От 1953 до 1964 г. Пападжи работил непрекъснато за „Мини и минерали Подар-Мартин“ — фирмата, която първоначално го била наела в Бангалор през 1952 г. През 1964 г. синът на Пападжи, Сурендра, вече дипломиран магистър по хуманитарни науки от университета в Лакнау, отишъл на юг в Чикмагалур, за да научи минния бизнес от баща си. Пападжи успял да му намери работа в „Минна фирма Ганеш“, съперничещо предприятие, което до голяма степен се конкурирало с фирмата на Пападжи. Когато Пападжи започнал да учи сина си на основите на бизнеса, той осъзнал, че влиза в конфликт на интереси. Тъй като бил близо до обичайната възраст за пенсиониране от петдесет и пет, Пападжи решил, да се откаже от работата си в Подар-Мартин, за да може да дава съвети на Сурендра. Подар-Мартин не желаела да го освободи, затова го задържала като консултант. Пападжи обяснява позицията си в писмо, което пише до Свами Абхишиктананда в началото на 1965 г.:

Чикмагалур

Най-скъпи приятелю,

Много благодаря за писмото ти от 16 февруари 1965 г.

Миналата година напуснах работата си. Уредих сина ми да работи в друга фирма, която е нова в този бизнес. Затова трябваше да остана тук, за да обуча сина ми в минния бизнес. Синът ми Сурендра е отседнал в Мангалор.

Всъщност нямам работа тези дни.

Веднъж седмично трябва да ходя в мините и да съветвам собственика за всякакви полезни предложения, които следва да се извършат там.

По-късно същата година директорите на Подар-Мартин се опитали да убедят Пападжи, че може да работи за тях в различна част на страната, на място, където те не се конкурирали с „Минна фирма Ганеш“. Пападжи приел предложението им и бил изпратен в едно от техните поделения, която имало централно управление в Гоа. Макар че офисът му бил там, Пападжи прекарвал много време в шофиране из северна Карнатака, проверявайки мините, които фирмата му управлявала, и търсейки нови места, където да започнат минни операции. При едно от тези пътувания се случила удивителна поредица от събития, които отворили нова глава в неговия живот.

Работех за минна фирма, която ме изпрати в Панаджи в област Гоа. Фирмата, в която работех, беше получила лицензи за търсене на манганова руда в различни части на щата Карнатака. Една от задачите ми беше да посетя тези райони. Трябваше да проверя проучвателните работи, за да видя дали би било търговски изгодно да се създават мини в тези райони. На връщане към Панаджи след едно от тези пътувания, на едно от кръстовищата видях указателна табела, която гласеше: „Лонда 5 км“. Никога преди не бях ходил там, но изведнъж си спомних, че трябва да проверя този район по нареждане на моя директор, за да видя дали там има възможност за търговски добив на манган. Директорът ми искаше подробен доклад, преди да се наеме с трудоемкото официално кандидатстване за разрешение за откриване на мина там.

Карах до там с джипа си и веднага потърсих поща, защото имах писмо, което трябваше да напиша и пусна спешно. Валеше много силен дъжд и през покрива на джипа ми влизаше вода. Намерих пощенска станция там, но тя беше толкова малка, че нямаше защитено място от дъжда, където да напиша писмото си. Продължих по-нататък по улицата, докато стигнах до една къща, на която имаше табела, рекламираща лекарска клиника. Отвън имаше табела с надпис „Клиника Нараян“.

Помислих си: „Това ще е добро място. Там ще има чакалня, където мога да седна и да напиша писмото си.“

Вътре нямаше пациенти, затова лекарят се появи скоро след като аз влязох и седнах. Извиних се за натрапването си и обясних, че просто искам да седна на сухо място, защото трябва да напиша спешно писмо. Докторът, който беше доста млад, нямаше нищо против присъствието ми там. На практика той дори ми донесе няколко листа хартия и химикалка, за да мога да напиша писмото си.

След няколко минути влезе баща му, изглеждайки доста загрижен.

Той каза на сина си: „Гуруджи не пристигна на гарата. Отидох да посрещна експрес Пуна с още двадесет души, но той не беше във влака. Всички имахме гирлянди, но той не се появи.“

Името на бащата беше Дататрея Бакре и той ми каза, че е местният лекар, ръководещ болница в Лонда. Той ме покани да дойда и да ям с тях, но аз се почувствах малко неудобно да приема. Той и другите поклонници бяха облечени в много елегантни копринени дхоти, каквито носят брамините, докато аз бях облечен с миньорски дрехи: гумени ботуши, каска и дъждобран. И тъй като до преди малко бях прекарал доста време отвън в дъжда, аз също така бях покрит с кал и вода. Виждах, че докторът се опитваше да разбере кой съм или по-скоро на коя общност принадлежа. Християните са мнозинство в някои части на Гоа, а аз се бях натрапил в това, което очевидно щеше да бъде традиционна браминска церемония.

За да ги успокоя, обясних моя мръсен и раздърпан вид, като казах, че съм брамин, който работи в близките гори за минна фирма и че цял ден съм бил навън под дъжда. Д-р Бакре каза, че мога да се изкъпя преди ядене. Той дори ми предложи чисто дхоти, да се преоблека.

Приех поканата му, но също така му казах, че не мога да остана дълго, тъй като ме очакваха да се върна в моя миньорски лагер в Касъл Рок. Имах среща там в 14 ч. с някои от моите колеги.

„Всичко е наред — каза той — Просто си измийте ръцете и елате на обяд.“

Мислейки, че той просто ми предлага обяд, за да бъде учтив с един минаващ непознат, казах: „Не е нужно да ми сервирате обяд. Ако ми дадете малко прасад от вашата пуджа, това ще е достатъчно.“

Това не беше възможна алтернатива за него. „Не мога да направя това — отвърна той — Мога да раздавам прасада само след като брамините са яли.“

Той и всички останали брамини носеха свещени нишки върху раменете си; те бяха голи до кръста и целите им чела бяха намазани с вибхути. Видях, че съм попаднал в едно много ортодоксално събиране, което накара съвестта ми малко да ме гризе. Бях се обявил за брамин, но не носех свещената си нишка. Това можеше да ги разстрои, особено след като за тях това беше специален религиозен ден. Тъй като не се интересувах от увековечаване на традиции от този род, аз бях спрял да нося собствената си нишка много отдавна. Обаче, не желаейки да демонстрирам липса на уважение към техните традиционни ценности, казах на д-р Бакре, че предпочитам да ям облечен с ризата си. Не исках той да види, че вече не нося нишка.

Влязох в залата, която беше украсена, за да приеме гуруто, който не се беше появил. Имаше подиум, украсен с плат в ярки цветове и с десен на цветя, а пред него земята беше покрита със сложни цветни шарки. До този момент аз предполагах, че просто ще бъда допълнителен гост на техния обяд, но когато стигнахме до централната платформа, докторът ме покани да седна върху тигровата кожа, която беше поставена там, за да седне техният гуру на нея. Бях удивен. Единственото нещо, което знаеха за мен, беше, че съм кален миньор-брамин от близката гора и въпреки това те искаха да седна на почетното място, мястото, което беше специално запазено и украсено за собствения им учител.

Отказах, като казах, че не съм техен учител и че ще бъде неуважително за мен да седя на мястото, което е било специално запазено за него. Останалите подкрепиха искането на лекаря. Те всички искаха да седна върху тигровата кожа.

Накрая, аз седнах само за да им угодя, като още се чудех защо искаха да ми покажат такава почит и уважение. Очаквах да ми бъде сервирана храна, но вместо да ми дадат храна, група от около осем жени се приближи до мен и те ме попитаха дали могат да ми направят пада пуджа. Най-накрая разбрах защо настояваха да седна върху тигровата кожа: те искаха да ме приемат за свой Гуру. Сред жените бяха съпругата и дъщерите на лекаря. Те се приближиха до мен с голямо сребърно блюдо и всички необходими принадлежности за извършване на сложна пуджа. Не исках да ми правят пада пуджа, не на последно място, защото знаех, че краката ми са много мръсни поради всичката работа, която бях вършил през последните няколко часа. Казах им, че не искам да ми правят каквато и да е пуджа, но те не слушаха нито едно от възраженията ми.

Не можех да разбера как или защо ме бяха избрали за техен Гуру. Никога преди не бях посещавал града и никой там не ми беше познат по никакъв начин. Не провеждах сатсанги в гората, така че нямаше начин да са чули, че в мините работи духовен учител.

Внезапно в ума ми се появи мисъл: „Нека да си седя тихо и да позволя да правят каквото си искат. Кой съм аз да приемам или отхвърлям? Аз не съм моето тяло. Нека продължат. Те ще бъдат щастливи, ако аз просто си седя тук тихо и им позволя да извършат своята пуджа.“

Те продължиха и направиха своята пада пуджа с голяма преданост. Когато тя свърши, жените събраха водата, с която бяха измили мръсните ми нозе и я изпиха. Удивих се отново. Дори аз не бих пил водата, която ми е измила нозете, а тези жени го правеха на напълно непознат човек.

В края на церемонията се сбогувах и излязох до джипа си. Не исках да удължавам престоя си сред тези странни хора, защото имах среща в гората. Седнах в джипа си и помолих шофьора ми да ме върне в лагера.

Шофьорът ми попита: „Ами другият пътник? Къде иска да отиде?“

Не бях забелязал никого, когато се качих в джипа, но когато погледнах зад мен, видях, че докторът седи на задната седалка. Сигурно е влязъл, докато разговарях с някои от жените.

Помислих си: „Може би иска да го закараме, за да види пациент или да отиде при някоя от неговите болници“.

Той не ме попита дали мога да го оставя някъде; просто си седеше тихо на задната седалка. Казах на шофьора да тръгва към лагера, предполагайки, че докторът ще ми каже къде иска да слезе или къде иска да отиде. Той изобщо не помръдна и не каза нищо. Накрая стигнахме до точка, където единствената възможна дестинация беше миньорският лагер, в който се връщах.

Обърнах се към него и казах: „Сега няма нищо пред нас, освен миньорския лагер. Къде искате да отидете? Преди да се върна, мога да накарам шофьора си да ви остави, където трябва да бъдете.“

Докторът отговори: „Идвам с вас във вашия лагер. Искам да видя къде живеете. Трябва да знам къде живеете и се храните, за да мога да ви изпращам храна. Сега вие сте нашият Гуру, така че ние трябва да ви служим. Познавам няколко души, които работят в мините и те всички ми казват, че повечето хора, които работят там, не са вегетарианци. Вероятно имате проблеми с получаването на вегетарианска храна. Тъй като искам да ви изпращам добра вегетарианска храна всеки ден, трябва да знам къде да я доставям.“

По това време работех в Касъл Рок. Когато пристигнахме в лагера ми, се изкъпах и помолих моя готвач да сложи масата за всички служители, които щяха да се хранят там. Тогава му казах, че няма да ям с тях, защото вече бях ял в Лонда. След това помолих готвача да донесе малко плодове за мен и доктора, които да споделим в офиса.

Лекарят продължаваше да иска да ме храни редовно. Той ме попита в колко часа да ми донесе храна на следващия ден и какво бих искал да ям. Отново му казах, че не е необходимо.

„Имам си собствен готвач и той знае как да прави добра вегетарианска храна. Нямам нужда някой друг да ми носи храна. Всичко, от което се нуждая, е или тук, или може да бъде закупено в района.“

Лекарят каза, че жена му и дъщерите му са го изпратили с мен с джипа, защото искат да знаят къде живея. Те вече били решили, каза той, да ми изпращат храна всеки ден, защото искали да ядат остатъците като прасад.

Не можех да го разубедя, защото преди пътуването му с мен семейството му вече бе решило, че ще ми изпраща храна всеки ден.

На следващия ден дойде първото приношение на храна. Не беше лесна работа за тях да организират тази доставка. Лагерът ми беше на около петдесет километра от Лонда, така че някой трябваше да пътува това разстояние да ми донесе храната и след това да вземе останките обратно, за да яде семейството. Това продължи няколко дни. Когато видях, че семейството е решено да продължава с този ненужен ритуал за хранене, им предложих алтернативен план.

„Защо не ми намерите четири или пет къщи в самата Лонда. Фирмата може да плати наема. Аз ще отседна в една от тях, а останалият ми персонал може да използва другите. Ако сме базирани в самата Лонда, няма да е неудобно за вас да ми доставяте храна по този начин.“

Д-р Бакре организира всичко това през следващите няколко дни. Обясних преместването си на моя директор, като му казах, че ако живея в Лонда, бих могъл да използвам жп гарата там за превоза на руда. Обосновах този ход с това, че използването на железопътен транспорт ще е по-евтино от транспортирането на рудата с камион. В рамките на една седмица всички живеехме и работехме в Лонда.

От деня, в който се преместих, докторът ме покани да вечерям с него всеки ден. Сутринта ми носеше закуска в дома ми и я оставяше там. След известно време той построи нова къща на известно разстояние от града и ме помоли да се преместя в нея и да я благословя за него. Приех поканата му и нарекох новото място „Рам Мандир“.

От този момент нататък Пападжи редовно давал сатсанг в Рам Мандир. Репутацията му се установила от уста на уста и за кратко време около него се събрала нова група поклонници. Следващият разказ е от племенника на д-р Дататрея Бакре, Субаш Тенгсе. Включих го тук, защото той дава интересна и подробна картина на ежедневния живот около Пападжи през този период.

За първи път срещнах Шри Пунджаджи през 1967 г. По това време бях само на седемнадесет години. Пътят ми до него беше криволичещ, като първо ме отведе до ашрама на Сатя Сай Баба. През тази година Сай Баба посети Карвар, моето родно място, и благослови четирима души от 5000, които бяха дошли да го видят, като сложи ръце на главите им. Аз бях един от четиримата късметлии. Скоро след това реших да избягам от къщи и да отида в неговия ашрам в Путапарти. Мислех си, че ще там ще се грижат за мен, ако им върша някаква работа. Получих 50 рупии от продажбата на малко плат, който баща ми ми беше дал, за да си направя риза, и с тази сума напуснах дома си и тръгнах към неговия ашрам. Сай Баба не беше там, когато пристигнах и никой не искаше да ме издържа в замяна на работа. Скоро ми свършиха парите и бях принуден да напусна. Тъй като не исках да се прибирам вкъщи, реших вместо това да отида в Лонда, село в окръг Белгаум, където имах някои други роднини. Не бях запазил пари за билета си обратно, така че трябваше да рискувам да пътувам без билет на връщане. На гара Хубли кондукторът ме хвана. Той ме заведе в купето си и ми зададе много въпроси за личния ми живот. Когато установи, че съм избягал от къщи, той ми каза, че ще се грижи за мен, ще ме храни и ще ми дава работа във влака. Всичко, което трябваше да правя, беше безпрекословно да се подчинявам на неговите команди. Поръча ми кафе и идли, а после се опита да ме накара да седна в скута му. Изведнъж осъзнах, че той вероятно е хомосексуалист. Избягах от ужас, скочих от влака и веднага се качих на друг влак, който вече излизаше от гарата. Когато се поуспокоих малко, попитах някого къде отива влака и с радост открих, че съм се качил на влак, който отива директно в Лонда.

Чичо ми, д-р Дататрея Бакре, неговият син, д-р Нараян Бакре, моята по-голяма сестра Сумати и много други мои роднини живееха в Лонда. Отидох направо в къщата им и бях топло посрещнат. Същата вечер отидох с д-р Бакре в новопостроената вила, която той беше нарекъл „Рам Мандир“. Именно там срещнах Пунджаджи за първи път. В малка стая, пълна с дим от тамян, имаше няколко души, гледащи към един едър мъж, който носеше бяла курта и лунги. Никой не говореше и всички изглеждаха отпуснати. Усетих нещо във въздуха, което не можах веднага да разпозная. Когато най-накрая осъзнах какво е това, изпитах внезапен шок: това беше осезаемо чувство на мир, задоволство и радост. Понякога му задаваха въпроси и той отговаряше на тях. Настроенията му сякаш се променяха от момент на момент. Понякога се смееше невинно като малко дете. После изведнъж ставаше пламенен и нападателен. Никой не спореше с него. Хората просто слушаха думите му и ги приемаха.

Бях смаян от неговата личност и от присъствието в стаята. Нещо в мен почувства: „Това е един цялостен и съвършен човек. Не виждам абсолютно никакъв недостатък в него.“ Присъствието му беше поразително и всички там изглежда благоговееха пред него.

В следващите дни научих малко за него от хората, които живееха наблизо. По-големият син на д-р Бакре, Нараян, ми каза, че Пунджаджи е бил ученик на Рамана Махарши, че наскоро се е пенсионирал от минния бизнес, че някога е бил в армията и т.н. Но нито един от фактите, които открих, не изглеждаше толкова впечатляващ, колкото чувството, което изпитвах, винаги когато го погледнех или седнех в неговото присъствие.

Някои от хората около него — Бабу Мургод, Индру Баба и Кешав Дхуме — бяха направили фирма за покупко-продажба на горски продукти. Печалбите бяха или давани на Пунджаджи, или изразходвани за какъвто и да е проект, който той препоръча.

Имаше още три момчета, които изглеждаха на около моята възраст: Арвинд Тенгсе, Суреш Дхуме и Аджит Таншикар. В крайна сметка ние вършехме повечето от ежедневната къщна работа в и около Рам Мандир. Всеки ден трябваше да вадим вода от кладенец, дълбок около двадесет метра. Също така трябваше да чистим къщата и всички кухненски принадлежности. В онези дни Пунджаджи ставаше около 5 ч. сутринта и отиваше сам в джунглата. Той не се връщаше преди около 9 или 10 ч. сутринта. В този час сестра ми или Мей, съпругата на д-р Дататрея Бакре, му приготвяше закуска. Понякога други поклонници му носеха храна да яде. Той вземаше малка част и след това разпределяше останалото като прасад. Всички се чувствахме като малки деца, хранени от любящ баща.

Актуална снимка на Рам Мандир, Лонда. Двете кокосови палми пред къщата са били засадени от Пападжи през 60-те години.

По природа аз съм мързелив човек, но когато бяхме в и около Рам Мандир, всички трябваше постоянно да работим. Пунджаджи искаше от нас да работим усърдно, така че всички работехме усърдно, отчасти от любов и уважение, а отчасти, подозирам, защото всички малко се страхувахме от него. През целия ден идваха хора и му разказваха своите истории, и не само местни хора. Идваха от Карвар, Дхарвар, Белгаум и други места от съседните области. Понякога посетителите идваха с домашни проблеми, а понякога с духовни. Много хора идваха с описания на свои сънища, видения и дълбоки преживявания. Странни и чудесни неща сякаш се случваха около него през цялото време и винаги имаше някой, който чакаше да говори за някакво ново преживяване, което той или тя бяха имали.

Трябва да призная, че след известно време започнах малко да завиждам на начина на живот на Пунджаджи. Изглеждаше, че той прекарва по-голямата част от деня в релаксация, без да прави нищо, докато всички останали тичаха наоколо, правейки неща за него. Започнах да негодувам срещу работата, която трябваше да върша, мислейки, че ме експлоатират като неплатен слуга. Мислех си, че мислите и чувствата ми не се забелязват, но днес осъзнавам, че Пунджаджи мълчаливо е наблюдавал и следил всички нас. Кривите мисли в ума ми ме държаха далеч от него, защото изведнъж осъзнах, че не мога повече да се изправя пред него. Всъщност започнах да го избягвам. Мислите ми за него ме караха да се чувствам виновен, а гузната ми съвест ме държеше далеч от него.

Обаче този период не продължи дълго. Или по милостта на Пунджаджи, или по негова воля, грозната гъсеница, която пълзеше в пръстта при нозете му, внезапно и мигновено се превърна в красива пеперуда, която разпери криле и полетя на свобода. Беше като внезапен и неочакван удар от мълния. Като си спомням този момент, докато пиша това двадесет и седем години по-късно, тялото ми започва да изтръпва.

Нещо такова се случи: Беше вечер през август, около 20:30 ч. По онова време в Лонда всички си лягахме между 20:30 и 21:00 ч. Не се чуваха никакви звуци, само цвърчене на щурци и още няколко нощни насекоми. От много далеч чух изсвирване на влак. Пунджаджи седеше на стол. Арвинд, братовчедът на д-р Нараян, седеше при нозете му и масажираше десния му глезен. На тавана гореше малка крушка и Пунджаджи седеше под нея тихо и спокойно. След известно време той проведе кратък разговор с Арвинд. Тъкмо щях да излизам от стаята, когато Арвинд ме повика и ме помоли да масажирам другия крак на Пунджаджи. В онези дни имах странната идея, че масажирането на Пунджаджи беше много долна, слугинска работа и се възмущавах, че ме караха да я правя. Започнах по отегчен и незаинтересован начин, като обхванах глезена му с ръце. Първата ми мисъл беше: „Какво голямо тяло има той! Даже с две ръце не мога напълно да обхвана крака му.“ Продължих с работата си, докато тези и други подобни светски мисли минаваха през ума ми.

Това, което се случи после, е отвъд всичко, за което мога да говоря или даже да си представя. Не мога да обясня това преживяване на никого. В един момент го масажирах, но в следващия момент вече не осъзнавах нито Арвинд, нито Пунджаджи, въпреки че умът ми все още усещаше по някакъв начин присъствието на последния. Имаше усещане на изтръпване в гръбнака ми, последвано от вълни и вълни на чиста радост. Една сияеща енергия ме погълна и аз се носех в океан от чиста енергия.

Изведнъж, повече нямаше Субаш и нямаше Пунджаджи. Нищо друго не съществуваше, освен чисто щастие и едно невероятно истинско чувство на тотално удовлетворение.

В този момент на удовлетворение някак си бе налице знанието, че това е нещото, което умът ми бе търсил безуспешно в продължение на еони и еони. Въздействието на това преживяване върху мен бе толкова силно, че даже днес, винаги когато си го спомня, мигновено изпадам в състояние без мисли. Никой преди или след това не ми е давал щастие като това, щастие, което не зависи от нищо материално. Не трябваше да правя нищо; не трябваше да изпълнявам нищо. Този момент на удовлетворение пристигна сам, без да е молен, и не зависеше от нищо и от никого.

Периодът, през който не осъзнавах нищо друго, освен това щастие, вероятно продължи около пет минути. По-късно, когато имах повече опит с Пунджаджи, видях и други хора да биват погълнати от състояния като това в продължение на часове. Но дали е за часове или минути е без значение. Това, което е важно, е да се отиде отвъд всички преживявания, дори и за секунда. Веднъж случи ли се това, човек повече никога няма да бъде същият.

Въпреки че хората идваха в Лонда и говореха за своите прекрасни преживявания, на мен не ми беше хрумвало, че нещо подобно е възможно за мен. Не търсех преживяване, нито правех нещо, за да се опитам да го получа. Искам да подчертая, че никой не е нужно да прави нищо, за да получи благодатта на Пунджаджи, освен да дойде в неговото присъствие. Около него има осезаемо излъчване, която кара тези, които са изложени на него, да изоставят всичките си мисли и идеи, и да открият какво стои в основата им. Може би по-добра аналогия би била, че той е тигър, който изяжда мислите и умовете на тези, които се приближат. Човек не може да се скрие, да избяга или да се покатери на дърво. Човек може само да стои парализиран в неговото присъствие, докато не дойде моментът, в който той те връхлети и изяде.

След това преживяване, сега гледам на Пунджаджи по съвсем друг начин. По-точно, това е като да видиш цялото, вместо само някои от неговите части. Аз повече не го възприемам като тяло; вместо това го виждам като форма на чиста любов. Повече не се страхувам от него; има само любов, уважение и благоговение.

Пунджаджи се грижеше и за моето материално благосъстояние, както и за духовното ми благополучие. Той забеляза, че имам талант за рисуване и предложи на баща ми да ме изпратят в училище за изящни изкуства или в търговско художествено училище, където талантите ми биха могли да се развият. Баща ми искаше да постъпя в медицински колеж, но аз го разочаровах, като се провалих на моите изпити за свидетелство за завършено средно образование. Той не искаше да ме прати в художествено училище; искаше отново да положа изпитите си и да ги издържа с оценки, достатъчни, за да вляза в медицински или инженерен колеж.

Когато той отказа да плати за обучението ми в художествено училище, Пунджаджи се намеси и му каза: „Ако ти самият не го изпратиш в колеж по изкуства, аз ще го взема с мен обратно в Лакнау и ще уредя да го приемат в художествено училище там, дори ако трябва сам да плащам всичките му разноски“.

Баща ми отстъпи и ми позволи да уча изкуство, първо в Дхарвар, а по-късно в Бомбай. Днес съм успешен търговски художник, работещ в Бомбай.

Не вземам заслуга за нищо, което съм постигнал в този живот. Всичко, което ми се случи, и всичко, което съм постигнал, се случи само благодарение на милостта на Пунджаджи.

Пападжи окончателно се пенсионирал от Подар-Мартин в началото на 1966 г. От този момент нататък той можел да посвещава цялото си време на новата си група поклонници в Лонда. Приблизително по същото време д-р Дататрея Бакре също решил да се откаже от работата си и да се пенсионира. Разказът за случилото се след това идва от Пападжи:

Един ден видях няколко пациенти да стоят пред Рам Мандир. Не изглеждаше там да има някой, който да се погрижи за тях.

