Тимъти Зан
Изходящ полет (9)

8.

С дълбока въздиша Оби Уан изключи предавателя си и го пъхна обратно в колана си.

— Още ли няма нищо? — попита го Анакин.

— Не — отговори Оби Уан и се загледа в смрачаващия се небосклон.

Вече започваха да се появяват звезди, а навсякъде около тях една по една се запалваха светлините в жилищата на бролфите. Градът се подготвяше за настъпването на вечерта.

Анакин промърмори едва доловимо:

— Трябваше да се опитаме да я потърсим по-рано.

— Нали се опитахме — му каза Оби Уан Кеноби. — Обаче тогава ти беше прекалено зает да си играеш с шейната на Дуефгрин, за да забележиш това.

— Извинете ме, учителю, но не си играех, а работех — обидено натърти Анакин. — А бролфът, когото търсим, се нарича Джомпфи, живее в жилищния пръстен „Покритият шубрак“ и май ще използва откраднатите форсажни камери за някакъв свой спидер, с който нелегално пренасял рислови пръчици за карфите.

Оби Уан изгледа своя ученик изненадано.

— Това пък кога успя да го научиш?

— Когато вие се размотавахте из квартала в търсене на насоки — отговори Анакин. Не беше лесно да демонстрира едновременно и обида, и самодоволство, но някак си успя да го постигне. — Чак тогава хлапето се отпусна и се разприказва. Струва ми се, че няма навика да се доверява на възрастните много-много — сбърчи той нос.

— Трябваше да ми кажеш това в мига, когато се добра до тази информация — скара му се Оби Уан и пъхна информационния чип с градската карта в електронния си бележник, за да зададе координатите на жилищния пръстен. — Или не ти е хрумнало, че Лорана може да е в беда?

— Напротив. Но също така ми хрумна, че ако ние двамата бяхме решили да изхвърчим от тук като на пожар, тогава Дуефгрин сигурно щеше да заподозре нещо и да се обади на Джомпфи — възрази Анакин.

— Не забравяй кой си, ученико — предупреди го Оби Уан.

Като че ли напоследък това предупреждение излизаше все по-често и по-често от устата му.

Анакин въздъхна театрално:

— Моите извинения, учителю!

На екрана на електронния бележник се появи карта, която им показа най-прекия път към жилищния пръстен „Покритият шубрак“.

— Ето го — Оби Уан наклони бележника пред очите на Анакин.

— Но това не е посоката, в която тръгна той, когато се разделиха с Дуефгрин — отбеляза момчето с безпокойство.

— Знам — каза мрачно Оби Уан. — Но за момента не разполагаме с нищо друго. Да отидем да хвърлим един поглед.

 

 

Районът, в който се намираше жилищният пръстен „Покритият шубрак“, не се различаваше от много други, които Оби Уан беше виждал по време на пътуванията си из Републиката. Мястото беше бедно, но чисто. Явно хората тук работеха усърдно и макар да не изкарваха много, работливостта им бе знак за гордост и честолюбие.

Беше чувал, че някои джедаи гледат на подобни места с пренебрежение и надменност. Самият той обаче предпочиташе да се движи тъкмо сред такива хора вместо сред достолепните обитатели на Корускант, които имаха многократно по-големи възможности и далеч по-лъкатушеща етика. Повечето обитатели на тези места се държаха приветливо и прямо, необременени от тайни политически амбиции или скрити копнежи за високи постове и власт.

Най-малкото, ако някой тук поискаше да те прониже в сърцето, щеше да го направи с нож, а не с лукава усмивка.

— Откъде ще започнем? — измънка Анакин, когато двамата се спряха пред един невисок плет от другата страна на улицата.

— Като за начало можете например да се махнете от пътя ми — промърмори непознат глас зад гърба им.

Оби Уан се извърна рязко, а ръката му се шмугна под туниката, където бе скрит лазерният му меч. Зад прикритието на един по-висок плет зад тях, край който бяха минали току-що, се показа едно лице.

Беше им необходимо само един поглед.

— Здравей, Риске — Оби Уан отпусна пръстите си около дръжката на меча си. — Да не очаква човек да те срещне точно тук!

