Харлан Коубън
Дръж се здраво (28)

Двадесет и седма глава

Майк седеше в стаята за разпити и се мъчеше да запази спокойствие. Отпред на стената висеше голямо правоъгълно огледало — най-вероятно едностранен прозорец за наблюдение от съседната стая. Останалите стени бяха в зеления цвят на училищни тоалетни. Подът бе застлан със сив линолеум.

В стаята с него бяха двама. Единият седеше в ъгъла като наказано дете. Държеше химикалка и бележник и не вдигаше поглед. Другият — онзи, който бе извадил значка и пистолет пред клуба „Джагуар“ — бе черен, с диамантче на обицата на лявото ухо. Крачеше напред-назад с незапалена цигара в ръка.

— Аз съм специален агент Дарил ЛаКру — обяви разхождащият се. — А този е Скот Данкън — офицерът за свръзка между Агенцията за борба с наркотиците и Федералната прокуратура. Уведомиха ли ви за правата ви?

— Да.

ЛаКру кимна.

— И нямате нищо против да разговаряме?

— Нямам.

— Моля да подпишете декларацията пред нас.

Майк се подписа. При нормални обстоятелства нямаше да го направи. Последствията му бяха известни. Моу вече се е обадил на Тиа. Тя сигурно вече е на път. Или ще го представлява, или му е уредила друг адвокат. Дотогава трябваше да мълчи. В момента обаче всичко това не го вълнуваше.

ЛаКру продължаваше да крачи напред-назад.

— Знаете ли защо ви задържахме? — попита.

— Не знам — отвърна Майк.

— Ни най-малка представа ли нямате?

— Въобще.

— Какво търсехте днес в клуб „Джагуар“?

— А вие защо ме следяхте?

— Доктор Бай?

— Слушам ви.

— Аз съм пушач. Известно ли ви е това?

Майк бе озадачен от въпроса.

— Виждам цигарата.

— Запалена ли е?

— Не е.

— И мислите ли, че това ми доставя удоволствие?

— Откъде да знам.

— Точно така. Навремето пушех в тази стая. Не защото исках да плаша заподозрените или да им духам дим в лицето, макар че и това съм правил. Не. Пушех, защото ми харесваше. Позволяваше ми да се отпусна. Сега, след всичките нови закони, не ми разрешават да паля. Слушате ли какво ви говоря?

— Предполагам.

— С други думи, законът не разрешава на човек да релаксира. Това ми е неприятно. Имам нужда да пуша. По тази причина, когато съм тук, съм вкиснат. Държа цигарата между пръстите си и жадувам да я запаля. Но не мога. Все едно да заведеш коня си до реката, но да не му даваш да пие. В случая не търся съчувствие от вас, но искам да сте наясно как стоят нещата, защото вече почна да ми писва от вас. — Трясна с длан по масата, но запази равномерния си тон. — Нямам намерение да отговарям на въпросите ви. Вие ще отговаряте на моите. Наясно ли сме?

— Може би ще трябва да изчакам адвоката си — каза Майк.

— Чудесно. — Обърна се към Данкън в ъгъла. — Скот, имаме ли достатъчно улики, за да го задържим?

— Имаме.

— Прекрасно. Дай да го направим. Вкарай го в системата за уикенда. Кога смяташ, че ще влезе в съда, за да му определят гаранция?

Данкън сви рамене.

— До няколко часа. Но може да му се наложи да изчака и до сутринта.

Майк се мъчеше паниката му да не проличи.

— В какво ме обвинявате?

ЛаКру сви рамене.

— Все ще измислим нещо, нали, Скот?

— Неминуемо.

— Така че всичко зависи от вас, доктор Бай. Преди малко давахте зор да си ходите. Хайде да почнем отначало и да видим докъде ще стигнем. Какво търсехте в клуба „Джагуар“?

Можеше още да им се опъне, но усети, че няма смисъл. Нито пък да чака Тиа. Искаше да се махне оттам. Трябваше да продължи да търси Адам.

— Търсех сина си.

Очакваше ЛаКру да продължи разпита в тази насока, но онзи само кимна и попита:

— И се канехте да се биете, нали така?

— Да.

— И това щеше да ви помогне да намерите сина си?

— Хранех известни надежди в този смисъл.

— Бихте ли пояснили?

— Бях в квартала предната вечер — започна Майк.

— Знаем за това.

Майк преглътна.

— Значи оттогава ме следите?

ЛаКру се подсмихна, вдигна напомнящо цигарата пред очите му и изви едната си вежда.

