Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bill the Conqueror, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5,2 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
ultimat (2009)

Издание:

КК „Труд“, 2000

Редактор Красимир Мирчев

Художник Виктор Паунов

Технически редактор Стефка Иванова

Коректор Димана Илиева

ISBN 954-528-165-0

История

  1. — Добавяне

Глава 19.
Бил навлиза в чужда територия

Градината на Холи хаус спеше под лунната светлина. Дърветата хвърляха тъмни сенки върху ливадата, нощният ветрец шумолеше в клоните. Един ведър дух би открил в тази градина дълго търсен рай, но за спотаения в храстите Бил нещата не стояха така. Духът му изобщо не беше ведър.

Този път нямаше никакво намерение да стои с часове в тъмното, мечтателно загледан в светлите прозорци. Дошъл бе да върши работа. След дълги часове на размисъл върху писмото на Флик стигна до извода, че то е било вдъхновено, може би дори издиктувано дума по дума от онази невъзможна жена. Колкото повече мислеше, толкова по-недвусмислено откриваше почерка на дяволската леля.

Един мъж на действието не тръгва за някъде без план за действие. И Бил си имаше план. В него влизаше сътрудничеството на някой от прислужниците и Бил се бе наврял в един храст, за да изчака появата му. Всичко беше обмислил. Излишно би било да прибягва до обичайния пощенски път. Злобната жена, която бе видял на гара Уотърлу, несъмнено проверяваше кореспонденцията на Флик. Представяше си как като сетер дебне пощальона. Оставаше само да се спотайва, докато някой прислужник излезе да глътне малко въздух, а после да го приклещи и да го подкупи с тонове злато да предаде на Флик писмото, което го пареше през левия вътрешен джоб.

Хубаво писмо се получи. Отне му час и половина, но резултатът си заслужаваше. На шест гъсто изписани страници бе казано всичко, което имаше да се казва за непресъхващата му любов, очертано бе в общ план розовото бъдеще, което ще настъпи, щом чичо Кули научи за Слингсби, и се определяше среща на следващия ден под часовника на Чаринг крос. Оттам предстоеше отиване в общината, където всичко бе уредено за незабавната им женитба. Едва ли в цялата история на любовната кореспонденция е имало друго писмо, което така успешно да съчетава сърдечната тръпка с практичната страна на нещата. Но засега нямаше кой да го предаде на получателката.

Очевидните прелести на лунната нощ, изглежда, никак не изкушаваха прислугата в Холи хаус. Ветрецът шепнеше нежно, лунните лъчи галеха тревата, невидимите цветя изпълваха въздуха с упойни благоухания — и всичко това напразно. Докато непрекъснато сменяше позата на тялото си, за да не се схване, Бил чувстваше нарастващо презрение към британската домашна прислуга. Представяше си как в такава божествена нощ тия деградирали твари са се натъпкали в одимената готварница със затворени прозорци и дърдорят за филми или четат сълзливи романчета.

Някакъв далечен часовник удари два пъти и Бил реши, че чакането му е дошло в повече. Излезе от храстите и тръгна към входната врата.

Дълго време никой не се показа, след като позвъни. Най-сетне се появи прислужничка. Бил, който се чудеше ще го познае ли икономът, изпита в първия миг облекчение. Дори си помисли, че тъкмо това е слугинчето, което бе чакал през всичките тия часове, но когато видя лицето на момата, незабавно дръпна ръка от писмото, към което вече посягаше. Беше с очила, но и през тях очите й святкаха с такъв зъл блясък, че веднага разпозна в нея дясната ръка на дявола в дома.

Все пак се налагаше да представи някакво обяснение за присъствието си.

— Искам да поговоря с госпожица Шеридан — заяви той.

Очилата блеснаха, както му се стори, с крайно възмущение.

— Госпожица Шеридан не е у дома, сър — отвърна момата с леден глас.

— Мога ли да говоря с господин Парадийн?

— Господин Парадийн не е у дома, сър.

Изгледа го злобно през очилата и понечи да затвори вратата. Не можем да я виним. Висенето в храсталака се бе отразило твърде очевидно на косата и дрехите на Бил и той не приличаше на човек, донесъл радостна вест по тъмно.

— Всички са на театър.

Това беше самата истина. Обезпокоен от умислеността на Флик, господин Хамънд се бе погрижил този път да я заведе на театър и обогати Слингсби, защото изборът падна върху „Кажи го на тате“.