— Взе ми думите от устата — отвърна Риске остро и кимна към вътрешността на растителното заграждение. — Бихте ли пристъпили в кабинета ми за минутка?

Оби Уан се огледа. В смрачаващата се улица вече почти не се мяркаха бролфи, а и в този момент никой не гледаше точно към тях двамата. Затова леко докосна Анакин по рамото и бързо прескочи през плета, приземявайки се от другата страна клекнал. Миг по-късно до него се озова и Анакин.

— Не се отказвате лесно, признавам — каза Риске, докато се приближаваше към тях ниско приведен. — Какво правите тук?

— Търсим бролф на име Джомпфи — обясни Оби Уан. — Този следобед е пратил едно момче до града, за да открадне и да му донесе чифт форсажни камери. Надявахме се да можем да го попитаме защо.

— Е, така и така ще разговаряте с него, защо не го попитате и за експлозивите, които наскоро изчезнаха мистериозно от един миньорски рудник, където случайно работи един приятел — каза Риске мрачно. — Или пък за системния стабилизатор, който друг негов приятел бил взел назаем от любителската шейна на шефа си. Или пък за цилиндрите от съединителна сплав, които тези дни някой е задигнал от една друга работилница. Да забелязвате някаква обща тенденция тук?

Оби Уан свъси вежди:

— Някой си стъкмява домашно изработена бойна ракета.

— Или две. Или три — добави Риске. — Пък и май няма много изгледи някой от нас да успее да поразпита Джомпфи по този въпрос, понеже заедно с побратимите му добре са се покрили.

— Прекрасно — отбеляза Оби Уан и надникна през оградата.

— М-да, тъкмо тази дума ми беше на езика — каза Риске. — И така, по какъв повод сте тръгнали да го търсите?

— Нашата приятелка, с която вече се познавате, го преследваше по-рано днес — обясни Оби Уан. — Впоследствие тя изчезна и оттогава все не успявам да я открия по предавателя.

— Лошо — каза Риске. — Хубаво момиче, но без достатъчно офанзивна съобразителност.

— Ние все още не смятаме да я отписваме — каза Оби Уан през зъби. — Някаква представа, в коя дупка би могъл да се е покрил Джомпфи?

— Ако имах, едва ли щях да кисна точно тук. В момента мои хора следят всички центрове на миньорската гилдия. Но ако Джомпфи не иска да се прибере у дома, значи едва ли ще е толкова несъобразителен, че да цъфне на някое от тези места.

— Тогава какво правим? — запита Анакин.

— Това, което аз ще направя, си е моя работа. Смятам да се прибера в хотела, за да проверя дали мерките ни за сигурност са наред — каза Риске. — Според мен се готвят да ударят тази вечер. Дуракритовите червеи винаги изчезват първи точно когато къщата предстои да се стовари върху главата ти.

— А може и да опитат да ударят градския административен център утре през деня — предположи Оби Уан.

— Едва ли — скептично каза Риске. — Съмнявам се, че Джомпфи би дръзнал да напада място, където представители на собствената му гилдия преговарят за неговите права. Не, най-вероятно ще се цели в хотела или най-много в трасето между хотела и административния център утре сутрин.

За съжаление анализът на Риске звучеше логично.

— Добре тогава — кимна Оби Уан. — Вие се погрижете за тези неща, а ние ще продължим да търсим Лорана.

— Късмет — поклати глава Риске. — Знаете ли, когато по-рано се срещнах с нея, изпитах голямо изкушение да й закача проследяващо устройство, за да знам дали няма случайно отново да ми се изпречи на пътя. Сега ми се иска да го бях сторил.

— И на нас ни се иска — каза Оби Уан. — Но явно ще трябва да се оправяме сами.

— Мислех, че джедаите са добри именно в това отношение — Риске измъкна от джоба си информационен чип и им го подаде. — Това ще ви осигури директна връзка с моя предавател, като същевременно ще закодира текста с моя лична програма за сигурност. Обадете ми се, ако чуете нещо, става ли?

— Няма проблем — потвърди Оби Уан и пъхна картата в един слот на своя предавател.

