Триша Рейбърн
Черни води (5)

Глава 5

— Маса за двама, моля!

— Бети! — затворих „Уинтър Харбър херълд“ и се втурнах към нея иззад стойката на салонния управител. — Пейдж не ми каза, че ще наминеш.

— Защото не е знаела. — Бабата на Пейдж разтвори широко ръце и здравата ме стисна в прегръдката си. — Но отвън е толкова хубаво, че реших да надникна и да видя тия удивителни промени, за които постоянно приказва.

Когато ме пусна, очите ни се срещнаха. Нейните бяха ясни, сияйни — същинско безоблачно синьо небе. Погледът й нямаше нищо общо с миналото лято по същото време, когато Рейна и Зара я държаха под ключ и я моряха с жажда, докато съвсем не изнемощя и не взе да губи зрението си. Бяха по-бистри и от миналата есен, когато вече беше възстановила силите си, но продължаваше да е под властта на възкръсналите сирени. Според Пейдж зрението й още не беше съвсем наред, но видът й толкова ме зарадва, че пак я прегърнах.

— Следващият път, когато циркът дойде в града, ме предупредете, за да си нося фъстъци — пошегува се Оливър, приятелят на Бети, докато оглеждаше кутиите с боя и платнищата, разхвърляни из фоайето.

— Не е чак толкова зле — каза Бети.

— В сравнение с последиците от връхлетяло торнадо ли? Не, разбира се. Имаш право.

Протегнах се и го целунах по бузата.

— Радвам се да те видя, Оливър.

Чертите на лицето му омекнаха.

— Ванеса, привет! Не ми обръщай внимание, аз просто…

— Грижиш се за семейните интереси. — Пейдж крачеше към нас откъм салона. — Както винаги.

— Нещо лошо ли правя? — попита Оливър.

— И дума да не става, дори не мога да ти се отблагодаря, както се полага. — Пейдж набързо прегърна и двамата. — Какво ще кажете за една обиколка? Ще ви покажа докъде сме стигнали и какво ще правим занапред.

После ми смигна, докато хващаше Бети под ръка и я повеждаше към салона. Оливър ги следваше по петите. Когато се скриха зад ъгъла, дочух следващите им реплики.

— Пейдж, скъпа, толкова е тихо. Къде са всички? Мислех, че ще оставиш ресторанта отворен и по време на ремонта.

— Бабо Би… той е отворен.

Погледнах си часовника, когато се върнах зад стойката на салонния управител. Показваше дванайсет и петнайсет, вторник. По това време ресторантът трябваше да е претъпкан от местни клиенти, сезонни работници и летовници. В него би трябвало да се чува тракане на съдове, шум от сребърни прибори, а крилата на летящата врата в кухнята непрекъснато да хвърчат напред-назад, докато през нея минават забързани сервитьори. Но освен нас и персонала, тук нямаше никого. Единственият звук идваше от чуковете и трионите.

Пейдж каза, че „Рибената чорба на Бети“ не е единственото западащо заведение в градчето и ако се съди по написаното във вестника, имаше право.

След едно бурно лято Уинтър Харбър е в хватката на сушав период

С наближаването на 4 май — официалното начало на сезона — магазинчетата и ресторантите в Уинтър Харбър се надпреварват да предлагат какви ли не примамки за клиентите. В добавка към обичайната за Мейн търговия и пресните омари, които ще откриете навсякъде по Източното крайбрежие, заведенията дават отстъпки, купони и други поощрения, за да получи летящ старт ваканцията на всеки турист тук.

Има само един проблем. По всичко личи, че туристите и летовниците са отишли някъде другаде.

