Триша Рейбърн
Черни води (7)

Глава 7

„В.! Спешна среща на персонала тази сутрин. Можеш ли да си в ресторанта в 9? хо, П.“

„Знам, че е в последния момент. Много съжалявам!“

„Липсваше ми на срещата. Дано всичко е ОК. Ще ти разкажа, като дойдеш. P.S. Не бързай, тук е мъртвило.“

„Леле, ама че тъпи изрази. Аз: идиот! Ти: прощаваш?“

„Казвала ли съм ти скоро, че ти си моят най-любим човек? Завинаги.“

Изчетох съобщенията от Пейдж, отметнах одеялата и станах — или поне опитах. Раменете ми се отлепиха от леглото, но торсът не помръдна. Цялото ми тяло ме дърпаше надолу, а дробовете ми сякаш бяха заменени с късове застинала лава. Разперих ръце и забих лакти в матрака за опора, но тялото ми се надигна само на един-два сантиметра, преди да се стовари обратно долу. От усилието ми се зави свят. Затворих очи и посегнах към бутилката с вода на нощното шкафче.

Винаги се събуждах по-отпаднала, отколкото съм била на лягане, и толкова жадна, че бих могла да погълна четири литра солена вода за по-малко от минута. Този път обаче беше различно. Сякаш ме беше повалил грип или някаква друга болест. Не бях боледувала, откакто тялото ми се трансформира миналото лято и сега се запитах как ли се е отразило това на имунитета ми.

Сигналната светлина на телефона ми за получени съобщения светна червено. Продължих да пия и отворих папката със съобщения.

„Избухванията на Луис достигнаха рекордни децибели. Идваш ли скоро??? хохо“

Написах отговора само с една ръка.

„На път съм. — В.“

Допих бутилката с вода и изчаках няколко секунди течността да достигне крайниците ми. Тежестта в гръдния кош не беше изчезнала, когато отново се опитах да стана, но иначе тялото ми беше събрало достатъчно сила, за да се надигна. Взех още две бутилки вода от малкия хладилник, който мама специално инсталира в банята ми и винаги го поддържаше добре зареден и изгълтах и двете, преди да намъкна банския и да се реша да си подам носа навън.

Утрото преваляше, но слънцето още не успяваше да прогони нощния хлад от въздуха. Разтърках голите си ръце, притичах през вътрешния двор и се заспусках по каменните стъпала. Насред пътя към плажа в гърдите ми пак натежа и краката ми взеха да се плетат. Поколебах се дали да не се върна вътре, но после се отказах. Сега ми беше лошо, но щях да се почувствам още по-зле, ако пропуснех сутрешното плуване.

Силата ми взе да се възвръща в мига, в който се хвърлих в океана. Преплувах прибоя и се потопих дълбоко, наслаждавайки се на внезапната безтегловност на тялото си. Дишах дълбоко и се оставих на течението, позволявайки на вълните да ме носят към хоризонта, а после да ме връщат обратно към брега. След това реших да изпробвам крайниците си и когато с един-единствен замах се оттласнах на няколко метра напред, смених посоката и се отправих към брега.

— Добре ли си?

При вида на момчето, облечено само с карго бермуди, спрях на прибоя. Тялото ми не помръдваше, дори когато вълните се разбиваха в него.

— Какво правиш тук? — попитах.

Колин ме погледна и посочи каяците зад гърба си.

— Дойдох да ги прибера, защото къщата вече не е за продан. Майка ми попита твоята и тя каза, че мога да мина по всяко време… — Той примигна и поклати глава. — Ти добре ли си?

Изкушавах се да се потопя обратно под водата и да остана там, докато той не се откаже и си замине. Имаше риск обаче да се върне с подкрепление от Бърза помощ, затова обгърнах тялото си с ръце и с бързи крачки тръгнах по плажа. Докато минавах покрай него, забелязах тениската, якето и маратонките, струпани на пясъка в краката му, фактът, че е бил готов да ме спасява, ме накара да му отговоря.

— Добре съм — казах.