— Разкажете ни за сина си — каза ЛаКру.

В главата на Майк зазвъняха предупредителни сигнали. Никак не му харесваше този разговор. И това, че го заплашваха, или че бяха го следили, но най-вече начинът, по който ЛаКру го запита за сина му. Имаше ли избор обаче?

— Изчезна. Мислех, че ще го намеря в „Джагуар“.

— И затова отидохте там снощи?

— Да.

— Смятахте, че е там?

— Да.

Майк направи доста подробно описание на обстоятелствата. Нямаше смисъл да ги крие — вече ги беше разказал в болницата и в полицейския участък.

— Кое ви накара да се притесните за сина си?

— Трябваше да сме на мач на „Рейнджърс“ снощи.

— За хокейния отбор ли става дума?

— Да.

— Нали знаете, че паднаха?

— Нямах представа.

— Хубав мач стана, все пак. С много бой. — ЛаКру пак се усмихна. — Аз съм сред малцината от братството, които се интересуват от хокей. Навремето гледах и баскетбол, но НБА сега е пълна скука. Прекалено много фалове свирят, нали ме разбирате?

Майк усети, че вероятно му прилагат някаква техника да го разсеят.

— Ъхъ — отвърна.

— Та синът ви не се яви, значи, и вие отидохте да го търсите в Бронкс?

— Да.

— И ви нападнаха.

— Да. А вие като ме гледахте, защо не ми помогнахте?

ЛаКру сви рамене:

— Кой казва, че сме гледали?

А Скот Данкън вдигна глава и добави:

— И кой казва, че не сме помогнали?

Мълчание.

— Били ли сте там друг път?

— В „Джагуар“ ли? Не.

— Никога?

— Никога.

— Дайте да уточним: казвате, че до снощи никога не сте ходили в клуб „Джагуар“, така ли?

— Дори и снощи не бях. Нападнаха ме преди да стигна до него.

— Какво изобщо търсехте в онази уличка?

— Следях един човек.

— Кой?

— Казва се ДиДжей Хъф. Съученик е на сина ми.

— Значи твърдите, че преди днешното си посещение не сте стъпвали в клуб „Джагуар“?

Майк направи усилие гласът му да не издаде обземащото го отчаяние:

— Точно така. Вижте какво, агент ЛаКру. Можем ли малко да позабързаме разговора си. Синът ми го няма. Това ме тревожи.

— Естествено е да ви тревожи. Добре, да продължим нататък. Какво ще кажете за Розмари МакДевит, управител и основател на клуб „Джагуар“?

— Какво да ви кажа?

— Кога за пръв път я срещнахте?

— Днес.

— Вярваш ли му, Скот? — обърна се ЛаКру към Данкън. С дланта си Скот Данкън направи жест: „горе-долу“.

— И на мен ми е трудно да го приема.

— Чуйте ме, моля ви — каза Майк, полагайки усилие да не прозвучи умолително. — Незабавно трябва да изляза оттук и да продължа да търся сина си.

— Нямате доверие на силите на обществения ред?

— Вярвам им. Просто ми се струва, че синът ми не е сред приоритетите им.

— Да приемем, че сте прав. Да ви попитам още нещо. Говори ли ви нещо изразът „фарм парти“?

Майк се замисли.

— Май съм го чувал, но в момента не се сещам.

— Ще се опитам да ви помогна, доктор Бай. Вие сте доктор по медицина, нали?

— Точно така.

— Така че да се обръщам към вас с титлата „доктор“ е в реда на нещата. Мразя всички останали тъпаци с „докторски“ дипломи — доктори по философия, масажисти, дори оня, дето ми изписва контактните лещи от „Пърл експрес“. Нали ме разбирате?

— Та какво за „фарм партитата“? — опита се да го върне в руслото Майк.

— Пардон. Вие бързате, а аз се разприказвах. Да се върнем на въпроса. Като доктор сте наясно колко безбожно скъпи са лекарствата на пазара, нали?

— Така е.

— Нека тогава ви обясня какво значи „фарм парти“. Казано най-просто, тийнейджърите отварят нощните шкафчета на родителите си и крадат оттам лекарствата. В днешно време всяко семейство държи медикаменти, отпускани само с рецепта — викодин, адерал, риталин, ксанакс, прозак, окси-контин, перкосет, демерол, валиум — нали ме разбирате? Та тийнейджърите, значи, ги задигат, изсипват ги в една голяма купа, или смесват прахчета за смъркане и прочее. Това е бонбониерата им. След това се надрусват.

