Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Killing Gift, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2023 г.)

Издание:

Автор: Бари Ууд

Заглавие: Смъртоносен дар

Преводач: Невяна Рашкова

Година на превод: 1996

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство „Коала“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1996

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Сергей Райков

ISBN: 954-530-031-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/18906

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

— Има нещо дяволски нередно тук — каза той на Керъл. Тя отначало замълча. Слагаше обяда, нареждаше масата, движеше се от кухнята до трапезарията, докато той вървеше след нея и се опитваше да й обясни.

— Тази Кранстън излъга, че не си спомня името на асистента. Защо? Хокинс направо ме заплаши! Много странно за крадец, пипнат на местопрестъплението. Рейнс пък направо се разпадна, като си помисли, че е издал нещо. И тази работа с Нантъкет…

Най-накрая тя спря да се движи по неспокойния начин, както правеше когато е ядосана, седна до него и го остави да й разкаже всичко, което се беше случило.

Почувства облекчение като говореше за това и докато стана време да си лягат, тя беше толкова въвлечена в историята, колкото и той. Когато си легнаха разсъблечени, той я притисна по-силно от обикновено, докато сънят отпусна прегръдката му. Събуди се посред нощ и видя, че тя не е в обятията му, а седеше на малкото кадифено столче, взряна в неясно осветения парк.

— Какво има, скъпа? Не можеш ли да спиш?

— Дейвид, какво е искал да каже Хокинс? Би ли могъл той да ти направи нещо?

— Не, не е той.

— Но какво тогава? Какво е било това, от което Рейнс се е страхувал толкова много? Може ли то, каквото и да е, да те нарани? Това ли е искал да каже Хокинс, когато те е предупредил да стоиш настрана за твое добро?

— Това е, което трябва да открия.

— Ще се срещнеш ли с тази жена?

— Да, утре, ако мога. — Раменете й се отпуснаха на облегалката на стола. Той чакаше, но тя не го попита нищо друго. Накрая въздъхна и се върна в леглото. Той я прегърна и я държа в ръцете си, докато заспа, после се обърна на другата страна и дълго лежа, мислейки за Дженифър Гилбърт и какво щеше да й каже, когато най-накрая се срещнат.

 

 

Той изчака до девет и половина, после й се обади. След няколко позвънявания вдигна д-р Ламбърт. Да, д-р Гилбърт е в кабинета, би ли почакал? Да.

След секунда щеше да чуе гласа й. Ръцете му започнаха да се потят и сърцето му като че ли биеше в стомаха.

— Капитан Ставитски? Аз съм Дженифър Гилбърт. Какво мога да направя за вас?

Свързаха се.

Гласът й беше спокоен, дори малко неясен. Ако тя не се стараеше да говори малко по-отчетливо, би бил глас, който трудно се разбира, но беше мек, приятен за слушане.

— Мислих си дали мога да отнема малко от времето ви днес, докторе. Около час. — Стори му се, че говори много високо. — Просто рутинна проверка. Искаме да завършим случая с Еймъс Робъртс.

— Ами да, капитане. — Наистина приятен глас. В сравнение с него гласът му изглеждаше груб. Гласовете на повечето хора биха звучали грубо, след като човек е чул гласа на Дженифър Гилбърт. — Свободен ли сте около обяд? Ако можете да дойдете тук, можем да обядваме в стола на факултета — обикновено е спокойно.

Потта се стичаше от дланта му по телефонната слушалка и по ръката му. Приятният мек глас чакаше.

— Около дванадесет и половина, докторе?

— Чудесно, капитане, ще се видим тогава.

 

 

Голяма част от Рокфелерския университет е била построена в началото на века, но изглеждаше, като че ли е стояла на брега на Ийст Ривър стотици години. Градът пищеше и гърмеше около него, но когато Ставитски влезе в приземния етаж на университета нормалните нюйоркски шумове бяха заглъхнали и той лесно можеше да си представи, че се намира в малко университетско градче, изолирано и предпазено.

Тя не беше му казала нищо, освен „стола на факултета“.

Той влезе в първата постройка, която достигна и намери, както очакваше облицовано с дърво фоайе, пълно с портрети. Самото фоайе беше спокойно, но се усещаше отдалеченото и невидимо суетене на много хора, което се процеждаше по коридорите, водещи от фоайето до вътрешността на сградата.

