Джовани Бокачо
Декамерон (55)

НОВЕЛА VIII

Настаджо лели Онести се влюбва в момиче от рода Траверсари, но то не отвръща на любовта му и той пропилява своето богатство. По молба на близките си Настаджо отива в Киаси и вижда как един конник гони някакво момиче, убива го и го хвърля на две кучета. Младежът поканва близките си и своята любима на обед, тя вижда мъките на оная млада жена, уплашва се да не бъде сполетяна от същото и се омъжва за Настаджо.

Лаурета замълчала. Тогава по нареждане на кралицата Филомена започнала така:

— Любезни дами, вярно е, че ни хвалят за нашето милосърдие, но също така е вярно, че Божието правосъдие ни наказва най-строго за проявяваната от нас жестокост; в потвърждение на това и за да ви помогна да я прогоните окончателно от себе си, намислих да ви разкажа следната колкото забавна, толкова и трогателна новела.

В Равена, един от най-древните градове на Романя, живели едно време много благородни и знатни люде; между тях имало и един младеж, на име Настаджо дели Онести, който след смъртта на баща си и на своя вуйчо наследил несметни богатства; понеже не бил женен, той (както често се случва с младежите) взел, че се влюбил в дъщерята на месер Паоло Траверсари; тя била от още по-знатно потекло от него, но той се надявал, че със своето държане ще я накара да го обикне. Ала макар и държането му, и делата му да били най-благородни и да заслужавали най-голяма похвала, те не само не му донасяли никаква полза, ами, напротив, като че ли само му пречели — толкова студено, сурово и неприветливо се отнасяла към него любимата му девойка, която, може би по причина на необикновената си хубост, а може би и заради благородното си потекло била толкова горделива и надменна, че не можела да понася нито него, нито онова, което той харесвал. Настаждо много страдал, още повече се измъчвал и неведнъж му идвало да се самоубие от мъка, но все пак успявал да се овладее, след което се заричал да я зареже, а ако може, и да я намрази, както тя мразела него; но всичко било напразно — колкото по-малко надежди хранел, толкова повече се разпалвала любовта му.

И така, младежът продължил и нея да обича безкрайно, и да пилее без мярка своето богатство, поради което неколцина негови приятели и роднини решили, че ако продължава така, той ще разсипе еднакво и здравето си, и цялото си имущество; ето защо почнали да го молят и съветват да напусне Равена и да отиде за известно време другаде, за да може хем любовта му да се поохлади, хем да намали и разноските си. Настаджо неведнъж отхвърлял с насмешка тия съвети, но в края на краищата (тъй като продължавали да го молят и нямало как да им откаже) се съгласил; наредил да направят големи приготовления, сякаш имал намерение да замине за Франция, Испания или за някое още по-далечно място, яхнал коня си и напуснал Равена, съпроводен от мнозина свои приятели; ала като стигнали една местност, наречена Киаси, на около три мили извън града, той заповядал да опънат палатките и шатрите, казал на приятелите си, че ще се настани тук, и ги помолил да се приберат в Равена. Настаджо се разположил на Киаси и почнал да води най-весел и охолен живот, като продължил да кани гости ту на обед, ту на вечеря, както обикновено правел.

Един прекрасен слънчев петъчен ден, в началото на май, Настаджо си спомнил за своята жестока дама, наредил на слугите си да го оставят сам, та да може да си помечтае на спокойствие и тръгнал да се разхожда; и както бил потънал в дълбок размисъл, без да усети, стигнал чак до съседната борова гора; а когато навлязъл на повече от половин миля навътре в гората (това се случило след петия час на деня), изведнъж му се сторило, че чува женски плач и писъци. Те го изтръгнали от сладкия му унес, той вдигнал глава да разбере какво става и като видял, че е насред гората, направо се смаял; после се загледал по посока на писъците и забелязал една прекрасна млада жена, гола и с разпуснати коси, която тичала през гъстите храсти и трънаци към мястото, където стоял той; младата жена била цялата изподраскана от клоните и тръните, плачела и викала, молейки за милост. Освен това Настаджо забелязал, че от двете й страни тичали две огромни кучета — истински зверове, и всеки път, когато я настигали, я хапели най-безмилостно, а след нея на вран кон препускал някакъв мургав, обзет от ярост конник, със шпага в ръка, който я засипвал с ругатни и заплахи, че ще я убие.

