Харлан Коубън
Дръж се здраво (38)

Тридесет и седма глава

Карсън беснееше. Да го изгони. След всичко, което бе направил за нея, Розмари го бе отпратила от стаята, сякаш бе някое малко дете. А сега седеше вътре и разговаряше с оня старец, дето го беше изложил пред приятелите му.

Тя просто не схваща положението.

Ясна му беше. Винаги използваше красотата и красноречието си, за да се измъкне. Но този път не беше познала, ако смяташе, че става дума само тя да се отърве. Колкото повече разсъждаваше Карсън, толкова по-зле му изглеждаше собственото му положение. Ако полицаите нахлуеха, а на тях им потрябваше изкупителна жертва, Карсън щеше да е начело на списъка.

Сигурно точно това обсъждаха в момента.

Имаше резон. Карсън бе вече на двайсет и две — напълно достатъчно да го съдят и осъдят като пълнолетен. А тийнейджърите точно с него си имаха работа — хитрата Розмари все гледаше да са й чисти ръцете. Именно Карсън бе посредникът с пласьора.

По дяволите, толкова ли бе трудно да се сети, че точно така ще стане. Когато пукна оня Спенсър, трябваше да се попритаят за известно време. Но ставаше въпрос за големи пари и пласьорите постоянно ги притискаха. Връзката на Карсън бе един Бари Уоткинс, който носеше само костюми на Армани. Водеше Карсън по разни клубове за джентълмени. Пилееше пари. Те му носеха мацки и уважение. Отнасяше се добре с Карсън.

Но снощи, след като Карсън не снесе нищо, гласът на Уоткинс се промени. Не че му се развика. Но стана толкова студен, сякаш ледокопи се забиваха между ребрата му.

— Тая работа трябва да я свършим — каза той на Карсън.

— Имаме известен проблем.

— Какво искаш да кажеш?

— Синът на доктора изкрейзи. Баща му цъфна днес.

Мълчание.

— Ало?

— Карсън?

— Кажи.

— Моите работодатели няма да позволят следата да доведе до мен. Нали разбираш? Ще я прекъснат, преди да е достигнала моето ниво.

И окачи слушалката. Съобщение изпратено — съобщение прието.

Та затова Карсън чакаше с пистолет в ръка.

Чу шум откъм входа. Някой се мъчеше да влезе. Вратата се заключваше двустранно. За да влезеш или да излезеш, трябваше да знаеш аварийния код. Човекът отвън заблъска по вратата. Карсън погледна през прозореца.

Беше Адам Бай. С оня хлапак Хъф.

— Отваряй! — викаше Адам. Удари още няколко по вратата. — Чуваш ли, отваряй!

Карсън насила скри усмивката си. Баща и син накуп. Чудесна възможност да приключи всичко наведнъж.

— Чакай — каза Карсън.

Пъхна пистолета отзад под колана си, набра четирите цифри и лампичката от червена стана зелена. Вратата се отключи. Адам нахълта, следван по петите от ДиДжей.

— Къде е баща ми? — попита Адам. Карсън посочи с глава:

— В офиса на Розмари.

Адам се запъти натам, а след него и ДиДжей. Карсън остави вратата да се затвори. Сега нямаше излизане. Бръкна отзад и извади пистолета.

* * *

Антъни вървеше след Адам Бай.

Поддържаше някаква дистанция, не голяма, но не знаеше какво да предприеме. Хлапакът не го познава, значи не може да му извика — пък и откъде да го знае в какво състояние е в момента? Ако му каже, че е приятел на баща му, току-виж хукнал да бяга и пак ще изчезне.

Спокойствие, рече си Антъни.

Пред него Адам викаше нещо по мобифона си. Добра идея. Антъни извади в движение своя и набра номера на Майк.

Никакъв отговор.

Когато се включи гласовата поща, Антъни изрече:

— Майк, виждам сина ти. Запътил се е към оня клуб, за който ти разправях. Отивам след него.

Затвори телефона и го набута обратно в джоба си. Адам също бе приключил своя разговор и сега ускори крачка. Антъни успя да запази дистанцията. Когато стигна до клуба, Адам запрескача стъпалата надолу през едно и се опита да отвори вратата.

Заключено.

Антъни забеляза как Адам погледна към цифровата клавиатура за алармата. После се обърна към приятеля си. Онзи сви рамене. Адам заблъска по вратата.

— Отваряй!

Тонът му, помисли си Антъни. В тона му имаше нещо повече от нетърпение — беше отчаян. Дори уплашен. Антъни се приближи.