Попита за стола на факултета и го упътиха към двойна врата от дърво и стъкло, в отдалечения край. Той бутна вратата и влезе в обширна трапезария, прилична на клуб. Дървената ламперия продължаваше и тук, блестяща от лака. Масите бяха покрити с бели покривки без петна и на всяка маса стоеше малка стъклена вазичка със свежи цветя. По масите имаше много малко хора, но беше още рано.

Сервитьорът му показа масата на д-р Гилбърт. Тя вече беше там, седеше, подпряла лакът на масата, главата й беше приведена над много дебело списание. Беше избутала настрани шишенцата с подправки и малката вазичка, за да направи място за книгата и изглеждаше напълно погълната от това, което четеше. Той постоя, наблюдавайки я, преди да отиде до масата.

Наведената над книгата глава беше кестенява, с посивяваща коса, разделена на средата и опъната назад и безгрижно навита на кок върху тила. Част от косата се беше изплъзнала и се спускаше на отделни къдрици от двете страни на бузите й.

— Д-р Гилбърт?

Тя вдигна поглед и той се почувства, като че ли се е срещнал лице в лице с човек, заради когото беше направил много дълго пътешествие, за да може да го види.

— Капитан Ставитски. — Тя произнесе името му с изтощен глас, като че ли за нея срещата е изисквала също някакви усилия.

Чисто, обикновено лице, обичайни черти, деликатна, тънка кожа. Тя определено изглеждаше на възрастта си или дори по-възрастна, не, не всъщност възрастна, просто уморена. Очите й бяха лешникови, доста ясни, разположени правилно, но сенките под тях бяха по-големи, отколкото трябваше. Можеше да бъде хубава, но нямаше никакъв стил, а дрехите й не правеха впечатление. Но беше приятна жена, така би я определил човек, ако я срещнеше на улицата. Внезапно цялата работа започна да му изглежда малко глупаво.

Той стисна малката топла ръка и седна. Масата беше разположена до голям прозорец с много стъкла, с изглед към градината навън и реката. Прелетяха няколко снежинки, после още повече — тя заговори за тях. Ставитски ги забеляза. Последва тишина.

Тя затвори книгата и запали цигара. Ставитски си играеше с вазичката. Минаха минути, сервитьорът донесе плодова салата, въпреки че никой не беше я поръчвал. Тя загаси цигарата си и се усмихна.

— Обядът е един и същ за целия ден — днес е ростбиф — няма избор, той ще ви попита как го предпочитате, но ще бъде направен добре. Още — пюре, сос и грах от консерва — нищо особено.

Докато говореше, сладкият топъл глас беше тих и приятен, но Ставитски започна да се чувства странно неудобно. Той не беше пушил от десет години и обикновено не се изкушаваше, но внезапно страшно му се прииска една цигара. Опита да отговори със същия приятен глас, но дискомфортът му се задълбочаваше и той заговори по-остро, отколкото беше възнамерявал.

— Разпознахте ли някой от хората, които се опитаха да ви ограбят?

Звучеше почти грубо, но тя като че ли не го забеляза.

— Да, човекът, когото наричаха Бутс. Той работеше в сградата, някакъв работник. Не съм сигурна точно какво вършеше, но съм го виждала там няколко пъти.

Той се насили да хапне малко от консервираните плодове и после заговори по-внимателно, надявайки се — и по-нормално.

— Много се затрудняваме да разберем какво се е случило, докторе.

— Имате предвид мъжа, който умря. Да, това беше много странно.

Ставитски я гледаше отблизо.

— Той изпитваше болки, нали?

— Как разбрахте това? — Нямаше следа от безпокойство, просто въпрос.

— Лекарят, който направи аутопсията, или по-точно консултанта му ми каза, че Робъртс е умрял в големи мъки.

— Правили сте аутопсия?

— Да.

— Защо?

— Защото не знаехме какво го е убило.

Тя не каза нищо за момент, после:

— Защо патологът се е нуждаел от консултант?

— Защото докладът му беше толкова странен, че да се потърси второ мнение изглеждаше добра идея.

Нещата ставаха по-гладки, но неспокойствието му беше все още там, тежко и настойчиво, като че ли той се потапяше в някакъв студ.

— А кой беше консултантът?

— Шефът на отдела — Уилбърт Гейлстън.

— Гейлстън? — Най-после тя беше повишила тон.

