Ед О'Конър
Най-дългата нощ в годината (18)

18

11 декември

Андъруд се разбуди бавно и мъчително, несигурен къде се намира. Звънеше телефонът. Не му обърна внимание. Болеше го вратът и усещаше хроничните бодежи в лявата си ръка. Изправи се от бюрото. Вече беше сутрин. Усети движение навън, в коридора. Харисън отвори вратата. Изглеждаше изненадан.

— Извинявай, шефе, не знаех, че си тук.

— Почти не съм.

— Не исках да нахълтвам така. Чух, че телефонът звъни, а не очаквах да си дошъл толкова рано.

— Колко е часът?

Телефонът престана да звъни.

— Седем без петнайсет.

— Боже! Винаги ли ставаш в тъмни зори?

Андъруд усещаше очите си като тухли, вклинени в главата му.

— Повечето пъти. Бягам, а после си взимам душ тук.

Джо Харисън беше висок и имаше спортно тяло. Беше единственият чернокож криминален полицейски инспектор в Ню Болдън. Андъруд знаеше, че в миналото Харисън е страдал от расистки предразсъдъци сред полицаите. На негово място мнозина биха се обезсърчили, но Харисън като че ли бе станал по-силен и по-решен да успее. Беше година-две по-млад от Декстър, още един беглец от големия град. Някой ден щяха да станат страхотни партньори — ако преди това не се изпотрепят.

— Бягаш ли? Защо?

— Всъщност по навик — продължи Харисън. — Не спя добре. Искаш ли кафе?

— С мляко и с две захарчета.

Харисън се втурна навън. Андъруд си припомни събитията от изминалата вечер. Немощна тъга загриза сърцето му. Наистина ли му пукаше? Питаше се къде е прекарала нощта Джулия и какво е правила с мъжа, когото бе видял. Андъруд сякаш пропадаше в някаква бездна, вкопчвайки се в клони, които не можеха да издържат тежестта му. Трябваше да избистри мислите си. Кой изобщо беше този мъж? Кой беше този скапан тип, който чукаше жена му? Отвори бележника си и погледна регистрационния номер на автомобила: S245QXY. Това не беше просто номер. Беше кодът на нещастието му. Реши, че не му пука. Много. Очертаваше се един дълъг ден за всички.

Харисън се върна с две димящи чаши с кафе в ръка. Остави едната на бюрото. Андъруд го наблюдаваше внимателно.

— Някакви резултати от разпита на съседите? Някой да е забелязал нещо? — попита инспекторът.

— Почти нищо — отговори Харисън. — Само една жена, която живее на Ландън Роуд — сещаш ли се, в една от къщите, разположени като полумесец? — Андъруд кимна и отпи от кафето си. — Та тя твърди, че бял микробус е бил паркиран на улицата от седем часа същата вечер, а на следващата сутрин го е нямало. Питахме и в другите къщи, но никой не е забелязал нищо.

Андъруд се намръщи:

— Кафето е отвратително. Жената видяла ли е шофьора? Може ли да го опише?

— Не.

— Прекрасно. Знае ли каква марка е бил микробусът? Може ли да си спомни регистрационния номер?

— Помни само, че приличал на микробус на Службата за защита на животните. Притеснила се, че може да са дошли за котката й.

— Какви микробуси карат инспекторите от тази служба? Онези малки „Шерпа“ ли?

— Не съм сигурен, шефе. Ще проверя. — Харисън дръпна едно малко листче от стека на Андъруд и си записа.

— Не е бог знае какво, но е някакво начало. Ако има такъв микробус, може да е водопроводчик или дърводелец.

— Ако изобщо е нашият човек — със съмнение отбеляза Харисън.

— А нещо за онова шантаво стихотворение? Текстът на стената? Там има ли напредък?

Харисън поклати глава и отвърна:

— Декстър ще ходи в библиотеката тази сутрин. Явно има някакво старо гадже, което работи там. Оставих поезията на нея. Стори ми се малко напрегната. Не исках да я настъпвам — рече той без повече обяснения. Андъруд схвана посланието. — По-добре да тръгвам, шефе.

Сержантът се изправи и се протегна. Все още беше облечен със спортния си екип.

— Преди да си тръгнеш, вземи това — каза Андъруд и му подаде листчето с номера на колата на Пол Хейър. — Обадиха се снощи, след като всички си бяха тръгнали. Беше жена, но не искаше да си каже името. Каза, че видяла някаква кола да минава по Хартфийлд Роуд късно вечерта в понеделник. Според нея било беемве. Наложило й се да завие рязко, за да избегне удара. Може да е просто някоя откачалка, която си пробва конските сили, но все пак си струва да се провери.

— Малко е странно, че е запомнила целия номер толкова късно през нощта.

— Откъде да сме сигурни обаче, че го е видяла правилно? Вече ти казах, че се съмнявам да излезе нещо, но трябва да го проверим.

— Така е. Ще го пусна в компютъра. — Харисън излезе от стаята и затвори вратата зад гърба си.

Андъруд се подсмихна вътрешно. Поемаше премерен риск. Но все пак, ако Харисън му дадеше някое име, щеше да извика мъжа на разпит и да го посплаши малко. Щеше да му е интересно да чуе алибито му за понеделник вечерта. Във всичко това имаше някаква жестока симетрия, която го забавляваше. Опипа брадичката си. Трябваше да се обръсне. Навън бе мрачно. Небето започваше да просветлява. Телефонът отново иззвъня. Андъруд се изправи, излезе от кабинета си и се запъти по коридора към мъжката тоалетна. Телефонът продължи да дрънчи приглушено, след като той затвори вратата на кабинета си. След три дни имаха годишнина от сватбата. Може би тогава щеше да й поиска развод — отново симетрия. Андъруд усети как в гърлото му се надига слуз и по сухия му език започва да се стича слюнка. Наведе се над тоалетната и повърна.