Фиона Дейвис
Наследницата от Дакота Билдинг (33)

Тридесет и трета глава

Ню Йорк Сити, септември 1986 г.

Година след официалното откриване на Ягодовите полета хълмчето се превърна в кошер от дейности през повечето часове на деня, мозайката Imagine^[1] в сиво и бяло, пълна с цветя и свещи.

Истината бе, че Бейли избягваше района, стига да имаше възможност. Не се чувстваше комфортно да минава оттук, да заобикаля туристите и фотоапаратите им. Все едно минаваше през Сикстинската капела, за да стигне до „Свети Петър“. Под покрова на клоните на американски брястове, сред бръшлян и планинска лавровишна, това бе място на почит и уважение.

Тя седна на пейка, освободена от двама колежани в скъсани дънки, понесли раници. Червени рози описваха символа на мира и трима китаристи седяха на отсрещната пейка и свиреха пред тълпата. Тя наблюдаваше как едно момиченце танцува, подскача и размахва ръце в такт с музиката.

Една година трезва. Беше успяла. Не само че беше успяла, ами беше приела предизвикателството, поддържаше други на сбирките, новодошли, които идваха разплакани и уплашени, или онези, които си изпускаха нервите и влизаха, обзети от омраза към самите себе си. Всеки път, когато помагаше на друг, тя анализираше отново собственото си пътешествие, отбелязваше прогреса си, припомняше си какво е било. И се заричаше да пази здравето си и да бъде силна.

Скоро след сблъсъка в офиса на Фред Бейли се свърза с Мелинда. Не й беше приятно как се разделиха и можеше единствено да си представи какво й е на Мелинда, след като е изгубила всичко, да бъде изхвърлена от семейната история. Тя не бе искала Мелинда да страда.

Затова Бейли и Джак предложиха да купят апартамента в Дакота Билдинг от Мелинда и Манвъл. Мелинда поиска крупна сума, която те платиха с радост, с надеждата по този начин да й осигурят спокойствие и да помогнат на аутсайдерите на Манвъл. Доколкото Бейли знаеше, Мелинда беше тръгнала на боен поход и организираше диви партита в апартамента си в Ийст Сайд. Бейли й звъня няколко пъти, опита се да се сдобрят, да обясни действията си, но Мелинда не желаеше да отговаря на обажданията й. Бейли се надяваше, че с времето двете ще подновят приятелството си, но вече като равни.

Тя погледна часовника си. Не бе типично за Ренцо да закъснява. Но пък и Ренцо не бе от хората, които ще й определят среща на едно от най-посещаваните от туристи места в Ъпър Уест Сайд. Обикновено обикаляха езерото, сравняваха клиенти и наематели. Съветите му бяха безценни и той дори се отби на няколко пъти на мястото, където беше последната й поръчка, за да предложи второ мнение, когато някой електротехник или водопроводчик искаше прекалено висока цена.

Ренцо и Бейли заедно възстановиха апартамента в Дакота Билдинг и възвърнаха старото му величие. Нямаше ги бамбуковите пръти и боядисаните стени, на тяхно място бяха върнати оригиналните детайли, дори чугунените мивки и здравите медни елементи. Тя организира Ден на отворените врати за останалите обитатели, след като приключиха с работата, и тогава заваляха молби да помогне с опита си. За една година Бейли се превърна в интериорен дизайнер за възстановяването на градски къщи, пентхаус апартаменти и апартаменти от предвоенните години в цял Манхатън — ниша, която я отделяше от постмодернисти като Тристан. Фактът, че му възстанови пълната сума за престоя си в Силвър Хил, улесни връщането й в дизайнерската общност.

Тиодор Камдън щеше да остане доволен, надяваше се тя. Също и Сара Смайт. Фред беше поразровил допълнително семейните архиви и беше открил, че Мини е починала неочаквано от инфлуенцата през 1900 г. Това обясняваше защо Кристофър така и не е получил писмото и годишната си издръжка.

Сара бе издъхнала в затвора от рак, няколко години след като е била осъдена. Бейли беше доволна, че двамата с Джак най-сетне знаеха конкретни подробности около семейното минало, макар и тъжни. След като вече бяха наясно, че Мини се е опитала да се погрижи за Кристофър във финансово отношение, баща й беше по-спокоен. Щом парите от фонда му бяха прехвърлени, Джак купи съседния парцел и разшири авторемонтната си работилница, купи си и лодка.

— Простички удоволствия — каза той един ден, след като изведе двамата с Ренцо да поплават.

Толкова много неизвестни оставаха. Но както каза Фред, някои неща просто си оставаха изгубени в историята.

Ренцо се показа в далечния край на площада. Усмихна й се и й помаха. Тя също помаха, а след това остана с отворена уста. До него ситнеше кученце с пухкаво кожухче в прасковен цвят и големи кафяви очи. То хапеше каишката, докато вървеше до Ренцо, преди една роза от мозайката да привлече погледа му. То я захапа, задържа я в уста, също като испански танцьор на танго. Кученцето дотича при Бейли със спокойното щастливо изражение на животно, за което всичко е или играчка, или забавление.

Тя посегна и взе розата.

— Това ли е изненадата? — Бейли погали кученцето по главата, а то се опита да я захапе по ръката.

— Да. Искам да те запозная с най-добрата си приятелка, Елинор Ригби. Ще й казваме Ригби, защото Елинор е като от XIX век.

— Съгласна съм — Бейли грабна животинчето и го прегърна. — Прелестна е.

— Да се надяваме, че ще се поуспокои и няма да изяде дюшемето.

— Работата ти е опечена. Вече съм изместена като най-добрата ти приятелка. Много мило да ми го съобщиш на това спокойно място.

— Точно така — Ренцо седна на пейката до нея. Ригби легна върху коленете на Бейли, очарована от групата, която аплодираше музикантите. — Мислих по този въпрос.

— Така ли?

— Реших, че заслужаваш повишение от най-добра приятелка. Все пак цяла година вече си трезва.

Ренцо знаеше добре, че е минала година. Той беше на сбирката снощи, грейнал от гордост, докато тя споделяше историята си. Всъщност последните няколко месеца бяха истинска агония, двамата дори не се държаха за ръцете в опит да изчакат да мине годината.

— Точно така. За какво повишение говориш? Най-най-добри приятели ли?

Не се сдържа и се пошегува. Знаеше какво следва не по-зле от него. Бяха приятели и си доверяваха тайните от повече време, отколкото всеки от тях предполагаше, че е възможно, така че моментът беше настъпил. Слава богу, защото тя не можеше да чака повече.

Той се наведе и я целуна нежно по устните.

Беше чудесно, съвършено, сладко.

Докато не се намеси друг език. Ригби се опита да се включи.

Двамата се отдръпнаха и се разсмяха тъкмо когато китаристът засвири In Му Life^[2].

Сякаш хипнотизирано от музиката, кутрето се успокои, а Ренцо запя тихо, нежно до ухото на Бейли.