Майкъл Крайтън
Сфера (38)

ПОСЛЕДСТВИЯТА

Високо горе и малко встрани блестяха неонови светлини. Норман седна, мръщейки се от болка и се огледа. Намираше се на пода на цилиндър Г. Наоколо се стелеше прозрачна димна пелена. Облицовката на стените беше опушена и прогоряла на няколко места.

Тук сигурно е имало пожар, помисли си той, като се оглеждаше изненадан. Кога ли се е случило това? И къде е бил той в този момент?

Норман внимателно се подпря на коляно, сетне се изправи. Погледна към цилиндър Д, но по някаква неизвестна причина вратата беше затворена. Помъчи се да завърти ръчката, но не поддаваше.

Наоколо нямаше никой. Къде бяха останалите? Изведнъж си спомни за Тед. Тед беше загинал. Гигантският калмар беше издърпал тялото му през люка. След това Флетчър им беше изкрещяла да се връщат и беше задействала зелената кутия…

Постепенно спомените се връщаха при него. Пожарът. В цилиндър Д беше избухнал пожар. Двамата с Тина се отправиха да го гасят. Спомни си, че влязоха в каютата, спомни си плъзгащите се по стените пламъци… нататък не беше сигурен какво се е случило.

Но къде са останалите?

За един ужасен миг си помисли, че е единственият оцелял, но след това чу някой да кашля в съседния цилиндър. Пое нататък. В цилиндър В нямаше никой и Норман се прехвърли в Б.

Флетчър не се виждаше никъде. Металните тръби бяха опръскани с кръв, обувката й се въргаляше на пода. И това беше всичко.

Отново покашляне, зад тръбите.

— Флетчър?

— Ей сега…

Отзад се подаде Бет, цялата омазана.

— Слава Богу, виждам че си станал. Мисля, че успях да включа част от системите. Добре че във Флотата имат навика да лепят инструкции по стените. Както и да е, въздухът се поизчисти от дим и вече е годен за дишане — не е особено приятен, но се понася. Имаме въздух, вода, топлина и захранване. Опитвам се да установя с какви запаси от кислород и електричество разполагаме.

— Къде е Флетчър?

— Никъде не можах да я намеря — Бет посочи обувката на пода и петната от кръв.

— Тина? — попита Норман. Започваше да се безпокои от мисълта, че двамата са затворени тук, без никаква помощ от страна на специализиран персонал.

— Тина беше с теб — рече Бет и се намръщи.

— Нещо не си спомням.

— Вероятно токовият удар те е хвърлил — обясни Бет. — И си получил ретроградна амнезия. Няма да можеш да си спомниш последните няколко минути преди шока. Аз също никъде не открих Тина, а според датчиците цилиндър Д е наводнен и изолиран. Ти беше с нея в Д. Не зная от какво се е наводнил.

— Ами Хари?

— И него го тресна здравата. Имате късмет, че амперажът не беше по-висок, иначе и двамата да сте изгорели. Както и да е, той лежи на пода в цилиндър В в безсъзнание, или спи. Няма да е зле ако го погледнеш. Не исках да рискувам, като го преместя и затова го оставих там.

— Той дойде ли на себе си? Говори ли с теб?

— Но, но дишаше съвсем спокойно. А и цветът му е нормален. Реших, че по-важно е първо да проверя живото-обезпечаващите системи — тя изтри мазното петно от бузата си. — Норман, останахме само трима.

— Искаш да кажеш, ти, аз и Хари?

— Точно така. Ти, аз и Хари.

Хари спеше безгрижно на пода между койките. Норман се наведе над него, вдигна единия клепач и освети зеницата. Зеницата се сви.

— Това едва ли е раят — промърмори Хари.

— Защо пък не? — попита Норман. Провери и другата зеница, реакцията беше същата.

— Защото ти си тук. В рая не пускат психолози — Хари се усмихна уморено.

— Можеш ли да раздвижиш пръстите си? Ръцете?

— Мога да движа всичко. Сам дойдох тук, от цилиндър В. Нищо ми няма.

Норман се изправи.

— Радвам се, че си добре, Хари — наистина го мислеше, беше се уплашил, че Хари е наранен тежко. От самото начало на експедицията разчитаха само на него. При всяко възникнало затруднение, Хари беше човекът, който пръв осмисляше ситуацията и стигаше до правилното решение. Дори в този момент, Норман с успокоение си помисли, че ако Бет не успее да се справи с живото-обезпечаващите системи, Хари ще може.

— Да, добре съм — Хари затвори очи и въздъхна. — Кои останахме?

— Бет. Аз. И ти.

— Майчице.

— Така е. Да ти помогна ли да станеш?

— Да, предпочитам койката. Ужасно съм уморен, Норман. Мога да спя цяла година.

Норман го подкрепи, докато се надигаше. Хари побърза да се отпусне на близката койка.

— Мога ли да поспя малко?

— Разбира се.

— Чудесно. Наистина съм изморен, Норман. Мога да спя цяла година.

— Да, вече го каза…

Нямаше смисъл да продължава. Хари вече хъркаше. Норман се наведе и издърпа нещо смачкано под възглавницата.

Беше бележникът на Тед Филдинг.

Норман внезапно се почувства смазан. Приседна на койката, стиснал бележника в ръка. Накрая намери сили и запрелиства страниците, изписани с разкрачения, жизнерадостен почерк на Тед. В скута му изпадна снимка. Норман я обърна. Беше снимка на яркочервен шевролет корвет. Почувства, че гърлото му се свива. Не знаеше, дали плаче за Тед, или за себе си, защото вече не се съмняваше, че един по един, всички ще загинат в тази метална гробница. Мъчно му беше и се страхуваше.

