Джовани Бокачо
Декамерон (36)

Завършва третият ден на Декамерон, започва четвъртият. Под ръководството на Филострато дружината разсъждава за ония, чиято любов е имала нещастен край.

Прескъпи дами, както по причина на чутите от мен мисли на мъдри люде, така и по причина на онова, що много пъти съм прочел или видял, винаги съм мислел, че яростният и всеобгарящ вихър на завистта връхлита единствено върху устремените към висините кули и по върховете на най-високите дървета, но разбрах, че съм се лъгал. Поради това, в стремежа си да избягна стихийния напор на тоя разбеснял се дух, винаги съм се старал да вървя не само по равното поле, а да се спускам и в най-дълбоките долини; това може да стане напълно ясно на всеки, който разгледа по-обстойно тия новели, написани от мен не само на народен флорентински език, в проза и без заглавия, а и с възможно най-простия и скромен стил; въпреки това оня вихър продължава да ме брули най-безмилостно, насмалко да ме изтръгне от корен, а завистта не престава да се нахвърля връз мен и да ме хапе и разкъсва; ето защо аз много добре разбирам колко са прави мъдреците, като твърдят, че от всичко на тоя свят единствено нищетата не познава завист.

И така, уважаеми дами, намериха се хора, дето, след като прочетоха тия новели, почнаха да тръбят, че съм имал преголяма слабост към вас, че не ми приличало да си доставям удоволствие, стремейки се да ви угаждам и да ви утешавам; други пък изприказваха още по-лоши неща, задето толкова ви хваля. Някои, преструвайки се уж на по-мъдри, настояват, че не подхождало на човек на моите години да се занимава с подобни работи, сиреч да беседва за жени или да се старае да им угоди. Мнозина, давайки си вид, че са твърде загрижени за моята слава, разправят, че съм щял да постъпя по-разумно, ако, вместо да си губя времето с вас и с подобни празни приказки, остана при музите на Парнас. Има и такива, които (подтиквани не толкова от разума си, колкото от желанието да ме засегнат) настояват, че най-добре щяло да бъде да не се увличам от такива глупости и да не гоня вятъра, а да помисля как да си изкарвам хляба. За да навредят на моя труд, трети пък се стремят да докажат, че нещата, за които ви разказвам, не са такива, както аз ги виждам.

Ето, почитаеми дами, на какви само стихии трябва да устоявам, какви зли и остри зъби ме преследват, хапят, ръфат и засягат надълбоко, докато аз правя каквото мога, за да ви бъда полезен. Бог ми е свидетел, че приемам и изслушвам всичко това, без да изпадам в униние, и въпреки че вам се полага да ме защитите, то и аз няма да пожаля силите си; вместо да отговоря, както би трябвало да постъпя, аз ще се помъча да отстраня всичко това от слуха си с един безобиден отговор, и ще го сторя незабавно.

Ще направя така, понеже, щом още сега, преди да съм прехвърлил дори една трета от моя труд, опия, дето се занимават с тия неща, станаха толкова много, аз предполагам, че преди да го довърша, тяхното число ще нарасне дотолкова, че не получат ли отпор още в началото, те ще успеят лесно да ме сломят; а вашите сили, колкото и да са големи, няма да бъдат в състояние да им се противопоставят. Но преди да отговоря на когото и да било, бих желал да разкажа в моя защита не цяла новела (за да не помисли някой, че искам да смесвам собствените си новели с разказите на представената от мен благородна дружина), а само откъс от нея, за да може по самите й недостатъци да отсъдите, че не спада към другите. Затова, обръщайки се към моите врагове, ще кажа следното:

— Много отдавна, в нашия град живял гражданин на име Филипо Балдучи; той не бил от знатно потекло, но бил заможен и добре възпитан; а освен това имал опит и познания, отговарящи на неговото положение; бил женен, обичал жена си и тя го обичала; живеели си те в мир и любов и най-голямата им грижа била как да си угаждат един на друг. Не щеш ли, случило се онова, що чака всички ни: добрата женица си отишла от тоя свят и не оставила на Филипо нищо от себе си освен едно момче на около две години, което била заченала от него.

