П. Г. Удхаус
Бил Завоевателя (8)

Глава 8.
Работа за Пърси Пилбийм

Не само Флик Шеридан и Джъдсън Коукър проявяваха интерес към делата на господин Уилфред Слингсби. Механизмите на нашата усложнена цивилизация бяха докарали деянията на управителя на „Парадийн — целулоза и хартия“ в полезрението и на младия Пилбийм, истинския мотор на развлекателния седмичник „Светски клюки“, оглавяван проформа и без желание от Родерик Пайк.

На сутринта след предадения разговор между Флик и Джъдсън Родерик седеше зад редакторското бюро на „Светски клюки“ и вцепенен се блещеше в коректурата на поредната статия от напористия помощник, описваща нечестивите машинации на агентите по залаганията. Когато прочете за трети път името на господин Айзък Булет, споменато съвсем не в хвалебствена гама, напълно оклюма. Поредицата, започната от Пилбийм, преустановена от Родерик и възобновена по заповед на сър Джордж, от самото начало бе взела висок тон, но сега достигаше върха на жлъчта си. В предложения преглед на начините за измама, в който сочеше за основен пример разтегливостта на прилагания от Айк Булет търговски кодекс, Пилбийм далеч надминаваше жупела, пръскан от римския сатирик Ювенал.

Бледнината на Родерик комай се дължеше изцяло на възмущението от писанието, което четеше, и ни най-малко на тревога за сигурността и местонахождението на изчезналата му годеница. Заминаването на Флик, прието като земетръс от сродниците й, явно не притесняваше особено Родерик. Преди десетина минути той пристигна в редакцията във видимо ведро настроение.

Дори си тананикаше. Но след първия параграф от изобличителния опус на Пилбийм тананикането изчезна подобно на Флик.

В този миг цъфна и бодрият Пилбийм, преливащ от напористост и плам. Многообещаващият младеж, двайсет и три годишен, бе дребен на ръст, с блестяща черна коса. Облечен бе в ярко карирано палто, на горната му устна се мъдреше някакво мъхесто подобие на мустак.

Поздрави бодро шефа си. Беше тактичен човек и досега не бе показал злорадство от наскорошната си победа над Родерик, който му се водеше началник и все така си получаваше дължимото.

— О — обади се Пилбийм, — четеш това писанийце, а?

Родерик се сепна и изпусна писанийцето, сякаш бе пепелянка.

— Харесва ли ти? — попита низшестоящият в йерархията и продължи, без да дочака: — Голям късмет извадих. По чиста случайност снощи присъствах на хубаво скандалче. Ще го вмъкнем в този брой.

Родерик облиза сухите си напукани устни. Представата за онова, което критик с високия мерник на Пилбийм смята за хубаво скандалче, предизвика парене под лъжичката му.

— За какво става дума? — попита той глухо.

Пилбийм си свали палтото, окачи го на закачалката, облече избеляло сако с цветовете на клуба по крикет, който се радваше на подкрепата му в съботните дни, и сръчно оформи с ножици от стар брой на „Клюки“ чифт хартиени ръкавели, каквито винаги благоразумно носеше на работното си място.

— Снощи вечерях в „При Марио“ — започна Пилбийм. — През няколко маси седеше мъж с една млада жена, облечена в розово. Приличаше на танцьорка. Мъжа съм го виждал и друг път там, казва се Слингсби. Познаваш ли го?

Родерик отговори, че не е имал удоволствието.

— Уилфред Слингсби. Влага доста пари в театрални представления — обясни Пилбийм. — Той е от хората, които можеш да срещнеш в „Романо“. Та по едно време, както вечеряше с тази танцьорка… Познаваш ли Прудънс Страйкър?

Родерик отговори, че и това удоволствие не е имал, и се постара да покаже със сдържаността си, че не общува с разхайтените слоеве на лондонското общество.

— Американка — поясни Пилбийм. — Няколко сезона играла във „Фоли“ в Ню Йорк, пристигна тук през януари и постъпи в „Алхамбра“. Едра и мургава, малко прилича на испанка.

Родерик потрепери. Госпожица Страйкър, изглежда, бе от типа жени, който старателно отбягваше, и той се надяваше, че помощникът му не я е поканил в редакцията, за да разкаже спомените си.

— Та Прудънс Страйкър се появи с някакъв мъж и щом видя Слингсби на масата с онова момиче в розово, изпищя, завтече се към тях, помете всички чинии и чаши от масата им и му извъртя едно дясно кроше право в окото. Какво ще кажеш, а? — просия Пилбийм, потърквайки длани. — Чудно! Лошото е само, че много бързо изведоха навън горката женица, та не можах да я поразпитам за какво става въпрос.