Попитах д-р Нараян, неговия син: „Защо баща ти не е дошъл днес да се погрижи за тези пациенти? Те всички го чакат.“

„Баща ми напусна работата си — каза д-р Нараян — Той предаде всичките си задължения на своя асистент. Сега асистентът ще трябва да се грижи за всички тези хора.“

Това беше много странен обрат на събитията. Не можех да разбера защо той изведнъж е решил да подаде оставка. Той нямаше други средства, за да се издържа, а работата не му осигуряваше пенсия. В нито един от разговорите ни той не беше споменавал, че обмисля да се пенсионира.

Когато намерих доктора по-късно същия ден, той ми каза, че не иска повече да работи, защото иска да прекарва повече време с мен. Мисля, че той очакваше, че ще остана за постоянно с него до края на живота ни. На мен също ми бе минала мисълта, след пенсионирането си да остана за постоянно в Лонда.

Имах друг поклонник в района, наречен г-н Негинхал. Той беше един от местните горски служители. Някъде по времето, когато докторът подаде оставка, той ми предложи четиридесет декара земя на брега на река Кали. Аз приех дарението, но не за себе си. Предадох земята на съпругата на доктора и помолих д-р Дататрея Бакре да култивира земята, за да генерира малко повече доходи за семейството. По-късно помолих доктора да ми построи малка колиба на тази земя, където бих могъл да живея сам в гората.

Скоро докторът се превърна в ентусиазиран фермер. Той изора земята, засади кокосови палми и отгледа реколта от захарна тръстика, защото съвсем близо до фермата му имаше захарна мелница.

Преди да мога да се преместя в колибата на земята на д-р Бакре, трябваше да завърша някои семейни дела.

Казах на доктора: „Ще се върна в Лакнау за известно време. Трябва да уредя браковете на сина ми и на дъщеря ми и да уредя финансови средства за жена ми. Когато всичко това е уредено, ще мога да напусна това домакинство завинаги. Няма да имам повече задължения към тях.“

Пападжи на няколко пъти беше споменал в този разказ, че понякога изоставя семейството си, оставяйки благосъстоянието им на божественото провидение. Макар че повечето от опитите му да избяга се бяха провалили, човек не бива непременно да си прави извода, че той е пренебрегвал децата си и тяхното развитие. Говорих и със Сурендра, и със Сивани, двете му оцелели деца, и те го помнят като мил, любящ баща, който много се е стараел те да са постоянно обгрижвани, осигурени и щастливи. Когато всички живеели заедно в Мадрас, Пападжи водел цялото семейство на плажа или в гората през уикендите и празниците. Той също така понякога водел децата си в Раманасрамам, за да могат да се насладят на даршана на Махарши.

Пападжи продължил да живее заедно с децата си и да се грижи за тях през петте години, когато работил в Утар Прадеш (1947–1952 г.), но когато заминал за Южна Индия и получил работа в минната индустрия, съпругата и семейството му останали в Лакнау, защото в гората нямало удобни условия за семейства. Работодателят на Пападжи всеки месец пращал по 500 рупии до Лакнау от Бангалор, а самият Пападжи често пътувал до севера, за да посети семейството си и да провери благосъстоянието им.

Въпреки че самият Пападжи бил принуден да напусне училище на шестнадесетгодишна възраст, той работил усърдно, за да гарантира, че децата му са добре образовани. Първоначално те били затруднявани от честата смяна на адреса на Пападжи. Те започнали своето училище в Мадрас, където езикът на преподаване бил тамил. По-късно били изпратени на училище в Бангалор, където учителите преподавали на езика канада. Сивани и Сурендра били понижени с един клас, защото не знаели този език. По-късно Пападжи ги изпратил обратно в Лиалпур със съпругата си, но те имали още проблеми с обучението си там. Езикът за преподаване в Пенджаб бил урду и те били понижени в клас още веднъж. След Разделянето те посещавали училище в Лакнау, където преобладаващият език е хинди. Въпреки тези ранни спънки, Сивани и Сурендра работили усърдно, и двамата завършили магистърска степен по приложни науки.

От дясно наляво, прави: С. Г. Негинхал, Бабурао Мургод, И. Дж. Камлани и братът на С. Г. Негинхал

Когато Сурендра се дипломирал, Пападжи го завел в Южна Индия, за да го научи на основите на минния бизнес. Пападжи винаги бил работил като служител в минна фирма, но Сурендра предпочитал да работи като частен изпълнител. В продължение на четири години той вършел минна работа по договор, като напуснал едва когато цената на рудата станала неизгодна. В онези дни правителството имало монопол върху изкупуването на руда. Тъй като правителството определяло цената на рудата и тъй като то контролирало всичкия износ, частните изпълнители били оставени на милостта на държавните служители, които определяли цените. Когато вече не можело да се печелят пари от минния бизнес, Сурендра се върнал в Лакнау и следвайки стъпките на баща си станал пътуващ представител на фирма за продажба на електрически уреди. В продължение на много години той пътувал из целия Утар Прадеш, рекламирайки своите продукти. Той си взел ранно пенсиониране и наскоро се преместил в новопостроена къща в покрайнините на Лакнау.

Задължение на всеки индуски баща е да образова децата си и да ги омъжи или съответно ожени за подходящ партньор. В средата на 60-те години Пападжи си взел отпуска от работата си, за да потърси подходящи партньори в живота за децата си. Той скоро намерил младоженец за Сивани, но родителите на момчето не я смятали за подходяща.

Бащата на момчето казал на Пападжи: „Дъщеря ви има магистърска степен. Тя е прекалено квалифицирана за нашето семейство. Поради образованието си тя няма да се впише добре в нашето семейство. Не мисля, че тя ще бъде щастлива с нас.“

Пападжи вече бил решил, че това е семейството, в което иска да омъжи дъщеря си.

Той казал на мъжа: „Знам, че те си подхождат добре, и знам, че тя ще се разбира много добре с всички членове на вашето семейство. Готов съм да демонстрирам убеждението си по практически начин. Сивани ще дойде и ще живее с вас шест месеца, не като съпруга на сина ви, а като член на семейството ви. Тя ще върши всички домашни работи, които бихте очаквали от снаха си. Ако не сте доволен в края на този период, вие няма да сте длъжен да сключвате брака“.

Бащата на момчето бил смаян от това предложение. „Никой никога не прави такова предложение. Никога не съм чувал някой да предлага дъщеря си при такива условия. Никой никога не би позволил на дъщеря си да живее в чужда къща, без първо тя да се омъжи.“

Ексцентричното предложение спечелило симпатията на бащата на момчето към Пападжи.

Той продължил: „Вие сте много необичаен човек, но харесвам вашия честен, директен подход към тази работа. Вие трябва да сте възпитали дъщеря си по много добър начин. Когато ви срещнах за първи път, не бях склонен да обмислям предложението ви, но сега, след като разговарях с вас и изслушах предложението ви, искам нашето семейство да се съедини с вашето. Не е нужно да изпращате дъщеря си за шестмесечен пробен период. Ще принудя сина си да се ожени за нея.“

Бракът бил сключен и двойката се установила в Ню Делхи. В продължение на много години те държали фотостудио в южната част на града. Съпругът на Сивани починал през 1994 г., слагайки край на брака, продължил двадесет и седем години. При едно от последните си посещения в къщата на Пападжи в Лакнау, тя обяви, че никога не е имала нито една кавга със съпруга си през цялото това време.

Сега ще се върна към събитията от 1966 г. Преди Пападжи да отиде в Лакнау, за да търси подходящи партньори за децата си, той и д-р Дататрея Бакре отишли на пътуване до Хималаите. Д-р Бакре искал да отиде в Девапраяг, за да извърши церемонията шрадха за своите предци и Пападжи се съгласил да го придружи. Историята на тази конкретна експедиция ще бъде разказана в следваща глава. След това, Пападжи отишъл в Лакнау и уредил Сурендра да се ожени за момиче, чието семейство било дошло от Агра. Сватбата била насрочена за следващия януари. Няколко дни по-късно д-р Бакре, който междувременно се бил върнал в Лонда, получил следното писмо от Пападжи:

Пападжи със Сивани, неговата дъщеря, в зоологическата градина на Лакнау през 1957 г. По това време Сивани е била на двадесет и две години.

Лакнау

1 февруари 1966 г.

Днес се върнах от Праяг и намерих писмото ти… Нямам никакви планове да започвам някаква работа, където и да било. Не знам какво трябва да правя или какво не трябва да правя. Пуснах тялото си да се носи от ветровете. Нека ветровете го носят на север, юг, изток и запад. Не ме е грижа изобщо.

Харесвам някои приятели като теб и други, но само по една причина — знам, че те и аз сме едно. Единството играе в цялата тази вселена. Ти, аз и останалите — няма нещо, което да е отделено от нещо друго.

Преди да се върне в Лонда, Пападжи направил кратко посещение в Читракют, мястото, където Рам и Сита прекарали годините си на изгнание. Едно писмо, което той написал от там в края на март до д-р Дататрея Бакре, показва уважението, което изпитвал към него и семейството му:

Скъпи мой приятелю,

Току-що днес пристигнах от Нархи. Ще прекарам една седмица тук и след това ще отида в Айодхия. Говорих с Господ Рам и Майката на вселената за предаността, която ти, твоят син и жена ти имате към Него. Той се усмихна много благо, когато чу това.

След краткото си поклонение Пападжи се върнал в Лонда. Макар че си мислел, че ще прекарва по-голямата част от времето си там и даже имал план да се оттегли в уединение в малка колиба в земята на д-р Дататрея Бакре, в крайна сметка не това се случило. Той започнал да прави пътувания и поклонения със своите поклонници и рядко оставал някъде, включително в Лонда, за повече от няколко седмици без прекъсване. В едно от писмата си до д-р Дататрея Бакре (24 януари 1969 г.) той пише:

Божествената сила е огромна. Тя ме мести от място на място и всъщност аз не обичам да стоя на едно място. По-точно е ако кажа, че не мога да остана на едно място за повече от около месец. Това е волята на моя Господ. Трябва да се съглася с нея. Не съм привързан към Лакнау по никакъв начин, нито пък съм очарован от някое друго място.

В годините, непосредствено след пенсионирането си, той пътувал надълго и нашироко из цяла Индия. Преглеждайки кореспонденцията му от този период, открих споменавания за посещения в Чикмагалур, Мангалор, Бангалор, Шри Раманасрамам, Пуна, Пандхарпур, Дхарвар, Бомбай, Ришикеш, Бадринат, Читракют, Айодхия, Варанаси, Пури, Дакшинешвар, Аланди и Агра. Някои от местата са били посещавани по няколко пъти.

Следващият разказ е от един от поклонниците, който пътувал с Пападжи през този период. Макар че той предпочита да остане анонимен, мога да кажа, че той е един от многото хора, които са били привлечени от Пападжи по време на престоя му в Рам Мандир.

Срещал съм много светци и святи хора в живота си, но не съм срещал никой като Учителя Пунджа. Не мисля, че има друг като него, някой, който да има тази сила да събужда другите мигновено и да им показва кои са те.

За първи път го срещнах случайно, далеч от моя постоянен адрес. Беше хубаво време на годината и бях на пътешествие за удоволствие. Денят, в който го срещнах, беше най-хубавият ден в живота ми. След като го срещнах, целият ми живот, който до този момент не беше привлекателен, се превърна във великолепен чрез неговата свята компания. Сега живея един живот на свободен, просветлен човек. Много, много благодарности на Мастърджи.

Когато го срещнах в този паметен ден, той ме прие за негов поклонник. Оттогава нататък много пъти стоях в нозете му. Ние пътувахме до много места, заедно с другите му поклонници. В онези дни около него нямаше много от нас. Пътувахме до Изтока, Запада, Севера и Юга. Понякога отивахме в планините, понякога на свещените реки, а понякога на морския бряг. Всеки момент в неговата компания беше божествено преживяване за мен. Ние се смеехме от все сърце и много се забавлявахме, където и да отидем. Когато Мастърджи се смее, лицето му прилича на напълно разцъфнал лотос. Той ни научи как да се смеем и как да поддържаме смеха постоянно.

Ние прекарвахме много от времето си в дълги разходки и къпане във всяка река, която срещахме. Правехме това дори, когато валеше силен дъжд. Понякога оставахме в джунглата, понякога при богати хора, а понякога при хора, които бяха много бедни. По всяко време и на всички места имаше едно и също удоволствие и обаяние в неговата свята компания. Макар че отсядахме на най-различни места и при хора от всякакви социални класи, забелязах, че той изглежда се чувстваше по-комфортно и отпуснато със семпли хора. Самият той изглежда предпочиташе непоказен и семпъл начин на живот.

Той никога не ни е карал да чувстваме, че е различен от нас по някакъв начин, нито пък е изисквал някакво специално отношение. На мен ми се струваше, че той обича и уважава своите поклонници повече, отколкото собствените си деца и членове на семейството. Той обичаше да отсяда с нас в семпли, отдалечени ашрами. Понякога живеехме в диви, страшни места, които бяха добър урок за развиване на безстрашие.

Понякога той вземаше нов поклонник от улицата, без да знае нищо за неговия произход. Той или тя веднага получаваха същото уважение и отношение, които получавахме и всички останали. Ако обаче нов поклонник дойдеше при него, за да намери благодат, той незабавно предприемаше стъпки, за да го разсъблече от неговото положение в обществото, неговите квалификации и всичките му идеи за религията. Той правеше това по толкова изкусен начин, че въпросният човек никога не се чувстваше наранен.

Той ни хранеше с най-вкусната храна и винаги ни даваше любов и уважение. Ние не просто получавахме духовни указания от него. Следвайки неговия пример, ние се научихме как да живеем добре и как да запазваме чувство за хумор. Даже когато обсъждаше сериозни духовни въпроси, той го правеше по един отпуснат, шеговит начин, без да оказва никакъв натиск върху поклонниците. Около него винаги имаше едно усещане на отпуснатост и мир.

Формалните сатсанги бяха нередовни и можеха да се случат по всяко време на деня. Те можеше да се случат неочаквано докато бяхме на разходка, или след чай следобед, или докато се къпехме в Ганг, или даже докато пътувахме с автобус. Спонтанността на тези сатсанги беше най-хубавата им черта. Понякога дори ни даваше сатсанг докато спяхме, защото често се появяваше в сънищата ни и ни даваше указания или съвети. Ако някога попитахме за това на следващия ден, той потвърждаваше, че съветът е бил правилен.

Преживяванията на божественото също идваха нередовно и в най-странните моменти. Някои поклонници ги получаваха по време на разходка, някои по време на къпане, други по време на хранене и т.н. Ние всички изпитвахме голяма наслада и щастие в тези моменти. Когато Мастърджи видеше, че някой от нас преживява или е имал пряко преживяване, лицето му светваше от радост.

Вземеше ли веднъж Мастърджи някой под своето крило, той поемаше пълна отговорност за него или нея. По време на многобройните ми престои при него не мога да си спомня нито един инцидент или злополука. Даже и при най-екстремните климатични условия — силен дъжд или екстремни горещини и студове — никой никога не се разболя. Някак си той винаги предварително надушваше евентуалните трудности и съответно променяше програмата си, за да ги избегне.

Доколкото съм бил свидетел, той никога не налагаше нищо на своите поклонници. Той никога не ги караше да живеят по определен начин или да практикуват някаква конкретна садхана. Напротив, той отне бремето ни, освобождавайки ни от всички пречки, които стояха на пътя на нашето просветление. Той ни освободи от всички наши тревоги и ни показа истината за това, кои сме ние.

Някои хора идваха не за да намерят свобода, а за да бъдат облекчени от своето тежко бреме на страдание. Виждал съм го да говори с хора, които бяха обмисляли самоубийство и в рамките на няколко минути той съумяваше да ги направи щастливи и безгрижни. Познавах някои от тези хора лично и мога да потвърдя, че дори сега те все още са щастливи и водят нормален живот.

Какво друго мога да кажа? Както философският камък, който докосва желязото и го превръща в злато, така и Учителят Пунджаджи превърна всичко около себе си в злато, докато то не заблестя със собствения си блясък. Той премахна съмненията и двойствеността от умовете на онези, които дойдоха да го видят, и дари просветление на мнозина. Мракът не може да съществува в присъствието на слънцето. По същия начин, невежеството и егото на поклонника изчезваха в компанията на Учителя. Тогава поклонниците биваха осветени от собствената си божествена светлина и сияеха в света като свободни хора. Не познавам друг Учител, който може да дарява този дар на толкова много хора, независимо от произхода им. Считам себе си за най-големия късметлия, че го срещнах в този живот. Благодаря му отново и отново за това, че ме дари със своята божествена благодат.

Следващият разказ е от Шри Б. Д. Десай, жител на Бомбай, който работел в счетоводството на хотел Тадж.

Още от детството си винаги съм имал вярата, че всичките ми действия се извършват от божественото. С напредването на живота ми това убеждение ставаше все по-твърдо и по-твърдо. Практикувах всички традиционни форми на обожаване на боговете и имах особена страст към местните светци на Махаращра. Прочетох за тях всичко, което можах.

През 60-те години имах някакъв вид сън, в който видях една висока фигура, облечена в шафранови дрехи и стояща до брега на река. Той ме погледна и каза: „Аз съм твоят благодетел“. Сънят се запечата в съзнанието ми, въпреки че не разбрах за какво става въпрос.

В края на 60-те години бях на гости на зет си в Лонда. Той работеше там като горски предприемач.

Той каза: „Един светец току-що дойде в нашия град. Искаш ли да отидеш и да го посетиш?“

„Разбира се, че искам — отвърнах аз — Нека отидем веднага.“

Изминахме около 200 метра по пътя и влязохме в сатсанга, който провеждаше Шри Пунджаджи. Около пет-шест души седяха пред него. Спомням си, че Пунджаджи беше със затворени очи, когато влязох. Когато седнах пред него, той отвори очи и ме приветства. Разгледах го внимателно и изведнъж си спомних, че това е мъжът, когото бях видял в съня си преди няколко години. Разказах му за съня си и добавих: „Сигурен съм, че вие сте същият човек“.

Той ме помоли да затворя очи и да опиша какво виждам. Последвах неговите указания и съобщих: „Виждам джунглата и нищо друго“. Това беше странен отговор, но изглежда го удовлетвори.

„Много добре — каза той — Много добре.“ Имах чувството, че бях приет от него.

Някои от посетителите понякога задаваха въпроси, но не мога да кажа, че разбирах неговите отговори. Не можех да разбера какво се преподаваше, но знаех, че това не е традиционната форма на индуизма, в която бях възпитан. Мога да добавя, че това беше често срещана реакция от новите хора в онези дни. Пунджаджи правеше малко отстъпки заради произхода на хората. Той говореше от абсолютна гледна точка и ако хората не го разбираха, това беше техен проблем, а не негов.

Макар че не съвсем разбирах за какво говори, усещах желание да се връщам отново и отново. След няколко дни прекарвах цялото си време там. Започнах да върша лично служене на него и усетих как връзката ми става все по-силна и по-силна. Когато повече не можех да отлагам заминаването си, го поканих да отсяда в къщата ми, винаги когато идва в Бомбай. За моя голяма изненада и наслада, той прие поканата ми. Оттогава нататък, през следващите няколко години, той винаги отсядаше в къщата ми за известно време, когато минаваше през Бомбай.

Започнах да ходя на екскурзии с него. Той обичаше да пътува и изглежда харесваше моята компания. Ходих с него няколко пъти до Ришикеш и Хардвар и направих други екскурзии с него до Пандхарпур, храма Вайшно Деви в Кашмир, Варанаси и Читракют. Където и да бяхме, ние живеехме семпло и щастливо.

Той имаше навика да ходи на много дълги разходки почти всеки ден. Не беше необичайно да изминаваме по двадесет или тридесет километра на една разходка. Един ден, когато бях придружен от моята единадесетгодишна дъщеря, ние вървяхме в продължение на седем часа в почти непрестанен дъжд, защото Пунджаджи искаше да види едно място, свързано с Рам Тирта — неговият чичо по майчина линия. Никой от нас не се умори, нито пък се простуди или пострада по някакъв друг начин. Можехме да направим всичко в неговата компания, защото всички знаехме, че той ни защитава и се грижи за нас. Трябва да спомена един негов навик. Винаги когато срещахме течаща вода по време на разходките си, той винаги спираше да се изкъпе. Изглежда не можеше да устои на никоя река или поток, които се появяваха на пътя му.

Веднъж, когато бях в Ришикеш с него, усетих едно внезапно чувство на духовна некомпетентност. Знаех много малко философия и не правех никаква садхана, защото той не ми беше казал да правя. Чувствайки, че не се старая достатъчно, излязох, купих един екземпляр на Йога Васища и реших да го изуча, защото бях чувал Пунджаджи да го хвали много. Показах му книгата, мислейки, че той ще се радва да научи, че съм решил да я прочета и изуча. Вместо това, той ядосано я грабна от ръцете ми, разкъса я на парчета и я хвърли в Ганг. Първоначално той не даде никаква причина, но имах чувството, че ми казва, че нямам нужда да изучавам книги, докато имам неговата компания. Той потвърди това по-късно, когато представих проблема си директно на него.

„Не чувствам, че се старая достатъчно — казах аз — Имам чувството, че трябва да правя нещо, а не просто да седя по цял ден и да се наслаждавам на твоята компания.“

„В присъствието на Гуру — каза той — човек не е нужно да прави нищо. Само присъствието е достатъчно.“

В крайна сметка установих, че това е вярно. Докато прекарвах все повече и повече време с него, интелектуалното разбиране, което чувствах, че ми липсва, изведнъж стана маловажно. Въпросите и съмненията ми изчезнаха, като бяха заменени от покой, който не изисква усилие. Научих се да се наслаждавам на покоя, който винаги идваше около него, вместо да се тревожа за това, какво трябва да правя или дали напредвам. Той ме благослови със състояния без мисъл, изпълнени със светлина. Те сега са тук, независимо дали съм до него физически или съм отдалечен на стотици километри в Бомбай. Неговото божествено присъствие отне мислите ми, съмненията ми, тревогите и проблемите ми, и сега мога да намеря мир и покой, когато пожелая, винаги когато затворя очите си.

Аз съм му вечно съм благодарен за това, което той направи за мен и с мен. Той ми показа Бога и ми даде покой. Какво повече бих могъл да желая?

Пападжи има поклонници из целия свят, много от които рядко получават възможност да го видят. През годините, когато той редовно пътешествал надлъж и нашир из страната, Пападжи поддържал връзка с много от своите поклонници по пощата. Той им разказвал за своите пътешествия и срещите си, отговарял на духовните им въпроси, питал за тяхното физическо и духовно благополучие, призовавал ги към по-висши духовни висоти и като цяло предлагал съвети и насърчение във всички области на живота им. Шри Десай получил около 150 писма от него, предимно в края на 60-те и началото на 70-те години. Тук включвам поредица от тях, защото те ярко илюстрират начина, по който Пападжи раздавал съвети и учения по пощата. Някои от по-старите писма са особено ценни, тъй като съдържат указания за традиционни индуски учения, които той рядко препоръчва в днешно време.

22 декември, 1968 г.

Лакнау

Скъпо Божествено Дете,

Получих писмото ти. То е изпълнено с Любов, с преданост, процеждаща се от всяка дума и мисъл. Имам велико доверие в теб. Ти отговаряш на всички изисквания за истински търсач на Истината. Трябваше да напусна Бомбай внезапно. В известен смисъл това беше добре, защото някои млади търсачи вече бяха пристигнали от Испания и ме чакаха. Ще лагерувам в Каши, Читракют и Ришикеш, и след това ще отида към Юга. Ще те държа информиран. Но засега за теб се препоръчва да останеш в къщата и да практикуваш още известно време. Истината седи в Сърцето на всички Същества. Осъзнай това първо в Сърцето на близките си — съпругата ти, дъщеря ти и приятелите ти. По този път ти се нуждаеш от благословията на всички, включително и на жена ти. Ако все още има останала следа от неразбиране, премахни я, защото трябва целият ти ум да е чист, като пречистено масло, за да може да бъде принесен на Господа. Имаш добра съпруга и сладко дете. Живей като истински риши в къщата. Не насърчавам хората да се отказват от своето положение в живота и вместо това да избягват в джунглите. Ако твоето търсене е интензивно, ти ще имаш махатми [велики същества] пред вратата си. Това е Божественият Закон. Ако има жега, свежият бриз идва сам. Премахвай входящите мисли и пази безмълвие. Бъди свидетел как Себето познава СЕБЕТО. Ще почувстваш такова блаженство, каквото никога не си изпитвал през всичките тези животи…

Шри Б. Д. Десай с Пападжи, снимка от началото на 70-те години

Следващото писмо е рядък пример за това, как Пападжи дава изрични инструкции относно традиционните практики за медитация. Там има препратки към Нараяна, Бог във формата на Вишну, защото всички хора в родното село на Шри Десай били поклонници на това божество.

6 януари 1969 г.

