Бари Ууд
Смъртоносен дар (11)

Глава четвърта

Мисис Хъси и Кейт се съгласиха, че не могат просто да изхвърлят Дженифър навън в десет часа и да не й позволят да се върне до четири. Тя закусваше в ужасено мълчание, надявайки се майка й да е забравила обещанието си. След това излезе на лятната веранда, без да каже и дума за заплахата да загуби безопасното си място, оставяйки Кейт и мисис Хъси в кухнята. Те обсъдиха няколко варианта как да изкарат Дженифър навън.

— Дженифър!

Когато чу гласа на майка си, знаеше, че времето е дошло и отиде в кухнята, където я чакаха двете жени.

— Дженифър, мисис Хъси се нуждае от малко сметана. Няма достатъчно, а ние забравихме да оставим на млекаря заявка. Би ли отишла в селото да вземеш една пинта от мистър Стори?

Дженифър гледаше ту едната, ту другата. Те си даваха вид, че са я помолили да направи най-обикновено нещо. Тя си помисли да се помоли и да се хвърли в краката на майка си, обляна в сълзи. Нямаше да й бъде трудно, беше много близо до сълзи. Ако направеше достатъчно добра сцена, те щяха да й позволят да остане. Кейт видя как тя вдиша, как задържа дъха си и се сдържа да не избухне. Мисис Хъси го видя и също се напрегна. Лицето на Дженифър започна да почервенява. След това изведнъж тя издиша.

— Една пинта? — попита тя. — Толкова ли искате?

И двете кимнаха.

— Окей — каза Дженифър. — Ще се върна след малко. — И без да каже повече нито дума, тя излезе през вратата на кухнята.

— Добре — рече мисис Хъси. — Това е най-доброто овладяване на нервите, което някога съм виждала. Имате страхотна дъщеря, мисис Лист, страхотна дъщеря.

Тя гледаше как малката фигурка се отдалечава. „Да, мисис Хъси, тя е страхотна, нали?“ Кейт се обърна към другата жена и те втренчено се изгледаха. „Наистина страхотна.“

 

 

Хал Киърни чакаше на брега, както всяка сутрин през последната седмица. Той видя, че тя минава покрай къщата, че се насочва към пътя. Значи отиваше в селото. Той и две други момчета седяха на натрупаните камъни, които разделяха двора на Лист от този на Бордън. Това беше първият път, когато друго момче беше дошло да наблюдава с него. Имаше предчувствие за днес и му вървеше тази сутрин — изнуди Джони Кол от Нантъкет за пет долара — невероятна сума за дете от града и заплаши Джордж Бордън да го набие, за да се откаже от обичайните си занимания, да седне на камъните и да наблюдава с Хал. Това беше публиката, от която се нуждаеше. Щеше му се да са повече, но и тези двамата щяха да разпространят легендата за крайния му триумф над момичето на Лист. Джони щеше да каже на момчетата от града, а Джордж — на децата, дошли за лятната ваканция, и до довечера всички щяха да знаят за сцената, която щеше да се разиграе.

За момент възможността да пожертва карането на кола и целият спектър от опяванията на майка му, когато разбере, че е нарушил обещанието си, хвърли сянка върху вълнението му, но тези мисли го навестиха като призраци, твърде безплътни, за да го обезпокоят. После помисли за мисис Лист, за това как го беше предизвикала с безмълвното си неодобрение и още по-лошо от това — тя като че ли мислеше, че има нещо нередно с него, както с нейната чудата дъщеря. Споменът и полъхът от омраза, която този спомен донесе, го накараха да продължи. Той скочи от камъните и тръгна нагоре по плажа, за да проследи фигурката, която току-що беше завила по пътя към селото Сконсет.

— Е, — извика той на другите двама — искате ли да се позабавляваме малко?

 

 

Отначало Дженифър вървеше много бързо. Тя искаше да отиде и да се върне колкото може по-бързо и се стараеше да не обръща внимание на летния вятър, външните миризми и звуци. Но реброто започна леко да я наболява. Когато се опита да не нарушава ритъма си на вървене, болката стана по-остра и тя беше принудена да забави ход и да стъпва леко приведена.

