Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (20)

ГЛАВА VII
СЪР АРЧИБАЛД СЕ СЪРДИ

След пълния си неуспех Джек Молнар се завърна в родината си много загрижен. От парахода се отправи в лошо настроение право към къщи, без дори да се досети, че децата му с нетърпение очакват от него чуждестранен подарък.

Морион се ужаси от вида на потъмнялото му и отслабнало лице.

— Джек — рече тя тихо, — не е ли по-добре да се откажеш от цялата тази работа? Откак се зае с нея, нямаме нито минутка спокойствие. Почнах да мечтая за нашия малък стар дом, където много неща не ни достигаха, но бяхме щастливи и спокойни… Сера й да те видим не можем. Момчетата непрекъснато ме питат кога пак ще ги водиш на разходка и на кино както по-рано.

— Ще дойде и това време — отвърна той разсеяно. — Сега трябва да уредя някои неща, защото иначе…

— Какво иначе? Откажи се най-добре, послушай ме! Не исках да те обезпокоявам веднага, но трябва да ти кажа: в твое отсъствие се получи второ заплашително писмо за откуп. И понеже те нямаше, отворих го — ето го на!

Джек пое писмото, прочете го набърже, захвърли го смачкано на земята и изруга.

— Ето резултата — каза тя печално. — По-рано никога не съм те чула да ругаеш, а сега… И това ли ще научат от тебе децата.

— Ще потърпиш, Морион — извини се Джек, като я прегърна. — Толкова ми е тежко!… Но нали виждаш: няма друг изход. Затънал съм и с двата крака, ще трябва да намеря начин да се освободя… Сега е невъзможно другояче. После всичко ще тръгне като по-рано.

Джек с прискърбие помисли за това „по-рано“: отново ще трябва да пестят всяка стотинка, отново над главите им ще надвисне немотията. Загубил беше и работата си. Но той и не помисляше да се върне в търговската фирма „Стерн сие син“. Сега повече от всякога изпитваше отвращение към нея. А да си намери нова работа — това беше неразрешима проблема. Имаше само един изход: да се освободят от гангстерите двамата чуждопланетници и да се изпълни договорът с филмовата къща; тогава можеше някак да скърпи положението.

Накрай той се облече, целуна Морион, качи се в колата и пое право към двореца на сър Арчибалд. Какъв отчет щеше да дава — сам не знаеше. Срещата с него обаче се налагаше.

Дълго чака в приемната. Прояви такава упоритост, че секретарят най-сетне доложи за него и го приеха.

Сър Арчибалд седеше до писалището си, на което димеше недопушена пура. Веждите му бяха свъсени, прикриваха очите и Джек нямаше възможност да прочете в тях настроението му. Самият факт обаче, че не вдигаше глава за поздрав, говореше красноречиво.

— Дойдохте, а? — запита най-после той.

— Дойдох — отвърна Джек.

Сър Арчибалд не беше психолог и не забеляза острото предизвикателство в тона му; в момента при това го интересуваха повече неговите собствени мисли.

— След като забъркахте такава каша, такава каша, че… не зная как ще се оправяте… Отказвам да се занимавам повече с вас — вие сте… направо казано: глупак!

Долната челюст на Джек нервно потрепера, но той преглътна обидата и реши да премълчи.

— Нямам нищо общо с вас, нито с парахода, който ви е извозил не знам къде си — кресна сенаторът. — Имате ли още нещо да ми казвате? И няма да плащам за ваша сметка — сърбайте сам попарата, която сте си надробили!

Джек вдигна рамене:

— Колкото за плащането — плаща този, който има с какво. А когато няма — ще плащат онези, които имат…

— Какво, какво казахте? И смятате да ме убедите, че нямате? Аз добре зная какво натрупахте вие и от рекламните патенти на фирмите и вестниците, и от филмовата къща, и от мините… Това е предостатъчно да платите капризите и… глупостта си.

— Мистър Мърфи — прошепна Джек, който едва се сдържаше, — това не бяха мои капризи. Както знаете, наедно решихме ЕСИЧКО.

— Решихме ли, решихме?! Дяволът ме накара да се съглася с вашите налудничави предложения! И какво ви поръчах аз? Да доведете кораба, не друго: ко-ра-ба! Кораба, който е нужен на военните, разбирате ли?… Нищо повече не съм искал от вас и не желая да ви виждам! За последен път ви приемам и… никога повече да не сте посмели да се мернете насам! Направо ще заповядам да ви изхвърлят!

— Нямате кураж! Зная твърде много, за да не си позволявате такова държание с мене! — злобно, макар и тихо, отвърна Джек.

— Осмелявате се? Така ли? Ще видим, ще видим!

— Осмелявам се. Когато човек няма какво повече да губи, може да си позволи всичко. А аз съм в такова положение.

Дали заплахата или пък страдалческите нотки в гласа на Джек смекчиха гнева на сър Арчибалд, но той се обърна малко по-любезно:

— Я разкажете сега как стана така, как допуснахте там на брега да ви заловят по такъв излагащ начин?… Да компрометирате не само себе си, мене, но и цял Доларланд? Не знаете ли, че вашите постъпки ще се разглеждат като акт от държавно естество? Защо не внимавахте?

— Как да не съм внимавал — въздъхна Джек. — Елате вие там, тогава ще ви питам. Всичко е съвсем друго, не като у нас.

— Защо? — запита заинтригуван общественикът.

