Дейвид Годман
Нищо никога не се е случвало (3) (Биография на Пападжи)

Ранен живот

В началото на ХХ век районът около Лиалпур, град в западен Пенджаб, е бил до голяма степен погранична територия. Британското правителство, в силното си желание да засели територията, предлагало дарение от двеста декара на всеки, които се наеме да разчисти горската земя и да я обработва. Един нов напоителен канал превърнал селското стопанство в жизнеспособна търговска възможност, което накарало хиляди хора от други, по-бедни райони на Индия да мигрират там. Град Лиалпур е бил построен от британците през деветнадесети век, за да бъде център на тези нови начинания. Наречен е на един от висшите британски администратори и централните му улици наподобяват линиите на Флага на Обединението — британското знаме. Повечето от местните жители в областта Лиалпур са били мюсюлмани, но по-голямата част от новопристигналите, които се заселват в самия град, са били сикхи или индуси, които отиват там, за да създадат свой поминък. Когато първата вълна на заселване завършила, населението на Лиалпур е било около 40 000 души, от които близо половината са били сикхи и индуси.

Семейството на Пападжи не е било част от тази миграционна вълна от фермери. То принадлежало на малка браминска общност, която е живяла в района в продължение на много поколения. Един от предците на Пападжи е бил пандит^[1] [професионален учен] в двора на Махарадж Ранджит Сингх, последният владетел на Сикхското кралство, управлявало по-голямата част от Пенджаб до средата на миналия век. Групата брамини, към която принадлежи Пападжи, традиционно са били пандити, но бащата на Пападжи, Пармананд, къса със семейната традиция и започва да работи в железниците като началник-гара. По това време британското правителство се нуждаело от голям брой грамотни, образовани хора, които да управляват тяхната администрация, така че за браминските общности, които по традиция са били образованият елит на Индия, се отваряли много нови възможности за работа.

Около 1911 г. Пармананд се оженил за 16-годишно момиче на име Ямуна Деви. По това време той самият е бил на двадесет години. Две години по-късно се ражда Пападжи, който става първото от деветте им деца. Традицията повелявала бебето да се роди във фамилния дом на майката, който е бил в малко селце наречено Мураливали на около осемдесет километра североизточно от Лиалпур.

В по-ранни източници за живота на Пападжи се твърди, че рождената му дата е 13 октомври 1910 г. Обаче доказателствата, които събрах от негови документи, от семейството му, от хора, които са го познавали, когато е бил млад, и от случките, които самият Пападжи разказва за своя ранен живот, ме накараха да вярвам, че той е роден на 13 октомври 1913 г. Макар че Пападжи е наясно, че в официалните му документи е посочена тази по-късна дата, той е на мнение, че тези документи са неточни и действителната му година на раждане е 1910. При написването на този разказ аз избрах по-късната година, а своите съображения съм изложил по-подробно в „Източници и бележки“.

Тъй като Пармананд е бил многократно прехвърлян от една гара на друга и често е работел в отдалечени части на страната, където няма възможност за настаняване на семейството му, първоначално Пападжи не живеел заедно с него. Първите си шест години Пападжи прекарал най-вече с майка си в Мураливали в дома на баба си и дядо си по майчина линия. Най-близкият град бил Гуджранвала — областен център, на около десет километра разстояние. В края на този период Пармананд купил къща в Гуру Нанак Пура — малък брамински анклав в южната част на Лиалпур. Въпреки че Пармананд продължавал да живее и работи в различни части на Пенджаб и Балучистан и често взимал семейството със себе си на новите си местоназначения, къщата в Лиалпур останала главният им семеен дом до разделянето на Индия през 1947 г.

Пападжи има бегли спомени за това, че са се местели от град на град и не помни много подробности.

„Цял живот пътувам — ми каза той веднъж — Прекарах целия си живот местейки се от място на място. Докато старостта не ме принуди да се установя в Лакнау в края на 80-те години, никога не съм прекарвал повече от година и нещо на едно място.“

В допълнение към честите премествания, налагани от професията на баща му, Пападжи също така е бил взиман и на много екскурзии. Всяка година в горещия летен сезон цялото семейство взимало поне един месец отпуска, за да пътува до Хардвар — свещен град на брега на река Ганг. На това място Ганг напуска подножието на Хималаите и навлиза в равнините на Индия. Любовта на Пападжи към Ганг и по-специално към Хардвар, която продължава през целия му живот, води началото си от тези ранни години, когато е прекарвал много седмици всяка година в игра покрай реката.

 

 

Цял живот бях притеглян към Хардвар. Дори когато бях малък, ходехме там с родителите ми за поне един-два месеца всяка година. Баща ми работеше в железниците, затова получавахме безплатни билети за пътуване до там и обратно. По време на нашите двумесечни летни ваканции той си взимаше отпуска и идваше с нас в Хардвар. Научих се да плувам в Ганг, когато бях само на пет години. В тази ранна възраст дори успявах да преплувам реката от единия до другия бряг.

 

 

И двамата родители на Пападжи са били религиозни и практикуващи индуисти. Ямуна Деви изпълнявала бхаджани [молитвени песни] пред жените от нейното село, а Пармананд е бил почти фанатично отдаден да прави джапа с „Джай Ситарам“. Джапа означава повторение на Божие име. Самият Пападжи усещал естествено влечение към духовния живот, но то не се проявявало в обичайните външни практики. Вместо това, още от три-четири годишна възраст нататък, той си сядал тихо в усамотение, със затворени очи, и потъвал в потока на тишината течаща през него. Ранните му духовни дейности толкова впечатлили родителите му, че те му дали прякора „Рам“. Рам е герой на Рамаяна, считан за въплъщение на Бог Вишну. В по-общ смисъл, „Рам“ също така е и популярно име на Самия Бог.

Пападжи има малко спомени от ранното си детство, но аз научих много подробности от по-малката му сестра Сумитра. Макар че вероятно е била твърде малка, за да е свидетел на някои от събитията, странното поведение на Пападжи от ранните му години се превърнало в част от семейния фолклор. Говорих с нея в дома й в Делхи през 1994 година. В отговорите си тя винаги наричаше Пападжи „Бай Сахеб“, израз на пенджабски, който означава „уважаван по-голям брат“.

 

 

Дейвид: Кои са най-ранните ти спомени от живота на семейството?

Сумитра: Родена съм през 1918 г., така че съм с пет години по-малка от Бай Сахеб. Съответно, най-ранните ми спомени са от 20-те години на миналия век. Баща ни беше началник-гара на много различни места. Той често не си беше вкъщи, а ние трябваше доста да се местим от град на град.

Дейвид: Можеш ли да си спомниш някое от многото места, където баща ти е работил като началник-гара?

Сумитра: Това бяха предимно много малки населени места. Едно от тях се наричаше Чийчон Ки Малиан. Това беше по линията от Лиалпур до Лахор. Той беше изпратен в Гати и Убас Пур, които са близо до Лиалпур. Имаше гара, наречена Дад Патиани близо до Харапа, а веднъж той работеше в Мултан. Имаше и други места, но не мога да си спомня имената.

Дейвид: Винаги ли ходехте с баща си, когато го преместваха, или останалата част от семейството оставаше на едно място?

Сумитра: Обикновено ходехме с него, където и да отидеше. Прехвърляха го на всеки няколко години. Където и да отидехме ни биваше осигурено настаняване в правителствени жилища. В началото, местата, където ни пращаха бяха много малки. Те бяха села с малко удобства. Ходехме направо до нивите, за да купуваме зеленчуци от фермерите, защото често нямаше от къде другаде да ги вземем. Отглеждахме биволи, които ни осигуряваха мляко и сметана. Всички много обичахме млякото и сметаната, никога не можехме да им се наситим.

Като бяхме малки около нас винаги имаше биволи. Понякога те дори живееха с нас в къщата. Бай Сахеб и брат му ги водеха на паша в близките джунгли. Имаше много змии на тези места, толкова много, че даже пълзяха по теб ако седнеш някъде дори за кратко. Бай Сахеб ми каза, че те понякога ядели храната, която си е взел за обяд. За него това не беше проблем, защото той никога не се е страхувал от змии. Когато беше много малък, той ги хващаше зад главата им и ги размахваше около главата си. Обичаше да си играе със змиите.

Дейвид: Как се забавлявахте из тези затънтени места? Как ви минаваше времето?

Сумитра: Забавлявахме се много като си играехме с влаковете. Играехме си вътре в тях, когато пристигаха на гарата, а когато се движеха по перона се качвахме и слизахме от тях.

Бай Сахеб беше много палав. Той си правеше много шеги с магазинерите. Собствениците на магазини често оставяха бизнеса си в ръцете на млади момчета през горещата част на деня или когато нямаше много работа. Бай Сахеб ги изчакваше да спрат да гледат и тогава минаваше по улицата и ги пръскаше с топла вода. Веднъж дори хвърли гореща пепел по тях.

Дейвид: Пападжи ми каза, че когато бил много малък, майка му го е наричала „Рам“. Как е получил това име?

Сумитра: Когато беше много малък, той мажеше тялото си с кал и правеше пуджапат [ритуални молитвени практики, включващи пуджа, джапа и рецитация на духовни текстове]. Докато беше в това състояние той многократно повтаряше: „Аз съм Рам. Аз съм Рам“. Поради това, баща ни на шега му даде прякора „Рам“. Името се задържа и родителите ни в крайна сметка го наричаха „Рам“.

 

 

Името „Рам“ не е просто прякор от детството. В средата на 70-те години попаднах между поклонници, които още го наричаха с това име. Все пак родителите на Пападжи обикновено го наричали Харбанс, умалителна форма на Хариванш.

 

 

Дейвид: С какви други духовни неща се занимаваше той? Какво помниш от ранния му духовен живот?

Сумитра: Той посещаваше ашрами на садху, които бяха извън града. Често оставаше там до късно през нощта. Когато майка ни веднъж му се скара, че се е прибрал късно след едно такова посещение, той отговори: „Аз бивол ли съм, че да трябва да съм вкъщи до шест, за да можеш да ме издоиш?“ Понякога, когато не се прибираше, баща ни ходеше да го търси в садху бела [лагер на садху], който се намираше точно след края на града. Това беше когато живеехме в Лиалпур. Татко винаги знаеше къде да го намери. Когато Бай Сахеб изчезваше, винаги можеше да бъде открит при местните садху.

 

 

Садху са индуски монаси, които често водят странстващ живот, скитайки се из провинцията и просещи храна. Групата садху, която живеела до Лиалпур, не била от индуси, а принадлежала на една прочута със своята дивост мюсюлманска секта наречена „Маст Каландър“, известна със своите танци, пеене и ексцентрично, нестандартно поведение. През 1995 г. Пападжи нарече един от своите поклонници „Маст Каландър“. Мъжът не беше запознат с традицията им, затова попита Пападжи за повече информация.

 

 

Маст Каландър: Можете ли да ми разкажете някакви истории за Маст Каландърите, които сте срещали?

Пападжи: Когато бях много млад, една група от тези хора къмпингуваше на края на града ни. Те винаги се обличаха в черно и носеха метални гривни на китките си. Когато напяваха и пееха, те удряха тези гривни с пръчка по много ритмичен начин. Бяха щастливи, безгрижни хора, които просто обикаляха наоколо и повтаряха „Маст Каландър, Маст Каландър“ — така бяха получили и името си. Повечето хора в Пенджаб малко се страхуваха от тях. Всички смятаха, че тези Маст Каландъри са опасни, както и малко луди, но аз харесвах тяхната компания. Когато си Маст Каландър не ти пука за нищо. Те дори не просеха за храната си. Пееха и танцуваха, дрънкаха си гривните, викаха „Маст Каландър!“ и това беше достатъчно да накара хората да идват и да им дават храна. Всяка нощ, от 10 ч. вечерта до 6 ч. сутринта, те си имаха програма с песни и танци в лагера си. Аз обичах да присъствам, но знаех, че родителите ми никога няма да ми разрешат да остана с тях цялата нощ.

Понякога казвах на майка ми: „Уговорих се да остана у един мой приятел, за да можем заедно да си напишем домашните. Ще прекарам нощта там и утре сутрин ще отида на училище направо от дома им.“

Така, докато родителите ми си мислеха, че уча или спя, аз бях навън с Маст Каландърите, гледайки ги как танцуват и пеят. Те наемаха местните проститутки да дойдат и да танцуват за тях. Тези жени, разбира се, искаха да им се плаща. Лидерът на Маст Каландърите от Лиалпур владееше някакви сидхи [свръхестествени сили]. Той можеше да материализира монети рупии, когато си пожелае, така че можеше винаги да плаща за забавлението на групата си. По онова време една рупия беше много пари. В днешно време, човек вероятно трябва да похарчи сто рупии, за да купи нещата, които тогава можеше да купи с една. Този човек изглежда имаше неограничен приток от рупии на монети. Той просто потъркваше ръка по коляното си и в нея се повяваше една монета от рупия. На всички момичета, всеки път, когато танцуваха им се даваше по една монета от рупия, което го направи много популярен сред тях. Обичайната им тарифа беше много по-ниска от това. В днешно време, хора като Сатя Сай Баба материализират вибхути [свещена пепел] за своите поклонници, но какво може човек да се направи с вибхути? Да материализираш пари, за да плащаш за забавлението си е доста по-практично постижение.

 

 

Винаги когато Пападжи изчезвал, родителите му знаели, че най-вероятно ще го намерят в садху бела на края на града.

Веднъж, когато баща му отишъл да го прибере, Пападжи му казал: „Защо си дошъл да ме търсиш, а не ме оставиш при Бога?“

Пармананд никога не му разрешавал да остава с групата. Въпреки че редовно назидавал садху за това, че позволяват на сина му да прекарва толкова много време там, Маст Каландърите продължавали да позволяват на Пападжи да гледа техните представления.

В книгата „Интервюта с Пападжи“ аз разказах друга случка от ранните му години. Ето версията на Пападжи:

 

 

По време на детството ми, другите момчета пресъздаваха своите фантазии, като играеха на войници или се правеха на известни спортисти или владетели. Аз обаче, имах желание да имитирам садху. Не знаех нищо за вътрешния живот на тези хора, но бях доста доволен просто да им подражавам външно. Особено си спомням един ден, когато реших да си играя да бъда гол садху и убедих сестра ми да се включи в играта. Съблякохме се, намазахме телата си с дървесна пепел, за да имитираме вибхути и седнахме с кръстосани крака пред един огън, които запалихме в градината ни. Това беше най-многото, което можехме да направим, защото не знаехме нищо за медитация или йога. Един от съседите ни случайно погледнал над общата ни градинска ограда и бил разбираемо шокиран да види там голо момиче, намазано с пепел. Ние бяхме толкова невинни, въобще не ни беше хрумвало, че е неуместно малко момиче да седи навън без дрехи върху себе си. Съседът повика майка ни и играта рязко приключи.

 

 

Попитах Сумитра за това, предполагайки, че може би тя е била сестрата в тази история.

 

 

Дейвид: Пападжи разказа една история за това как веднъж се съблякъл чисто гол, намазал се с дървесна пепел и седнал в градината, преструвайки се на садху. Каза, че е убедил една от сестрите си също да се съблече и да се присъедини към него. Ти ли беше тази сестра?

Сумитра: [смее се] Не, не бях аз. Това беше дъщерята на един от съседите ни. Казваше се Шейла. Майка й много се ядоса, когато я видя седнала в нашата градина без дрехи и дойде да се възмущава пред майка ни: „Какво правят? Какво правят?“ Тя не можеше да разбере, че това са само две деца играещи, че са садху. Ние знаехме, че той обича да се прави на садху, но беше трудно да убедим съседите, че това е просто невинна игра.

Дейвид: Значи той често е седял така?

Сумитра: Често седеше с кръстосани крака на пода. Когато приятелите му идваха на гости, той караше и тях да сядат в същата поза на пода. За Бай Сахеб това не беше просто игра. Той често навлизаше в състояние, в което беше лесно да се види, че той се преобразява по някакъв начин. Лицето му се променяше напълно, до такава степен, че вече не приличаше на човека, когото познавахме. Също така, по време на тези трансформации косата му настръхваше.

Веднъж, след като излезе от едно такова състояние го попитах: „Къде отиваш, когато изглеждаш така?“

Той отговори: „Това не е като пътуване с влак. То е по-скоро като полет във въздуха със самолет.“

 

 

Нощите му в лагерите на садху и часовете прекарани у дома, потопен в медитативни състояния, му оставяли малко време за училищната му работа. Това не го притеснявало, тъй като и без това той нямал интерес към нея.

 

 

Не си пишех домашните, когато бях на училище. Предпочитах да си прекарвам времето в игра. На следващия ден отивах на училище с разтреперени колене, знаейки, че вероятно ще бъда наказан, защото съм без домашни, но въпреки това не ги пишех. Да играя беше много по-забавно. За ненаписаните домашни понякога ни биеха с пръчка, но най-често учителят ни караше да стоим прави по цял ден. Харесваше ми да стоя прав. Беше много по-добре от това да седиш, опитвайки се да решаваш задачите, които учителят постоянно даваше. Самият учител не можеше да ни бие; той можеше само да ни изпрати при главния учител, защото всички пръчки се държаха в неговия кабинет.

Никога не си давах много зор докато ходех на училище. Харесваше ми да играя с моите приятели и обичах да излизам при садху през нощта, но нямах никакво време за училищна работа. Бях вратар в момчешкия футболен отбор, така че бях свикнал да стоя наоколо, без да правя нищо за дълги периоди от време. Вратарят не участва често в играта, през повечето време той просто си стои там и чака нещо да се случи.

Учителят ми вдигна ръце от мен. Влизах в класната стая, той ме питаше за домашното и когато му казвах, че не съм го написал, ме пращаше на моето място в ъгъла, където прекарвах деня с лице към стената. Понеже тези наказания не подействаха, той започна да ме оставя прав до чина по цял ден. Той смяташе, че аз накрая ще се уморя и ще искам да седна на чина, но аз така и не отстъпих. Тренировките ми като вратар ме подготвиха да стоя прав през целия ден, без да изпитвам дискомфорт.

Ако не бях в настроение да стоя прав до чина си цял ден, изобщо не отивах на училище. Излизах и си играех сам. Аз лично мисля, че играенето е по-полезно за малките деца, отколкото седенето на чин по цял ден и изучаването на книги. Мисля, че знаех това по онова време. Винаги имах това усещане в себе си: „Защо да си губя времето в изучаване на книги, когато вместо това мога да изляза и да играя?“

 

 

Ключовото събитие в детството на Пападжи е било едно дълбоко преживяване, което е имал, когато семейството му е било на гости при роднини в Лахор. Тъй като той веднъж ми го описа като „най-ранният ми спомен“, вероятно то предхожда всички останали случки, които е разказвал до сега. Всъщност мисля, че би било справедливо да се каже, че всички специални преживявания от детството и юношеството му са били следствие на това единствено събитие.

 

 

Беше 1919 г. Британците, след като наскоро бяха триумфирали в Първата световна война, дадоха на всички ученици едномесечна ваканция, за да могат да се включат в тържествата за победата. Даже ни дадоха малки значки, които да носим за отпразнуване на победата. Майка ми реши, че тази непланирана ваканция е идеална възможност да посетим някои от роднините ни, които живееха в Лахор. Посещението трябва да е било през лятото на тази година, защото ясно си спомням, че по онова време беше сезонът на мангото.

Една вечер, докато всички седяхме в къщата на роднините в Лахор, някой започна да приготвя напитка от манго, мляко и бадеми за всички. Това би трябвало да е много апетитно лакомство за момче на моята възраст, но когато ми беше поднесена чаша от напитката, аз не направих опит да протегна ръка и да я взема. Не че не исках да я пия. Истината беше, че току-що аз бях обхванат и погълнат от състояние, което ме направи толкова омиротворен и щастлив, че не можех да реагирам на предложената чаша. Майка ми и другите присъстващи жени бяха едновременно изумени и разтревожени от внезапното ми бездействие. Всички ме наобиколиха, опитвайки се да разберат какво се е случило и какво да направят. По това време очите ми бяха затворени. Макар че не бях в състояние да отговоря на техните въпроси, можех да чуя дискусията около мен и напълно осъзнавах опитите им да ме върнат в обичайното ми състояние. Те ме разтърсиха, нежно ме пляскаха по лицето, щипеха ме по бузите, някой дори ме вдигна във въздуха, но нищо не предизвика някакъв физически отговор от мен. Това не беше проява на упоритост от моя страна. Преживяването беше толкова поразително, че на практика бе парализирало способността ми да реагирам на всякакви външни стимули. За около час те опитваха всичко, за което се сетиха, за да ме върнат в нормално състояние на съзнанието, но всичките им опити се провалиха.

