Харлан Коубън
Дръж се здраво (40)

Тридесет и девета глава

Майк се озова в същата стая за разпит. Но този път бе със сина си.

Агентът Дарил ЛаКру и федералният помощник-прокурор Скот Данкън работеха върху приключване на преписката. Майк бе сигурен, че и останалите са наоколо — Розмари, Карсън, ДиДжей Хъф — вероятно с баща си — и другите готици. Държаха ги поотделно, с надеждата да сключат с тях споразумения преди да са предали обвинителния акт в съда.

От няколко часа бяха тук. Майк и Адам не бяха отговорили на нито един въпрос. Адвокатката им Хестър Кримстайн им бе забранила да говорят. Та в момента Майк и Адам седяха сами в стаята за разпити.

Майк погледна сина си и сърцето го заболя от притеснение, но за пети или шести път му каза:

— Всичко ще е Окей.

Адам бе престанал да реагира. Вероятно от шока. Вярно, между шока и тийнейджърското цупене границата с съвсем фина. Хестър бе минала на режим „откачалка“, та само претичваше да им задава въпроси. Но когато питаше за подробности, Адам само клатеше глава.

За последно бе дошла преди половин час и посещението й свърши с една-единствена дума, отправена към Майк: „Лошо.“

Сега отново нахлу, грабна стол и седна пред Адам. Седна и приближи лицето си на сантиметри от неговото. Той се извърна. Сграби го между дланите си, обърна го към себе си и рече:

— Погледни ме, Адам.

Той го стори с крайна неохота.

— Чуй какъв ти е проблемът. Розмари и Карсън хвърлят всичко върху теб. Твоя била идеята да крадеш кочаните с рецепти на баща си и да качиш целия бизнес на по-високо ниво. Ти си ги бил намерил, а не те теб. Според настроението си понякога твърдят, че зад теб е стоял баща ти, който нямал нищо против допълнителните парички. Колегите от ДЕА, които са в същата сграда, съвсем наскоро си докараха тлъсти вестникарски заглавия, след като арестуваха някакъв лекар в Блумфилд за абсолютно същата работа — издаване на незаконни рецепти за черния пазар. Така че този вариант напълно ги устройва. Ако изкарат, че докторът и синът му са били в комбина, заглавията не им мърдат, а оттам — и повишенията. Загряваш ли за какво става дума?

Адам кимна.

— Тогава защо не ми кажеш истината?

— Тя няма значение.

— Какво искаш да кажеш? — разпери тя ръце.

Той само поклати глава.

— Нямам доказателства. Въпросът е на кого ще повярват — на мен, или на тях.

— Добре. Обаче има два проблема. Първо, те не са сами. Двама от приятелчетата на Карсън са готови да подкрепят твърденията им. Естествено, ако Карсън и Розмари им кажат, те ще подкрепят и обвинение, че си бъркал в задника на космически кораб, но не това е големият ни проблем.

— А кой тогава? — попита Майк.

— Най-солидната им улика са онези кочани с рецептите. Няма начин да ги лепнеш директно на Розмари, нито на Карсън. Изключително неприятна работа. Понеже могат лесно да ти ги лепнат на теб, доктор Бай. Просто и ясно. Твои са. Да не говорим, че и пътят им е лесно доказуем: точка А — доктор Бай, точка В — черният пазар. С помощта на сина ти.

Адам затвори очи и поклати глава.

— Какво има? — попита Хестър.

— Няма да ми повярваш.

— Слушай, скъпи. Моята работа не е да ти вярвам, а да те защитавам. По-добре се притеснявай дали майка ти ще ти повярва, Окей? А аз не съм майка ти. Аз съм адвокатът ти и за момента това е далеч по-полезно.

Адам погледна към баща си.

— Аз ще ти повярвам — каза Майк.

— Но нали ми нямаш доверие?

Майк се озадачи. Как да му отговори?

— Нали ти инсталира онази програма на компютъра ми. И подслушваше личните ми разговори.

— Защото се тревожим за теб.

— Можеше да ме попитате.