ЛаКру млъкна. За пръв път, откакто бяха почнали, грабна един стол, завъртя го с облегалката напред и го обкрачи. Впери поглед в Майк. Майк дори не примигна, само каза след известно време:

— Добре, вече знам какво е „фарм парти“.

— Точно така. Та оттам се започва. Събират се няколко младежи и си казват: „Ей, за разлика от хероина и кокаина, тия лекарства са разрешени от закона.“ Може на малкото братче да са му изписали риталин заради буйния му характер. Или таткото взема оксиконтин против болките след операцията на коляното. Нещо от този род. Сигурно са доста безопасни.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Да.

— Съзнавате ли колко лесно става? У дома си държите ли незаключени лекарства, давани само по лекарско предписание?

Майк се сети за собственото си коляно, за рецептата за оксиконтин, за упоритите тренировки, та да не му се налага да взема много от таблетките. И наистина бяха в шкафчето му за лекарства. Щеше ли да забележи липсата на няколко таблетки? Какво да кажем за онези родители, които изобщо не разбират от лекарства? Те щяха ли да забележат подобна липса?

— Има ги във всеки дом, както казахте.

— Така. Да поогледаме още малко този въпрос. Наясно сте със стойността на таблетките. Знаете и че подобни партита стават. Да приемем за миг, че сте и находчив човек. Какво правите тогава? Качвате се на следващото ниво. Опитвате се да спечелите от това пари. Да приемем, че сте си у дома и получавате процент от печалбата. Може дори да насърчавате младежите да крадат още повече лекарства от шкафчетата. Дори сте в състояние да им доставяте заместители.

— Заместители?

— Защо не? Ако таблетките са бели, заменяте ги с най-обикновен аспирин. Кой ще забележи? Може дори да сложите захарни таблетки, които просто имат вид на медикаменти. Нали ме разбирате? Кой ще ти обърне внимание? Черният пазар за контролирани медикаменти е огромен. Истинска печатница на пари. Но предприемаческият ви дух не стои мирен. Не ви стигат разни там дребни партита със седем-осем младежа. Мащабите ви са далеч по-големи. Ще ви се да зарибите стотици, а защо не и хиляди? Като някой нощен клуб, например.

Майк започна да схваща за какво става дума.

— И вие смятате, че клуб „Джагуар“ се занимава точно с това?

Изведнъж Майк се сети, че Спенсър Хил се бе самоубил с взети от дома им лекарства. Поне така разправяха. Взел лекарствата на родителите си и ги изгълтал.

ЛаКру кимна, после продължи:

— А ако наистина ви е обзел предприемаческият дух, можете да се изкачите и на следващото ниво. На черния пазар няма лекарство без стойност. Някой не си е допил стария амоксицилин. Или из къщата има от виаграта на дядото. Никой не знае колко точно са таблетките в един дом, нали, докторе?

— Много рядко се случва.

— Именно. И ако все пак някой се усъмни, решава, че или в аптеката са го метнали, или че е объркал датите, или че е взел повече, отколкото си спомня. Никому не идва наум да се усъмни в тийнейджъра си. Усещате ли колко великолепно е всичко това?

Майк го сърбеше езикът да попита какво общо има то с него или Адам, но реши да си затрае.

ЛаКру се надвеси над него и пошепна:

— Ей, докторе. Майк чакаше.

— Знаете ли кое е следващото стъпало по стълбата на предприемачеството?

— ЛаКру? — прекъсна го Данкън.

ЛаКру се извърна назад.

— Кажи, Скот?

— Много ти харесва тая дума „предприемачество“.

— Вярно е. — Обърна се отново към Майк. — А на вас харесва ли ви, докторе?

— Прекрасна е.

ЛаКру се засмя на глас, сякаш бе разменил шега със стар приятел.

— Както и да е, един умен и предприемчив младеж е в състояние да изнамери още куп други начини за измъкване на лекарства от къщи. Как ли? Ами например, като иска преждевременно да повторят изпълнението на рецептата. Ако и двамата ти родители са на работа, а аптеката има куриерска служба, успяваш да приемеш пратката веднага след училище, преди да са се прибрали. И ако случайно родителят поиска да повторят рецептата и му откажат, пак решава, че аптеката за кой ли път е сбъркала, или че самият той е объркал нещо. Тръгнеш ли веднъж по този път, има куп начини за печелене на прекрасни долари. Почти безпогрешен, при това.

В главата на Майк отекна очебийният въпрос: възможно ли е Адам да е сторил нещо подобно?