Аз не бях болен, това не беше ми се случвало преди и малко преди това да започне, аз нямах никакви странни симптоми. Поради внезапността на събитието, тъй като до тогава никога не ми се беше случвало такова нещо и понеже никакво разтърсване не можеше да ме събуди, семейството ми стигна до заключението, че внезапно и мистериозно съм бил обладан от зъл дух. В онези времена нямаше психиатри, при които да ме заведат. Когато нещо подобно се случеше, стандартното решение беше да се отведе жертвата в местната джамия, където мулата [мюсюлмански свещеник] да извърши екзорсизъм. Дори водехме биволите си при него, когато се разболееха или спираха да дават мляко, като се надявахме, че неговия екзорсизъм и мантри по някакъв начин ще премахнат нещастието.

И така, въпреки че произхождах от индуско семейство, ме занесоха в местната джамия и ме показаха на мулата. Той напяваше няколко думи, като същевременно прекарваше някакви метални щипки над тялото ми. Това беше стандартен начин за извършване на екзорсизъм. Мулата, с обичайния си оптимизъм каза, че аз скоро ще се възстановя, но усилията му, като тези на моето семейство преди това, не успяха да ме изкарат от състоянието, в което бях. Все още парализиран, бях пренесен вкъщи, където ме сложиха в леглото. В продължение на два пълни дни останах в това умиротворено, блажено, щастливо състояние, неспособен да общувам с никого, но все пак напълно осъзнат за всичко, което се случваше около мен.

В края на този двудневен период отново отворих очи. Майка ми, която беше пламенна Кришна бхакта [поклонничка], дойде при мен и ме попита: „Видя ли Кришна?“

Виждайки колко съм щастлив, тя се беше отказала от първоначалната си идея, че съм обсебен, и я замени с теорията, че съм имал мистично преживяване включващо нейното любимо божество.

„Не — отговорих аз — всичко, което мога да кажа за това е, че бях много щастлив.“

Що се отнася до първопричините, аз бях в неведение толкова, колкото и семейството ми. Не знаех какво бях преживял, нито какво предизвика внезапното ми потъване в това интензивно и парализиращо щастие.

Казах на майка ми, която продължаваше да ме разпитва: „Беше страхотно щастие, страхотен покой, страхотна красота. Повече от това не мога да кажа.“

Майка ми не се отказваше от теорията си. Тя отиде и донесе една картинка с изображение на Кришна като дете, показа ми я и попита: „Видя ли някой като този?“

Отново й казах: „Не, не видях.“

Въпреки че това не съвпадаше с моето собствено, директно преживяване, майка ми някак си ме убеди, че щастието ми е било причинено от влизането ми в контакт с Кришна. Тя ме насърчи да стана поклонник на Кришна, казвайки ми, че ако медитирам върху Кришна и повтарям Неговото име, преживяването ми с Него рано или късно ще се върне.

 

 

Този разказ, с малки модификации, е описан в книгата „Интервюта с Пападжи“. През 1995 г., когато финландският журналист на име Риши го интервюира, Пападжи добавя няколко допълнителни подробности:

Сълзи капеха от очите ми по време на преживяването. Те бяха сълзи на щастие. Майка ми искаше да разбере защо плачех, но аз не можех да й кажа. Дори не си спомнях, че съм плакал. Майка ми се тревожеше за мен и през следващите няколко дни не ме изпускаше от поглед. Дори ме накара да спя с нея.

Няколко дни по-късно се върнахме в Лиалпур и аз се върнах на училище. Но през цялото време в съзнанието ми се въртеше една мисъл: „Какво е това, което ми дава това щастие през цялото време?“ Това щастие постоянно ме теглеше към себе си. Не оставяше вниманието ми да отиде никъде другаде.

Къщата ни имаше голяма градина, в която имаше един портокалов храст. Всеки ден, когато се прибирах се от училище сядах зад храста с книга в ръце. Не ме интересуваше съдържанието на книгата. Тя беше просто за да убеждава родителите ми, че си уча уроците. Не мога да опиша какво се случваше вътре в мен, освен да кажа, че нещо ме теглеше далеч от всички дейности на света.

Как ми дойде това преживяване? Не знам. Случи се без никакви усилия от моя страна. Не бях направил нищо, за да го получа, нито пък бях чувал за такива преживявания да са се случвали на други хора. Никой в семейство ми не беше споменавал за такива състояния. По това време не знаехме хинди или санскрит, така че никога не сме били изложени на философските произведения на тези езици. Ние учехме персийски и урду в училище и у дома, и можехме да прочетем някои от поемите на тези езици, но тези няколкостотин годишни поеми на практика не ми помогнаха да разбера какво се бе случило.

 

 

Риши: Какъв беше ефектът от това преживяване в живота Ви?

Пападжи: Първо, не бих го нарекъл преживяване, защото за да има преживяване трябва да има преживяващ и нещо, което се преживява. Нямаше нито преживяващ, нито преживявано. Нещо ме теглеше навътре, но това, което ме теглеше нямаше форма. Не знам какво беше. Но ти питаш за ефекта. Това е по-лесно да се опише. От този момент до сега аз винаги съм бил щастлив. Щастието, което усещах докато бях парализиран, не ме напусна, след като телесните ми функции се нормализираха. Това вътрешно щастие остана, но още не знам какво е то.

 

 

Преди няколко години, през 1994 г., по време на един от редовните си сатсанги в Лакнау, той отново подчерта неописуемия характер на случилото се с него:

 

 

Не виждах нищо. Изобщо не възприемах нищо, така че как въобще бих могъл да го опиша? Единствената фраза, която се доближава до описанието на това, което усещах, е „безпричинно щастие“. Винаги когато ме питат за това, което се случи в този ден, аз се потапям отново в това място на щастие, място, което е напълно отвъд времето. Не мога да го опиша, но чувството още го има, въпреки че се случи преди много десетилетия. Не мога да го нарека „нищо“ и не мога да го нарека „нещо“. Бях много осъзнат, но за какво бях осъзнат не мога да кажа. Понякога го наричам празнота, но това не е задоволително. Тази дума не предава радостта и чистото щастие на това състояние.

 

Оставям на Риши да зададе следващия, очевиден въпрос:

Риши: Защо станахте такъв пламенен поклонник на Господ Кришна след такова дълбоко преживяване на Себето?

Пападжи: Вече ти казах, че това не беше преживяване от какъвто и да е вид, защото в него нямаше преживяващ. Що се отнася до това, че е било преживяване на Себето, по онова време аз дори не знаех какво означава този термин.

Майка ми беше поклонничка на Кришна, както са и милиони други хора из цяла Индия. Аз възприемах историите и традициите на Кришна бхакти [отдаденост на Кришна] от нея, докато те станаха част и от моя живот. Аз се влюбих в Неговата форма, защото, за мен, Той беше толкова красив човек.

По онова време аз бях много невинен, така че връзката ми с Него не беше според обичайните ритуали. Повечето Кришна бхакти се отнасят към Него като към велико същество, като към самия Бог, и се опитват да Го обичат така както отдаденият обича Бога. Бог е самата любов. Той не се нуждае от любов от никого. В началото на практика не бях Негов поклонник. Аз бях просто Негов приятел. Обичах Го като приятел, затова Той идваше и си играеше с мен в тази форма. Не се отнасях с Него като с Бог. Просто се смеех и играех с Него по същия начин, по който го правех и с всяко друго момче на моята възраст.

 

 

Следвайки съвета на майка си, Пападжи започнал да изпълнява традиционни бхакти садхани [молитвени практики]. Резултатите били незабавни.

 

 

Майка ми сама ме научи как да изпълнявам всичките различни ритуали и практики свързани с култа към Кришна. Веднъж щом започнах, не след дълго развих интензивна и страстна любов към формата на Кришна.

Особено ме привличаше една картинка на детето Кришна, същата, която майка ми ми беше показала в последния ден от моето преживяване. За мен, лицето му беше толкова неописуемо красиво, толкова магнетично привлекателно, че нямах трудности да изливам цялата си любов и преданост в него. Беше отпечатана в чужбина и някак си неуместно имаше надпис „Произведено в Бавария“.

В резултат на тези интензивни бхакти практики, Кришна започна да се явява пред мен, приемайки същия вид като на картинката. Той редовно ми се явяваше нощем, играеше си с мен и дори се опитваше да спи в леглото ми. Бях много невинен по онова време. Аз не осъзнавах, че ми се явява едно от великите божества на индуизма и че някои Негови поклонници чакат цели животи, за да Го зърнат даже веднъж. Наивно си мислех, че за Него е съвсем естествено да се появява в спалнята ми и да си играе с мен.

Физическата му форма бе толкова истинска, колкото и моята — можех да я усетя и да я пипна — но Той можеше да се появява и в по-фина форма. Ако си покриех главата с одеяло, все още можех да Го виждам. Даже когато затворех очи, образът Му пак беше пред мен. Този Кришна беше пълен с игрива енергия. Той винаги се появяваше, след като си лягах и Неговата детска и ентусиазирана игривост ме държеше буден и ми пречеше да спя. След като свикнах с първоначалните му посещения, започнах да усещам, че Неговите появи стават малко досадни, защото Той ми пречеше спя дори когато бях много уморен. Докато се опитвах да измисля някакъв начин да Го накарам да си отиде, ми хрумна, че би било добра идея да го изпратя да види майка ми. Знаех, че като пламенна Кришна бхакта, тя също много би се радвала да Го види.

Една вечер го попитах: „Защо не отидеш и не спиш при майка ми? Ти не ми даваш да спя. Отиди при майка ми, вместо при мен.“

Кришна изглежда не се интересуваше от компанията на майка ми. Той никога не отиде при нея, защото предпочиташе да прекарва цялото Си време с мен.

Една вечер майка ми дочу как си говорим и попита: „С кого си говориш?“

„Говоря си с твоя Кришна — отвърнах простодушно — Той ме безпокои през нощта и не ми дава да спя. Ако си затворя очите пак Го виждам, понякога дори по-ясно, отколкото когато са отворени. Понякога си покривам главата с одеяло, но продължавам да Го виждам. Той винаги иска да спи с мен, но аз не мога да спя докато е тук.“

Тя влезе в стаята да види какво става, но не Го видя. За всичките пъти, когато Кришна идваше вкъщи, тя не можа да Го види нито веднъж.

Когато Го нямаше, аз винаги изпитвах желание да Го видя. Наистина исках да Го виждам и да играя с Него. Единственият проблем беше, че често, когато идваше аз бях толкова уморен, че чувствах, че Той трябва, след известно време, да ме остави на мира, за да мога да си легна и да поспя малко.

Той не идваше всяка вечер. Понякога Го виждах, друг път не. Никога не се усъмних в Неговата реалност; никога не си помислих, че е някакво видение. Дори веднъж му написах пощенска картичка, за да му кажа колко много Го обичам. Изпратих я по пощата и въобще не бях изненадан, че получих отговор от Него, с редовна пощенска марка, надлежно подпечатан и доставен от пощальона. За мен Той беше толкова реален, че изглеждаше съвсем естествено да си кореспондирам с Него по пощата.

От момента, в който Кришна дойде за първи път в живота ми, интересът ми към училищната работа намаля още повече. Седях в клас, привидно внимавах, но умът и сърцето ми бяха в образа на Кришна. Понякога, когато в мен се надигаха вълни на блаженство, аз се отдавах на това състояние и губех връзка с външния свят.

 

 

Майката на Пападжи често пеела бхаджани в дома си или другаде в квартала. Всички местни жени се събирали и пеели песни, възхваляващи Кришна. Пападжи си спомня, че е присъствал на много от тези церемонии.

 

 

Когато бях момче на шест години и в продължение на години след това, майка ми ме водеше на сатсанги в квартала. Вечерно време се събираха около двадесет жени да пеят бхаджани. Пеехме и отмервахме ритъма с пляскане на ръце, удряне на барабани и дрънкане с чимтас — музикален инструмент, който изглежда като чифт дълги щипки с месингови пръстени в краищата, като звукът се получава чрез удряне на двете страни една в друга. Често през нощта тя ме взимаше със себе си, когато излизаше да танцува рас лила [танци в чест на Кришна]. В онези дни тя ме водеше навсякъде със себе си.

 

 

В представленията рас лила някоя от жените се облича като Кришна, а останалите играят Негови поклоннички. Пеят се песни, най-често молещи Кришна да се появи. Попитах Сумитра, какво си спомня за тези квартални събирания.

 

 

Сумитра: Жените обикновено се събираха в нашата къща, защото тя беше единствената с електричество в квартала. Бай Сахеб посрещаше жените на вратата и ги насочваше към майка ни. Когато всички се съберяха, една играеше като Кришна, а всички останали бяха Негови поклоннички. Имаше много пеене и танци, по време на които жените молеха Кришна да се появи пред тях. Но Той не се появяваше на тях, а вместо това се явяваше на Бай Сахеб, който започна да получава даршан [благословия] на Кришна, още когато беше много малък. Понякога, по време на песните и танците, той навлизаше в самадхи.

Дейвид: Ти някога видя ли го да си играе с Кришна? Той казва, че Кришна редовно идвал и си играел с него през нощта в спалнята му.

Сумитра: Всички деца спяхме заедно в една стая. Майка ми и баща ми спяха в друга. Кришна се появяваше в нашата стая и Бай Сахеб си играеше с Него, но никой друг не Го виждаше. Аз виждах Бай Сахеб да говори, да скача и да играе, но не можех да видя с кого си играе. Понякога той казваше на Кришна да иде да играе с майка ни, защото знаеше, че тя много иска да Го види, но Той никога не отиваше. Той искаше да си играе само с Бай Сахеб.

Една сутрин чух Бай Сахеб да казва на майка ни: „Миналата нощ, докато спях в моята стая ми се стори, че всички лампи в стаята са включени. Когато погледнах, видях, че не са лампите, а е бил Кришна. Той бе изпълвал цялата стая със светлина. Аз си играх с Него през нощта, но когато се уморих му казах: «Майка ми е в съседната стая. Защо не отидеш да си поиграеш с нея?» Но сега Той не е тук и Той ми липсва. Ако Той дойде отново, няма да Му кажа да отиде и да си играе с теб.“

Дейвид: По онова време той правеше ли някакви духовни практики или просто си играеше с Кришна?

Сумитра: Той винаги правеше пуджапат [ритуални практики на отдаденост] и се опитваше да ни накара и ние да се присъединим към него. Само за да му угодят, другите братя и сестри се преструваха, че се включват, но ние никога нямахме неговата страст към това. В крайна сметка обаче това започна да оказва някакъв ефект върху нас. Започнахме да вярваме в Бога и да се отнасяме по-сериозно към практиките.

Сега съм вече възрастна жена. Не съм много здрава, защото имам висока кръвна захар, но имам пълна вяра, че Богинята се грижи за мен. Тя всеки ден ми носи храна и ме храни. Аз също така правя малки книжки за Рам и Кришна и ги продавам. Мога да проследя, че вярата ми в Бога започна в онези детски години, когато Бай Сахеб ни накара да правим всички тези пуджи и по този начин ни предаде част от своята страст към Бога.

 

 

Сумитра почина през 1996 г. Преди смъртта й писах на Лийла, другата жива сестра на Пападжи, и я попитах какво си спомня за детството на Пападжи. Тя също си спомни за рас лила и участието на Пападжи в тях. Отговорът й е под формата на писмо, адресирано до по-големия й брат:

Уважаеми Бай Сахеб Джи,

Джай Ситарам!^[2]

Спомняш ли си случката в Лиалпур, когато беше малко момче? Ти имаше свято видение на Бхагаван [Бога]. Докато скъпата ни майка и нейните приятелки правеха рас лила късно през нощта, тя каза „Тази нощ, по време на рас лила ние ще имаме даршан [видение] на Бхагаван“. Тя изпя със силен глас един бхаджан със следните думи:

Ела, ела, О мой Кришна, ела!

Макар сърцето ми да се вълнува,

нищо не е под мой контрол.

Нощта стана тъмна.

Черни облаци изпълниха небето.

Кришна, избави ме от това отделяне от Теб!

Кришна, моля Те ела, ела!

Изцяло забравили себе си, потопени в пеенето на тази песен, скъпата ни майка и нейните приятелки изпаднаха в транс и загубиха външното си съзнание. След като влязоха в този транс, Радха [съпругата на Кришна] и Кришнаджи се появиха от другата стая. Ти не можеше да издържаш великолепието на тази ослепителна гледка.

Ти Му каза: „Бхагаван, не аз Те повиках. Скъпата ми майка Те повика. Отиди при нея.“

По-късно ти Го описа като каза, че и короната и дрехите Му били обсипани с диаманти и перли.

Ти също така каза: „Като видях поразителния Му външен вид, аз наистина станах Негов собствен, но величието му и украсеното му облекло бяха такава великолепна гледка, че не можех да издържам за много дълго гледката на това видение. Затова го помолих да отиде да види майка ни.“

Скъпата ми майка тогава дойде в съзнание, но щом го направи, Шри Бхагаван изчезна. След тази необичайна и странна случка ти не можеше да станеш от леглото си в продължение на няколко месеца.

През целия си живот Пападжи е имал способността по-скоро да преживява думите, отколкото просто да си мисли за тях. Тази необичайна способност се проявявала в много случаи и отчасти обяснява защо боговете му се появявали толкова много. Когато той чувал истории за живота на Кришна, Кришна често се появявал пред него. По-късно в живота му, когато чува за традиции свързани с други божества, тези богове също се появявали пред него. Понякога той казва, че невинността му е била причината за появите. Тъй като той не се съмнявал, че боговете са истински, и тъй като той никога не поставял под съмнение способността им да се появяват пред него, те се появявали.

 

 

Никога не съм се съмнявал в тези неща по време на детството си. Първият ми учител беше собствената ми майка. Каквото и да ми казваше, то веднага ми се случваше. Тя ми разказваше истории за индуските богове и докато ги разказваше, историите се случваха пред мен. Героите се появяваха пред мен и пресъздаваха своите драми за мен. Когато ти се случват подобни неща, как можеш да имаш съмнения?

Както и да е, тези истории за боговете не са просто истории. Има една същност, една истина в тях, а историите са просто средства за предаване на тези истини.

 

 

В допълнение на пеенето на Кришна бхаджани, Ямуна Деви също така изучавала Веданта — индуска философия, която произлиза от Упанишадите. Това са древни текстове, които са писани главно преди повече от две хиляди години. Философията на Веданта, която е произлязла от тях, е с много по-скорошен произход.

Майката на Пападжи редовно посещавала уроци, давани от Исвар Чандър, бирник в селото, който също така бил и наемател в къща, собственост на семейството на Пападжи. Той преподавал философията на Веданта като четял Вичар Сагар — книга, написана от Нисчалдас, светец от Пенджаб от деветнадесети век. На места Вичар Сагар била много сложна, затова Исвар Чандър често спирал, за да дава коментари и обяснения. В свободното си време този човек също така давал на Ямуна Деви и уроци по медитация.

Пападжи започнал да присъства на тези срещи заедно с майка си, когато бил на около седем години. Той едва ли е възприемал пълния смисъл и значение на текста, но бил ревностен ученик. Когато Ямуна Деви забелязала колко се интересува от тези учения, тя започнала да го учи вкъщи. Пападжи описва някои от тези ранни уроци:

 

 

Майка ми ме учеше на философия по много практически начини. Аз бях още много малък, когато тя реши, че е време да науча как петте елемента — земя, вода, огън, въздух и пространство — реагират помежду си и защо невинаги остават заедно.

„Водата движи земята“ — спомням си как тя каза и го илюстрира, като ми показа как бреговете на реката ще бъдат отмити от бързите водни течения. След това, поставяйки мокрите си дрехи близо до огъня, тя ми показваше как огънят изсушава водата. След това изгаси един пламък като го духна, за да ми покаже как въздухът побеждава огъня. Нейните демонстрации ми показаха, че когато елементите са изложени един на друг, обикновено един от тях премахва другия.