— И това правих, Адам. Хиляди пъти те питах. А ти ми казваше да те оставя на мира. Да напусна стаята ти.

— Ъ, момчета? — намеси се Хестър. — Тази сцена между баща и син е наистина трогателна, още малко и ще се разплача, но тарифата ми е на час, и то адски висока, та какво ще кажете да се върнем на случая, а?

Някой почука рязко на вратата. После в стаята влязоха специалният агент Дарил ЛаКру и федералният помощник-прокурор Скот Данкън.

— Изчезвайте. Този разговор е частен — озъби им се Хестър.

— Търсят клиента ви за разговор — каза ЛаКру.

— Ако ще да е Джесика Алба по бюстие…

— Хестър?

Беше ЛаКру.

— Повярвай ми. Важно е.

Отдръпна се настрана. Майк вдигна поглед. Не че бе очаквал конкретно някого, но най-малкото пък — това. Щом видя посетителите, Адам се разплака. В стаята влязоха Бетси и Рон Хил.

— Кои са тези? — запита Хестър.

— Родителите на Спенсър — рече Майк.

— Тпру-у-у. Що за емоционален финт е това? Да изчезват. Моментално.

Но ЛаКру я прекъсна:

— Шшт. Слушай само. Не говори.

Хестър се извърна към Адам. Постави ръка върху неговата.

— Не ща да чуя и дума от теб. Разбра ли? Затваряй си устата.

Адам продължи да плаче.

Бетси Хил седна от другата страна на масата. И в нейните очи имаше сълзи. Рон застана зад нея. Скръсти ръце и впери поглед в тавана. Майк забеляза, че устните му потръпват. ЛаКру се отдръпна в един ъгъл, Данкън — в друг.

ЛаКру каза:

— Мисис Хил, бихте ли повторили онова, което току-що ни съобщихте?

Възпиращата ръка на Хестър Кримстайн все още бе върху ръката на Адам. Бетси Хил изгледа Адам. Той бавно надигна глава. Очите им се срещнаха.

— Какво става? — попита Майк.

Най-сетне Бетси Хил отвори уста:

— Ти ме излъга, Адам.

— Оппа, по-полека — прекъсна я Хестър Кримстайн. — Ако ще раздаваме обвинения в лъжа, по-добре да прекратим това посещение моментално.

Бетси не й обърна внимание. Очите й не се откъсваха от Адам.

— Боят ви със Спенсър не е бил заради някакво момиче, права ли съм?

Адам не отвърна.

— Вярно ли е?

— Не отговаряй — стисна леко ръката му Хестър Кримстайн. — Не желаем да коментираме някакъв неизвестен никому бой…

Адам дръпна ръката си.

— Мисис Хил…

— Страх те е, че няма да ти повярват — каза Бетси. — И те е страх да не навредиш на приятеля си. Но на Спенсър вече му е все едно. Той е мъртъв, Адам. И ти не си виновен.

Сълзите закапаха по бузите му.

— Чуваш ли ме? Не ти си виновният. Имал си пълното право да му се ядосаш. Ние с баща му сме били слепи за толкова много неща. Сега цял живот ще си плащаме. Сигурно щяхме да успеем да го спрем, ако бяхме по-наблюдателни — а може и да е нямало начин да го спасим. Все още не мога да кажа. Но знам едно: вината не е у теб и не бива ти да се нагърбваш с нея. Него вече го няма, Адам. Никой не може нищо повече да му стори.

Хестър понечи да каже нещо, но думите й спряха на гърлото. Овладя се, облегна се, зачака. И Майк не разбираше накъде върви разговорът.

— Кажи им истината — рече Бетси.

— Тя няма значение — отговори Адам.

— Напротив, голямо значение има.

— Никой няма да ми повярва.

— Ние ти вярваме — каза Бетси.

— Розмари и Карсън ще ни накиснат с баща ми. Вече започнаха. За какво да окалваме и някой друг?