Не беше валяло от няколко дни и прахът от пътя се надигаше около краката й на малки облачета, които поглъщаха слънцето. Листата на тополите, които растяха покрай пътя, блестяха като сребро и въздухът беше солен и миришеше на слънце. Когато стигна каменната стена, която ограждаше имението на Евъртс, близо до селото, слънцето и приятния топъл въздух бяха изсмукали всичкия страх от нея, накараха я да забрави болката в ребрата и в момента, в който стигна малкото селско площадче с каменния фонтан, безшумно разпръскващ водите си, заобиколен от мушката и виещи се розови храсти, тя се почувства доволна, че са я накарали да излезе. Имаше малко хора и не се виждаха никакви коли или коне по закърпения селски път, който обикаляше фонтанчето, и продължаваше на юг, проследявайки внезапно издигащите се морски скали. Минаваше единадесет и повечето хора се бяха прибрали за обяд. Вратата на селския магазин на мистър Стори беше отворена и той оставяше лампите загасени до около три, докато слънцето вече беше достатъчно далеч зад скалите. По този начин в магазина беше по-хладно, но за клиентите беше трудно да видят какво има по рафтовете. Мистър Стори, който знаеше местонахождението на всяка стока, беше над осемдесетте и не обичаше да се движи много, така че насочваше клиентите към това, което искат и те следваха напътствията му през сумрачния магазин.

Сметаната беше на лесно място, Дженифър знаеше къде се намира хладилника, но учтиво изчака, докато той я упъти. „Точно зад ъгъла, тука зад теб, трябва да е на най-горния рафт — сигурно са останали два буркана.“

Тя взе един буркан от пинта, покрит с восъчна хартия, закрепена с ластиче и го занесе до щанда, зад който седеше той. Той го сложи в торбичка и записа цената в книгата си със сметки, които се плащаха всяка седмица. Дженифър взе торбичката, натежала от буркана и излезе от мрачния магазин на ярката слънчева светлина.

Хал Киърни и другите две момчета седяха на камъните, които обграждаха фонтана и малката градинка. Веднага щом я видя, той стана. Слънцето все още беше доста на изток, така че изпращаше дълги черни сенки по розовия чакъл на пътя, покрит с бял прах. Той лениво тръгна към нея; изглеждаше толкова невъзмутим, че страхът почти я задави. Не се безпокоеше, че тя може да избяга — беше влязла в капана. Мистър Стори не можеше да я защити. Беше стар човек и работата й щеше да е спукана, ако се върнеше назад. Тя сляпо се насочи към къщи.

Отначало мина бавно през портата, надявайки се, че греши, че той просто ще пресече пътя и ще отиде в магазина на мистър Стори или нагоре по пътя.

Но той я последва, а двете момчета тръгнаха след него.

Моля те, господи — помисли тя — не му позволявай да ме убие, моля те. И тя започна тихо да плаче. Напрежението изостри болката в ребрата й, но той скъсяваше разстоянието, вървеше все по-бързо, така че тя се спусна превита на две, наклонена на една страна, като се опитваше да намали болката, без да губи почва под краката си.

Чу как той щастливо се изхили и звукът от неговите кецове се чу все по-бърз по чакъла, когато той се затича. Смехът унищожи това, което беше останало от самообладанието й и тя побягна с всички сили, стискайки торбичката, запъхтяна от болката в гърдите й. Чу го да тича по-бързо, вече беше преминал по-голямото разстояние помежду им и тичаше по-бавно. Тя стигна до каменната стена на Евъртс и няколко ярда пред себе си видя края на чакъла и началото на мекия прашен път, който минаваше покрай боровете към Северен Сконсет и покрай тяхната къща.

„Моля, нека да стигна до пътя, о, моля“ — молеше се тя.

Тя знаеше, че на пътя няма да се нарани толкова лошо, както ако я настигне върху покритата с чакъл улица. Вече можеше да почувства как камъчетата се забиват в нея, удряйки нараненото ребро, чупейки костите.

Той знаеше, че тя се опитва да стигне до пътя. Тя чу как топуркането на краката му се забързва и изведнъж той сграбчи дългата й дебела плитка, която подскачаше нагоре-надолу по гърба й в такт с крачките и я дръпна колкото можеше. Силата на опъването изви цялото й тяло назад и тя се спъна в него. Хартиената торбичка се изплъзна от ръцете й и се удари в чакъла — пълният със сметана буркан се счупи и звукът от разбито стъкло проряза неподвижния слънчев въздух.