Тя вече ми беше казала, че тялото се състои от петте елемента, което ме накара да се чудя как всички те са успели да останат заедно на едно място, без да се борят помежду си. Този мой въпрос доведе до поредната практическа демонстрация, която беше един от първите ми уроци по философия.

Тя събра различни видове боб и житни зърна и ги постави в отделни купчинки на кухненския под. В отделни групи имаше ориз, пшеница, царевица, нахут и боб. В началото имаше пет различни купчинки и всяка от тях съдържаше по пет зърна. Тези пет групи представляваха петте различни елемента.

Първо тя взе едно зърно от купчината царевица и го добави към купчината на житото. След това, тъй като пшеничната група вече имаше шест зърна, тя взе едно зърно пшеница и го добави към купчината ориз. По този начин тя местеше бобовите и житните зърна, едно по едно, докато накрая всяка от петте купчини беше комбинация от петте различни елемента. Предполагам, че идеята на тази част от демонстрацията е била да ми покаже, че тези коренно различни елементи могат да се комбинират и да се слеят заедно в едно ястие, в което никой компонент няма да се бори с някой от останалите. Но демонстрацията не спря дотук. Макар че още бях само малко момче, майка ми започна да ми изнася лекция за философското значение на тези комбинирани елементи.

„Тези двадесет и пет семена са татвите в човешкото тяло.“ После тя ми ги изброи всичките.

 

 

Самкхя, индийската философия, която Ямуна Деви обяснявала по опростен начин на Пападжи, има сложен и много незападен начин за обясняване на начина, по който животът функционира в човешкото тяло. Двадесет и петте татви са основните компоненти или елементи, които се свързват или реагират заедно, за да проявят света и съзнателния живот, който го обитава. Те са петте елемента [земя, вода, огън, въздух и пространство], петте сетивни органа [нос, очи, уши, език и тяло], пет способности за умствено функциониране [его, ум, интелект и др.], пет „органа на действие“, които включват частите на тялото, отговарящи за хващане на предмети, ходене, говорене и т.н., и пет прани. Праната може общо да бъде определена като жизнената сила, която оживява и поддържа тялото. Тя се подразделя на различни прани, които отговарят за функционирането на различни органи в тялото.

 

 

Познаването на тези компоненти и начина, по който те взаимодействат помежду си, е от съществено значение за разбирането на някои от системите на индийската философия. Майка ми, която беше научена на тези неща от един от нейните учители, реши, че аз съм достатъчно зрял, за да бъда въведен в тези сложни системи на мислене още в много ранна възраст. Макар че схванах идеите, които тя се опитваше да ми предаде, не мога да кажа, че някога съм ги приемал като работещ модел, за начина, по който вселената наистина функционира. В мен имаше едно инстинктивно знание, което си даваше сметка, че тези описания не са приложими за никаква основна и постоянна реалност. По-скоро, те бяха описания и идеи за скоропреходното тяло.

След формулирането на тази сложна система на татвите и техните взаимоотношения помежду им, нашите философи като следваща стъпка заявяват, че всичко това трябва да бъде отхвърлено като „не аз“. Духовните учители насърчават систематичното отхвърляне на всяка идентификация с тези татви.

„Аз не съм тялото. Аз не съм органите на сетивата. Аз не съм елементите на знанието. Аз не съм органите на тялото. Всички тези принадлежат на тялото, а аз съм отвъд всичко това.“

Идентификацията с тези двадесет и пет компонента трябва да бъде отказана. След като това е направено, човек може да започне истинското проучване „Кой съм аз?“ Именно това проучване накрая довежда до свободата.

Макар че майка ми беше пламенна Кришна бхакта, тя бе много добре запозната с Веданта. Тя ме насърчи да правя практиката нети-нети [не това, не това], като ми казваше, че трябва да се идентифицирам с Брахман, с Върховния Аз, а не с тялото и неговите съставни елементи.

Тя ме насърчаваше да повтарям махавакя [велика фраза от Упанишадите] „Ахам Брахмасми“, „Аз съм Брахман“, и ме учеше кое е реално и истинско, и кое — нереално и заслужаващо отхвърляне.

„Ти си Брахман — ми казваше тя — Нищо друго не съществува в цялата вселена, освен Брахман, и ти си Това. Брахман е отвъд всичко, за което можеш да си помислиш. Има едно място, където слънцето не грее, нито луната, нито звездите. На това място елементите земя, вода, огън и въздух не съществуват. Това е Брахман и това е твоето върховно и истинско жилище. Ако достигнеш това място и пребиваваш там, след като си надраснал този физически свят и всичките му татви, няма да се върнеш в тази безкрайна самсара на раждане и смърт.“

Това беше тежка храна за едно младо момче, но от поведението и духовните ми интереси тя виждаше, че не съм обикновено дете. Аз възприемах тази информация и този светоглед доста лесно, но това не беше нещо, което напълно приемах чак до много години по-късно.

 

 

Параграфът за мястото, където слънцето, луната и звездите не греят, е перифраза от Бхагавад Гита, глава петнадесета, шести стих: „Нито слънцето, нито луната, нито дори огънят могат да осветят това върховно самосияещо състояние, и които го постигнат никога не се връщат на този свят. Това е моята върховна обител.“

Пападжи често се подигравал на опитите на майка си да надрасне тялото, като се отрича от идентификация с татвите или другите му съставни части. Това е разказът, който той даде в книгата „Интервюта с Пападжи“:

 

 

Той [Исвар Чандър] знаеше много произведения на Веданта и можеше по всички тях да изнася лекции с голям авторитет. Любимото му беше Вичар Сагар от индуския светец Нисчалдас. Майка ми можеше да рецитира големи части от него наизуст. Много години по-късно, когато се запознах с Шри Рамана Махарши, разбрах, че той също го харесва и дори е направил съкратен превод на езика тамил под заглавието Вичара Мани Мала.

Учителят на майка ми я беше накарал да научи наизуст много ведантски шлоки^[3], които тя си напяваше по най-различно време на деня. Традиционната ведантска садхана^[4] се извършва чрез утвърждаване и отричане. Човек или повтаря или размишлява върху някоя от махаваките [велики фрази], като „Аз съм Брахман“, или се опитва да отхвърли идентифицирането с тялото, като казва и чувства: „Аз не съм тялото, не съм кожата, не съм кръвта“ и т.н. Целта е да се постигне нагласа на ума, при която човек се убеждава, че истинската му природа е Себето, и че идентификацията с тялото или съставните му части е погрешна.

Майка ми си напяваше всички тези стихове „Аз не съм…“ и на мен те ми се виждаха много смешни… Не можех да видя смисъла на тези практики, които просто изброяваха по безкрайно банален начин това, което човек не е. Когато майка ми се къпеше, тя си напяваше: „Аз не съм плътта, аз не съм кръвта, аз не съм жлъчката, аз не съм костите“ и т.н. Това беше прекалено за мен. Аз й виках: „Какво правиш там? Къпеш ли се или чистиш тоалетната?“ Толкова много й се подигравах, че тя накрая спря да пее тези стихове на глас.

 

 

Той се подигравал на религиозните дейности на майка си и по други начини. Сумитра дава подробности, преди да продължи да описва някои други необикновени случки от детството му:

 

 

Сумитра: Майка ни ходеше с нас на много религиозни места. Тя много харесваше Хардвар, затова ходехме там много пъти.

Тя обичаше да пее бхаджани и едновременно да си акомпанира на барабан. Затова я бяха нарекли „Ямуна дхолки вали“ [Ямуна барабанистката]. Тя изпадаше в екстаз, когато пееше за Кришна. Поклащаше се наляво-надясно и сълзи се стичаха по бузите й. Бай Сахеб обаче не се впечатляваше от тези изпълнения. Видеше ли я да се държи така, той й викаше: „Майко, кой е умрял? Защо ридаеш така?“

Дейвид: Това ми напомня за една друга история. Веднъж ти ми разказа за една от сестрите ти, която умряла, и как реагирал Пападжи. Би ли я разказала отново?

Сумитра: Веднъж, когато Бай Сахеб и ние останалите спяхме, майка ни влезе в стаята ни и ни събуди всички. Тя каза: „Станете всички. Сестричката ви бебе умря.“ Всички започнахме да плачем. Бай Сахеб забеляза, че майка ни изобщо не плаче. Вместо това тя си повтаряше името „Рам, Рам“.

Бай Сахеб попита майка ни: „Защо не плачеш?“

Майка ни отговори: „Който и дойде на този свят, трябва да умре. Защо трябва човек да плаче за това?“

Когато мъртвото тяло беше отнесено за погребение, Бай Сахеб придружи погребението. Преди да се върне, той остави знак върху гроба. Всеки ден той се връщаше там. За няколко последователни дни той се връщаше на мястото на погребението, но не за да оплаква смъртта. Той отиваше там, за да изрови гроба и да провери дали мъртвата му сестричка не е оживяла отново.

Дейвид: Какво си спомняш от вашите екскурзии до Хардвар с Бай Сахеб?

Сумитра: Цялото семейство ходехме за около два месеца всяка година. Баща ни си взимаше отпуск и всички заедно отивахме там.

Веднъж, когато бяхме там, Бай Сахеб и един от по-малките му братя намериха една жена садху, за която се предполагаше, че пази мауна [обет за мълчание]. Бай Сахеб беше подозрителен към твърдението й, че тя никога не разговаряла с никого, затова той се скри близо до колибата й, за да я наблюдава какво прави. След известно време дойде мъж с малко храна. Двамата разговаряха заедно известно време, доказвайки, че подозренията на Бай Сахеб са верни. Той толкова се разгневи, че тя лъже всички казвайки им, че е в мауна, че той се качи до нейната колиба, запали я и я изгори до основи.

Бай Сахеб не понасяше хора, които лъжат. Той винаги много се разгневяваше ако намереше хора, които се опитват да измамят или заблудят други хора. Той беше много строг с нас в нашата къща. Ако някога хванеше някой от братята и сестрите си да говорят лъжи, той ги биеше. Ние всички научихме от опит, че е по-безопасно да казваме истината. Винаги ни казваше: „Каквито и да са фактите, винаги трябва да казваш истината“.

Дейвид: Какви бяха амбициите му, когато беше много млад? Какъв е искал да стане, когато порасне?

Сумитра: Той винаги е искал да бъде садху. Никой никога не се е съмнявал в това. Веднъж, когато някой го попита защо иска да стане садху когато порасне, той отвърна: „Аз вече съм садху. Нямам нужда да чакам докато порасна.“

 

 

В допълнение към Исвар Чандър, майката на Пападжи е имала и няколко други учители. Имало е един човек на име Гопал Дасджи, който бил известен певец на бхакти песни. Имало и друг, наречен Госвами Ганеш Дас, който бил социален работник и президент на местния клон на една индуска организация наречена „Санатан Дхарма“. Този мъж провеждал редовно събирания в квартала на Пападжи, на които присъствали Ямуна Деви и други местни жени, включително Брахма Деви, съпругата на учителя. Много години по-късно този човек построил един ашрам в Хардвар и го нарекъл „Сапт Риши Ашрам“. Пападжи често е отсядал там през 70-те и 80-те години и с него винаги са се отнасяли много гостоприемно, защото се е знаело, че той е добър приятел на основателя на ашрама.

Ямуна Деви имала и още един учител от Кашмир наречен Авадхута Шалиграм. Той й четял Йога Васища и проявявал голям интерес към духовното развитие на Пападжи. Пападжи описва връзката си с него:

 

 

Авадхута Шалиграм много ме харесваше. Той ми препоръчваше книги, които да чета и често ми даваше съвети по духовни въпроси. Той притежаваше много земя, имаше много крави и прекарваше половината от времето си в преподаване, а другата половина в управление на своята собственост и владения.

Един ден той направи на майка ми изумително предложение: „Моля те, дай ми твоя син. Ще го направя свой имотен наследник, както и духовен наследник. Когато умра, всичко, което имам, ще бъде негово. Ще се грижа за неговото духовно развитие, но за да получи всичко това, той трябва да се съгласи с едно условие. Той не трябва да се жени и трябва да остане брахмачари [безбрачен ученик]. Ако той се съгласи и ако ти се съгласиш, аз ще поема пълната отговорност за него.“

Майка ми изпитваше голяма любов и уважение към този мъж, но беше твърде привързана към мен, за да помисли да ме предаде на някой друг. Тя отказа предложението му. Аз също много го уважавах. Ако майка ми беше приела предложението му, аз с радост щях да отида с него.

 

 

Веднъж Пападжи ми каза: „Когато майка ми отказа предложението му, той произнесе нещо, което според него беше някакво проклятие.

Той каза: «Ако аз не мога да го имам, тогава и ти също няма да го имаш. Той ще напусне семейството си и ще стане санясин [отречен монах]. Това момче не е предопределено да си стои вкъщи и да води спокоен живот със семейството си.»“

Макар че Пападжи никога формално не е приемал саняса, той направил няколко опита в по-късните си години да избяга от своите семейни и светски задължения. Никой опит не бил напълно успешен.

Имало е и други свами, с които майка му се консултирала, но Пападжи нямал никакво желание да ги посещава. Това е неговото описание на един неуспешен опит да го накара да посети един от новите й съветници:

 

 

Тя обяви, че ще ме заведе при нов свами, защото искаше да получа някои специални духовни указания от него. На мен не ми хареса нито идеята, нито мъжът, който тя беше избрала за мен.

Казах й: „Ако ме заведеш при този човек, ще го изпитам дали наистина е победил страстите си. Веднага щом го видя, ще му ударя един шамар по лицето. Ако се ядоса, ще знам, че той няма себеконтрол. Ако не се ядоса, тогава ще го слушам и ще приема каквото има да ме учи.“

Майка ми знаеше, че съм напълно способен да изпълня заканата си. Не желаейки да изпада в неудобно положение от моите неуважителни действия, тя се отказа от плановете си да ме заведе при него.

 

 

Когато бил на около десет или единадесет, влюбването на Пападжи в загадъчното състояние на щастие, което било с него от деня, в който пренебрегнал напитката с манго в Лахор, го подтикнало към изследване на живота на Буда.

 

 

Аз бях просто дете, твърде малко, за да разбера какво ми се бе случило. Нещо ме привличаше навътре, но никой не можеше да ми каже какво е това. Едва по-късно в живота четох книгите, в които се говори за реализация и просветление. По онова време, дори и да ги бях чел, подобни думи щяха да са ми безсмислени. Имаше щастие през цялото време, но самото състояние, което го предизвикваше, беше отвъд това щастие и отвъд всяко описание. Ако избера дадена дума и се опитам да я напасна на това преживяване, тя винаги се проваля в някакво отношение. Например, това не беше любов, защото любовта винаги е между двама души, две отделни неща. Аз бях абсолютно сам в това състояние, без обичащ, без любов и без обичан.

Спрях да спя през нощта. Очите ми се затваряха, но нямаше сън. Бях опиянен от нещо, без да знам какво е това. Винаги имаше това щастие, щастие, щастие. Никога не утихваше. Аз не можех да го напусна и то не можеше да ме напусне. Сядах зад храстите в моята градина и се оставях на това състояние да ме погълне, без някога да знам какво е това или какво ми се случва. Тогава, един ден, в един от моите учебници за училище, прочетох за живота на Буда, как той напуснал дома си в търсене на просветление. Думата някак си резонираше в мен.

Помислих си: „Може би този човек може да ми каже нещо за това странно нещо, което ми се случи“.

Започнах да търся информация за живота му с надеждата, че тя ще обясни какво се случваше с мен.

 

 

Първоначално Пападжи бил привлечен от физическата форма на Буда. Първата снимка, на която той попаднал, била репродукция на известния образ на „гладуващия Буда“.

 

 

Всичко започна, когато видях едно изображение на Буда в учебник по история в училище. Това изображение показваше периода от живота му, когато той се опитвал да живее само с по едно зърно ориз на ден. Лицето беше много красиво, но тялото беше като скелет, само кожа и кости. Аз веднага почувствах голямо привличане към него, въпреки че тогава не знаех нищо за неговите учения. Просто се влюбих в красивото му лице и реших, че трябва да се опитам да му подражавам. На изображението, той медитираше под едно дърво. По онова време не знаех това. Всъщност аз дори не знаех какво е медитация.

Необезсърчен, аз си помислих: „Аз мога да направя това. Мога да седя с кръстосани крака под дърво. Мога да бъда като него.“

Започнах да седя с кръстосани крака в нашата градина под едни розови храсти. Седейки там, аз се чувствах щастлив и доволен, че хармонизирам начина си на живот с този човек, в когото се бях влюбил. После, за да увелича още повече приликата, аз реших, че трябва да се опитам да направя тялото си да прилича на неговото, подобно на скелет тяло. По онова време в нашата къща ние взимахме храната си от майка ни, а после отивахме и я ядяхме поотделно. Това правеше лесно за мен да си изхвърлям храната. Когато никой не гледаше, излизах навън и давах цялата си храна на кучетата на улицата. След известно време успях да спра да ям напълно. Станах толкова слаб и тънък, че накрая костите ми започнаха да стърчат, точно като тези на Буда. Това ме направи много щастлив и аз станах много горд от новото си състояние. Съучениците ми в училище много ме зарадваха, когато ми дадоха прякора „Будата“, защото виждаха колко слаб ставам.

Баща ми работеше за железниците. В този конкретен период от живота си той работеше в Балучистан като началник-гара. Тъй като работата му беше доста далеч, ние го виждахме само когато се прибираше в отпуск. Около месец след началото на моето гладуване той се прибра в едно от редовните си посещения и беше шокиран да види колко слаб съм станал по време на отсъствието му. Той ме заведе при различни лекари и ги накара да ме прегледат, за да се разбере какво не е наред. Никой от тях не заподозря, че аз умишлено постя.

Един от тях каза на баща ми: „Той израства на височина много бързо, затова става толкова слаб. Давайте му добра храна, много мляко и сухи плодове.“

Майка ми последва съвета, добавяйки и малко от себе си. Всеки ден тя казваше: „Яж повече масло, яж повече масло“. Кучетата на улицата станаха много дебели и щастливи, защото новата диета заминаваше по същия начин като старата.

Учебникът по история в училище, който съдържаше образа на Буда, беше просто ръководство за деца. Основните биографични факти бяха дадени, но понятията за медитация и просветление не бяха подходящо обяснени. Вероятно авторът не е смятал, че тези много съществени неща биха представлявали интерес за децата. И така, аз останах в неведение за това, какво наистина е правел той под това дърво и защо последното му постижение е било толкова голямо. Независимо от това, аз все още се чувствах привлечен от него и още изпитвах желание да го имитирам по възможно най-близкия начин.

От този учебник научих, че Буда е носел оранжеви дрехи и че той е просел за храната си, ходейки от къща на къща с купа за просене. Това беше нещо, което с малко изобретателност можех да копирам.

Майка ми имаше едно бяло сари, което ми се струваше идеално да го преправя на роба. Аз го взех без тя да ме види и го боядисах в охра, цвета на дрехите на Буда. Облякох го по начина, който смятах за правилен, и започнах да се преструвам на просещ монах. Намерих една купа, с която да прося и обикалях нагоре-надолу по улиците на Лиалпур, просейки милостиня. Преди да се прибера, се преобличах в обикновените си дрехи и завивах оранжевото сари в един хартиен пакет. Държах пакета сред училищните си книги — място, което си мислех, че никой няма да се интересува да гледа.

Един от приятелите ми разбра какво правя и ми каза: „Номерът ти няма да мине. Някой ще те разпознае и ще каже на семейството ти какво правиш.“

Чувствайки се много уверен в способността си да го правя тайно, аз му казах: „Твоите родители ме познават. Ще дойда в къщата ви с дрехите си и ще поискам храна. Ако мога да заблудя тях, тогава мога да заблудя всеки.“

Облякох си сарито, намазах цялото си лице с пепел, за да се маскирам още повече, сложих една шапка на главата си и тръгнах към дома им с купата си за просене. Беше около 8 ч. вечерта, така че тъмнината също ми помогна да се маскирам. Извиках „Бикша! Бикша!“ [Милостиня! Милостиня!], защото бях виждал садху да молят за храна, като викаха по този начин. Тъй като не ми беше хрумвало, че някой може да разпознае гласа ми, аз не се опитвах да го маскирам. Майката на моя приятел дойде на вратата, не показа признаци, че ме е разпознала и ме покани да вляза да ям.