„Миналото лято опашките от по двайсетина души започваха по обяд и продължаваха чак до полунощ — твърди Еди Абернати, собственик на сладкарница «Еди». — Сега на всеки кръгъл час раздавам безплатно фунийки сладолед, за да се съберат хора… но те пак не идват.“

„Това е много необичайно, добавя Нина Пуул, управител на «Уотърсайд бийчуеър». По същото време миналата година, щом изложехме някой бански на витрината, веднага пристигаше купувач. Сега може да се смятаме за късметлии, ако на минаване някой хвърли поглед към витрината ни.“

Недвижимите имоти в градчето също доскоро бяха хит на пазара. Откриването на луксозния курортен и спа комплекс „Фар“ миналото лято подтикна не само местни инвеститори да вложат отрано парите си в нещо, което се очертаваше да се превърне в туристически бум. Оживлението около комплекса увеличи със 100% продажбите от предишната година, както и се отрази здравословно върху местната икономика. Тукашните дребни собственици и предприемачи, напълно стъписани и зашеметени, побързаха да заредят хладилниците и рафтовете. По всичко личеше, че Уинтър Харбър го чака най-успешният летен сезон досега.

И тогава започна да вали.

„Кой може да ги вини? — пита капитан Монти, собственик на едноименното яхтено пристанище в градчето. — След всичките тия щури бури и тела, на удавници по плажа е даже чудно, че толкова много хора изкараха лятото тук докрай. Уви, ако това място не беше мой дом, откакто майка ме е пръкнала и ми е дала път в живота, и ад щях да хвана курс към по-спокойни води.“

Икономическият спад се дължи просто на лош късмет — особено след като падналите пред последните десет месеца валежи са доста под обичайното ниво и слънцето грее непрекъснато още от Деня на загиналите във войните. Изглежда, онези, които се оказаха достатъчно смели да понесат бурите, ще бъдат възнаградени с идеално време това лято.

Ами онези, които не бяха толкова смели?

„Това си е за тяхна сметка — казва Пейдж Марчанд, внучката на Бети, основала местната знаменитост «Рибената чорба на Бети» пред 1965 г. Дори и потънал до коленете във вода, Уинтър Харбър си остава най-красивото място на земята.“

— Къде ви е табелата?

Вдигнах глава. От рязкото движение главата ми взе леко да пулсира. Прикрих вестника с едно от менютата, докато младата жена прекосяваше фоайето.

— Моля? — казах.

— Табелата ви. — Тя протегна към мен карта — от онези със залепени по тях фигурки и смешни рисунки, каквито раздават от Търговската камара в града. — Според тая карта тук би трябвало да се намира „Рибената чорба на Бети“, а не някакъв строеж.

— Това е ресторантът на Бети — отвърнах с усмивка. — Временно махнахме табелата, докато трае ремонтът. Но иначе приемаме клиенти както обикновено.

— Ето още една причина да се постараете хората да ви намират по-лесно, нали така?

Лицето ми пламна.

— Разбира се.

Тя ме гледа мълчаливо известно време, после се ухили.

— Е, чорбата ви наистина ли е толкова добра, колкото разправят?

— Даже по-добра. — Грабнах друго меню от рафта на стената и я поведох към салона.

— Тук има ли бар?

Забавих крачка и погледнах през рамо. Изглеждаше на моята възраст, най-много да беше година-две по-голяма. Най-много на двайсет, не повече.

— Мразя да се храня сама на някоя от обичайните маси — обясни тя. — А в баровете обикновено има телевизор — най-близкото нещо до компанията, от която имам нужда.

Сродна душа. Миналата година и аз дойдох сама в ресторанта на Бети с единственото намерение да бъда сред хора, но без да ми се налага да говоря за себе си, или за случилото се с Джъстин. Зачудих се дали това момиче не е дошло по същата причина, докато й показвах бара и подавах дистанционното.

— Сервитьорката ей сега ще ви вземе поръчката.

— Благодаря. — Тя взе менюто и ми обърна гръб. — Как ви е името?

Спрях и се обърнах към нея.

— Не че в заведението липсва обслужващ персонал. Пък и аз не съм от капризните клиенти, но може да заприличам на такава, ако се провикна „Ей, ти!“, за да привлека вниманието ви.

Изглеждаше добронамерена, но въпреки това се поколебах дали да отговоря. Това не беше въпрос, който клиентите често задават.

— Ванеса — казах най-накрая.

Тя протегна ръка.

— Натали. Благодаря още веднъж за гостоприемството.

— Добре сте дошли. — Разтърсих ръката й, беше топла, енергична.

