Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill the Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

КК „Труд“, 2000

Редактор Красимир Мирчев

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Стефка Иванова

Коректор Димана Илиева

ISBN 954-528-165-0

История

  1. — Добавяне

Глава 17.
Неделна вечер в ресторант „При Марио“

1.

През последната седмица в Холи хаус цареше дух, противоположен на оптимизма, завладял Мърмонт меншънс. Обикновено завръщането на блудните синове се свързва в писанията с голяма веселба и бурна радост от страна на всичко живо — може би с изключение на заклания вол, — но в този дом атмосферата не ощастливяваше Флик. Дните минаваха и само мислите за Бил пропъждаха мъката й.

Хокането, започнато от леля й Франсес още на перона на Уотърлу, продължи без прекъсване цялата седмица. В неделя, в седем часа вечерта, от устата на възпитателката заблика такъв порой, че господин Синклер Хамънд разчупи многогодишните си окови, тропна с крак и се наложи със стряскащата свирепост на един мек човек.

— Флик — с несвойствено напрегнат глас прекъсна опяването на жена си господин Хамънд.

— Да, вуйчо Синклер?

— Излез за малко.

Госпожа Хамънд му отправи оня поглед, който неведнъж го бе карал да се завре някъде, скрит зад книгите си. Но тази вечер въздействието му бе нулево. Няма по-страховито нещо от тих и миролюбив човек, решил най-сетне да си го каже, а в господин Хамънд вече от една седмица къкреше потискан гняв. Както дори Бил Уест — друг миролюбец — можа да бъде изкаран от кожата му от удар с бастун по главата, така сега и Синклер Хамънд бе вдигнат на крак от стоварилите се върху милата му Флик упреци, нападки, хули, хокания, мъмрения, грубости.

— Аз разговарям с Фелиша — изсъска госпожа Хамънд.

— Излез, Флики — настоя господин Хамънд с половин уста.

Флик напусна стаята.

Госпожа Хамънд насочи цялата царственост на особата си към своя съпруг. За разлика обаче от краля на Франция нея нямаше кой да я предупреди, че това не е метеж, а революция, която завинаги ще отнеме върховенството й в къщата. Опита се да го смачка по обичайния ред.

— Млъкни! — простичко каза господин Хамънд.

Госпожа Хамънд млъкна.

— Трябва да престанеш, Франси — поде той кротко, ала без да отделя от нея святкащите си очи. — Предостатъчно излага, каквото имаше да кажеш за бягството й, време е да спреш. Ясно ли е? Просто млъкваш. Няма да позволя бедното дете да бъде тормозено повече. И за да не се изкушаваш, ще я изведа да вечеряме навън. Отиваме там, където има светлина, музика и вкусна нездравословна храна. Оркестърът ще свири, светлините ще блестят. Кой знае, може дори да танцуваме. А когато се приберем — не по-рано от шест часа сутринта, — ти ще я посрещнеш с прословутата си усмивка, ще я прегърнеш майчински и мило ще брътвиш изключително приятни и топли неща. Ясен ли съм?

— Но, Синклер — запротестира жена му с доловима в гласа й умолителна нотка, — как така ще изведеш Фелиша? Джордж ще дойде на вечеря!

— Брат ти Джордж е човек, когото в много отношения уважавам и ценя. Но в този конкретен момент той просто не е подходящ събеседник за Флик. Ще мърмори, а аз не желая повече да й се четат наставления.

— Но той много ще се зачуди, че Фелиша я няма, за да го посрещне! — прови госпожа Хамънд.

Господин Хамънд я целуна нежно по челото. Той много си я обичаше.

— Може от това да излезе статия за „Пайк уикли“: „Странното държание на известни племеннички към прочути вуйчовци.“ Отивам да се обличам. Май трябва да си сложа бяла жилетка — той въздъхна. — Няма как, на всички ни се налага да правим жертви.

Отново целуна госпожа Хамънд и излезе с тананикане от стаята.

— Флики! Отиваме да се забавляваме! Какво ще кажеш за вечеря навън? На някое гадно вулгарно място. Хайде да изпробваме някой от ония адски нощни клубове.

Флик го изгледа недоверчиво. Много обичаше вуйчо си, но добре познаваше слабите му страни. Това излизане би било открит бунт, развяване на революционно знаме.

— Би било прекрасно! — въздъхна тя.

— Ще бъде прекрасно — поправи я господин Хамънд.