Лакнау

Скъпо Божествено Дете,

Днес получих писмото то от 3 януари 1969 г. Много се радвам да прочета, че се захващаш с практически помощни средства, за да достигнеш до Абсолютната Нараяна. Нараяна седи във всички Сърца на всички същества. Това Сърце не е това, което английската дума означава, това, което лежи отляво и тласка кръв. Сърцето, което имам предвид, е „Хридаям“. Самото същество на твоето тяло е това, което движи физическото сърце. Намира се от дясната страна, на пет сантиметра вдясно от средата [гръдната кост]. С малко практика можеш да го визуализираш съвсем ясно. Ако можеш да направиш това дори за четвърт секунда, ще станеш много щастлив. Само дълбока интровертност се изисква. Можеш да използваш името Нараяна, докато се гмуркаш в океана, където НАРАЯНА удобно почива във велик покой, велика шанти. Трябва да фиксираш цялата си концентрация върху Сърцето и да останеш в покой. Не е нужно да повтаряш напяване на глас, защото това е по-висш подход. Но ако искаш, може да повтаряш името на Нараяна с езика, с дишането или с ума, даже когато си зает с работата си. Пъпът не е добър център да се фокусираш върху него. Той раздвижва нисшите инстинкти и предизвиква възбуда на ума. Ако можеш да останеш в покой в собственото си същество, нищо от останалото не е нужно. Можеш да ми пишеш, винаги когато трябва да питаш нещо. Виждам в теб един практичен търсач и желая да постигнеш най-висшето постижение в самото това прераждане…

Още Любов към теб.

Твой в Себето

18 януари 1969 г.

Лакнау

Скъпо Божествено дете,

Радвам се, че имам писмото ти.

Целта, която трябва да се постигне, е покой на ума. Когато умът е в покой, въпросите, които задаваш, като „Как да разбера, че съм в покой?“, отпадат. Къде остава „Ти-то“, за да почувства покоя? Ти чувстваш само субективно щастие и съществуване — нищо обективно. Докато оставаш там, няма да имаш никаква представа за времето и тялото. Едва когато слезеш в телесното съзнание, разбираш, че „толкова много време е изминало“. Тези други въпроси възникват в телесното съзнание.

Приеми моята Любов

Твой в Себето

14 март 1969 г.

Лонда

Възлюбени Десай Джи,

… Сигурен съм, че стабилно си се насочил към Идеала. Ти имаш същността, за да се изправиш пред Истината, и ти ще се изправиш пред Него. Страхливецът е този, който бяга от Бога. Вземи решение да Го видиш точно в този живот. Няма по-голямо добро или заслуга от постигането на Него; постигнеш ли Него, всичко е постигнато.

Отдавай все повече и повече внимание на твоето собствено Себе. В критични моменти То няма да те измами и да избяга, както правят и са правили другите. Направи го твоя единствен приятел…

13 септември, 1969 г.

Лакнау

Мое Възлюбено Дете,

Изключително много се радвам да прочета писмото ти. Докато четях, почувствах емоциите, които са танцували в сърцето ти, докато си писал писмото. Изпитвам повтарящо се щастие всеки път, когато прочета, че си отишъл да се срещнеш с Шри Джнанешвар в Аланди и че той те е благословил и дори ти е дал негова снимка. От какво повече се нуждаеш? Не чу ли хората да викат в хор по пътя към храма Дурга Мата: „Тя Самата кани поклонници на нейното място, като им пише“. По същия начин, всички светци призовават своите любящи поклонници, за да ги благословят. Много се радвам да открия пламъка на предаността горящ в теб, даже от времето на първата ни среща в Лонда. Скорошното ти поклонение със сигурност е прочистило спящите ти васани, макар че може и да не го осъзнаваш. Ако засадиш семе в земята и го изкопаеш на следващата сутрин, не може да се види видима промяна. Но независимо от това, вътре в него се случват огромни промени, промени, които ще накарат семето да поникне в рамките на ден или два. Компанията на светците работи по същия начин. Промените може да не са очевидни, но вътре те се случват. Рано или късно компанията на светец ще доведе до изкореняване на егото. Дали ще стане рано или късно зависи от жаждата на търсача. Умът не е нито крив, нито прав, макар в писмото си да казваш, че е първото. Но ти виждал ли си някога неговата изкривеност? Това е навикът на човек, който обвинява някой друг за своите грешки. Не е ли същият ум, който те заведе на добри места и те накара да общуваш с добри хора? Сприятели се с него. Относно Бомбай. Всички места са еднакви. Идеята, че има добри и лоши места, принадлежи на ума…

Джнанешвар, светецът, споменат от Пападжи в писмото му, е живял и преподавал преди няколкостотин години в Махаращра. Той започнал да преподава, докато бил още дете и написал знаменит коментар на Бхагавад Гита, който сега е известен като Джнанешвари. На шестнадесетгодишна възраст, когато почувствал, че учителската му мисия е завършена, той организирал да бъде зазидан в една пещера в Аланди, селото, споменато от Пападжи. Неговите поклонници твърдят, че той е все още жив там, погълнат от дълбоко самадхи. През периода от живота си, когато работил в Гоа, Пападжи посетил тази пещера, за да отдаде почит на Джнанешвар. Това е неговият разказ за случилото се:

Веднъж отидох в Аланди в Махаращра, за да посетя маха-самадхито на Джнанешвар. Говори се, че той е бил само на шестнадесет години, когато казал на двамата си братя Нивритинатх и Супандева, и на сестра си Муктабай, че мисията му в живота е приключила. Той им казал, че ще влезе в пещера и ще остане там завинаги. Сестра му молила брат си да не слага край на живота си по този начин, но Джнанешвар бил решен да изпълни плана си. И така, входът на пещерата бил затворен завинаги.

Отидох до същата пещера, чудейки се дали Джнанешвар би могъл все още да медитира там. Докато стоях пред запечатания вход, изведнъж имах преживяването, че съм вътре в пещерата заедно с Джнанешвар. Видях го да седи там, погълнат от дълбоко медитативно състояние. Очите му бяха затворени и лицето му беше сияещо.

Мога да говоря добре езика марати, така че мога да чета Джнанешвари, без нужда от превод. При посещението си в Аланди срещнах двама учени, Мама Дандекар и г-н Джоши, които правеха проучвания върху Джнанешвари. С тях бяха и някои германци. Те бяха дошли да се консултират с тези експерти, защото правеха превод на книгата на немски.

Мама Дандекар ми каза, че няколко души от Аланди са съобщили, че са видели Джнанешвар да се къпе в река Индраяни. Можех да повярвам в това. Всеки човек с чист ум може да види и дори да стане това, за което мисли. Каквито и мисли да има, те се проявяват пред него.

22 септември, 1969 г.

Лакнау

Мое възлюбено Дете [Десай],

Много съм щастлив да открия, че имаш абсолютно ясно схващане за истината. Обясненията в писмото ти от 19 септември идват от невинния език на дете. Затова и аз се обръщам към теб по същия начин. Учените, които имат познания за четирите Веди и други науки, не са квалифицирани да спечелят Божествената Благодат. Божественото иска твоята детинска Любов и твоето предаване в нозете му. Нищо друго. Тукарам не е бил нито учен, нито добър музикант, но виж колко безстрашно е говорил на Господ Витал. По същия начин, говори с него като твой баща. Поискай от него всичко, от което имаш нужда, и ще ти бъдат дадени не само трите вселени, но и това, което е отвъд тях — освобождение от цикъла на преражданията. Винаги наблюдавай ума и неговите акробатични навици. Ако можеш да го направиш, ще имаш свобода сега…

Следващата поредица от писма започва три години по-късно. По това време Шри Десай е станал пламенен поклонник на Кришна, който е свързан с известния храм Пандхарпур в Махаращра. Известен като Господ Витал или Господ Пандуранга, той е една от най-масово обожаваните форми на Кришна. Шри Десай пламенно търсел физически даршан от това божество, цел, която Пападжи насърчавал и одобрявал. През този период Пападжи обикновено започвал всичките си писма до Шри Десай с възклицанието: „Джая Джая Витал Пандуранга“, което означава „Слава“ или „Победа на Витал Пандуранга!“

През 90-те години, когато чужденците започнали да преобладават на неговите сатсанги, Пападжи спрял да говори за пътя на предаността. Макар че все още смята, че това е действителна форма на садхана, той е записан да казва, че западняците не са квалифицирани да следват традиционния път на бхакти, защото сърцата им са замърсени от прекалено много светски желания. В Интервюта с Пападжи, страница 221, той казва:

Западняците вече са продали ума и телата си на някой друг. В индуизма, ние предлагаме на Бога само цветя, които никога не са били помирисвани. Кой има сърце, което да предложи на Бога, което не е било помирисвано от никой друг? Как можеш да предложиш такова цвете или такова сърце на Бога?

Тъй като в днешно време в публичните си сатсанги Пападжи не е склонен да говори за бхакти и за медитациите върху имена и форми, тези писма са едни от редките оцелели примери за подход към Бога, който той често препоръчвал през ранните години на своята учителска кариера.

В първото писмо Пападжи поздравява Шри Десай за това, че е имал пряко преживяване на Кришна. В повечето от останалите той го съветва как да накара Кришна да се появи пред него.

10 август 1972 г.

Лакнау

Джая Джая Витал Пандуранга

О, скъпи мой,

Колко много ме зарадва този път. Когато те гледах в ашрама на Витал [в Ришикеш], знаех, че скоро ще дойде този изумителен ден. И така се случи. Обичах те даже когато се срещнахме за първи път в Лонда. Пиша всичко това, защото съм щастлив. Моето собствено щастие ме кара да пиша. И какво друго, освен това може да ми даде щастие? Джая Джая Витал Пандуранга не е мантра за повтаряне. Тя е била засадена в Кухината на Сърцето ти от самия Витал. Можеш сам да я чуеш там, без да се налага да я повтаряш. Всичко, което се случи, се случи внезапно в точния момент по милостта на Пандхаринат [Господът на Пандхарпур]. Сега можеш да го видиш как се взира в теб, с ръце върху бедрата си, с омайваща, обаче пакостлива, мека усмивка на лицето. О, скъпи мой сине, аз бях много щастлив да те видя да седиш пред мен, да говориш, да вървиш, да гледаш навън, докато наистина оставаш интровертен и показваш всичките аща сатва бхави [осем физически признака на голяма преданост, като настръхване на космите на кожата, екстатични сълзи и т.н.], които се появяват върху физическото тяло на онези, които са възлюбени от Пандуранга. Много хора, които ме посещават, говорят за теб. Чувствам се щастлив, когато чуя хората да те хвалят толкова много. Все още чувствам, че си с мен, дори физически. Поради лошото ми здраве не мога да ти служа правилно по начин, който да задоволява сърцето ми…

30 октомври 1972 г.

Лакнау

Джая Джая Витал Пандуранга

Мой Възлюбени Сине,

Много се радвам, че получих от теб поздравленията за Дивали в писмото ти от 28-ми. Нека всеки да запали лампа в Сърцето си, за да види Господа, който чака там бхактите да се приближат до него. За мен е най-голямото щастие да намеря човек, повтарящ Божественото Име, и още по-голямо блаженство получавам, когато намеря човек, който може да го поддържа, както казваш, че го правиш. Аз самият се чувствам, сякаш ставам праха под обувките на всеки поклонник, който изрича името на Господа. Винаяк [Прабху] има красив и прост начин за описване преживяването на Името. Той ми каза: „Преживяването на Името е самото ИМЕ“. Не се притеснявай дали вършиш работата си или не я вършиш. И двете означават едно и също нещо. Нито „аз правя“, нито „аз не правя“ имат някаква връзка с АЗ СЪМ. То нито прави, нито не прави. Не се тревожи за обстоятелствата, в които Господ те е поставил. Твоята работа е да останеш потопен в Неговото Име и също така да вършиш работата, която ти е отредена. Харесва ми умствената отпадналост, която изпитваш, докато работиш. Тези мисли ти дават повече време да оставаш с Господа. Да останеш с Господа е по-добре, отколкото да прахосаш целия си живот в безполезна работа. Господът, седнал в собственото ти Сърце, ще те ръководи. Не се тревожи. Любов от Мукти, Мийра и мен.

13 ноември, 1972 г.

Джая Джая Витал Пандуранга

Моят собствен Обитател,

Най-много се радвам да те намеря прикован при нозете на Господа. Не мисли по този или онзи начин. Позволи на Господ Пандхаринат да те прегърне сега. Сега е Негов ред. Разбираш ли какво имам предвид или какво казвам? Питам, защото не намирам думи да ти кажа какво имам предвид. Отвори Сърцето си и ме чуй да казвам,

Гледай навътре,

Говори навътре,

Слушай отвътре,

всичко едновременно, и ми кажи какво Е то.

2 декември 1972 г.

Лакнау(*)

Джая Джая Витал

Мой благородни Сине,

Получих паричния превод днес и също прочетох за твоите преживявания. Ти не виждаш Господа, защото той е прекалено близо до теб! Кой е ТОЗИ, който не вижда? Всички са самото ТОВА, защото няма нищо отделено от него, което да се види. Ще ти стане ясно от само себе си. Винаяк винаги пише много хвалебствено за теб. Той е много мъдър син на моя Господ. По тази причина го обичам от самото начало. Той казва: „Десайджи има голям стремеж към отречението“. Радвам се, че времето още не е дошло. Продължавай. Не взимай незабавно решение. Отречението не е целта. От какво има да се отричаш? И след като си се отрекъл от нещо, то пак ще остане в света. Нещата, от които се отказваш, не се унищожават. Защо да се тревожиш за нещата, които са там? Когато погледнем лицето на Пандуранга, всичко останало изглежда сякаш е Пандуранга. Десай джи, гордея се с твоята храбра преданост. Всеки дъх, който влиза и излиза, трябва да пее името на „Витал! Витал!“ Току-що името на Джанабай се появи в ума ми. От какво се отрече тя? Обаче дори тортите с кравешки тор, които тя направи, говореха името на Витал, защото всичко, до което се докосваше, беше Витал. Офисът, домът и пазарът, всички трябва да се превърнат в храма на Пандуранга. Чувам как порите ти пеят и космите ти настръхват при звука на името „Витал, Витал“. Джая Джая Витал Пандуранга!

3 декември 1972 г.

Лакнау

Витал-Пандуранга

„Когато гледам вътре, не съм го виждал. Но в същото време, не виждам нищо друго.“ О, скъпи приятелю, щастлив съм, че красиво си определил това възвишено преживяване. Сега, Кой е този, който не вижда нищо друго? Обърни лицето си още повече навътре, във Вътрешността. Погледни ГО и здраво ГО хвани, Той, който не вижда нищо друго. Какво друго има да се види, освен да се види наблюдателя, който не е никой друг, освен Пандуранга? Той те гледа. Ти не Го гледаш. Затова казваш, че не Го виждаш. Сега е Негов ред да те види. Пази Тишина. Виж какво се случва после. Бъди нащрек. Гледай Навътре във Вътрешността.

16 декември 1972 г.

Хардвар

Скъпи Мой Сине,

В нощта на 14-ти срещу 15-ти, в ранните часове, преди да се събудя, те видях да стоиш с полуотворени очи, застанал до колене във водите на река Бхима. Тялото ти беше в хоризонтален поклон, блестеше с медночервен цвят и пред теб стоеше Господът на Пандхари, който само се усмихваше и се усмихваше, без да казва нищо. Можеш ли сега да се съмняваш в своята позиция? За дълго време ви виждах и двамата, докато накрая не преминах в будно състояние. Видението беше толкова ясно, че трябваше да ти пиша. Но дали това е видение, или факт, или и двете, или Отвъд? Както и да е, то е благоприятно…

2 октомври 1973 г.

Лонда

Мой Възлюбен Любим на Пандуранга,

Аз съм най-щастлив и най-благословен, че те имам в Сърцето си. Ти си направил крачка, която само един рядък ЧОВЕК може да направи на хиляда години. Това е сигурната Благодат на Господа и Благодатта на всички мъдреци и светци от миналото и настоящето. Сега не е нужно да имаш прекалено много контакти с хора, които имат различни възгледи от твоите, нито трябва да водиш кореспонденция с тях. Дръж Името на езика, в ума и в тишина, докато очакваш идването на Господа…

1 декември 1976 г.

Париж

Джая Джая Десай Джи

Твоето писмо от 4 ноември, адресирано до мен във Венецуела, е било препратено до мен тук, във Франция. Ти говориш ИСТИНАТА, когато казваш: „Учителю джи, когато погледнах моята фотография на моменталната снимка, тя изглеждаше като Витал“. През цялото време ти си гледал лица, които не са били твоето собствено лице. Това е твоето лице. Ти си свършил работата. Най-щастлив съм днес.

Ти си свободен от всякакви окови. Не допускай никакво съмнение. Не гледай назад. Витал от Пандхарпур те е благословил. ТОЙ влезе в Тялото ти. Това тяло е Пандхарпур и Самият Витал живее в него. Няма повече Десай джи. Позволи на Витал постоянно да пребивава в Неговата собствена ОБИТЕЛ. Не чети, не пиши и не говори. ПОЗВОЛИ ТОВА ДА СЕ СЛУЧИ. Мое скъпо момче, ТИ СИ СВЪРШИЛ РАБОТАТА…

14 декември 1977 г.

Хардвар

Джай Джай Витал Пандуранга

О, Възлюбен мой,

… Ти пееш името на Господ Пандуранга с всеки дъх. Какво друго е нужно? Името на Господа и Господа са неразделими, както сладостта и захарните бонбони. Името е корабът, който те отвежда безопасно до другия бряг, където Господ пребивава и с готовност те очаква, с четирите си ръце, протегнати към теб…

Младата дъщеря на Шри Десай, Бхарати, също била Кришна бхакта, която искала да има пряко видение на Него. Пападжи я насърчил в нейните усилия. В едно ранно писмо до баща й (18 януари 1969 г.) Пападжи пише:

Да, ще се радвам, ако скъпата Бхарати пише често за преживяванията си собственоръчно — без диктовка. Тя е сладко дете. Едно момиче на нейната възраст, което искаше да види Кришна, влезе в контакт с мен през януари 1968 г. и в рамките на месец тя можеше да играе с Кришна, да яде с Кришна, да разговаря с Кришна, сякаш Той е един от останалите й приятели. Децата нямат бариери на егото, затова те се свързват със своя Божествен Приятел почти незабавно…

Следващите три писма са адресирани до дъщерята на Шри Десай:

5 януари 1969 г.

Лакнау

Мое скъпо Божествено Дете,

Много се радвам, че получих писмото ти от 1-ви януари. Ти обичаш Кришна, затова аз те обичам. Кришна винаги живее близо до теб, но както знаеш, Той е палаво момче. Той обича да играе на криеница със своите гопики [жени поклоннички на Кришна]… Божественото вече се грижи за теб. Той те подтиква да Го обичаш. Следващия път, когато отида в Бомбай, ще те видя…

Лакнау

26 юни 1971 г.

Скъпа Дъще,

Бях много щастлив да прочета писмото ти. Хубаво е, че си спомняш за мен, Мийра и Ганг, с които прекара около двадесет и два дни. Да, със сигурност Кришна ще дойде в стаята ти и ще говори с теб, ще яде с теб и ще играе тенис на маса с теб. Той се крие в сърцето ти и чака да го повикаш. Ако винаги го призоваваш, той ще дойде. Той е много палав, също като теб. Най-много него ще обичаш. Мийра го вижда постоянно и ти също можеш…

Мийра, която е спомената няколко пъти в тези писма, е белгийска поклонничка. Нейната история ще се появи в следващи глави.

3 май 1973 г.

Скъпа Бхарати,

Джая Сита Рам. Много съм щастлив, че получих писмото ти, защото то ми дава такава вибрация на бхакти. То изпълва Сърцето ми с нектара на предаността. Със сигурност, мое скъпо, сладко дете, Господ те е благословил, затова имаш любов към Него. Господ стои точно зад теб, играейки на криеница с теб. Гледай Го. Отново Го гледай и ще Го намериш. Тогава погледни отново. Сега Той стои пред теб. Отвори очите си и Го виж. Затвори очите си и Го виж. Мое скъпо дете, нямай никакво съмнение, че Той е там… Когато се срещнем отново, ще играем с Него заедно. Баща ти вече си играе с Господа. Трябва да му правиш компания. Ти си голяма късметлийка, че си му станала дъщеря.

Напявай името Му, когато си будна и когато спиш. Слушай мелодията на флейтата Му. Гледай красивото Му лице. Докосни нозете Му и помириши аромата на Неговите гирлянди. Винаги бъди заета с мисли за Него. Когато ядеш, мисли, че Той яде. Когато говориш, мисли, че Той говори. Когато вървиш, мисли, че Той върви. Когато спиш, мисли, че Той спи.

Къпане в Ганг при Ришикеш или Хардвар в началото на 70-те години. От дясно наляво: Б. Д. Десай; Бхарати, неговата дъщеря; Пападжи; Анакутти, поклонничка от Керала; и Мийра, поклонничка от Белгия.

Търсенето от Шри Десай на видение или даршан на Господ Пандуранга било дълго и трудно. Обаче, когато Пападжи посетил Пандхарпур с намерението да получи даршан в главния храм там, той имал незабавна среща с него. Това е разказът на Пападжи за случилото се:

По това време работех в Гоа. Много хора отиваха в Пандхарпур на фестивала Асадхи Екадаши, извървявайки сто и шестдесетте километра от Аланди до Пандхарпур или пътувайки с волска каруца с багажа си. Аз пътувах с влак от Мирадж до Пандхарпур. На автобусната стоянка помолих един носач да ме отведе до някоя близка дхарамсала [къща за гости]. Управителят на първата дхарамсала, при която бях заведен, обясни, че никъде няма свободни стаи поради фестивала, но ми предложи да ми даде кутия, в която да държа багажа си. Заключих кутията и излязох да търся храма.

Исках да получа даршан на божеството, но един от свещениците на храма ми каза, че има огромна змиевидна опашка от поклонници, които чакат да влязат. Била толкова дълга, че някои хора били стояли в нея от четири дни. Обикновено не била толкова дълга. Тези големи опашки се получавали само в големите фестивални дни.

Нямах време да чакам, защото посещавах града само за кратко. Казах на свещеника, че не мога да чакам на опашката, защото нямам достатъчно време.

„Е — каза той — ако не можете да чакате днес, ще трябва да се върнете друг ден, когато имате повече време.“

Вместо това реших да отида и да разгледам останалата част от храма. Обаче първо си помислих, че трябва да се изкъпя в река Бхима. Спуснах се до бреговете й и намерих хиляди хора, които се къпеха там. Имаше толкова много хора, че даже не можех да си пробия път през тълпата, за да стигна до водата. От мястото, на което стоях, водата изглеждаше мръсна и кална. Промених решението си да се опитам да се изкъпя там и вместо това седнах на един надгробен камък, който се намираше малко по-назад от тълпите.

Един мъж, който приличаше на брамин, се приближи до мен и ме попита дали съм отишъл в храма, за да взема даршана на Пандхаринат Витал. Отговорих: „Нямам достатъчно време. Опашката е много дълга. Тук съм само за кратко. Ще се върна и ще видя Витал друг път, когато има по-малко хора.“

Браминът каза: „Аз съм свещеник в храма. Мога да ви уредя да получите даршан, без да стоите на опашката. Има друг вход към храма, който използваме при специални случаи. Мога да ви вкарам през този вход.“

Последвах го обратно в храма. Отидохме в задната част на комплекса и той ме вкара през вход, който не бях виждал преди. Оттам той ме заведе във вътрешното светилище и ми позволи да остана пред идолите на Витал и Рукмини за период от около пет минути. Той също така ми даде прасад. Докато се бях втренчил в идолите, свещеникът изчезна. На излизане го потърсих, защото исках да му благодаря, че ме пусна да вляза, но не можах никъде да го видя. Исках също да му дам дакшина [парично приношение за услугите, които беше извършил].

Върнах се в дхарамсала, където бях оставил чантите си. Докато бях там срещнах друг мъж, който каза, че е свещеник в храма. Казах му, че съм дошъл в града за кратко посещение, само за да получа даршан на божествата.

Свещеникът каза: „Ако това е всичкото време, с което разполагате, няма да можете да влезете. Някои хора чакат на опашката с дни.“

„Знам — отвърнах аз — сам открих това тази сутрин. Но след като бях изоставил всякаква надежда да вляза, срещнах друг свещеник от храма, който беше достатъчно любезен да ме въведе през задната врата. Вече получих даршан и прасад.“

„Това е невъзможно — каза свещеникът — Той трябва да те е завел в друг храм. В този град има много храмове. Входът от страната на реката ли беше? Там имаше ли дълга опашка от поклонници, чакащи да влязат?“

„Да — казах аз — това беше същият храм, но не влязох през предния вход. Свещеникът ме вкара през задната врата. Това беше главният храм, този, в който всички се редят на опашка.“

Свещеникът все още отказваше да приеме, че по някакъв начин съм влязъл пререждайки всички останали.