„Свамиджи, Бабаджи, влез и хапни нещо“ — каза тя, като ме въведе и ми предложи храна.

Аз тръгнах с нея, играейки ролята, която си бях определил.

„Дете мое — казах й аз, въпреки че тя трябва да е била около тридесет години по-възрастна от мен — ще имаш деца и ще получиш много пари.“

Бях чувал свами да благославят жените по този начин. Тъй като повечето жени искаха да забогатеят и да имат няколко сина, странстващите свами даваха на тези фантазии своите благословии с надеждата да получат по-добър прием и нещо хубаво за ядене.

Тогава, смеейки се, тя свали шапката ми и ми каза, че винаги е знаела кой съм всъщност.

„Външният ти вид е доста добър — каза тя — но аз те познах по гласа ти.“

Тогава съпругът й се прибра и тя му обясни какво става.

Той каза пренебрежително: „Кой няма да те познае, ако излезеш да просиш така? Скоро ще бъдеш разкрит.“

Сега беше мой ред да се смея, защото по-рано същия ден бях просил в магазина му и взех от него една дхела — медна монета от половин пайза. Показах му монетата.

Той трябваше малко да преразгледа мнението си. „Трябва да съм бил зает с клиентите си — каза той — сигурно съм ти го дал, без да гледам.“

„Не, това не е вярно — отвърнах искрено — Ти ме видя много ясно. Аз минах покрай магазина ти като просех. Ти ме видя, повика ме в отговор, и ми даде тази монета. Маскировката ми е достатъчно добра. Номерът ми минава, стига да не говоря с хора, които може да разпознаят гласа ми.“

Тези хора се забавляваха от моите лудории, без да знаят, че правех такива неща редовно с откраднато, боядисано сари. Те не казаха на майка ми, така че можех да продължа с превъплъщението си.

Майка ми имаше само три сарита. Един ден, доста скоро след като бях взел бялото, тя изпра другите две и започна да търси третото, защото трябваше да го облече. Разбира се, не можеше да го намери никъде. Тя никога не ме попита за това, защото тъй като не бях момиче на нея не й беше хрумвало, че на мен то би могло да ми потрябва за нещо. Накрая тя реши, че трябва да го е дала на дхоби [човека занимаващ се с прането] и че той го е загубил или е забравил да го върне.

Последната фаза на подражаването ми на Буда дойде, когато открих, че той е изнасял проповеди на обществени места. Това ме вдъхнови, защото това беше един нов аспект от живота му, който можех да копирам. Не знаех абсолютно нищо за будизма, но никога не ми хрумна, че това може да е пречка, когато изляза да проповядвам.

По средата на нашия град имаше часовникова кула, а близо до нея имаше една издигната платформа, където всички местни политици изнасяха своите речи. Това до голяма степен беше центърът на Лиалпур, защото от там тръгваха всички пътища за други градове. Аз си сложих обичайната дегизировка, уверено изкачих стъпалата и започнах да изнасям първата си публична реч. Не си спомням нищо от това, което говорих — не би могло да бъде за будизма, защото абсолютно нищо не знаех за него — но си спомням, че изнесох речта си с голям патос и самоувереност. Говорех на минувачите много разпалено, като от време на време вдигах ръка и размахвах пръст, за да подчертая тезите, които излагах. Бях виждал политиците да жестикулират така, когато изнасят своите речи.

Аз чувствах, че съм сложил успешно начало на своята ораторска кариера и съм направил още една крачка към целта си да имитирам Буда във всичко, което той е правил. При различни поводи се връщах до часовниковата кула и там изнесох много проповеди. За съжаление, Лиалпур не беше голям град. Неизбежно беше някой, който ме познава, рано или късно да ме разпознае. Затова не беше изненада, когато един ден един от съседите ми ме забеляза и разказа на майка ми за моите лудории.

Отначало тя беше много скептична. „Как би могъл да е той? — попита тя — Откъде би могъл да вземе оранжева роба?“ Тогава, спомняйки си за липсващото сари, тя отиде до шкафа, където държах книгите си и намери хартиения пакет. Играта свърши, тъй като това откритие фактически сложи край на кратката ми кариера като имитатор на Буда.

Това беше абсурден, но много забавен епизод от живота ми, който, в ретроспекция, виждам, че отразяваше състоянието ми по онова време. Не бях пакостлив. Никога не съм считал това за някаква детска лудория. Някаква сила ме принуждаваше да го правя. Може би някакви стари самскари [навици от минали животи] се проявяваха и ме караха да се държа по този начин.

Майка ми не ми се ядоса много. Ние винаги бяхме имали добри отношения и тя можа да види смешната страна на ситуацията. Тъй като тя е била много млада, когато съм се родил, ние се държахме помежду си по-скоро като брат и сестра, отколкото като майка и син. Ние играехме, пеехме и танцувахме заедно и доста често дори спяхме в едно легло.

 

 

Попитах Сумитра дали си спомня неговите имитации на Буда:

 

 

Дейвид: Спомняш ли си времето, когато той се е преструвал на будистки монах? В един период той пости, защото е искал да изглежда като образ на гладуващия Буда, който е видял. Помниш ли този период?

Сумитра: Не си спомням той самият да е гладувал. Той винаги си беше много слаб, когато беше млад, така че вероятно не съм забелязала, че отслабва. Но си спомням случката, когато майка ни откри робата, с която той излизаше да проси и да проповядва. Тя не му беше ядосана.

Тя просто попита: „Кога се преобрази така? По Бога ли си запален? Как се сдоби с такъв огън?“

Бай Сахеб отговори: „Когато има голям огън, това е разпалването, най-малките клонки първи се запалват.“

 

 

В един от своите сатсанги в Лакнау Пападжи прави следните коментари относно този период от живота си: „Буда беше първият ми Гуру [Учител]. Аз го обичах и следвах примера му, подражавайки му във всичко, което правех. Накрая, и аз като него, дори избягах от дома си, за да търся Бога. И в крайна сметка, подобно на него, аз открих, че човек не е нужно да избяга надалеч, за да Го открие. Дървото бодхи е вътре в теб. На никое друго място няма да Го намериш.“

В друг от своите сатсанги той даде допълнителни коментари за този период от живота си.

 

 

Как се случи всичко това, просто от едно виждане на образа на Буда? Как се влюбих в този човек, този медитиращ Буда? Нямам отговор и обяснение. Някаква сила ме принуждаваше да бъда като него, да го имитирам по възможно най-много начини. Това очароване беше необяснимо, защото аз не знаех нищо за него. В началото не знаех историята му, нито знаех защо той седи тихо със затворени очи. Не знаех, че той се опитва да постигне просветление, защото това беше идея, която никога не бях срещал дотогава. Аз просто се чувствах принуден да следвам примера му. Не се нуждаех да прося. Аз принадлежах на добро семейство от средната класа, което ми сервираше много храна у дома. Нямах нужда да излизам и да изнасям лекции в центъра на града. Някаква сила просто ме караше да отида там и да го правя.

Когато периодът ми на „будистки монах“ приключи, аз го имитирах, като седях тихо със затворени очи. Винаги когато намирах време, сядах и затварях очи. Даже в класната стая в училище често затварях очи и бивах притеглен в този поток, който течеше през мен.

Да се каже, че „аз медитирах“, не е съвсем точно, защото аз не правех каквото и да е. По-правилно би било да се каже, че медитацията се бе влюбила в това младо момче, до такава степен, че не му позволяваше да прави нищо друго. Тя не му позволяваше да спи през нощта, а някои нощи не му позволяваше даже и да стои в леглото.

Посред нощ, дори през зимата, тази медитация шепнеше в ухото му: „Стани, момче, полунощ е. Излез от леглото си, напусни компанията на родителите си, седни на земята и ми позволи да те погълна.“

Това е истинска любов. Това е истинска медитация. Когато седнеш и се опитваш да спреш ума си да бяга в десет различни посоки, това не е медитация. Това е просто игра на ума.

 

 

Попитах Пападжи за някои от различните неща, които са му се случвали през този период:

 

 

Дейвид: В твоите ранни тийнейджърски години, ти често си стоял буден по цяла нощ, медитирайки. Каква медитация правеше?

Пападжи: Не беше някакъв определен вид. Това беше просто медитация. Но тя продължаваше за много часове през нощта. Не си напявах мантра и не правех някаква друга преднамерена практика. В мен имаше просто едно силно чувство, че трябва да избягвам спането. Не мога да кажа защо беше там това чувство. Няма нищо вредно в спането през цялата нощ. Може би това беше просто проява на пурва самскара [тенденция от предишен живот].

Родителите ми не обичаха да ме виждат да медитирам по цяла нощ. Те казваха: „Трябва да спиш. Трябва да спиш. Утре трябва да ходиш на училище.“

Те ме принуждаваха да се върна в леглото и ме покриваха със завивката. Аз просто си лежах там със завивката върху главата си и оставях медитацията да продължи. Те можеха понякога да ме принудят да не седя на пода, но не можеха да спрат медитацията да ме погълне.

Не се опитвах да постигна нищо чрез тази медитация. Това просто беше нещо, което ми се случваше, често посред нощ.

Дейвид: Също така, понякога си споменавал, че в ранните ти тийнейджърски години понякога си бивал заобиколен от светлина и че, дори когато си си слагал главата под одеяло и си затварял очи, светлината пак е оставала. Можеш ли да разкажеш за тези преживявания?

Пападжи: Често виждах потоп от светлина, въпреки че очите ми бяха затворени. Това се случваше също и когато си затварях очите през деня. Даже днес, същото нещо понякога се случва, когато седя в стаята си.

Дейвид: Веднъж ти си медитирал толкова дълбоко, че никой не е могъл да общува с теб. Какво се случи в този ден?

Пападжи: Това се случи една нощ в средата на зимата. Ние всички спяхме заедно в една стая на нашата къща в Лиалпур. Аз се събудих, седнах на земята и започнах да медитирам. Това не беше нещо, което бях решил да правя. Тялото ми просто стана от леглото и седна на пода. Не мисля, че имах избор по въпроса. Родителите ми се събудиха и се опитаха да ме убедят да се върна в леглото, но без успех. Аз бях в някакъв транс и никой не можеше да общува с мен или да ме накара да направя каквото и да било.

След няколко часа баща ми се отказа да се опитва да ме накара да се преместя. Той отиде да доведе д-р Сингх, нашият лекар, защото си помисли, че може би внезапно съм се разболял от някаква тежка болест. Лекарят живееше в града, на около два километра от нас. Баща ми го събудил и го довел в нашата къща с личната тонга [двуколесна количка, теглена от кон] на лекаря.

Д-р Сингх ме прегледа със стетоскопа [слушалките] си, почука ме по гърба на няколко места, а после отвори очите ми и погледна в тях. Не можа да открие нищо физически нередно в мен.

Тогава той каза на баща ми: „Не се тревожи за него и не го безпокой. Физически няма нищо нередно с него. Той просто медитира много дълбоко. Никога не съм виждал някой, който да може да медитира толкова дълбоко. Той вероятно е бил йога в предишния си живот. Сигурно някои от старите му самскари са дошли и са го накарали да седне в това състояние.“

Седях в това състояние два дни, без да ям и да спя, просто се наслаждавах на вътрешния мир, който беше дошъл при мен.

Дейвид: Ти също така си имал някакъв вид преживяване на смърт, когато си бил на около дванадесет. Можеш ли да опишеш какво се случи?

Пападжи: Изведнъж се почувствах сякаш умирам. Легнах на пода и забелязах, че дъхът ми е спрял. Баща ми ме намери в това състояние и се консултира с един лекар от железниците. Този лекар ме прегледа и след това каза на баща ми, че това може да е астма. Той даде да взема някакво лекарство, но то не промени нищо.

Аз се възстанових от този конкретен пристъп без медицинска помощ, но често имах чувството: „Аз ще умра. Утре сутринта ще бъда отнесен на мястото за кремация и ще бъда изгорен.“

Това изобщо не ме притесняваше. Това не изглеждаше като нещо, което трябва да се опитам да избегна. Вместо това, реших да медитирам, защото бях чувал, че някои йоги умират докато медитират. Медитацията надви страха от смъртта, но усещането, че ми предстои смърт, остана за още известно време.

 

 

Имало и още един случай, когато д-р Сингх трябвало да бъде повикан в къщата, за да се погрижи за последиците от медитациите на Пападжи. Самият Пападжи разказва историята:

 

 

Когато бях на около петнадесет, отидох в къща на приятел по време на годишните тържества за празника Холи. Неговата майка ми предложи няколко пакори [пържени в дълбока мазнина вкуснотии], която тя беше направила за фестивала. Аз с радост изядох две. Тъй като бяха много вкусни, поисках още. Изненадващо, тя отказа. Можех да видя, че тя ги беше направила в големи количества и че планира да направи още много, така че не можех да разбера защо ме ограничава до две. Отговорът, както разбрах по-късно, беше, че тя слагаше бханг [листа от канабис] в тях и не искаше да поглъщам твърде голяма доза. В онези дни беше доста обичайно да се слага малко бханг в храната в дните на фестивала. На сватби, например, бхангът правеше гостите много щастливи и увеличаваше апетита им. Сватбите бяха чудесни случаи за преяждане. С апетит, стимулиран от бханг, гостите получаваха вълчи апетит и извършваха големи подвизи на лакомията.

Прибрах се вкъщи и започнах да се занимавам с обичайните си домакински задължения, които включваха доене на биволите ни. Има един трик при доене на биволи. Докарваш телето при майката и слагаш устата му на зърно от вимето. Тези биволски майки са много умни. Когато знаят, че млякото влиза в устата на телето им, то тече много лесно. Така че, поставяш устата на телето на зърно от вимето, изчакваш млякото да започне да идва, след което отделяш устата на телето и започваш да доиш. Веднъж щом потече добър поток, майката не може да го забави или спре.

Онази вечер аз сложих устата на телето на зърно от вимето на майката и я оставих там. Аз до такава степен не осъзнавах какво върша, че просто седнах там и оставих телето да изконсумира почти всичкото майчино мляко. Майката и телето бяха много щастливи, но този ден нямахме много мляко за пиене. Аз бях в съноподобно състояние, в което сякаш нищо нямаше значение. Просто се насладих да гледам как телето изпива всичкото си мляко.

Майка ми излезе да види какво правя, защото доенето продължи много по-дълго от обикновено. Нейната поява ме извади от унеса ми и изведнъж осъзнах, че е време за вечеря и че много силно огладнявам.

Влязох вътре и седнах да вечерям. Майка ми правеше чапати. След като изядох всички, които тя беше сготвила, поисках още, защото още бях гладен. Тя направи допълнително, но дори те не бяха достатъчни, за да утолят глада ми. Изядох ги толкова бързо, колкото тя можеше да ги приготви, и продължих да искам още. Едва когато изядох около двадесет, тя разбра какво ми се е случило.

Тя се разсмя и възкликна: „Ти си ял бханг, нали? Кой ти даде да ядеш бханг?“

Разказах й за пакорите и тя отново се разсмя. Сега вече започвах да разбирам защо майката на моя приятел ме беше ограничила до две. Освен че бях изключително гладен, бях започнал да се чувствам и малко опиянен.

Тази нощ ние всички спяхме в една стая. В полунощ станах от леглото, седнах в падмасана [позиция пълен лотос] и извиках със силен глас: „Ти не си ми баща! Ти не си ми майка!“ После навлязох в дълбока медитация. Родителите ми се събудиха, но не бяха много разтревожени от поведението ми. Те просто предположиха, че все още страдам от последиците на бханга, който бях ял.

В 3 ч. сутринта все още седях там със затворени очи. Родителите ми се събудиха, защото от устата ми излизаха някакви странни и неразбираеми звуци. Те се опитаха да ме събудят, но аз бях в твърде дълбока медитация, за да се събудя. Майка ми, мислейки, че изпадам в делириум [умопомрачение], убеди баща ми да излезе и да намери лекар. На него му беше трудно да убеди лекар да дойде, защото беше посред нощ и фестивален ден. Накрая обаче, той намери един и го доведе в къщата.

Този лекар ми направи задълбочен преглед докато родителите ми гледаха тревожно. Аз осъзнавах какво прави той и разтревожените коментари на майка ми, но не можех да изляза от това състояние или да се държа нормално. Лекарят накрая обяви решението си.

„Поздравления — каза той, обръщайки се към родителите ми — имате много хубаво момче, много добър син. Няма нищо физически нередно с него. Той просто е потопен в много дълбока медитация. Когато тя свърши, той ще излезе от нея съвсем естествено и ще бъде напълно нормален.“

През цялата тази нощ и през целия следващ ден бях потопен в това състояние. През деня продължих да издавам странни звуци, които никой не можеше да разбере, докато един местен пандит мина покрай нашата къща.

Той чу какво говоря, разбра го, влезе и обяви: „Това момче напява части от Яджур Веда на санскрит. Къде и кога се е научил да напява така?“

Отговорът най-вероятно е, че съм се научил в някакъв предишен живот. По онова време аз знаех пенджабски, родния ми език, урду, езика на местните мюсюлмани и малко персийски. Не знаех никакъв санскрит и никога не бях чувал дори за Яджур Веда. Вероятно бхангът бе предизвикал някои спомени и знания, останали от предишен живот. Както беше предсказал лекарят, накрая аз се върнах към нормалното — без никакво познаване на санскрит или Ведите — и възобнових обичайното си ежедневие.

 

 

Стремежът на Пападжи за по-добро разбиране на случилото се с него го отвежда до една от местните библиотеки. Чрез тази библиотека той за първи път се запознава с някои от класическите текстове на индуизма.

 

 

Един от учителите на майка ми ме насърчи да се запиша в една местна библиотека, която имаше добра селекция от духовни книги. Започнах да чета книги за Веданта и индуски светци. Именно тази библиотека ме запозна с Йога Васища, книга, на която винаги съм се наслаждавал. Един ден се опитах да взема назаем книга за Свами Рам Тирта, индуски светец, който отива в уединение в Хималаите през двадесетте си години и умира там, когато е само на тридесет и четири. Имах специална причина да заема тази книга: той е бил по-големият брат на майка ми, така че естествено исках да науча повече за него.

Библиотекарят ме беше наблюдавал как взимам назаем всички тези книги с нарастващо чувство на тревога. В средната класа на индуското общество е напълно приемливо да се проявява малко интерес към духовните въпроси, но когато интересът започне да се превръща в мания, алармата започва да звъни. Този добронамерен библиотекар вероятно е смятал, че приемам религията си прекалено сериозно и че може да свърша като чичо си. Повечето семейства биха били много нещастни, ако някой от членовете им се отдели в ранна възраст, за да стане скитащ садху в Хималаите. Библиотекарят, чувствайки, че действа за най-висшето благо, отказа да ми позволи да взема назаем тази книга за чичо ми. По-късно той отиде при майка ми и я предупреди, че показвам нещо, което за него е нездравословен интерес към мистицизма. Майка ми не обърна внимание. Тъй като собственият й живот се въртеше около нейната садхана [духовна практика], тя беше щастлива да има син, който изглежда проявяваше подобна наклонност.

 

 

Пападжи е бил запознат с писанията на Свами Рам Тирта и Свами Вивекананда в ранните си тийнейджърски години. Тези учители са смесвали писането и изнасянето на беседи по Веданта с пламенни националистически речи. И двамата са отишли в Америка, за да предадат посланието на Веданта на Запад, и двамата са били заслужено известни в Индия с духовните си постижения и с войнствените си политически речи. Тези свамита са били ранни модели за подражание на Пападжи.

Когато е бил още в ранна тийнейджърска възраст, той казал на майка си: „Един ден аз също ще отида на Запад, за да разпространя там дхармата [правилния път]“.

Като най-известен член на семейството, Рам Тирта често е бил посочван като пример за подражание на другите. Веднъж Ямуна Деви събрала всичките си деца и ги попита колективно: „Кой иска да бъде като Рам Тирта, когато порасне?“

Пападжи пристъпил напред и обявил: „Аз ще го направя! Аз ще бъда като него и ще направя всичко, което той е направил.“

Този отговор трябва да е зарадвал Ямуна Деви, защото преди раждането на Пападжи тя редовно се е молила на Кришна за син, който да бъде като Рам Тирта.