Тя дръпна косата си от ръката му и в момента, в който усети главата си свободна, видя сметаната да изтича през скъсаната торбичка и счупените парчета от буркана и бавно да потича между камъчетата. И още чуваше звука от счупено стъкло — от много отдавна, изглежда, и той остана да звъни в ушите й и гневът, който се беше присъединил към нея като неочакван приятел, се превърна в ярост. Тя се обърна към него, заобиколи го, леко наведена напред, почти приклекнала като животно, докато той, въртейки се за да е с лице към нея, се оказа с гръб към стената. Той все още се хилеше, очаквайки следващото й движение. Ръцете му висяха отпуснато отстрани, но той изпъна пръстите и сви дясната си ръка в юмрук. Другите две момчета бяха възбудени и нетърпеливо го чакаха да започне. Той се залюля на пети, чувствайки силата и живота в краката си и направи малка стъпка към Дженифър. Тя стоеше изправена. Бяха много близо и тогава може би за първи път, той я погледна отблизо. Обикновеното малко лице беше празно, като че ли тя сънуваше — кафявите й очи бяха напълно лишени от страх. Гледайки я, той съзря нещо да се раздвижва и когато премести поглед надолу, видя, че тя вдига ръцете си — движението беше бързо, но явно продължаваше, докато ръцете й се изравниха с гърдите с дланите напред, бели на слънцето. Той все още не виждаше нещо, от което да се страхува. Застана твърдо и посегна да хване ръцете, които бяха насочени към него. Но тя беше по-бърза и дланите й, с всичката й тежест зад тях, го удариха през средата на тялото.

Това беше добре премерен удар, тя почувства с удовлетворение напрежението в раменете си и трясъкът, който се чу, когато той се удари в каменната стена зад него — беше добър, солиден звук.

Веднага щом видя, че той е долу, тя побягна. Не се обърна назад, докато не стигна пътя. Когато го направи, видя, че той все още е долу, а двете момчета са коленичили до него. Тя тича колкото можа, после напрежението в ребрата я предупреди и тя почти накуцвайки продължи в жегата. Болката я забавяше, но не можеше да помрачи радостта й. Беше жива под слънцето, прахът от пътя покриваше обувките и панталона й, искреше като сребро, листата от клонките над нея хвърляха малки като монети сенки по пътя, а излезлият изведнъж вятър донесе сол и мирис на море. Въпреки болката, тя почти съжаляваше, че трябва да влезе, когато стигна до къщата.

 

 

— Той те последва и ти го бутна. Това ли е всичко?

Дженифър кимна.

— Боли ли те реброто?

— Малко.

Никой не беше пострадал. Кейт се пребори със сълзите на облекчение. Щеше да разкаже на Том цялата история, когато пристигнеше с ферибота в пет и половина и щеше да го остави той да се оправя с това.

Беше малко обезпокоена заради реброто и се обади на доктора, но той беше излязъл — спешен случай — и жена му обеща, че ще му каже веднага щом се обади.

Кейт настоя Дженифър да подремне, докато пристигне докторът.

После отиде на терасата с чаша айскафе. Чувстваше се спокойна просто да седи на слънцето, с тихия плисък на вълните по брега и си позволи една допълнителна цигара, просто за да има извинение да остане там, без да мисли за нищо.

Барбара, едно момиче от селото, което идваше да чисти всеки ден, излезе на терасата.

— Мисис Лист, дошли са двама мъже, които искат да ви видят. От службата на шерифа.

Тя изглеждаше възбудена, което раздразни Кейт.

— Барбара, помоли мисис Хъси да се види с тях. Ще платим десетдоларовата такса или каквото там искат…

— Не, ма’ам — прекъсна я момичето. — Не е това. Те казаха, че искат да ви зададат въпроси и че е много важно. В дневната са.

Внезапно Кейт се изплаши.

— Благодаря, Барбара. Ще бъда там след минута.

Момичето се върна в къщата. Кейт се насили да остане спокойна и да допуши цигарата си. Но когато я смачка в пепелника, видя, че ръката й трепери. Запали нова и отиде в дневната.

Двамата мъже стояха неловко в средата на стаята, когато тя влезе.