„Не може да е същият храм — каза той — защото няма заден вход към този храм. Сигурно сте били заведени в друг. На гърба на този храм има непрекъсната редица от магазини, продаващи кокосови орехи, плодове и цветя. Нищо друго.“

Предложих да му покажа вратата, през която бях влязъл в храма. Върнахме се заедно в храма и установих, че разположението е както той беше казал: имаше редица магазини, които не бях забелязал преди, без никаква видима врата или вход.

Не бях готов да се откажа от твърдението си. „Определено видях божествата в този храм — казах аз — Преди по-малко от час стоях пред тях.“

„Как изглеждаха?“ — попита свещеникът. Той си мислеше, че ако дам описание, той щеше да може да ми каже в кой от другите храмове съм бил.

Описах какво бях видял и му казах, че бях стоял сам пред статуите в продължение на около пет минути.

Моето описание отговаряше на статуите на Господ Пандуранга и Рукмини, които бяха в храма. Свещеникът трябваше да приеме, че съм ги видял, но не можеше да разбере как съм успял да стоя там сам в продължение на пет минути.

„Има непрекъсната редица от поклонници, които се движат през светилището — каза той — Никой не може да стои сам пред тях за пет минути. Просто е невъзможно. Ако някой се опита да остане там, пазачите на храма го избутват да продължава да върви. В големи фестивални дни като днешния, даршанът е ходещ. На никого не се разрешава даже да спре, камо ли да бъде там сам за пет минути.“

Разказах му цялата история за това, което ми се беше случило онзи ден. Когато стигнах до частта за получаването на прасад, той ме попита какво съм направил с него. Все още имах малко останал и му го показах. Именно този прасад най-накрая го убеди, че моята история е истинска. Това беше специален вид прасад, който се раздаваше в храма само на този конкретен ден. Свещеникът го разпозна и накрая трябваше да признае, че наистина съм имал личен даршан в храма.

Върнахме се в дхарамсала, защото чантите ми все още бяха там. Предложих му малко пари, защото беше положил всички усилия да ме заведе в храма, но той отказа да ги приеме.

„Няма да взема никакви пари от вас — каза той — защото днес самият Господ ви е показал своя собствен храм. Чудо се е случило тук днес. Не мога да приема никакви пари от вас след случилото се. Това не е първият път, когато се случва нещо подобно. Има подобна история, която мога да ви разкажа.

Преди много време тук имало жена светица, наречена Джанабай. Господ Витал отишъл в къщата й, защото искал да я заведе в храма. Тя самата не можела да дойде, въпреки че искала, защото свекърва й не й позволявала.

Един ден тя помолила свекърва си: «Днес е празникът на Асадхи Екадаши. Моля те, пусни ме в храма само за малко. Ще се върна възможно най-скоро.»

Свекърва й отговорила, като я заключила в стаята й.

Господ знаел за горещото й желание да посети храма, затова той самият дошъл в нейната къща. Той отворил ключалката и освободил Джанабай. Когато си тръгвали, Господ Пандуранга я помолил да заключи вратата отвън, така че да изглежда, сякаш тя е все още в стаята си.

Джанабай отишла в храма с някои други момичета от квартала, които искали тя да отиде с тях. Когато даршанът приключил, тези момичета отишли и благодарили на свекървата, че позволила на Джанабай да ги придружи. Те не знаели, че й е било забранено да посещава храма.

Свекървата била бясна. «Аз не й позволих да излиза — казала тя ядосано — Тя беше заключена цял ден в стаята си. Ще ви покажа.»

Тя ги завела до стаята на Джанабай, за да покаже на момичетата, че Джанабай е заключена вътре. Когато се приближили, вратата била отворена и ключът бил в ръцете на Джанабай. Джанабай влизала, а Господ Витал излизал. Господ Витал заключил вратата и изчезнал. Свекървата не знаела какво се бе случило, но другите момичета знаели, че Господ е отключил стаята и впоследствие е позволил на Джанабай да го посети в храма.“

При завръщането си в Гоа разказах на много хора за чудотворното си посещение в храма. Те всички трябваше да ми повярват, защото самите те всички бяха имали личния опит да чакат на опашката за три или четири дни. Те знаеха, че не бих могъл да вляза и да имам усамотен даршан без някаква божествена намеса.

През 1973 г. Пападжи планирал да пътува от северна Карнатака до крайния юг на Индия. Той обаче трябвало да промени плановете си, когато един от неговите поклонници, Рави Бакре, имал драматично преживяване. Семейство Бакре беше това, което беше приело Пападжи за техен Гуру при първото му посещение в Лонда и по-късно беше построило Рам Мандир, в който той да живее. Самият Пападжи описва случилото се с Рави в писмо, което пише до Шри Десай:

4 октомври 1973 г.

Лагер Карвар

Джая Джая Витал Пандуранга

Мой Свят Сине,

Бях планирал да отида до Бангалор, за да видя Винаяк джи, и оттам да продължим заедно към Канякумари, но вчера видях писмо от Рави, адресирано до баща му [д-р Дататрея Бакре]. Той казва, че е закрил банковата си сметка и е изпратил всичките си пари на мен за мое собствено ползване. Той също така казва, че не може повече да служи на държавната си работа, след като е имал ясно зърване на истината чрез благодатта на своя Учител. Той заявява, че е решил да напусне работата си, за да може винаги да придружава своя Гуруджи и да му служи. Д-р Бакре и аз взехме първия автобус за Гоа и пристигнахме снощи. Пътуването отне десет часа. Когато почукахме на вратата му в 22 ч., той седеше пред снимката на своя Гуру и пръскаше божествена светлина навсякъде наоколо. Той легна прострян при нозете ми и очевидно беше много щастлив. Радвам се, че това момче е постигнало такива висоти след кратък престой от само двадесет и осем дни при мен. Баща му също е много щастлив. Д-р Бакре изобщо не се притесни, когато прочете писмото с подробностите за отречението на сина му.

Аз го помолих да продължи работата си и да остави останалото на мен.

Пападжи написал много писма до Рави Бакре през следващите години. Откъси от някои от другите ще се появят в главата „Отново в чужбина“. Следващите откъси са от три други писма, които Пападжи му написал, докато пътувал из Европа в средата на 70-те години.

Скъпи Рави,

Да, най-важно е да спазваш безмълвието по време на работа. Именно то е, което ти позволява да работиш, говориш, ходиш, гледаш, ядеш или каквото и друго да правиш. Важно е да знаеш какво не правиш, докато правиш това, което правиш. Дали разбираш, или не разбираш, е без значение. И двете дейности са правене. Просто пази БЕЗМЪЛВИЕ!^[1]

Позволи ми да изразя голямото щастие, което изпитах, като прочетох писмото ти. Сега, когато вече не е тайна, мога да потвърдя предположението ти, че работех върху теб, докато говорех за храна и ходех на дълги разходки. Докато всичко това се случваше, аз се опитвах да те накарам да разбереш ИСТИНАТА, която е отвъд всяко разбиране.

Не си губи времето в духовни сладки приказки, четене на книги и различните гимнастически упражнения, които са наречени ритуали и практики на преданост. Всички те са конструкции на твоя ум. Ти прекрасно изрази своя висок статус, като „не се изрази“, но същевременно ти насочваш вниманието си към нещо, което е отвъд думите. Затова не помниш думите на Мен, защото тези думи отидоха отвъд тесния вход в паметта…

Получих много писма от Индия, но те не съдържат нищо оригинално.

Някои хора казват, че са имали хубави дъждове, някои са завършили книгите си, някои казват, че са се върнали благополучно у дома си от своите пътешествия за поклонения. Други говорят за съпругите си, синовете си, професиите си, доходите си, предстоящите бракове на децата си и неколцина говорят за сънищата си за Бога…

ДА! Ти си извън опасната зона на невежеството! Радвам се, че имам едно такова момче в Индия, някого, когото наистина бих могъл да уча, а не просто да проповядвам това, което е било бито на барабаните в продължение на хиляди години от проповедници, които просто искат да хипнотизирват хората. Това, което ти говориш, не е от писанията. Не си го копирал от никого. Не го цитираш от лекции, които си чул. Ти говориш за нещо, което не принадлежи на никого. То даже не идва от паметта ти, защото ти не си съхранил там нищо, което си чул от Мен. Ти не повтаряш свои думи. Както казваш в писмото си, истинските думи могат да дойдат само от висините на състоянието без усилия. Казваш в писмото си, че ще продължиш да съзерцаваш, за да достигнеш тези висоти! Може би това е едно безкрайно пътешествие?

Мое скъпо момче! Пиши ми от това безкрайно пътешествие.

Сега нека влезем в една нова реалност! Тази РЕАЛНОСТ не е от реалностите, за които е говорено от което и да е същество. Ти ще влезеш в тази Реалност само когато умът ти няма да я конструира и когато интелектът ти няма да я поддържа.

Гледай я като не Я гледаш…

Рави ми писа и ми предостави няколко подробности за ключовата среща, която е имал с Пападжи:

Познавам Шри Пунджаджи от юни 1966 г. Имаше много моменти на екстаз в негово присъствие, но случката, която бих определил като повратна точка в моя живот, стана по време на един неформален сатсанг. Шри Пунджаджи беше споменал в отговор на нечий въпрос, че концепциите за робство и освобождение са еднакво неистински.

„Въпреки че човек не е нито ограничен, нито освободен — каза той — по-добре е да имаш концепцията «аз съм свободен», «аз съм освободен», защото мисленето «аз съм ограничен» просто причинява страдание и нещастие. Ако се преструваш, че ядеш нещо, защо да не се преструваш, че ядеш нещо вкусно, като бадеми, вместо да се преструваш, че ядеш нахут? Не си мисли, че си просяк, който има нужда от помощ. Вместо това, имай убеждението: «Аз съм Царят на Царете!»“

Въпреки че коментарите не бяха адресирани към мен, те имаха незабавно въздействие. Те задействаха процес на трансформация, който в крайна сметка промени начина, по който виждам себе си и света около мен. Този процес продължава. Все още продължава. В онези дни бях мрачен песимист. Думите на Шри Пунджаджи бяха един лъч светлина, който освети живота ми и моя свят, променяйки напълно начина, по който виждам себе си и нещата около мен.

Сред многото нови хора, които били привлечени към Пападжи по време на неговите ранни години в Лонда, били всички членове на семейство Прабху, които тогава живеели в Анкола — близък град. Винаяк Прабху описва как семейството му е влязло в контакт с Пападжи, преди да продължи да разказва за личните си преживявания от живота и пътуванията си с Пападжи.

Преди Шри Пунджаджи да влезе в живота ни, семейството ми живееше в състояние на обърканост. Чувствахме, че имаме нужда от духовно напътствие, защото се интересувахме сериозно от религиозния живот, но нищо, което опитахме, не ни даде някакво удовлетворение. Бяхме посетили много садху и свами, но съветите, които ни дадоха, само увеличиха нашето състояние на обърканост. Те ни посъветваха да изпълняваме различни ритуали, да напяваме мантри и да ходим на поклонения. Всичко това ние стриктно изпълнихме, но то не доведе до никаква промяна в живота ни. То нямаше траен ефект върху нас, нито ни даде някакво удовлетворение. Мисля, че знаехме, че това са безсмислени упражнения и това знание просто се добави към нашето общо състояние на неудовлетвореност.

Бяхме добре образовани духовно, като бяхме проучили живота и писанията на стотици светци. Единственото нещо, за което всички бяхме съгласни, беше, че имаме нужда от напътствието на просветлен Учител, но никой от светите хора, които бяхме срещали досега, не ни беше задоволил. Някои от нас всъщност започваха да навлизат в състояние на остро отчаяние, защото бавно стигахме до заключението, че в света не са останали повече просветлени същества. Спомням си, че си мислех, че великите Учители от близкото минало, като Ширди Сай Баба, Рамакришна Парамахамса и Рамана Махарши, си бяха заминали всички, без да оставят никой на тяхната висота, който да продължи работата им.

Майка ми не беше толкова унила, защото имаше огромна вяра, че сме предопределени да срещнем такъв велик човек. Малко преди да почине, баща й й казал, че в света все още живеят джнани, които изглеждат като обикновени мъже и жени, които тихо разпространяват посланието си чрез сатсанг с избрани малки групи от поклонници. Баща й беше починал, без даже да има даршан на такова същество, но майка ми имаше абсолютна вяра, че думите му са верни.

„Просто почакай и ще видиш — казваше тя — Знам, че един ден цялото ни семейство ще бъде благословено от посещение на познал Себето мъж, като Рам Тирта.“

Майка ми много обичаше Рам Тирта. Тя даже го била избрала за предмет на дисертацията си, когато учила в колежа.

Около 1965 г. баща ми сключи договор да произвежда железопътни траверси от горска дървесина, добита в района на Лонда. Там било мястото, където той за първи път срещнал Пунджаджи. При връщането си в Анкола, градът, където беше семейният ни дом, той ни даде много положителен отзив за този нов учител, когото беше срещнал. Макар че бяхме много разочаровани от всичките ни предишни срещи със свами и садху, ние всички искахме да се срещнем с този човек, който беше впечатлил толкова много баща ми. Когато баща ни ни разкри, че Пунджаджи пътувал много из северна Карнатака и че често посещавал поклонници и отсядал при тях за по няколко дни, всички ние го увещавахме да го покани в дома ни за няколко дни.

През следващите няколко седмици баща ми посещавал редовно Пунджаджи. За баща ми било много лесно да отиде до Рам Мандир, защото местоработата му била точно след края на селото. Всеки път, когато се връщаше вкъщи, всички с нетърпение го питахме дали е поканил Пунджаджи, но всеки път той трябваше да признае, че е бил прекалено стеснителен, за да се обърне към него с такава молба. В крайна сметка Пунджаджи сам се покани в дома ни в резултат на необикновено видение, което бе имал в Лонда. В това видение Пунджаджи видял майка ми да стои пред вратата на нашата къща в Анкола, със събрани длани в жест на добре дошъл.

Тя му казала: „Моля, елате и благословете нашия дом. Всички жадуваме да получим вашия даршан.“

Във видението майка ми се била идентифицирала като съпругата на Рамачандра Прабху, баща ми. И така, когато баща ми направил следващото си посещение в Рам Мандир, Пунджаджи му разказал за видението, което имал наскоро. Той описал предната част на къщата ни много подробно и всичко, което казал за нея, било вярно.

Баща ми веднага го поканил да дойде да отседне при нас за няколко дни. В онези дни брат ми Радж и аз учехме в колеж в Хубли, град наблизо. Баща ми ни писа до там, увещавайки ни да се приберем вкъщи, за да се срещнем с Пунджаджи в деня, за който той беше поканен.

В уречения ден баща ми го доведе в дома ни. Всички ние направихме прострация пред него с голямо благоговение. Макар че никога преди не го бяхме срещали, ние всички усетихме една моментална връзка. Когато запознаванията приключиха, той ни отправи една успокояваща и благосклонна усмивка. Всеки един от нас знаеше в този момент, че бяхме намерили Учителя, когото всички бяхме търсили толкова дълго. Това беше едно изключително, колективно отдаване. Въпреки че бяхме силно разочаровани от срещите ни със свами преди това, ние не почувствахме никакво колебание да се отдадем на този човек в момента, в който той за първи път ни се усмихна. Изминаха десетилетия от деня, в който той влезе в живота ни, но хората, които присъстваха на това събитие — сестра ми Судха, брат ми Радж, родителите ми и аз — всички останахме негови поклонници.

Не твърдя, че това е особено забележително. През следващите години на нашето общуване с Пунджаджи, аз видях много други хора да го приемат за свой Учител само няколко секунди след срещата си с него. Един поглед от Пунджаджи често е достатъчен, за да покаже дори на цинични и скептични поклонници, че дългото им търсене на Гуру е приключило.

До момента, в който срещнахме Пунджаджи, ние много спорехме по духовни въпроси. Всеки от нас следваше своя си път и всеки смяташе, че той или тя е прав, а другите не са. Пунджаджи внимателно, но убедително ни показа, че ние всички грешим, като ни разкри, че всичките ни пътища и вярвания са безполезни задънени улици. Един по един се отказахме от ценните си вярвания и практики и го оставихме да поеме отговорността за живота ни.

Преди първата си среща с Пунджаджи аз подкрепях добродетелите на карма йога в безкрайните духовни дискусии и спорове, които се водеха в нашия дом. Бях приел тази позиция, защото бях силно повлиян от Учителя Наяк, ветеран борец за свобода, който тогава живееше в Анкола. Той беше прекарал целия си живот в служба на бедните и потиснатите в нашия район, до такава степен, че беше известен като Ганди на Северна Карнатака. Струваше ми се, че той е един смирен човек без его. Майка ми, обаче, така и не прие оценката ми за него.

Тя казваше: „Не можеш да определиш дали един човек е без его, просто като гледаш какво прави или като слушаш какво говори“.

Попитах Пунджаджи за това още при първата ни среща и той ме изненада, като взе страната на майка ми.

„Егото се проявява фино във всички същества — каза той — Поведението не е надежден индикатор за липса на его или за просветление“.

Приех изявлението му, без да го оспорвам по никакъв начин. Това беше една от любопитните последици от допускането на Пунджаджи в живота ни. Ние можеше да се караме безкрайно помежду си по духовни въпроси, но ако отнесяхме въпроса до него, една дума или едно изречение от него слагаше край на съмненията ни и разрушаваше убеждения, които бяха страстно защитавани с години. Отдаването беше не просто дума за нас. Установихме, че ние приемаме без възражение всичко, което той казваше.

В крайна сметка аз доведох Учителя Нияк при Пунджаджи, защото исках двамата да се срещнат. Учителят Нияк веднага разпозна величието на Пунджаджи и той също стана един от неговите поклонници.

Преди да срещнем Пунджаджи, имахме собствен семеен гуру. По традиция нашата каста си имаше свои гурута и при раждането ние автоматично ставахме техни поклонници. Взехме Пунджаджи с нас, за да види нашите гурута скоро след като го приехме за наш Учител. Той ни изненада всички, като съблече ризата си и направи прострация пред свамито. Той даже докосна нозете му, докато лежеше на пода. Ние не бяхме си създали особено високо мнение за този човек, затова бяхме изненадани от проявата на уважение от Пунджаджи. Свамито му даде кокосов орех, който той прие като прасад. На път за вкъщи той обясни поведението си.

„Аз съм глава на семейство. Този човек е санясин. Правилно и редно е да му покажа уважението си, като докосна нозете му. Това е традицията в тази страна. Не показвах уважение към вътрешното му състояние. Отдавах му уважение, защото той е свами. Всъщност, можех да видя, че той е много тамасичен^[2] човек. Той няма нито сатва, нито раджас в себе си.“

В последващите години го видях да се отнася по същия начин към други свами. Той проявяваше голямо външно уважение към носещите оранжеви роби, особено ако са ръководители на ашрами или манастири. Чух от други хора, че Пунджаджи е в приятелски отношения с всичките ръководители на ашрами в Ришикеш и Хардвар. Тези мъже отвръщали на уважението и приятелството му, като от време на време му изпращали поклонници. Това се случвало и на други места. Когато Пунджаджи бил в Чикмагалур, Шанкарачария от манастира Шрингери си създал много високо мнение за него. Ако хора идвали при Шанкарачария да търсят свобода, той често дискретно ги насочвал към Пунджаджи, защото знаел, че това е нещо, в което последният е специализиран. Срещнах четирима души, които ми казаха поотделно, че са били изпратени при Пунджаджи от този Шанкарачария. Тези големи свами не можели публично да показват уважението си към Пунджаджи, без да загубят престиж сред своите поклонници, но тайно те всички много го уважавали.

Когато опознахме по-добре Пунджаджи, той започна да дава съвети на семейството ми за всички аспекти на нашия живот. Той започна да управлява домакинството ни вместо нас, като ни научи на много практични неща, които никога по-рано не бяхме знаели. Майка ми и сестра ми се научиха на готварство от него. Той обсъждаше горския бизнес с баща ми, а когато разговаряше с брат ми и с мен, ни даваше съвети как да пазим здравето си и говореше с нас за последните спортни резултати във вестника. Той изглежда имаше изобилен запас от експертни знания за всичко, което засягаше живота ни. Водейки с личен пример, той ни научи как максимално да се възползваме от живота си, както духовно, така и материално. Когато не ни даваше съвети, той ни доставяше наслада с истории за миналото си или за пътешествията си в Индия. Той изглежда бе посетил всяко кътче на страната и очевидно можеше да се оправя на повечето индийски езици. Преди първото му посещение очаквахме да говорим с него на хинди, тъй като знаехме, че е от Пенджаб. Той обаче ни изуми, като разговаря с нас на чист канада.

Винаги когато ни посещаваше, ние винаги искахме да се отнасяме с него като към Бог, но той предпочиташе да бъде смятан просто за още един член на семейството. Един ден, например, рано сутринта, той искаше да се изкъпе, но установи, че банята ни е заета. Той просто излезе навън, съблече дрехите си и застана под дъжда. Беше сезонът на мусоните, така че водният поток от небето беше също толкова силен, колкото и този в банята. Ние всички се чувствахме виновни, че му бяхме причинили такова неудобство, но когато му казахме, че винаги ще му даваме предимство ако иска да се къпе, той само се разсмя и каза, че предпочита да стои навън под дъжда. Оттогава нататък оставяхме хавлия и малко сапун на верандата си, в случай че той изведнъж реши да излезе навън, за да се наслади на райския душ.

Пунджаджи имаше едно изключително умение да накара хората да се откажат от погрешните си религиозни вярвания. Повечето хора са много привързани към своите идеи за Бога, садхана и просветлението, и обикновено се карат гръмогласно, ако някой се осмели да не се съгласи с тях. В Лонда много такива хора идваха да се срещнат с Пунджаджи, само за да се карат с него. Вероятно те се надяваха да го обърнат към собствената си сектантска гледна точка. В много случаи той довеждаше тези свадливи посетители в състояние на покой, в което те разбираха директно безполезността на всички вярвания. Някои от хората, които бяха дошли да го предизвикват, останаха и станаха негови най-добри поклонници. Пунджаджи беше толкова добър в това, че баща ми и д-р Бакре ходеха на базара да търсят нови хора, които да доведат на сатсанг. Пунджаджи беше толкова велик, разсъждаваха те, че всеки трябва да има възможност да седне пред него. Тридесет години по-късно някои от хората, които те събраха от улиците, още са негови поклонници.

През 60-те години Пунджаджи имаше толкова добра репутация, че умее да укротява заядливи посетители, че управителите на Шри Раманасрамам му изпращаха поклонници, които не можели да получат никакво удовлетворение, като разговарят с жителите на ашрама. Пунджаджи от време на време връщаше комплимента, като изпращаше в Раманасрамам всякакви хора, които му причиняваха твърде много проблеми в Лонда.

„Отидете в Раманасрамам и пазете мълчание за няколко седмици — казваше той — Тогава се върнете и отново говорете с мен.“

Пунджаджи изненада много от посетителите, дошли да го видят, като отказваше да дава каквато и да е форма на садхана. На хората, които в Индия отиват при свами за помощ или съвет, винаги им се казва да правят някакъв вид медитация или практика. Пунджаджи, напротив, казваше на посетителите си да изоставят всичките си практики. Това беше нещо, което обикновено им беше много трудно да приемат, защото почти всички смятат, че някаква форма на медитация е необходима за духовния напредък. Например, когато срещнах Пунджаджи за първи път, аз се опитвах да постигна състояние на самадхи, като правех концентрация върху изображение на святата сричка „Ом“, която бях изписал на стената си. Мислех си, че ако се опитвам достатъчно усърдно и достатъчно дълго, ще успея. Пунджаджи ми показа безполезността на подобни практики и ме насърчи вместо това да се заема със себе-изследване. Това беше единствената практика, която той препоръча, но дори тогава той не искаше хората да я приемат като форма на медитация.

„Направи го веднъж и го направи правилно — казваше той — и духовното ти търсене ще приключи мигновено.“

Наблюдавах го как учи хората в продължение на тридесет години и през цялото това време основното му послание никога не се е променяло: откажете се да се концентрирате върху обекти и вместо това намерете източника, откъдето произлизат всички мисли.

Сатсангите в Лонда бяха неформални. Нямаше определено време и специален формат. Понякога Пунджаджи разказваше истории или просто разказваше някои от собствените си преживявания. Той отговаряше на въпроси, ако някой имаше такива, но през повечето време поклонниците там изглеждаха доволни да седят мълчаливо в неговото присъствие. Веднъж, когато го посетихме, той четеше на глас дохите [куплети] на Кабир и ги коментираше. Всеки ден той избираше един или два ключови стиха и изнасяше беседа върху тях на хинди. Повечето сатсанги бяха на хинди в Лонда, защото някои от хората там не знаеха добре английски или канада. Тези лекции за Кабир бяха откровение за мен. Трябваше да изучаваме Кабир в училище като част от нашия курс по хинди, но нашият учител ни беше дал просто буквален превод на стиховете. Не беше направен опит да се предаде същността на неговото учение. Когато Пунджаджи се занимаваше със същия материал, ние имахме привилегията да видим и чуем един джнани да ни обяснява ума и сърцето на друг джнани. Неговите коментари бяха чудесно сливане на бхакти и джнана, илюстрирано от събития от живота на Кабир и стихове от негови поеми. Тези вдъхновени беседи започваха след обяд и често продължаваха до доста след залез-слънце. Някои от нещата, които Пунджаджи казваше, бяха толкова трогателни, че плачех в продължение на минути. Толкова много прекрасни беседи от онези дни бяха загубени за бъдещите поколения, защото никой никога не си направи труда да ги запише на хартия или да направи аудио запис.