Риске кимна едва забележимо и се запъти към улицата. Когато стигна досами края на оградата, надникна над плета и се огледа. После го заобиколи и се отдалечи с бърза походка.

— А сега какво? — запита Анакин.

— Най-добре да потърсим учителя Кбаот и да му разкажем какво се е случило — каза Оби Уан с неохота. — Вероятно двамата с Лорана си имат достатъчно добре изградена връзка, че да може да я засече чрез нейния отпечатък в Силата.

— Възможно е — каза Анакин недоверчиво. Двамата се върнаха в края на растителната ограда и отново излязоха на улицата. — Знаете ли, май не би било зле всички тук да почнем да носим проследяващо устройство…

Оби Уан му хвърли кос поглед:

— Мога веднага да се сетя най-малко за един човек, който трябва да носи такова устройство през цялото време — промърмори той под нос.

— Какво каза?

Оби Уан поклати глава:

— Аа, нищо. Нищо.

 

 

Когато най-после успяха да го открият по предавателя, Кбаот не беше никак доволен да го прекъсват. А като ги изслуша, това съвсем развали настроението му.

— За момент ще подминем факта, че сте се забъркали в ситуацията на Барлок противно на изричните ми нареждания — избоботи той и Оби Уан можеше даже да си представи как очите му проблясват изпод рунтавите му вежди. — Но най-лошото в случая е, че сте поставили живота на моята ученичка под заплаха.

— Разбирам гнева ви, учителю Кбаот… — започна Оби Уан.

— Гняв? — сряза го Кбаот. — Няма чувство на гняв, учителю Кеноби. Не и у един рицар джедай.

— Моите извинения! — каза Оби Уан, като с мъка се опитваше да потисне собственото си раздразнение. Толкова драматична ситуация, а този човек не се сеща за друго, освен да им цитира джедайския кодекс? — Подборът на думите ми беше неуместен.

— Така е по-добре — избоботи Кбаот. — А какво да кажем за вас, ученик Скайуокър? Какви са вашите съображения?

Оби Уан наклони предавателя към момчето.

— Нищо особено не мога да добавя — каза Анакин. — Най-вече съм загрижен за сигурността на Лорана. Притеснявам се да не би вече да са я убили.

Няколко секунди Кбаот не отговори нищо.

— Не, жива е — накрая каза той. — Иначе щях да усетя смущение в Силата.

— Значи сигурно можете да определите къде е? — попита Анакин с надежда.

— Едното не следва непременно от другото — му каза Кбаот. — За съжаление не мога да я засека чрез нейния отпечатък в Силата. Учителю Кеноби, казахте, че сте разговаряли с момчето, което ги е снабдило с усилвателите. Възможно ли е той да знае къде е любимото скривалище на Джомпфи?

— Едва ли — каза Анакин. — Не ми се стори, че би могъл да участва в каквато и да е конспирация.

— Но все пак се познава с Джомпфи и е възможно да е виждал нещо в миналото, което би могло да ни насочи.

— Съмнявам се, че ще е склонен да го обсъжда с нас обаче — намеси се Оби Уан. — За него сме просто някакви непознати.

— Аз попитах ли ви дали ще бъде склонен?

Оби Уан усети как гърлото му се стяга.

— Да не искате да кажете да упражня сила върху съзнанието му?

— Не. Разбира се, че не — увери го Кбаот. Но Оби Уан разбра, че тези думи са насочени към Анакин. В действителност Кбаот искаше да каже точно това. — Ние сме бранители и пазители на слабите, а не техни потисници. Същевременно обаче е извършено престъпление срещу един джедай. Подобно деяние не би следвало да остава без последствия. Дори и ако Джинзлър е взела съзнателно решение да не се защитава — добави той мрачно.

Оби Уан се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Досега не са постъпили никакви сведения, че някъде в града е бил използван лазерен меч, учителю Кеноби — каза Кбаот търпеливо. — Нито пък до ушите ми са достигнали приказки за нечии отрязани крака или ръце. Лорана Джинзлър е все още ученик, но със сигурност съм успял да я науча, когато се налага, да не се дава без бой.