— Чуваш ли, отваряй!

Заблъска с всичка сила. След няколко секунди вратата се отвори. На прага застана един от готиците. Антъни и друг път го беше виждал. Бе малко по-голям от останалите и минаваше за нещо като тартор на останалите загубеняци. През носа му минаваше лейкопласт. Изглежда му го бяха счупили. Дали пък не е от онези, които бяха нападнали Майк, мина му през ума. Сигурно.

Какво да прави сега?

Да спре Адам да не влиза? Можеше и да успее, но пък можеше и съвсем да обърка нещата. Хлапакът щеше да хукне да бяга. Антъни щеше да го сграбчи и да го задържи, но ако се вдигнеше някоя голяма патърдия, каква полза щеше да има?

Промъкна се по-наблизо до вратата.

Адам се скри зад нея, а на Антъни му се стори сякаш сградата го погълна нацяло. След него, по-бавно, влезе и приятелят му с гимназиалното яке. Оттам, където бе спрял, Антъни видя как готикът пусна вратата да се затвори. И докато тя бавно се захлопваше, готикът се извърна с гръб.

Тогава Антъни го видя.

Пистолетът стърчеше отзад на кръста му.

Преди вратата да се затвори докрай, на Антъни му се стори, че готикът се пресегна да го извади.

* * *

Моу седеше в колата и предъвкваше проклетото число. СиДжей8115.

Започна с очевидното. Си равно на С — третата буква от азбуката. Три. Джей — J — десетата. И какво стана? 3108115. Събра цифрите, опита се да ги раздели, затърси някаква схема. Така. Никът на Адам в инстант месинджъра бе Хокей Адам 1 117. От Майк знаеше, че единайсетицата е номерът на Месие, а с номер 17 играеше самият Адам. Прибави тези цифри към 8115, после към 3108115. Обърна буквите на ХокейАдам в цифри, създаде още уравнения, но не успя да намери решение на задачата.

Нищо.

Числата обаче не са случайни. Дотолкова поне му беше ясно. Дори онези на Адам не бяха случайни, макар и да не се набиваха на очи. Трябваше да има някаква схема. Оставаше Моу да я открие.

Досега бе смятал наум, но сега отвори жабката и измъкна оттам лист хартия. Започна да си записва различните комбинации, когато изведнъж дочу познат глас:

— Отваряй!

Погледна през предното стъкло.

По вратата на клуб „Джагуар“ блъскаше Адам.

— Чуваш ли, отваряй!

Моу посегна към дръжката едновременно с отварянето на предната врата на клуба. Адам се скри зад нея. Докато се чудеше какво да предприеме, Моу забеляза още едно неочаквано нещо.

Антъни, черният гард, с когото Майк се бе срещнал рано през деня. А той спринтираше към входа на клуб „Джагуар“. Моу се измъкна от колата и се запъти към него. Антъни стигна до вратата пръв и започна да върти топката. Вратата не помръдна.

— Какво става? — попита Моу.

— Трябва да влезем — отвърна Антъни.

Моу опипа вратата.

— Блиндирана е. Няма начин да я разбием.

— Дай все пак да опитаме.

— Защо, какво има?

— Оня, който пусна Адам да влезе, извади пистолет.

* * *

Карсън криеше оръжието зад гърба си.

— Къде е баща ми? — попита Адам.

— В офиса на Розмари.

Адам го подмина. В края на коридора изведнъж се вдигна шум.

— Адам?

Беше гласът на Майк Бай.

— Татко?

Бай изскочи иззад ъгъла точно в мига, в който Адам стигна до него. Баща и син се срещнаха в края на коридора и се прегърнаха.

Ох, колко мило само, помисли си Карсън.

Стисна пистолета и го вдигна пред очите си.

Не извика. Не ги предупреди. Нямаше нужда. Нямаше избор. Нямаше време за увещания или молби. Трябваше да сложи край на цялата работа.

Трябваше да ги убие.

— Карсън, недей! — изкрещя Розмари.

Нямаше и най-малкото намерение да я слуша тая кучка. Карсън насочи пистолета към Адам, хвана го на мушката и се приготви да натисне спусъка.

* * *

Още докато прегръщаше сина си — докато се радваше на тялото в обятията си и едва ли не припадна от облекчение, като видя, че е добре — Майк го забеляза с ъгълчето на окото си.

Карсън държеше пистолет.