Един поклонник, който познавал и Пападжи, и Ямуна Деви през 70-те години, веднъж чул Пападжи да казва: „Преди да се родя, майка ми каза на близките си: «Ако не родя светец, който да бъде като брат ми, тогава съм просто свиня, която ражда прасенца». Тя беше много силна жена.“

Пападжи е имал късмета да има родители, които сами са имали страст към духовния живот и които са можели да разберат и съпреживяват някои от странните неща, които са му се случвали. Вече имах повод да спомена бхаджаните на майка му и нейните изпълнения на рас лила. Бащата на Пападжи, Пармананд, имал своя духовна мания: той бил много привързан да прави джапа [повтаряне на Божие име]на фразата „Джай Ситарам“ („Слава на Рам и Сита“). Сита е съпругата на Бог Рам. Тези думи винаги били на устните му, дори когато бил на работа. Навикът му да изпълнява непрекъснато джапа по време на работа понякога му причинявал проблеми, както разказва Сумитра:

 

 

Баща ми много обичаше святото име „Джай Ситарам“. Казваше го, преди да отиде някъде, преди лягане за сън, сутрин при ставане, а също и преди да яде каквато и да е храна. Той също така използваше една малка рисунка на Кришна и правеше пуджа [ритуално обожание] на нея. Баща ми ни казваше да повтаряме фразата „Джай Ситарам“ и да вярваме в нея. Даже в края на живота си той все още повтаряше „Джай Ситарам“.

В един случай неговата отдаденост му причинила проблем. Той си правел пуджа вътре в гарата по време на служебното си работно време. Тъй като бил зает със своята пуджа, а не с влаковете, той забравил да смени един сигнал, който би позволил на следващия влак да влезе в гарата. Влакът трябвало да изчака извън гарата докато той приключи пуджата си. Ръководителите му научили за това и го отстранили. Имаше официално разследване, на което баща ми трябваше да се яви и да обясни небрежността си. Баща ни не се разкая.

Когато бил попитан за обяснение, той отвърнал: „Аз изпълнявах дълга си към Бога, докато Бог се грижеше за моята работа.“

Той беше порицан, но не бяха предприети по-нататъшни действия.

 

 

Макар че това отношение може да изглежда безотговорно, Пармананд имал поне един случай, който доказва вярата му, че Бог се грижи за работата на железниците. Следващият случай идва от Б. Д. Десай, поклонник на Пападжи, който познавал Пармананд в края на 60-те години.

 

 

Веднъж говорих с Пармананд за работата му в службата.

Той каза: „Бог се грижеше за мен докато работех. Аз правех джапа докато работех, а Бог се грижеше за служебните ми задължения. Не съм имал никакво съмнение в това.

Веднъж забравих, че трябва да дам сигнал на приближаващ се влак, защото вниманието ми беше в моята джапа. Забравих да му съобщя, че може да премине през гарата. Без този сигнал той би останал отвън, причинявайки забавяне. Когато накрая разбрах, че съм забравил, се втурнах навън да дам правилния сигнал. Някой на перона ми каза, че влакът вече е преминал през гарата. Сигналът трябва да е бил подаден от някой, но аз бях единственият присъстващ служител на железницата. Това беше много малка гара и трябваше да правя всичко сам.

Помислих си: «Бог се грижи за работата ми. Мога да се върна към моята джапа.»“

 

 

И Ямуна Деви, и Пармананд пламенно се стремели да получат видение на своите избрани божества. Никой от тях не успял. Пармананд бил толкова обезсърчен от този неуспех, че веднъж решил да сложи край на живота си. Той оставил бележка в офиса си, че ще се самоубие, като информирал семейството си, че не иска да живее повече, защото животът без видение на Бога е неприемлив за него. Той се качил на моста, който пресичал железопътните линии с намерението да се хвърли на пътя на влак, който по разписание не спирал на гарата. Той бил спасен от помощник-началника на гарата, който намерил бележката на бюрото на Пармананд. Тъй като бележката точно посочвала какво планира да направи Пармананд, помощникът му успял да изтича до моста и да го изтегли от парапета, преди да мине следващият влак.

В тийнейджърските си години Пападжи бил пратен да учи в интернат на Аря Самадж. Тези училища били основани от индуски реформатор, наречен Свами Даянанд. Усещайки, че младите момчета не получават правилно обучение за собствената си култура и история в управляваните от Великобритания средни училища, той създал свое собствено училище. То става успешно и се отварят много други. Всички те били наречени „Англо-ведически училища на Даянанд“. Повечето големи градове в Пенджаб имали по една от тези институции. Докато посещавал това училище, Пападжи имал още едно дълбоко мистично преживяване.

 

 

Всяка сутрин се събирахме навън и сядахме в полукръг, докато се напяваше молитва. Тя винаги завършваше с думите „Ом шанти, шанти, шанти“ [Ом, мир, мир, мир]. В края на молитвата в двора на училището се вдигаше знаме с отпечатан знак „Ом“. Докато се вдигаше знамето, ние всички трябваше да скочим и да извикаме: „Слава на Дхарма! Слава на Майка Индия! Слава на Свами Даянанд!“

Една сутрин, в края на молитвата, напяването „Ом, шанти, шанти, шанти“ накара цялото ми тяло да се вцепени. Бях парализиран по почти същия начин, както когато като малко момче ми предложиха напитка от манго в Лахор. Аз осъзнавах всичко, което се случваше около мен, и вътре в мен имаше едно чудесно чувство на мир и щастие, но не можех да движа нито един от мускулите си, нито да реагирам на нещо. Останалите момчета скочиха и поздравиха знамето, оставяйки ме да седя на земята в моето парализирано състояние.

Учителят, който наблюдаваше молитвите, ме видя, че седя на земята и просто предположи, че съм мързелив или непослушен. Той вписа името ми в списък на подлежащи на наказание от директора. Това означаваше, че на следващата сутрин трябваше да се явя пред директора и да бъда бит с пръчка. Учителят напусна сцената, без да установи истинската причина за моята неподвижност. Междувременно, другите момчета започнаха да ми се подиграват. Когато разбраха, че не съм в състояние да отговоря на подигравките им, те решиха да инсценират пародия на погребение. Вдигнаха тялото ми, разпънаха ме на техните рамене, а след това се престориха, че ме отнасят на гробището, за да бъде кремиран. Трябваше да се оставя на играта им, защото не бях способен да се оплаквам или да се съпротивлявам. Когато се наситиха да се забавляват, те ме занесоха в спалното помещение и ме хвърлиха на леглото ми. Останах там през останалата част от деня, парализиран, но погълнат от вътрешно състояние на мир и щастие.

На следващата сутрин, напълно възстановен, се явих пред директора за моето наказание. Той извади пръчката си, но преди да има възможност да я използва, аз го попитах: „Моля, господине, какво би трябвало да направя? Каква грешка се смята, че съм допуснал?“

Директорът нямаше представа. Учителите просто му бяха дали списък с момчета, които да бъдат бити с пръчка, тъй като самите учители нямаха право да прилагат телесни наказания. Той се консултира с учителя, който ме беше изпратил при него, и му беше казано за моя акт на „неподчинение“ предходния ден.

Аз му казах: „Не съм отказал да стана. Аз внезапно се вцепених целия и не можех да се движа.“ Разказах му за преживяването, като му обясних, че то бе предизвикано от чуването на думите „Ом шанти, шанти, шанти“ в края на сутрешната молитва. Този директор беше много добър човек. Поддръжник на Махатма Ганди, той вършеше своята работа, без да взима заплата, защото вярваше, че индуските момчета трябва да бъдат възпитавани и образовани в индуска среда. По онова време, освен светските държавни училища имаше и сикхски, индуски и християнски учебни заведения. Тъй като директорът ни би трябвало да ни налага индуски ценности и идеали, той осъзна абсурдността да ме наказва за това, че съм имал мистично преживяване като следствие от слушането на индуска молитва. Той ме пусна и в по-късните години станахме доста добри приятели.

 

 

През всичките си ученически години Пападжи обичал да спортува и особено тези спортове, в които можел да демонстрира своята сила. Той е доста над средния ръст за индиец и винаги е имал мускулесто, добре развито тяло. През юношеството си той е можел да вдига и да носи болни биволи, които не можели да се движат сами.

 

 

Дейвид: Колко добър беше в различните спортове, които си играл? На какво ниво се състезавахте?

Пападжи: Играех крикет и хокей в училището си до областното ниво. Присъединих се и към отбор по теглене на въже, който се състезаваше на ниво област. Вечер често играех бадминтон. Същевременно участвах и в много състезания по лека атлетика: високият скок, тласкането на гюле, хвърлянето на копие и диск ми бяха любими.

Харесвах спортове, в които можех да демонстрирам силата си. Пред къщи имах една дървена трупа, наречена мугдар, за да тренирам вдигане на тежести. Тези трупи са цилиндрични, дълги около 75 см и имат дръжка отгоре. Теглото варира в зависимост от диаметъра. Други хора, които искаха да демонстрират силата си, идваха и тренираха с мен. По онова време вдигането на тежести с мугдари беше често срещан спорт в селата. За дълго време занимаването с този мугдар беше основното ми хоби.

По-късно се захванах с борба и станах много добър в нея. След като напуснах училище, имах работа, която ме отведе на много места в Индия. Където и да отидех, търсех местната арена за борба и предизвиквах на двубой всеки, който беше там. Обикновено печелех.

 

 

Неговата огромна сила се оказала много полезна, когато банда крадци се опитала да нахлуе в къщата на семейството му. Пападжи е бил в средата на тийнейджърските си години, когато се случил този инцидент.

 

 

Веднъж някакви крадци се опитаха да нахлуят в къщата на нашето семейство в Лиалпур. Около седем от тях прескочиха оградната ни стена и започнаха да плячкосват къщата. Взеха нашата шевна машина, един от онези стари грамофони с големите високоговорители, онези, които виждате на грамофонните плочи на „His Master’s Voice“^[5], и много други неща. Един от тях ме намери в стаята ми и застана над мен да ме пази с голямо метално копие насочено към лицето ми. Аз знаех, че той е там, но се престорих, че не знам. Просто лежах със затворени очи, сякаш спях. Човекът, който ме пазеше, си тръгна последен. Когато той изтича към стената, за да избяга аз го подгоних и хванах тялото му, когато той започна да се изкачва по стената. Той беше намазал тялото си с течно масло, за да може лесно да избяга ако някой го сграбчи, но въпреки това аз успях добре да го сграбча и му попречих да се изкачи по стената. Докато го държах, аз многократно извиках за помощ. Някои членове на моето семейство ме чуха и втурвайки се дойдоха. С тяхна помощ аз лесно го надвих.

Крадецът беше извлечен навън и окачен на дърво с главата надолу. Останалите членове на семейството ми искаха да го бият с пръчки докато той висеше там, но аз ги убедих да не го правят.

„Той е моят крадец — казах аз — Аз съм този, който го хвана. Хванах го отзад, докато той се изкачваше по стената на нашия комплекс. Това не беше много спортсменско. Сега ще го предизвикам на истинско състезание. Отрежете му въжетата и му дайте десет метра стартов аванс. Ако избяга, може да задържи всичко, което е откраднал. Ако го хвана, той трябва да върне всички неща, които е откраднал.“

Баща ми се разсмя, защото смяташе, че се шегувам. Както и да е, той не се притесняваше, защото знаеше, че съм добър атлет и че лесно мога да настигна крадеца.

Крадецът призна поражение още преди състезанието да започне.

Той каза: „По-силен си от мен. Лесно ще спечелиш. Освен това, ти ме спаси от побой, затова трябва да покажа благодарността си към теб. Ако изчакаш тук, ще върна всичко откраднато.“

Баща ми не искаше да го пусне.

„Не го слушайте! — извика той — Той е крадец! Защо трябва да вярвате на човек като този? Той ще изчезне и никога повече няма да видим нашата собственост.“

Отново казах: „Той е моят крадец. Аз го хванах. Аз реших да го пусна. Аз му вярвам, че ще се върне.“

Ние му отрязахме въжето и го пуснахме. За голямо удивление на цялото ни семейство, той се върна същия ден с всички неща, които приятелите му бяха откраднали от къщата ни. Също така, той дойде с покана от своята банда.

„Ти си много силен мъж — каза той — Мислех си, че никой не може да ме хване и да ме задържи. Ти още си само момче, но успя да го направиш. Никога не съм се бил с никой толкова силен като теб. Имам голямо уважение към твоята сила и към твоята готовност да ми се довериш. Дойдох да те поканя у дома си на вечеря.“

Баща ми не искаше да се смесвам с банда крадци, затова се опита да ме спре.

Казах му: „Те доказаха, че може да им се вярва. Нищо лошо няма да ми се случи ако отида.“

Лидерът на бандата беше изпратил два коня, един за пратеника и един за мен. Аз яздих обратно с пратеника и получих много хубава вечеря с цялата му банда. След това те винаги се отнасяха добре с мен и ме поздравяваха по много приятелски начин.

 

 

Попитах Сумитра дали си спомня тази случка:

Дейвид: Пападжи понякога разказва една история за крадец, когото е хванал, когато е бил на около шестнадесет години. Той казва, че крадецът бил толкова впечатлен от силата му, че го поканил на вечеря с всички останали членове на неговата банда. Помниш ли това?

Сумитра: Той винаги беше много силен. Когато ходеше на училище и известно време след това, той обичаше да играе всякакъв спорт, в който можеше да демонстрира силата си. Най-много харесваше вдигането на тежести и борбата.

Не си спомням този конкретен инцидент, но той залови много крадци в други случаи. Веднъж той хвана крадец, който крадеше пъпеши от поле близо до нашата къща. Бай Сахеб го видя да се отдалечава от полето с голям тежък вързоп.

Предполагайки, че в него има откраднати пъпеши, той спря мъжа и го попита: „Какво имаш във вързопа си?“

Мъжът не можа да даде задоволителен отговор, затова Бай Сахеб го накара да отвори вързопа. Вътре бяха пъпешите, които той беше откраднал. Бай Сахеб го накара да сложи вързопа пъпеши на главата си и след това го принуди няколко пъти да бяга нагоре и надолу по полето, носейки този тежък товар.

След като бе бягал около три километра с пъпешите, Бай Сахеб му каза: „Това е твоето наказание за кражбата на пъпешите. Сега можеш да си вървиш вкъщи и остави пъпешите тук.“

При друг случай, една група крадци едновременно обираше всички къщи на нашата улица. Във всяка къща имаше поне по един член на бандата. Бай Сахеб се събуди и разбра, че къщата ни се ограбва. Докато се опитваше да залови крадеца, мъжът изсвири силно. Това беше сигнал към всички останали крадци да избягат, защото един от тях е бил открит. Всички те избягаха заедно, включително и този, който беше в нашата къща.

Има трета случка, която си спомням. Петнадесетгодишно британско момиче беше отвлечено от група крадци в нашия район. Бай Сахеб забеляза един от членовете на бандата, когато последният купуваше билети на гарата. Мъжът купи три билета и след това се качи на влака сам. Бай Сахеб си помисли, че това е подозрително, защото никой друг не го придружаваше при качване във влака. Той се обади по телефона в Лиалпур, което беше дестинацията на трите билета, които мъжът беше купил, и каза на началника на гарата, че има нещо подозрително в този човек. Той беше арестуван при пристигането му, заедно с мъж, който беше с него. По-късно момичето беше освободено невредимо.

 

 

Докато още е бил ученик, Пападжи активно участвал в различни кампании, чиято цел е била да се прекрати британското управление в Индия. Областта Пенджаб вече е била свидетел на много антибритански движения. През втората половина на XIX век Движението Кука, водено от Баба Рам Сингх, мобилизира хиляди селяни в кампания срещу британското управление. Макар че започва като движение за религиозна реформа, то скоро се разширява и в социални и политически дейности. Петдесет години преди Ганди да се сети за идеята, Движението Кука организира кампания за несътрудничество, която бойкотира британските правителствени работни места, училища, съдилища и вноса на чуждестранни платове. През 1870-те то се превръща във въоръжено въстание, потушено от британското правителство.

В началото на ХХ век фермерите, дошли в района на Лиалпур, провеждат масови кампании срещу несправедливите закони за наследството, наложени им от британците. Тогавашното правителство позволява най-големите синове да наследят земята, която е била дарена на новодошлите, но ако най-големият син умре преди баща си, никой друг от семейството няма право да я наследи. След смъртта на първоначалния собственик земята се връща на британското правителство. Организация, наречена „Бхарат Мата“ (Майка Индия), мобилизира собствениците на земя да водят кампания срещу тези несправедливи закони. Борбата е дълга и грозна, в която няколко души загиват в безредици, както в Лиалпур, така и в Гуджранвала, градовете, където Пападжи прекарва по-голямата част от юношеството си. Атмосферата в тези градове е била заредена с бунт през годините, в които Пападжи живеел в тях. Кампанията за промяна на законите е успешна и е обявена за първата голяма победа на организирана индийска група над британската администрация.

По време на детството на Пападжи, няколко малки групи в Пенджаб участват в актове на насилие срещу избрани британски цели, но те не били в състояние да привлекат голям брой от своите съграждани от Пенджаб да поемат подобен курс.

Едно събитие, повече от всяко друго, променя отношението на хората от Пенджаб към британското управление. През април 1919 г. британските войници избиват стотици невъоръжени демонстранти в Джалианвала Багх, Амритсар. Голяма тълпа се е била събрала, за да протестира мирно срещу забраната за публични събрания. Генерал Дайър, британският командир, не прави опит да арестува никой от тях, нито ги кара да се разпръснат. Той просто подрежда войските си пред тълпата и им заповядва да открият огън. Демонстрантите няма къде да отидат, тъй като митингът бил организиран на голямо открито пространство, заобиколено от сгради от всички страни. Имало само един изход и той е бил охраняван от британските войници. Войските изстрелват 1600 патрона в невъоръжената тълпа и спират едва когато амунициите им свършват. Първоначално генерал Дайер е бил тръгнал с няколко артилерийски оръдия, но не успял да ги закара до мястото на клането, тъй като те не можели да се придвижват по тесните улици в района на Джалианвала Багх.

При последващо разследване, когато той бил попитан дали би използвал артилерийските оръжия, ако беше успял да ги закара до мястото, където е била събрана тълпата, генерал Дайър отговорил: „Да, вероятно бих. На индийците трябваше да им бъде даден урок.“

Клането предизвиква огромна вълна от гняв във всички части на Индия, но последиците от него най-силно се усетили в Пенджаб. То мотивира много млади хора от Пенджаб да водят енергична кампания срещу присъствието на британците в Индия.

Отначало те насочват енергията си към движението за несътрудничество, което наскоро е било започнато от Махатма Ганди. То е отзвук на Движението Кука, доколкото иска от всички индийци да се разграничат от британските владетели, отказвайки да сътрудничат по какъвто и да е начин на администраторите на страната. Предвиждало се е то да бъде мирен, ненасилствен протест, но през 1922 г. група селяни в област Горакпур, в днешния Утар Прадеш, обграждат полицейски участък в Чаури Чаура и го подпалват. Двадесет и един полицаи, които били затворени вътре, изгарят до смърт. Ганди бил толкова шокиран от този единствен акт на насилие, че отменил движението за несътрудничество, защото не искал насилието да излезе извън контрол.

Решението на Ганди оставя много млади мъже в Пенджаб без отдушник на гнева им срещу правителството. Някои от тях, включително и Пападжи, решават да поемат курс на въоръжено насилие срещу британските владетели.

Пападжи се заинтересува от тези революционни групи, защото, подобно на много млади мъже от неговото поколение, той изпитва пламенен гняв срещу британците за узурпирането на правителството на страната и за третирането на опозиционерите по такъв насилствен начин. В писмо, написано през 1983 г. до Радж Прабху, един от неговите поклонници, Пападжи коментира: „Клането в Джалианвала Багх ме превърна от пацифист в убиец на британците“.

Пападжи е бил само на шест години, когато се случва клането, но последиците от това събитие отекват в цялото пенджабско общество през следващите години. Пападжи вероятно е разбрал за това в ранните си тийнейджърски години, тъй като това е периодът от живота му, когато той започва да се насочва към войнствената кауза.

Имало и още един фактор, който го радикализирал и го изкарал от официалната индийската политика, вкарвайки го в насилствения свят на революционерите. Това бил един законодателен акт, наречен Законът Роулат, който бил въведен за ограничаване на размириците в страната. Той давал на полицията широк кръг от правомощия, като задържане без съд и произволни обиски на хора и имущество. Макар че е бил предвиден да се използва само срещу терористи, той бил масово злоупотребяван и довел до това, много невинни хора да бъдат арестувани, претърсвани и изтезавани. Пападжи прочел за насилственото третиране на политическите затворници в британските затвори и решил, че насилствените репресии ще бъдат най-подходящият отговор на това.