— Разбира се — каза Оби Уан, като през ума му мина едно внезапно предположение. Ако Кбаот беше прав, че се е предала доброволно на похитителите си…

— Благодаря за отделеното време, учителю Кбаот.

— Ще очаквам ученик Джинзлър да бъде до мен утре сутрин, когато предстои срещата с магистрат Аргенте и попечителя на гилдията Гилфроме — предупреди го Кбаот.

— Разбрах ви — кимна Оби Уан. После прекъсна връзката и окачи предавателя на колана си.

— И как смятаме да я открием? — поинтересува се Анакин.

— Учителят Кбаот сам ни насочи. Той е прав. Ако Лорана се е борила с нападателите, със сигурност щяхме да чуем слухове за подобна схватка. Но щом няма такива, следователно въобще не се е съпротивявала.

— Добре — каза Анакин, — и това означава какво?

— Означава следното: най-вероятно е преценила, че ако се предаде без много шум, би постигнала много повече, отколкото ако се впусне в битка — обясни му Оби Уан. — Сигурно се е надявала, че по този начин ще я отведат до самия център на конспирацията, където ще може да се запознае и с тези, които командват парада. Обаче…

Джедаят остави думата да увисне във въздуха, надявайки се, че Анакин сам ще се сети как да продължи мисълта му.

— Обаче те ще знаят, че би било истинска лудост да домъкнат джедай при ръководителите си — каза бавно момчето, — дори и да е само ученик.

— Именно! — кимна Оби Уан. — А кой е най-бързият начин да разберат дали някой като Лорана е джедай?

— Ако я пипнат с лазерен меч в ръка — отговори Анакин, а гласът му постепенно подхвана изпълнената с предпазлива надежда интонация на неговия учител. — Следователно трябва да се е отървала от него, преди да я пипнат!

— Точно така — потвърди Оби Уан. — И най-вероятно го е изхвърлила импулсивно, и то някъде близо до мястото, където са я похитили.

— Достатъчно близо, че да успеем да уловим излъчването от илъмския кристал! — довърши мисълта му въодушевено Анакин. — Но за да го засечем, ще трябва да се приближим доста близо до меча й, нали?

— Така е, но поне знаем улицата, на която ще можем да се приближим достатъчно близо — отбеляза Оби Уан. — Ако тя и лазерният й меч се намират в някоя от тези къщи, сигурно няма да успеем да засечем илъмския кристал. Поне не и ако се намираме някъде навън — той посочи по протежението на улицата, сега вече обгърната в мрак, който се нарушаваше само тук-там от мъждукащите улични лампи. — Ще започнем тук, от „Покрития шубрак“. Джомпфи е достатъчно умен да стои далеч от собствената си къща, но все пак е възможно да е постъпил наивно и да е влязъл в къщата на някой приятел. А ако не успеем тук да открием нищо, тогава ще тръгнем из по-бедните райони на квартал Патамийн.

— Понеже смятаме, че Джомпфи е свикнал с такива места?

— Не. По-скоро понеже там все още използват огради от плет, за да очертават границите на имота си — отговори Оби Уан. — Няма начин да скриеш лазерен меч в каменна стена, без на някого да не му направи впечатление. А ако не я намерим там, ще продължим с по-богатите райони. И накрая, ако е нужно, ще претърсим и другите жилищни квартали наоколо.

Анакин си пое въздух дълбоко.

— Добре. Аз съм готов, ако и вие сте готов.

— Хубаво — каза Оби Уан, — тогава освободи съзнанието си, мой млади ученико. Очертава се нощта да е доста дълга.

 

 

Кръстосваха кварталните улици вече цели няколко часа, когато Оби Уан най-сетне усети дългоочакваното трепване в Силата.

Бяха се доближили до мястото, където бе скрит лазерният меч на Лорана.

Той погледна косо към Анакин в очакване да види дали момчето също ще успее да долови това. Дори и насред такава драматична ситуация възпитателните упражнения си оставаха част от живота на един ученик.

Трябваше да направят още три крачки, преди Анакин внезапно да забави крачка.