— А и ние кого да приберем? Помислете си само. Това са богати непълнолетни младежи, които могат да си наемат най-добрите адвокати и които какво толкова са направили? Взел си законно изписани с рецепта лекарства от дома си. Кой го е еня? Нали разбирате отново за какви лесни пари става дума?

— Предполагам.

— Само предполагате ли, доктор Бай? Дайте да не си играем на игрички. Не предполагате. Много добре знаете. Схемата е почти безупречна. Известно ви е и как действаме при нормални обстоятелства. Нямаме намерение да се занимаваме с шепа тъпи тийнейджъри, които се друсат. На нас ни е нужна едрата риба. Но ако голямата риба в случая е умна, тя оставя непълнолетни дечурлига да разнасят наркотиците й. Тъпите готици, на които им трябва да се изкачат с поне още едно стъпало по хранителната верига, че да заслужат названието „неудачници“. От това те ще се чувстват важни, а ако тя самата случайно е и малка с излежана присъда за углавно престъпление, те ще са като пластилин в ръцете й. Нали ме разбирате?

— Напълно — каза Майк. — Според вас Розмари МакДевит се занимава точно с това в „Джагуар“. Има и клуба, има и непълнолетните, които да й вършат работата в рамките на закона. До известна степен звучи логично.

— А какво точно ви притеснява?

— Говорим за жена, чийто брат е умрял от свръхдоза наркотици.

ЛаКру не можа да сдържи усмивката си:

— Значи и на вас е успяла да разкаже своята малка шекспировска трагедия. За братчето, което нямало отдушник, та се друсало яко и от това навирило петалата.

— Не е ли вярно?

— Пълна измишльотина, доколкото ни е известно. Тя твърди, че е от Бремън, Индиана, но според архивите ни в района не е имало подобен смъртен случай.

Майк нищо не каза.

Скот Данкън вдигна глава от бележника.

— Ама е мацка, та дрънка.

— Няма спор, съгласи се ЛаКру. — Парче и половина.

— Завърта мъжките глави от раз.

— Абсолютно си прав, Скот. Точно това е и методът й. Привързва някого към себе си по сексуален път. Не че имам нещо против и мен да ме обвърже за малко, нали ме разбирате, докторе?

— Съжалявам, но не.

— Гей ли сте?

Майк едва се сдържа да не извърти очите си от отчаяние:

— Добре де, щом настоявате, нека да съм гей. Давайте нататък, ако може.

— Тя използва мъже, докторе. Не само тъпите тийнейджъри. По-умни мъже. Зрели мъже.

— Млъкна и зачака.

Майк погледна първо Данкън, после ЛаКру.

— Сега ли е моментът да хлъцна и да осъзная, че вие всъщност имате мен предвид?

— Това пък защо изобщо е трябвало да ни минава през ума?

— Предположих, че точно това ще кажете.

— Аз само имах предвид — и ЛаКру разпери ръце, все едно бе първокурсник в театрално училище, — че според вас до днес не сте я виждали. Нали така казахте?

— Точно така.

— При което ние безрезервно ви вярваме. Така че нека ви попитам нещо съвсем друго. Как върви работата? В болницата, имам предвид.

Майк въздъхна:

— Да предположим, че сте ме сащисали с внезапната смяна на темата. Вижте какво: нямам и най-малката представа какво смятате, че съм направил. Предполагам, че е свързано с клуб „Джагуар“ не защото наистина съм извършил нещо, а защото трябва да си идиот, за да не ти е ясно, че е така. При нормални обстоятелства щях да изчакам появата на адвоката ми или на съпругата ми, адвокатката. Но както вече ви казах неколкократно, синът ми изчезна. Така че дайте да прекратим с тия глупости. Кажете ми какво ви интересува, за да мога да подновя търсенето му.

ЛаКру вдигна вежда:

— Много се възбуждам, когато някой заподозрян се държи така, като пич. А ти, Скот?

— Зърната на гърдите ми се втвърдяват дори в момента — кимна в отговор Скот.

— Та докато не сме се размазали съвсем, да ви питам още няколко неща, че да приключваме. Имате ли пациент на име Уилям Бранъм?

Майк пак не бе сигурен как да постъпи, но направи избор в полза на сътрудничеството.

— Нямам спомен за такова име.

— Тоест не помните имената на всичките си пациенти?

— Името нищо не ми говори, но е възможно да е пациент на партньорката ми по клиника.

— Говорите за Айлийн Голдфарб, нали така? Написали са си домашното, мина през ума на Майк.

— Правилно.

— Вече я питахме. И тя не си спомня.