 

 

Британското управление на Индия беше оспорвано по много начини. Имаше едно усещане във въздуха, че ако се организираме правилно и окажем достатъчен натиск върху правителството, можем да сложим край на колониалната окупация. Ганди, най-известният от борците за свобода, възприе кампания за несътрудничество и ненасилие, надявайки се, че ако достатъчно индийци откажат да се подчиняват на заповедите на британците, те ще приемат, че страната е неуправляема и ще ни оставят да се грижим за собствените си работи. Аз изобщо не приех тази теория. Аз бях и съм силно вярващ в директните действия и чувствах, че трябва да се изправим смело срещу британците с демонстрация на сила.

„Ако някакви хора нахлуят в къщата ни — разсъждавах аз — и я завладеят до такава степен, че са ни накарали да се подчиняваме на техните заповеди, какво следва да направим?“

Отговорът на Ганди би бил: „Учтиво ги помолете да си тръгнат и ако кажат «не», откажете да се подчинявате на всичките им заповеди.“

Аз мислех, че този подход е страхлив. Според моя опит, хората, които са се настанили в чужд имот и са присвоили чужда собственост, не се вслушват в учтиви молби. Затова аз подкрепях вземането на пръчка и изгонването им насила.

 

 

Желанието на Пападжи да прогони британците с насилствени средства се смекчава от разбирането, че арестът му би имал последствия за цялото му семейство. Ако той бъде арестуван по сериозно обвинение, като убийство на британски служители, баща му най-вероятно би загубил работата си в британското правителство. Случи ли се това, не би останал никой, който да издържа семейството. Родителите на Пападжи, които знаели за желанието му да се отдаде на насилствена революционна дейност, го убедили да ограничи дейността си до пропаганда. Те смятали, че ако той бъде арестуван само заради антибритански речи, Пармананд вероятно ще може да запази работата си.

Пападжи се оказал добър пропагандист на революционната кауза. Той е бил пламенен, талантлив публичен оратор още когато е бил ученик. Неговите „будистки“ проповеди на градския площад разкриват талант за говорене пред публика, който остава с него до края на живота му.

Сумитра има ярки спомени от тези дни, когато е водил кампания за насилственото сваляне от власт на британците:

 

 

Дейвид: Ами политическата му дейност? Какво си спомняш от революционните му години?

Сумитра: Той излизаше с другите млади мъже и скандираше антибритански призиви по улиците. Той участва в много такива демонстрации. Той викаше: „Гад дайо ларай диян лал джандиян!“ [Забийте червеното знаме като символ на нашата битка!] и „Вадхо горе те каро меман рандиян!“ [Убийте британските войници и направете вдовици белите проститутки!].

Дейвид: Казаха ми, че той също така е изнасял антибритански речи в Лиалпур.

Сумитра: Да, той изнасяше публични беседи на пазара. Много хора идваха и го слушаха. Когато британците се опитаха да предприемат репресии срещу такива дейности, родителите ни се опитваха да го задържат у дома, но той отказваше да остане. Даже когато имаше голям риск да бъде арестуван, той пак излизаше и изнасяше своите речи.

Един ден един от приятелите му дойде у нас и каза на майка ни: „Днес трябва да излезем. Хариванш Лай изнася лекция на подиума в града. Ние всички искаме да отидем.“

Това беше време, когато бяха извършвани много арести, така че майка ни много се притесни за безопасността на Бай Сахеб. Тя го накара да седи в къщата и заключи вратата, за да не може той да излезе и да присъства на митинга. Бай Сахеб много се ядоса. Той започна да крещи и се опита да разбие вратата, но тя беше твърде здрава за него. След това излезе на двора, който беше в средата на нашата къща. Той намери въже, завърза го на покрива и се качи на покрива на къщата. За да слезе от другата страна, той използва сари, което беше усукал като въже.

След като избяга, той отиде на площада в центъра на града и произнесе речта си в 16 часа. Дойдоха някакви полицаи и се опитаха да го арестуват, но той избяга и се отърва. Полицията хукна след него с викове: „Хванете го! Хванете го!“, но не можа да го намери. Вместо да избяга от площада, той се скри под подиума, докато търсачите му се отказаха.

Той изнасяше речите си облечен като садху. Той се преоблече в обикновените си дрехи, докато се криеше под подиума, и се прибра у дома късно през нощта, когато почувства, че ще бъде безопасно да се върне. Всичко това се случи докато той беше още на училище, преди да се ожени.

 

 

В средата на двадесетте години много от пенджабските революционери принадлежали към тайна организация, наречена „Революционната партия“. Това била толкова тайна организация, че дори името й не било публично известно. През 1926 г. нейните лидери решават, че тя трябва да има публична фасада, чрез която да може да контактува с потенциални нови членове. Фасадната организация била наречена „Науджаван Бхарат Сабха“ (Индийската младежка асамблея). Пападжи е бил член и на двете — Революционната партия и Науджаван Бхарат Сабха. Един от нейните основатели, Раджа Рам Састри, описва нейната цел в книга, която той пише за пенджабските революционери:

За известно време се извършваше работа по разпространение на революционни идеи сред младежта чрез тайна екстремистка литература. Но скоро стана ясно, че Революционната партия трябва да излезе наяве и да запознае хората със своите възгледи. С тази цел през 1926 г. беше основан Науджаван Бхарат Сабха. Всъщност, това беше явната фасада на Революционната партия.

 

 

Много от водещите пенджабски революционери са били социалисти. Тяхната цел е била да свалят британското управление на Индия и да го заменят с местно социалистическо правителство. Макар че Науджаван Бхарат Сабха не споменава за революционна или насилствена дейност, обявените й цели са били явно социалистически. Те са:

1. Да се ​​създаде Обединена република на индийските работници и селяни.

2. Да възпитава патриотизъм, основан на национализъм, сред младежта.

3. Да помага и симпатизира на такива движения в икономическата, социалната и индустриалната сфера, които са противоположни на комунализма^[6] и биха били полезни за постигането на идеална републиканска държава на работниците и селяните.

4. Да организира работници и селяни.

Напомних на Пападжи, че повечето от неговите колеги революционери са били социалисти или марксисти и го попитах дали някога е приемал техните политически възгледи. Въпреки че сестра му си спомня как той е марширувал по улиците начело на демонстрации, скандирайки „Забийте червеното знаме като символ на нашата битка!“, Пападжи отрече някога да е бил комунист или социалист. Той е бил, каза той, член на тези различни революционни групи просто защото те били единствените хора, които познавал, които били решени да прогонят британците със сила.

Науджаван Бхарат Сабха основава клонове из целия Пенджаб. В училища и колежи те организирали срещи и лекции, чиято цел е била да разпалят пламъците на национализма сред младежта. Често е имало беседи за герои от миналото, които загиват като мъченици в борбата за Независимост. На тези от публиката, които проявявали интерес към тези беседи, били раздавани брошури на различни политически и социални теми. Онези, които изглеждало, че показват силна решителност за директни действия срещу британците, накрая били въвеждани в една или повече от малките революционни групи, които използвали тези срещи за набиране на нови членове.

Най-голямата и най-решителна революционна организация била група, която включвала Бхагат Сингх и Сукдев, двама от водещите пенджабски революционери. Първоначално групата им се наричала „Републиканска асоциация на Индустан“, макар че по-късно тя добавя думата „социалистическа“ като втора дума от името. Пападжи официално никога не е бил член на тази организация, въпреки че добре е познавал и Бхагат Сингх, и Сукдев. Всъщност Сукдев е бил наемател на къща в Лиалпур, която е била собственост на семейството на Пападжи.

Въпреки че Пападжи не е участвал пряко в нито едно от революционните действия извършени от Републиканската асоциация на Индустан, кратко обобщение на постиженията й ще бъде полезно, тъй като дейностите на групата стават косвена причина за едно от собствените войнствени действия на Пападжи.

През 1928 г. британското правителство назначава седемчленен орган, наречен Комисията на Саймън, за да проучи възможността за конституционни реформи в Индия. Всичките седем членове били британци. Членовете на всички индийски политически групи решават да бойкотират работата на този орган, тъй като в него не е бил назначен нито един индиец. Където и да пътувала Комисията на Саймън в Индия, тя била посрещана с масови антибритански демонстрации. Когато комисията пристигнала в Лахор през октомври 1928 г., тя не била в състояние да се придвижва, тъй като демонстрантите били блокирали всички пътища. Командирът на полицията, началник Скот, заповядал на хората си да щурмуват тълпата и да бият демонстрантите с лати — дълги пръчки, които били давани на полицията. Лидер на демонстрацията бил известен политик от Пенджаб, наречен Пенджаб Кесри Лала Ладжпат Рай. Той е бил жестоко пребит от полицията и умира от нараняванията си няколко дни по-късно. Републиканската асоциация на Индустан, под ръководството на Бхагат Сингх и Сукдев, решава да отмъсти за убийството, като убие началник Скот — човекът дал заповедта за атаката с лати. Била организирана засада, но един от групата на Бхагат Сингх, който трябвало да идентифицира началника, посочил погрешен човек. В резултат, Бхагат Сингх стреля и убива не началника, а заместник-началника Сондърс. На следващия ден групата публично поема отговорност за престъплението чрез плакати, разлепени на много стени из целия Лахор. На плакатите пишело, че Социалистическата републиканска армия на Индустан е извършила убийството, за да отмъсти за смъртта на Пенджаб Кесри Лала Ладжпат Рай.

Тогава Бхагат Сингх решава, че революционното движение се нуждае от повече публичност. Той съобщава на приятелите си, че възнамерява да хвърли малка бомба с ниска мощност в правителственото събрание, а след това да се предаде на полицията. Той не възнамерявал да убива никого; той просто искал да използва последващия процес като платформа, от която да проповядва революционна пропаганда.

Хвърлянето на тази бомба имало огромни последствия. Въпреки че тя не убила никого и въпреки че Бхагат Сингх веднага се предал на полицията, актът подтиква британското правителство към действие. Всички известни революционери и техните сътрудници били арестувани и разпитвани. Някои станали доносници на полицията, които разкрили местоположението на фабрики за бомби в Лахор и Сахаранпур. Когато полицията нахлула на тези места, били открити няколко хиляди бомби. Пистолетът, който бил намерен у Бхагат Сингх, когато той се предал, след като хвърлил бомбата в събранието, се оказал същият, с който е убит заместник-началника Сондърс. Той е обвинен в убийство и няколко други престъпления.

Повечето от революционерите били арестувани и изправени пред съд в дело, станало известно като „Процесът за конспирация в Лахор“. Пападжи не е бил замесен в това дело, но много от приятелите му са били арестувани и осъдени. Показах му списък на всички хора, които са били подсъдими и го помолих да отбележи имената на тези, които той лично е познавал. Имената, които той идентифицира, са дадени по-долу, заедно с присъдите, които са получили:

1. Бхагат Сингх — обесен.

2. Сукдев — обесен.

3. Шиврам Радж гуру — обесен.

4. Джайдев Капур — доживотен затвор.

5. Кишори Лай — доживотен затвор.

6. Кундан Лай — седем години каторга.

7. Джатиндранат Дас — умира от гладна стачка в затвора, преди да бъде осъден.

Той отбеляза и името на Дешрадж, който бил оправдан в края на процеса. Първоначално са били обвинени двадесет и пет души, но само шестнадесет могли да бъдат представени в съда. Седмият човек от списъка на Пападжи, Джатиндранат Дас, бил доведен от Бенгалия, за да научи пенджабските революционери как да правят бомби и той е бил тясно свързан с двете фабрики за бомби, открити в Лахор и Сахаранпур. В книгата „Интервюта с Пападжи“ Пападжи признава, че „е бил обучаван как да прави бомби“ от Революционната партия.

Процесът за конспирация в Лахор ефективно унищожил революционните групи в Пенджаб, но оцелелите членове се решили на една последна атака, за да отмъстят за загубата на толкова много от своите членове. Било решено да се взриви специален влак, който превозвал вицекраля — главният представител на британското правителство в Индия. Пападжи участвал активно в планирането на тази мисия, макар че не участвал в самия бомбен атентат.

Когато за пръв път попитах Пападжи кой още е замесен в този бомбен атентат, той отговори: „Съвестта ми няма да ми позволи да разкрия подробностите“. Наскоро той призна, че човек на име Хансрадж Уайърлес е бил активен участник. Този човек придобил името си с това, че бил един от първите мъже в Индия, които демонстрирали предаването на радиосигнали. По-късно той използва своите технически и научни знания за направата на дистанционно-управляеми бомби за революционерите.

Групата на Пападжи успяла да взриви влака на вицекраля, но самият вицекрал избягал невредим, тъй като бомбата не била взривена точно под неговия вагон. Това бил последният ефективен акт на пенджабските революционери, защото скоро след това Чандрасекхар Азад, единственият лидер, който все още бил извън затвора, бил убит при престрелка с полицията.

Антибританската дейност на Пападжи не се ограничавала до правене на бомби и изнасяне на пропагандни речи. Той разказа за два други ексцентрични плана, насочени срещу британските служители.

 

 

Дейвид: Веднъж ми каза, че докато още си бил на училище, си имал план да призовеш духове в местното гробище, защото си смятал, че ако успееш да получиш контрол над тях, ще можеш да ги използваш за борба срещу британците.

Пападжи: Да, казах на приятелите ми в Революционната партия за този план, но те просто ми се присмяха. Въпреки това, аз продължих с плана. Бях чел за тази практика в някаква книга. В нея се казваше, че ако напявам определена мантра всяка нощ на гробище в продължение на двадесет и един дни, ще се появи мощен дух, който ще изпълни моите заповеди. Мислех си, че бих могъл да използвам един от тези духове в нашата борба срещу британците. Знаех, че родителите ми няма да одобрят да седя по цяла нощ на гробище в продължение на три седмици, затова им казах, че ще нощувам при един от приятелите си за няколко седмици.

„Трябва да учим заедно“ — казах аз. Този вид истории винаги радваше родителите ми, защото те знаеха колко малко училищна работа вършех.

В продължение на три седмици прекарвах цялата нощ на едно гробище, напявайки тази мантра. На края на тези двадесет и един дни, пред мен се появи един отвратително грозен дух и ме попита какво искам. Той имаше рога, дълъг остър нос с рог на края и уста в задната част на главата си, пълна с черни зъби. Аз бях ужасен. Косата ми настръхна и бях парализиран от страх.

„Какво искаш? — повтори призракът — Мога да ти дам каквото си поискаш. Много съм доволен от твоята тапас [аскетична практика]. Винаги когато ме повикаш, мога да ти дам всичко каквото си поискаш.“

 

 

Тапас е дума, която означава жестоки практики, често включващи телесно умъртвяване. Традиционно те се извършвали за придобиване на духовна сила или за получаване на дарове от боговете.

 

 

Бях толкова уплашен, че избягах и никога не се върнах. Не знам дали би имало някаква полза от призрака срещу британците, но той се оказа полезен много години по-късно. Аз бродех из високите Хималаи и бях много гладен. Наоколо нямаше населени места откъдето да си набавя храна. Изведнъж си спомних този дух, който ми се беше появил преди много години, обещавайки, че ще ми даде всичко, което поискам ако някога го призова.

Помислих си: „Нека видя дали той може да направи нещо полезно“.

Призовах го и за моя изненада той веднага се появи пред мен. Този път изобщо не се страхувах от него.

„Гладен съм — обявих — Доставяш ли храна на тези отдалечени места?“

Призракът веднага ми осигури пресни плодове, плодове, които растат само в равнините. Той изчезна и никога повече не го използвах.

 

 

Дейвид: Имал си и още един план: да станеш невидим, така че да можеш да застреляш областния магистрат в британския клуб, без да бъдеш забелязан. Как проработи това?

Пападжи: Намерих копие на Йога сутрите на Патанджали в местната библиотека. В тях имаше раздел за това как да се постигнат осем различни сидхи или свръхестествени сили. Една от споменатите беше невидимост.

Помислих си: „Това би било добър трик. Тези британци ни причиняваха толкова много нещастия. Ако бях невидим, наистина бих могъл да създам нещастия на британците.“

По това време Бхагат Сингх, Сукдев и Раджгуру вече бяха обесени. Бях стигнал до заключението, че не можем да се борим с британците с конвенционални средства. Британия по онова време беше една от най-силните страни в света. Тя имаше огромна армия и военноморски флот — хиляди обучени, въоръжени мъже, които лесно можеха да потушат бунт от няколко зле въоръжени и зле обучени индийци. След като една малка бомба беше хвърлена в събранието, те унищожиха цялото ни революционно движение.

И така, помислих си, нека видя дали мога да стана невидим. Ако успея, ще вляза в клуб Ченаб с револвер и ще пръсна мозъка на областния магистрат. Нямаше друг начин да вляза в този държан от британци клуб. В онези дни хората с кафява кожа не бяха допускани до входната врата.

Също така исках да отмъстя на някои от служителите на затвора, които се отнасяха много зле с политическите затворници. Бях чел във вестника, че един тъмничар от Северозападната гранична провинция карал затворниците си да стоят цяла нощ, навлезли до шия в местната река. Познавах този район и знаех, че водата там е леденостудена. От време на време той им позволявал да излязат, за да може да ги разпита. Той ги питал за имената на други хора, които се занимавали с антибританска дейност. Ако те не си признавали и не издавали имена, бивали бити и връщани обратно в реката. Исках да убия и този човек.

Помислих си: „Първо, ще се отърва от областния магистрат тук. Ако се измъкна, ще се кача до Северозападната гранична провинция и ще се погрижа и за този тъмничар.“

Не се получи. Овладяването на тези сидхи не е нещо, което може да се направи в един следобед. Необходими са години и години всеотдайна практика, за да се постигнат тези подвизи. Много години по-късно срещнах човек в Хардвар, който можеше да ходи по повърхността на Ганг. Той бил прекарал четиридесет години, за да овладее техниката. Аз бях твърде нетърпелив за успех. Нямах излишни четиридесет години. След като не успях след първите няколко опита, аз се отказах.

 

 

С изключение на последната история, която изглежда се е случила някъде в началото на 30-те години, на практика всички революционни дейности на Пападжи се случват докато той все още е бил на училище. Той е имал детство и юношество изпълнени с изключителни събития. Виденията на Кришна, дълбоките мистични преживявания, революционните и спортни дейности вече бяха описани. Трябва да се спомене още един аспект от ранния живот на Пападжи, за да се завърши картината на младостта му.

Още докато е на училище, той открива талант за писане на поезия на езика урду. Родният език на Пападжи е пенджабски, но образователната система по онова време е целяла завършилите зрелостници да бъдат квалифицирани да заемат канцеларски длъжности в британските служби. За да се получи такава работа е трябвало да се издържи приемен изпит по персийски и урду, така че и двата предмета са били преподавани широко в училищата. Урду е бил официалният език на провинциалното правителство, а познаването на персийската литература по онова време се е считало за социално постижение за образования пенджабец, по същия начин, както познаването на латински и гръцки се е смятало за съществено за много европейски господа от епохата.

 

 

Аз изучавах урду и персийски в училище и развих силен интерес към езиците. Открих хора в нашия район, които знаеха тези езици много добре и ходех при тях за допълнителни уроци. Учих с няколко добри поети и писатели, които ме въведоха в класиката на двата езика.

С цялото това ранно излагане на добра литература, аз придобих силен интерес към поезията. Участвах в училищните състезания, които се провеждаха на фестивални дни, и веднъж спечелих награда, когато прочетох стихотворението си за Басант Панчми, „Пролетният сезон“. Вероятно част от интереса ми към поезията бях получил от майка ми, която композира няколко песни на пенджабски. Нашето семейство беше много литературно. Две от сестрите ми също съчиняваха стихове на урду и пенджабски. Аз още обичам да слушам поети, когато четат стиховете си, но вече нямам влечение аз самият да ги съчинявам.