— Какво мога да направя за вас, господа? — Тя не ги покани да седнат.

По-възрастният й показа значката и картата си.

— Да, мистър Старбък, виждам. А сега — какво искате?

Кейт се чудеше дали и другият беше Старбък. „Хубаво име“, помисли си тя.

Защо не казват нищо?

— Е? — Гласът й беше остър.

— Съжаляваме за това, мисис Лист.

— За какво съжалявате? — Том, дали нещо се беше случило с Том? — Съпругът ми ли?

— Не, ма’ам. Нещо се е случило в селото преди около един час — сбили са се и едно от момчетата…

— Не разбирам какво общо има това с мен, мистър Старбък. Бихте ли пристъпили към въпроса. — Грубостта й беше породена от страх, тя знаеше връзката, без да й я кажат.

— Ами, от това, което ни казаха, дъщеря ви е била въвлечена по някакъв начин. Макар че историята е объркваща. Може би, ако можем да говорим с нея, ще разберем нейната версия.

— Нямате нужда от нейната версия, мистър Старбък. Момчето, сигурна съм, е било Харолд Киърни, нали така?

Той кимна. Другият нито проговори, нито помръдна.

— Той е нападал дъщеря ми два пъти. Вторият път тя беше много лошо наранена — имаше счупено ребро. Днес отново я е проследил и тя ми каза, че го е блъснала, той паднал и по този начин тя успяла да избяга. Не знам какво ви е казала мисис Киърни, но Дженифър се е защитавала — момчето е хулиган — той тероризира и други деца и ако е пострадал, е, съжалявам, но това трябваше да се случи рано или късно и аз няма да оставя дъщеря ми да бъде разстройвана отново от това ужасно момче и неговото ужасно семейство и това е всичко. Вие можете да приемете думата ми за това, което се е случило, а сега ако нямате нищо против… — Тя тръгна към вратата, давайки знак, че това е краят на разговора.

Никой от мъжете не помръдна.

— Съжалявам, ма’ам — тихо проговори по-младият, — вие не разбирате. Момчето на Киърни е мъртво.

Кейт спря.

— Моля ви, мисис Лист — обади се и по-възрастният, — няма ли да седнете, изглеждате зле.

Кейт се подчини.

— Къде е звънецът, ма’ам?

Кейт им го посочи и по-младият позвъни. Барбара отвори вратата веднага. „Сигурно е подслушвала отвън“ — помисли Старбък.

— Мисис Лист не е добре — каза кратко той. — Донесете малко чай, моля.

Когато тя излезе, Кейт каза:

— Моля ви, мистър Старбък — не я интересуваше към кого от двамата се обръща, — има малко уиски в шкафа. Имате ли нещо против?

— Разбира се, че не — кимна по-младият.

Значи също той беше Старбък.

Той донесе бутилка и чаша, но ръцете й трепереха много, така че той й наля. Изведнъж тя се оказа под техните грижи. Изглеждаха много мили и истински загрижени. Тя успя да задържи чашата с тяхна помощ и отпи малко уиски.

— Благодаря ви. О, моля седнете.

Те седнаха.

— Имате ли някаква представа какво се е случило? — попита тя.

— Според двете момчета, които са видели всичко, тя го е блъснала в стената.

— Да, тя ми каза същото — но да не би да си е ударил главата или нещо такова?

Мъжете се спогледаха.

— Така ли е? Той си е ударил главата — счупил си е черепа или врата? — „О, господи, помисли си тя, — бедната жена.“

Мъжете все още не отговаряха. После по-възрастният Старбък попита:

— Вкъщи ли си е мистър Лист, ма’ам?

— Ще дойде с ферибота в пет и тридесет.

— Защо да не се върнем тук около седем, след вечеря? Мисля, че за всички ще е по-лесно и той да присъства, когато започнем.

— Да, разбира се. — Кейт въздъхна с облекчение. — Така е най-добре. И тогава можете да поговорите с Дженифър също.

По-младият Старбък се опита да възрази, но другият го хвана за ръката, издърпа го от стола и го поведе към вратата.

— Ще се видим в седем, ма’ам. Благодаря ви.

Те си тръгнаха, като по-възрастният здраво държеше ръката на по-младия. Вече отвън, по-младият Старбък се освободи от хватката.

