство над тази земя се вселяваше в сънищата му? Тази нощ той срита лежащата до него на рогозката Оцуми и щом тя извика изненадано, кресна:

— Хачиман! Хачиман! Хачиман!

Скочи от рогозката и веднага отвори широко очи. После, макар и майка му да го успокои, дълго още остана полубуден и напрегнат.

— Има треска. Изгори малко прах от мокса на бузата му — посъветва я Яемон.

— Не трябваше да му показваш онази сабя и да му разказваш истории за прадедите — беше отговорът.

 

 

На следващата година в дома настъпи голяма промяна — Яемон се разболя и почина. Хийоши не плака при вида на лицето на мъртвия си баща и на погребението весело подскачаше наоколо.

През есента на осмата година от раждането му в къщата отново дойдоха тълпи от гости. Цяла нощ правиха оризови питки, пиха саке и пяха. Един от роднините каза на Хийоши:

— Младоженецът ще ти стане нов баща. Преди той бе приятел на Яемон и също служеше на рода Ода. Казва се Чикуами. Трябва да му бъдеш добър син.

Докато ядеше оризовата си питка, Хийоши влезе да надникне вътре. Майка му бе изрисувала лицето си и изглеждаше необичайно хубава. Беше свела очи надолу, а до нея стоеше по-стар непознат мъж. Гледката зарадва Хийоши.

— Хачиман! Хачиман! Хвърляйте цветя! — завика той и тази вечер бе по-весел от всички.

Отново дойде лято. Зърното изкласи. Всеки ден Хийоши и другите селски деца плуваха голи в реката, после ловяха и ядяха червените полски жабки. Месото им бе дори по-вкусно от меда на пчелите-корейки. Майката на Хийоши му бе казала, че жабите лекуват детски недъзи и оттогава те бяха станали негово любимо ястие.

Като че всеки път, щом идеше да играе, Чикуами тръгваше да го търси.

— Маймунке, маймунке! — викаше новият му баща.

А той работеше упорито. За по-малко от година оправи положението на семейството и гладните дни отминаха. Ако Хийоши си беше в къщи, от сутрин до вечер винаги му намираха работа за вършене. Станеше ли мързелив или непослушен, големите ръце на Чикуами скоро влизаха в действие. Момчето мразеше това повече от всичко. Не се противеше на работата, но се стараеше дори за миг да не привлича погледа на втория си баща. Всеки ден без изключение Чикуами лягаше за следобеден сън. При първа възможност Хийоши се измъкваше от дома. Не след дълго обаче онзи идваше да го прибере с викове:

— Маймунке! Къде ни се дяна маймунката?

Щом новият му баща дойдеше да го търси, Хийоши начаса оставяше с каквото се бе заел и се шмугваше между овесените стъбла. Накрая Чикуами се уморяваше да го търси и тръгваше да се връща. Тогава момчето се измъкваше навън и надаваше победен вик. Никога не му идваше наум, че щом се върне вечерта у дома, ще го оставят без вечеря и ще го накажат. Играта така го увличаше, че съвсем се забравяше.

Днес Чикуами нервно крачеше през овеса и погледът му се стрелкаше насам-натам.

— Къде ли е този малък пакостник?

Хийоши бежешком се изкатери по склона до реката.

Щом баща му стигна дотам, завари само застаналия наблизо Офуку. Той единствен носеше дрехи през лятото и нито плуваше, нито ядеше от червените жаби.

— А, ти не си ли момчето на грънчаря? Знаеш ли къде се е скрила нашата маймунка? — попита го Чикуами.

— Не — отвърна Офуку с неколкократно поклащане на главата.

Чикуами му се закани.

— Излъжеш ли ме, ще ида у вас и ще кажа на баща ти.

Страхливият Офуку пребледня.

— Крие се ей в онази лодка — и той посочи малкия съд, изтеглен на речния бряг.

Щом баща му се затича натам, Хийоши бързо изскокна навън, досущ на някой немирен речен дух.

С един скок Чикуами го стигна и го повали. При падането Хийоши удари устата си в един камък и между зъбите му потече кръв.

— Ох, боли!

— Заслужаваш си го!

— Извинявай!

След като шляпна момчето два-три пъти, Чикуами го вдигна с една ръка и се забърза към къщи. Макар да го наричаше „маймунка“, той нямаше лоши чувства към него. Понеже бързаше да се пребори с бедността на семейството, смяташе, че трябва да бъде строг с всеки, а освен това искаше, дори ако се наложи и насила, да изправи характера на Хийоши.