— Ето — каза момчето, — точно пред нас, леко вляво.

— Много добре — похвали го Оби Уан и си позволи да хвърли бегъл поглед около себе си.

До разсъмване оставаха най-малко още два часа, а всички къщи в квартала изглеждаха тъмни и притихнали. Явно обитателите им все още почиваха. Или поне повечето. Със сигурност конкретните обитатели, които търсеха двамата джедаи, си бяха съвсем будни.

— Не, недей да ходиш натам — каза той на Анакин и го хвана за рамото в мига, когато момчето се запъти към ниския плет, където лежеше скрит лазерният меч на Лорана. — Ето от тук, да заобиколим от другата страна. Бързо!

Двамата заедно прескочиха от другата страна на плета и миг по-късно се изгубиха зад него.

— Някой гледа ли ни? — промърмори Анакин, докато следваше учителя си в патешко ходене към лазерния меч.

— Ей сега ще разберем — отговори Оби Уан. — Кажи ми, какво би направил ти, ако пазиш пленник и посред нощ нещо необичайно се случи някъде навън?

— Не знам — отвърна Анакин и сбърчи вежди, докато си представяше ситуацията. — Зависи колко необичайно е онова, което се случва.

— Нека да видим — Оби Уан се присегна със Силата и от разстояние включи лазерния меч на Лорана.

С приглушено съскане зеленото острие изведнъж се показа и разцепи тъмнината с неочаквана яркост. По меката пръст покапаха няколко малки листа, отсечени от вейките, но дръжката остана здраво заклещена между по-големите клончета.

— А сега ще проверим кой не спи в този квартал — каза Оби Уан.

Не им се наложи да чакат дълго. След минута-две вратата на една от къщите от другата страна на улицата се отвори и от вътре се показа самотен бролф. Той се огледа подозрително, а очите му притеснено се стрелкаха бързо наляво-надясно. Не видя никого и закрачи през улицата към яркия меч.

Когато стигна до него, за миг се спря неуверено. После се наведе и предпазливо провря ръка през плетеницата от клони и листа, за да го измъкне. След това се изправи и като държеше меча на една ръка разстояние, го повъртя внимателно насам-натам. Очевидно се опитваше да разбере откъде се изключва.

— Нека да помогна — обади се изведнъж Оби Уан, изправяйки се в пълен ръст зад плета, и в същия миг се присегна със Силата и изключи лазерния меч.

Бролфът реагира удивително бързо. Почти в същия миг, когато острието на меча изчезна, той отскочи настрана, запокити дръжката на меча в лицето на Оби Уан и с обигран жест измъкна бластер изпод куртката си.

Реакцията му бе бърза, но наивна. Срещу него стоеше джедай с отработени рефлекси. Преди бролфът да се приготви за скок, Оби Уан вече бе извадил собствения си меч. Присегна се със Силата, хвана меча на Лорана и след това включи своя, внимателно отбивайки един изстрел от оръжието на бролфа нагоре към звездното небе.

Бролфът продължи упорито да стреля в него с праволинейната наивност на боен дроид. Оби Уан бързо премина в боен режим, вниманието му се насочи изцяло напред и той се остави на Силата да направлява ръцете му в отбиване на изстрелите, като междувременно напредваше крачка след крачка към своя противник.

И тогава независимо от фокусираното напред внимание той смътно усети как от другата страна на улицата се случва нещо. Бролфът очевидно също видя или чу нещо, понеже за частица от секундата вниманието му се раздвои и той отклони погледа си.

Тъкмо от тази възможност се нуждаеше и Оби Уан. Като направи доста дълъг скок напред, той завъртя меча си с кратък и точно премерен удар, разрязвайки бластера на противника на две.

Бролфът го бе нападнал доста бързо. А сега с не по-малка скорост захвърли остатъка от бластера на паважа и си плю на петите, доколкото можеха да го носят късите му крака. За миг Оби Уан се зачуди дали да не го последва, но после размисли и се обърна към къщата, от която бе излязъл.

И едва сега осъзна, че Анакин вече не е зад гърба му.

— Мълнии! — изруга той полугласно и се затича.