Майк насмалко да изтърве очевидното: Ама вие вече сте говорили с нея! Успя все пак да се овладее. Значи вече са били при Айлийн. Какво, по дяволите, става?

Лицето на ЛаКру си бе възвърнало усмивката.

— Готови ли сте да се качим на следващото предприемаческо ниво, доктор Бай?

— Разбира се.

— Добре. Ще ви покажа нещо.

Обърна се към Данкън, който му подаде тънка кафява папка. ЛаКру пъхна незапалената цигара в устата си и започна да прелиства с пожълтели от никотина пръсти. Извади един лист и го плъзна по масата към Майк.

— Това познато ли ви е?

Майк погледна. Фотокопие от рецепта. Отгоре бяха неговото име и това на Айлийн, както и адресът им „Ню Йорк презвитериън“, номерът на разрешителното им и полето за заверка от ДЕА. Предписан бе оксиконтин на името на Уилям Бранъм.

Подписана бе от доктор Майкъл Бай.

— Познато ли ви е?

Майк се насили да не проговори.

— Понеже доктор Голдфарб твърди, че не е от нея и че не познава такъв пациент.

Плъзна още един лист. Друга рецепта, този път за ксанакс. Пак с подписа на доктор Майкъл Бай. След нея и трета.

— Нещо да ви говори което и да е от тези имена? Майк продължи да мълчи.

— А, тази тук е страшно любопитна. Интересува ли ви защо?

Майк вдигна поглед.

— Понеже е на името на Карсън Бледсоу. Познавате ли го?

На Майк нещо му се стори мъгляво познато, но все пак предпочете да каже:

— Трябва ли да го познавам?

— Това е младежът със счупения нос, на когото се репчехте, когато ви задържахме.

Поредното предприемаческо стъпало, мина през ума на Майк. Вкарай куките си в някое докторско дете. Открадни кочани с рецепти и си ги пиши сам.

— В най-добрия случай — ако приемем, че всичко тръгне във ваша полза и боговете ви се усмихват — ще загубите единствено лекарската си правоспособност. Но това е най-оптимистичният сценарий. Край на медицината.

Майк вече бе решен да не отваря повече уста.

— Ние отдавна работим по този случай, нали ме разбирате? Наблюдаваме клуба „Джагуар“. Знаем какво става вътре. И какво? Да арестуваме една шепа богати хлапаци? Но какъв е смисълът, ако не отрежем главата? Имахме информация, че за снощи се готви някаква важна среща. На това предприемаческо стъпало съществува обаче конкретен проблем: трябват ти посредници. В този пазар започва да навлиза сериозно и организираната престъпност. Печалбата от оксикотина е не по-малка, отколкото от кокаина, ако не и по-голяма. Така че заложихме своя наблюдателен пост. Но за беля, нещо снощи се обърка. Явявате се вие, докторът, чието име се използва. Нападат ви. Но днес вие се връщате и се развихряте. Тогава ние — ДЕА и прокуратурата — решаваме, че клуб „Джагуар“ може да пусне кепенците и ние да останем с пръст в уста. Затова решаваме да предприемем решителния ход.

— Нямам какво да ви кажа.

— Напълно естествено.

— Чакам адвоката си.

— Не е нужно да действате по този начин, тъй като според нас не сте вие човекът, написал тези рецепти. Сравнихме почерка с няколко редовни рецепти, които лично сте написал. Не е вашият. Което означава или че сте давали кочани с рецепти на друго лице — което е изключително сериозно углавно престъпление, — или че някой ви ги е откраднал.

— Нямам какво да ви кажа.

— Невъзможно е да опазите сина си, доктор Бай. Всеки родител си мисли, че може. Но нещата не стоят така. Не познавам лекар, който да не държи кочани у дома. За всеки случай, ако му се наложи да изпише спешно лекарство. Лесно е да откраднеш лекарства от нощното шкафче. Сигурно е още по-лесно да задигнеш кочан с рецепти.

— Аз си тръгвам — изправи се Майк.

— Така си мислите. Синът ви е един от богатите хлапаци, за които стана дума, но в конкретния случай се е издигнал с няколко глави над тях. Можем да го съдим за съучастие в разпространението на наркотици по Списък номер две. Може да излежи до двайсет години във федерален затвор. Но на нас синът ви не ни трябва. Трябва ни Розмари МакДевит. Можем да се договорим.

— Чакам адвоката си — повтори Майк.

— Чудесно — каза ЛаКру. — Вашият очарователен защитник току-що пристигна.