— Вече си на девет години, малък мързеливецо — скара му се той.

Едва влезли отново в къщи, сграбчи момчето за ръката и го удари още няколко пъти с юмрук. Майката се опита да го спре.

— Не бъди толкоз снизходителна с него — сопна й се той.

Щом тя почна да плаче, той удари на Хийоши още един пердах.

— За какво плачеш? Бия този немирен маймуняк, понеже смятам, че ще му е от полза. Само бели прави!

Отпърво, при всеки бой Хийоши покриваше главата си с ръце и молеше за прошка. Сега само плачеше непрестанно, почти като в унес и сипеше обиди.

— Защо? Кажи ми защо? Дойде кой знае откъде, правиш се, че си ми истински баща и се фукаш. Обаче… моят истински татко…

— Как можеш да говориш така! — майка му пребледня, пое си дълбоко дъх и запуши с ръка устата си.

Гневът на Чикуами се удвои.

— Мързелува, че и умник ще ми се пише! — и той затвори Хийоши в килера и нареди на Онака да не му дава нищо за ядене тази вечер.

До смрачаване писъците на момчето се носеха от стаята.

— Пуснете ме да изляза! Глупак! Дръвник! Глухи ли сте? Не ме ли пуснете, ще запаля къщата!

Продължи да вика с глас като на виещо куче, но към полунощ съвсем отпадна и заспа. И тогава чу някой съвсем наблизо да го вика по име:

— Хийоши, Хийоши.

Сънуваше умрелия си баща. В просъница му извика:

— Татко!

После осъзна, че силуетът пред него е този на майка му. Беше се измъкнала тайно от къщи да му донесе нещо за ядене.

— Изяж това и се успокой. На сутринта ще помоля баща ти да ти прости.

Той поклати глава и се хвана за дрехите й.

— Лъжеш. Той не ми е баща. Моят баща нали умря?

— Но защо говориш така сега? Не бъди неразумен. Все ти казвам да бъдеш добър син на баща си.

Сякаш нещо я преряза на две. Хийоши обаче така и не разбра защо майка му чак се затресе от плач.

На следващия ден Чикуами почна още от зори да крещи на жена си.

— Измъкна се зад гърба ми посред нощ и му занесе да яде, нали? Понеже си толкова мека, затова никога няма да се оправи. И Оцуми да не стъпва близо до килера днес!

Свадата продължи почти до обед, докато накрая майката на Хийоши излезе сама от къщи и отново заплака. Тъкмо преди залез тя се върна отново, придружена от един свещеник от храма Комьоджи. Чикуами не попита жена си къде е ходила. Седнал навън да плете рогозка заедно с Оцуми, той само се намръщи.

— Чикуами — обърна се към него свещеникът, — съпругата ти дойде в храма да пита дали можем да вземем вашия син за послушник. Ти съгласен ли си?

Чикуами мълчаливо изгледа Онака, която стоеше до задната врата и хлипаше.

— Хм, мисля, че това няма да бъде зле. Но няма ли да му са нужни пари?

— За щастие жената на Като Данджо, който живее в подножието на хълма Ябуяма, се съгласи да даде. Те са сестри с твоята жена, нали така?

— Аха, значи е ходила при Като? — Чикуами доби раздразнен вид, макар да не бе против Хийоши да отиде в храма.

Като отговаряше само с по една сричка, той прие предложението.

После нареди на Оцуми какво да върши, отиде да прибере земеделските сечива и през остатъка от деня работи с вид на човек, изцяло погълнат от заниманието си.

Щом го пуснаха да излезе от килера, Хийоши трябваше да изслуша неколкократните предупреждения на майка си. Комарите го бяха хапали цяла нощ и лицето му бе отекло. Щом научи, че ще ходи да служи в храма, избухна в сълзи. После обаче бързо се успокои.

— В храма ще е по-добре — заяви той.

Докато още бе светло, свещеникът приготви всичко необходимо за Хийоши. С приближаването на мига за заминаване дори и Чикуами доби леко тъжен вид.

— Щом влезеш в храма, маймунке, ще трябва да си промениш навиците и да се вземеш в ръце — рече той на момчето. — Понаучи се да четеш и пишеш и дано скоро да те видим вече истински свещеник.