— Остана под водата наистина много дълго време — провикна се той след мен. — Повечето хора не биха могли… искам да кажа как успя… без кислородна бутилка, или…

Спрях отново, този път край скалите, които водеха към вътрешния двор на спалнята ми. Не защото особено държах да си приказвам с него, а защото на излизане от водата силите ми взеха да гаснат. Доскоро едно такова плуване ме поддържаше в кондиция чак до вечерта. Трябваше ли да съм изненадана? Ами стресът, че един непознат ме е видял да правя нещо, непосилно за останалите хора? Ами ужасяващата мисъл, че може да разкаже и на другите?

Каквато и да беше причината, тялото ми ме предаваше. Опрях колене на скалата. Притиснах и дланите си към камъка.

— Всичко е наред — казах, стараейки се гласът ми да звучи нормално. — Добре съм, трябва само да…

Ръката му докосна гърба ми — едва доловимо, сякаш се боеше да не ми причини болка, — но този допир сякаш изстреля енергиен заряд, който избухна в гърдите ми. Ахнах при толкова разтърсващо усещане, което го накара да се дръпне назад.

— Съжалявам — прошепнах. — Можеш ли просто… Имаш ли нещо против да…

Дори не знаех за какво го моля. За щастие, Колин разбра. Той ме хвана здраво за ръцете и ми помогна да седна на скалата. Наведе се ниско към мен и тялото му се напрегна. Моето също, но само за кратко. Поривът да затворя очи и да се притисна в него беше непреодолим.

В мига, в който голата ни плът се докосна, ръцете му се увиха около кръста ми.

„Всичко е наред… това е Саймън… моят Саймън, който се грижи за мен, както винаги го е правил…“

— Родителите ти вкъщи ли са? Искаш ли аз да…

— Не. — Обвих с пръсти ръцете му и нежно стиснах. — Имам нужда само от минутка така. Моля те, не си тръгвай.

Той ме притисна още по-силно, докато не усетих сърцето му да бие силно в гърба ми. След малко освободи едната си ръка, за да вдигне мократа коса от лицето ми. С всяка изминала минута се чувствах все по-силна и все по-виновна. Щом се усетих по-добре, понечих да хукна нагоре по стълбите, но знаех, че за всеки случай трябва да направя още нещо.

— Колин.

Главата му се наклони ниско към мен и това предизвика нова тръпка през тялото ми. Извих се в прегръдката му, докато очите ни не се срещнаха и се опитах да не поглеждам встрани.

— Благодаря ти, че остана с мен.

— Шегуваш ли се? И през ум не би ми минало да си тръгна, след като ти…

Опрях длан в бузата му. Той спря насред думата и сякаш забрави какво е искал да каже.

— Нищо особено не е станало. — Опитах се да се усмихна, докато палецът ми проследяваше линията на челюстта му. — Нищо, което си струва да се споменава пред другите. Ще съм ти много, много задължена, ако ти — ако ние — запазим случилото се само между нас. Става ли?

Той преглътна мъчително. Кимна. Погледът му се премести от очите към устните ми. Когато лицето му се надвеси над моето, аз извърнах глава и се втренчих в слънчевите отблясъци по повърхността на океана. Устните му попаднаха някъде близо до темето ми и останаха притиснати там. За всеки случай стоях неподвижно още няколко секунди, преди да се изправя и да обясня, че трябва да се стягам за работа.

Вече в спалнята си, наблюдавах как си тръгва. Той се полута малко по плажа, сякаш се чудеше защо е там, но после погледът му попадна на каяците и ги повлече по пясъка. Когато се изгуби от поглед, аз се втурнах в банята да взема душ и да се облека. Силите ми се бяха възвърнали, което донякъде облекчи, макар и да не успокои напълно, гузната ми съвест.

Десет минути по-късно бързешком обикалях къщата, издирвайки родителите си. Въпреки стъклените стени, все още можехме да се изгубим един друг, докато минаваме по коридорите, затова позвъних на мобилните и на двамата, щом се озовах в празната кухня. Когато и на двата се включи гласовата поща, тръгнах към гаража да проверя за колата им и чак тогава видях залепените на вратата бележка и плик.