— Какво те прихваща, Джон? До седем те ще инструктират детето точно какво да каже — никога няма да разберем какво се е случило.

— Наред ли си, момче? Какво ще я инструктират? Тя е на седем години — вероятно наполовина на неговия ръст — може ли да му причини това? Сега отговори ми честно — могла ли е?

Младият Старбък си спомни състоянието на тялото на Хал Киърни и отначало удивеният, после ужасен доктор, който се опитваше да възвърне самообладанието си, докато изброяваше нараняванията на момчето за полицейския протокол.

— Не, предполагам не става, както и да го погледнеш.

— Не, братовчеде, не става.

 

 

Кейт разказа на Том какво се бе случило веднага щом той се прибра.

— А какво казва Дженифър? — Той беше по-скоро вцепенен, отколкото ядосан.

— Нищо. Още не съм й казала.

— Не си й казала? Но ако те ще я разпитват, ще трябва да обсъдим това с нея — иначе няма да знае какво да каже.

— Не ставай глупав, Том. — Остротата в думите й стреснаха и двамата. Тя смекчи тона си. — Тя няма представа, че момчето е мъртво. Щеше да ми каже. Знам го. А ако не знае, докато я разпитват ще бъде искрено изненадана, когато й го кажат, разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че те наистина подозират, че Дженифър…

— Не знам.

Мисис Хъси донесе сандвичи и кафе и те хапнаха безмълвно. В седем звънецът иззвъня и Барбара покани двамата Старбък вътре.

Том се държеше много любезно, приготви им напитки, заговори за това колко добре се придържа ферибота към разписанието си, докато видя, че те са се настанили удобно и всеки е отпил по няколко глътки от питието си.

— А сега, господа, жена ми ми каза, че някакво момче е убито в града и че очевидно дъщеря ми е била там, когато това се е случило.

— Да, мистър Лист. Изпитвам известни затруднения да определим какво се е случило. Там е имало две други момчета. Едното от тях — Джордж Бордън — ви е съсед. — Том кимна и по-възрастният Старбък продължи. — Ами, от това, което ни казаха, разбрахме, че Харолд Киърни е проследил дъщеря ви и я е настигнал точно пред имението на Евъртс, знаете, онази голяма каменна стена накрая на селото. Тя е тичала и тичала, казват те, докато той я хванал. После тя по някакъв начин се обърнала срещу него. Той се опитал да я хване, не е успял и тя го е блъснала. Според двете момчета той се ударил в стената, преди те изобщо да разберат какво става. Чул се голям трясък. Тя е избягала и когато те се навели над него, вече бил мъртъв. Тази част вече е добре изяснена…

„Изяснена? Не е думата, която изобщо може да се употреби“, помисли Кейт, като приближи към прозореца с изглед към морето.

— И всичко пасва — това, което момчетата твърдят и това, което вие ни казахте. Бихме го класифицирали като един вид нещастен случай, ако не беше… ако… — Старбък погледна многозначително към Кейт, после към Том, като че ли искаше да каже, че е по-добре тя да излезе.

— Ще остана — отговори тя на неизречената молба. — Искам да знам точно какво се е случило.

Говореше много твърдо и Старбък съчувствено погледна към Том.

— Да, скъпа — подкрепи я той. — По-добре да го чуеш от първа ръка. А сега, мистър Старбък, кажете моля, защо цялото това събитие да не бъде определено като нещастен случай и забравено колкото може по-бързо? Кое пречи?