При тая гледка сърцето на Настаджо се изпълнило и със страх, и с изумление, а после и със състрадание към клетата млада жена; и ето че у него възникнало желание да я спаси, ако може, от тия мъки и от надвисналата над нея смъртна опасност. Но понеже бил без оръжие, той грабнал някакъв клон вместо тояга и се запътил да пресрещне конника и кучетата. Ала конникът го забелязал и му викнал още отдалеч: „Настаджо, не се бъркай в тая работа! Остави на мен и на кучетата да извършат онова, което е заслужила тая престъпна жена!“ В това време кучетата успели да захапят здраво младата жена за бедрата и я задържали, конникът я настигнал и скочил от седлото, а Настаджо се доближил до него и му рекъл: „Аз не те знам кой си, макар че ти ме познаваш толкова добре; едно искам да ти кажа: голяма подлост е въоръжен рицар да иска да убие гола жена и да насъсква срещу нея кучета, като че ли е див звяр; затова аз ще я защищавам с всички сили.“ Тогава рицарят отвърнал: „Аз съм от същия град, от който си и ти; ти беше съвсем малък, когато аз — а по онова време се наричах месер Гуидо дели Анастаджи — бях влюбен в тази жена много повече, отколкото ти сега в твоята Тряверсари; нейната надменност и жестокост ми причиниха такава мъка, че един ден изпаднах в отчаяние и сложих край на живота си ей с тая шпага, дето я държа в ръката си, заради което бях осъден на вечни мъки. Но не мина много време и жената, която ликуваше и тържествуваше заради моята смърт, също предаде Богу дух; и тя беше осъдена на вечни мъки в ада заради греха, що бе извършила със своето коравосърдечие, и заради радостта, която бе изпитвала от моите терзания, при това без ни най-малко да се покае, тъй като беше убедена, че с държането си не вършела никакъв грях, а постъпвала така, както е трябвало да постъпва. След като и тя слезе в ада, и на нея, и на мен бе наложено следното наказание: тя да бяга от мен, а аз, дето толкова я обичах, да я преследвам не като любима жена, а като смъртен враг; и колкото пъти я настигна, толкова пъти да я пробождам със същата шпага, с която сложих край на живота си; после разпарям гърба й и — както сам ще видиш — изтръгвам това жестоко, надменно сърце, в което никога не се намери място ни за любов, ни за състрадание, и заедно с другите й вътрешности го хвърлям на кучетата. Но малко след това, по волята на Божието милосърдие и могъщество, тя възкръсва и става, сякаш никога не е умирала; тогава мъчителната гонитба започва отново, тя се впуска да бяга, а аз и кучетата отново хукваме подир нея; всеки петък по това време аз я настигам тук, на това място, и я подлагам на мъките, които ей сега ще видиш. Но ти не бива да мислиш, че през останалите дни си почиваме; напротив — аз я настигам на други места, навсякъде, където тя е крояла коварните си помисли или пък се е отнасяла жестоко към мен; така, от човек, който я обичаше, аз се превърнах в неин враг и ще трябва да я преследвам толкова години, колкото месеци тя се държа жестоко и надменно с мен. Затова остави ме да изпълня повелята на Божието правосъдие и не се опитвай да се противиш на онова, на което не си в състояние да попречиш!“

При тия думи Настаджо се изплашил здравата и по тялото му не останало косъмче, което да не настръхне от страх; той се дръпнал настрани, втренчил поглед в младата жена и с трепет на сърцето зачакал да види какво ще направи рицарят; а той, след като завършил своята реч, се нахвърлил като бясно куче, с шпага в ръка, срещу младата жена, която била паднала на колене и го молела за пощада, докато кучетата продължавали да я държат здраво; рицарят замахнал с все сила и забил шпагата в гърдите й. пронизвайки я от край до край. Младата жена паднала ничком, продължавайки да вика и плаче, конникът измъкнал кинжала си, разпорил й гърба, изтръгнал сърцето и другите вътрешности около него и хвърлил всичко на кучетата, които били страшно изгладнели и тозчас го изяли. След малко младата жена изведнъж скочила, сякаш нищо не се било случило, и хукнала да бяга към морето; кучетата се спуснали подире й, продължавайки да я хапят, а рицарят грабнал шпагата, възседнал коня си и препуснал след нея; скоро те се отдалечили и се изгубили от погледа на Настаджо.