Но Бил реши, че го лъжат. Не можеше друго да се очаква от тази мома, очевиден инструмент на леля Франсес. Той се дръпна замислен от затворената врата и пак се мушна в храстите. Една прислужничка не можеше да го обезкуражи. Не можеше да не се покаже някой по-благоразположен служител. Скри се и зачака.

След десетина минути получи озарение. Когато се бе затаил на покрива на пристройката, Флик се спусна от прозореца точно над нея. Какъв глупак беше! Трябваше само да намери пристройката, да се покатери и ако прозорецът на Флик свети, да подсвирне тихо. Ако пък тъмнината му покажеше, че я няма, щеше да увие писмото в кърпичката си и да го хвърли в стаята с някой камък. И той тръгна.

Ето го покрива, точно както го беше оставил. Дотук добре. Но прозорецът над него не светеше. Той взе един камък и тъкмо увиваше пакетчето си, когато някъде отгоре се чу шум от отваряне на прозорец, последван от тихо, но ясно „Хей!“ Човек, изживял нервни сътресения като днешните, не е в настроение да му викат „Хей“, докато се промъква из чужда собственост. Бил прехапа език, изпусна и камъка, и писмото, и се шмугна в сянката на пристройката. Зачака със затаен дъх развоя на събитията.

Както се оказа обаче, само гузната му съвест го бе накарала да си помисли, че тайнственият глас е викал него. Отляво някой подсвирна и той разбра, че не бе единственият нашественик в градината. От известно време вятърът се засилваше, а сега задуха юнашки и прогони облаците от лицето на луната, която освети сцената като с прожектор. Бил остана в сянката на пристройката, но без това островче мрак градината беше достатъчно светла, за да вижда ясно. От прозореца се показа главата на Хорас, осиновения син на чичо му, а долу с крака, безмилостно зарити в бегонията, стоеше тантуреста мъжка фигура, която Бил не познаваше, а и при възможност за избор не би желал да познава. Върху челото на фигурата, както и навред по нея, ясно се четеше „главорез“. Ние вече сме се вглеждали на светло и отблизо в Джо Джебчията и знаем, че не бе сред фаворитите в конкурса за красота на Природата. По тъмно можеше да бъде оприличен на горгона с някои човешки черти.

Хорас се наведе още повече през прозореца.

— В мен са — каза той.

Вятърът сега духаше толкова силно, че шепненето беше невъзможно и думите на Хорас стигнаха безпрепятствено до ушите на Бил, както и последвалият отговор на главореза:

— Пускай!

Едва сега Бил осъзна, че тук се върши тъмно дело. Може би разговорът с господин Слингсби бе притъпил вярата му в безкористността на човешката природа. Не му трябваха повече обяснения, а и никой не даде такива. Хорас се скри за малко, показа се отново с някакъв възголям предмет в ръцете и го пусна, а главорезът сръчно го улови. После момчето се прибра и затвори прозореца, а главорезът — оттук нататък ще си го наричаме Джо Джебчията — смачка още няколко бегонии и се запромъква покрай скривалището на Бил.

— Стой! — извика Бил. — Какво мъкнеш?

Във всекидневието си Джо Джебчията беше флегматичен. Трудно нещо можеше да го накара да направи по-изразителен жест от повдигане на веждата. Но сега беше друго. Все едно го смушкаха под лъжичката. С ужасено изскимтяване той се озърна през рамо и хукна като отвързан през поляната.

Дори при нормални условия Бил можеше да му даде 50 метра преднина при надбягване на 100 метра и без проблем да го догони. А сега след безкрайното клечане в храсталака се чувстваше като с крила. При това Джо мъкнеше тежък вързоп. Състезанието приключи в средата на градината, когато Джо усети във врата си дишането на преследвача и опита отчаяна мярка. Хвърли вързопа и нападна.

На Бил толкова му трябваше. На лунна светлина Джо изглеждаше чудовищно, при това външният вид не говореше нищо за миризмата му. Но Бил бе на мнение, че след този тежък ден ни грозота, ни смрад могат да го уплашат. В мига, когато пръстите на Джо се стегнаха около гърлото му, той го убеди да ги отпусне с един ъперкът, който, ако се съди по звука, попадна в целта. Последва бърза серия от къси прави, докато Джо успя да му подкоси краката и двамата рухнаха заедно. За няколко минути нещата се обърнаха, предимството мина на страната на Джо.