— Да. Но и той беше удивен, както и другият човек.

— Искате да кажете, че Гейлстън не знае какво го е убило?

— О, знае много добре — просто не може да каже как се е случило.

— Е, какво го е убило? — Въпросът беше закъснял, прекалено закъснял.

— Гръбначният му стълб и мозък са били прекъснати.

Сервитьорът не си направи труда да ги пита, просто донесе две чинии с препечен ростбиф, с картофено пюре на бучки, и бледозелен грах, всичко залято със сос от царевично нишесте.

Известно време ядоха, или по-скоро — тя яде. Той режеше жилестото месо и го буташе из чинията си. Дискомфортът си оставаше в него, напрягайки мускулите му и карайки го да се топи.

— Точно така — каза той твърде високо, — счупен врат. Гейстън каза, че е умрял в невероятни мъки. Странно, че никой не спомена това.

Тя не каза нищо, просто продължаваше да се храни.

Той опита отново:

— Вие сте лекар, имате ли някаква представа какво го е убило?

Тя вдигна поглед към него за момент. Той се опита да задържи очите й, но започваше да се чувства все повече и повече странно неспокойно и беше принуден да спусне поглед към масата.

Тя продължаваше да е спокойна и приятна.

— Помислих, че мъжът вероятно е получил инфаркт. Това можеше да обясни болката и внезапната загуба на съзнание.

Тя говореше внимателно, но беше запазила самообладанието си.

— Според д-р Гейлстън е минало известно време, преди да умре.

— Вероятно, но той падна много бързо. — Ставитски чу нотка на удовлетворение в приятния глас.

— Опитахте ли се да му помогнете?

— Не. — Тя се усмихваше.

Ставитски искаше да се почувства ужасен от усмивката й, но разбра, че без да иска й се усмихва също. Неспокойното му чувство леко намаля.

— Защо просто не ми кажете какво се е случило? — Той се опитваше да бъде спокоен с нея, но не се получаваше.

— Капитане, не знам какво го е убило. Не споменах, че е страдал, защото не се сетих. Честно казано, не ми пукаше.

— Добре, докторе, вие с мъжа ви влязохте, заварихте ги и Робъртс извърши някакъв груб…

Внезапно нещо стана с лицето й — тя пребледня, устните й изтъняха и Ставитски видя как мускулите на бузите й се стегнаха, когато тя стисна челюсти. Лицето й не беше вече спокойно и приятно. Плътта се опъна силно върху костите на лицето й, тя го гледаше с далечния спомен на омразата.

— Той удари Уилям с пистолета си. Удари съпруга ми, вие сте видял какво му направи.

Ставитски седеше замръзнал, гледайки я докато тя му шепнеше дрезгаво през стиснати зъби, устните й едва се движеха. Тя се беше навела към него на масата и той искаше да се отдръпне назад, далече от нея, но не можеше да помръдне. Беше му студено и усещаше кожата си настръхнала, като че ли го тресеше.

— Той кървеше и кървеше. — Дрезгавият глас се задави. — Цялата му буза беше разцепена, но той вдигна пистолета да го удари отново, дори след като Уилям се олюля.

Ставитски извика цялата си воля, за да вдигне ръцете си, опита се да спре думите с очи, които все още бяха втренчени в нея. Всичкият въздух беше напуснал мястото, където той седеше, нямаше други звуци и той знаеше, че е сам с дрезгавия, останал без дъх, гневен глас и че всеки момент ще му прилошее. Кучето, казваше му за кучето, докато той вдигна едната си ръка към ръба на масата, после другата. С последните остатъци на волята си, той се отблъсна назад. Столът му се помръдна и издаде лек, скърцащ звук.

Вакуумът беше нарушен, въздухът нахлу около него и Ставитски жадно го пое. Той чу прозвъняването на чиниите и приборите, приглушения звук от разговорите — беше се върнал отново. Д-р Гилбърт говореше съвсем нормално сега.

— Добре ли сте, капитане?

Дребното уморено лице беше такова, каквото отначало го беше видял, но сега изглеждаше загрижена.

Той беше покрит с тънък слой студена пот, но вече не му беше лошо и най-важното — вече не беше сам с нея.

— Знаех, че храната тук не е чак толкова добра, но не бях виждала на някой да му се отразява така зле. Вие наистина изглеждате болен, капитане.