Скъпа Ванеса,

Двамата с баща ти изчаквахме подходящ момент, за да ти връчим подаръка по случай завършването. Знаехме, че ще го откажеш, освен ако наистина нямаш нужда от него… и че трябва да отидеш на работа, докато ние двамата имаме среща в града. Затова те молим да се опиташ да му се насладиш. Ако все пак държиш да изкажеш възраженията си, ще сме на разположение по-късно следобед.

Много се гордеем с теб и те обичаме повече, отколкото можеш да си представиш.

Под написаното със стегнатия и подреден почерк на мама татко беше добавил отделна бележка с разкривени като надраскани от птичи крак букви.

Ще ти се наложи да свикнеш с електрическите прозорци и функцията за размразяване, но знам, че ще се справиш. Защото ти можеш да се справиш с всичко.

Освен това те моля да не забравяш предпазния колан. Майка ти не искаше да помрачава бележката си с прекомерни съвети, затова аз ще го направя от нейно име. Безопасността преди всичко!

Електрически прозорци? Функция за размразяване? Предпазен колан?

Трябваше да им призная тактическия ход, защото ако те си бяха вкъщи, когато влязох в гаража и заварих там чисто нов тъмнозелен джип „Вранглер“, нямаше да се кача в него. Нито да извадя ключа от плика и да запаля колата. Но след като тях ги нямаше, а аз някак трябваше да се добера на работа, го направих.

Ухилих се, когато моторът замърка. Никога досега не съм имала собствена кола; най-много да ползвам от време на време древното волво на татко, докато съвсем не издъхна миналата пролет. Тъй като се очакваше повечето време това лято да сме тримата заедно, мислехме всички да ползваме джипа — или поне аз така предполагах.

Сега си давах сметка, че родителите ми са го решили още преди месеци. А нищо чудно да са го намислили веднага след приемането ми в „Дартмут“. Все пак едва ли са планирали да ме карат и връщат от Ню Хампшър за всяка ваканция през новия семестър.

Новата кола обаче изобщо не беше евтина. Можеха ли да си позволят толкова скъп подарък, особено след дългото отсъствие на мама от работа? И при условие че разчитаха да платят новата къща с парите от продажбата на вилата край езерото?

Не му мисли много. Така би казала Джъстин, ако сега беше тук. Щеше да натърти, че това си е тяхно решение и те не биха го взели, ако не можеха да си го позволят. За мое собствено успокоение си казах, че подаръкът не е някакъв каприз, а съвсем практичен избор. Това безопасно и благонадеждно транспортно средство щеше да е от полза както за мен, така и за моите родители. Така че, след като им се обадих на мобилните и оставих и на двамата дълги благодарствени послания, аз закопчах предпазния колан и излязох на заден ход от гаража.

Намерих джипа със свален гюрук и докато се носех към ресторанта на Бети влажният солен въздух ми вля нова доза енергия. Чувствах се толкова добре, че дори се отърсих от мисълта за онова, което се случи, преди да открия бележката, залепена на вратата на гаража. Сега то ми се виждаше случаен, отдавна минал инцидент. След като Колин прибра онова, за което беше дошъл, повече нямаше опасност да изляза след дълъг престой под водата и да го заваря да ме чака на плажа. Което ще рече, че няма риск от нов шок, внезапно обезводняване и отчаяна нужда от неговото внимание.

— Ванеса! — Пейдж размаха ръце и хукна към мен, щом отбих към паркинга на ресторанта. — Слава на небесата, че си вече тук!

Паркирах близо до входа и изскочих от колата.

— Хубаво возило — усмихна се Пейдж, оглеждайки джипа. — Най-доброто в магазина ли беше?

— Най-доброто според нашите. Това всъщност е…

Не можах да довърша заради оглушителен трясък. Пейдж се извъртя рязко. Погледнах зад нея и видях един от строителните работници смутено да свива рамене, докато вдига дървената талпа, която току-що беше изпуснал върху новия портал.