ЛаКру се намеси:

— Нали затова си се опитал да сложиш край на всичко снощи? С оня запис, за който разправяше, си искал да ни докажеш, че Розмари и Карсън те шантажират. Но те ти казаха, че ако ги предадеш, ще прехвърлят цялата вина върху теб. Ще кажат, че ти си откраднал рецептите. Както и правят сега. А ти се притесняваше и за останалите си приятели. Да не закъсат и те. Така че не ти оставиха избор, нали? Реши да оставиш нещата да си вървят по старому.

— Не се боях за приятелите си — каза Адам. — Но те искат да натопят баща ми. А това може да му коства разрешителното.

Дъхът на Майк спря.

— Адам?

Извърна се към баща си.

— Кажи самата истина и не се бой за мен.

Адам поклати глава.

Бетси протегна ръка и докосна Адам:

— Но ние имаме доказателства.

Адам напълно се обърка. Тогава напред пристъпи Рон Хил.

— След като Спенсър умря, прерових стаята му. Намерих… — Спря, преглътна, и пак впери очи в тавана. — Не исках да кажа на Бетси. На нея и така й бе достатъчно тежко, та си рекох, какво значение има? Вече е умрял. За какво да я мъча допълнително? А и ти горе-долу си мислел така, нали, Адам?

Адам не отговори.

— Затова си замълчах. Но в нощта на смъртта му… претършувах стаята му. И намерих под леглото му осем хиляди долара в брой и тези неща.

Хвърли кочан с рецепти на масата. Всички останаха втрещени.

— Значи не ти си крал рецептите от баща си — заключи Бетси. — Вземал ги е Спенсър. Вярно ли е?

Адам не повдигна глава.

— А вечерта преди да умре си разбрал. И затова си се скарал с него. Бил си вбесен. Сбили сте се. И тогава си го ударил. Когато е извикал подир теб, си отказал да изслушаш извиненията му. Този път вече бил прекалил. Именно затова си оставил съобщенията му да се запишат в гласовата поща.

Адам стисна очи. Сълзите продължаваха да текат.

— Трябваше да му отговоря. Ударих го. Нарекох го какво ли не и му казах, че повече никога няма да му проговоря. После го оставих сам, а когато ме е молил за помощ…

Стаята сякаш избухна. Куп сълзи, естествено. Прегръдки. Извинения. Рани се отваряха и затваряха. Хестър бе душата на спектакъла. Сграбчи ЛаКру и Данкън. Нали видяхте какво стана? Никой няма намерение да съди двамата Бай. Адам ще свидетелства, за да пратят Розмари и Карсън в затвора.

Но това тепърва предстоеше.

Вечерта, когато Адам вече си бе у дома и му бяха върнали мобифона, у тях се отби Бетси Хил.

— Искам да го чуя — му каза.

И двамата заедно изслушаха последните думи на Спенсър, преди да отнеме живота си:

Не го правя заради теб, Адам. Разбираш ли ме? Опитай се да ме разбереш. Заради себе си го правя. Много ми е тежко. Открай време ми е тежко…

* * *

Седмица по-късно Сюзън Лоримън почука на вратата на Джо Луистън.

— Кой е?

— Сюзън Лоримън, мистър Луистън.

— Имам си работа.

— Отворете, моля ви. Много е важно.

Минаха няколко секунди, докато Джо Луистън й отвори. Беше небръснат и по сива тениска. Косата му стърчеше във всички посоки, а видът му бе сънен.

— Моментът никак не е подходящ, мисис Лоримън.

— И за мен не е.

— Уволниха ме от училище.

— Чух. И искрено съжалявам.

— Така че, ако става дума за търсене на донор за сина ви…

— Точно затова съм тук.

— Надали смятате, че аз съм човекът, който ви трябва да го ръководи.

— И там ви е грешката. Именно това смятам.

— Мисис Лоримън…

— Имали ли сте случай някой ваш близък да умре?

— Да.

— Кой, ако нямате нищо против?

Странен въпрос. Джо Луистън въздъхна и я погледна в очите. Нейният син бе на смъртно легло и по тази причина въпросът изглежда бе от огромно значение за нея.

— Ами, сестра ми Каси. Беше истински ангел. Никой никога не е предполагал, че точно на нея ще се случи.