После тя се съсредоточи върху телевизора, кацнал на една лавица високо под тавана. Аз пък поех към кухнята, за да открия някого, който да я обслужи. Тя имаше право. Ресторантът не изпитваше недостиг от персонал, защото и клиенти нямаше, но обслужването напоследък ставаше на случаен принцип, защото не се спазваше обичайният график.

— Мен ли търсиш? — Луис стоеше на задното стълбище и подпираше с гръб вратата отворена, докато пуши. — Моля те, кажи, че ти трябвам да свърша някоя работа.

— Точно така — отвърнах. — Но само за един клиент.

— И това ми стига. — Той хвърли цигарата на каменните стъпала и я загаси с тока на обувката си. — Ти направо ми спасяваш живота, скъпа приятелко.

Тъкмо се канех да попитам къде са сервитьорките, когато по стълбището към терасата за почивка на персонала се разнесоха забързани стъпки. Карла, младата сервитьорка, профуча край мен като размазано петно в черно и бяло и влетя през летящата врата в кухнята.

— Май ще е най-добре да я държа под око — казах. — Пейдж е заета с Бети и Оливър.

Луис вече включваше печката и, изглежда, не ме чу. Единствените други дежурни от персонала — момчето помощник в кухнята и специалистът по сосовете, прелистваха списания в другия край на помещението. Никой не ми обръщаше внимание, но въпреки това се чувствах някак неловко да стоя от вътрешната страна на летящата врата и да надничам през квадратното прозорче.

Разговорът продължи не повече от няколко секунди. Карла поздрави Натали. Натали попита за няколко блюда от менюто и Карла запелтечи в отговор, после зачака поръчката. Накрая тръгна към кухнята, но след това сякаш размисли и мина зад бара, наля две чаши — едната с вода, другата със студен чай — и ги занесе на Натали.

Продължих да наблюдавам дори след като единственият ни клиент остана сам. Не знам какво точно очаквах да видя — Натали да се озърне, за да види дали някой не гледа „тя“?!

Тя не го направи, разбира се. Просто седеше на бара, отпиваше от водата и сменяше каналите.

Явно ме хващаше параноята. Сигурна бях в това, макар да не знаех причината. Дали защото с нейната извънредно къса руса коса, кафяви очи и дълги загорели крака тя беше точно типът момиче, по което момчетата се лепят като на магнит. Или като мъжете — на сирени. А може би беше заради пулсиращата болка в главата — тя се появи за кратко и съвсем слабо, когато Натали влезе през вратата. Честите и мъчителни главоболия, които ми причиняваше Зара, винаги траеха по-дълго. Но Бети каза, че причината за това е била съвсем скорошното преобразяване на Зара и че тя все още не е умеела да контролира сигналите, които тялото й изпращало към останалите сирени. Сигурно въздействието им не е толкова интензивно, когато идват от по-опитни сирени.

А може би просто така щеше да бъде от тук нататък. Заради всичко преживяно щях да гледам с подозрение всяко непознато красиво момиче, което срещна, независимо колко мило е то и колко усилено се опитвам сама себе си да убедя в противното.

Час по-скоро трябваше да го преодолея. Годината в колежа и без това нямаше да е от лесните. Едва ли щях да оцелея там без подкрепата поне на една нова приятелка.

— Горе главата, управителко-спасителко.

Обърнах се точно когато Луис ми подаваше два хартиени плика.

— Храна за из път на двамата Кармайкъл. — Той кимна по посока на прозореца над мивките. — Така ми беше доскучало, че приготвих пакетите още преди час и пържените картофки сигурно са изстинали. Но на един гладен мъж всичко му се услажда, нали така?

— И аз така съм чувала. — Притиснах пакетите до гърдите си и ги задържах там. Усещах ударите на сърцето си дори през сандвичите. — Ей сега се връщам.

Хвърлих бегла усмивка към Натали, когато влязох в салона и минах покрай бара. Тя почти не откъсна очи от екрана на телевизора. След това буквално префучах през оставащото разстояние до фоайето… където ме чакаше Кейлъб.

— Здрасти — каза.

— Здрасти. — Опитах се да скрия разочарованието си, докато му подавах пакетите. — Заповядай. Както обикновено, за сметка на заведението.

