Фиона Дейвис
Наследницата от Дакота Билдинг (24)

Двадесет и четвърта глава

Ню Йорк Сити, септември 1985 г.

Не бе изненада, че убийството на Тиодор Камдън бе разтърсило хората през 1885 г. Най-сензационната статия, която Бейли откри, беше в „Ню Йорк Уърлд“. В нея се подчертаваше, че в началото на годината Сара Смайт е била затворена в приюта за луди на остров Блекуел и пусната благодарение на журналистката Нели Блай. След като била освободена, Сара започнала работа като асистентка на Тиодор Камдън, преди да го нападне с неподозирана жестокост и да го наръга в библиотеката му в апартамента в Дакота Билдинг.

Бейли прекара часове в обществената библиотека, за да изчете разказите на Нели Блай за приюта, който бил разположен от другата страна на Ийст Ривър, на сегашния остров Рузвелт. От подробните описания й прилоша. Също и от факта, че алкохолиците често били затваряни в работилницата на острова. Тя имаше късмет, че се беше родила сто години по-късно.

Сара Смайт, която спокойно можеше да й бъде прабаба, бе преживяла нещо ужасно. Кристофър така и не бе получил писмото от нея, в което тя го уверяваше, че е негова майка. Мини го беше скрила от него. Тази несправедливост бе оставила възкисел вкус в устата на Бейли.

Тя обаче не забравяше предупреждението на Ренцо. Може пък писмото да е било от Мини. Все пак беше открито в нейната чанта. Бейли усещаше, че от всичко научено й се вие свят. Нямаше значение коя е майка му, защото бащата на Кристофър беше Тиодор Камдън. Писмото беше доказателство, което Мелинда не можеше да оспори.

Мелинда никога не бе споменавала колко точно са парите във фонда. Сигурно имаше предостатъчно, за да могат и двете разклонения да разполагат с достатъчно и да живеят добре. Бейли щеше да успее да остави депозит за наем и да върне на Тристан парите за Силвър Хил. Щеше да се порадва на лукса от една финансова инжекция, която да омекоти падането й.

Кресливият глас на братовчедка й се разнесе в мига, в който тя влезе в апартамента в Дакота Билдинг.

— Къде, по дяволите, беше?

Мелинда бе застанала до прозореца на библиотеката и пушеше цигара.

— Не трябва да пушиш тук — Бейли беше прекарала в библиотеката повече време, отколкото възнамеряваше, и портиерът я беше предупредил, че Мелинда е горе. — Има опасност да стане пожар покрай ремонта.

Мелинда вдъхна отново и нацупи устни.

— Няма проблем. Защо не е сложен бамбукът?

— Защото трябва да го поръчам. Не можеш просто да влезеш в магазина за бамбук и да го купиш. Тези неща отнемат време — тя наблюдаваше внимателно Мелинда. — Какво става с теб?

— Гладна съм, а трябваше да те чакам, вместо да отида на обяд с Тони.

— Добре — Бейли говореше така, сякаш Мелинда беше на две години и се канеше да ревне. — Какво да направя за теб?

— Вече не съм сигурна за езерцето с рибки.

Слава богу, беше видяла светлина.

— Добре, мисля, че ще намерим начин да вмъкнем страхотен аквариум, ако искаш риби.

Шум от бормашина заплашваше да срути стените. Мелинда се опита да го надвика.

— Само че не искам нищо, което да напомня за стаята на вечно кисел тийнейджър. Искам нещо като за възрастни.

Бейли се провикна в отговор.

— Разбира се. Дай ми време да го обмисля. — Това беше нелепо. — Слушай, открих нещо невероятно. Искам да ти разкажа. Може ли да поговорим навън?

— Закъснявам. Ако искаш, ела на обяд с мен.

Срещнаха се с Тони в бистро на Кълъмбъс. Той вече бе изпил половин чаша мартини. Веднага след като поръчаха, Бейли започна.

— Открих нещо в мазето на Дакота Билдинг. Нещо ценно.

Тони завъртя глава, въпреки че наблюдаваше младата френска сервитьорка как се отдалечава към кухнята.

— Какво, някоя диамантена тиара на майката на Мелинда ли?

— Де такъв късмет — обърна се Мелинда към Тони. — Не, открила е някоя тъпа снимка. Бейли се рови в семейния бизнес и се опитва да създава неприятности.

Тя очакваше Мелинда да реагира така, затова продължи настоятелно.

— В мазето има три сандъка. Единият е на Тиодор Камдън, другият — на съпругата му Мини, третият — на жената, която го е убила, Сара Смайт.

Тони наостри уши. Тя нямаше намерение да представи всичко толкова драматично, но не й беше приятно, че той се отнесе пренебрежително. Мелинда пък изви очи.

Бейли не й обърна внимание.