Дотолкова и Сюзън Лоримън знаеше. По новините не спираха да говорят за овдовелия съпруг на Касандра Луистън и за извършените от него убийства.

— Друг?

— Брат ми Къртис.

— И той ли беше ангелче?

— Напротив. Точно обратното. Външно приличам на него. Всички разправят, че съм му одрал кожата. Но той приживе не можа да се отърве от неприятности.

— И от какво почина?

— Убиха го. Предполагат, че е станало по време на обир.

— Доведох с мен лаборантката от донорната банка. — Сюзън погледна зад себе си. От колата излезе някаква жена и се запъти към тях. — Може още тук да ви вземе кръв.

— Не виждам смисъл.

— Вие, мистър Луистън, всъщност не сте сторили нищо ужасно. Дори сте се обадили в полицията, когато сте разбрали за намеренията на бившия си зет. Време е да се замислите за връщане обратно в живота. И според мен хората ще се впечатлят особено силно, ако направите първата крачка точно сега, като изявите желание да помогнете за спасяването на детето ми, докато сам сте заобиколен от толкова много неприятности. Моля ви, мистър Луистън. Нима не искате да помогнете на сина ми?

Имаше вид, сякаш се готви да възрази. Сюзън се замоли да не го прави. Но имаше готовност и за протестите му. Той щеше да й каже, че синът й Лукас е на десет години. А тя щеше да му напомни, че брат му Къртис е загинал преди единайсет — и по-точно, девет месеца преди да се роди Лукас. Щеше да му обясни, че в момента генетичният му чичо е с най-големи шансове се окаже подходящ донор. Надяваше се да не се стигне дотам. Но и на това вече бе готова. Нямаше избор.

— Моля ви — повтори.

Лаборантката приближаваше. Джо Луистън погледна пак лицето на Сюзън Лоримън и вероятно забеляза отчаянието й.

— Окей. Добре — каза. — Влезте, все пак.

* * *

Тиа не можеше да се начуди колко бързо животът се бе върнал в нормалното си русло.

Хестър удържа на думата си — никакви втори възможности в професионално отношение. По тази причина Тиа си подаде оставката и сега си търсеше нова работа. Майк и Айлийн Голдфарб останаха на чисто във връзка с техните откраднати рецепти. Лекарският съюз поде някаква проверка за замазване на очите, но клиниката им продължи да си работи както преди. Говореше се, че са намерили подходящ донор за Лукас Лоримън, но Майк не желаеше да говори по този въпрос, така че Тиа не настоя.

През онези първоначални заредени с емоции дни Тиа очакваше Адам да се преобрази в онова сладко, добро момченце… каквото всъщност никога не е бил. Но и момчетата не можеш да ги щракаш като ключ на лампа. Вярно, бе станал по-добър, по това спор нямаше. И сега бе на алеята. Пазеше вратата, докато баща му го обстрелваше с шайбата. Успееше ли да вкара някоя, Майк се провикваше „Го-о-о-л!“ и започваше да пее песента на рейнджърските поддръжници. Тези шумове й бяха познати и й действаха успокояващо, с тази разлика, че навремето чуваше и гласа на Адам. Днес той не издаваше нито звук. А и в гласа на Майк имаше нещо необичайно — някаква смесица от радост и отчаяние.

И Майк искаше момченцето да се върне. А то вероятно си бе отишло. И може би именно така трябваше да бъде.

Моу свърна по алеята и спря. Вечерта щеше да ги води в Нюарк да гледат „Рейнджърс“ срещу „Дяволите“ от Ню Джърси. С тях щеше да дойде и Антъни, който заедно с Моу ги беше спасил. Майк бе останал с убеждението, че Антъни го е спасил и първия път, в онази уличка, но се оказа, че ги е задържал Адам, а белегът от ножа го доказваше. Каква опияняваща мисъл за един родител: синът спасява бащата. Майк все се просълзяваше и се канеше да каже нещо, но Адам не му даваше и дума да продума. Ама че смело хлапе.

Като баща си.