Родерик само не можа да разбере защо Пилбийм нарича тази разбесняла се снажна фурия „горката женица“.

— Така че възнамерявам да подпитам Слингсби, току-виж излязла някоя хубава историйка за тая седмица. Разбрах, че кантората му е на Сейнт Мери екс. Ще отида и до утре на обед статийката ще е готова.

Паниката все повече завладяваше Родерик. Струваше му се, че съдбата специално си прави труд да вгорчава живота му. Статията на Пилбийм неизбежно щеше да разгневи госпожица Страйкър срещу него, главния редактор. А снощното изпълнение красноречиво говореше какво могат да очакват онези, които предизвикват с нещо гнева на въпросната Прудънс. Като в кристално кълбо той се видя да получава дясно кроше в окото.

— Не мисля, че тази история ще ни върши работа — измънка той. — Не виждам как можем да я използваме.

Пилбийм го зяпна недоумяващ.

— Но тя е бижу! — възкликна той. — Всеки читател на „Клюки“ знае кой е Слингсби.

Родерик се хвана за това изявление като за сламка.

— Щом е толкова известен — изтъкна той, — може да е приятел на баща ми.

— Няма начин!

— Защо да няма начин? — настоя Родерик. — Току-виж, излязъл някой от най-близките му приятели. Помниш ли как се ядоса, когато публикувахме онази история със сър Клод Молзи и бунгалото в Брайтън. На твое място щях да си отварям очите на четири, за да не се повтори такова нещо.

Пилбийм се поумисли. Думите на Родерик поохладиха ентусиазма му. Споменатият инцидент беше единственото тъмно петно в неговата кариера. Най-страхотното скандалче, което беше пуснал в рубриката „Нещата, които искаме да знаем“, и изведнъж да излезе, че жертвата е близък приятел на сър Джордж. Нямаше да е приятно, ако се повтори. В този миг съзря спасителния изход.

— Ще се кача да питам шефа.

Смъкна хартиените ръкавели, навлече карираното палто и така парадно издокаран, тръгна да моли за височайша аудиенция.

Междувременно в кабинета на четвъртия етаж сър Джордж Пайк от половин час се съвещаваше със сестра си. Темата беше, както обикновено напоследък, изчезването на Флик.

— Помисли си колко време мина — обясняваше госпожа Хамънд, — а още нищо не сме направили. Продължаваме да тънем в неведение къде е.

— Така си е — въздъхна сър Джордж.

В този миг собственикът на издателския концерн „Мамут“ особено много напомняше препарирана жаба. Бягството на Флик силно го притесняваше.

— Не намекваш, надявам се — проговори той след няколко наполеоновски обиколки на стаята, — че трябва да отстъпим и да пуснем тази обява в „Дейли мейл“?

Последните две думи бяха изречени с едва овладяна погнуса. Флик и не подозираше, че от цялата злощастна история най-дълбоко ще го засегне нетактичната молба семейната капитулация да бъде обявена в чуждия „Дейли мейл“, а не в собствения „Дейли рекърд“.

— Не, разбира се — успокои го госпожа Хамънд. — Не съм и помисляла. Казвам само, че трябва да се предприеме нещо и ти, Джордж си ни единствената надежда. От Синклер няма никаква полза. Понякога дори се питам дали всъщност не е на нейна страна. Трябва да направиш нещо, Джордж, и то веднага.

Сър Джордж се намръщи.

— Възложих задачата на частен детектив.

— Частен детектив!

— Възможно най-дискретно, разбира се — увери я сър Джордж. — Обясних му, че Фелиша е дъщеря на стар мой приятел. Намекнах, че може би страда от амнезия. Но нищо не направи и го отпратих. Тия частни детективи за нищо не ги бива! Само вземат аванс и после пръста си не мръдват.

Телефонът звънна дискретно.

— Господин Пилбийм моли да го приемете, сър.

Сър Джордж остави слушалката с изражението на човек, пред когото внезапно са се разтворили небесата.

— Боже Господи!

— Какво има?

— Как не се сетих досега! Че кой друг ще свърши по-добре работата… Сега ще дойде младият Пилбийм — поясни той. — Помниш ли, оня, дето върти „Клюки“? Много е оправен, нищо не му се опира.

— Давай го насам! — изчурулика развълнувана госпожа Хамънд.

