Зора Загорска
Съкровището на планетата Земя (1)

ПРОЛОГ

Тази сутрин младата научна сътрудничка Лида Андреевна Чарская се разхождаше нервно из коридорите на обсерваторията, издигната на високо плато край Тихия океан, и постоянно поглеждаше часовника си. Тя чакаше с нетърпение директора и нахълта в кабинета му, преди да бе свалил ръкавиците си и огрял ръце на радиатора — беше още ранна пролет, старият професор трудно понасяше утринния хлад.

По всичко личеше, че младата жена още не е спала: сините й очи, възпалени от безсъние, блестяха възбудено, кичури руса коса падаха над ушите, якичката на кафявата рокля беше поизкривена встрани. С целия си вид тя изведнъж напомни на професора неговата неспокойна дъщеря в ученическите й години.

— Другарю професор! — почти извика сътрудничката още с влизането си. — Никога не ще се досетите за онова, което имам да ви съобщя!… Сама не вярвам на очите си, но ето на — вижте: снимките са направени тази нощ… — И сложи на писалището куп снимки. — Кажете, какво е това?

Професорът хвърли още един поглед на развълнуваната си сътрудничка, прекарала изтеклата нощ поредното си дежурство в обсерваторията, и се усмихна: тя още повече му заприлича на ученичка, чела цяла нощ приключенски роман. След това надникна без особен интерес в поднесените му снимки и веднага от лицето му изчезна полуироничното безразличие. Той грабна с една ръка снимките, а с другата занамества очилата си и посегна към лупата, която имаше свое постоянно място върху писалището. За миг забрави всичко: и чистото небе, на което преди минута се любуваше, и решението непременно да отдели време за разходка из парка, чиито нацъфтели дървета едва тази сутрин забеляза. Съсредоточи се и забрави за присъствието на младата жена, която посягаше с ръце напред, сякаш да му отнеме снимките, откриваше уста да попита нещо, но не се решаваше да направи нито едното, нито другото от уважение към ръководителя или вроден навик да не пречи на чуждите мисли. Наситеното с напрежение мълчание трая няколко минути, през които професорът видя нещо наистина необикновено.

— Кога направихте тези снимки? — запита той, като ги разгръщаше една по една, без да вдига очи.

— Между два и седем часа наше време. Най-напред не знаех дали да снимам и само наблюдавах, но явлението беше така необичайно… Какво предполагате? — каза тя и тъй впи поглед в очите на професора, сякаш от неговия отговор зависеше живота й.

— Хм… да… предполагам… А вие какво смятате? Метеорит?

— Невъзможно! — извика тя. — Погледнете тези две снимки: едната е направена в два часа и десет минути, а другата — в шест и пет. Пет обиколки на Земята за четири часа петдесет и пет минути, изчислено според скоростта. Тялото се е появило втори път на наше небе при петата обиколка. Метеорит в орбита около Земята!…

— Тогава? Изкуствен спътник?…

— В никакъв случай! Тялото се движи в траектория. Изкуствен спътник в орбита, която за пет обиколки е толкова скъсила своя радиус, че и дете ще забележи непрекъснатото приближаване към Земята! Невъзможно!… Изпърво и аз предположих, че съм попаднала на изкуствен спътник, изстрелян от чужда страна, обаче… Тялото се приближава така забележимо към нас, че е ясно: подготвя се за приземяване. Вие какво мислите?

Професорът сви устни, цъкна с език, с което изрази задоволството си от заключенията на сътрудничката, и несъзнателно извади от джоба на палтото си лула. Опита се да я напълни и запали, без да отделя ръка от снимките. После я дръпна от тях за миг, натъпка лулата и отново ги грабна, сякаш се боеше някой да не ги открадне. Той вече бе премислил всичко онова, което сътрудничката изказа, но му правеше удоволствие да я чуе.

— Хм… хм… — мърмореше той, докато силно всмукваше въздух да запали лулата си. Във висша степен забележително… Да, много, много забележително… Поздравявам ви, Лида Андреевна, вие сте направили необикновено откритие… Такова нещо не всекиму се пада… Цяло щастие в едно дежурство… Да, да!…

— Но какво може да бъде това тяло? — отново попита тя с прегракнал от вълнение глас.

— Да… наистина, какво е?! Ще видим, ще видим… Според скоростта, с която се движи, следва да се появи на нашия хоризонт… Сега е осем часът и пет минути — извади той часовника си от джоба на старомодната жилетка, която носеше очевидно по навика на старите хора да не се отказват от любимите си вещи въпреки модата. — След четири часа… тоест в дванадесет и пет минути…

— Но ще се появи ли? Според изчисленията ми — погледнете! — сложи тя на писалището куп листове и нервно ги разгъна — следва да се приземи в осем часа и пет минути в Западното полукълбо на 84° северна ширина и 42° западна дължина.

— Осем часа и пет минути?! Значи, тъкмо в този момент! — извика професорът и скочи от стола си, втурна се вън от стаята, като че можеше да предотврати приземяването на необикновеното тяло. — В такъв случай… в такъв случай… — върна се той.

— Впрочем… — започна Лида Андреевна, но професорът внезапно избухна:

— Защо не ме предупредихте? Защо не ми телефонирахте веднага? Още при появяването му! Вие бяхте длъжна да сторите това!

— Не разбирам какво щеше да се измени, ако бях прекъснал съня ви: вие и без това малко спите — смутено се оправдаваше сътрудничката, упреквайки се, че не се решава да каже истината: тя бе звъняла на професора още в два часа, но като не получи връзка, укори се и реши да не смущава стареца и жена му.

— Да, няма съмнение: това е космически кораб! Кораб, управляван от разумни същества от нашата планета или… от друга!… Проверете, моля, във вулканологическата станция дали сеизмографите са отбелязали трусове… Проверете… или не: аз сам!…

И той затича с младежка бързина към телефонния апарат, поставен на малка масичка отстрана до писалището, да не смущава съсредоточението му. Дълго въртя шайбата и най-сетне получи искания номер. Лида Андреевна предусети отрицателния отговор на въпроса по бавното спускане на слушалката.

Забравил в уста загасналата лула, професор Липаев се задвижи замислен напред и назад из кабинета с наведена глава:

— Няма сътресения… Това потвърждава нашата теза… да — тезата ни, че неизвестното светило, кръстосало нашето небе в два и седем часа, не е нищо друго освен космически кораб… А нас ни остава само да чакаме новини… Новини от други станции и други държави…

Недоизрекъл още, телефонът иззвъня рязко и продължително — знак за междуградски разговор.

— Ало, ало!… Какво? Да, да — професор Липаев слуша… Какво, и вие ли?… — Професорът се усмихна и радостно потвърди: — Да, разбира се — и ние… Изразявате се неточно: ние сме фотографирали!… Заключение?… Вашето, вашето!… Кораб! Напълно съгласни! Кораб!… Но къде се е приземил — ето кое е важното!… Да, тръгвам! Ще потърсим връзка, ще сигнализираме!… Да, излизам!… Да, да!…

— Предайте дежурството на Беляев и… сте свободна! — викна той.

Лида Андреевна понечи да каже нещо, но старецът изхвръкна с необичайна бързина. На свой ред и тя напусна кабинета с някакво решение, неясно и за самата нея.