Хийоши смотолеви нещо в знак на съгласие и се поклони. Веднъж излязъл от външната страна на оградата, той отново и отново се извръщаше назад към фигурата на майка си, която го гледаше как се губи в далечината.

Малкият храм се издигаше на върха на едно възвишение на име Ябуяма, на известно разстояние от селото. Това бе будистко светилище на ордена Ничирен, а главният свещеник беше в напреднала възраст и прикован на легло. Двама млади свещеници се грижеха за сградите и градината. Заради дългите години на гражданска война селото бе обедняло и храмът имаше малко енориаши. Хийоши бързо се приспособи към новите условия и заработи усърдно, сякаш бе нов човек. Беше съобразителен и деен, свещениците проявяваха привързаност към него и се зарекоха да го обучат добре. Всяка вечер го караха да се упражнява в краснопис и го учеха на най-важното, при което той проявяваше необичайна способност за запомняне.

Веднъж един от тях му каза:

— Срещнах вчера майка ти по пътя и й казах, че се справяш добре.

Хийоши не разбираше достатъчно ясно защо майка му се натъжава, но това, което я радваше, радваше и него.

Когато обаче дойде есента на неговата десета година, храмът взе да му се вижда тесен. Двамата по-млади свещеници бяха отишли по съседните села да просят подаяния. В тяхно отсъствие той измъкна една дървена сабя, която си беше скрил заедно със собственоръчно направено копие. После се изправи на върха на хълма и се провикна към приятелите си, които се готвеха да си играят на война:

— Глупави сте вие, врагове! Елате ме нападнете от която страна поискате!

Макар въобще да не бе обичайното за това време, голямата камбана на храмовата кула внезапно заби. Изненадани, хората в подножието на хълма взеха да се питат какво ли става. От височината долетя камък, последван от керемида, която удари и нарани едно момиче, работещо в зеленчуковата си градина.

— Онова момче горе от храма е. Събрал е селските деца и пак си играят на война.

Трима-четирима души се изкачиха на хълма и застанаха пред главния вход на храма. Вратите бяха зейнали, а подът — покрит с пепел. Напречният кораб и олтарът бяха в безпорядък. Голямата кадилница бе счупена, хоругвите изглежда бяха послужили за някаква съмнителна цел, завесата от златен брокат беше разкъсана и захвърлена на страна, а ритуалният тъпан — спукан.

— Шобо! Йосаки! — завикаха родителите, които търсеха децата си. Хийоши не се виждаше никъде, останалите малчугани също бяха изчезнали внезапно.

Едва родителите се спуснаха до подножието на хълма и отгоре отново се дочу шумотевица. Храстите се раздвижиха, захвърчаха камъни, камбаните отново зазвъняха. Слънцето залезе и децата, насинени и изпоцапани с кръв, заслизаха с куцукане надолу.

Всяка вечер, щом свещениците се върнеха от събирането на подаяния, селяните отиваха в храма да се оплакват. Когато си дойдоха сега обаче, можаха само да се погледнат един другиго в изумление. Голямата кадилница пред олтара бе разчупена на две съвършено еднакви части. Този скъп съд бе дар от едного на име Сутеджиро — търговец на грънци от село Шинкава и един от малкото останали енориаши на храма. Когато преди три-четири години я посвети на храма, той им каза:

— Тази кадилница е работа на моя учител, покойния Городаю. Пазил съм я като най-скъп спомен. Изрисувал я бе по памет, а синята глеч положи особено грижливо. Като я предавам на храма, се надявам, че ще бъде пазена като нещо най-ценно, за вечни времена.

Обикновено държаха съсъда в кутия, но само преди седмица жената на Сутеджиро беше посетила храма. Тогава го бяха извадили и използвали, без да го приберат отново.

Свещениците бяха пребледнели като платно. Отгоре на всичко, ако кажеха на стария първосвещеник какво е станало, болестта му можеше да се влоши.

— Сигурно е била маймунката — обади се единият.

— Прав си — съгласи се спътникът му. — Никой друг от тези малки разбойници не би могъл да направи такива поразии.

— Какво да правим?

Те завлякоха Хийоши вътре и навряха парчетата от разбития съсъд пред лицето му. Момчето не можа да си спомни дали е счупило кадилницата, но каза:

— Съжалявам.

Това извинение, изречено спокойно и без дори следа от видимо разкаяние, още повече разгневи свещениците.

— Безбожник! — викнаха му те, вързаха ръцете му зад гърба и го завързаха за един от големите стълбове в храма.