— Щом настоявате. Преди малко мисис Лист попита дали черепът на момчето не е бил пукнат или пък вратът му — счупен… и ако това беше всичко, спокойно щяхме да сме свободни да забравим тази история. Искам да кажа, че момичето го е блъснало при самозащита, това е достатъчно ясно. Но то не е всичко, разбирате ли, черепът му е пукнат, но практически всяка кост в тялото му също е счупена. Някои от тях стърчаха през кожата и от тях изтичаше костният мозък. Целият му гръден кош беше изтърбушен, както и тилът. Това е най-страшното нещо, което изобщо съм виждал, мистър Лист. Бил съм на война, знаете, осем месеца във Франция, но никога не съм виждал подобна гледка. — Той беше блед и започна да се поти при спомена. — Нямаше и един инч, останал здрав по тялото на момчето. Дори доктор Стори се почувства зле, а… ами… той е лекар. Говорихме с него, опитахме се да изясним какво се е случило с момчето. Отначало помислихме, че другите две деца може да са го направили, но докторът беше категоричен — „не“. Каза, че само нещо наистина огромно, с голяма сила може да разкъса тялото по този начин. Е, ние се чудим и не можем да се ориентираме в тази каша. Двете момчета твърдят, че никакъв камион, нито кола не го е ударила, че само вашата дъщеря го е блъснала; и се кълнат, че това е всичко. Сам разбирате, мистър Лист, че не можем просто така да оставим случая. Майка му почти е полудяла от мъка, бедната душица, непрекъснато повтаряше, че дъщеря ви го е направила. Че мисис Лист я е предупредила, че нещо не е наред с вашата дъщеря и че именно тя е убила сина й. Разбира се, жената беше афектирана — никое малко момиче не може да направи това. Но разбирате положението ни, нали? Майката на мъртвото момче обвинява дъщеря ви и ние трябва да зададем въпроси. Освен това, може би тя ще може да ни помогне по някакъв начин — може да е видяла нещо, което другите не са. Във всеки случай, трябва да попитаме, разбирате, нали? И повярвайте ми, мистър Лист, разбираме какво е преживяла дъщеря ви.

Старбък като че ли се изчерпа. Известно време всички седяха тихо. После Том стана, излезе от стаята и Кейт го чу да вика Дженифър. Той се върна и седна. Докато я чакаха, никой не проговори. В стаята полъхна хладен вечерен ветрец, издувайки пердетата. Кейт потрепери.

Дженифър влезе. Тя беше бледа, под окото й имаше тъмновиолетово петно. Раната на брадичката й заздравяваше, но все още изглеждаше зле, белезите от шевовете сега бяха бледи, но видими. Достатъчно очевидно беше, че е била много лошо бита. Кейт искаше да се увери, че са го видели. „Виждате ли — искаше да каже тя, — виждате ли какво й е сторил? Затова го е блъснала — обвинявате ли я? Вие какво бихте направили?“ Но остана тиха.

— Как си Дженифър? — попита по-възрастният Старбък.

— Благодаря, добре, сър.

— Разбираме, че си имала известни неприятности с момчето на Киърни и искаме да чуем повече за това.

— Полицаи ли сте?

— Да.

— Ще го арестувате ли?

Двамата Старбък се спогледаха и по-младият попита:

— Направил ли е нещо, за което трябва да го арестуваме?

— Ами, не знам дали това е престъпление, но той ме наби — счупи ми едно ребро, после счупи буркана със сметаната на мисис Хъси. Той е ужасно момче.

— Така разбрахме. Но той повече няма да те безпокои, Дженифър. Той е мъртъв.

Тримата мъже я гледаха много внимателно.

Тя погледна хладно по-възрастния Старбък за момент.

— Сигурни ли сте, че е мъртъв?

— Напълно.

Дженифър кимна, приемайки думите му за окончателни.

— Доволна съм — каза просто тя.

— Дженифър, това, което казваш, е ужасно! — извика Кейт. — Не го мислиш наистина.

— Е, съжалявам. — Кейт погледна Том, надявайки се той да се намеси по някакъв начин, но видя ново изражение върху лицето му, докато наблюдаваше дъщеря си.

Старбък изглежда разбра жаждата на детето за отмъщение.

— Опитваме се да разберем как е умрял. Там е имало две други момчета и те казват, че си го блъснала в каменната стена. Истина ли е?

— Да, блъснах го колкото силно можах. — Сега непокорна, тя стисна челюсти, готова да приеме последствията от грубостта си.

Том се усмихна.

— Какво се случи после?

— Не знам. Блъснах го долу и избягах. Мислех, че ще ме убие, когато стане, и исках да се махна колкото се може по-бързо. Но предполагам, че не е станал веднага, той беше още долу, а другите момчета бяха коленичили до него.

Докато тя говореше, по-възрастният Старбък слушаше все по-внимателно и я наблюдаваше отблизо.

— И това е всичко, което знаеш?

— Да.

Дженифър и по-възрастният Старбък се гледаха един друг, докато тя съзря все по-познатото й изражение на безпокойство върху лицето му и отклони погледа си. Той като че ли стигна до някакво решение и стана.