 

 

Поетичните състезания били отличителна черта на панджабската култура по онова време. Всички състезатели се събирали в една стая и им бил даван един ред от поема на урду. След това, те трябвало да съставят ново стихотворение, следвайки темата на дадения ред и използвайки същия стихотворен метър и рима. Стихотворенията били оценявани от гостуващи писатели или поети, и на авторите на най-добрите стихове били присъждани награди. Пападжи пишел поезия на урду под псевдонима „Каусар“ и в продължение на няколко години включвал този псевдоним винаги когато изписвал пълното си име.

Тук трябва да спомена, че в детството си Пападжи и семейството му използвали името „Шарма“ — наставка, която всички брамини имали право да използват. След като напуснал училище, Пападжи предпочитал да използва името „Пунджа“. Всички индуси принадлежат към определена подгрупа или категория. Тези категории се наричат ​​готри, а името на готрата на Пападжи е Пунджа. Неговите лични имена, Хариванш Лай, могат да се преведат като „рубинът в голямото Божие семейство“.

Когато Пападжи взел зрелостния си изпит на 16-годишна възраст, Пармананд решил, че той трябва незабавно да започне работа, тъй като били необходими допълнителни средства за издръжката на вече много голямото семейство. Пармананд също така решил, че Пападжи трябва да се ожени. По онова време било съвсем нормално пенджабските момчета да се женят в средата на тийнейджърските си години, а техните съпруги често били момичета, които били даже още по-млади. Освен в много редки случаи, всички бракове се уреждали от родителите на двойката.

Пападжи нямал никакъв интерес към това, да се жени, но въпреки това се съгласил да изпълни предложението на баща си. Пармананд намерил подходящо браминско момиче на име Видявати в Мултан, голям град, където той бил работил като началник-гара. В деня на сключването на брака, Пападжи бил на шестнадесет, а неговата булка празнувала четиринадесетия си рожден ден.

Попитах Пападжи как е издържал жена си и семейството си през ранните години на брака си. Това беше неговият отговор:

 

 

След като си взех моите училищни зрелостни изпити, баща ми не можеше да си позволи да ме изпрати в колеж в Лахор, защото другите ми братя и сестри също трябваше да получат образование. Нямаше достатъчно пари за всички нас да ходим на училище едновременно. Видях реклама във вестник Трибуната, която беше пусната от фирма, която търсеше представител за своите хирургически и спортни стоки. Компанията беше базирана в Сиалкот. Кандидатствах за работата и си осигурих длъжността. Работата ми като продавач наложи много пътувания из цялата страна.

При едно от моите бизнес пътувания до Бомбай намерих постоянна, по-добре платена работа във фирма базирана в Карачи. Тази фирма също ме нае да работя по продажбите. Доведох жена си в Бомбай и се установихме в една гуджаратска част на града. Това беше добра работа. Аз печелех достатъчно пари, за да издържам жена си и децата си, и даже имах допълнителни пари да изпращам вкъщи до останалата част от семейството ми в Лиалпур.

 

 

Двете работни места, които Пападжи си осигурил като продавач, дошли след период на работа в Лиалпур, в който той започнал и управлявал свой собствен бизнес за известно време. Той отворил няколко магазина, чието управление било поето от други членове на семейството му, когато той поел работата в базираната в Сиалкот фирма. Сумитра дава някои подробности:

 

 

Дейвид: Какво направи Пападжи, след като напусна училище?

Сумитра: Той се ожени, когато беше на шестнадесет, но не стоеше много у дома. Той все заминаваше някъде — или по работа, или на поклонения, за да види светци или свети места. В онези дни съпругата му не се оплакваше много от честите му отсъствия.

Веднъж Бай Сахеб каза: „Вдъхновението да отида на всички тези поклонения дойде от жена ми“.

Това, което искаше да каже беше, че можеше да избяга до тези места винаги когато искаше, защото в онези ранни години тя никога не се оплакваше много от тази страна на живота му.

Дейвид: Защо Пападжи се е преместил в Бомбай, след като е работил няколко години в Лиалпур?

Сумитра: Не знам. Не мога да си спомня.

 

 

Сумитра ми говореше на пенджабски и нейните отговори бяха превеждани от Сивани, дъщерята на Пападжи. В този момент от разговора, Сивани зададе свой собствен въпрос: „Дали не е защото е намерил момиче в Бомбай? Избягал ли е след момиче?“

 

 

Сумитра: Не, той никога не е бил такъв. Той никога не се е замесвал с никое от момичетата. Той обичаше да слуша музика, но не допускаше никаква музика в къщата с похотливи или вулгарни текстове. Той не позволяваше на никой от братята и сестрите си да слуша песни със сексуална тематика.

Дейвид: Ами работата? Какво правеше, за да издържа жена си?

Сумитра: Когато баща ни най-накрая се пенсионира, ние всички се установихме в Лиалпур. Като най-голям син, Бай Сахеб трябваше да печели пари за нас. Той отвори магазин, наречен „Бомбайски магазини за основни стоки“, в който се продаваха чай и други провизии. Лека-полека бизнесът се разширяваше, докато семейството ни не управляваше пет магазина, всички съседни един на друг, на една и съща улица. По-късно, с увеличаването на семейството, ние превърнахме тези магазини в къщи. Бай Сахеб също така отвори магазин, който продаваше дамска козметика. Той сам управляваше този магазин, преди да се премести в Бомбай.

Когато баща ни се пенсионира, той получи една еднократна сума от железниците. По онова време нямаше месечна пенсия. Той даде цялата сума на Бай Сахеб и го помоли да се грижи за нея. Бай Сахеб я инвестира в някои парцели земя, които ни бяха отнети след Разделянето. След пенсионирането на баща ни, Бай Сахеб пое цялата отговорност за финансите на семейството.

Баща ни винаги е изпитвал голямо уважение към Бай Сахеб. Около десет години преди да умре, той записа в дневника си: „Моят син Хариванш Лай е моят Гуру“. Сама видях това отбелязване в дневника му.

 

 

Двете оцелели деца на Пападжи, Сивани и Сурендра, са родени през 30-те години: Сивани през 1935 г. и Сурендра през 1936 г. Друго дете, дъщеря наречена Рамини, умира през ранното си детство. Попитах Пападжи за подробности за нейната смърт и реакцията му към нея.

 

 

Една от дъщерите ми се разболя и беше приета в болница. Тогава тя беше на три години. Жена ми остана с нея, за да я гледа. Ходех сутрин, за да занеса храна и за двете. След няколко дни жена ми дойде в къщата ни с рикша. Дъщеря ми беше с нея.

Бях изненадан да ги видя. „По-добре ли е?“ — попитах аз.

„Не — каза жена ми — Тя е мъртва. Донесох тялото у дома.“

Когато жена ми се появи, на мен изобщо не ми мина през ума, че дъщеря ми може да е мъртва, защото жена ми не показваше никакви признаци на скръб.

Взех тялото от нея и отидох на мястото за кремация. Аз сам я зарових там с помощта на един съсед. В нашата общност традицията е децата до петгодишна възраст да се погребват, а не да се кремират. Нямах никаква реакция в съзнанието си.

 

 

Пападжи остава в Бомбай със съпругата си дълги години. Работата му като продавач му дава изобилни възможности да пътува до много други части на Индия. В допълнение на командировките си, той отива на няколко поклонения, за да види свещени места или известни свами. Едно такова пътуване било до Насик в Махаращра, за да се срещне със свами наречен Сатчитананда; друго било до Ришикеш, за да види Свами Пурушотамананда, известен учител, който живеел в пещера на няколко километра на север от града. Тъй като Пападжи все още бил пристрастен към формата на Кришна, той търсел свами, които биха могли да го посъветват как да накара Кришна да се появява винаги когато Пападжи поиска. Никой от тези свами не можал да му помогне. Пападжи все още правел много медитации и джапа през този период, но неговите практики не давали визуални преживявания на Кришна толкова често, колкото искал.

Един човек, който го впечатлил, бил Свами Нитянанда, Гуруто на Свами Муктананда. В ранните години, когато Пападжи работел в Бомбай, Свами Нитянанда живеел наблизо, във Ваджрешвари. Пападжи бил заведен да го види от един от съседите си.

 

 

Срещнах Нитянанда за първи път през 1932 г. Моят съсед Пурушотам пътуваше до Ваджрешвари, за да получи неговия даршан, затова реших да го придружа. Тъй като беше на около петдесет и пет километра, отидохме там с колата му. Пурушотам беше спекулант на финансовите пазари в Бомбай. Той отиваше при Нитянанда само за да получи съвет как да инвестира парите си. Ваджрешвари, мястото, където живееше Нитянанда, е известно също така със своите горещи серни извори. Много хора се къпеха там, за да лекуват кожни заболявания или да облекчават заболявания като артрит и ревматизъм. Намира се съвсем близо до Ганешпури, мястото, където Свами Муктананда е имал главния си ашрам много години по-късно.

Тръгнахме от Бомбай една неделя, много рано сутринта. При пристигането ни, всички в нашата група направиха прострация^[7] пред великия свами. Моят приятел, съпругата му, дъщеря им и чичо им направиха прострация с благоговение в краката му, но когато аз коленичих, той не ми позволи да докосна нозете му.

Всички веднага предположиха, че той не ми позволява да направя прострация, защото съм голям грешник. Те всички започнаха да се чудят какво ли ужасно дело съм извършил, за да си спечеля такъв позор. Обаче свами не каза нищо, нито пък аз.

Когато Пурушотам ми разказа теорията си, аз казах: „Аз съм честен човек. Отивам в офиса си всяка сутрин в 9 ч., цял ден работя и си тръгвам за вкъщи в 18 часа. Аз здраво работя за парите си. Ти си просто комарджия. Дошъл си тук само за да намериш начини да увеличиш печалбите си от хазарт.“

Много хора дойдоха през деня, направиха прострация пред Нитянанда и оставиха подаръци за него. Когато беше време за хранене, на хората, които бяха там беше позволено да ядат с него.

Същата вечер, когато нашата група стана да си тръгва, Нитянанда посочи към мен и ми каза, че трябва да остана.

„Но аз трябва утре да съм в офиса“ — запротестирах аз.

Той не ме пускаше. В крайна сметка помолих моя приятел да отиде в офиса ми на следващия ден и да подаде молба за двудневен непредвиден отпуск.

„Този ​​човек е светец — казах аз — така че не мога да не му се подчиня, когато той ми казва да остана. Кажи на началника ми какво ми се е случи и му кажи, че ще се върна веднага щом мога.“

„Но как ще се върнеш? — попитаха те — Нямаш транспорт, а тук е в средата на джунглата.“

„Ще реша този проблем утре — казах аз — Този човек иска да остана, така че оставам.“

Много от хората, които го посещаваха по онова време, бяха спекуланти на злато и памук. Нитянанда никога не говореше с някой от тях, но често правеше странни жестове с ръце. Спекулантите задаваха въпроси за бъдещата цена на златото и след това интерпретираха странните му движения на ръцете като отговори на въпроса.

През цялата нощ седяхме заедно, но никакви думи не минаха между нас. Той никога не ми каза защо ме е помолил да остана. Ние просто прекарахме цялата нощ седейки заедно. Никой от нас не спа. Преди да си тръгна, той ми даде монета от две ана. Това е монета с много малка стойност. В онези дни това беше една осма от рупията. На сутринта той помоли бизнесмен от Парси на име Диншоу да ме закара обратно в града с колата си.

Когато после срещнах Пурушотам и неговото семейство, те всички бяха много нетърпеливи да разберат какво ми беше казал Нитянанда.

„Нищо — казах аз — Той не проговори и аз също не проговорих.“

Когато му показах монетата, която бях получил от Нитянанда, Пурушотам веднага искаше да я купи от мен.

„Ако имам тази монета — каза той — бизнесът ми ще процъфтява. Колко искаш за нея?“

Отказах да се разделя с нея. Чувствах, че това е прасад от велик светец, затова не исках да я изпусна от притежанието си.

 

 

На този етап от живота си Пападжи не е можал да оцени истинското състояние на Нитянанда, но след втора среща през 50-те години, той заявява, че Нитянанда е просветлен. На няколко пъти той казва, че Нитянанда е принадлежал към група ексцентрични индуски садху, които понякога били наричани ​​агори. Това е термин, който означава религиозни учители, които действат по странни и неконвенционални начини и които обикновено са изоставили всички социално приети норми на поведение. Ето какво имаше да каже Пападжи за тези хора в един от неотдавнашните си сатсанги в Лакнау:

 

 

Нитянанда беше сидха пуруша [просветлено същество], от вида на тези, които са известни като агори. Агорите нямат учения. Обикновено те се скитат наоколо, без да говорят, без да се мият. Понякога са голи, а понякога носят стари скъсани чували като дрехи.

Имаше един агори в родния ми град в Пенджаб. Много учени хора — адвокати, учители, бизнесмени — ходеха при него. Няколко агори станаха доста известни. Ним Кароли Баба беше такъв. Много години по-късно, когато живеех в Лакнау, го виждах да се скита край река Гомти. Той прекара доста време в храма на Хануман там. Срещнах друг агори през 50-те години близо до Кришнагири, когато шофирах от Тируванамалай до Бангалор.

 

 

Срещата на Пападжи с Кришнагири агори ще бъде описана в Глава „Ръководител на мина“. Този агори, който живеел в родния му град, бил лидерът на садху, който материализирвал монети, за да плаща за своите танцьорки.

Годините на Пападжи в Бомбай изглежда са били без съществени събития. Няколко пъти го питах какво е правел там през целите 30-те години, но той никога не си спомни някакви паметни събития. Веднъж обаче ми каза, че той до такава степен се бил асимилирал в културата на града, че успешно можел да представи себе си като човек от област Гуджарат. В Бомбай има две основни етнически и езикови групи: маратите, чиято езикова провинция се простира най-вече на изток и юг от града, и гуджаратите, които формират основната група в региона на север. По едно време Пападжи бил отседнал при наемодател, който приемал наематели само от Гуджарат. Пападжи говорел езика толкова добре, че успял да го убеди, че е от Гуджарат, но само до момента, няколко месеца по-късно, когато Видявати, съпругата на Пападжи, направила неочаквана визита. Тя не знаела езика и не се обличала по традиционния гуджаратски начин. По това време Пападжи вече бил създал толкова добри отношения със своя хазяин, че му било позволено да остане.

Понякога Пападжи носталгично говори, че редовно е пътувал, за да се види с близките си в Лиалпур, с влак, който правел курсове между Бомбай и Пешавар.

 

 

В онези дни тарифите бяха евтини и влаковете рядко бяха претъпкани. Винаги съм харесвал пътуванията с влак, но това пътуване беше особено приятно. Тъй като ми харесваше да говоря с хора по време на пътуването, аз сядах до някого и започвах разговор. След няколко минути си намирах някакво извинение и си тръгвах. Във влак винаги има многобройни добри извинения, ако искаш да спреш разговор и да отидеш някъде другаде. Често прекарвах цялото пътуване в скитане нагоре-надолу из влака, започвайки разговор с всеки, който изглеждаше интересен.

 

 

Пападжи трябва да се е върнал в Лиалпур за доста дълъг период през средата или края на 30-те години, защото понякога говори за период, когато е бил секретар на Ария Самадж в Лиалпур. Политическите дейности, които той предприема от името на движението, започват в средата на тридесетте години и кулминират през 1938 г.

Тук ще се отклоня, за да дам малко предистория на Ария Самадж, тъй като познаването на неговите убеждения и дейности може да даде един прозорец, през който да се види състоянието на съзнанието на Пападжи в края на 30-те години, и по-специално политическите и религиозни възгледи, които той вероятно е поддържал и възприемал.

Ария Самадж е основано от Свами Даянанд Сарасвати през втората половина на деветнадесети век. Макар че се основава твърдо на ведическия индуизъм, то проповядва една пречистена форма, която отхвърля повечето от популярните му проявления. То се противопоставя на многобожието и особено се противопоставя на почитането на идоли, било то у дома или в храмове; не вярва в легендите и митовете на Пураните; противопоставя се на ролята на браминските жреци като посредници между човека и Бога; не одобрява почти всички ритуални практики, включително ходенето на поклонения; и се противопоставя на „недосегаемостта“ и на дългогодишната традиция, че индуските вдовици не могат да се женят повторно. Свами Даянанд излага идеите си в книга озаглавена „Сатярт Пракаш“ — произведение, което впоследствие се превръща в библия на цялото движение.

Ария Самадж е било особено силно в Пенджаб. След основаването на Самадж в Лахор през 1877 г., Свами Даянанд формулира основните принципи на организацията, които трябвало да се приемат от всички нови членове:

1. Първата причина за цялото знание и за всичко, което е познато чрез знанието, е Парамешвара [Върховният Господ].

2. Бог е съществуващ, интелигентен и блажен. Той е безформен, всемогъщ, справедлив, милостив, нероден, безкраен, неизменен, безначален, ненадминат, подкрепата на всичко, господарят на всичко, вездесъщ, всепроникващ, нестареещ, безсмъртен, безстрашен, вечен и свят, и творецът на всичко.

3. Ведите са писанията на истинското знание. Първото задължение на Ариите [членовете на Ария Самадж] е да ги четат, да ги преподават, да ги рецитират и да слушат, когато те се четат.

4. Човек трябва винаги да е готов да приеме истината и да се откаже от неистината.

5. Всичко трябва да се прави според предписанията на дхарма, с други думи, след нужното обмисляне кое е правилно и кое грешно.

6. Главната цел на това общество е да прави добро на света, т.е. да се грижи за неговото физическо, социално и духовно благополучие.

7. Взаимоотношенията на всеки с всичко трябва да се регулират от любовта и справедливостта, в съответствие с предписанията на дхарма.

8. Човек трябва да насърчава видя [знанието] и да пропъжда авидя [незнанието].

9. Човек не бива да се задоволява само със собственото си благополучие, а трябва да се грижи за него, в името на благополучието на всички.

10. Човек трябва да счита себе си за ограничен да следва алтруистичните решения на обществото, докато при следването на правилата за индивидуално благополучие, човек трябва да е свободен.

Всички кандидати за членство трябвало да подпишат документ, заявяващ, че са съгласни с тези основни принципи. Пападжи трябва да е подписал, но е съмнително, че е приемал всичките десет точки. През тези години той все още е бил пламенен Кришна бхакта. Текстовете за живота и ученията на Кришна не са ведически, те са от Пураните — източник, за който Ария Самадж твърди, че няма истински авторитет.

В десетилетията след основаване на движението, из целия Пенджаб се отваряли училища на Ария Самадж. Макар че е трябвало да преподават образование в западен стил на своите ученици, за да могат те да имат нужната квалификация за правителствени длъжности и висше образование, принципите на Ария Самадж също били широко разпространявани. Самият Пападжи е посещавал училище на Ария Самадж през 20-те години и вероятно се е запознал с неговите идеали и вярвания през по-късните си години в училище.

В периода, когато Пападжи е бил свързан с организацията, тя е била в строго войнствена фаза. Тя е организирвала кампании, за да върне изгнаниците обратно в традиционния индуски живот; работила за прекратяване на всички различия между кастите и се противопоставяла на правителства, ръководени от мюсюлмани, които тормозят индуси в различни части на страната. Две нови институции били основани, за да ръководят тази кампания: Ария Ракша (Арийската отбрана) и Ария Вир Дал (Арийската армия). Пападжи трябва да е принадлежал към една от тези групи, защото казва, че от името на Ария Самадж е вербувал и обучавал стотици млади пенджабци да отидат и да се борят срещу дискриминационната политика на Низам от Хайдерабад.

Преди Независимостта е имало много „княжески щати“, които са били привидно независими. Те са имали свои владетели, обикновено наследствен махараджа, и са имали известна степен на независимост във вътрешните си дела. Хайдерабад е бил най-големият от тези щати и в разцвета си контролираната от него територия е била по-голяма от тази на повечето европейски държави. Неговият владетел, Низам, е бил смятан за най-богатият човек в Индия. Той също така е бил фанатичен мюсюлманин. През 30-те години Низам се опитал да ограничи дейността на Ария Самадж в управляваната от него територия, защото усещал, че движението се опитва да обърне мюсюлманите към индуизъм. В крайна сметка той забранил на пропагандистите на Ария Самадж да влизат в неговия щат.

В отговор на тази атака, клоновете на Ария Самадж в Пенджаб се мобилизирали и изпратили хиляди индуси да демонстрират срещу него. Низам ги арестувал всички и ги вкарал в затвора. В разгара на кампанията е имало около 8 000 демонстранти на Ария Самадж в затворите в Хайдерабад. Няколкостотин от тях са били обучени и изпратени там от Пападжи. Най-накрая Низам отстъпил, освободил Ариите и им позволил да възобновят дейността си в неговия щат. Това е било голяма и категорична победа за Ария Самадж.