Някъде във вътрешността на къщата видя приглушено синьо блещукане и когато приближи до открехнатата врата, от вътре чу и познатия звук от лазерния меч на ученика си. Оби Уан забърза и пристъпи вътре.

Откри Анакин в една от вътрешните стаи. Стоеше над отпуснатото тяло на Лорана, а лазерният му меч бе изправен в отбранителна позиция към двама бролфи, които се бяха свили в ъгъла. Трети бролф лежеше безжизнен на пода, а до него се търкаляха остатъците на бластер.

— Учителю — Анакин безуспешно се опитваше да си придаде спокоен вид. — Открих я.

— Виждам — Оби Уан изключи лазерния си меч и коленичи до младата жена. Дишането и пулсът й бяха бавни, но ритмични. — Какво сте използвали върху нея? — той се обърна настоятелно към бролфите в ъгъла.

Никой не отговори.

— Не видях нищо, когато влязох — вметна Анакин.

— Значи сигурно е все още у тях — Оби Уан мина покрай своя ученик, включи меча си и започна застрашително да се приближава към тях.

Подобно на бролфа, с когото се беше срещнал навън, никой от двамата не изпитваше особено желание да се превръща в герой.

— В него е! — проговори единият бързо и сръга с пръст своя събрат по хълбока.

— Да, ето го — потвърди другият и като измъкна една спринцовка от вътрешния си джоб, я подхвърли пред краката на Оби Уан.

— О, благодаря! — каза джедаят учтиво. — Нека да добавим и предавателите ви към тази купчина, става ли? А, и всички оръжия, ако обичате.

След миг до спринцовката изтрополиха два предавателя и чифт дълги ножове.

— Какво да правим с тях? — запита Анакин.

— Зависи какво са използвали, за да я упоят — каза Оби Уан застрашително, като отново изключи лазерния си меч и вдигна спринцовката от пода. Както и очакваше, по нея нямаше надпис. Затова реши да прибегне до джедайските си техники за усилване на сетивата, капна една малка капка от течността на ръкава си и внимателно я помириса.

Беше му достатъчен само един опит.

— Няма проблем — успокои той Анакин и постепенно отпусна сетивата си. — Упойката не е твърде силна и определено не е отрова. Когато се разсее, тя ще се оправи — той поклати глава и се обърна към бролфите: — Което пък означава, че тези двамата не ги грози обвинение в убийство. Или поне докато ракетата им не се взриви.

И двамата затворници започнаха видимо да треперят при споменаването на думата „ракета“.

— Ние нямаме нищо общо! — плачевно занарежда единият. — Идеята беше на Филвиан. Негова и на оня човек…

Оби Уан сбърчи вежди. Във всичко това имаше забъркан човек!?

— Какъв човек? — попита той настоятелно. — Как се казва?

— Нарича себе си Пазителя — каза бролфът. — Само това знам.

— А как изглежда?

Бролфът погледна безпомощно към своя събрат.

— Като… човек — каза вторият бролф и помаха неопределено.

— Дали не им трябва малко повече мотивация да говорят, учителю? — обади се Анакин с твърд глас.

Оби Уан потисна напиращата си усмивка. От личен опит знаеше, че изречените от четиринайсетгодишно хлапе заплахи рядко вършат работа.

Очите му обходиха мъртвия бролф на пода на помещението. Но пък в този случай можеше и да постигнат целта си.

— Не се притеснявай — каза той на Анакин. — Вероятно тези двамата, така или иначе, няма да могат да го опишат.

— Но се обзалагам, че Риске ще успее да измъкне нещичко от тях — предложи Анакин.

В продължение на един дълъг миг Оби Уан се поколеба пред изкушението. В края на краищата целият този заговор си беше замислен против магистрат Аргенте. Затова не би било прекалено неуместно, ако просто предадат тези пленници на хората на Аргенте за разпит. Ала той знаеше, че джедаите не трябва да се поддават на такива изкушения.

— Ще го предадем на градската полиция — реши той и измъкна предавателя си. — А после явно ще се наложи да изчакаме Лорана да се събуди. Може би тя ще успее да ни каже повече.