— Но вуйчо Джордж се връща от Париж и ще дойде на вечеря…

— Известно ми е. Представяш ли си колко забавно ще е да лудеем в някой локал, докато вуйчо ти Джордж седи напушен оттатък в трапезарията!

Флик го прегърна.

— Ти си истинско съкровище, чичо!

— Само си помислих, че малка промяна ще ти се отрази добре. Къде отиваме? Знаеш ли някое добро свърталище?

— Да отидем „При Марио“.

— „При Марио“? Не съм чувал за това учреждение. Уж съм от неопитоменото и бунтовно младо поколение, за което толкова се пише напоследък, а познанията ми за Уест енд са извънредно незадоволителни. Достатъчно вулгарно ли е за мен? Искам място, където да целя хората с хляб. Как върви стрелбата с хляб при Марио?

— Страхотно! Там са най-добрите хлебохвъргачи!

— Най-добрите? — господин Хамънд се замисли. — Е, сега ще се види какво можем пък ние. Но откъде знаеш за това долно свърталище?

— Ходих там веднъж — Флик се поколеба.

— Ооо! — той я изгледа внимателно, а в гласа му се прокрадна сериозна нотка. — Кой те е водил там, Флики?

— Бил Уест. Племенникът на господин Парадийн. Помниш ли, разказах ти за него в градината?

— Помня. Значи той е в Англия и отново си го видяла?

— Да.

— Флики, знам, ще ме помислиш за стар мърморко, но май ще трябва да започна вечерта с, така да се каже, сериозен разговор. Имаш ли нещо против?

— Нямам нищо против, каквото и да направиш, вуйчо.

— Добре! Възнамерявам да приключа с рибата, а след това почваме с хляба. Ще видят те. Тичай да се обличаш, а аз ще се опитам да изровя бялата си жилетка от нафталина.

2.

— Извикай келнера, старо другарче — подкани госпожица Прудънс Страйкър кавалера си и посочи препускащия между претъпканите маси мъченик, който се опитваше да свърши работа за двама. — Припомни му, че когато беше малко момче, ни обеща шише „Лансон“.

Бил кимна любезно и изпълни желанието й.

— Келнер!

— По-високо, де — препоръча госпожица Страйкър. — Какво си заскимтял като пекинез!

— Келнер!

— Така е по-добре. Имаш хубав глас. Да го беше шлифовал, какъв глашатай щеше да излезе от теб!

Бил отново кимна любезно. Май през цялото време това правеше.

Някои твърдят, че човек може през цялото време да се усмихва и да е ужасен злодей. Същото, както установи Бил, се отнасяше за любезното кимане с глава — можеш врата си да откачиш от кимане и пак да се чувстваш отвратително. Вечерта в прочутия нощен клуб на Марио не му бе никак забавна.

Дори в далечните нюйоркски дни, когато си прекарваше времето с разни компании, за разлика от Джъдсън Коукър това не му доставяше особено удоволствие. Още преди случайното увлечение по Алис Коукър да го подтикне към по-голяма задълбоченост, недвусмислено бе установил, че на подобни сборища се отегчаваше до смърт. За да се чувства в свои води на бохемски гуляи, човек трябва да е с повратлив ум, да е шегаджия, да измисля палави номера и в допълнение — вътрешностите му да са от желязо и азбест. Бил не притежаваше нито едно от тези качества. Вътрешностите му вдигаха бяло знаме след третия коктейл, а че е шегаджия, знаеше единствено той. С палавостта нещо все не се получаваше, а дори и непредубеденият критик трудно би нарекъл ума му лек и духовит.

Тази вечер се усещаше особено спънат. При едновремешните гуляи бе просто един от многото, ала днес забавната програма тежеше изцяло на плещите му. А тя си беше тежичка. Дори когато се опиташе да забрави светотатството, което вършеше, идвайки тук с другиго, а не с Флик, госпожица Страйкър просто го потискаше. Още в първия миг, когато се хвърли насреща му във фоайето, я сравни с описанието на Джъдсън.

Джъдсън беше казал, че прилича на мотриса. Истина беше. Казал бе още, че ще носи червена рокля. И това беше вярно, макар определението да бледнееше пред истинския цвят на въпросната дреха. Била много жизнерадостна. И това не беше лъжа. Само в едно не бе познал — че Бил не може да не я хареса. Не я харесваше. Май не можеше да се сети за по-противно същество. Не понасяше ококорените й блестящи очи, не понасяше мощната й фигура, направо мразеше това „старо другарче“, както започна да го нарича още докато бяха на супата. А от всичко най-много ненавиждаше това накланяне на главата към него и хиленето в лицето му, придружено с пляскане по рамото, за да подчертае остроумието на шегичките си. Както господин Слингсби бе открил по-рано, Прудънс Страйкър имаше здрава ръка и попляскванията й напомняха къчове на игрива кобила.