След смъртта на жена си Филипо бил обзет от такава покруса, каквато наляга всекиго при загуба на най-скъпото му същество; поради това, като останал сам, без да има край себе си онази, за която най-много милеел, той решил да се откаже от светския живот и да се отдаде на служене Богу; същото решил и за невръстния си син. Речено-сторено: раздал той за прослава на Името Божие цялото си имане и побързал да се оттегли на връх Азинайо със сина си; двамата се настанали в една килия и се отдали на пост и молитва, преживявайки от милостиня; при това Филипо все гледал да не споменава пред момчето за каквото и да е светско дело, камо ли да го остави да види нещо от тоя род, за да не би да се откаже от служенето Богу; говорел му непрекъснато за славата на вечния живот, за Бога и за светиите, учел го само на молитви и на нищо друго; държал го така дълго време, не го пускал да излиза от килията и не му позволявал да види никого освен него.

Но почтеният човек трябвало да прескача от време на време до Флоренция, където получавал от приятелите на Бога необходимата помощ съобразно нуждите си, и отново се завръщал в килията си. Един ден — момчето прехвърляло вече осемнадесет години, а Филипо бил остарял — синът му го запитал къде отива. Филипо му обяснил. Тогава момъкът казал: „Татко, вие остаряхте вече, пък и лесно се изморявате. Защо не ме отведете някой път във Флоренция, за да ме запознаете с тия, дето са предани Богу и са ваши приятели; и понеже аз съм млад, поздрав и по-издръжлив от вас, ще мога после при нужда да прескачам до Флоренция по нашите работи, а вие да си седите тук“.

Почтеният човек се позамислил и решил, че сега мирските дела много трудно биха могли да привлекат вниманието на сина му — той бил вече голям и отдавна приучен да служи само на бога. „Право е момчето“ — рекъл си той и понеже се налагало да отиде в града, тръгнал и повел и сина си.

Като дошли тук, момъкът, виждайки всички тия дворци, къщи и църкви и всичко останало, с което е пълен градът (все неща, дето не помнел да е виждал някога), се слисал и почнал да пита баща си какво е това, какво е онова и как се нарича. Бащата отвръщал, момчето го изслушвало и му задавало нов въпрос. Синът питал, бащата обяснявал, докато най-сетне срещнали цяла дружина разкошно облечени млади жени, които се връщали от някаква сватба; щом ги зърнал, момъкът запитал баща си какво е това. Бащата отвърнал: „Синко, сведи надолу очи, не поглеждай към тях, защото те са нечестиви сили.“ Тогава синът го запитал: „А как ги наричат?“ За да не възбуди у момъка плътски помисъл или желание, бащата не пожелал да ги назове с истинското им име, сиреч „жени“, а рекъл: „Викат им гъски.“ И станало чудо!

Синът, който дотогава не бил виждал жена, забравил и дворците, и биковете, и конете, и магаретата, и парите, и всичко, що бил видял до тоя миг, и рекъл: „Татко, много ви моля, направете така, че да си взема една такава гъска.“ Бащата възкликнал: „Какво говориш, синко? Мълчи, това са лоши неща!“ Синът възразил: „Нима всички лоши неща изглеждат така?“ — „Да“ — отвърнал бащата. Синът отново възразил: „Не знам защо ми говорите тия неща, не мога да разбера защо това са все лоши работи; на мен пък ми се струва, че досега не съм видял нищо по-хубаво и по-приятно от тях. Та те са по-хубави от ония рисувани ангели, дето ми ги показвахте на няколко пъти! Много ви моля, ако ме обичате, хайде да закараме горе при нас някоя от тия гъски, пък аз ще имам грижата да я храня.“ Бащата отвърнал: „Аз пък не искам. А и ти не знаеш с какво трябва да ги храниш.“ Изрекъл тия слова и тозчас разбрал, че природата се оказала по-силна от неговия разум, а после се разкаял, задето завел сина си във Флоренция.