За набитото око на Франсес Хамънд бе достатъчен един поглед към помощник-редактора на „Светски клюки“, за да оправдае високата оценка на сър Джордж. Поклонниците на красотата сигурно нямаше да намерят за какво да се захванат у Пърси Пилбийм — нито за карираното му палто, нито за присвитите злобни очички или за мазната усмивка на зле оформената уста. Всъщност външността му напълно съответстваше на онова, за което беше роден — да се рови в чуждите тайни и да ги вади на показ. Франсес кимна благосклонно, когато сър Джордж й го представи.

— Слушам те, Пилбийм?

— Идвам по един дребен проблем, сър. По следите съм на доста пикантна история за един човек на име Слингсби, Уилфред Слингсби. Исках, преди да продължа, да ви попитам дали случайно не е ваш приятел.

— Слингсби? Слингсби? Не го познавам. Кой е той?

— Върти търговия в града и е доста известен в театралните и спортните среди. Участва в продуцирането на няколко музикални комедии.

— Точно от такива хора се интересуват нашите читатели.

— И аз така си помислих, сър.

— Каква е историята?

— Снощи бе замесен в доста зрелищен скандал в един от нощните клубове. Струва ми се, че си заслужава да поразнищим историята.

— Несъмнено! Най-решително! На всяка цена я разнищи!

— Благодаря, сър.

— Почакай малко, Пилбийм — повика го върховният шеф, когато многообещаващият млад талант тръгна да излиза.

Сър Джордж извади от чекмеджето на бюрото си снимката на Флик, която си беше прибрал от детективска агенция „Раксхол“, след като се отказа от услугите й.

— Погледни това лице.

Пилбийм взе снимката и почтително я разгледа.

— Това — сър Джордж пъхна пръсти между копчетата на прословутата си жилетка и повиши глас до настойчивия безцеремонен тон на човек, който се кани да изрече голяма лъжа — е снимката на госпожица… госпожица…

Както се случва понякога, изведнъж засече, напълно неспособен да измисли достоверно звучащо име. Госпожа Хамънд умело прекъсна неловката пауза:

— Госпожица Фарадей — подсказа тя.

— Точно така — с облекчение въздъхна сър Джордж. Името му допадна и той го допълни: — Госпожица Анджела Фарадей. Пилбийм, искам да откриеш тази девойка. Тя е единствената дъщеря на мой много стар приятел…

— Неотдавна е напуснала дома си — намеси се пак госпожа Хамънд.

— Точно така — потвърди сър Джордж. — Изчезнала е.

— Всъщност е избягала — откровено поясни госпожа Хамънд. — Нали разбирате, Пилбийм, горкото момиче тъкмо се възстановяваше от тежък грип. Знаете как е, когато човек се възстановява от грип…

— О, да — промърмори Пилбийм, — знам.

— Ние мислим — каза сър Джордж, почувствал твърда почва под краката си, — че може да е получила амнезия.

— Да — потвърди госпожа Хамънд, — сигурно тази е причината за отсъствието й. Нямаше… — … никакви проблеми в дома си — добави сър Джордж. — Никакви. Изобщо не си мислете за нещо такова. Момичето беше доста щастливо… напълно щастливо и много доволно.

— О, да — съгласи се Пилбийм.

Външно той запази самообладание, но вътрешно бе покрусен. Имаше отлична памет за лица и начаса разпозна в девойката от снимката годеницата на Родерик, красивата племенничка на шефа, дошла в редакцията преди една-две седмици да търси Родерик. Надушваше най-великолепния скандал в цялата си кариера, а нямаше никаква надежда да му разрешат да го изнесе във вестника. Чашата бе особено горчива, по-горчива дори от онова злополучно изритване по стълбите, когато попита един едър мъжага какви мотиви са накарали съпругата му така ненадейно да замине за Източна Уганда.

— Ти постоянно се вреш насам-натам — обади се сър Джордж. — Имаш остро око. Вземи снимката и се опитай да намериш момичето. Не може да се е изпарило. Разбира се, ще те помоля да пазиш дискретност по въпроса.

— Е, да, да…

— Това е засега.

— Ще направя всичко възможно, сър. А по другия въпрос още днес ще видя какво мога да изкопча от този Слингсби.

— Точно така. А там, за тази госпожица… ъъъ… Фарадей, естествено, ще представиш сметка, за да ти се възстановят всички евентуални разходи.

— О, да — отговори Пилбийм. — Да.

Някаква особена нотка в гласа му подсказа на работодателя му, че в това отношение може безусловно да разчита на своя служител.