Тиа погледна през прозореца. Двамата мъже/момчета в живота й идваха да й кажат довиждане. Махна им с ръка и им изпрати въздушна целувка. Махнаха й и те. Видя ги да се качват в колата на Моу. Не откъсна очи от тях, докато колата не се скри зад завоя.

— Джил? — провикна се.

— Горе съм, мамо!

Бяха махнали шпионския софтуер от компютъра на Адам. Много бяха аргументите и „за“, и „против“. Ако Рон и Бетси например бяха следили Спенсър по-отблизо, може би са щели да го спасят. А може би — не. Във вселената съществува някаква предопределена съдба, а заедно с нея — и някаква случайност. Нима Майк и Тиа не се тревожеха толкова много за сина си — а накрая Джил беше толкова по-близо до смъртта. Джил бе травмирана от това, че е застреляла друго човешко същество. Защо?

Случайност. Била е на неподходящо място в неподходящо време.

Можеш да шпионираш, но не можеш да предсказваш. Адам вероятно е щял и сам да се измъкне от положението. Сигурно е щял да успее да направи онзи запис и тогава Майк нямаше да го пребият и едва ли не да го убият. И онзи луд Карсън нямаше да извади пистолет. И Адам нямаше още да се пита дали родителите му му имат доверие.

Така става с доверието. Може и в името на нещо добро да го разбиеш. Но фактът е, че то си остава разбито.

И какво бе научила от всичко това майката Тиа? Старай се. Нищо повече. Намесвай се с най-добрите възможни намерения. Дай им да разберат, че ги обичаш, но случайностите на живота не ти позволяват да направиш нещо повече от това. Не подлежи на контрол. Един приятел на Майк, бивша баскетболна звезда, много обичаше еврейските поговорки. А любимата му бе: „Човек предполага, Господ се смее“. Досега Тиа не я разбираше. Според нея тя просто оправдаваше нехайните. За какво да си даваш зор, ако така или иначе Господ ще ти се подиграе. Но не беше точно така. Смисълът й по-скоро бе, че колкото и да се стараеш, колкото и възможности да виждаш, контролът си остава една илюзия.

А нямаше ли да се окаже, че е нещо дори още по-сложно?

Защото можеше да се твърди и точно обратното — че именно шпионирането в крайна сметка ги бе спасило. Ако не за друго, то поне защото им бе разкрило, че Адам яко е закъсал.

А още повече, че благодарение на шпионажа Джил и Ясмин бяха намерили пистолета на Гай Новак. Без него всички те сега щяха да са мъртви.

Каква ирония само. Гай Новак е държал зареден пистолет у дома си, но вместо да стане някакво непоправимо нещастие, именно той ги бе спасил.

Разтърси глава при тази мисъл и отвори вратата на хладилника. Хранителните им продукти бяха на свършване.

— Джил?

— Какво?

Взе ключовете и портфейла. Огледа се за мобифона си.

Дъщеря й се бе възстановила с изненадваща лекота от стрелбата. Докторите я предупредиха, че е възможно впоследствие да настъпи някаква закъсняла реакция. Или че е успяла да осъзнае правотата, необходимостта, та дори и героизма на онова, което е извършила. Джил вече не беше бебе.

Къде ли си бе оставила мобифона?

Сигурна беше, че го бе сложила на барплота. Точно на това място. Нямаше и десет минути оттогава.

И именно тази проста мисъл изведнъж обърна всичко с главата надолу.

Тиа усети как тялото й се вдървява. Покрай облекчението, че са оцелели, бяха оставили доста неща на самотек. И сега, докато гледаше мястото, където бе оставила мобифона, изведнъж се сети за всички въпроси, които бяха останали без отговор.

Онзи първи имейл, от който бе започнало всичко — за партито в къщата на ДиДжей Хъф. Такова парти изобщо не се е състояло. Адам дори не го е и прочел.

Кой тогава го бе пратил?

Не…

Докато се оглеждаше за мобифона си, Тиа вдигна слушалката на домашния и набра номера. Гай Новак вдигна на третото позвъняване.

— Здравей, Тиа. Как си?

— Казал си на полицаите, че си изпратил онова видео.