— Искате да кажете, че ще ги чакаме тук? — начумери се Анакин.

— Разбира се — отговори Оби Уан със стегната усмивка. — В крайна сметка може пък и тук да се появят този Филвиан или Джомпфи, или Пазителят…

— Вярно — съгласи се неохотно Анакин. — Ако имаме късмет.

 

 

Вагаарският кораб бе акостирал от външната страна на астероида в системата Крустай на около четвърт обиколка от изхода на тунела за достъп към базата. Траун остави свой чиски воин пред командното табло и заедно с тримата корелианци взе една транспортна совалка, за да излезе навън и да се прехвърли на него.

За огромна изненада на Кардас телата на вагаарските войници все още лежаха нахвърляни, където ги бе сварила смъртта по време на битката.

Очевидно Кенто също не беше особено въодушевен от гледката.

— Все пак не смятате ли по някое време да поразчистите тази палуба, а? — запита той погнусен, докато си пробиваха път по коридора към стаята със съкровищата.

— По някое време, да — увери го Траун. — Но първо искаме да понаучим малко за военната тактика и стратегия на неприятеля. За тази цел трябва да знаем точно къде е стоял всеки един войник и каква позиция е заемал, когато го е настигнала смъртта.

— А не трябваше ли да оставите кораба на някое място, където няма да бие толкова много на очи? — поинтересува се Марис.

Кардас забеляза как тя стискаше Кенто здраво под ръка. Явно този път от гледката й прилошаваше много повече, отколкото при първото идване тук. Някак си от това му стана малко по-леко.

— По някое време ще го преместим и в базата — каза Траун. — Но първо е необходимо да проверим дали в него няма някакви неустойчиви двигатели или повредени оръжия.

Подобно на коридорите съкровищницата изглеждаше по абсолютно същия начин както когато я бяха видели при пленяването на кораба. Само дето сега там имаше неколцина чиси, които се мотаеха между откраднатите съкровища и сигурно правеха сензорна инвентаризация на различните предмети.

— Разпръснете се — нареди Траун на корелианците — и вижте дали можете да намерите нещо, чиято конструкция ви е позната.

— Например различни видове валута? — запита Кенто, докато се оглеждаше из залата.

— Или пък намеквате за огнени камъни? — вметна Марис.

— Говорех предимно за произведения на изкуството — поясни Траун. — От тях можем да научим много повече, отколкото от парите или от бисерите.

Кенто изсумтя:

— Да не очаквате, че някъде тук ще намерим касови бележки за стойността им?

— Имах предвид най-вече произхода на съответните произведения на изкуството — каза Траун и махна с ръка към една купчина сглобени муфи. — Ето тези например най-вероятно са изработени от същества с допълнителна става между китката и лакътя, чието зрение улавя цветовете предимно от ултравиолетовата част на спектъра.

Кенто и Марис си размениха бърз поглед.

— Фрунчите? Така ли смяташ? — предположи Марис.

— Да, бе! Точно така — изсумтя отново Кенто и изгледа Траун с подозрителен поглед. После откачи ръката на Марис от себе си и се приближи да разгледа муфите.

— Какви са тези фрунчи? — запита Кардас.

— Фрунчетан-сай — обясни Марис. — Имат си няколко колониални свята във Външния ръб. Рак ги нарича фрунчи, понеже…

— Да ме вземат мътните! — изруга насред думите й Кенто, наведен над купчината муфи. Главата му бе наклонена встрани.

— Какво? — запита Марис.

— Той е прав! — възкликна Кенто озадачен. — Наистина са подписани на официалния изказ на фрунчите — той се обърна отново към Траун, а на лицето му беше изписано искрено недоумение. — Май по-рано заявихте, че никога не сте навлизали в територията на Републиката.

— Доколкото знам, не — отвърна Траун. — Но физиологичните черти на автора просто изпъкват, когато внимателно наблюдавате произведението му.

— За вас може и да изпъкват — изръмжа Кенто и отново впи поглед в муфите, — но за мен съвсем не е толкова очевидно.

— Нито пък за мен — вметна Марис като ехо.