— Мисля, че разбрахме всичко, което можеше. Благодаря, Дженифър, благодаря и на вас, мистър и мисис Лист. Сега си отиваме. — Той погледна многозначително братовчед си, който също стана. — Мисля, че няма да има нужда да ви безпокоим повече. Хайде, Джед.

Кейт, усмихната от облекчение, ги видя да излизат, оставяйки Том и Дженифър заедно сами.

— Дженифър — произнесе тихо баща й. — Ела тук.

Все още с непокорен вид, тя прекоси стаята, но спря на няколко крачки от стола му. Том вдигна ръцете си и след известна пауза съвсем преднамерено ги сложи на раменете й и я придърпа към себе си. За първи път от години той я докосваше. Тя гледаше лицето му, толкова близко до нейното, докато той я изучаваше, докато прекара пръста си по белега под окото й, после нежно притисна долната й устна и разгледа раната на брадичката й.

— Много ли те боли реброто?

— Не много.

Той я погледна. Не видя нищо, което да обясни факта, че не я беше харесвал толкова дълго време. Тя беше ядосана, но той долови как гневът й се разпръсва и под изчезващия гняв, съзря непокорство — нещо, което разбираше и в което имаше доверие.

— Татко?

— Да, Дженифър.

— Какво го е убило?

— Още не знаем.

— Защото го блъснах ли?

— Не, това не може да го е убило, Дженифър, независимо от това колко си го мразила. Хайде сега, време е за сън.

— Ще дойдеш ли горе с мен?

— Да.

Изведнъж светът се преобърна за Дженифър. Но защо, защо сега? Той също се питаше. Защото най-после беше отвърнала? Може би, помисли той, може би е точно това.

Той беше наследник на традиция, която считаше слабостта за немислима, която беше вярвала и заложила парите си на силата, на неподчинението. Докато дъщеря му не се беше опълчила срещу Старбък, той я схващаше като нежна, смирена — и странна. Странността можеше да прости. Тя съществуваше и в момента, но той й я прощаваше. Но покорността беше неприемлива за него. Тя все пак беше Лист.

Те излязоха в коридора. Кейт тъкмо беше затворила вратата.

— Беше ужасно — въздъхна тя. Видя ръката на Том все още на рамото на Дженифър и радостта на лицето й, но не каза нищо.

— Хайде, Дженифър. Време е за спане.

— Ъ-ъ, ще се кача с нея тази вечер, Кейт. — Том се беше изчервил.

— Разбира се, скъпи, благодаря. — Гласът й прозвуча така, сякаш беше най-естественото нещо Том да слага Дженифър да си легне.

Те се заизкачваха по стълбите, оставяйки Кейт в коридора удивена и доволна.

Внезапно външната врата рязко се отвори и мисис Киърни застана на прага. Лицето й беше разкривено и червено. Сплъстената й коса беше прилепнала за черепа, устните й бяха подути и влажни. Погледът й се плъзна покрай Кейт и се спря върху Том и Дженифър на стълбите. Тя посочи Дженифър.

— Ти! — изкрещя тя. — Ти го уби. Вонящо гадно животно — пищеше тя, — ти, вещице, ти го уби.

Гласът й се удари в стените, завибрира из коридора и проникна в цялата къща.

Кейт я сграбчи и се опита да я задържи, но тя се отскубна и се насочи към стълбите, гледайки към Дженифър. Дженифър също гледаше сухите, изцъклени очи на жената.

— Чудовище! — Думите отекваха по стълбището, когато тя приближи до първото стъпало и застана на него с несигурни крака. — Това си ти, да знаеш — сега тя грачеше, — чудовище! Майка ти го знае. Тя ми каза каква си, предупреди ме за теб. — Дженифър отстъпи едно стъпало, мисис Киърни напредна с едно. — Дори собствената ти майка, малка вещице. — „Чудовище, вещица“ отекваше нагоре към детето. — И сега ти го уби. Убила си сина ми. — Тя свърши със сухо, сподавено ридание.

Том беше твърде шокиран, за да помръдне, а Кейт се чувстваше твърде виновна. Мисис Хъси беше тази, която сложи край на сцената. Тя беше дошла, щом дочу виковете, облечена да си отиде. Сега приближи ридаещата жена, сграбчи я грубо за рамото и я обърна с гръб към Дженифър.