От ляво надясно: Винаяк Прабху, Енрике Агуилар и Пападжи на къпане в река Кали, близо до Лонда, в края на 60-те години.

Веднъж самият Пунджаджи беше трогнат до сълзи, до такава степен, че не можа да продължи беседата си. Не мога да си спомня точните думи на стиха, който коментираше, но беше този, в който Кабир казва: „Започвам да напявам името на Рам, но след известно време Самият Рам започва да напява «Кабир! Кабир!»“ По средата на обяснението си Пунджаджи изпадна в такъв екстаз на отдаденост, че не можеше да продължи. Гласът му се задави и сълзи започнаха да се стичат по лицето му. Той ни беше показвал главно своята джнана страна в Рам Мандир, но в този ден аз осъзнах какъв велик бхакта беше той. За около половин час той седеше мълчаливо и плачеше. След това той вдигна очи и каза: „Да отидем на разходка. Ние всички имаме нужда да се разходим.“ Отне му часове, за да възстанови обичайното си дружелюбно състояние. Не мисля, че той успя напълно да се върне към нормалното си състояние преди следващия ден.

Имаше един неочакван страничен ефект от тези сатсанги върху Кабир. Кабир многократно казва в своите стихове, че човек се нуждае от Гуру и че трябва да му служи правилно. Попитах Пунджаджи за това и той се съгласи най-категорично.

„Трябва да служиш на Гуруто вярно и с цялото си сърце в продължение на дванадесет години — каза той — Това е традицията в тази страна. Ако не желаеш да служиш на Учителя, какво право имаш да очакваш той да ти даде нещо? Трябва да покажеш желанието си и отдадеността си, като работиш за него.“

По това време Рам Мандир все още се строеше. Ние доброволно предложихме услугите си и ни бе дадена работа да пренасяме колички пълни с пръст в градината. Рам Мандир беше на склон и ни помолиха да изравним земята ръчно. Не бяхме свикнали да вършим тежък ръчен труд, но оставахме да работим в духа на служба на Учителя. Брат ми Радж никога не беше в добро здраве. Той имаше слабо сърце, причинено от пристъп на ревматична треска като дете. Д-р Бакре се опита да каже на Пунджаджи, че този вид работа може да навреди на слабо момче като Радж, но Пунджаджи не се съгласи с него.

„Това момче има нужда от упражнения — каза той — Той е слаб, защото ти не му позволяваш да върши никаква тежка работа. Остави го да носи кал няколко седмици. Това ще изгради тялото му и ще го направи як, силен и здрав.“

Пунджаджи мислеше, че и двамата сме слабаци, които се нуждаят от повече упражнения. Като погледна към миналото, мога да кажа, че ние бяхме типични мързеливи тийнейджъри. Никой от нас не спортуваше и не правеше някакви упражнения, така че Пунджаджи беше решен да ни изгради, както физически, така и психически. Здравето и силата ни със сигурност се подобриха през следващите седмици.

Преди да срещна Пунджаджи, посещавах лекции, изнасяни от известни учители. Приблизително по това време Свами Чинмаянанда и Ачария Раджниш изнасяха беседи за Бхагавад Гита и други известни писания. Бях свикнал с обичайния формат на такива лекции: даден цитат от писанията биваше коментиран или обяснен чрез позоваване на подобни идеи и пасажи в други текстове. Ако имаха някакво собствено мнение, което да изразят, лекторите обосноваваха твърденията си, като се позоваваха на други хора или други книги, които бяха в съгласие с тях. Лекциите на Пунджаджи бяха напълно различни. Макар че започваше по традиционния начин, като цитира даден стих и обяснява значението му, той никога не се опитваше да обосновава твърденията си, като се позовава на някакъв друг авторитет, освен неговото пряко преживяване на Себето.

Той можеше да каже: „Аз също имах това преживяване“ или „Не съм имал това преживяване“, но никога не казваше, например, „Това трябва да е вярно, защото и Шанкара е направил същото твърдение“.

Имаше едно изключение от това правило. Освен собственото му директно преживяване, единственият авторитет, който приемаше, беше този на собствения му Учител. Той често цитираше от книгите му и ако кажеше: „Моят Учител каза това“, това беше индикация, че той приема тези думи като окончателна преценка по какъвто и въпрос да обсъждахме.

Един ден той ни обясняваше възгледите на определена секта, която на практика била превърнала Кабир в някакъв вид Бог. Тази група постулирала седем нива на просветление. Според тяхната философия, Кабир бил единственият, който е успял да стигне до най-високото или седмото ниво. Други велики светци като Рамакришна Парамахамса и Рамана Махарши били отнесени към по-ниски позиции в йерархията. Пунджаджи обобщи идеите им един ден и след това коментира: „Няма нива на просветление. Преживяването на просветление е едно и също за всички.“ Обясненията му бяха прости и ясни. Той никога не правеше просветлението да звучи мистериозно или сложно. Мисля, че едно десетгодишно дете би могло да разбере повечето от това, което той имаше да каже.

Беше страхотно преживяване да го слушам как преминава през Кабир ред по ред. По време на беседите си Пунджаджи ни разкриваше собствените си най-съкровени преживявания и размишляваше дали Кабир се опитва да изрази същите чувства или не. В онези дни мисля, че Пунджаджи търсеше някой като себе си, с когото би могъл да споделя мислите си за просветлението. Тъй като не можеше да намери никой, той задушевно беседваше с Кабир чрез тези стихове. Понякога имах чувството, че подслушваме интимен разговор между тези двама велики Учители.

Споменах по-рано, че Пунджаджи никога не обосноваваше никое от твърденията си с цитати от писанията. В ранните си дни в Лонда той не би могъл да цитира писанията, дори и да е искал, защото не бе чел повечето от тях. В Рам Мандир имаше много духовни книги и ние също имахме добра колекция в нашата къща в Анкола. Пунджаджи започна да чете тези книги само защото толкова много хора цитираха от тях, когато идваха на неговите сатсанги. При посещенията си в къщата ни, докато ние си пишехме домашните, той отиваше в библиотеката ни, избираше книга и я четеше. Той започна с Ащавакра Гита, а после премина към Йога Васища. По-късно той премина през адвайтските текстове, публикувани от Раманасрамам: Трипура Рахасия, Адвайта Бодха Дийпика и Кайвалия Наванита. Той беше изненадан да намери в тези книги изразяване на неговите собствени преживявания. Понякога се въодушевяваше и ни викаше: „Слушайте какво казва този човек! Точно това се случва с мен!“ След това той четеше стиха или абзаца, който бе привлякъл вниманието му.

Попитах го един ден защо никога не си е направил труда да прочете повечето от тези книги преди.

Той отговори: „Чувал съм за всички тези заглавия, но някак си така и не намерих време да ги прочета. През последните четиринадесет години работех в миньорски лагери. Там винаги имаше проблеми, които изискваха моето внимание, дори през нощта. Преди да се пенсионирам никога не съм имал време да прегледам никоя от тези книги.“

Когато посещавахме Рам Мандир, често го намирахме потопен в книгите на Нараян Бакре. Самият д-р Нараян беше голям читател. В онези дни той ходеше пеша до всички съседни села, когато правеше медицински обиколки. Понякога изминаваше осем до десет километра само за да посети един пациент. За да прекарва времето си докато върви, той четеше или от Гитата, или от Джнанешвари на Джнанешвар.

Когато видяхме колко много се радва Пунджаджи на тези книги, ние започнахме да купуваме нови за него. Много от големите ашрами на Индия издават евтини издания на класически текстове. Изпратихме хора да доставят тези книги и ги добавихме към колекцията в Рам Мандир. Давайки му нови книги беше добър начин да го накараме да говори с нас за собствените си преживявания. Той прочиташе каквото и да му давахме, обясняваше ни трудните пасажи и после казваше кои части съвпадат със собствените му преживявания. Той никога не ни посъветва ние самите да четем някоя от тези книги. „Книгите няма да ви помогнат да се събудите“ — казваше той. Въпреки това, той наистина обичаше да чете какво великите книги от миналото имаха да кажат за просветлението. Ако посетители го молеха да препоръча добра книга за четене, той обикновено предлагаше Трипура Рахасия или някоя от книгите за Рамана Махарши. Макар че ни беше казал, че не е нужно да четем религиозни книги, веднъж той ни предложи да прочетем В горите на познаването на Бога от чичо му Рам Тирта. Самият той беше чел тази книга като тийнейджър. Когато му казахме, че майка ни я беше чела, когато бяхме деца, лицето му светна със сияеща усмивка. Тук трябва да спомена, че никога не сме имали романи или комикси в нашата къща, когато бях момче. Всички книги бяха духовни. Майка ми ни четеше на глас житията на известни светци и също така ни насърчаваше сами да четем такива книги в свободното си време. Като погледна назад, мога да кажа, че това беше едно чудесно възпитание. Нейната набожност и силното й желание за жив Учител бяха основното формиращо влияние върху ранния ни живот.

Тук трябва да спомена, че майка ми също беше преобразена от Пунджаджи. Обикновено тя беше доста приказлива жена, но винаги когато Пунджаджи ни идваше на гости, над нея се спускаше една велика тишина. Тя седеше тихо в неговото присъствие със сълзи в очите. След като Пунджаджи влезе в живота ни, тя ни насърчаваше да прекарваме колкото се може повече време с него. Когато го срещнахме за първи път, ние учехме в колеж в съседен град. Живеехме там и се прибирахме само на празници или през уикендите. На първата ни лятна ваканция след срещата с Пунджаджи, ние се прибрахме вкъщи, очаквайки да прекараме времето си там. Майка ни имаше други идеи.

„Как можете да мислите да оставате тук? — попита тя — Отидете в Лонда и прекарвайте време с Пунджаджи. Сега, когато колежът е приключил, имате прекрасна възможност да прекарвате време в неговото присъствие. Отидете там веднага и останете толкова дълго, колкото можете. Кажете му, че винаги е добре дошъл да дойде тук, ако иска, но не си тръгвайте, докато той е там.“

Отидохме в Лонда и казахме на Пунджаджи какво е казала майка ни. Той беше възхитен от отношението й.

„Колко майки изпращат децата си на учител през техните ваканции? — възкликна той — Тя почти не ви вижда вече, но щом получите дълга ваканция, ви праща тук, вместо да ви държи у дома. Не съм срещал никоя друга майка в Индия, която да се държи така.“

Отношението на майка ни ни позволи да прекарваме всичките си дълги ваканции в компанията на Пунджаджи в Лонда.

В онези дни всички, който идваха да видят Пунджаджи в Лонда, идваха с влак, защото малко хора имаха коли и автобусният транспорт не беше много добър. И така, железопътната гара в Лонда се превърна в един вид гостоприемна порта за всички поклонници, дошли за даршана на Пунджаджи. Новите хора получаваха добро посрещане там, защото самите служители на железницата на гарата, всички бяха поклонници. Началникът на гарата беше поклонник, както и арендаторът на столовата и няколко други. Рам Мандир беше само на няколко минути път пеша от гарата.

Когато Пунджаджи излизаше на разходка с нас, ние често спирахме на гарата и правехме малък сатсанг там с нашите приятели. Лонда беше едно заспало малко градче в онези дни. Всъщност би било по-правилно да го наречем голямо село. Малко влакове спираха там, така че за служителите на железницата беше лесно да си взимат почивка, за да седят с нас.

Когато самият Пунджаджи заминаваше на пътуване, гарата внезапно се събуждаше и придобиваше празнично настроение. Много хора идваха да го изпратят и имаше голямо празненство за изпращане на перона. Камлани, арендаторът на столовата на гарата, когото също наричахме Индру Баба, приготвяше много храна за хората на перона, а също и за онези, които имаха късмета да придружават Пунджаджи по време на пътуването му. Камлани никога не взимаше пари за храната, която сервираше на тези празненства за изпращане.

Пунджаджи винаги пътуваше с голям стил. Билетът му може да беше втора класа, но величественото му преминаване през северна Карнатака приличаше на това, на махараджа по време на кралска обиколка из неговата империя. Първо той измиташе и избърсваше праха в пространството непосредствено около себе си, за да го направи възможно най-чисто. След това се поставяха чаршафи на пейките и постелки на пода. Когато всичко беше задоволително, той позволяваше на хората да влязат, за да се срещнат с него, и веднага започваше сатсанг. Няколко дни преди началото на пътуването той пишеше на всички поклонници, които живееха в градовете по линията, като ги информираше с кой влак ще пътува. На всяка гара го чакаше нова група хора. Той ги пускаше да влязат във влака и говореше с тях за няколко минути, докато влакът беше на тяхната гара. Всеки влак, в който беше той, се превръщаше в мобилен Рам Мандир, за толкова дълго колкото той беше пътник в него. Това пътуващо шоу винаги привличаше тълпа от любопитни зяпачи, но Пунджаджи ги игнорираше напълно. Той имаше някакво кралско пренебрежение към всички пътници и железопътни служители, които не бяха част от антуража му.

Понякога хората го придружаваха до следващата гара. Имаше нещо като неписано правило, че поклонниците могат да пътуват с него от собствения си град до следващата гара, ако искат. На следващата спирка те трябваше да слязат, за да направят път на новите хора, които искаха да се срещнат с него. Кондукторите също бяха негови поклонници, така че те позволяваха на всякакъв брой хора да пътуват с него, дори и да нямат билети. Обикновено един или двама души го придружаваха през цялото пътуване. Понякога той пътуваше с Шри Десаи от Бомбай. В други случаи брат ми или аз имахме тази привилегия.

Това беше теснолинейна железопътна линия с един метър ширина^[3] и по онова време влаковете се движеха много бавно. Често бяха необходими часове дори за пътуване на очевидно къси разстояния. Пунджаджи ни научи да се наслаждаваме на тези пътувания в пълна степен. За него пътуването не беше едно временно и скучно неудобство, а беше възможност да се наслаждава. От него се научихме как да си създаваме един малък рай за нас сред мръсотията, шума и хаоса на железопътната система.

„Вие, гауди [името на кастата на Винаяк] от Майсур, не знаете как да пътувате правилно — каза ми той веднъж — Свивате се на седалката си в най-неудобната поза и след това мизерно чакате влака да пристигне на местоназначението си. Това пътуване е самият живот! Насладете му се в пълна степен!“

Той обичаше железниците и изглежда познаваше всяка гара в страната. Ако при него идваха хора, за да му кажат плановете си за пътуване, той прегледаше маршрута им и даваше подробни инструкции къде да ядат по пътя. Той казваше неща като: „Кафето на тази и тази гара не е добро. Изчакайте следващата.“ Или: „Когато влакът спре на тази гара, той ще престои там двадесет минути. Можете да получите хубав омлет в столовата на гарата, докато чакате. Изпратете моите поздрави на този и този, ако ги видите там.“ Той сякаш носеше лична енциклопедия на железопътната система в главата си и непрекъснато ни изумяваше с познанията си за хора и съоръжения на отдалечени места.

Когато го опознавах за първи път, Пунджаджи сякаш живееше и пътуваше на практика без никакви пари. Аз събирах багажа му и се грижех за дрехите му, така че мога да свидетелствам, че той никога не носеше пари, освен няколко рупии, които държеше в джоба на ризата си, за чаши чай и така нататък. Неговите билети за влак бяха плащани от поклонниците, които го канеха в даден град. При пристигането му те поемаха цялата грижа за неговото хранене и настаняване, преди да го предадат на следващата група, която иска да го види. Аз се удивлявах на уверения начин, по който той пътуваше надлъж и нашир из страната, без да носи никакви пари. Понякога той внезапно заминаваше и прекарваше по няколко месеца в усамотение в Хималаите. Нямам и най-малка представа как се оправяше с финансирането на тези пътувания.

Моят дядо, който не беше поклонник, веднъж попита Пунджаджи: „Каква е печалбата от Себе-познаването?“ Ние се почувствахме малко неудобно от въпроса му, защото всички смятахме, че е неуважителен.

Пунджаджи само се разсмя и отговори: „Където и да отида хората ми купуват храна и билети за влака. Постоянно пътувам. Моите поклонници вероятно харчат около двеста хиляди рупии годишно, за да ме издържат, където и да отида. Нямам абсолютно никакви собствени доходи, обаче тези хора ме обсипват с пари, билети и подаръци, където и да отида. Това не показва ли, че от просветлението може да се извлече добра печалба?“

Дядо ми, който беше голям материалист, трябваше да се съгласи с него. Въпреки че се гордееше с финансовия си успех, доходите на дядо ми бяха много по-малки от сумата, която ние, поклонниците, харчехме за Пунджаджи. Той никога не стана поклонник, но започна да уважава това, което Пунджаджи прави и това, което е постигнал.

Когато брат ми и аз учехме в колежа в Хубли, поне веднъж седмично Пунджаджи хващаше влака и идваше да ни посети. Обикновено идваше през уикендите и оставаше да пренощува в местен хотел, защото нямаше къде да го настаним. Спомням си, че плащахме по 8 рупии на вечер, за да го настаним в Удипи Шри Кришна Бхаван, който беше близо до жп гарата. Той не идваше в Хубли, за да види само нас. Там имаше още четири или пет семейства, които също бяха негови поклонници. Той прекарваше деня с тези други хора, но вечерите бяха запазени за нас. Ако ни посещаваше през делничните дни той никога не ни позволяваше да пропускаме колежа, за да прекарваме време с него. Той обаче винаги ни позволяваше да пътуваме с него до Лонда във влака. Ние правехме пътуването на връщане, само за да му правим компания в частта на неговото пътешествие към дома.

По някаква причина той обичаше да пере всичкото си пране в Хубли. Шегуваше се с нас, като казваше: „Лонда е толкова влажна, имам нужда да идвам тук всяка седмица, за да си изсуша дрехите“. Винаги когато го посещавахме в неговия хотел, винаги имаше редица от изпрани дрехи, които се сушат в стаята му.

В онези дни той сякаш пътуваше почти през цялото време. Рядко прекарваше повече от няколко дни на едно място, защото винаги имаше хора, които искаха да го видят в различни части на Индия. Всеки път, когато се връщаше в Рам Мандир, той отваряше пощата си и намираше покани до всички части на страната. Никога не знаехме кои ще приеме и кои ще отхвърли.

Понякога дни предварително той планираше пътуване и след това го отменяше в последния момент, без да дава никакви причини. В други случаи нямаше никакво планиране. Излизаше от къщата, казвайки, че отива на пътешествие и че вероятно ще отсъства за няколко дни.

Спомням си едно посещение, което направихме в Лонда. Когато си тръгвахме, Пунджаджи каза, че ще дойде с нас на гарата.

На перона един от нас шеговито каза: „Хайде, Пунджаджи, защо не дойдеш с нас?“

„Това е добра идея“ — отвърна той.

Купихме му билет, без да знаем дали е сериозен или не. Когато влакът пристигна, той ни придружи до Хубли и прекара няколко дни там.

Самият Пападжи има една интересна случка с влака от този период:

Веднъж, докато работех в гората, отидох в Бангалор, за да изтегля пари от банката. Имах нужда от тях, за да платя на работниците си. После си купих билет за Лонда с експреса Бангалор-Пуна. След като пристигнах на гара Лонда, отидох направо в Рам Мандир, който е на около километър и половина от жп гарата. Д-р Дататрея ме чакаше с цялата поща, която ми беше препратена. Докато я преглеждах, забелязах пощенска картичка от Свами Абхишиктананда, на която пишеше, че той ще пристигне този същия ден с експрес Пуна. Разбрах, че той трябва да е бил в същия влак, с който пристигнах.

Казах на доктора: „Дай да се върнем на гарата. Свами Абхишиктананда прекъсва своето пътуване, за да ме види тук.“

Докторът не смяташе, че е бил във влака. „Това е много малка гара. Ако той беше слязъл от влака, щеше да го видиш. Не много хора слизат тук. Няма смисъл да се връщаме обратно.“

Настоях да се върнем, за да видим дали е още там. При пристигането си ние намерихме Свами Абхишиктананда да стои пред купето си. Влакът е трябвало да тръгне около половин час по-рано, но все още чакаше на гарата.

Когато не съм го посрещнал на гарата, свамито предположил, че не съм в Лонда. Той бързо си купил друг билет от Лонда до Пуна и се върнал във влака. Убедил кондуктора да му позволи да заеме същото място, което е заемал преди. Влакът обаче не помръдвал, затова той излязъл отново, за да протегне краката си на перона.

Когато ни видя да се приближаваме, Свами Абхишиктананда взе чантите си от купето и тръгна към мен да ме поздрави. Докато вървеше към мен, влакът започна да излиза от гарата.

След като си разменихме обичайните поздрави, аз му казах, че съм бил в същия влак и че съм прочел пощенската му картичка едва когато пристигнах в Рам Мандир. Първо отидохме до билетната каса и му върнахме парите за билета. После той ми разказа какво се бе случило с влака.

„Този влак би трябвало да има престой тук само от десет минути. Всъщност аз спях, когато влакът пристигна тук, поради което ти не ме видя на перона. Някой, който знаеше, че трябва да сляза тук, ме събуди и ми каза къде съм.

Когато изтекоха десетте минути, машинистът даде свирка и кондукторът развя знамето си, но нищо не се случи. Влакът не помръдваше. Този влак беше заседнал тук за близо час. Никой не успя да го накара да тръгне. Когато те видях да вървиш по перона, влязох вътре и си свалих чантите. Веднага щом си свалих багажа от влака, той започна да се изтегля от гарата.

Сега знам защо влаковете толкова често закъсняват в Индия. Никой не знае, че съществува една висша сила, която може да спре влака, даже и двигателят да е в перфектно състояние!“

Той остана с мен в Лонда известно време и след това заедно заминахме за Гоа. После той замина за Пуна сам.

В началото на 90-те години, по време на един от неговите сатсанги в Лакнау, Пападжи небрежно отбеляза, „Аз имах сидхи [свръхестествени сили], но се отказах от тях. Не исках да ги задържам повече.“

Когато един от поклонниците му го попита какво е можел да прави, Пападжи разказа тази история за влака, заседнал на гара Лонда, и призна, че по някакъв начин е използвал волята си, за да се увери, че влакът все още ще е там, когато стигне на гарата.

Винаяк продължава със своите спомени за периода на Пападжи в Карнатака:

Повечето от пътуванията му бяха до близки градове или райони, които бяха сравнително лесни за достигане: Белгаум, Гоа, Хубли, Анкола, Дхарвар, Мирадж, Ханапур и Дандели, който беше на място дълбоко в гората, където баща ми понякога ходеше по работа. По-рядко Пунджаджи ходеше до по-далечни места, като Бомбай или Северна Индия. Веднъж баща ми го заведе в Дандели, за да се срещне с някои поклонници, и докато беше там, той даже успя да убеди Пунджаджи да му направи снимка. Това беше голямо постижение, защото в онези дни той обикновено отказваше всички молби за снимки.

Когато нашето семейство станахме поклонници на Пунджаджи, ние естествено искахме да имаме негова фотография за стаята ни за пуджа. По това време имахме поставени фотографии на Сатя Сай Баба, Рамана Махарши и Рамакришна Парамахамса, но нямахме снимка на Пунджаджи. Аз се обърнах към Нараян Бакре и го попитах дали може да ни даде една хубава фотография, която да поставим в нашата стая за пуджа, но той не помогна много.

„Никога не го споменавай на Пунджаджи — посъветва той — Той не разрешава да се правят снимки. Ако хората попитат, той обикновено им става сърдит. Виж, мога да ти покажа единствените, които имам.“

Той посочи две снимки, които висяха на стената му. Те бяха с много лошо качество.

„Те са направени от Кулкарни — каза той — Той искаше близък план, затова се скри зад един храст и направи снимка между листата, докато Пунджаджи минаваше покрай него. Тъй като беше нервен, снимката излезе много размазана. Мисля, че ръцете му сигурно са треперели, когато я е снимал.“

Други хора имаха даже още по-малко късмет, когато се опитваха да му направят снимка. Един човек, когото познавах, направи няколко снимки без знанието или съгласието на Пунджаджи, но когато се опитал да ги извади, цялата ролка филм се оказала празна. Някои от поклонниците, които чуха за това, го приписаха на силата на Пунджаджи: въпреки че той не бе направил нищо умишлено, те смятаха, че неприязънта му към снимките по някакъв начин е причинила повреда на филма.

Нашето семейство се справи малко по-добре. Баща ми успя да направи една снимка в Дандели и даже аз успях да направя една, без да прибягвам до никакви измамни средства. При второто посещение на Пунджаджи в семейната ни къща в Анкола баща ми излезе с него на разходка. Исках да отида с тях, но Пунджаджи отказа да ми позволи да ги придружа.