— Кое?

— Където Мариан прави секс с мистър Луистън. Казал си, че си го пратил. За отмъщение.

— Е, и?

— Ти всъщност нищо не си знаел, така ли е, Гай?

Мълчание.

— Гай?

— Остави тези работи, Тиа.

Окачи слушалката.

Тихичко се изкачи по стълбите. Джил си беше в стаята. Дано не я чуе. Всичко си идваше на мястото. През цялото време не й даваха мира две ужасни неща — как така бе станало, че Наш се беше превърнал в сериен убиец точно по същото време, когато Адам изчезна. Хората се майтапят, че лошите работи се случват по три наведнъж, но Тиа досега не бе вярвала в подобни глупости.

Имейлът за партито у Хъф.

Пистолетът в чекмеджето на Гай Новак.

Порновидеото, изпратено на адреса на Доли Луистън.

Какво общо имаше помежду им?

Тиа сви покрай ъгъла и попита:

— Какво правиш?

Джил подскочи от уплаха.

— А, нищо. Играя на брикбрейкър.

— Не е вярно.

— Кое? — Любопитството на Джил бе тема за постоянните им шеги с Майк. Хариет шпионката й казваха. — Играя си само.

Но не играеше. Сега Тиа проумя. Джил не е вземала телефона й само заради игрите. А за да проверява и есемесите й. Не е ползвала компютъра в стаята им, защото е по-нов и по-бърз. Следяла е какво става. Мразеше да се отнасят с нея като с бебето в семейството. Затова ги е шпионирала. Заедно с приятелката й Ясмин.

Невинни детски занимавки, а?

— Значи си знаела, че следим компютъра на Адам, така ли?

— Какво?

— Брет казва, че онзи имейл, от когото и да е бил пратен, е бил изпратен от тази къща. Изпратил го е, после е проверил пощата на Адам, тъй като той не си е бил вкъщи, след което го е изтрил. Досега не ми идваше наум кой е можел или е искал да го стори. Но това си била ти, Джил. Защо го направи?

Джил поклати глава. Но в крайна сметка от майка си нищо не можеш да скриеш.

— Джил?

— Не исках да стане така.

— Знам. Разкажи ми.

— Ами вие двамата унищожавахте сводките. Искам да кажа, за какво ви беше иначе да имате изведнъж и шредер в стаята си? Чувах как по цяла нощ си шепнете. Та дори бяхте маркирали страницата на „Е-СпайРайт“ на компютъра си.

— И ти разбра, че го шпионираме?

— Разбира се.

— За какво тогава прати оня имейл?

— Защото бях сигурна, че ще го видите.

— Не разбирам. За какво ти е било да видим нещо за някакво си несъществуващо парти?

— Защото знаех какво е намислил Адам. Стори ми се адски опасно. Исках да го спра по някакъв начин, но не можех да ви кажа истината за клуб „Джагуар“ и всичко останало. Не исках да му създам неприятности.

Тиа кимна.

— И затова измисли партито.

— Да. Писах, че ще има пиене и наркотици.

— С мисълта, че ще го задържим у дома.

— Да. Че така ще е в безопасност. Обаче Адам избяга. Не очаквах, че ще го направи. Аз обърках всичко. Не разбираш ли? За всичко съм виновна аз.

— Не си виновна ти.

Джил се разрида.

— Нас двете с Ясмин. Всеки ни смята за бебета. Затова шпионираме, разбираш ли? Това ни е игра. Големите крият разни неща, а ние ги намираме. Но точно тогава мистър Луистън каза онова отвратително нещо на Ясмин. И всичко се промени. Другите деца станаха ужасно лоши. В началото Ясмин страшно се натъжи, но после се промени и сякаш нещо откачи. А пък майка й дотогава нищо не бе направила за нея и сигурно е решила, че това е шансът й да помогне на Ясмин.

— Та затова е… подредила мистър Луистън. Мариан ли ви каза?

— Не тя. Защото ние с Ясмин и нея я шпионирахме. Видяхме видеото на мобифона й. Ясмин попитала Мариан защо го е снимала, а тя отговорила, че всичко вече било свършило и че мистър Луистън си е заслужил страданията.