— Ще те оставим така за няколко дни. Може да те изядат плъховете — закани се единият от тях.

Все едно и също му се случваше на Хийоши. Щом приятелите му дойдат на следващия ден, помисли си той с огорчение, няма да може да си играе с тях. И наистина, когато пристигнаха, те го видяха наказан и избягаха.

— Развържете ме — викна той след тях. — Иначе ще ви набия.

Възрастните поклонници и селските жени, които се изкачваха до храма, му се присмиваха:

— Кажете, не прилича ли на маймунка?

За малко се успокои достатъчно, за да си промърмори:

— Ще видите.

Малкото му тяло, притиснато към тежката храмова колона, внезапно бе изпълнено от усещане за голяма сила. Момчето обаче, като съзнаваше добре положението си, замълча и с изражение на упорство върху лицето запроклина наум съдбата.

Потъна в дълбок сън, но след малко се събуди, понеже не успяваше да преглътне. Денят бе ужасно дълъг. В безкрайно отегчение той впери поглед в счупената кадилница. На дъното на съда грънчарят беше написал с дребни йероглифи: „Направена с добро знамение. Городаю“.

Близкото село Сето, както впрочем и цялата област, бяха известни с изделията си от глина. Те никога преди не го бяха интересували, но сега, при вида на нарисувания върху кадилницата пейзаж, въображението му се събуди.

„Къде ли е това, питам се?“

Планини и каменни мостове, кули и хора, облекла и лодки, подобни на които никога не бе виждал, бяха изрисувани в индигово синьо върху белия порцелан. Всички те силно озадачиха момчето.

„Коя ли е тази страна?“, чудеше се то.

Не можеше да отгатне. С присъщите на децата остър ум и любознателност, като не можеше да намери отговор, Хийоши напрегна въображението си, за да запълни празнината.

„Може ли наистина да има такава страна?“

Докато напъваше ума си, нещо там проблесна — нещо, което бе учил или чул, но после беше забравил. Зарови се из паметта си.

„Китай! Това е то! Картина от Китай!“

Остана доволен от себе си. Докато погледът се плъзгаше по лъскавия фаянс, въображението го понесе към Китай.

Най-сетне денят свърши. Свещениците се върнаха от просия. Наместо, както бяха очаквали, да заварят Хийоши разплакан, те го видяха щастливо усмихнат.

— Дори наказанията не помагат. Не можем се оправи с него. По-добре да го върнем на родителите му.

Вечерта единият даде на Хийоши нещо за вечеря и го заведе долу в къщата на Като Данджо.

Данджо се беше излегнал близо до лампата. Като самурай той беше свикнал от сутрин до вечер да бъде изложен на военните несгоди. През редките дни на отдих стоенето у дома му се струваше прекалено спокойно. Почивката и отпускането го плашеха — можеше да навикне на тях.

— Оецу!

— Да? — дойде гласът й от кухнята.

— Някой чука на вратата.

— Да не са пак катериците?

— Не са, навън има някой.

Жена му избърса ръце, отиде до вратата и веднага се върна с думите:

— Един свещеник от Комьоджи е. Води Хийоши — по младото й лице премина сянка на тревога.

— Аха! — рече засмян Данджо, който бе очаквал това. — Изглежда са пуснали маймунката в отпуск.

Той изслуша монотонния разказ на свещеника за скорошните събития. Тъй като беше дал средствата за влизането на Хийоши в храма, сега се извини на всички засегнати и го взе под свои грижи.

— Щом не го бива за свещеник, няма какво да се прави. Ще го пратим обратно у дома в Накамура. Недейте се чувства повече задължени да го държите при себе си. Съжалявам, че ви е причинил само неприятности.

— Моля ви да обясните на родителите му как стоят нещата — завърши свещеникът.

Щом се изправи да си върви, походката му стана по-лека, сякаш някой бе смъкнал товар от раменете му. Хийоши изглеждаше съвсем не на място. Озърташе се с любопитство и се чудеше в чия ли къща е попаднал. Не беше спирал тук на път за храма, а и никой не му беше казвал, че наблизо живеят негови роднини.

— Е, малкия, ял ли си нещо? — попита усмихнат Данджо.

Хийоши поклати глава.

— Тогава си вземи малко питки.

Докато дъвчеше, момчето огледа закаченото над вратата копие и герба върху сандъка за оръжие, после се втренчи в Данджо.