— Доста са напреднали — казах. Верандата беше почти завършена, оставаше да сложат само парапета, а фасадата на ресторанта беше получила още един слой морава боя.

— Ъхъ — кимна Пейдж. — Мисля, че едно от новите момчета има нещо за мен. Направо не е за вярване колко много може да се постигне с един старомоден флирт.

Погледнах я изпитателно. Тя пое към ресторанта.

— Днес денят започна с малко бедствие — каза тя през рамо, докато се опитвах да я настигна. — Карла се появи двайсет минути преди да й започне смяната и Луис включи тежката артилерия.

— Защото е подранила ли? Това не е ли похвално?

— Обикновено е така. — Когато стигна верандата, Пейдж хвърли бърза усмивка на младия сладък строителен работник. Той пак изпусна талпата и се втурна през верандата, за да й отвори вратата. — За нещастие, тогава нашият любим главен готвач още не беше пил кафе и се погрижи всички да го разберат.

Строителният работник държа вратата отворена, докато вляза и аз. Благодарих му с наведена глава и последвах Пейдж вътре.

— Сега Карла е в тотален срив. Опитах се някак да огранича щетите, но бях още вкъщи, когато това се случи, и докато пристигна, нещата вече бяха станали необратими.

— Да не би Луис да я е уволнил?

Спряхме пред вратата на салона. Пейдж се обърна към мен и вдигна едната си вежда.

— Ясно — казах. — Това е само в твоите правомощия.

— А аз не бих го направила. Вярно, тя е доста чувствителна, но смятам, че има заложби.

— Тогава какво стана?

— Тя сама напусна. И ни остави без нито един сервитьор точно преди навалицата за закуска.

— Имало е навалица?

— Е, не точно. Но се надявах да има. — Тя вдигна телефона си. — Та това беше причината за спешната среща и лавината от есемеси. Наложи се спешно да променя графика и да успокоя останалите сервитьори. И тъй като напоследък бакшишите не се търкалят под път и над път, те наистина са на ръба. Страхувах се, че и други ще напуснат кораба — някои точно така направиха — и нашата работа с теб ще се удвои.

— Знаеш, че с радост ще ти помагам, каквото и да стане.

— Знам и съм ти благодарна. За щастие, няма да се наложи.

Тя посочи с глава зад себе си. Наклоних се наляво и погледнах покрай нея към бара… където красива блондинка полираше чашите.

— Натали? — възкликнах.

Очите на Пейдж светнаха.

— Познаваш ли я?

— Срещали сме се. Онзи ден дойде да обядва.

— Е, днес пък дойде за закуска — точно когато Карла си раздра престилката и изхвръкна навън. Тук вече имаше едно семейство, което беше настанено, но още не беше поръчало, а и една двойка чакаше да я настанят, но никой не им обръщаше внимание. Ето защо Натали се зае с това.

— Ами Луис? — попитах. — Ами другите от персонала? Не можеха ли те да се погрижат?

— Разбира се, че биха могли. И сигурно щяха да го направят, стига Луис да не виеше, че никой не може да го напуска току-така, а останалите да не се бяха сврели в ъгъла на кухнята.

Наблюдавах как Натали пренарежда чашите за вино и размества шотовете. Движенията й бяха бързи и сръчни, сякаш доста време е прекарала зад бара.

— Работила е в такъв ресторант преди пет години в родния си Върмонт — каза Пейдж, сякаш прочела мислите ми. — Тук е за лятото, защото баща й настоявал да изкарат последното си приключенско лято като баща и дъщеря, преди тя да постъпи в колеж наесен.

— Тогава защо и двата пъти идва тук сама?

Пейдж ме изгледа внимателно.

— Защото той е плувал. Подрямвал е. Или си е четял вестника. А пък тя е имала достатъчно време да убие някого. — Тя внимателно изучаваше лицето ми, което пламна под нейния поглед. — Ванеса, нещо не е наред ли?

Отворих уста да отговоря, но се спрях. Аз също усетих, че в гласа ми прозвуча подозрение, а като отричам нещо очевидно, само ще си навлека още повече въпроси, на които нямам отговор. Пейдж ме познаваше прекалено добре и нямаше да позволи да се измъкна.