Но Бил не се предаваше. Недостатъците й бяха повърхностни, а госпожица Страйкър притежаваше едно изключително качество, което изкупваше всичко останало. Тя знаеше какви далавери върти Слингсби, и трябваше да бъде спечелена. Така че след кратък размисъл какво ли ще стане поведението й, ако келнерът наистина донесе бутилката „Лансон“, Бил събра куража на поколенията Уестовци, за да издържи докрай.

Редът на далаверите обаче все не идваше. Госпожица Страйкър категорично отказа да говори за „сериозни неща“ по време на проточилото се сто години ядене, поддържайки програмата от солени вицове и майтапи. Преди пристигането на кафето Бил успя да разбере само, че тайната на господин Слингсби била страшна и си заслужавала чакането. Докато чакаше, благоволението на госпожица Страйкър към него стигна дотам, че го нарече „добро момче“. Оставаха му за завоюване равнищата „палавник“ и „стар майтапчия“. Малко след като Бил достигна второто, госпожица Страйкър изрази желание да танцува.

Бил се изправи възпитано. Никак не му се искаше, но трябваше докрай да продължи политиката. Танцуващата двойка правеше втората си обиколка на дансинга, когато в ресторанта влязоха Флик и вуйчо й Синклер и се качиха на балкона. Инстинктивно господин Хамънд предпочете маса по-нависоко, над тълпата същества, които иначе може би бяха грижовни и мили синове и дъщери. След настаняването им балконът, където се допускаха само гости във вечерно облекло, остана 99 % свободен. Жалко за бялата жилетка на господин Хамънд, но нямаше начин.

Бил загуби представа за кой път обикаля дансинга. От време на време оркестърът спираше и те се връщаха при масата, колкото да си поемат дъх, но отново скачаха чевръсто при следващия писък на саксофоните. Най-сетне, точно когато вече му се струваше, че мощното тяло на госпожица Страйкър е направено от каучук, тя пожела да седнат. Бил си помисли, че преди да е изгубил съзнание, друга възможност едва ли ще се появи, и се наведе напред:

— Ще ми разкажеш ли за Слингсби — примоли се той.

— Искаш ли? — отвърна госпожица Страйкър приятелски.

— О, да.

— Слушай тогава, палавнико!

Бил придърпа стола си по-близо и се усмихна предано. След поредното пошляпване по вече натъртеното му рамо госпожица Страйкър започна разказа си.

3.

Господин Хамънд подръпна жилетката си, която, изглежда, се беше свила след последната си публична поява, и заоглежда гъмжилото долу.

— Особено показателно за модерния живот, Флики — започна дълбокомислено той, — е отношението на почтените люде към неделната вечер. Места като това са външната видима страна на вътрешната промяна, настъпила в живота на английското семейство. Преди двайсет години мъж с моето положение и име не би и помислил да излезе от къщи в неделя вечер. Преди двайсет години щях да прекарам тихите часове на седмия ден у дома, заобиколен от любимите същества. Щеше да има вечеря, вероятно студено печено, прясна салата и сочен ябълков пай, крем нишесте и много, много сирене. След вечеря пеене на псалми или, ако бяхме по-разпуснати, някоя игра с молив и хартия. Това, че сега съм тук и ми минава през ума да пусна една сардина върху онова плешиво теме долу, се дължи на така наречения „прогрес“ — господин Хамънд опита ордьоврите. — Толкова с моите дълбокомъдри разсъждения, сега искам да ми разкажеш за предишното си посещение тук. Как се озова на това място?

— Бил ме доведе. Той пък преди това беше идвал с господин Слингсби, лондонския мениджър на господин Парадийн.

— А! Уилям! Разкажи ми за него.

Котешките очи на Флик го изгледаха изпитателно. Чудеше се какъв ще е резултатът, ако наистина му кажеше всичко — че обича Бил и Бил обича нея и че веднага щом й призна чувствата си, тя предложи да тръгне с него… Реши все пак да спести тези подробности, загрижена за спокойствието на чичо си. Искаше й се да сподели тайната си и знаеше, че той ще я запази, но за сметка на душевния си покой. Горкият, направо би полудял!