Настаджо дълго гледал след тях, изпитвайки и страх, и състрадание, после изведнъж си рекъл, че тая работа може да му бъде от голяма полза, тъй като се повтаряла всеки петък; той запомнил мястото и се прибрал при своите хора, а като решил, че е дошло време, наредил да поканят колкото се може повече негови близки и приятели, след което се обърнал към тях със следните думи: „Вие отдавна ме увещавате да се откажа от любовта си към тая надменна жена и да сложа край на моето разточителство; готов съм да изпълня молбата ви, при условие че ми бъде оказана следната милост: направете така, че идния петък Паоло Траверсари, жена му, дъщеря му, техните роднини и всички други, за които се сетите, да дойдат да обядват с мен на това място. Тогава ще ви стане ясно защо съм пожелал да постъпя по тоя начин.“ Приятелите и близките на Настаджо отсъдили, че това няма да е кой знае колко трудно, върнали се в Равена и щом наближил уреченият ден, поканили всички, за които станало дума с Настаджо; успели да вземат със себе си и младата жена, в която Настаджо бил влюбен, въпреки че това не се оказало толкова лесно.

Настаджо се разпоредил да приготвят богато пиршество и заповядал да сложат трапезите под боровете, недалеч от полянката, където рицарят измъчвал надменната и жестока дама; а когато посочвал местата на мъжете и жените, той се погрижил обичаната от него девойка да седне точно срещу тая полянка. Когато поднасяли последното ястие, изведнъж всички чули отчаяните вопли на младата жена; всички се смаяли и почнали да питат каква е тая работа, но тъй като никой нищо не знаел, гостите се надигнали от местата си да разберат какво става и тогава видели и жената, и кучетата, и рицарят, които скоро се спрели недалеч от техните трапези. Гостите на Настаджо посрещнали и конника, и кучетата с яростни викове, мнозина се впуснали да помогнат на жената, но рицарят се обърнал към тях по същия начин, както постъпил и с Настаджо, и не само ги принудил да се отдръпнат, ами ги накарал и да се изплашат, и да се смаят. След като извършил същото, каквото и предния път, всички жени (а между тях имало близки и роднини на клетата жена и на рицаря, които още помнели неговата любов и неговата смърт) така се разридали, сякаш те самите били жертва на жестокото наказание.

Когато най-сетне всичко се свършило и жената и рицарят се изгубили в далечината, случилото се навело очевидците на най-различни размисли, но най-много се изплашила жестоката девойка, в която бил влюбен Настаджо; тя видяла и чула съвсем ясно всичко, каквото станало, и разбрала, че от всички присъствуващи това засяга най-много нея; припомнила си коравосърдечието, с което се отнасяла винаги към Настаджо, и вече се виждала как бяга пред него, гонена от кучетата, а той препуска подире й, обзет от гняв. Толкова много се изплашила да не бъде сполетяна и тя от същата участ, че сменила омразата си с обич и при първия удобен случай (а той й се представил още същата вечер) пратила при Настаджо своята доверена прислужница, която го помолила от името на господарката си да отиде при нея, тъй като тя била готова да изпълни всякакво негово желание. Настаджо й казал да предаде на господарката си, че това много го радва, но че той иска всичко да стане по честен път. ако тя няма нищо против, сиреч, да се ожени за нея. Девойката знаела, че за нея нямало друг изход, освен да стане жена на Настаджо, и наредила да му отговорят, че е съгласна; а след това тръгнала сама да се сватосва и съобщила на майка си и баща си, че е готова да стане съпруга на Настаджо, на което и двамата много се зарадвали.

Настаджо се сгодил и се оженил за нея на следващата неделя и двамата доживели щастливо до дълбока старост.

Та ето какво добро сторил причиненият от оная случка страх. А то не било единственото: всички коравосърдечни жени в Равена толкова се изплашили, че оттогава почнали да се отнасят много по-благосклонно към желанията на мъжете, отколкото преди.