— В един от сандъците открих писмо, най-вероятно писано от Сара Смайт до осиновеното дете на Тиодор и Мини. В него пише, че храненикът, който е мой дядо, е неин син. И на Тиодор.

Тя изчака няколко секунди, за да може Тони да си представи различните разклонения на семейното дърво.

Тони присви очи.

— Чакай малко. Кой, кой е? Колко поколения назад се върна?

— Четири, ако можеш да повярваш. Тиодор Камдън е имал син Лутър, който е бил баща на бащата на Мелинда и Манвъл. Така че Тиодор Камдън е прадядо на Мелинда и Манвъл. Предполагам, че от връзката на Тиодор с тази жена Сара Смайт се е родил Кристофър Камдън, който е мой дядо.

— Това означава… — Тони замълча.

— Че и аз съм правнучка на Тиодор Камдън.

— Господи, престани с всичко това. Не можеш да докажеш нищо на базата на някакви стари писма. Крайно време е да престанеш — Мелинда запали нова цигара. — Тони, мислех си, че ще бъда забавно да отскочим до Саранак, да видим как се променят листата. Какво ще кажеш? Можем да отидем за един уикенд, само двамата.

— Чакай, искам да чуя още — вдигна ръка Тони. — Пазиш ли писмото?

Бейли извади плик от чантата и го отвори. Извади писмото и го постави на масата, приглади го внимателно.

Тони го разгледа и погледна Бейли.

— Трудно може да се каже чий е подписът. Много е размазан. Къде го намери?

— В чанта в сандъка на Мини. Но там очевидно е написана думата Сара. Вижда се с-то.

— А! — Той не беше убеден. — Ако е било написано от нея, как можеш да повярваш? Очевидно тя е била откачалка.

Той беше прав.

Мелинда подпря цигарата си в пепелника в опасна близост до писмото.

— Каза, че си намерила нещо ценно. Този лист ли? Не разбирам.

Бейли го сгъна и го прибра в плика.

— Има нещо друго. Видяхте ли статията във вестника, че спрели работа по Ягодовите полета, защото открили древен нож?

Тони кимна, а Мелинда, която едва ли беше прочела дори един вестник през живота си, я наблюдаваше с празен поглед.

— Ние намерихме канията към него. В сандъка на Тиодор. И част от пръст, който сме почти сигурни, че е на Тиодор. Или по-точно онова, което е останало от него.

Мелинда пъхна пръст в устата си и се престори, че й се гади.

— Гадост!

Тони примигна.

— И какво й е важното на канията?

— Във вестника са поместили снимка на ножа и ние сме сигурни, че сме намерили неговата кания.

— Кои сте вие? — попита подозрително Мелинда.

— Ренцо Дъфи.

— Икономът ли? Мили боже, Бейли. Нали ти казах да го избягваш?

— Как точно да го избягвам? Аз наглеждам ремонтна дейност в неговата сграда.

— Сградата не е негова. Обитателите, значи аз, притежаваме сградата. Икономът ми е служител.

— Всъщност обитателите на жилищен блок притежават дялове в сградата, не самата сграда — уточни Тони компетентно както винаги.

Бейли едва сдържаше нетърпението си.

— Ренцо беше там, когато отворих сандъка, и много ми помагаше.

— Не искам да се меси в моите работи, Бейли. Вече ти казах.

За щастие, Тони се намеси отново.

— Стига сте говорили за иконома. Ножът наистина е ценен. Което означава, че и канията също.

Мелинда се наведе напред.

— Колко ценен?

Бейли заговори, облекчена, че вниманието на Мелинда вече не е насочено към Ренцо.

— Във вестника пише, че ножът струва половин милион долара. Сега е в „Метрополитън“, проучват го и го чистят.

— Канията ще им трябва, нали? — Гласът на Мелинда стана по-остър. — След като е бил в моите неща, значи е мой.

Трябваше да се сети, че разговорът ще поеме в тази посока. Мелинда не искаше и да знае за вероятната им кръвна връзка.

— Мислех, че ще се заинтересуваш от факта, че сме наистина роднини. Не е ли невероятно? Ние сигурно сме втори братовчедки, нещо такова.

Мелинда отпусна ръка върху ръката на Бейли.

— На майка ти отчаяно й се искаше да бъде част от семейство Камдън, а след като тя почина, ми се струва, че ти се чувстваш длъжна да изпълняваш желанията й. Не знаем дали сме наистина братовчедки и може никога да не разберем. За мен винаги ще си останеш моя сестра, независимо от всичко.

На това му се казва да те заметат под килима.

— Къде е канията? — Тони допи напитката си на един дъх.

— В Дакота Билдинг, у Ренцо.

— Какво? Оставила си я на иконома? — Мелинда заби нокти в ръката на Бейли.