— Съвсем случайно срещнах Бил в деня, когато избягах — каза тя. — И, сама в Лондон, нерядко се виждах с него.

— Ясно… — господин Хамънд изпитваше известни съмнения.

— Често вечеряхме заедно.

— Ясно.

— И веднъж ме доведе тук.

Господин Хамънд натроши малко хляб.

— Доколкото си спомням, тогава в градината ти ми каза, че този Уилям бил принцът на момичешките ти мечти. Сега пак ли ти се видя такъв?

— Той е много свестен — зае отбранителна позиция Флик.

— Нали не му каза, че някога си боготворяла земята, по която ходи?

— Бил беше влюбен в друга, когато се срещнахме.

Господин Хамънд видимо си отдъхна.

— Аха!

— Изцяло отдаден. Държеше дванайсет нейни снимки в дневната си.

Господин Хамънд съвсем се успокои и се нахвърли ожесточено на печеното пиле.

— Ще ти призная, Флики, голямо бреме се смъква от раменете ми. Както навярно си се досетила, през последните години ти си ми грижа. Аз съм един грохнал старец, който живее единствено за…

— Нали каза, че си от младото поколение?

— Няма значение. За целите на настоящата ми реч съм грохнал старец, който живее единствено за щастието на златокосото си дете…

— Как ми се иска наистина да ти бях дете — прекъсна го пак Флик. — Колко просто щеше да е всичко, нали?

— Да, ако имаш предвид, че щеше да ме въртиш на пръста си още по-лесно от сега. Много се тревожа за теб, Флики. Иска ми се да постъпиш правилно и стигнах до заключението, че Родерик е правилното решение. Това, че някой ден ще наследи няколко милиона лири, го откроява в особена светлина…

— Не съм си мислила, че мога да го чуя от теб! Ако обичам един мъж, няма да ме интересува дали е беден!

— Сърцати слова, момичето ми. Но не забравяй, че когато немотията влезе през вратата, любовта излиза през прозореца… Къде се вторачи така?

Флик се бе загледала в подскачащите на дансинга двойки. Тя сепнато отмести поглед. Да беше по-наблюдателен, господин Хамънд щеше да забележи, че очите й са разширени, а ъгълчетата на устните й трепкат. Но той не беше наблюдателен, още повече че в момента пушеше, а пурата, която купи с известни съмнения, се оказа толкова добра, че го потопи в унесено доволно настроение.

— Гледах танцуващите — каза най-сетне Флик. Думите сякаш с неохота излизаха от устата й.

— Да им се не начудиш — пуфкаше доволно господин Хамънд.

Флик чертаеше по покривката йероглифи с нервни движения на кафената лъжичка.

— Вуйчо, нали мъжете все се влюбват?…

— Така се говори — съгласи се господин Хамънд.

— Искам да кажа, мислят си, че са влюбени, а всъщност не обичат… ох, не знам как да го кажа. Значи, има едни мъже, които могат така да се вживяват… и наистина да изглеждат влюбени, и да накарат и жената да повярва, а през цялото време да излизат и с други жени, и съвсем да я забравят, ако се разделят за ден-два…

— Много са тия мъже, освен ако не е настъпила някаква огромна промяна от моето време. Постоянството е плахо цвете, което разцъфва едва на средна възраст. Разбира се, Родерик е друг случай. Той не би направил подобно нещо.

— Не говорех за Родерик — Флик продължаваше да рисува по покривката. — Изглежда, си прав, вуйчо.

— За кое?

— Ами… че трябва да бъдем разумни. Явно… онези неща, които наричат любов и романтика, са глупост, затова трябва да бъдем разумни…

— Така мисля и аз, макар че едва ли можеш да се оплачеш от липса на романтика у Родерик. До уши е затънал в нея! Каква вратовръзка носи само!

— Ако беше жена, вуйчо, щеше ли да се омъжиш за човек, на когото си разбрал, че не можеш да вярваш?

— Какво имаш предвид?

— Ами, представи си, че някой ти е казал, че е влюбен в теб, а после внезапно откриваш, че излиза и с други — на вечеря, на танци и… — Флик хвърли бърз поглед през балкона — блее срещу тях, все едно са най-прекрасното нещо на света! — довърши тя разярено. — Няма ли да си помислиш, че си сгрешил?

Господин Хамънд я потупа бащински по ръката:

— Не се тревожи, Флики. Родерик не е такъв. Ни най-малко. Ако беше, аз пръв щях да ти кажа да стоиш настрана от него. Мъж, на когото не можеш да вярваш, не струва пет пари.