— Извинявай — казах. Денят ми започна накриво, това е всичко.

Тя се закова на място и очите й се разшириха.

— Да не би оранжевият пикап да те е проследил дотук?

— Не, за щастие. От онази вечер не съм го виждала. — Разказах на Пейдж за пикапа, защото имах нужда да го споделя с някого, а не исках да тревожа нашите. Освен това, с изключение на миналата година, целият й живот беше минал в Уинтър Харбър; реших, че може да има идея чий е пикапът. Не знаеше, но каза, че ще си отваря очите и ушите. — Просто не бях в най-добрата си форма и ми трябваше повече време от обичайното, за да се изправя на крака.

— Слава богу. За пикапа де, не за…

— Схванах. — Усмихнах й се. — А ти как си, между другото?

— Какво имаш предвид?

Изчаках момчето от кухнята да мине покрай нас, после снижих глас и продължих:

— Как се чувстваш физически, откакто сме се върнали? Усещаш ли се по-различно, отколкото в Бостън?

Тя се замисли.

— Всъщност не. Може би малко по-уморена, но то е защото по цяла нощ мисля за ресторанта. Всичко останало си е съвсем нормално. — Тя замълча. — Защо питаш? При теб как е?

Не ми се искаше да й причинявам допълнителни тревоги, при това неоснователно, затова поклатих глава.

— Просто и аз съм уморена. Но това трябваше да се очаква — новата къща, преместването и всичко останало.

— Точно така. — Тя хвана ръката ми. — Ела. Знам какво ще ни помогне.

Поведе ме през салона. Когато минахме покрай бара, главата на Натали беше скрита зад вратичката на един от шкафовете. Пейдж очевидно реши, че официалното представяне може и да почака, защото подмина, без да забави крачка.

В кухнята ме настани на една табуретка до хладилника с месо, докато успее да намери храна скришом от Луис, който вече не крещеше, но още гледаше сърдито. Две минути по-късно ми подаде пластмасова чиния и седна на табуретка до мен.

— Геврек с топено сирене с водорасли, пържени картофки, вода с лед и двойно кафе. Всичко това поръсено обилно със сол.

Проследих пръста й, който сочеше различните лакомства.

— Това би трябвало да е най-неапетитното и неядливо „менк“, което някога е поднасяно.

— Но? — попита Пейдж.

— Въпреки това е съвършено.

Тя остана с мен, докато се нахраня, като държеше под око Луис, за да не наплаши още някого и да го принуди да напусне. Продължихме да бъбрим безгрижно, обсъждайки моя джип и плановете на Пейдж да пребоядиса фоайето и да постави сандъчета с цветя. Минаха няколко дни, а ние още не бяхме обсъдили онова, което чух при огледа на къщата, но аз нямах нищо против. Надявах се да е било инцидентно и скоро да го забравим.

Чувствах се добре още като пристигнах, но храната и общуването с най-добрата ми приятелка ме накараха да се почувствам още по-добре. Сега Колин можеше да връхлети в кухнята и на всеослушание да обяви, че ме обичано сърцето ми дори нямаше да трепне.

Както се оказа, не Колин влетя в кухнята, а Натали.

— Дойдоха за поръчка за вкъщи — каза тя. — Един сладур с очила чака отвън.

Глътнах кафето си на екс. Луис тикна два кафяви хартиени плика в ръцете на Натали. Тя изчезна отново през летящата врата.

— Сладур — повтори Пейдж след кратка пауза. — С очила.

Кимнах, отпих от водата.

— Не искаш ли да му кажеш здрасти?

Исках. Толкова силно, че трябваше да използвам цялата току-що погълната енергия, за да се удържа да не скоча от табуретката и да изхвръкна от кухнята. Но не можех да забравя онова, което татко каза за мама и не бях сигурна дали е редно да го правя.

— Топката е в неговото поле — обясних. — Няма как да прескоча мрежата.

— Но той знае, че си тук. Ако не искаше да те вижда, нямаше да влезе. — Пейдж вдигна рамене. — Не съм спортист, но това ми звучи като сервис.