Докато вървяха обратно към нас, аз се приближих до него със стара камера-кутия в ръце и казах: „Много хора биха искали твоя снимка, за да я поставят в стаите си за пуджа, но досега на никого не си дал разрешение. Може ли сега да направя една снимка и да я раздам на поклонниците, които искат копие?“

За наше голямо изумление той се усмихна и каза: „Разбира се! Давай.“

С него имаше двама души: баща ми и Учителят Наяк, последователят на Ганди, чийто дейности бях обсъдил при първата си среща с Пунджаджи. Те тримата застанаха под едно мангово дърво и позираха за снимката. Това беше една от първите разрешени снимки и когато излезе, листата и клоните на дървото бяха ясно оформени като „Ом“. Всички, разбира се, искаха копия. Дадеше ли Пунджаджи одобрението си за дадено начинание, то винаги преминаваше успешно, но не го ли направеше, то често свършваше зле. Забранените снимки бяха размазани или повредени; разрешените излязоха прекрасно. След около година той стана по-отпуснат относно това, да бъде сниман. Той даже ни позволи да направим копия от някои стари негативи, които имаше. Спомням си една снимка, която е била направена, когато е бил на около четиридесет години. Беше много млад и як на вид, с тежко мускулесто тяло. Някой, който никога не го е срещал, като гледа тази снимка можеше да си помисли, че той е професионален борец или щангист.

Един от най-интересните посетители в онези дни беше един суфи на име Абдул Гафар. Самият той беше учител и имаше много свои ученици. След като самият той бе имал много мистични преживявания, Абдул Гафар можеше да разпознае величието на Пунджаджи, въпреки че последният не принадлежеше на суфистката традиция. Абдул Гафар правеше редовни посещения в Лонда, придружен от много от своите ученици. Мисля, че той имаше собствен център в Белгаум, който беше на около петдесет километра. Понякога идваха групи до стотина души. Сатсангите започваха с пеене на религиозни песни на арабски от Абдул Гафар, понякога с акомпанимент от неговите последователи. След това той и Пунджаджи обсъждаха с голям ентусиазъм различни аспекти на суфизма. Пунджаджи можеше да говори добре персийски и урду, и беше много запознат със суфистката литература на двата езика. Той изглежда много харесваше компанията на Абдул Гафар. Винаги когато последният ни посещаваше, Пунджаджи изглеждаше, че е в много приповдигнато настроение.

Снимката с „Ом в дървото“, отляво надясно, Учителя Наяк, Винаяк, Пападжи, д-р Дататрея Бакре и Радж.

Санскритската буква, която означава „Ом“ е показана вляво. На практика всички поклонници, които идваха в Рам Мандир в Лонда, бяха на някакъв духовен път, когато за първи път срещаха Пунджаджи. На всички тях той даваше един и същ съвет: „Откажете се от практиките си. Те не са нужни.“ Повечето от хората, които идваха при него, дори и онези, които се смятаха за негови поклонници, не можеха да приемат този съвет. Те продължаваха със своите садхани и пуджи, когато Пунджаджи го нямаше, а някои от тях дори бягаха при други гурута, винаги когато той отсъстваше при някое от пътуванията си. Те се опитваха да крият своите дейности от Пунджаджи, като не му казваха за тях, но той знаеше какво става. Макар че беше напълно наясно какво се случва, той никога не се оплакваше, нито критикуваше. Това беше едно от нещата, с които той спечели любовта ни. Той никога не принуждаваше своите поклонници да се държат по определен начин. Даваше съвет, ако му го поискаха, но никога не налагаше ученията си на хората, ако те не желаят да ги приемат.

Нашето семейство беше едно от малкото, които напълно приеха съвета му и мисля, че това беше една от причините той да обича да ни посещава. Той ни беше казал, индивидуално и колективно: „Не е нужно да правите нищо. Вие ми се отдадохте. Отсега нататък вашето духовно благополучие е моя работа, а не ваша. Оставете всичко на мен.“ Всички ние му вярвахме и приехме съвета му. Отказахме се от всичките си ритуали, от всичките си вярвания, от всичките си предишни практики. Даже отстранихме всички други снимки от нашата стая за пуджа, с изключение на тези на Рамана Махарши и Пунджаджи. На практика, ние го направихме глава на нашето семейство. Отнасяхме му всичките си проблеми, както духовни, така и светски, и приемахме съветите му във всички области на живота ни.

Имаше още един мъж, който успя да се откаже от всичките си предишни вярвания и ритуали. Когато Пунджаджи за първи път пристигна в Лонда, д-р Дататрея Бакре прекарваше по-голямата част от времето си в изпълнение на пуджи на боговете. В продължение на два до три часа всеки ден той ритуално обожаваше всички статуи в стаята си за пуджа. Тези церемонии бяха най-важната част на живота му. Неговите пациенти можеше да лежат на смъртно легло, но ако д-р Бакре не беше завършил сутрешните си пуджи, нямаше да получат посещение от него. Той никога не се срещаше с нито един от пациентите си, преди всичките сто или повече идола да не са церемониално обожавани, един по един. Ако Бог някога забравеше всички различни форми, в които се бе проявил, Той можеше да отиде в стаята за пуджа на д-р Бакре за опреснителен курс. Д-р Бакре не се задоволяваше, например, с една статуя на Ганеш. Тъй като имаше осем различни форми на Ганеш, д-р Бакре трябваше да има осем отделни статуи, всяка малко по-различна от останалите. Всички останали богове бяха там в многобройните си проявления. Всяка статуя получаваше няколко минути от неговото внимание всяка сутрин. Първо той измиваше и избърсваше статуята; след това правеше кратка пуджа на нея, напявайки мантри, подходящи за това конкретно божество.

Пунджаджи знаеше, че духовният живот на д-р Бакре се върти около сутрешните му ритуали. Той никога не го помоли директно да спре, но след известно време самият д-р Бакре осъзна, че тези практики вече не са необходими. В края на 60-те години той придружи Пунджаджи на поклонение в Хардвар, носейки всичките си идоли със себе си в голям метален куфар. На жп гарата му бяха нужни двама-трима носачи, за да носят куфара, защото тежеше над 100 кг. При пристигането си в Хардвар той отнесе куфара на един мост над Ганг и накара носачите да го хвърлят в реката. Това е начинът, по който се отърваваме от нежелани богове в Индия. Потапяме ги в свещена река. След като бях виждал стаята за пуджа на д-р Бакре, знаех, че много от статуите му са направени от благородни метали. Боговете, които той хвърли в реката този ден, вероятно струваха колкото бе сумата на заплатата му за няколко години. При следващото си посещение в Лонда погледнах в стаята му за пуджа и бях изненадан да видя само две снимки: една на Пунджаджи и една на Рамана Махарши. Попитах го какво се е случило, но той не можеше да говори за това. Започна да описва някаква трансформация, която се бе случила в него, но след няколко изречения просто се отказа и започна да плаче. Никога повече не попитах, защото това изглежда бе нещо, за което той не искаше да говори.

Не знам какво се бе случило вътре в него, но мога да свидетелствам за факта, че характерът и личността му претърпяха драматична промяна към по-добро. Докато той все още изпълняваше своите пуджи, всички в селото го уважаваха и се страхуваха от него. Той беше авторитарна личност, която малтретираше пациентите си с много ядосан тон на гласа. Въпреки че беше добър лекар, обноските му с болните бяха много заплашителни. Казаха ми, че той имал толкова страховита репутация, че местните деца се разбягвали, когато го видят да върви по улицата. Обаче, след завръщането си от Хардвар, той стана тих и смирен, и прекарваше много време вършейки черна работа в Рам Мандир. Понякога влизах и го намирах на ръце и колене, да търка пода. Той готвеше ястията на Пунджаджи вместо него и после лично му ги сервираше. Докато Пунджаджи ядеше храната си, той стоеше тихо зад него със сълзи на очи и събрани длани в знак на благодарност.

Двамата доктори Бакре се грижеха за медицинските нужди на Лонда и всички околни села. Пунджаджи понякога питаше за хора, които познаваше, които бяха болни, но иначе рядко се месеше в това, което правеха. Веднъж обаче самият той пое един случай. Д-р Нараян Бакре лекуваше един случай на жълтеница и беше загубил надежда за пациента. Случаят беше толкова тежък, че той очакваше човекът да умре до няколко дни. При следващото си посещение в Рам Мандир той спомена случая на Пунджаджи, прогнозирайки, че човекът вероятно ще умре след още няколко дни.

„Глупости! — отвърна Пунджаджи — Има много просто лекарство за жълтеница. Да отидем да го видим.“

Фотографията уредена от бащата на Винаяк и направена в Дандели през 1966 г.

При пристигането си в дома на пациента Пунджаджи му даде неузрял банан, отгоре намазан с малко паста от лайм [бел.прев. вид зелен лимон]. Тази паста от лайм е същата субстанция, която приготвящите паан слагат върху листата си. На следващия ден пациентът беше много по-добре, а на по-следващия ден беше започнал стабилно да се възстановява. Д-р Нараян смяташе, че това е нов естествен лек за жълтеница. Впоследствие той го изпробва при всички нови случаи, на които попадна, но нито един от болните не се излекува. В крайна сметка той трябваше да стигне до заключението, че самият Пунджаджи е дал сила на цяра и че лекарството с лайм и банан няма нищо общо с това.

Д-р Дататрея Бакре, със своя внук на колене, в неговата стая за пуджа, след като е изхвърлил всичките си статуи и ги е заменил с фотографии на Рамана Махарши и Пападжи.

Когато показах тази снимка и текста към нея на Пападжи, той написа бележка под нея, която гласеше: „Тази, която първоначално започна да ги изхвърля, беше едно малко момиченце, което ме придружаваше. Тя беше толкава малка, че едва можеше да ходи. Когато д-р Бакре видя какво бе сторила тя, той направи прострация на нея и никога не ги върна в стаята.“ Направих известно проучване и накрая намерих един поклонник в Бомбай, който си спомняше как това момиченце влачело навън статуите, някои от които били големи почти колкото нея.

Когато Пунджаджи започна да пътешества надалеч от средата на 60-те години нататък, той взимаше нови поклонници, където и да отидеше. За да поддържа връзка с тях, той използваше Рам Мандир за пощенски адрес. Радж и аз носехме писма от страната и въздушна поща за него всеки път, когато идвахме от Хубли, защото знаехме колко обемиста кореспонденция има той. Всеки път, когато се връщаше в Лонда, го чакаше голяма купчина писма. Той ги преглеждаше в дните след завръщането си и отговаряше на почти всички.

При нашите посещения ние носехме и други предмети, които смятахме, че може да са полезни. Хората, които живееха в Лонда, се чудеха на нещата, които донасяхме, защото те винаги бяха предмети, които са дефицитни. Пунджаджи небрежно отбелязваше, че е необходим някакъв конкретен предмет и в рамките на няколко дни Радж или аз го донасяхме от Хубли. Нямахме представа как той е довел съобщението до нас. Ние просто решавахме да отидем да го видим и купувахме нещо по пътя. Обикновено нещата, които решавахме да купим, бяха предметите, от които той е бил казал, че се нуждае, ден или два преди това.

Когато Пунджаджи пътуваше, ние също му пишехме редовно и не минаваше и седмица без писмо от него в отговор. В онези дни бях изпълнен с пламенна отдаденост и това изобилие се прояви в много от писмата, които написах. Пунджаджи ги харесваше много. В отговорите си до мен той често казваше, че е чел на глас писмата ми пред поклонници в други части на страната. Пунджаджи също така ни изпращаше и копия на писма, които други поклонници му бяха писали. Ако получеше писмо, съдържащо разкази за добри преживявания, той обичаше да споделя собствената си радост и радостта на автора на писмото, като разпространяваше ксерокопия на писмото до поклонниците в различни части на страната.

По време на кореспонденцията ни забелязахме, че Пунджаджи е телепат. Понякога му пишехме писмо, като му разказвахме за някакъв конкретен проблем, който се е появил. Често отговорът му идваше по пощата, преди нашето писмо да стигне до него. Стигнахме до извода, че ако му напишем писмо и го изпратим, той веднага ще разбере какво искаме. Той нямаше нужда да чака писмото да стигне до него. Изпращаше ни отговор в рамките на няколко часа след изпращането на писмото до него.

През 1974 г. Винаяк гледал филм за живота на Тукарам, средновековния светец от Марати, и изведнъж се изпълнил с голямо желание да се отрече от света, за да отиде и да живее като садху. Това бил отговорът на Пападжи:

26 март 1974 г.

Делхи

Ти гледа филма „Тука Заласе Каласа“ по телевизията и реагира силно, мислейки, да се откажеш от света и да избягаш в Пандхарпур. Твоето писмо ме принуждава да те заведа на бойното поле на Курукшетра. Виж какво каза Арджуна. „Няма да се бия. Как мога да убия възрастните и почитани хора от моето семейство: моя собствен ачария [учител], моя свекър, моите зетьове? Вместо да убивам други, за да си върна царството, аз ще се оттегля в усамотено място за поклонение и ще прося храната си.“ Кришна не му позволи да избяга. Нито пък аз ще ти позволя да избягаш. Ти също си насред бойно поле. Как мога да ти позволя да му обърнеш гръб и да избягаш в Пандхарпур? Твоят Пунджаджи ще внесе Пандхарпур в твоето СЪРЦЕ. Не се тревожи. Твоето освобождение е гарантирано. Имай доверие в МЕН. Аз никога няма да изпусна ТЕБ, нито ти някога ще изпуснеш МЕН. Това, че имаш такива мисли, ме удовлетворява, че почвата е плодородна и че дъждовете ще дойдат навреме. А сега стой в покой за изобилната реколта… Бъди сигурен, аз съм влюбен в теб…

Винаяк останал в покой за дълго време, в очакване на изобилната си реколта. Казвам това, защото говорих с него в средата на 1996 г., когато той дойде, за да присъства на тържествата за Гуру Пурнима в Лакнау. Показах му ръкописа си и го помолих да го прегледа, за да провери историите, за които е знаел от първа ръка, и да добави свои, които все още не са включени. Той го прегледа и направи няколко полезни предложения и корекции. Около месец по-късно той изпратил следното писмо до мой приятел в Америка, когото познавал от няколко години:

Толкова се радвам, да ти пиша. Това е като съживяване на някоя много стара връзка. Със сигурност ние всички сме били заедно в едно семейство с нашия любим Пападжи в предишни животи и сме се разделили след тези животи поради минали неизпълнени желания, постижения, стремежи и т.н., които биха дали различни бъдещи задачи на всеки от нас. Ние сме късметлии, че скъпият Пападжи ни извика обратно във времето. Той увери всички нас поотделно, че сега сме в сигурни ръце.

Няма значение, че в процеса са били загубени някои години. Много милиони са били изразходени по-рано и по милостта на нашия любим Сатгуру, сега сме близо до края на цикъла. Десетилетията на раздяла са нищожни в еоните на единство.

След скорошното ми посещение в Лакнау, бях тъжен, че съм далеч от него. Имах и дълбоко чувство на разкаяние, че не съм напреднал много, въпреки тридесетгодишния контакт с нозете му. Това чувство стана особено силно, докато пътувах с местния влак от центъра на Мадрас до Тамбарам, за да посетя клиент. Спомних си, че не съм имал нито едно преживяване, сравнимо с това, което са имали много поклонници. Мнозина видяха светлина пред затворените си очи, някои чуха божествената флейта в мъртвата тишина отвътре. Някои благословени души преживяха облаци от блаженство, спускащи се върху тях, и безброй други благословени видения. Други дори преживяха единение с други форми на живот, което е много благородно преживяване по пътя на Себе-познанието. Но аз не бях имал никакво преживяване.

„С изключение на това, че живях с Учителя, близо до нозете му, споделях храна и подслон с него, ядях от ръцете му и слушах вечните му шеги, аз бях лишен от всичките други преживявания през моите тридесет дълги години на сатсанг.“

Когато тези мисли станаха много силни по време на това пътуване, се почувства внезапно преживяване на покой. Усещах, че съм имал този върховен покой през цялото време, през последните тридесет години и дори по-рано. Някакво уверение дойде много силно отвътре: „Този покой е всичко, което съществува. Другите преживявания нямат значение.“

Започнах да плача и моите спътници си помислиха, че съм луд.

Все още пребивавам в това щастие и не бих го жертвал дори за мястото на Брахма. Както ти правилно каза онзи ден, специалната благословия на скъпия Пападжи на нашето семейство е, че ние никога, нито за миг не падахме от нозете Му. Нашето общуване с Него не беше тридесет години. То беше безначално.

Преди няколко дни имах забавно преживяване. Докато чувствах, че покоят, усещан от мен, е по-висш от всяко друго преживяване, изведнъж започнах да усещам аромата на един силен парфюм около себе си за цял ден. Това продължи за двадесет и четири часа и след това той изчезна сам, но докато беше там, това беше много силен, мощен и рядък парфюм. Аз промених всичко около себе си, за да видя дали ще изчезне, но той не се измени. Накрая, трябваше да се помоля на Учителя да го отблъсне, тъй като се оказа, че разсейва. Сега аз не завиждам на поклонниците, които усещат парфюм или други преживявания. Ето така ни учи скъпият Пападжи чрез неговите лили.

Както Винаяк сподели в началото на своя разказ, първият член на семейството му, който се срещнал с Пападжи, бил неговият баща Шри Рамачандра Прабху. Това е откъс от статия, която последният е изпратил през 60-те години в „Планинската пътека“, списание, издавано от Шри Раманасрамам.

Рамачандра Прабху и съпругата му, Сунанда.

Аз играх важна роля в борбата за освобождение през 1942 г. Бях чел произведенията на светци като Рам Тирта, Чайтаня Махапрабху, Свами Вивекананда и Рамакришна Парамахамса, но идеята ми за садхана в онези дни беше да се боря за свобода и да служа на бедните и угнетените. След Независимостта, когато разбрах, че бедните не получават никакви икономически ползи от нашата свобода, аз станах марксист. По-късно се присъединих към партията на Конгреса и станах член на държавното законодателно събрание. В крайна сметка се разочаровах от политиката и вместо това станах бизнесмен, но бизнес партньорите ми ме измамиха и загубих много пари.

През 1965 г. работата ми като горски предприемач ме отведе в Лонда, мястото, където Шри Пунджа живееше и работеше. В онези дни той все още беше на работа в минния бизнес. Срещнах го там в Рам Мандир, малкия ашрам, който е бил построен за него. Великолепната личност на Учителя Пунджаджи, неговата постоянна, изключително доброжелателна, успокояваща усмивка и непривързаната му любов към неговите поклонници стопиха егото ми и за първи път в живота си аз се предадох. Приех го за свой Гуру и направих прострация пред него. Шри Пунджаджи ме вдигна, погледна ме успокояващо и след това ме прегърна с голяма обич, сякаш той с нетърпение бе очаквал моето пристигане.

Пападжи си кореспондирал с него през 70-те и 80-те години по най-разнообразни теми.

15 декември 1978 г.

Лакнау

Скъпи Прабху Джи,

Имам удоволствието да чета съдържанието на писмото ти от 11 декември, в което заявяваш: „Нека процъфтяваме в нашата привързаност към Учителя“. Това е тайната на тайните, известна само на малцина Благословени, макар да е стара колкото самото време. В древните времена Гириджа [Парвати], дъщеря на хималайския крал Дакша, била толкова извънредно отдадена на своя Учител, че никой не можел да я откъсне от тази привързаност. Нито баща й, нито ришите, нито боговете. Тя била приета от великия Учител [Шива], който живее в местата за кремация. Един ден тя провела следния разговор със своя Учител:

Парвати: О, Господи, как да вляза в нирвикалпа самадхи?

Шива: Погледни МЕ. Кого виждаш?

Парвати: Виждам Господ Шива.

Шива: Отиди отвъд това видение! Какво виждаш?

Парвати: Виждам СВЕТЛИНА.

Шива: Отиди отвъд тази Светлина! Какво виждаш?

Парвати Запазва ТИШИНА и се слива със СЕБЕТО.

Неотдавнашното ми пътуване беше добро. Срещнах се с някои добри хора. Един млад инженер от Хошангабад, на име Шарад; една дама от Барода, Сухас Бен, която г-жа Шашикала е виждала в Бомбай, и самата г-жа Шашикала [снаха на Р. М. Прабху]. Тя дойде един ден, седна пред мен и попита: „Учителю Джи, какво трябва да правя?“ От няколко години не ми беше задавала въпрос, въпреки че винаги съм харесвал нейното служене на мен. Погледнах я и казах: „Ти трябва да правиш Нищо!“ Това беше всичко, но тя изведнъж се промени. Тя изглеждаше, че е във велик Покой и лицето й показваше една излъчваща се Светлина. Радвам се за това.

С Любов към теб, г-жа Прабху и Чи Винаяк.

Твой с любов

4 август 1981 г.

Лонда

Скъпи Прабху Джи,

… Учителската работа се върши и аз съм доволен от тази работа, която ми е поверена. Няма да си отдъхна, докато всички не са в Мир и Блаженство…

15 октомври 1981 г.

Ария Нивас

Хардвар

Скъпи Прабху Джи,

… Радвам се да прочета за твоето преживяване. Наречи го видение или зърване или каквото искаш. То показва ясното състояние на твоя чист ум и стремежи. Поглеждай през своето Същество постоянно или дори от време на време. Не може да има никакъв проблем в това, да осъзнаваш своята изначална Себе-природа. Това е, с което човек наистина е надарен — вътрешна способност да я погълне. Освободеният ум може да го направи с едно щракване с пръст…

13 февруари 1983 г.

Лакнау

Скъпи Прабху Джи,

… в писмото ти от 10 януари, изпратено от Мускат, съжалявам да кажа, че нямам ясно разбиране за това, което пишеш:

„ОТНОШЕНИЕТО НА УЧИТЕЛЯ КЪМ ВЕНКАТЕШ [синът на Прабху Джи] Е РАЗЛИЧНО ОТ ОТНОШЕНИЕТО НА НЕГОВИТЕ РОДИТЕЛИТЕ КЪМ НЕГО. КОГАТО ГЛЕДАМ НА ВЕНКАТЕШ С ВНИМАНИЕТО НА БАЩА, АЗ РАЗВИВАМ ПРИВЪРЗАНОСТ И ЛИЧЕН ИНТЕРЕС В НЕГОВАТА ДЕЙНОСТ. НО КОГАТО ГО ГЛЕДАМ С ОЧИТЕ НА УЧИТЕЛ, АЗ ВИЖДАМ НЕГОВАТА НЕВИННОСТ И ЧИСТА ПРЕДАНОСТ И ЛЮБОВ КЪМ УЧИТЕЛЯ И МАЙКА СИ.“

Това е болестта, от която страда цялата вселена: раздвоена личност, раздвоен ум, шизофрения, параноя. Човек трябва да има само един вид поглед да вижда нещата. Човек не трябва да прави разлика между привързаност и непривързаност, баща и Учител, Учител и ученик, приятел и враг, добър и лош. ПРОСТО ГЛЕДАЙ И НЕ РАЗГРАНИЧАВАЙ. Това е ключът към Нирвана-Мир-Блаженство.

Великият световен Учител [Кришна] не учеше ли Арджуна на бойното поле: „Давам ти моя поглед. Гледай както аз гледам. Изпълнявай своя дълг. Бий се…“?

1 март 1983 г.

Лакнау

Уважаеми Прабху Джи,

… В Индия също страната е гола и замърсена поради обезлесяването. Ти си или беше в същия бизнес, така че знаеш по-добре от мен колко много хаос е причинен даже в областите Карвар и Дарвар. Милиони дървета бяха изсечени заради язовир Калинади. Видях, че дори гхатите в Лонда бяха лишени от дървесно богатство, но не можем да помогнем.

Бях в Хардвар и Ришикеш. Ежедневно виждах около 2000 мъже, жени и деца, да секат дървета и да пресичат Ганг с глави, натоварени с дърва за горене. Това продължава от векове. Има причина за това. Всеки човек ще получи по 8 рупии за товара на главата си, а гражданите нямат друго гориво за кухнята, освен дърва. Газът не е наличен за цялата страна. Не виждам никакъв изход. Всеки ден по време на вечерните си разходки виждах множество хора да удрят брадвите си по нежните клонки на младите или едва поникнали дръвчета. Всеки удар беше удар по ръцете ми. Нямам друг лек, освен да отида на бойното поле на Курукшетра и да слушам диалога между ученика и неговия мъдър учител, когато армиите били изправени една срещу друга, гърди срещу гърди.

„Но аз не мога да се бия, Сър — каза Арджуна — Те са мои братовчеди, роднини и моят учител по стрелба с лък.“ Той хвърли лъка си на земята, коленичи с наведена глава, с разтреперано тяло, пребледняло от страх лице и силно стиснати устни.

Тук започна Гитата. Мъдростта на вселената, изречена от Самия Господ. Можем да говорим в Бомбай за това, което се случва след това. Ти ме провокира да кажа това, защото в последното си писмо ти цитира изобилно от Гитата. Аз сега въздържам коментарите си, защото когато говоря, това ще бъде много истинен и безкраен диалог. Даже Кришна спря в края на осемнадесетата глава, след 700 шлоки, но говорейки за това, което Кришна каза на своя любим ученик и приятел, аз никога не мога да спра. Нито времето, нито езикът могат да обхванат това, което имам да кажа.