След приключването на тази кампания, Пападжи се връща в Бомбай и възобновява работата си там. Той остава в града, работейки в същата фирма до 1942 г. В началото на същата година той прави нещо, което изглежда като извратен ход в кариерата на човек, който толкова бурно се е противопоставял на британското управление в Индия. Той кандидатства за място в курс, който обучава индийци за офицери в британската армия. Кандидатурата му била приета.

Втората световна война е била в ход и армията масово е набирала хора. Преди това, офицерите преминавали през обширен тригодишен курс в Индийската военна академия в Дехра Дун, в подножието на Хималаите, но скоро след избухване на войната, в същата академия били стартирани извънредни шестмесечни курсове, за да се отговори на нуждата от офицери за огромната военновременна армия.

Пападжи не бил станал изведнъж привърженик на британското управление. Той възнамерявал да използва времето си в армията, за да получи подходящо военно обучение за сметка на британското правителство.

 

 

Няколко от нас [оцелели революционери] тогава решихме да възприемем друг подход. Втората световна война беше в ход и британското правителство активно набираше индийски войници за своята армия. Ние решихме, че трябва да се присъединим към армията като шпиони, да научим за тактиката, стратегията и военното дело, а след това, когато дойде подходящият момент, да извършим преврат или просто да насочим оръжията си срещу британците. Някои от нас също така смятаха, че след като сме научили военното изкуство, можем да дезертираме и да се присъединим към Индийската национална армия, която се бие заедно с японците срещу британците. Аз кандидатствах за курс за обучение на офицери в Индийската военна академия и веднага бях приет. Британците, за щастие, изглежда нямаха никакви данни за моите партизански дейности.

 

 

Пападжи бил напълно наясно, че пенджабските революционери от края на 20-те и началото на 30-те години били зле обучени и екипирани. Те просто нямали военните знания и умения, за да превърнат революционния си плам в значителни атаки срещу британското управление. Републиканската асоциация на Индустан (РАИ), главната революционна организация, постигнала много малко. Скоро след основаването й, много от членовете й били арестувани при нескопосан банков обир в Какори, който бил с цел да събере средства за революцията. Впоследствие, няколко от основателите на РАИ били обесени за ролята им в тази афера. Опитът на РАИ да убие началник Скот се объркал, когато един от членовете на бандата го идентифицирал погрешно. Когато влакът на вицекраля бил взривен, експлозивите се взривили под грешния вагон. Съдебният процес за конспирация в Лахор дал много благоприятна публичност на революционното движение, но не можел да се счита за успех, тъй като той завършил с унищожаването на самото движение. Оцелелите лидери на групата не издържали дълго. Бхагаватичаран Вохра, една от интелектуалните движещи сили на движението, скоро след това случайно се взривил докато правел бомба, докато Чандрасехар Азад, командирът на РАИ, бил убит при престрелка с полицията през 1931 г. С неговата смърт, партията изпаднала в безплодна забрава.

Още едно събитие подчертава нескопосаната аматьорщина, която изглежда е била разпространена в кампаниите на революционерите. През 1928 г. бил планиран друг грабеж на банка с цел събиране на средства за движението. Чандрасекар Азад, Бхагат Сингх, Сукдев, Раджгуру, Хансрадж Вохра и няколко други направили план за ограбване на Пенджабската национална банка в Лахор. Тъй като били твърде бедни, за да си позволят собствени превозни средства, те наели такси, което да използват като кола за бягство. Бъдещите грабители чакали пред банката, но таксито така и не пристигнало. След дълго закъснение, един от членовете им пристигнал в наета тонга, двуколка теглена от кон, и обявил, че никой не може да накара таксито да потегли. Грабежът бил отменен.

Опитът научил Пападжи, че малки, зле екипирани групи не могат ефективно да се борят срещу британското управление. Затова избухването на войната предоставило на оцелелите борци златна възможност да получат подходящо обучение и достъп до сложни оръжия и боеприпаси.

Пападжи понякога е питан защо, като Кришна бхакта, е бил толкова отдаден на пътя на насилието. Той обикновено отговаря на такива въпроси като се позовава на собствения живот на Кришна и на съвета, които Кришна дава на Арджуна на бойното поле на Курукшетра. Това е отговор, който той дава на посетител през 1995 г., който го попитал защо е избрал пътя на насилието през младостта си:

 

 

Аз се боря, защото съм поклонник на Кришна. Самият Кришна е бил добър боец и казва на своя преданоотдаден Арджуна, че и той трябва да се бори за това, което е наистина негово. В Махабхарата, когато армиите се събират за битка, Арджуна казва на Кришна, че не иска да участва в битка, защото лидерите на противниковата армия са негови роднини и негови бивши учители. Кришна го заставя да се бие.

Той на практика казва: „Мъжете, които ти се противопоставят, са лоши хора, които трябва да умрат за това, което са направили. Твоя работа и твой дълг е да ги убиеш, затова не бягай.“ Какво толкова лошо бяха направили тези хора? Те бяха превзели царството на Арджуна по нечестен начин. Англичаните бяха превзели страната ми, така че защо да не се боря, за да си я върна?

Арджуна все още не можел да се насили да убие всички тези хора, затова Кришна му казал: „Не ти убиваш тези хора. Аз го правя. Аз реших, че всички тези хора трябва да умрат за това, което са направили. Предай ума си на Мен. Ти си просто Мой инструмент. Излез и унищожи враговете си. Аз ще се грижа за теб и когато битката приключи, твоето царство ще ти бъде върнато.“

Арджуна се бил за благото на страната си. Той се бил, за да възстанови мира в собствената си земя. Рам също е трябвало да излезе и да води война, когато бил несправедливо лишен от жена Си. Не е грешно да се убива при такива обстоятелства. Грешно е да се убиват невинни хора, но когато някой те е лишил от земята ти и свободата ти, твой дълг е да излезеш и да се биеш, за да ги спечелиш обратно. По-добре е да умреш, отколкото да живееш като роб.

Хубаво е да живееш в мир и хармония, но светът не е такъв. Понякога трябва да се бориш, за да донесеш справедливост и мир на света.

 

 

На Запад моралните закони, произтичащи от юдо-християнските религии, се считат за универсални. С други думи, всички трябва да спазват едни и същи закони. Индуизмът не възприема това отношение. За всяка група индуси има различни правила и задължения. Воините, например, имат морален дълг да защитават територията на своите владетели и да отстояват върховенството на закона в съответните им кралства. Войник, който тръгва срещу своята дхарма, моралния кодекс на своята група, като медитира, вместо да се бие, се счита, че извършва грях. От друга страна, монах, който се бие, вместо да медитира, също върши грях, защото и той нарушава дхармата на своята конкретна група. Пападжи е избрал пътя на война и подкрепя дхармата на избраната от него професия, като се бори енергично за свободата на родината си.

Пападжи започва военното си обучение през април 1942 г. Най-старата оцеляла негова снимка идва от този период. Той се появява на групова снимка на „Рота К“ — името на учебното му подразделение. Всички по-ранни и последващи снимки, направени преди 1947 г., са били изгубени в суматохата, последвала разделянето на Индия. По онова време къщата и имота на семейството на Пападжи са били плячкосани и всичките им лични документи и снимки са били изгубени.

Въпреки че армейското обучение е било физически тежко, изглежда Пападжи го е харесвал. В по-младите си години той винаги е обичал физическите предизвикателства и е процъфтявал в среда, където са били необходими сила и издръжливост. Ето няколко от спомените му от армейския живот:

 

 

През 1942 г., годината, в която преминах обучението, военната ситуация не изглеждаше добре за Британска Индия. Японците атакуваха от изток, докато германците и италианците заплашваха да атакуват от запад. Италианците не бяха голяма заплаха. Хиляди техни войници, които се бяха предали в битка в Африка, бяха интернирани в лагер близо до Дехра Дун и в даден момент аз бях назначен да ги охранявам. Аз открих, че повечето от тях бяха търговци, повикани на задължителна военна служба, които не бяха получили абсолютно никаква военна подготовка. При първата възможност те вдигнали ръце и се предали. Те не искаха да се бият и не искаха да умират. Те просто искаха да бъдат някъде в безопасност докато войната свърши. Някои от тях приготвяха хубав хляб в лагера си и нямаха нищо против да го споделят със своите пазачи.

Армията беше много по-притеснена от японците, които заплашваха да нахлуят в Индия от изток. Те превзеха Бирма (бел.прев. днес Мианмар), която тогава беше част от Индия, и се подготвяха за пълномащабно нахлуване в останалата част на Индия.

Японците бяха считани за експерти в борбата без никакви оръжия, затова на нашия обучаващ старшина, който се казваше Синклер, му беше възложено да ни научи на японските техники на невъоръжен бой, при които човек атакува врага с юмруци, удряйки уязвими части на тялото. По време на тези упражнения този сержант от Шотландия се биеше с всеки кадет, един по един, за да научим тези специални техники. Те бяха жестоки, брутални уроци, по време на които няколко кадети бяха хоспитализирани, включително и аз. По време на един от моите двубои с него си счупих десните палец и кутре.

Този човек не обичаше индийците. Той винаги ни заливаше с расови обиди и ни ругаеше. В армията никое изречение не изглеждаше пълно без поне две четирибуквени псувни. Старшина Синклер ни псуваше по цял ден и непрекъснато ни се подиграваше за това, което той твърдеше, че е наша расова долнокачественост. Това ме ядоса, затова следващия път, когато той поиска доброволец, когото да бие по време на една от така наречените му тренировъчни сесии, излязох аз. Този път имахме много добър бой, защото използвах уменията си по борба, за да го държа близо до себе си. По този начин той не можеше да използва специалните си удари върху мен. Той се опита да ме удуши, но аз успях да се измъкна от хватката му, като го ухапах по топките. Никой не се оплака от насилието, което ни беше нанесено. Всички се подготвяхме за война и всички осъзнавахме необходимостта да бъдем по-силни, по-тренирани и по-издръжливи.

За да се бие във война, човек се нуждае от дисциплина, нужно е да си сътрудничи със своите бойни другари и е нужно да бъде безстрашен. Тези добродетели ни бяха втълпявани по време на обучението ни. Ако един човек от даден взвод се държи непорядъчно или направи грешка, всички в този взвод биват наказани. Правила като тези ни научиха да действаме отговорно в съюз. Когато започнаха да ни обстрелват с боеприпаси в тренировъчни упражнения, ние се научихме как да побеждаваме страха си и да се движим напред, вместо назад. Реакции и поведение като това трябва да бъдат преподавани и научени, защото те не са естествени.

Редовно ни изпращаха на 32-километрови кросове и имаше чести походи по маршрут, при които трябваше да ходим по цял ден с пушки и тежки раници. Бяхме обучавани да стреляме с пушки с калибър 0.303 инча (7.7 мм.) и скоро открих, че имам естествен талант за това. Винаги имах по десет попадения от десет изстрела на стрелковия полигон. Имаше и тактически упражнения, при които ни учеха как да придвижваме хора и техника в условията на бойното поле.

Веднъж ни заповядаха поход до Ямунотри, изворът на река Ямуна. В тази област надморската височина е над 3000 м и е много красиво. Там бяхме подложени на тежки тренировки, за забавление на местните фермери. Те не бяха чували за Адолф Хитлер и дори не знаеха, че има война. Те сядаха на скалите и се смееха на всички тези странни мъже, тичащи наоколо с тежки раници на гърба.

На това пътуване един от британските офицери предложи всички да си вземем почивка и да поплуваме в реката. Въпреки че знаехме, че ще бъде леденостудена, ние всички приветствахме възможността за почивка, за да се отпуснем и да се разхладим. За голямо мое учудване, британските офицери свалиха всичките си дрехи и скочиха голи в реката. Аз влязох по долни гащи, защото ми беше прекалено неудобно да се появя гол на публично място. Никой не се къпе гол в Индия, дори когато няма никой друг наоколо.

Един от офицерите ме забеляза и ми се подигра.

„Какво ти става? — попита той — Какво криеш в гащите си, което е такава тайна? Не е ли същото като на всички останали?“

Останалите британски офицери скочиха върху мен, свалиха ми гащите и ме хвърлиха обратно в реката.

Винаги съм се срамувал да се появявам гол на публични места. През 70-те се озовах на нудистки плаж във Франция с мои приятели. Всички бяха голи, освен мен.

Едно малко момченце се приближи до мен, посочи късите ми гащета и попита майка си: „Какво е това странно нещо, с което е облечен?“

Другите хора там също ми се подиграваха, но тъй като това не беше армията, никой насила не ме съблече и не ме хвърли във водата.

Строгостта и бруталността на обучението не можеха да потиснат вътрешния духовен огън, който още гореше в мен. Спомням си един случай, когато бях навън марширувайки с моя взвод. Сигурно бяхме около тридесет души, маршируващи в редици по трима. Бях някъде по средата. Имах раница с тегло около десет кг, тежка пушка, противогаз от лявата страна на колана и бутилка с вода отдясно. Докато вървяхме, аз се озовах в състояние на силен екстаз. Дължината на похода и тежестта, която носех, бяха забравени, защото ходех през целия ден, без да осъзнавам нищо друго, освен силно вътрешно чувство на блаженство. Когато влязох в лагера в края на деня, изведнъж осъзнах, че нямам абсолютно никакви спомени за събитията от този ден. Блаженството ги беше изтрило всичките.

 

 

Блаженото и щастливо състояние, на което Пападжи за първи път се насладил като дете, никога не го било напускало, нито пристрастяването му към формата на Кришна било намаляло, когато е станал възрастен. Те просто създали един заден фон за всички други негови дейности.

 

 

Може да звучи странно, но вманиачаването ми по Кришна и ревностната ми любов към Него никога не намаляха през този войнствен период от живота ми. Вълни от блаженство все още се надигаха в мен винаги когато си помислях за Него, и доста често се озовавах в екстатични състояния, в които нямах контрол над тялото си. Веднъж, например, случайно чух някой да споменава името „Кришна“, докато вървях по градска улица. Самото споменаване на името ме вкара в един вид екстаз, по време на който ми беше много трудно да контролирам себе си. Когато ме обля вълна от бхакти, аз едва не изпаднах в транс насред пътя.

 

 

Когато Пападжи завършва, той е произведен в чин старши лейтенант. Първото му назначение е било като интендант — офицерът, отговорен за закупуването и поддържането на консумативи. Когато били необходими доставки за неговото подразделение, той изпращал искане до армейска база за доставки. Ако артикулите, които е поръчал, не били налични там, се връщало писмено съобщение, заявяващо: „Купувайте на място“. Това означавало, че той трябва да се опита да купи всичко, от което се нуждаел, от местни, официално предложени доставчици. Тъй като Втората световна война била увеличила значително числеността на армията за кратко време, повечето невоенни артикули не били налични чрез официалните армейски канали. Поради това, на интендантите се давали много възможности да закупуват консумативи от местни агенти. Пападжи използвал тази ситуация, за да генерира допълнителни доходи за своето семейство. Магазините, които семейството на Пападжи притежавало в Лиалпур, били превърнати в малки фабрики, които снабдявали британската армия. Сумитра си спомня някои от нещата, които са произвеждали.

 

 

През 40-те години, когато Бай Сахеб беше в армията, той правеше големи поръчки при нас. Той беше офицер по покупките, така че можеше да прави огромни поръчки от името на армията. По време на войната нашите пет магазина произвеждаха големи количества сапун и вакса за обувки, които тогава Бай Сахеб купуваше от нас. Тези поръчки направиха много пари за нас.

 

 

Пападжи трябва да е имал уговорка с някой от местните армейски контрагенти да купуват консумативи от семейството му. Това е била неправилна, незаконна уговорка и ако неговите висшестоящи офицери са били разбрали какво прави, той вероятно е щял да бъде изправен пред военен съд.

По време на това назначение предаността на Пападжи към формата на Кришна се усилила до степен, в която тя се превърнала в център на живота му.

 

 

Животът в армията означаваше поддържане на външна фасада на нормалност и военна трезвост. Откритото изразяване на любов към индуски бог биха били гледани с лошо око до такава степен, че биха застрашили кариерата ми. Това ме накара да водя двойствен живот. През деня играех ролята на офицер-сахиб, твърд и безстрашен. През нощта, зад заключени врати, аз се превръщах се в Кришна гопи [предана жена на Кришна]. Освобождавах моя ординарец, като му казвах да не ме безпокои с обичайната чаша чай в 5 ч. сутринта. Това ми даваше цялата нощ с любимия ми Кришна. Офицерите на британската армия бяха много странни: те имаха слуги, които да правят всичко вместо тях. Някои от тях дори караха ординарците си да им обличат и събличат панталоните. Аз не използвах много моя, така че никой не обърна много внимание, когато му казах, че няма нужда да идва през нощта или рано сутрин.

Не се задоволявах с това да правя джапа с името на Кришна или да обожавам неодушевена картина или статуя. Исках Самият Кришна да се появява пред мен, така както Той често правеше, когато бях млад, за да мога да излея любовта си към Него директно.

Преструвах се, че съм Радха, съпругата на Кришна, защото си мислех, че ако я имитирам напълно, Кришна ще дойде и ще се появи пред мен. Обличах се в сари, украсявах тялото си с гривни и женски бижута, и даже гримирвах лицето си. Харчех по-голямата част от свободните си пари за женски бижута, за да мога да се издокарам и да угодя на Кришна.

Носейки всичкия този реквизит, аз наистина убеждавах себе си, че съм Радха, чезнеща от копнеж по своя божествен любим. Проработи. Кришна се появяваше и аз изливах сърцето си към Него. В сутрините, след като Кришна ми се беше появил, лицето ми биваше озарено от щастието на божествената любов. Един от моите висшестоящи офицери погрешно сметна състоянието ми за пиянство и нареди на бармана в офицерския стол да не ми дава повече от три малки питиета на ден. Барманът съвсем вярно му каза, че никога не съм пил, но той не му повярва. Той просто не можеше да разбере как някой може да изглежда толкова сияещо щастлив, без да използва алкохолни стимуланти.

 

 

Пападжи първоначално бил влязъл в армията с надеждата, че ще намери достатъчно съмишленици патриоти, които биха искали да използват обучението си, за да се борят срещу британците. Той е трябвало да се откаже от плановете си, когато открил, че очакванията му са нереалистични.

 

 

Аз скоро открих, че нашите революционни планове са непрактични. Там имаше твърде малко хора от нас, за да образуваме ефективно ядро ​​за преврат, а твърдата йерархична структура на армията правеше практически невъзможно организирането на каквито и да било ефективни подривни дейности. Моят интерес към революцията спадна пред тези практически реалности.

Въпреки че националистическите ми амбиции изсъхнаха и умряха по време на краткия ми период в армията, страстта ми към Кришна се усили до такава степен, че не можех да мисля за почти нищо друго. Армията не беше благоприятно място за един бхакта, който единствено искаше да се отдаде на манията си по Кришна, затова аз подадох оставка за напускане на назначението си. Това беше трудно да се направи по време на война, но със съдействието на симпатизиращ командващ офицер, на когото обясних моето затруднение, аз успях да се освободя от военните си задължения.

Прибрах се у дома, за да се изправя срещу гнева на баща си. Тъй като имах жена и семейство, които да издържам, той сметна за непростимо, че съм се отказал от обещаваща кариера, без да имам нищо друго на което да разчитам. Това, което той каза беше вярно — аз можех да имам блестяща кариера в армията. Всичките ми съученици от училището за подготовка на офицери, които направиха армията своя кариера, продължиха, заемайки ръководни длъжности в армията през годините след Независимостта през 1947 г. Баща ми беше особено разтревожен, защото позицията ми в армията осигуряваше постоянен доход на мнозина от членовете на семейството, които работеха в магазините ни в Лиалпур.

Неговият гняв всъщност не ме разстрои. По онова време аз исках Бога и го исках повече от всичко друго на света. Исках също така да намеря истински Гуру, който да ми помогне в моето търсене. Знаейки, че ще е трудно да намеря такъв учител ако остана в армията, аз напуснах с намерението да обиколя Индия, за да видя дали мога да намеря някой, който би могъл да ми помогне в моето търсене.