Всичко, което искаше той, беше да се махне от нея.

— Капитане — каза меко тя. — Съжалявам. Елате горе с мен и ще ви дам нещо да се оправите.

Тя се пресегна да докосне ръката му, която все още стискаше масата. Той я отдръпна с внезапно инстинктивно отвращение, макар да знаеше, че съчувствието й е истинско и тя наистина съжалява. Съжалява за какво? — помисли той. Какво, по дяволите, става с мен?

Тя погледна тъжно към ръката му, сега на безопасно място извън досега й, но разбиращо, като че ли това се беше случвало и преди. Тя изглежда се стегна, облегна се назад в стола си и го погледна твърдо.

— Имате ли още въпроси, капитане?

— Само един. — Гласът му беше флегматичен. — Защо извикахте полиция?

И двамата знаеха, че това е странен въпрос. Какво друго би могла да направи, освен да извика полицията? Защо той се чудеше, че го е направила?

Тя му отправи студена, загадъчна усмивка.

— Но, капитане — каза тя. — Аз не съм извикала полицията.

— Тогава кой…

— Някой от сградата, предполагам. — Усмивката й сега беше щастлива и тя изглеждаше хубава. — Някой, който е чул Еймъс Робъртс да крещи.

Ставитски успя да се добере до мъжката тоалетна, но едва влезе, и повърна на пода.

Знаеше, че не може да се върне обратно в кабинета. Разтреперан, като все още чувстваше, че му е зле на стомаха, той си отиде вкъщи и се обади в управлението, за да каже на Кармайкъл, че няма да бъде там до следващата сутрин.

Кармайкъл изръмжа:

— Тук е голяма каша. И един мъж ти звъни на всеки половин час от Нантъкет. — Той сложи ударението на първата сричка. — Изпрати ти телекс на един доклад тази сутрин и иска да говорите за това.

— Намери някой да ми го донесе тук. Веднага. — Той затвори преди Кармайкъл да може да продължи да се оплаква. После си свари чаша чай, застави се да изпие половината и изяде филия с масло, преди отново да вдигне телефона. Мина известно време, докато операторът набере номера, после се чуха множество щракания. Най-после чу как телефонът звъни на остров Нантъкет, на тридесет мили в морето.

— Отне ми цяла вечер да го открия — започна Старбък. — Все пак не съм сигурен, че искате това, но то е всичко, което имаме и като че ли съвпада. Датата е правилна, инцидентът, всичко. Само едно нещо — момичето на Лист всъщност не е било там, когато се е случило, но е била непосредствено преди това.

— Определено е инцидент? — попита Ставитски.

— Така изглежда, но те така и не са били сигурни какво точно се е случило.

Ставитски усети как нервите му се опъват и го полазват тръпки.

— И момчето е умряло?

— Разбира се, че е умряло! Исусе, почакайте да видите протокола от аутопсията.

 

 

Четиридесет години.

Документът от оригиналния доклад беше написан на стара хартия с пожълтели краища. Листата от телекса, които пратеникът на Кармайкъл беше оставил на портиера бяха гладки, сивкави, мастилото беше леко размазано.

Джон Старбък беше написал доклада. Той беше внимателен наблюдател и протоколчик и докладът беше образцов.

„Инцидентна смърт“ според медицинския експерт по убийствата. Но Джон Старбък никога не се бе съгласил с това — поне не писмено. Фактически, особено доколкото не бе имало разследване, Ставитски помисли, че пропускът да се даде съгласие беше много показателен, като че ли Старбък беше искал този, който чете доклада да забележи, че той, Джон Старбък никога не се е присъединил към заключението за инцидентна смърт. „Разследването“ беше завършило в деня, в който беше започнало. Мис Дженифър Лист беше разпитана, но тя не беше добавила съществена информация. Тя дори, пишеше Старбък, не знаеше, че момчето е мъртво, докато той не й го беше казал.

Ставитски внимателно прочете раздела, който се отнасяше до нея. Но въпреки че останалата част от доклада беше изключително подробна, тя беше спомената съвсем накратко. Старбък беше описал останалите свидетели даже физически, но не и момичето на Лист, разпитът й беше отбелязан само схематично. Ставитски се чудеше защо.