Нямаше време за обмисляне на следващ ход. Онова, което направи, не бе плод на съзнателна мисъл, а някаква примитивна, първична реакция. Видя насочения към Адам пистолет и реагира.

Майк блъсна сина си.

И то тъй силно, че краката на Адам направо се отлепиха от пода. Полетя с облещени очи. Пистолетът изтрещя и куршумът пръсна стъклото, пред което преди по-малко от секунда стоеше Адам. Парченца стъкло заваляха по Майк.

Но не само Адам бе изненадан от блъсването. Изненада се и Карсън. Той явно очакваше те или да не го видят, или да реагират както повечето хора, съзрели дулото на пистолета — да замръзнат на място или да вдигнат ръце.

Карсън се съвзе за миг. Вече преместваше пистолета надясно, към мястото, където се бе приземил Адам. Но Майк нарочно бе блъснал сина си тъй силно. Дори в състояние на спокойна реакция, в яростта му имаше определена методичност. Искаше не само да отстрани сина си от пътя на куршума, но и да го отдалечи. И успя.

Адам се приземи надолу по коридора, зад една стена.

Карсън се прицели, но нямаше как от такъв ъгъл да улучи Адам. Не му оставаше друга алтернатива, освен да убие първо бащата.

А Майк усети някакво неописуемо спокойствие. Знаеше какво трябва да направи. Нямаше избор. Трябваше да опази сина си. И когато видя Карсън да насочва оръжието си към него, осъзна какво означава това.

Трябваше да се пожертва.

Всъщност това не бяха дори мисли. То просто бе даденост. Баща спасява сина си. Така и трябваше да бъде. Карсън щеше да убие единия от двама им. Това бе неизбежно. Тогава Майк направи единственото нещо, което можеше.

Гарантира, че убитият ще е именно той.

Задвижен от инстинкта, Майк се хвърли срещу Карсън.

Изведнъж се сети за хокея, как бе плонжирал за шайбата, и осъзна, че дори ако Карсън го уцелеше, пак щяха да му останат някакви сили. Имаше шанс да сграбчи Карсън и да му попречи да сътвори и други злини.

Щеше да спаси сина си.

Но докато летеше към Карсън, Майк осъзна, че сърцето е едно, а реалността — съвсем друга. Разстоянието бе прекалено голямо. Карсън вече бе вдигнал пистолета. Нямаше начин Майк да го стигне, без да поеме поне един куршум, а може би и два. Шансът му да оцелее беше нищожен, камо ли да стори нещо полезно.

Но така или иначе, нямаше избор. Затова Майк затвори очи, приведе надолу глава и заработи с крака.

* * *

Все още бяха на пет метра един от друг, но ако Карсън го пуснеше още малко по-близо, нямаше начин да не улучи.

Свали леко надолу мерника, насочи дулото към главата на Майк и видя как целта му става все по-голяма и по-голяма.

* * *

Антъни удари вратата с рамо, но тя не помръдна. А Моу каза:

— Всички тия изчисления. И какво?

— Какво си мърмориш, Моу?

— Осем-едно-едно-пет.

— Я повтори.

Нямаше време за обяснения. Моу набра 8115 на клавиатурата. Червената светлинка се превърна в зелена — сигнал, че вратата вече е отворена.

Антъни я дръпна и двамата се втурнаха навътре.

* * *

Вече му дойде на мушката.

Пистолетът бе насочен към наближаващото теме на Майк. Карсън сам се изненада на спокойствието си. Очакваше да се паникьоса, а ръката му всъщност не трепваше. Първият изстрел му даде самоувереност. След втория щеше да се почувства още по-добре. Вече беше в зоната. Нямаше как да не улучи. Изключено.

Пръстът му започна да натиска спусъка. И изведнъж пистолетът изчезна.

Нечия огромна ръка се пресегна откъм гърба му и му отне оръжието. Просто така. Както го държеше — и изведнъж вече го нямаше. Карсън се извърна и видя огромния гард от близкото заведение. Онзи държеше пистолета и се усмихваше.

Но не му остана време дори да се удиви. Нещо могъщо — друг човек — го помете с удар в кръста. Карсън усети как цялото му тяло се вдърви. Изкрещя и залитна напред, но се надяна на рамото на Майк Бай, което се носеше в обратната посока. От удара тялото на Карсън насмалко да се пречупи на две. Приземи се със страшна сила, все едно някой го бе пуснал от много високо. Нямаше въздух. Ребрата му сякаш бяха отишли на гърба.

— Край — каза застаналият над него Майк. После се извърна към Розмари и добави:

— Никакви сделки.