„Дали наистина нещо му има на това дете?“, запита се самураят. Понякога действително се съмняваше. На свой ред впери очи в него, но Хийоши нито отмести, нито сведе поглед. У него нямаше и следа от малоумност. Усмихваше му се твърде мило.

Данджо се засмя и сам отдръпна очи.

— Доста си пораснал, а? Помниш ли ме, Хийоши?

В паметта на момчето изплува мъгляв спомен за един мъж, който, когато бе на шест години, го беше потупвал по главата.

Както беше редно за самураите. Данджо почти винаги спеше в крепостта Кийосу или на бойното поле. Малко бяха дните, когато можеше да остане у дома с жена си. Беше се прибрал неочаквано вчера и утре отново се връщаше в Кийосу. Оецу се чудеше колко ли месеца ще минат, преди да прекарат още един ден заедно.

„Ама опако дете!“, помисли си тя. Хийоши беше дошъл съвсем не на време. Притеснена вдигна поглед. Какво ще си помислят свекъра и свекървата? Нима може това да е детето на сестра й?

Чуваше пискливия глас на Хийоши от стаята на съпруга си:

— Значи вие сте били с онези многото самураи на брега на реката, и яздехте кон.

— Помниш ме, така ли?

— Разбира се — продължи момчето със свойски тон. — Ако не греша, вие сте мой роднина. Сгоден сте за по-малката сестра на майка ми.

Оецу отиде с прислужницата в голямата стая, за да вземе подноси за храната. От езика и гръмливия селски глас на Хийоши по тялото й мина неприятна тръпка. Отвори плъзгащата се врата и повика съпруга си:

— Вечерята е готова.

Видя го да си мери силата с Хийоши, чието лице беше яркочервено, а задникът му бе щръкнал нагоре като опашката на стършел. Данджо също се държеше досущ като дете.

— Вечерята ли? — попита той разсеяно.

— Супата ще изстине.

— Иди яж без мене. Това дете си го бива. Добре се забавляваме. Ха-ха! Чудак е.

Забравил се съвсем, Данджо изглежда беше изцяло спечелен от непосредствеността на Хийоши. Момчето винаги бързо си намираше приятели, а сега почти беше хванало вуйчо си за носа. От борба преминаха към сенки с ръце, после почнаха да имитират разни животни и така играха на детски игри, докато Данджо не се хвана за корема от смях.

 

 

Преди да тръгне на следващия ден, Данджо каза на жена си, която изглеждаше потисната от нещо:

— Ако неговите родители позволят, какво ще кажеш да го задържим тук? Не вярвам да ни е от голяма помощ, но струва ми се, по-добре ще е, от колкото да си вземем истинска маймунка.

Хрумването не се хареса особено на Оецу. Тя изпрати мъжа си чак до дворната врата и отвърна:

— Не. Ще дразни майка ти. Няма да стане.

— Както кажеш.

Оецу знаеше, че щом съпругът й напусне дома, в ума му остават само неговия господар и битките. „Дали ще се върне жив?, питаше се тя. Толкова ли е важно за мъжа да си извоюва име?“ Гледаше отдалечаващата се фигура и си мислеше за многото предстоящи самотни месеци. После довърши къщната работа и тръгна с Хийоши за Накамура.

— Добър ден, госпожо — поздрави я един идещ отсреща мъж.

Имаше вид на търговец, навярно доста заможен. Носеше разкошна полушуба и къса сабя и бе обут с кожени чорапи, извезани на черешови цветчета. Беше към четиридесетгодишен и с благ вид.

— Не сте ли жената на господин Като? За къде сте тръгнали?

— При сестра ми в Накамура, да отведа това дете у дома — тя хвана малко по-здраво ръката на Хийоши.

— А, този млад юнак ли? Когото са изгонили от Комьоджи.

— Значи сте чули вече?

— Ами, да. Всъщност, тъкмо идвам от храма.

Хийоши се заозърта неспокойно. Никога преди не го бяха наричали „млад юнак“. Засрамен, той усети, че се изчервява.

— О, Боже, нима сте били в храма заради него?

— Да, свещениците дойдоха у дома за извинения. Разбрах, че една кадилница, която бях поднесъл в дар, е била счупена на две.

— Това е работа на тоя малък разбойник! — ядоса се Оецу.

— Хайде, не трябва да говорите такива неща. Случва се.

— Чух, че била много рядко и прочуто изделие.