— Там всички са като един. Никого не можеш излъга, нито подкупи. Дори и децата. Нашите марсиани са приети като крале. Нещо повече. Оградени са с китайска стена и достъпът до тях е труден, да не кажа невъзможен. Едва съм се добрал до тях. А пък те отказваха доброволно да се върнат у нас.

— Но нали твърдяхте, че ви свързват тесни приятелски връзки?

— Така беше, докато бяха тук. Но там си намериха други, истински приятели. И не живеят в кораба си — той е някъде на поправка из тамошните ракето-строителни заводи. Никой не знае къде. Уредили са им стаи с подходящ въздух, харчат подире им чудовищни суми. И най-напред ме попитаха къде са другарите им. Какво можех да им отговоря?… Че за какво им е да се връщат насам? Е — и принудих се насилствено… Пък и с нашето търговско представителство се съветвах — и те видяха, че няма друг изход, затова ми оказаха помощ, но…

— Какво но? Като видяхте, че е невъзможно, да сте се отказали! В цяла Европа вестниците гърмят за подвизите ви, за опити на гангстери да отвлекат чужденците, за бой, ранени, убити и прочие…

— Убити няма. Но не е това най-важното… Важното е, че не успях да ги доведа… Това е фатално. Сега те ще разкрият…

— Какво има да разкриват? Отивайте си и внимавайте да се скриете добре: както научавам, ще има последици за вас. Не е изключено да ви съдят.

— Да ме съдят? Че защо? — учуди се Джек.

— За злоупотреба със… за използуване на несъществуващи държавни пълномощия — рече бавно сър Арчибалд.

— Пълномощия, които лично вие ми дадохте и които не можах да използувам никъде, защото никой не им обърна внимание… с изключение на нашето търговско представителство.

— Та там е работата я — него вие сте заблудили!

— Аз им дадох само вашите препоръчителни писма, нищо повече!

— Вървете по дяволите! — викна сър Арчибалд, вече в невъзможност да сдържа гнева си, и изведнъж зад лустрото на „големия“ човек се показа лицето на бившия производител на колбаси. — Не съм ви давал нищо и нищо не искам да зная!

— Ще видим! Пълномощията са още у мене… и те са подписани лично от вас! — закани се Джек.

— За какъв идиот ме смятате вие? — засмя се ехидно джентълменът. — Да не мислите, че наистина съм ви връчил такива писма? Не, драги, не съм толкова наивен! Писмата имат фалшив подпис. И тази фалшификация сте направили вие, не друг!

Джек бе сломен. Чак сега с пълна сила почувствува своята наивност и всичките си грешки. Той съзнаваше: срещу доларите човек не може да се бори; трябваше да се помоли. Но напук на това ясно съзнание в душата му закипя гняв, по-силен от всичките му страхове, и той не успя да го овладее.

— Вие… вие сте подъл! Вие при това сте безсрамен! — викна той. — Вие съчинихте всичко! Вие причинихте всички беди!

— Предупреждавам ви — кресна сър Арчибалд, но се закашля и спря, след което малко по-спокойно довърши: — Предупреждавам ви, че в стаята ми има микрофони и магнитофони и думите ви се чуват и записват!

— Зная — отвърна Джек. — И това зная! Та нали аз съм нещастникът, който ги е поставил! Нали съм един от онези, които разпространяват отвратителните подслушвачи за срам на цялата ни страна! Те бяха моят позор, от който се борех да се отърся!

— Добре, добре — вие сам се осъждате!

— Плюя аз на вашия съд! Казах ви, че нямам какво да губя… каквото имах, и него загубих! Не ми остава нищо друго, освен да разкажа на всеослушание всичко!

— Какво ли пък има да разказвате: каквото вие знаете, знае го цял свят… благодарение на глупостта ви.

— Не — светът наистина има какво да научи! — отвърна Джек, опитвайки се да говори по-спокойно. — Светът ще узнае как вие със знаменития шериф, когото се чудят как да наградят, провъзгласихте нещастните благородни хора от Марс — впрочем те не са от Марс, но и това едва хората отвъд океана се погрижиха да узнаят, — да, вие ги провъзгласихте за комунистически агенти, мъчихте ги, изтезавахте ги! Да! Заради вашите интереси, заради вашите подли, мръсни цели!

— Млъкнете! — викна сър Арчибалд почервенял и натисна звънеца.

— Тук ще млъкна — изведнъж се успокои Джек. — Но не ще ме уплашите. Няма нужда да звъните: сам ще си отида. Използувахте пристигането им, за да отстраните политическите си противници в изборите. И успяхте. Убиец на невинни хора — ето кой сте вие!

В този момент дотърча секретарят и се опита да изтласка Джек навън.

— Оставете ме — аз сам. си отивам! Но вие, вие, който играете ролята на благороден общественик, вие ще видите своето истинско лице! И няма да ви спасят натрупаните милиони! Мислите, не зная кой е вдъхновителят на бандата, която отвлече марсианите? Вие! Цял град знае това!… Сега ви казах всичко, олекна ми! — завърши той и хукна надолу по стълбите.

— Задръжте го! — крещеше на секретаря си сър Арчибалд цял червен и натискаше копчето за вдигане в тревога прислугата. — Дръжте го! Той не бива да прекрачи прага!…

Сякаш напук, външната врата беше оставена само на секрета; Джек го завъртя, измъкна се на улицата и потъна сред тълпата.

В съзнанието му владееше само една мисъл: „Загубено! Всичко е загубено!… Край!… Ето ти и щастие!…“