Самият инцидент представляваше пълна мистерия. С някаква кола или камион — по-вероятно да е бил камион, според медицинския експерт, но тук отново Старбък запазваше мълчание — без потвърждение от офицера, който е водил разследването.

Свидетелите твърдяха, че не са видели никаква кола, нито камион — и отново без коментар от Старбък.

Други доказателства за присъствието на превозно средство никога впоследствие не са били открити.

Ставитски прочете доклада два пъти и после се зае с медицинската експертиза, изготвена от Джошуа Стори, лекар.

Тя беше ужасна; Ставитски усещаше вкус на повръщано, докато я четеше.

Но медицинската експертиза свърши. Не остана нищо освен подобието на подпис от телекса. Той дълго се взира в него, като че ли написаното можеше да му каже какво, всъщност, се е случило. Но думите си оставаха само тези: Джон Старбък, 22 юли, 1936.

 

 

Около два и половина същият следобед Дженифър Гилбърт отвори вратата с надпис „Патология“ в мазето на „Манхатън Дженерал Хоспитал“. Секретарката на бюрото погледна нагоре, забеляза жената, облечена в бяла престилка, с черна табелка с името й и пола от туид. Нищо друго в жената не привлече вниманието й.

Д-р Гилбърт мина покрай бюрото, като че ли знаеше къде отива, поколеба се, след като излезе от полезрението на секретарката, после пресече кафявия, покрит с плочки под към редицата регистри, наредени по стената. Имаше и други хора в стаята, които вече гледаха в малките метални чекмеджета и си водеха записки. Всички бяха погълнати от това, което правеха и никой не забеляза новодошлата, никой нищо не я попита.

Тя мина покрай стената с редиците чекмеджета, докато стигна до четвъртия ред от края. Там се наведе, приклекна и издърпа чекмеджето с надпис „РЕЙ-РЪН“. Като се увери, че никой не я гледа, измъкна един от картоните и го пъхна в джоба си. Затвори чекмеджето и се върна там, откъдето беше дошла, през вратата и през неясно осветения с неонова светлина коридор в кафяво и зелено.

На няколко крачки вляво видя врата с надпис „Протоколи“. Стаята, в която влезе, беше празна. Регистрите тук бяха много по-големи, подредени по боксове, а не на редове. Чекмеджетата бяха номерирани, а не означени с букви. Тя мина покрай тях, поглеждайки номерата, докато намери кода 40–700 до 40–900. Извади картончето от джоба си. Чекмеджето, което й трябваше, беше в края на пътеката, почти до средата. Тя дръпна дръжката и то се плъзна лесно и безшумно. Папките бяха набутани и тя трябваше да издърпа цялото чекмедже, за да може да вижда лесно номерата на папките. Държеше изваден картона пред себе си, сравнявайки номера му с номерата, отпечатани на големите папки в чекмеджето. Когато намери съответстващия номер, извади папката и разгледа съдържанието й. После сложи картона в папката, пъхна я под мишница и излезе на пътеката. Там тя се спря, отстъпила частично от прикритието си и огледа стаята. Ако имаше някой друг, той беше скрит в боксовете. Тя отиде до вратата, оглеждайки всяка пътечка. Бяха празни.

Отвори вратата на стаята и излезе в коридора. Мина покрай сестри и лекари в бели престилки и черни табелки, каквато носеше и тя, покрай стаята с апаратура, стаята за съхранение (моргата), и излезе през зелената метална врата, която водеше към паркинга. Беше много студено, а тя бе облечена само с престилка. Премина бързо по цимента до десетгодишния стар модел „Ягуар“ седан. Отключи вратата, хвърли папката на задната седалка и седна зад волана, но сега ръката й трепереше толкова силно, че й беше трудно да пъхне ключа за запалването. Не се опита да запали колата, просто седеше, гледаше реката и мислеше за капитана.

Знаеше, че му е прилошало в мъжката тоалетна и тогава съжаляваше за него. Но не и сега. Беше откраднала папката — по негова вина. Продължаваше да я държи, изплашена от това, което току-що беше извършила, изплашена и от него. Той я притискаше и тя се беше уплашила. Не й се беше случвало да се изплаши толкова, откакто беше дете, от времето на… онова момче на Киърни. Той също я плашеше, беше я притиснал, продължаваше да я притиска, както този човек.

Не беше мислила за онова лято от години. Първият път, когато отидоха на острова, първият сезон в къщата в Сконсет.