Траун повдигна вежди и се обърна към Кардас:

— Ами за вас, Кардас?

Кардас се вгледа внимателно в творбата, като се опитваше да разбере кои незабележими детайли са довели Траун до заключенията му. Но не успя да намери нищо.

— Съжалявам…

— Сигурно просто сте извадили късмет — предположи Кенто и като заряза муфите, коленичи до една сложна синьо-бяла статуетка. — Да видим сега тук. М-да, така и си мислех — той се изправи и погледна Траун през рамо. — А какво ще кажете за този?

В продължение на един дълъг миг Траун мълчаливо изучаваше статуетката, като от време на време повдигаше глава и очите му се зарейваха в неопределена посока, сякаш търсеше вдъхновение.

— Авторът е хуманоид — продума той най-сетне. — Но пропорциите му са малко по-различни от пропорциите на чисите и корелианците. Или торсът му е по-широк, или ръцете му са по-дълги от нашите — той присви очи. — В емоционалното му състояние освен това има някаква отдалеченост. Бих предположил, че представителите на неговата раса изпитват едновременно влечение, отвращение и дори боязън от физическите предмети, сред които обитават.

Кенто бавно изпусна дъха си.

— Не мога да повярвам на ушите си! — опули се той. — Това тук е дело на пашви…

— Не се сещам да съм ги чувала — отбеляза Марис.

— Имат си една система в покрайнините на Дивия Космос — обясни Кенто. — Ходил съм там няколко пъти. За тяхното изкуство си има малък, но стабилен пазар, и то предимно сред системите на Корпоративния сектор.

— Какво искаше да каже командир Траун по отношение на страха от физически предмети? — поинтересува се Кардас.

— Техният свят е осеян с хиляди каменни колони — обясни Кенто. — Повечето от най-добрите хранителни произведения растат по върховете им. За съжаление тези места се обитават и от един доста неприятен летящ хищник. И той е достатъчен за… ъ-ъ… за онова, което разказа току-що командир Траун.

— И всичко това го разбрахте от една-единствена статуетка? — почуди се Марис и загледа Траун с озадачен поглед.

— Всъщност не съвсем — отговори чисът. — Тук се намират… нека да видим… най-малко още дванайсет примера от тяхното художествено изкуство — и той посочи към две други купчини в далечния край на залата.

— Сигурен ли сте? — навъсено запита Кардас и се приближи да разгледа отблизо въпросните статуетки и рисунки.

— Изработени са от различни художници — обясни Траун, — но са от една и съща раса.

— Това наистина е шантаво — отбеляза Кенто и поклати глава. — Като някакъв налудничав джедайски похват.

— Джедайски? — повтори Траун.

— Джедаите са пазителите на мира в Републиката — обясни му Марис. — Вероятно именно заради тях сме успели да се задържим заедно толкова дълго. Те са много могъщи, но и много благородни.

Кенто улови погледа на Кардас, а носът му леко се сбърчи. Кардас знаеше, че неговото отношение към джедаите бе доста по-ниско от това на приятелката му.

— Звучи интригуващо — върна темата Траун към статуетките. — Допускам, че въпросните пашви не биха проявили прекалено много съпротива срещу набезите на вагаарите?

— Така е — потвърди мрачно Кенто. — Те са доста сговорчива раса. Напълно загубени във военно отношение.

— А вашата Република и нейните джедаи не смятат за необходимо да ги защитават?

— Джедаите така и така са се пръснали надлъж и нашир и съвсем са оредели — каза Кардас. — А и освен това Дивият Космос политически не спада към Републиката.

— А дори и така да беше, правителството е прекалено заето да разрешава собствените си междуособици, за да може да се занимава с подобни незначителни ситуации на живот и смърт — отбеляза Марис с явно доловима горчивина в гласа.

— Разбирам — кимна Траун. — Е, добре. Нека да продължим нашето изследване. Моля ви, уведомявайте ме, ако откриете още нещо от вашите райони — с тези думи той се обърна към Марис: — А докато се занимаваме с всичко това, може би вие ще ми разкажете малко повече за тези ваши джедаи.