— Всичко…

— Е наред — завърших вместо него, досещайки се, че май не съм успяла с прикритието. — Наистина, всичко е наред.

И всъщност така беше. Просто се надявах, даже повече, отколкото си давах сметка, че след като се е погрижил за мен при къщата край езерото онзи ден, сега Саймън може да дойде и за пакетите с обяда. Но Кейлъб нямаше нужда да знае това.

— Радвам се да го чуя. — Той кимна кратко и пое пакетите. — Благодаря. До утре.

— Дадено. Лека вечер.

И той си замина. Върнах се при стойката на салонния управител, отворих вестника и се втренчих в думите, без да ги чета. Покрай стържещия шум от трионите и ангажираното ми с други мисли внимание не усетих, че някой е приближил, докато не застана пред мен и не заговори.

— Луис да не би погрешка да е пъхнал картофките във фризера, вместо във фурната?

— Съжалявам, аз…

Замрях. Всичко замря. Гласът ми. Трионите. Времето.

Сърцето ми.

— Саймън. — Не усетих устните ми да се движат, но някак успях да произнеса името му. — Не бях… Мислех си… Ти ли…?

Ъгълчетата на устата му се повдигнаха. Не беше точно усмивка, но не беше и мръщене.

— Имаш брада.

Това беше първото безопасно нещо, което ми дойде на ума. Започнах да се треса в мига, когато го казах… но когато той се разсмя, спрях.

— Така е. — Прокара длан по светлокестенявата четина, която очертаваше челюстта му. — Май така излиза. Изглежда рибарите са ми повлияли.

— Не са ли добри бръснари?

— Правят удивителни неща с ножа и пъстървата, но не са толкова добри с бръснача и собствената си кожа.

Усмихнах се безпомощно и взех да си блъскам главата какво още да кажа. Всичко друго, освен липсваш ми. Обичам те. Бих дала всичко, каквото и да е, само дай още един шанс да оправя нещата между нас.

За добро или лошо, той пръв заговори.

— Кейлъб се притеснява за теб.

Погледите ни се срещнаха. Той сведе очи.

— Наистина ли? — попитах.

— Каза, че изглеждаш… на ръба. Напрегната. И малко уморена.

И Кейлъб е схванал всичко това едва от няколко разменени реплики? Благодарение на работата си, го бях виждала няколко пъти, но разговорите ни не продължаваха повече от трийсетина секунди, нито стигаха по-далече от обичайните любезности. Ами какво да кажем за внезапно обзелата ме дрямка край езерото? Разбирам тя да е разтревожила Саймън — нали той ме откри. Но не и Кейлъб, който не ме беше видял.

— На него му е ясно, че сигурно ти е трудно да си отново тук — продължи Саймън с поглед все така забит във върха на маратонките. — Особено точно сега, когато родителите ти продават къщата край езерото. Това би разтревожило всеки.

Наблюдавах го, кръстосал ръце на корема си и пристъпващ от крак на крак.

— Той обаче се чуди… — Саймън вдигна глава. Погледът му срещна моя и се задържа. — Дали няма и нещо друго?

Да. Ти ми липсваш. Обичам те. Всичко бих дала…

— Аз съм повелителят на арената. Повелителката. Каквато щете. — Пейдж въведе Бети и Оливър във фоайето. — Ванеса ще ви каже.

Отместих поглед от тях към Саймън, когото те не бяха забелязали и който вече не ме гледаше, после отново към тях.

— Какво да ви кажа? — попитах.

— Въпреки че по-голямата част от ресторанта прилича на цирк, аз имам грижата. Всичко е под контрол.

— Но ние се бяхме споразумели да се пребоядиса само фасадата — каза Бети. — Не и отвътре. Дума не е ставало за нов портал, осветителни тела или врати.

— Които са напълно излишни — допълни Оливър. — И старите вършат чудесна работа.

Пейдж се обърна към мен. Излязох иззад стойката на салонния управител.

— С радост бих си побъбрила с вас, но ми трябва минутка да…

Приема поръчката на Саймън за обяд. Точно това се канех да кажа.

Ако Саймън не беше си тръгнал.