Всеки боец си има слабо място. При някои това е крехката челюст, други не понасят удар в носа. Ахил е запомнен с деликатната му пета. Джо Джебчията бе неуязвим в тези точки. Яки мъже можеха да го налагат с чукове по носа без съвършено никакъв резултат. Не трепваше и при удар в челюстта, дори от ритник с копито. Но и той беше жив човек. Имаше си слабото място, което неведнъж го бе предавало в схватките от бурното му минало. Гъдел го беше. Достатъчно бе да боцнете Джо с пръст и песента му беше изпята.

Точно това направи и Бил — по чиста случайност, докато се мъчеше да го отхвърли от себе си. Пръстите му внезапно напипаха ребрата на противника и Джо на мига скочи с крясък.

Бил също скочи. Нищо в краткото му познанство с Джо не му даваше основание да мисли, че може да лежи спокойно на земята, докато противникът стои на крака. Превесът в битката отново мина на другата страна. Джо беше масивен, но не особено бърз. При по-продължителна серия удари губеше предимство. Вятърът утихна така внезапно, както се бе извил, облаците отново покриха луната, но все още имаше достатъчно светлина за целите на Бил. Направи крачка напред и цапардоса Джо в окото. Този удар, нанесен с всичката ярост на човек, прекарал сутринта с Уилфред Слингсби, следобеда с писмото на Флик и нощта в храстите на Холи хаус, окончателно реши нещата. Джо се дръпна назад, хвърли се в храстите, оттам на улицата, плю си на петите и изчезна завинаги от живота на Бил.

Бил се бе задъхал. Малкият инцидент му се отрази прекрасно. Чувстваше се щастлив и оживен. Изхвърлил бившия си опонент от общата схема, той вдигна вързопа и тръгна към пристройката, за да намери писмото, което бе изпуснал. Тук получи последния удар през този трагичен ден.

Писмото го нямаше. Нямаше я и кърпичката. Дяволският вятър ги бе отвял в мрака.

Потърси наоколо, но нямаше как да прерови цялата градина и в душата му се прокрадна чувството на поражение, не по-малко разяждащо от онова, което бе изпитал и Джо Джебчията в последния етап на принципния им спор. Беше победен. Съдбата бе срещу него и нямаше никакъв смисъл да упорства.

Дотътри се някак до улицата, после се влачи още почти цял километър, докато намери такси, и накрая успя да се добере до Мърмонт меншънс, където Джъдсън го посрещна с искрено изумление:

— Какво, за Бога, си сторил с лицето си, приятелю?!

Бил не бе усетил нищо нередно с лицето си. Един поглед в огледалото му разкри изненадващи промени. Очевидно поне един от блуждаещите удари на Джо бе попаднал в носа му. Той остави вързопа на масата и отиде в банята.

Когато се върна измит и освежен, Джъдсън беше отворил вързопа и недоумяваше:

— Какво смяташ да правиш с тия книги, Били?

— Книги ли? — Бил започваше да разбира. Разказа накратко историята. — Това хлапе трябва да е от някоя банда. То пусна вързопа през прозореца на оня дръвник, с който се посблъскахме.

Въодушевление се разля по лицето на Джъдсън.

— Господи, Били! Няма по-голям късметлия от теб! Е, сега вече старият Парадийн не може да не ти изсипе половината от богатството си, поне от благоприличие. Луд е за книгите си. Колко пъти баща ми ми е надувал главата с разкази за библиотеката му. Ако изобщо има любимец, ти ще си. Постави си условията, Били! За такъв подвиг ти дължи по половин милион на година.

— Каква полза? — изплака Бил. — Вдругиден Флик се омъжва за Родерик Пайк.

— Какво! Аз мислех, че се омъжва за теб…

— Ами не. Притиснали са я, предполагам. Получих писмо от нея. Затова отидох в Холи хаус. Исках да я видя или поне да й дам бележка.

Джъдсън го гледаше с увиснало чене. Бедата дълбоко го порази.

— Флик! — простена той. — Да се омъжи за оня нещастник, дето разправя, че Тоди ван Райтър бил основал „Копринените“! Не и не, докато съм жив!

— И какво ще направиш?

— Да направя? — извика Джъдсън. — Да направя? Ами… — той се замисли. — Да пукна, ако знам!