— Боли! Няма проблем. На него може да му се има доверие. Той има сейф в офиса. Канията е вътре.

Тони хвърли салфетката на масата.

— Да вървим да проверим, преди да я продаде на черния пазар.

* * *

Ренцо се усмихна широко на Бейли, когато тя влезе в офиса му, но угасна в мига, в който видя застаналите зад нея Мелинда и Тони.

— Къде е онова нещо от ножа? — Мелинда се обърна към него, все едно той беше слуга, а тя — господарката на дома.

Бейли му отправи половинчата усмивка за извинение.

— Казах им за ножа и те искат да видят какво намерихме.

— Добре — Ренцо застана така, че да не виждат сейфа, докато набира комбинацията. След като го отвори, Тони се наведе нетърпеливо напред.

Двамата с Мелинда бяха като лешояди. Почти се облизаха, когато Ренцо постави две пакетчета, увити в салфетки, на бюрото. Отвори по-голямото.

Канията, поочукан артефакт от отдавна отминала епоха, заблестя на светлината.

— Не ми се струва чак толкова страхотна — заяви Мелинда. — Какво е това? Кал ли?

Бейли поклати глава.

— Според мен е кръв. Кръвта на Тиодор Камдън. В същия сандък има и чертежи, покрити с петна, вероятно кръв.

Мелинда отдръпна ръка, сякаш петното щеше да скочи към нея.

— Гадост!

Ренцо посегна към вестника на бюрото, същия, който беше показал на Бейли, и посочи снимката. Съвсем същите са.

— Абсолютно! — Мелинда постави ръце на кръста си. — Какво ще правим сега?

Тони прегърна Мелинда през раменете.

— Каквото решиш, твой е. Който го е намерил, за него си е.

Тя се ухили към него.

— След като е бил в моето мазе, значи е мой.

— Не смяташ ли, че трябва да отиде при ножа, в „Метрополитън“? — Бейли погледна Ренцо за подкрепа, но той мълчеше. — Когато прецениш, разбира се.

— Ако го искат, да платят за него — отговори Тони.

Нямаше съмнение, че Бейли бе разбрала колко много струва, когато го видя, но безпардонното отношение на Тони и Мелинда я накара да се замисли. Някой бе изработил ръчно този предмет, преди той да обиколи света и да се окаже в Ню Йорк Сити.

— Замисли се за историята на това парче метал. Представи си къде е било и кой го е притежавал.

— На кого му пука! — Мелинда го вдигна с палец и показалец, като избегна кървавото петно. — Съвсем е ръждясало, очукано и мръсно.

Бейли трепна при това грубо отношение и притаи дъх, докато тя не го остави върху салфетката. Естествено, че канията интересуваше Тони и Мелинда, не фактът, че Бейли може да е роднина.

— Има обаче един проблем — заговори най-сетне Ренцо с тих и дълбок глас. — Говоря за канията.

— Какъв проблем? — погледна любопитно Тони, сякаш Ренцо беше малоумник, който не спира да пелтечи.

— Не беше открита във вашето мазе.

Мелинда постави ръка на кръста.

— Намерена е в сандъка на прадядо ми, така каза Бейли.

— Сандъкът беше в общото складово помещение. Не във вашето мазе.

Бейли не можеше да повярва, че ги предизвиква. Очевидно бе, че сандъкът е на семейство Камдън. Също така беше истина, че го откриха в помещението, в което хората изоставяха вещи, които вече не са им нужни.

— Той е прав. Не беше в твоето мазе.

— Тогава на кого е, след като не е моя? — попита Мелинда.

— На съвета на съкооператорите.

Мелинда имаше вид на човек, който се кани да се изплюе в лицето му.

— Покажи ми къде го намерихте.

Ренцо ги поведе към стаята със сандъците. Отвориха и трите и Мелинда ги разрови, разхвърля наоколо бални рокли, обувки и кожени тубуси по земята.

Бейли спаси копринената чантичка, да не би Мелинда да я грабне.

— Внимавай, това са антики.

— Не ми казвай кое е ценно и кое не е. Показвате ми всичко това и той ми разправя, че не е мое, а? Я стига! Всичко това е мое.

— Не. Не е. Много се извинявам, но трябва да се отнесе към съвета на съкооператорите — Ренцо вдигна ръце и сви рамене. — Така се прави.

Неочаквано той се врътна на пети и излезе от стаята. Тони се втурна след него, но беше закъснял. Когато Бейли стигна в офиса, Ренцо беше застанал пред затворения сейф, а от канията нямаше и следа.

— Не можеш да го направиш! — разсъска се Мелинда, слисана, от неочакваната му маневра. — Ти я държиш като заложник!

— Докато не говоря със съвета на съкооператорите, тя остава тук.