— Ти си чудовище — произнесе твърдо тя. — Ти уби момчето и никой друг. А сега изнеси срама си от тази къща и остави невинното дете на мира. И запомни, ти, ужасна жено — ти си причината за всичко. Преди година, дори преди месец, можеше да го спасиш, но ти избра да му прощаваш всичко и следователно — неговата смърт. А сега се махай оттук и стой далече от тези хора и детето им и се моли на господ да ти прости.

Кейт никога не беше чувала мисис Хъси да държи такъв език. Той придаваше повече тежест на ужасните й думи. Най-после Дженифър се предаде на чувството и се разрида. Том я вдигна и я отнесе нагоре по стълбите.

Мисис Киърни стоеше пред мисис Хъси с наведена глава, Кейт и Дженифър бяха забравени. Риданията й звучаха по-нормално сега и Кейт видя сълзи по бузите й.

— Какво мога да направя? О, господи, как мога да продължа.

— Иди си вкъщи. — Тонът на мисис Хъси не се беше смекчил. — Иди си вкъщи и се опитай да придадеш някаква полза на живота си.

Тя дълго гледа мисис Хъси, която не отмести очи, след това се отвърна от готвачката, мина покрай Кейт, без да я вижда и без да каже и дума повече, напусна къщата, тихо затваряйки вратата зад себе си. Мисис Хъси и Кейт останаха сами в коридора.

— Как можа да изречеш такива ужасни думи на тази бедна жена?

— Трябваше да я сепна с нещо, за да бъде спряна. — Мисис Хъси все още беше ядосана. — Колко време ще трябва на детето да забрави думите, с които тя я нарече? Бедна жена? Това е една себична жена и нейната слабост уби това момче — каквото и да се е случило.

— Но той обеща. Аз го чух.

— Толкова за обещанията, които леко се приемат и леко се дават, без да стои нищо зад тях, освен желанието всичко да изглежда нормално. Но живото дете е важно сега. И няма дявол в дъщеря ви, но може би има нещо. И много по-добре е да погледнете това в очите, мисис Лист.

После мисис Хъси излезе от къщата и остави Кейт сама.

 

 

Когато Джон Старбък се върна вкъщи в осем и половина, жена му го чакаше с готов за наливане чай и топли бисквити.

— Е, Джон, какво откри?

— Не знам какво да мисля, Алма.

— Това не е отговор. Трябва да са ти казали нещо. Какво каза детето?

— Тя каза, че е доволна, задето той е мъртъв.

— Колко ужасно!

— Не, не е ужасно. Той я е набил доста хубавичко и в нея говореше гневът — съвсем естествено.

— Но дали тя…

— Тя не знаеше, че е мъртъв, докато ние не й казахме.

— Тогава не може тя да го е направила, нали така?

Той погледна към високата си, солидна жена. Не мислеше, че тя някога, дори като младо момиче се е отдавала на фантазии. Тя, както и той, беше родена в Нантъкет. Бяха живели с техните приятели и семейства на острова, дълъг само четиринадесет мили, в продължение на почти петдесет години. Как би могъл да й каже това, което мислеше — това, което беше прочел за един кратък момент в очите на детето? Къде в техния живот имаше място за такъв вид странници? Все пак то беше там, той го беше видял. Беше дошло през залива с летовниците и сега беше с тях в Северен Сконсет. Но тази обикновена, добра жена — какво можеше да й каже, така че да разбере? Той знаеше, че трябва да го запази за себе си и че след няколко дни, не, по-вероятно след няколко седмици, нуждата да сподели страха си ще утихне.

— Не — произнесе той, — тя не може да го е направила. — Просто ще трябва да приемем случилото се за мистерия и да се опитаме да го забравим.

— Тази бедна, бедна жена — прошепна мисис Старбък. — Хубава ли е къщата?

— Каква къща?

— На Лист, разбира се.

— Предполагам, че е хубава, но видях само коридора и дневната.

— Кажи ми всичко, което можеш да си спомниш. Тази Хъси мълчи като гроб и от устата й една дума не можеш да изкопчиш.

Старбък въздъхна и се приготви да опише в колкото може по-големи подробности всяка мебел, всеки предмет, който бе видял тази вечер.