— И тогава вие с Ясмин…?

— Не искахме да направим нищо лошо. Но на Ясмин й писна големите все да ни поучават. Всички в училище й се подиграваха. И на двете ни. Затова го направихме в един и същи ден. След училище не отидохме у тях, ами дойдохме направо тук. Пратих имейла за партито, за да ви накарам да се намесите, а след това Ясмин прати видеото, та мистър Луистън да си плати за обидата.

Тиа остана на място с надеждата да осъзнае нещата. Децата не правят онова, което им казват родителите. А повтарят онова, което са видели от родителите си. Така че чия е вината? Самата Тиа не бе сигурна в отговора.

— Нищо повече не сме направили — каза Джил. — Само пратихме два имейла.

И така си беше.

— Всичко ще се оправи — повтори Тиа като някакво ехо думите, казани от Майк на сина им в онази стая за разпити.

Коленичи до дъщеря си и я прегърна. Джил не можа повече да сдържи сълзите си. Гушна се в майка си и ревна. Тиа започна да я гали по косите, да й шепне гальовно и остави малката да се наплаче.

Правиш толкова, колкото можеш, напомни си Тиа. Обичаш ги, колкото можеш.

— Всичко ще се оправи — каза й пак. И този път почти си повярва.

* * *

Едно студено съботно утро — денят, в който главният прокурор на окръга Есекс Пол Коуплънд трябваше да се жени за втори път — Коуп се озова пред едни складове на Шосе номер 15.

До него стоеше Лорън Мюз.

— Нямаше нужда да идваш.

— Има цели шест часа до сватбата — отвърна Коуп.

— Но Люси…

— Люси ме разбира.

Коуп погледна през рамо към колата, в която чакаше Нийл Кордоба. Пиетра бе проговорила преди няколко часа. След всичкото й ледено мълчание на Коуп му бе хрумнала простата мисъл да остави Нийл Кордоба да й поговори. Само две минути по-късно — останала без приятел и сключила сделка с прокуратурата посредством адвоката си — Пиетра рухна и им каза къде да намерят тялото на Реба Кордоба.

— Искам да съм тук — каза Коуп.

Мюз проследи погледа му.

— И него не трябваше да водиш.

— Бях му обещал.

Откакто бе изчезнала Реба, Коуп и Нийл Кордоба бяха разговаряли многократно. След няколко минути, ако Пиетра не лъжеше, щеше да ги свърже нещо ужасно — мъртви съпруги. Колкото и странно да бе, същото ужасно нещо ги свързваше и с мъртвия вече убиец.

— Имаш ли предвид, че Пиетра може и да лъже? — попита го Мюз, сякаш бе разчела мислите му.

— Шансът е повече от минимален. Ти как мислиш?

— Същото — рече Мюз. — Значи Наш ги е убил и двете, за да помогне на шурея си. За да намери и унищожи записа с изневярата на Луистън.

— Така изглежда. Но Наш е бил проявен и преди това. Като се разровим, намираме много лоши неща в миналото му. И вероятно те повече от всичко друго са му служили за оправдание да сее смърт. Но нито разбирам, нито ме интересува психологията. Нея не мога да я подведа под отговорност.

— Той ги е измъчвал.

— Вярно. На теория — за да разбере кой друг е знаел за записа.

— Както Реба Кордоба, в случая.

— Именно.

Мюз поклати глава.

— Какво ще правим със зет му, учителя?

— Луистън ли? Какво да правим?

— Ще го подведеш ли под отговорност?

Коуп сви рамене.

— Той твърди, че просто е споделил проблемите си с Наш и че не е очаквал онзи да полудее до такава степен.

— Ти вярваш ли му?

— Пиетра твърди същото, но засега нямам улики нито „за“, нито „против“. — Погледна я. — В това отношение ще разчитам на детективите си.

Завеждащият склада донесе ключа и отключи. Отвори вратите и детективите нахълтаха.