Отначало Бейли не можеше да разбере защо Ренцо се инати. Той мразеше Мелинда, сигурно му доставяше удоволствие да й отнеме нещо. Беше обаче очевидно, дори за Бейли, че канията е от сандъка на семейство Камдън. Защо го правеше на въпрос?

Може би, също като Бейли, той не искаше Мелинда да раздели ножа и канията. Щеше да я пази, за разлика от нея. Не можеше да отрече, че има здрави нерви, след като предизвикваше, човек като Мелинда.

Тони оглеждаше Ренцо с интерес.

— Казваш, че трябва да докажем, че ножът е на семейство Камдън ли?

Ренцо сви рамене.

— Този въпрос ще го зададете на съвета на съкооператорите. Господин Роджърс е председател. Отнесете въпроса към него.

— Откъде да знаем, че ти междувременно няма да духнеш с канията? — попита Мелинда.

— Чакай малко — Тони вдигна пръст към трапчинката на брадичката си. — Ами ако докажем, без всякакво съмнение, че е на Тиодор Камдън?

— Как ще стане? — Мелинда се обърна към Бейли. — Да не би да си намерила друго доказателство, снимка, на която той я държи или нещо подобно?

— Нещо подобно.

— Ами моето мазе?

— Празно е.

— Това е той моят късмет — Мелинда се обърна към Ренцо: — Тогава ще се обърнем към съвета. Аз ще се боря за тази находка, никой няма да ми я отнеме.

— Не се налага да се бориш за нея — обади се Тони. — Както вече казах, можем да докажем, че е твоя.

— Как?

— Братовчед ми може да тества костта и кръвта за ДНК и да я сравни с твоята, Мелинда — Тони се усмихна, сякаш бе разрешил кризата с глада в Етиопия.

— Откъде ще вземеш моя ДНК?

— От кръвта ти — Мелинда потръпна драматично, но Тони продължи. — Казва се ДНК отпечатък.

— Това ще бъде ли прието за доказателство? — попита Бейли.

Тони кимна.

— И още как. Вече беше използвано в случай с имигранти в Англия, за да може някакво дете да намери майка си.

Всичко се движеше прекалено бързо. Кръв, кости, ДНК.

Тони обаче се държеше делово.

— Ще позвъня на братовчед си и ще разбера как става всичко това. Междувременно ти, Мелинда, говори със съвета на съкооператорите. И със семейния съветник.

— С Фред ли?

— Да. Трябва да си сигурна, че работата е опечена.

Това беше шансът на Бейли.

— Имам една молба.

Мелинда погледна Бейли, сякаш беше някоя досадница, дразнител. Не беше честно. Нали тя откри всичко, тя постави началото? Ако не беше любопитството й, сандъците щяха да си останат в ъгъла още сто години недокоснати.

— Кажи, миличка — заболя я от студенината в гласа на Мелинда.

— Искам и моята ДНК да бъде сравнена. Така ще разберем дали съм от семейство Камдън, или не.

Мелинда се изсмя.

— Ти се майтапиш. Не!

— Просто така казваш не ли? Няма ли да поговорим?

Тони пристъпи напред.

— Тестът е съвършено нов и много скъп. Ако имаш пари, давай, но ако аз ще плащам за него, не искам разходите ми да набъбнат още повече. Разбираш ме, нали?

— Нали братовчед ти го прави? Няма ли да получиш намаление като за член от семейството?

— Братовчед ми е измислил процеса, но неговата лаборатория ще прави теста. Някой трябва да плати за работата — гласът му беше наситен с високомерие.

Бейли не знаеше дали той говори истината. Казаното обаче имаше смисъл и процесът сигурно беше скъп.

Възможността за наследство блазнеше младата жена. Това обаче не беше истинската причина за настоятелността й. Желанието й да открие истината за произхода си, не я оставяше на мира по начин, който изместваше пристрастеността й. Отстрани може и да изглеждаше така, сякаш замества една пристрастеност с друга, но това не бе опит да омаловажи истината с упойващи вещества. Загубата на майка й я беше тласнала по опасна пътека и Бейли беше сигурна, че ако разбере коя е в действителност, бъдещето може и да не й готви чак толкова капани.

— Ако обаче се окаже, че съм от семейство Камдън, ще успея да ти се отплатя — на практика тя се молеше и й беше крайно неприятно, че Ренцо я вижда в тази светлина. Дори не го погледна.

— Не, миличка — изгука Мелинда. — Не мога да направя това, трябва да разбереш. Ти нямаш никакво истинско доказателство. Хващаш се за сламка и аз разбирам защо го правиш. Напоследък понесе тежки удари. Но аз знам, че ще се справиш. Винаги се справяш.

Нямаше никакъв шанс. Когато най-сетне погледна към Ренцо, той й се стори ядосан.

Никога досега не бе имала по-голяма нужда от напитка.