Бет седеше пред комуникационния пулт в цилиндър Г. Мониторите бяха включени да един.

— Добре са си свършили работата — рече тя. — Всичко е снабдено с подробни инструкции, а компютрите буквално гъмжат от помощни документи. Даже и идиот би се справил. Само един проблем има.

— Какъв е той?

— Кухнята беше в цилиндър Д, а той е наводнен. Нямаме никаква храна, Норман.

— Съвсем никаква?

— Така мисля.

— А вода?

— Вода колкото искаш, но нищо за ядене.

— Е, ще се справим и без храна. Колко още ще бъдем тук?

— Два дни.

— Ще се справим — кимна Норман, като си мислеше: Цели два дни, Божичко. Още два дни в това проклето място.

— Ако, разбира се, бурята отмине според предвижданията — добави Бет. — Опитвах се да разбера как да пуснем балон, за да проверим условията на повърхността. Тина използваше за целта някакъв специален код.

— Ще се правим — повтори Норман.

— Естествено. Ако се случи най-лошото, бихме могли да използваме храната на кораба. Там има колкото искаш.

— Не смяташ ли, че е рисковано да излизаме навън?

— Ще се наложи, — отвърна тя и огледа мониторите, — някъде през следващите три часа.

— Защо?

— Миниподводницата. Нали е снабдена с автоматичен брояч за отплуване и трябва някой от нас да натисне копчето.

— По дяволите, подводницата — рече Норман. — Да се маха.

— Е, не бързай чак толкова — упрекна го Бет. — Подводницата може да побере трима души.

— Искаш да кажеш, че бихме могли да се измъкнем с нея?

— Да. Точно това искам да кажа.

— Божичко — завъртя очи Норман. — Ами, да тръгваме, тогава.

— Има само две пречки — спря го Бет. Тя посочи мониторите. — Прочетох го в инструкцията. Първо, подводницата е нестабилна на повърхността. Ако горе има големи вълни, ще ни разлюлее както нищо досега. Второто е, че като стигнем горе, трябва незабавно да се прехвърлим в декомпресионна камера. Не забравяй, че ни чакат деветдесет и шест часа декомпресия.

— И ако не го сторим? — попита Норман.

Защо просто да не излезем на повърхността, мислеше си той, да отворим люка, да видим небето и облаците и да дишаме нормален въздух.

— Трябва да се подложим на декомпресия — рече Бет. — В кръвта ти сега има разтворен хелий. Докато си в среда с високо налягане, всичко ще бъде наред. Но освободиш ли изведнъж това налягане, ще се получи същото, като с внезапно отваряне на газирана вода. Хелият ще се превърне в мехурчета, които ще задръстят кръвоносната ти система. Смъртта настъпва мигновено.

— О, не — рече Норман.

— Деветдесет и шест часа — натърти Бет. — Толкова е необходимо, за да изгониш хелия от кръвта.

— О, не.

Норман приближи илюминатора и погледна към ДС-7, където се намираше подводницата.

— Как мислиш, калмарът ще се върне ли?

— Попитай Джери.

— На кой екран се появяваше?

— На този — тя го включи. Екранът засвети.

— Джери? — произнесе Норман. — Там ли си?

Никакъв отговор.

Той написа:

ДЖЕРИ? ТАМ ЛИ СИ?

Отново никакъв отговор.

— Ще ти кажа нещо за Джери — заговори Бет. — Той не може да чете мисли. Когато последния път разговаряхме с него, аз непрестанно му пращах мислени послания, но той не отговаряше.

— И аз също — потвърди Норман. — Не само послания, но и образи. И никакъв отговор.

— Ако разговаряме, той отговаря, но не и когато мислим — продължаваше Бет. — Значи не е чак толкова могъщ. Държи се така, сякаш непрестанно ни чува.

— Права си — кимна Норман. — Но ето, че в момента не ни чува.

— Не. И по-рано опитвах.

— Чудя се, защо не ни отговаря.

— Нали каза, че бил емоционален. Може би се цупи за нещо.

Норман не смяташе така. Цупенето не беше присъщо на децата с властен характер. Те са отмъстителни и странни, но не не цупят.

— Между другото, — добави Бет, — това ще е интересно за теб — тя му посочи купчина с разпечатани листове. — Записите на всички разговори, които проведохме с него.

— Да, те могат да ни упътят — кимна Норман и запрелиства страниците, без особен ентусиазъм. Отново го беше налегнала умората.

— Е, поне ще има с какво да се заемеш.

— Така си е.

— Лично аз, — заяви Бет, — бих предпочела да се прехвърля на кораба.

— Защо?

— Не съм убедена, че сме изучили всичко там.

— До кораба пътят е дълъг — рече Норман.

— Зная. Но ако калмарът не се появи за известно време, смятам да опитам.

— Само за да се захванеш с нещо?

— Е, може и така да се каже — тя погледна часовника. — Норман, възнамерявам да поспя няколко часа. А след това ще теглим чоп, за да видим кой ще отскочи до подводницата.

— Съгласен.

— Изглеждаш ми подтиснат, Норман.

— Така се чувствам.

— Аз също — рече тя. — Това място е като гробница — сякаш сме живи погребани.

Бет изкатери стълбичката към нейната лаборатория, но изглежда че не беше заспала, защото след няколко минути се разнесе гласът на Тина, от видеозаписа.

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

И отговорът на Бет:

„Може би. Не зная.“

„Плаши ме“.

Бръмченето на пренавиващия механизъм, после пауза и отново:

„Как мислиш, дали някога ще отворят сферата?“

„Може би. Не зная.“

„Плаши ме.“

Бет определено се вманиачаваше с този запис.

Норман погледна листовете в скута си, после вдигна очи към екрана и промърмори:

— Джери? Там ли си?

Джери не отговори.