— За голямо съжаление, беше работа на Городаю, при когото чиракувах по време на пътуването му в страната на Мин.

— Не е ли известен той още като Шондзуи?

— Да, но преди време се разболя и почина. Напоследък са произведени доста съдове от синьо-бял порцелан с клеймо „Направен от Шондзуи-Городаю“, но те не са истински. Единственият, който е бил в държавата на Мин и е донесъл рецептите им за правене на съдове, е вече на онзи свят.

— Разбрах, че сте осиновили детето на майстор Шондзуи — Офуку.

— Така е. Децата му се присмиват, като го наричат „Китайчето“. В последно време въобще не иска да излиза навън.

Търговецът сведе поглед към Хийоши. Той, щом чу неочаквано името на Офуку, почна да се чуди накъде ли бие непознатият.

— Знаете ли — продължи търговецът, — оказва се, че Хийоши тук е единственият, който някога се е застъпвал за Офуку. Така че, щом научи за станалото напоследък, той ме помоли да се намеся. Изглежда обаче са се случили и много други неща. Свещениците ми разказаха за неговото лошо държание и аз не можах да ги убедя да го вземат обратно — и гърдите му се затресоха от смях.

— Неговите родители сигурно имат планове за бъдещето му — продължи мъжът, — но ако трябва да му се намери ново място и ако по тяхно мнение моят дом е подходящ за целта, бих искал да им бъда от полза. По нещо ми се струва, че това момче ще бъде добър помощник.

Той се сбогува учтиво и си тръгна. Хийоши, хванал се за ръкава на Оецу, на няколко пъти се обръща след него.

— Кажи ми, лельо, кой беше този човек?

— Казва се Сутеджиро. Търгува на едро със съдове от много страни.

Известно време Хийоши вървя мълчаливо по пътя.

— А къде е страната на Мин? — попита той внезапно, като си мислеше за чутото току-що.

— Това е Китай.

— А той къде е? Колко е голям? И там ли има крепости, самураи и битки?

— Не бъди такъв досадник. Хайде млъкни сега, а?

Оецу раздразнено дръпна ръкава си, ала за Хийоши скарването на леля му не бе с по-голямо значение от подухване на вятъра. Той проточи врат и се загледа втренчено в синьото небе. Толкова чудно бе, че едва го издържаше. Защо е така невероятно синьо? Защо хората са вързани за земята? Ако бяха способни да летят като птици, той самият сигурно щеше да може да пътува до страната на Мин. Всъщност, нарисуваните по голямата кадилница птици бяха същите като тези в Овари. Дрехите на хората й очертанията на корабите бяха различни, спомни си той, но птиците — същите. Сигурно тези птици нямат своя страна — небето и земята са им обща родина.

„Бих искал да ида в много страни“, замечта се Хийоши.

Никога досега не беше забелязвал в каква малка и бедна къща се връща. Щом обаче двамата с Оецу надникнаха вътре, за първи път осъзна, че дори и по пладне там е тъмно като в изба. Чикуами никъде не се виждаше — навярно беше излязъл по някаква работа.

— Нищо освен бели — каза Онака, след като чу за последните премеждия на Хийоши. Въздъхна дълбоко с безразлично изражение на лицето. Когато погледна сина си, в очите й не се четеше обвинение. Учудена бе, по-скоро, колко много е пораснал той за две години. Хийоши подозрително огледа пеленачето, което бозаеше от гръдта на майка му. Явно от известно време семейството беше нараснало с един член. Без предупреждение той хвана главата на детето, откъсна я от зърното и впери поглед в нея.

— Кога се роди това бебе? — попита.

— Вече си батко. Ще трябва да се държиш, както подобава — рече вместо отговор майка му.

— Как се казва?

— Кочику.

— Странно име — каза момчето развълнувано, докато в същото време изпитваше усещането за власт над малкото дете — сега волята на по-големия брат можеше да бъде налагана на по-малкия.

— Още от утре ще те нося на гръб, Кочику — обеща той.

В непохватните му ръце обаче бебето се разплака.

Вторият му баща се появи тъкмо когато Оецу си тръгваше. Онака беше казала на сестра си, че Чикуами се е уморил от опити да ги отърве от бедността. Сега ходеше да пие саке и когато влезе в къщата, лицето му беше почервеняло. Като зърна Хийоши, той нададе вик:

— Нехранимайко такъв! Изгонили са те от храма и сега се връщаш тук?