За тая новела — толкоз; мисля, че каквото казах е предостатъчно; а сега искам да се обърна към тия, за които я разказах.

И така, млади дами, някои от ония, дето ме хулят, твърдят, че стараейки се да ви се понравя, аз не постъпвам добре и че съм ви харесвал повече, отколкото трябвало Признавам най-откровено, че е така: сиреч, че наистина ви харесвам, а аз от своя страна правя каквото мога, та и вие да ме харесате. Но аз питам тия люде, дето не само познават и любовните целувки, и сладостните прегръдки, и насажденията на брачните сношения, с които вие, прелестни дами, често ги дарявате, ами имат постоянно пред очите си вашите изящни обноски, прелестната ви красота, очарователната ви миловидност и най-вече вашата благородна скромност: какво чудно може да има, че някакъв момък, израснал, отгледан и възпитан между четирите стени на малка килия в някаква си дива и уединена планина, без да е видял друго човешко същество освен баща си, още щом ви зърнал, почнал да пита само за вас, само към вас да изпитва влечение, единствено вас да желае?

Нима тия люде ще почнат да ме упрекват, да ме порицават и да се нахвърлят върху мен (чието тяло небето е сътворило само, за да ви обича, чиято душа е устремена към вас от най-ранната си младост, човека, който познава добродетелта в блясъка на вашите очи, медената сладост на нежните ви слова и парещия полъх на вашите състрадателни въздишки), задето аз ви харесвам или гледам да ви се понравя, особено като се вземе предвид, че именно вие сте привлекли най-вече вниманието на някакъв си там отшелник, им един момък, непознаващ света, за когото по-скоро би могло да се каже, че е див звяр? Истина ви казвам, само тоя, дето не ви обича и не желае да бъде обичаи от вас, само човек, непознал и неизпитал ни силата, пи сладостта на природното увлечение, може да ме кори за това; но аз не обръщам никакво внимание на подобни приказки.

Тия, дето ме вземат на подбив заради годините ми, очевидно не знаят, че празът може да има бяла глава, ама стеблото му е зелено; но да оставим шегите настрана; на тия люде ще отвърна, че никога, до края на дните си, не ще сметна за срамно да разтушавам тия, на които угаждаха и Гуидо Кавалканти^[1], и Данте Алигиери^[2] (макар и да бяха вече възрастни), и престарелият Чино да Пистоя^[3], смятайки това за най-голяма чест и удоволствие. Не искам да излизам извън приетия вече начин на изложение, иначе бих се поразровил из историята, за да докажа, че древността е пълна Със смели и доблестни мъже, които и в най-зрялата си възраст са се старали да угаждат на жените; ако това не е известно на моите хулители, нека седнат и го научат.

Трябвало да си стоя при музите на Парнас; съветът е добър, съгласен съм, но нито ние можем да седим непрекъснато до музите, нито пък те могат да бъдат постоянно с нас. И ако някому се случи да се раздели с тях и намери удоволствие в нещо друго, което прилича на тях, тоя човек не бива да бъде упреквай: и музите са жени, макар че жените не струват колкото музите; все пак на пръв поглед те приличат на тях, така че, ако не за друго, то поне заради това би трябвало да ми харесват. Да не говорим, че за жените съм съчинил хиляда стиха, а за музите — нито един. Вярно е, че те много ми помогнаха, показвайки ми как да съчиня тия хиляда стиха; може би са ми помогнали да напиша и настоящите новели, колкото и да са скромни и незначителни: те често ме спохождаха и оставаха край мен, вероятно в чест и услуга на приликата, която жените имат с тях; ето защо, пишейки тези новели, аз не напускам нито Парнас, нито музите, както може би мнозина си мислят.