Започнах с темата за замърсяването и после се отклоних към Гитата, Арджуна и Кришна, защото Кришна се занимаваше с основното замърсяване, първоначалното замърсяване на човешките умове, което е започнало с Адам и Ева, и все още продължава. Нашите умове са замърсени. Една религия е срещу друга, има евреи срещу араби, араби срещу иранци, капиталисти срещу социалисти, каста срещу каста, фамилия срещу фамилия, брат срещу брат, съпруг срещу съпруга. Това е умственото замърсяване. Ако това бъде премахнато от умовете ни, ние можем да живеем като богове в небесата. Аз може да мечтая, но искам това да се случи.

Срещам млади момчета, момичета и деца, и ги уча как да живеят в любов с всички същества, с всички видове. Всички богове, хора, животни, птици, дървета, морски живот и дори камъните и пясъкът сочат към този един източник, който се е превърнал във всичко — включително минало, настояще и бъдеще — без да нарушава единството на Себе Си…

Останалото ще ти го кажа лично. Благодаря ти.

29 юли 1984 г.

Скъпи Прабху Джи,

… Друг млад мъж от Санкхли дойде с мен с джип до Понда и прекара една нощ с мен на леглото ми, масажирайки краката ми. На сутринта той ми благодари, като каза: „Аз съм просветлен“. Изпращам ти копие от бележката, която той ми остави.

Скъпи Пуджйя Пунджаджи,

Напускам това място с голямо удовлетворение. Получих всичко, което исках и не търся нищо повече. Аз съм свободен, щастлив, задоволен, просветлен и освободен благодарение на благодатта на Учителя, Гуруто, Себето, които сте вие. Благодарности.

Искрено Ваш, Патил…

27 юли 1985 г.

Лакнау

Скъпи Прабху Джи,

Изпитах дълбока душевна агония да прочета за смъртта на 329 невинни хора на борда на полет 182 на Каникша Еър Индия на 23 юни 1985 г., в който неродени още деца, жени и мъже на всякакви възрасти загинаха във въздуха без причина. Това е най-голямата въздушна катастрофа откакто самолетът на „Император Ашока“ избухна в Арабския океан, минути след излитането от Санта Круз.

В продължение на много дни в моите сънища и видения се гмурках в Атлантическия океан срещайки мъртвите тела и търсейки черната кутия [полетното записващо устройство, което може да посочи причината за катастрофата]. Не мога да се върна към нормалното си състояние…

Това е, на което религиите учат своите последователи: да убиват хората, които не принадлежат на тяхната собствена група.

Изразявам съчувствието си на най-близките роднини на загиналите, за да съберат смелостта си да се изправят пред загубата на своите близки. Моля се за шантито на душите на нещастните починали хора. Особено децата, които са държали куклите си в ръце по време на бедствието.

Хари аум.

13 април 1987 г.

Лакнау

Скъпи Прабху Джи,

… Доволен съм от мисията си, която ме поддържа да извървя целия път до края. Аз правя прострация пред Господ Рамана, който използва този инструмент за собствената си работа и собствената си воля да използва невъобразимата, неукротима, непозната Светлина, присъстваща във всеки мъж и жена, и във всички същества…

Докато събирах материали за тази книга, аз показвах на Пападжи всички интересни истории, писма или разкази, дошли от негови стари поклонници. Четеше ги с интерес, но с едно изключение, той никога не пое инициативата, да ме помоли да се свържа с конкретни хора, които може да имат истории за разказване.

Един ден обаче, той изведнъж ме погледна и каза: „Габри писа ли ти вече?“

Шри Габри е бил началник на пощата в Лонда по времето, когато Пападжи редовно давал сатсанги там. Вече се бях свързал с него и той ми отговори, като ми изпрати кратка бележка, в която каза, че предпочита да не говори за преживяванията си, тъй като не смята, че те ще представляват интерес за някого. Не бях показал писмото на Пападжи, защото не съдържаше нищо интересно, но когато той внезапно зададе въпроса, аз го извадих от моите папки и му го показах.

Пападжи го прочете и след това каза: „Пиши му отново и му кажи, че аз го моля да напише историята си. Аз искам да знам какво се случи с него.“

После Пападжи даде няколко подробности, за да събуди апетита ми.

„Лонда беше малко място. Всеки познаваше всички останали. Габри беше местният пощенски началник. Той беше комунист и атеист, и изглежда негодуваше срещу факта, че в селото му се провеждат големи сатсанги. Той поздравяваше всички в селото много приятелски, но когато срещнеше мен, той враждебно се втренчваше в мен или ме игнорираше напълно. След това настъпи внезапна и драматична трансформация. Спомням си как жена му нахлу в моя сатсанг една сутрин с изражение на пълно неверие на лицето. «Съпругът ми седи в стаята ми за пуджа и медитира! Какво си му направил?»

Аз все още не знам какво се смята, че съм направил, но нещо определено му се случи. Пиши му пак и му кажи, че аз искам да знам.“

Писах на Шри Габри, като споменах какво е казал Пападжи за него. Този път получих дълъг и информативен отговор.

Въздържах се да напиша подробен отговор на първото ти писмо, защото се смятам за обикновен човек, недостатъчно достоен, за да бъда споменат в биографията на световноизвестен учител от ранга на Шри Пунджаджи. Все още чувствам, че моят принос ще има малка стойност, тъй като идва от селянин, който е малко известен дори в собственото си село.

Пунджаджи може и да ме е помислил за комунист, но аз никога не приех техните идеи, въпреки че бях чел много книги за социализма. Мисля, че би било по-правилно да се каже, че бях рационалист. Аз бях човек, който желае да приеме нови идеи, но само тези, за които може да се докаже, че са работещи или полезни.

Паметта ми не е толкова добра в днешно време, така че разказът, която следва, е взет предимно от дневник, който писах по онова време. Пунджаджи ме насърчи да пиша този дневник, тъй като каза, че това ще ме предпази от унасянето в мечти, което ми пречеше да изпълнявам правилно служебните си задължения.

Когато работех като заместник-началник на пощата в Лонда, от време на време посещавах диспансера на д-р Нараян Бакре, не по медицински причини, а за да дискутираме политиката и религията. Нямах никаква вяра в Бог и се изказвах енергично срещу всички религиозни вярвания и практики. Тогава бях под влиянието на Бертранд Ръсел и други съвременни мислители. Бях запален читател на антирелигиозни книги и обичах да предавам техните виждания на всеки, който би ме слушал.

Бях в диспансера на д-р Бакре в началото на ноември 1979 г., когато дочух той да казва на някого: „Той пристигна вчера“. Не беше споменато име и имах чувството, че той не иска да знам за това събитие. По-късно разбрах, че те искат да крият пристигането на Шри Пунджа от мен, в случай че реша да наруша сатсанга им с някоя от моите антирелигиозни речи. По това време не знаех много за Шри Пунджаджи, освен че бил духовен учител, високо почитан както от д-р Нараян Бакре, така и от баща му, д-р Дататрея Бакре. Знаех, че те държат за него една къща в селото, която никога не се обитава, освен ако той не е там.

Веднъж д-р Нараян Бакре ми беше казал: „Рам Мандир не беше първоначално строен за Пунджаджи. Той беше в процес на изграждане, когато той за първи път дойде тук и самите ние планирахме да се нанесем в него. Когато Пунджаджи за първи път стана свидетел на строежа, той възкликна: «Всяка тухла на тази сграда изрича „Рам! Рам!“» След като чухме това, решихме да запазим сградата за използване единствено от Шри Пунджаджи. Когато той не е тук, ние го заключваме. На никой друг не се позволява да стои там.“

Бях любопитен да видя и срещна този човек, когото толкова много хора в селото се стичаха да видят. Не исках да разстройвам реда, но бях доста решен да защитавам атеизма си, ако бъда предизвикан за това.

При това първо посещение чух Шри Пунджаджи да разказва една дълга история за някакъв свами, който бил дошъл да го срещне в хотелската му стая. Този свами му казал, че е прочел всички писания и че е правил много тапас, но нищо от това не му е донесло просветление или покой на ума. Шри Пунджаджи добави, че самият този човек е бил гуру и че е бил на път за Хималаите с някои от своите поклонници. Пунджаджи каза, че му е казал да излезе вън и да остави целия боклук от миналото извън стаята, а след това да влезе отново без него. Свамито се обидил, но направил каквото му било казано. Няколко секунди по-късно той се втурнал в стаята, направил прострация пред Шри Пунджаджи и казал, че е просветлен. Имаше и много други подробности, но това беше същността на историята.

Аз не бях впечатлен. Помислих си: „Този човек просто се хвали“. Излязох от стаята, без да поздравя или да благодаря на Шри Пунджа по никакъв начин.

На следващия ден се върнах да хвърля още един поглед. Когато влизах ги чух да говорят за мен.

Когато ме видя да влизам, д-р Нараян Бакре обяви: „Ето го и него: Шри Габри.“

Пунджаджи насочи вниманието си към мен и каза: „Значи не вярваш в Бог?“

„Не — казах аз — не вярвам. Бог е творение на един програмиран ум“.

„Тогава го депрограмирай“ — предложи Шри Пунджаджи.

„Не може да се направи — отвърнах аз — Не е възможно.“

„Можеш ли да ми отделиш една секунда от времето си? — попита той — Би ли желал да ти покажа как умът може да се депрограмира?“

Програмирането на ума беше една от любимите ми теории по онова време, затова аз проявявах интерес да опитам всякакъв метод или система, която обещава отстраняване на този проблем.

„Да — казах аз — Готов съм да ви дам една секунда, ако можете да демонстрирате как може да се направи това“.

Той ме накара да седна пред него. Погледнах го право в очите и той погледна обратно в моите. Запазихме мълчание.

Накрая трябваше да кажа: „Независимо колко силно се опитвам, аз не мога да ви дам една секунда от времето си“.

Тръгнах си с непокътнати убеждения, но през следващите ден-два започнах да осъзнавам, че този човек ме е докоснал и ме е привлякъл по някакъв начин.

Една част от мен казваше: „Няма да се поддам на този свами“, но друга част от мен започваше да чувства, че аз съм една егоистична личност, която се нуждае от помощ, и че тази помощ може да дойде в сатсангите, които Шри Пунджаджи провежда.

Посетих още няколко сатсанга вечер, след като приключех работа, но не участвах в нито една от дискусиите. Сатсангите не ми дадоха никакъв покой. Напротив, имах чувството, че те причиняват умствени смущения в мен. Имах една теория, че Шри Пунджаджи се опитва да манипулира ума ми, за да ме привлече и да ме направи един от своите поклонници. Това, чувствах аз, беше причината да изпитвам тези странни умствени състояния. Независимо от необичайните усещания, аз все още чувствах, че ситуацията е под контрол. Взех решение: „Няма да се поддам на този свами и няма да избягам от него. Няма да му позволя да контролира моето вземане на решения.“

В дните, когато седях мълчаливо отзад, разговорът често се насочваше към Шри Рамана Махарши и неговите учения. Бях видял една голяма снимка на Махарши на маса в къщата на д-р Нараян Бакре, но не й бях обърнал внимание. Сега, знаейки, че този човек е Учителят на Пунджаджи, аз бавно започнах все повече и повече да се интересувам от историите, които Пунджаджи разказваше за него.

След няколко дни, през които мълчаливо наблюдавах сатсангите, д-р Бакре ми даде да прочета неговия екземпляр на „Разговори с Шри Рамана Махарши“. По онова време вече бях достатъчно любопитен, за да го прегледам, за да видя какво има да каже. Веднага бях поразен от метода на себе-изследване, който Махарши препоръчва. По-рано бях казал на Шри Пунджаджи, че не смятам, че е възможно да се депрограмира ума, но когато прочетох за техниката на Махарши, ми хрумна, че това е прост, рационален и дори научен начин да разбера какво има в източника на ума. Изглежда не изискваше никаква система от вярвания; беше просто начин за определяне на природата на ума, начина на неговото възникване и възможното място на неговия източник. Реших да изпълнявам техниката като рационално изследване на природата на „аза“.

Същата нощ се събудих около 2:30 ч. и почувствах силно желание да се концентрирам дълбоко върху усещането за „аз“. Опитах се да го направя, но нищо не се случи. През следващите няколко дни желанието да разбера какво всъщност съм „аз“ ставаше все по-силно и по-силно. Моето себе-изследване стана обсебващо и открих, че прекарвам все по-дълги и по-дълги периоди в дълбоко съзерцание върху природата на мисълта „аз“.

Въпреки че нямах голям успех, изследването ме завладя по такъв начин, че не можех да го спра. По това време сигурно съм проявявал странни симптоми, защото когато Шри Пунджаджи замина за Бомбай за няколко дни, той помоли д-р Бакре да ме държи под око, защото подозираше, че има възможност да полудея! Не бях обезкуражен от това. Макар че не бях решил задоволително проблема „Кой съм аз?“, аз открих, че животът ми започва да се променя. Развих отвращение към ежедневната работа както в службата ми, така и в домакинството ми, и дори започнах да усещам една дистанцираност към жена си и децата си, и едно нежелание да общувам с тях.

Когато Пунджаджи се върна след няколко дни, започнах отново да посещавам неговите сатсанги. Не разбирах какво се случва там, но някак си това не изглеждаше важно. Все още четях „Разговорите“ в свободното си време и бях приятно изненадан да установя, че мога да отворя книгата на произволна страница и да намеря там отговор на въпросите си относно себе-изследването. На този етап аз не се консултирвах с Пунджаджи относно моето изследване; предпочитах да получавам отговорите си от тази книга.

Аз намирах личността и похватите на Шри Пунджаджи за малко смущаващи и се чувствах неловко да се обърна към него. Казах на д-р Дататрея Бакре за това и той просто се разсмя.

„За мен — каза той — той е като малко дете. Аз общувам с него и го обичам по същия начин, по който обичам собственото си семейство. Отнасям се с него все едно е млад член на собственото ми семейство.“

Наблюдавах го и открих, че това е вярно. Той сядаше до него и го придумваше като малко бебе. Ако искаше да го накара да хапне нещо специално, той го умоляваше по същия начин, както би направил с дете. Изглежда за него това работеше, но аз нямах такива отношения с Шри Пунджаджи. За мен той все още беше една много резервирана и строга личност.

Скоро осъзнах, че съм пристрастен към присъствието на Шри Пунджаджи. Не можех да стоя далеч от него.

Моето себе-изследване ставаше все по-интензивно и по-интензивно. Посред нощ се опитвах да отхвърлям и изхвърлям ума си толкова насилствено, че от устата ми излизаха пъшкащи звуци, докато полагах усилия. Най-накрая се обърнах към Пунджаджи за това и той отбеляза: „Продължавай така. Напредваш добре.“

На следващия ден почувствах, че съм избутал ума си до ръба на нещо.

Отвъд този ръб сякаш имаше много голям, тъмен проход. Когато казах на Пунджаджи за това, той просто отбеляза: „Отиди отвъд тъмния проход“.

И тогава най-после нещо се случи. Посред нощ, около 1:30 ч., аз се събудих. Лежах на една койка, но веднага разбрах, че не съм в обичайното си състояние. Когато седнах, имаше едно осъзнаване на всички неща, които бяха във физическа близост с мен: къщата, пътят отвън и близката железопътна линия, но те вече не бяха извън и отделно от мен. Аз знаех и преживях, че те всички са вътре в мен. Имах отчетливо усещане, че обгръщам всичко. Цялата вселена беше в мен. Един влак мина по железопътната линия и аз знаех, че той преминава през мен, а не покрай мен.

Ощипах бедрото си, за да се уверя, че не сънувам, и се уверих, че наистина съм буден. Исках да отида до тоалетната, но ме беше страх да помръдна. Чувствах, че ако се движа, целият свят някак си ще се движи заедно с мен. Най-накрая, когато повече не можех да чакам, реших да рискувам. Станах и се насочих право към стената. Чувствах, че тъй като стената е вътре в мен, а не нещо отвън и отделно от мен, тя няма да попречи на моето придвижване до тоалетната. Ударих стената с тъп звук и осъзнах, че макар че светът може да е вътре в мен, той все още е толкова твърд, колкото беше и преди. Освен това научих, че все още трябва да използвам врати.

След пътуването ми до тоалетната аз се върнах, седнах на койката и се насладих на това странно ново състояние с чувство на благоговение и възхищение. Накрая отново заспах за няколко часа. Когато отново се събудих около 6:30 ч., аз се почувствах като дете, щастлив, жизнерадостен и в много добро настроение. Отидох на работа и изпълних всичките си задължения по обичайния начин.

Същата вечер отидох на сатсанг с Шри Пунджаджи, подарих му една връзка банани, направих прострация пред него и обявих: „Аз разбрах“.

Той изрева от смях и каза: „Никой никога не е идвал пред мен с такава увереност и не е правил такава прокламация!“ Той не ми опонира тогава и не знам защо изведнъж почувствах, че това преживяване е истинското нещо.

Преживяването да имам всичко в себе си се случи няколко пъти, обикновено посред нощ. Внезапно имах чувството „аз съм отвъд и над всичко“ и после наистина чувствах, че съм навсякъде, над и отвъд облаците, луната, небето и т.н.

Една сутрин, когато седях на външната веранда, имах внезапно преживяване на това космическо Себе, което беше придружено от странни усещания в тялото. Почувствах се разцепен на две половини вертикално. Чувствах, че лявата ми половина е нормална, докато дясната е в състояние на аномалия. Оттогава нататък започнах все по-често и по-често да се намирам в странни състояния. Понякога гледах крайниците си и установявах, че не съм в състояние да ги движа; понякога чувствах, че съм на път да умра; понякога чувствах, че егото ми е изчезнало напълно. Но всички тези състояния преминаваха и накрая се озовавах в обичайното си ежедневно състояние. Поглеждайки назад, мисля, че това беше някакъв срив на нервната система. Не се съмнявах, че тези странни и лишаващи ме от самоконтрол състояния бяха предизвикани от връзката ми с Шри Пунджаджи.

Към края на ноември 1979 г., се будех посред нощ, обикновено около 2:30 ч., и чувах лекции да се произнасят вътре в мен. Всички те бяха по теми на адвайта, като стита праджна, природата на реалността и как Брахман е един без втори. Тези лекции продължиха всяка вечер за около седмица. Докато ги слушах, имах чувството, че ме подготвят за нещо. Споменах този феномен на д-р Бакре, който веднага искаше да научи повече подробности: откъде мисля, че идват гласовете? Как звучат? И така нататък. Не можех да отговоря на въпросите му. Всъщност, когато той попита, аз дори не можех да кажа на какъв език бяха лекциите. Имаше просто това усещане за предаване на знания, но не по нормален начин. Спомням си, че си помислих: „Ето как Ведите и Упанишадите са безсмъртни. Те би трябвало да произнасят себе си безкрайно по някакъв фин начин и понякога хора, които са в чисто състояние, могат да се настроят на тях.“

Странните преживявания продължиха, но с тях дойде и по-добро разбиране на това, което е зад и отвъд тях. Разглеждайки дневника си, намирам следния запис от 29 ноември 1979 г.:

Аз е всичко. Аз е нула. Осъзнай, че разбиране не е необходимо. Не се опитвай да променяш себе си в нещо. Ти прилягаш, където си; ти правиш правилното нещо. Нищо не е погрешно. Все пак разбери. Третирай всичко като Аз и виж, че Аз е отвъд умствената концепция.

Откакто срещнах Учителя, се опитвах да променя себе си, характера си, поведението си и т.н. Сега изглежда, че това не е необходимо.

Ако всичко е наред и е както би трябвало да бъде, кой ще променя? Кого да променя? Защо да променя?

Осъзнай абсолютната сатя [Истината]. Знай, че сатя е всепоглъщаща. Не се опитвай да я имаш за цел. Бъди сатя.

От този ден нататък аз приемах, че всичко и всеки е мой гуру. Усещах, че има някаква истина, която трябва да науча от всеки и всичко, и откривах потенциални гурута във всичко, което виждах около себе си.

През следващите дни преживявах една интензивна тишина през цялото време. Понякога вървях сам към Рамнагар [нов град близо до Лонда] или Уотъргейт [жп прелез извън Лонда], дълбоко погълнат в себе си, наслаждавайки се на дълбоката тишина вътре. Тази тишина беше плътна. Нарекох я абсолютно съществуване, защото така я усещах. Тя продължи в продължение на няколко месеца. Тя беше истина; беше тишина; беше невероятно плътна и непоклатима; нищо не й беше наложено и нищо не можеше да й бъде наложено. Опитах се да я разбера, но не успях, защото тя не можеше да бъде разбрана.

Има известен светец от област Канада, наречен Аллама Прабху. Неговите слова, които говорят за прякото преживяване на реалността, започнаха да се произнасят в мен. Докато те се разгръщаха, аз знаех, че те описват и моето собствено състояние. Разбрах ги, като имах същото преживяване и като бях в същото състояние като Аллама Прабху.

Като преглеждам старите си дневници, намирам много записи, в които съм се мъчел да открия същността на това преживяване. Сравнявах го с неща, които Шанкара и други мъдреци са казвали, и се опитвах сам да го проучвам, но без особен успех. Има също така много записи, в които изобилно възхвалявам Шри Пунджаджи за това, че ме е дарил със своята благодат и че ме е отворил, така че да мога да преживея това прекрасно състояние. Една бележка казва: „Най-накрая, аз се предавам на моя Гурудев“.

Бях в едно силно заредено състояние в продължение на две до три години след тези първоначални преживявания. Усещането, че имам всичко вътре в мен и че не съм различен от никого или нищо, отново се утвърждаваше. Ако бях във влак, аз знаех, че съм в абсолютен покой и неподвижност. Не аз се движех през света; светът се движеше през мен. Понякога поглеждах хора и ми беше трудно да ги разделя на отделни същества. Спомням си, че веднъж видях редица просяци на фестивал в Балакундри. Не можех да ги разделя на различни същества. Като ги гледах сякаш виждах различни лица на една душа. Понякога дори малки неща ми създаваха проблеми. Веднъж се втренчих в ориза в чинията си и се колебаех дали да го ям, защото не можех да отделя себе си от него. Той беше толкова много част от мен, че не исках да го наранявам, като го захапя. Трябва да призная, че дълги години се държах много странно. Някои хора мислеха, че съм малко луд.

В продължение на много години единствената ми тема за разговор беше Себе-познаването, ученията на Рамана Махарши и преживяванията, които бях имал с Шри Пунджаджи. Провеждах седмични сатсанги, на които с ентусиазъм говорех за тези неща и в които насърчавах всеки, който дойде да отиде при Шри Пунджаджи, за да преживее неговата благодат.

След няколко години състоянието започна да избледнява и след около девет години то изчезна напълно. Макар че лесното и непрекъснато осъзнаване на Себето вече го няма, почитта и уважението към моя Гуру, Шри Пунджаджи, още остават. По същия начин остава и уважението ми към Шри Рамана Махарши, моят Парамагуру. Чрез тях ми беше показана една красота, за която дори не съм подозирал, че съществува. Всъщност, преди да срещна Шри Пунджаджи, угаждайки на себе си аз се опитвах да убеждавам други хора, че такива състояния и преживявания даже не съществуват.

Уважението и почитта, които изпитвам към Шри Пунджа сега, са като тези на син към неговия любящ баща. Посредством неговата милост аз имах едно зърване на неговото собствено възвишено състояние и за това аз винаги ще го обичам и почитам. Но аз го обичам и заради неговата обикновеност. Той яде, говори и пие с нас като всеки друг член на семейството. Помни всички ни и прави любящи запитвания за всички наши деца, внуци и т.н. Той е несравним йога, но също така е и един от най-любящите мъже, които съм срещал.

Пападжи продължил да посещава Лонда редовно през 70-те и 80-те години, за да поддържа връзка с многобройните си поклонници, които живеели в и около града. С разпространяване на репутацията му в околните райони, все повече и повече хора идвали да получат неговия даршан и учения. Един такъв човек бил Б. В. Хукери, инженер, който живеел в близкия град Белгаум.

Разказът, който следва, е интересен по две причини. Първо, той съдържа редки учителски диалози от този период. На никой от сатсангите на Пападжи в онези дни не е бил правен аудио запис, но Шри Хукери си водел бележки в дневника си, записвайки ключови разговори, които е имал с Пападжи. Второ, Пападжи дава подробни съвети относно кундалини. В днешно време Пападжи никога не препоръчва йогистки практики, които биха могли да доведат до преживявания на кундалини, защото според него условията в света в момента не са подходящи за такива практики.

Когато го питат за класически методи на йога и по-специално практики за кундалини, той обикновено отговаря: „Те се нуждаят от абсолютно чист въздух, много чиста диета и постоянен надзор. В днешно време такива условия не могат да се намерят даже в планините. Има твърде много замърсяване, за да бъдат тези техники ефективни. Дори храната, която ядем, всичката е замърсена. Аз самият съм правил тези техники, така че знам кое работи и кое не.“

През 1980 г. аз работех в отдел обществено благоустройство, като инженер на язовир на около петдесет километра от Белгаум. Отговарях за рехабилитацията на селяните, чиито земи предстоеше да бъдат потопени. На девети март имах духовна дискусия с един от моите приятели, когато Шри Габри, заместник-началника на пощата в Лонда, влезе и се присъедини към нас. Той беше близък приятел на човека, с когото разговарях.