Оставих чашата и й подадох чинията.

— Ей сега се връщам.

После се втурнах в салона. Докато минавах покрай огледалната стена зад бара, имах неблагоразумието да проверя как изглеждам. Шофирането със спуснат гюрук беше изсушило дългата до раменете ми коса и я беше превърнало в гнездо от заплетени възли и сплъстени краища. Толкова бързах да дойда тук, че не успях да си сложа спирала и гланц за устни — двете основни неща, без които едно момиче не трябва да се показва пред хората, както винаги казваше Джъстин. Четката за коса и гримовете останаха вкъщи, затова единственото, което ми оставаше, бе да нащипя бузите си и да прокарам пръсти през косата, преди да продължа към фоайето.

Нямаше смисъл да си правя труда. Докато аз зърна отдалече главния вход, Кейлъб — не Саймън — вече излизаше през него. От прозореца видях как сваля слънчевите — не диоптровите — очила от главата си и ги слага на носа, вървейки към субаруто.

— Познавам този поглед.

Обърнах се към Натали. За мое огромно разочарование, бях забравила присъствието й.

— Всъщност той е твоя привилегия.

Опитах се да се усмихна.

— Не знам за какво говориш.

Тя се опря на стойката на салонния управител и издърпа тънката верижка около врата си. От деколтето й се показа сребърна окръжност с един-единствен диамант на нея.

— Гаджето ми направи предложение преди два месеца — каза тя.

— Леле! — Не знаех дали съм изненадана — тя беше на моите години — или по-скоро ревнувам. — Поздравления.

Тя наниза пръстена на върха на пръста си и започна да си играе с него.

— Заедно сме от три години, но въпреки това мисля, че не трябва да бързаме. Той обаче беше на противното мнение, а аз го обичам прекалено силно, за да се карам с него. Според него и двамата открай време знаем, че ще сме заедно цял живот, затова нищо няма да се промени, когато го обявим официално.

Кимнах, чудейки се защо ми разказва всичко това, но бях твърде любопитна, за да задам гласно този въпрос и да я разколебая да продължи.

— Звучи мило.

Тя вдигна поглед от пръстена.

— Нали? И всичко наистина щеше да звучи така… ако не ми се беше обадил преди три седмици.

— Защо? — попитах. Не успях да се удържа.

— За да ми изтъкне всички причини, заради които трябва да отложим сватбата — прекалено сме били млади, нямало защо да бързаме, засега просто да се срещаме било достатъчно — плюс още една.

Чаках. Тя лекичко издърпа пръстена от пръста си; той падна на гърдите й.

— Влюбил се в друга.

Представих си червена лодка. Красиво момиче със сребристи очи и къса черна коса. Саймън се накланя напред, затваря очи… целува я.

— А може и да не е влюбен — казах бързо. — Може би просто така му се струва, защото е размислил за сватбата с теб.

Тя ми се усмихна тъжно.

— Благодаря, но повярвай ми — познавам го добре и мога да разбера дали е истина, или не. Ако изобщо имах някакъв шанс, нямаше да се оставя татко да ме придума за този вак-бяг.

— Моля?

— Ваканция-бягство. Сляхме думите, за да спестим време и да избегнем болезнените спомени.

Докато Натали се отдалечаваше, си мислех, че нейната история обяснява идването й в Уинтър Харбър. Тя хвърляше светлина и по въпроса защо е дошла в „Рибената чорба на Бети“. Нали миналото лято аз също приех изневиделица предложената ми работа, само и само да избягам от мислите си. Единственото, което оставаше неясно, бе защо сподели с мен всичко това.

— Моето гадже… моето бивше гадже… така и не ми направи предложение — обявих аз.

Тя се обърна.

— Въпреки това искаш да си пак с него.

Отговорът дойде лесно, инстинктивно, но не бих могла да го изрека гласно. За щастие, Натали запълни празните досега места.

— В такъв случай е по-добре да му го кажеш съвсем ясно, защото ако не ти, някой друг ще го направи.