А какво да река за ония, дето се тревожат толкова много за моята слава и ме съветват да се погрижа за хляба си? Да си кажа право, не знам; седна ли да размишлявам какво биха ми отговорили те, ако, подтикнат от нужда, отида да им поискам хляб, все ми се струва, че ще ми отвърнат така: „Върви да си търсиш хляба в басните!“ Но поетите са намирали повече хляб в басните си, отколкото мнозина богаташи — в своите съкровища; мнозина поети, занимавайки се със своите басни, са останали вечно живи, докато множество други, в стремежа си да имат повече хляб, отколкото им е било нужно, са загивали преждевременно. Какво повече бих могъл да кажа? Нека тези люде ме изгонят, като им поискам хляб; слава Богу, поне засега не съм изпаднал в нужда; ако се наложи, ще съумея да понеса и нищетата, и изобилието, както ме е учил апостолът; това си е моя работа и нека другите не се грижат за мен; сам ще се оправя.

А тия, дето тръбят, че каквото разказвам не било вярно, ще ми доставят най-голямо удоволствие, ако ми предложат истински, достоверни разкази; ако те противоречат на това, което аз пиша, сам ще призная, че тия люде имат право да ме упрекват, и ще се постарая да се поправя; но тъй като засега не виждам друго освен празнословия, ще ги оставя да си мислят каквото щат, а аз ще следвам собственото си мнение и ще говоря за тях същото, каквото говорят и те за мен.

И понеже смятам, че този път им отговорих достатъчно, аз заявявам, че въоръжен с Божията и вашата помощ, на които разчитам, о, прелестни дами, и с голямо търпение, ще продължа да вървя напред, гърбом към вятъра, а той нека си вее, защото не виждам какво друго може да ми се случи освен същото, каквото става със ситния прах, щом задуха силен вятър; тогава вятърът или изобщо не го повдига от земята, или ако го повдигне, го издига високо, често пъти над главите на людете, над короните на крале и императори, а понякога го настила и върху високите дворци или устремените към висините кули; рече ли да го смъкне оттам, няма да го свали по-ниско от мястото, откъдето е бил повдигнат. И ако някога съм бил готов да дам всичките си сили, за да ви зарадвам с нещо, то сега съм разположен за това повече от когато и да било, тъй като съм убеден, че никой не ще има основание да отрече, че както аз, така и всички останали, които ви обичат, сме постъпили според повелята на природата; много и големи сили са нужни, за да се противопостави човек на нейните закони; често пъти това е не само напразно, ами нанася голяма вреда на оня, който се опита да го стори. Признавам, че нямам такива сили, а и не искам да ги имам, за да ги употребявам за подобна цел; дори и да ги притежавах, бих предпочел да ги преотстъпя другиму, отколкото сам да си послужа с тях.

Затова нека моите хулители млъкнат най-после, щом не са в състояние да се възпламенят от нещо: нека си живеят замръзнали в своите удоволствия или по-скоро покварени въжделения, а мене да оставят да изкарам малкото дни, що са отброени на всекиго един от нас, както аз си искам. Но ние се отклонихме твърде много, о, прелестни дами; време е вече да се върнем там, откъдето тръгнахме, и да следваме установения ред.

Когато Филострато отворил очи и заповядал да събудят цялата дружина, слънцето било вече прогонило звездите от небосвода и влажната сянка на нощта от земята. Дамите и младежите отново отишли в прекрасната градина, тръгнали да се разхождат, а щом станало време за обед, седнали да се хранят на същото място, където вечеряли предната вечер. Докато слънцето стояло високо, те се прибрали да поспят, а после, съгласно установения ред, насядали край прекрасния водоскок и Филострато заповядал на Фиамета да разкаже една повела. Без да чака нова покана, тя започнала весело така.