— Всичката тази смърт — рече Мюз, — а излиза, че Мариан Гилеспи така и не е пратила записа.

— Така изглежда. Само го е заплашвала. Това вече го проверихме. Гай Новак твърди, че Мариан му е казала за записа. Смятала е, че и без да го праща, самата заплаха е била достатъчно наказание. Гай не бил съгласен. Та затова го изпратил на жената на Луистън.

Мюз се намръщи.

— Какво има? — попита Коуп.

— Нищо. Ще подведеш ли Гай под отговорност?

— За какво? Че е изпратил имейл ли? Това не е престъпление.

Двама от детективите излязоха от склада. Вървяха бавно. Прекалено бавно. Коуп познаваше тази походка. Единият срещна погледа му и леко кимна.

— По дяволите — рече Мюз.

Коуп се извърна и се запъти към Нийл Кордоба. Кордоба го наблюдаваше. Коуп държеше главата си вдигната и се мъчеше да не залитне. С приближаването му Нийл започна да клати глава. Правеше го все по-силно, сякаш клатенето бе в състояние да прогони реалността. Коуп поддържаше равномерен ход. Нийл се стегна. Знаеше какво следва, но подобен удар не може да се смекчи. Нямаш избор. Не можеш повече да го отклоняваш или да се съпротивляваш. Просто го оставяш да те смачка.

Та когато Коуп най-после стигна до него, Нийл Кордоба престана да клати глава, а просто я отпусна върху гърдите на Коуп. Започна да ридае и да повтаря името на Реба, да казва, че не е истина, не може да е истина, и да моли някаква всевишна сила да му върне любимата. Коуп му помагаше да стои на крака. Минаха минути. Не се знае колко. Коуп стоеше, придържаше мъжа и мълчеше.

Час по-късно Коуп се прибра с колата си у дома. Взе душ, облече смокинга и застана до шаферите си. Седемгодишната му дъщеря Сара предизвика ахкания и охкания, докато минаваше по пътеката между редовете. Бракосъчетанието се ръководеше от самия губернатор на щата. След това имаше голямо парти с оркестър на живо и всичките му там подробности. Мюз присъстваше в качеството си на шаферка — наконтена, елегантна, красива. Поздрави го с целувка по бузата. Коуп й благодари. С това приключи целият им разговор по време на сватбата.

Вечерта се превърна в някаква вихрушка от цветове, но в един момент Коуп успя да се усамоти за една-две минути. Разхлаби папионката и разкопча горното копче на ризата си. Днес бе затворил цикъла, започнал със смърт и завършил с щастливото съчетание на двама. Повечето хора сигурно виждат нещо дълбоко философско в подобно събитие. Не и Коуп. Седеше и слушаше гаврата на оркестъра с едно ритмично парче на Джастин Тимбърлейк и наблюдаваше как гостите му се мъчат да го изтанцуват. За момент се потопи в тъмнината. Мисълта му се отправи към Нийл Кордоба, към съсипващия удар, който го бе сполетял заедно с двете му дъщерички.

— Тати?

Обърна се. Беше Кара. Дъщеря му го грабна за ръка и го изгледа от висотата на всичките си седем години. И тя го разбираше.

— Мога ли да те поканя на танц? — попита Кара.

— Ти нали мразеше да танцуваш?

— Но тази песен я обожавам. Не ми отказвай.

Изправи се и се запъти към дансинга. Повтаряха глуповатия припев на песента „Bring sexy back“ — да възвърнем сексапила. Коуп затанцува. Кара отмъкна новата му булка от една група сватбари и я довлече на дансинга. Новото семейство — Люси, Кара и Коуп — танцуваха заедно. Музиката сякаш се усили. Приятели и роднини запляскаха в такт. Коуп танцуваше усърдно и отвратително. Двете жени и живота му едва сдържаха смеха си.

Когато ги чу да пръхтят, Коуп се хвърли още по-ентусиазирано във вихъра на танца. Продължи да маха с ръце, да кълчи кълки, да се поти и да се върти около оста си, докато накрая от света не остана нищо друго, освен тези две красиви лица и чудният звън на смеха им.