Когато разбра, че се интересувам от духовни въпроси, той каза: „Защо не дойдете в Лонда? Там живее един велик мъдрец, наречен Пунджаджи Махарадж, който ще разсее всичките ви съмнения.“

Още щом чух името му, сърцето ми веднага се почувства привлечено към него.

Няколко дни по-късно взех автобуса до Лонда и Шри Габри ме представи на Пунджаджи. Отдавна изпитвах желание за Себе-познаване, така че когато се появи възможност, започнах да му задавам някои въпроси за това. Преди да започна да разказвам този първи разговор, трябва да кажа, че в днешно време аз наричам Шри Пунджаджи „Гурудео“, защото за мен той е и Гуру, и Бог. Ще го наричам с това име в целия си разказ.

Въпрос: Чел съм Бхагавад Гита, Джнанешвари и други произведения. След като ги прочетох, умът ми приема, че аз съм не умът, а Себето. Имам желание да уча философия. Моля, посъветвайте ме каква садхана трябва да следвам, за да позная себе си.

Гурудео: Няма процес. Аз не преподавам никаква садхана.

Въпрос: Тогава какво трябва да правя?

Гурудео: Защо не познаеш себе си тук и сега? Защо не го приключиш сега? Аз не заблуждавам хората, като ги моля да правят това или онова. Няма да те моля да си губиш времето.

Въпрос: Колко време ще отнеме да приключа въпроса?

Гурудео: Просто ми дай една минута.

Въпрос: Ако съм просветлен, ще мога ли да се върна у дома и да изпълнявам всичките си задължения? Или ще трябва да напусна работата си? Децата ми в момента се учат. Искам да ги оженя подходящо и да продължа с работата си. Какво ще се случи след просветлението?

Гурудео: Какво искаш да правиш? Кой си ти?

Въпрос: Аз съм Себето, Атманът, но искам да го видя.

Гурудео: Не мога да ти покажа, защото ти вече си това. Само невежеството трябва да бъде премахнато. Ако това бъде направено, ти ще бъдеш свободен. Ще останеш като свидетел на всичко, което се случва след това. След като ти не си извършителят, защо трябва да се тревожиш за децата?

Въпрос: Умът ми още не е готов. Моля, дайте ми малко време.

Гурудео: Няма нищо страшно. След като си гледал кино-прожекция, не обичаш ли да гледаш най-добрите моменти отново и отново?

Въпрос: Да.

Гурудео: Веднага след като сватбата приключи, булката и младоженецът обичат да прекарват всичкото си време един с друг. Никога не им се иска да се разделят. Това е състоянието на просветления човек. Той винаги иска да остава с блаженството на Себето и постоянно ще се връща към него. Ако отложиш, ти просто ще имаш бъдещи раждания. Защо не приключиш работата си сега? Веднъж щом познаеш кой си, ти си осъзнат за собственото си съзнание. С това осъзнаване работата ти ще бъде свършена по-добре от преди. Ти можеш да видиш същото съзнание, което е в теб, и в твоята жена, в децата ти и във всички други.

Въпрос: Въпреки че моят интелект приема, че аз съм съзнание, все пак аз чувствам, че умът ми още не е готов.

Гурудео спря да се опитва да ме убеждава и вместо това се вгледа неотклонно в мен за няколко секунди. Открих, че очите му са толкова ярки и пронизващи, че не можех да издържам погледа му. Сведох очи и после ги затворих.

Държах ги затворени за около петнадесет минути. Казаха ми, че през това време Гурудео ме е гледал неотклонно и непрекъснато. Докато седях там, почувствах как сякаш някакъв вид електричество тече нагоре по гръбначния ми мозък към областта на сърцето. Умът беше спокоен и цялото тяло беше изпълнено с блаженство.

Когато отворих очи, Гурудео помоли Шри Габри да ме заведе на обяд и да ме върне вечерта. През целия този ден огънят, който той запали в мен, гореше силно. Вечерта го видях отново и седях с него в състояние на блаженство и мир. Накрая той трябваше да ми напомни, че трябва да си тръгна и да хвана влака си за вкъщи.

Върнах се отново при него няколко дни по-късно и седях мълчаливо с него цял ден. Той ме попита дали съм донесъл още съмнения със себе си и аз отговорих: „Не, Свамиджи, нямам никакви съмнения, защото чувствам, че сега съм ви установил в сърцето си“.

Той напусна Лонда скоро след това, така че нямах възможност да го видя отново до следващата година. Въпреки че не ми беше дал да правя никаква практика, аз все още изпитвах желание да медитирам по два до три часа всеки ден. Д-р Бакре ми беше дал Разговори с Шри Рамана Махарши и от тази книга научих техниката на себе-изследване, както е преподавана от Учителя на Гурудео. Попитах го за това на следващата ни среща:

Въпрос: Опитвам се да медитирам от половин до един час сутрин, опитвайки се да изследвам „Кой съм аз?“ Въпреки че се чувствам по-добре от това, умът ми е предимно празен. Винаги когато съм свободен, се опитвам да чета философски книги и използвам името на Бога, за да ме поддържа във връзка с мен. Макар че ми дадохте указания миналия път, аз не ги разбирам. Какво да правя?

Гурудео: Моят начин на обучаване не включва четене на книги. Медитацията от половин до един час не е достатъчна. Дори три часа не са достатъчни. Можеш да медитираш до осемдесетгодишна възраст, но това няма да ти помогне за нищо. Пак ще имаш неспирни мисли. Опитвай се да бъдеш без мисли в продължение на една минута всеки ден. Това е достатъчно. Нашият метод е да оставаме без мисли. Твоята истинска природа е медитацията. Оставай без мисли през цялото време.

Въпрос: Все още има един страх от просветлението, но не знам защо.

Гурудео: Не бива да има страх. Защо трябва да се страхуваш да бъдеш освободен от клетката на робството?

Въпрос: Моля за вашата милост.

Гурудео: Милостта винаги присъства, иначе ти нямаше да дойдеш при мен.

Неговите отговори някак си ме задоволиха. Направих прострация и се върнах в Белгаум. През следващата година започнах кореспонденция с него, защото чувствах, че имам нужда от съвет по няколко въпроса. Открих, че той винаги с радост отговаря на писма от своите поклонници. Нещо повече, той изразяваше изключителна радост и щастие, ако му съобщавахме за добри преживявания. Следващите редове са откъси от писма, които той ми писа през юли и август 1982 г.:

Опитвай се да стоиш настрана от мислите. Гледай, да видиш откъде идва мисълта, и стой там. Това би могло да е твоята истинска същност… Седи в медитация. Наблюдавай работата на ума. Как възниква, как стои и как изчезва… Главната пречка е прекомерната привързаност към неща, които не пребивават в същността. Един ден ние трябва да ги изоставим и да се върнем у дома сами, тъй както сме дошли… Нека да помним Сат Пуруша [съвършения човек], да завършим работата си скоро и да се приготвим за нашето заминаване.

През октомври същата година получих следното писмо в отговор на едно от моите:

Писмото ти е истински израз на твоето вътрешно доверие, любов и искреност. Ти имаш среща с твоя собствен възлюбен, когото игнорираш от петдесетина години, преследвайки щастието в сетивни обекти, които не са постоянни, стабилни и пребиваващи в същността. Как може човек да има спокойствие в съзнанието си, когато се занимава с преходни неща?

Отдели един час от ежедневието си и седи тихо. Наблюдавай изходящата тенденция на ума си, която е станала причина да се въплъщаваш милион пъти.

Последвах съвета му и в началото на 1983 г. започнах да изпитвам нещо, което изглеждаше като преживявания на кундалини. Когато медитирах, задната част на тялото се нагряваше, в гръбнака се издигаше енергия, крайниците ми започваха да вибрират, главата ми се тресеше и понякога идваха странни звуци в дясното ми ухо. Писах на Гурудео за това и той ми отговори:

Позволи на твоята садхана да бъде естествена като дишането. Движението на върха на главата ти се дължи на усилието да се концентрираш. Позволи й да бъде медитация без усилие. Всички вибрации показват издигането на кундалини. Продължавай така. Посвети се по-сериозно на тази шакти. Не изпитвай никакъв страх. Страхът, който описваш, се дължи на това, че ти вървиш нагоре срещу течението с един необичаен начин на живот. Умът не обича своя убиец. Затова има страх.

Преживяванията на кундалини продължиха през целите 1983 и 1984 г. Горещи вълни се издигаха нагоре по гръбнака ми и топли, приятни усещания проникваха и изпълваха цялото ми тяло. Течението сякаш се издигаше до врата. Имаше и неволеви движения на главата. Съобщих за всички тези преживявания на Гурудео при следващото му посещение в Лонда. Той много се зарадва да чуе за тях. Каза, че подобни преживявания изгарят минали карми. Той също така ми каза: „Никакви по-нататъшни усилия не са необходими. Ако силата се е издигнала до врата, това, което се случва по-нататък, е отговорност на Гуруто. Той ще те отведе нагоре до чакра сахасрара и ще те освободи от всички по-нататъшни раждания и робства.“

Той също така ми каза, че ще дойдат още преживявания и че те ще бъдат проявления на милостта на Гуруто. „Помни това състояние през целия ден — каза той — и няма да е нужна никаква друга садхана.“

Получих даршана на Гурудео много пъти по време на посещенията му в Лонда през 1984 г. Аз го срещнах и в къщата на Шри Бабурао Мургод в Тилаквади, предградие на Белгаум. Гурудео ми посочи Шри Мургод като пример за човек, който е познал истината без никакви усилия или практика.

„Той вършеше сева [служба] на Гуру с вяра и не искаше нищо — отбеляза Гурудео — Той не четеше нищо, не боготвореше никакви богове и не ходеше на никакви поклонения на свети места“.

Попитах Шри Мургод за неговото преживяване и той отговори: „Аз съм само съзнание. Трите състояния преминават през него. Не осъзнавам тялото или действията, които то извършва.“

Получих потвърждение за това, когато той ни караше с джипа си. Гурудео попита: „Бабу, кой управлява колата?“ и той отговори: „Не знам. Аз също се чудех. Как може мъртво тяло да кара кола?“

През същата година Гурудео благослови и моя дом, който е на около петдесет километра от Лонда. Запознах го с мой приятел мюсюлманин, Шри Б. М. Инамдар, с когото проведоха оживена дискусия за суфизма. Шри Инамдар прегърна Гурудео и докато го правеше, каза, че усеща как третото му око се отваря. По какъвто и път да вървеше човек, Гурудео можеше да предостави необходимата благодат и съвет, за да отведе търсача по-нататък.

Както предсказа Гурудео, през следващите няколко години имах още много преживявания на кундалини. Понякога те бяха дълбоко блажени; в други случаи предизвикваха страх и болка. Аз съобщавах за преживяванията си на Шри Гурудео лично или с писмо. Това са някои от отговорите, които той ми изпрати:

Получих писмото ти и го прочетох. Разбирам какво се случва в тялото ти. Наблюдавах лицето ти, когато беше в Лонда, и наблюдавах горещината и настръхването на космите на кожата ти. Трябва да бъдеш малко по-сериозен… Наблюдавай дейността на ума…

Има поне четирима души, които ми описаха подобни преживявания наскоро. Продължавай твоята садхана много сериозно. Успехът зависи от бхактито на твоя Гуру и от твоята сериозност. Посвещавай все повече и повече време на нея…

Ти дойде и седна пред мен с полузатворени очи, влажни от стичащи се сълзи на блаженство, и започна да разказваш историята за издигането на твоята кундалини до анахата чакра. Ти беше изпълнен с екстаз… Бъди в покой и наблюдавай издигането на кундалини. Не отклонявай ума си към други неща и стой в сатсангите на някои свети хора като Шри Габри…

Не се колебай. Не гледай наоколо. Вечната Шакти Ма стои с протегнати ръце и чака да те целуне. ЦЕЛУВКА! Вкусът, на която никога не си опитвал, скъпо мое дете. Посвети й повече време в тишина, любов и уединение…

Точно сега, по времето, когато пиша това писмо, ти седна пред мен. Писалката ми се запъна в писането и започнах да ти говоря за прегръдката. Надявам се да разбираш какво имам предвид. Моля те, разбери, че това не е необичайно с моите добри ученици, когато им пиша…

Влез през портата съвсем сам. Застани лице в лице с красотата на собственото си Лице, нещо, което никога досега не си виждал. Когато умът е заблуден, никой човек не може да се събуди за собствената си същност. Човек трябва да потърси опитен учител, за да научи как да влезе в царството на отца си. Това никога не се открива в спорове, четене на писания, ритуали или заклинания. Поддържай ума си в добра форма. Това е всичко, което трябва да правиш.

Толкова е лесно, нали?

През 1986 г. отидох да го видя в Хардвар с Шри Дата Гинде, друг поклонник, който го беше срещнал в Лонда. Той ни поздрави много любящо. Насърчи ни да се изкъпем в Ганг и да посетим всички интересни места в и около града. Също така ни заведе на Ганг арти [пуджа] и дори плати за всички цветя, които предложихме на реката. Същата вечер имахме сатсанг с него в Дуличанд Бхатя Бхаван, мястото, където беше отседнал. Там беше един испански санясин, наречен Свами Сатянанда. Записах следния разговор между тях:

Въпрос: Казва се, че Индия е мястото на мокша. Защо е така?

Гурудео: Да, така е. [дълга пауза] Чуждите страни се интересуват от бхога [удоволствията], докато Индия е известна с тияга [жертвоприношението]. Чужденците имат сексуални привързаности дори в ранна възраст. В чуждите страни средата не е благоприятна, защото атмосферата на секса е навсякъде. Няма никакви места и никакви времена, които да са благоприятни за медитация.

Много чужденци са се раждали в Индия в техни предишни животи, но сега се раждат там заради бхога. Те са принудени да се върнат отново в Индия, когато познаят резултата от бхога — нямайки никакъв покой в съзнанието си. Индия е единствената страна, която е благоприятна за духовен напредък. Това е единственото място, където човек може да постигне мокша [освобождение].

Докато гледах как Шри Гурудео се занимава с всички хора, които идваха при него, аз бях поразен от това, колко много любов показва той към всичките си поклонници. Казах му какво чувствам и докато казвах думите, собственото ми сърце се изпълни с любов. Веднага ми потекоха сълзи и започнах да плача и ридая. Радостта, която изпитвах, беше неконтролируема. Беше като отварянето на шлюз на голям резервоар, с тази разлика, че потокът беше блаженство, а не вода. Усещах, че се излива от сърцето от дясната страна, за която Шри Гурудео и неговият Учител от време на време говорят. Умът изобщо го нямаше. Това продължи около петнадесет минути, през което време бях с глава върху бедрата на Гурудео. Той също беше щастлив, защото го видях да пролива сълзи от радост.

Когато риданията утихнаха малко, той ме попита: „Наслаждавал ли си се някога преди, дори веднъж, на блаженство като това?“

Трябваше да кажа „Не“.

Тогава Гурудео каза: „Човек никога не може да получи такова блаженство от наслаждението на какъвто и да е материален обект. Наслаждението от такива неща е въображаемо, а не реално. Ти изпълни целта на твоето пътешествие тук.“

На следващия ден неговата милост отново ме завладя и още веднъж открих, че плача непрекъснато в продължение на около десет минути. Гурудео коментира: „Ти дойде тук за инструкции и сега ги получи. Много съм щастлив.“

За първи път в живота си разбрах какво е истинско блаженство. Ръцете на Учителя са винаги даващи, но ако ние не взимаме, чия е вината?

По време на разказа си (страница 313) Шри Хукери спомена, че един приятел-поклонник, Бабурао Мургод, е имал дълбоко преживяване на благодатта на Пападжи. Ето какво пише той:

„Гурудео ми посочи Шри Мургод като пример за човек, който е познал истината без никакви усилия или практика.“

„Той вършеше сева [служба] на Гуру с вяра и не искаше нищо — отбеляза Гурудео — Той не четеше нищо, не боготвореше никакви богове и не ходеше на никакви поклонения на свети места“.

Бабурао Мургод е познавал Пападжи от най-ранните дни на последния в Рам Мандир в Лонда, но кулминацията на връзката им настъпила едва почти двадесет години по-късно, през 1984 г. Няколко дни след събитието Бабурао Мургод написал кратко описание на това, което му се случило:

На осемнадесети август 1984 г., Бхагаван [Пападжи] и аз обядвахме заедно. След това към нас се присъедини Шри Бетагири. Двамата седяхме пред Бхагаван и разговаряхме с него.

Изведнъж, без видима причина, аз загубих външно осъзнаване и изпитах вътрешно преживяване на неописуемо блаженство. Думите са винаги слаби, когато се опитвам да обясня какво се случи или какво преживях.

На следващия ден, деветнадесети, отново седяхме в сатсанг с Бхагаван. Беше около 17 ч. и ми се стори, че Бхагаван е в някакво състояние на самадхи. Докато го наблюдавах, изведнъж видях една яркосиня чакра да се върти зад него. Изглеждаше като чакрата сударшан на Шри Кришна [дискът, който е най-мощното оръжие на Кришна]. Това видение продължи около три или четири часа.

По някое време през този период Бхагаван отвори очи и ме погледна, но между нас не преминаха думи. Около 21 или 22 ч. Бхагаван наруши мълчанието, като предложи всички да излезем. Бхагаван сигурно е искал да се ангажирам с някаква дейност, защото ми каза, че иска да го закарам с колата. Взехме един джип и отидохме до жилището на Шри Габри в Какати. По време на цялото шофиране аз бях напълно несъзнателен. Имах чувството сякаш едно мъртво тяло караше джипа. Когато се върнахме отидохме на разходка. Въпреки че тялото вървеше, то не осъзнаваше заобикалящата го среда.

По-късно Бхагаван ме помоли да напиша нещо за моето преживяване. Всичко, което можах да напиша, беше: „Аз съм завинаги свободен“.

Имаше едно чувство на тотално отдаване. Аз напълно се бях предал на моя Садгуру, и в мен не беше останало друго чувство, освен чувството на единение с него.

Великият адвайтски светец на Карнатака, Аллама Прабху, веднъж пише за това преживяване, описвайки го като: „седене върху симхасана на празнотата“. [Симхасана е императорският трон.] Ако трябваше да опиша състоянието си, бих казал, че е същото.

След това преживяване в негово присъствие аз съм постоянно с Учителя, и той е винаги вътре в мен. Никога няма да изляза от тази ситуация или това състояние. Това беше обещанието на Бхагаван към мен. Той допълнително ме благослови, с думите: „Това е мокша“.

Пиша тези думи, защото Бхагаван ме помоли да разкажа тази случка, за да се ползват други поклонници.

В началото на 80-те години е взето решение за преименуване на Рам Мандир на „Датта Нивас“. Тъй като „мандир“ означава „храм“, старото име насърчавало много странстващи садху да вярват, че там могат да получават безплатна храна и настаняване. Това никога не е била функцията на Рам Мандир. Това просто е била къща, запазена за ползване единствено от Пападжи, винаги когато е в Лонда. Новото име, означаващо „Домът на Датта“, е имало за цел да бъде по-добро отражение на истинската му функция.

Докато Б. В. Хукери, инженерът от Белгаум, разказваше историята за общуването си с Пападжи, той спомена, че е отишъл в Хардвар с приятел-поклонник, наречен Датта Гинде. Шри Гинде, който идва от същия град като Шри Хукери, се срещнал с Пападжи в Лонда за първи път в средата на 80-те години. Това е разказът на Шри Гинде за някои от многото срещи, които е имал с Пападжи:

Срещнах Шри Пунджаджи за първи път в Датта Нивас, Лонда, на 20 юли, 1984 г. и се представих. Някак си и той беше доволен и каза: „Аз те притеглях и се чудех как така още не си дошъл“. Той ме попита какво искам. Отговорих: „Спокойствие на ума“, защото по онова време не знаех нищо за просветлението или осъзнаването. Той ме извика и аз се поклоних. За две-три секунди той докосна бузите ми и след това каза: „Това вече е в теб. Сега го развий.“ Тялото ми започна да се върти в екстатично блаженство, състояние, на което се наслаждавах повече от три часа.

Учителят ме помоли да питам природата с цялото си смирение: „Откъде си дошла? Къде отиваш?“ Правех това около месец по-късно, когато бях залят от светлина и в тази светлина видях ясно мястото на своя произход. Това бе последвано от екстаз, който продължи една седмица. През това време толкова много се смеех, че мускулите на лицето ми започнаха да ме болят. През цялото това време имах странното усещане, че мога да погълна цялата вселена. Спомням си, че гледах слънцето и си мислех, че мога просто да отворя устата си и да го глътна. Радостта и екстазът бяха завладяващи.

След като Пападжи напуснал Лонда, Шри Гинде му написал няколко писма, молейки за съвет и насоки за неговата медитация. Ето три от отговорите на Пападжи:

25 декември 1984 г.

Лакнау

Скъпи Датта Гинде,

Прочетох писмото ти от 17 декември. Ти си написал това писмо със сълзите на РАДОСТТА и пълния екстаз, чийто вибрации са се превърнали в думите и съдържанието на това така наречено писмо, иначе бих го нарекъл Бхагаватам, рецитирана не от кой друг, а от самия Сука. То ми дава щастие да го чета отново и отново. Може би ти не знаеш какво си написал в този екстатичен транс. Продължавай, ти си близо до ДОМА. Не изпитвай тревоги за семейството. Те са точно като вълните на океана: издигат се, пътуват, вдигат шум и утихват. Този процес ще продължи ако се гмурнеш дълбоко. Под течението няма вълна. Практикувай това. Гмурни се под бурните вълни на самсара сагар [океана на самсара] и бъди СВОБОДЕН.

5 февруари 1985 г.

Лакнау

Скъпи Датта Гинде,

Прочетох твоето препоръчано писмо с непокътнато приложение. Аширвади [благословии]. Това конкретно писмо изразява твоето дълбоко, установено състояние. Ти си отишъл в сферите на царството на Истинското Същество. Твоето твърдение, че медитацията ти се е превърнала в сахаджа стхити, ми доставя изключителна радост. Ти работи добре и успя за кратък период от време. Сега се концентрирай върху собствения си екстаз, вместо да повтаряш каквато и да е мантра. И стой Тих и в Покой. Не се колебай. Сега е времето да удариш, както казваш в писмото си.

Блаженството е Истинското Състояние и е твоето собствено Същество. Кой медитира върху кого? Ти си свободен от самото начало, мое скъпо възлюбено дете. Свободата не може да бъде постигната. Тя е вече там върху дланта на ръката. Не пораждай нито една мисъл.

Остани такъв, какъвто си.

7 март 1985 г.

Лакнау

Скъпи Гинде Джий,

Прочетох писмата ти от 18-ти, 19-ти и 22-ри февруари 1985 г. едно след друго.

18-ти. Ако не можеш да седиш дълго и чувстваш дискомфорт в краката, може да правиш няколко кратки седенета през деня. Винаги когато имаш спокойно време, установявай се в сърцето си. Не позволявай на ума да става празен. Не се концентрирай върху физическото сърце. Избягвай да усещаш тежест в главата. Не се концентрирай между веждите. Екстазът е добър знак да продължаваш.

19-ти. Не се концентрирай върху сърцето. Довери се. Отпусни се. Седи и не гледай никъде.

22-ри. Имай пълна вяра в своя Учител и всичко ще върви добре. Не се притеснявай, ти си на правилния безпътен път.

По време на екскурзията до Хардвар през 1986 г., спомената от Шри Хукери, Шри Гинде открива, че преживява многократни екстази в присъствието на Пападжи. Шри Хукери отбелязва в дневника си, че вътре в Шри Гинде се случва спонтанна вътрешна джапа и че тялото му неволно се движи в различни асани, нещо, което никога не се било случвало преди. Въпреки че постоянните движения му пречели да лежи и да спи през нощта, на лицето му имало радостна светлина, която била забелязана и от Пападжи, и от Шри Хукери. Ето описание на едно такова преживяване, последвано от разказ за по-дълбоко и дълготрайно преживяване, което го последвало:

Седях с Учителя в Хардвар, когато всичките ми крайници започнаха да треперят. Спонтанно се озовах в позата на Бог Натараджа и видях сударшан чакрата на Бог Кришна да се върти пред мен. Видението ме държа в екстаз до следващата сутрин. На следващия ден Учителят положи ръце върху главата ми и каза: „Ти свърши работата си. Остави останалото на мен“.

Странни видения продължиха да се появяват даже години след това събитие, но ключовото събитие се случи няколко месеца по-късно през декември 1986 г. в Хардвар. Посред нощ Учителят ми разкри смисъла на съществуването/несъществуването, формата/безформеността, с атрибути/без атрибути, крайното/безкрайното. Разтворих се в сълзи от екстаз, плачейки: „Учителю, Аум, Аум! Колко си мил! Колко си любящ!“

В присъствието на Садгуру има майчина любов, покой в съзнанието и ценни инструкции, които напълно прогонват всички съмнения. Той ни караше да се смеем и да забравим всичко на света, освен него. Тези, които можеха да отворят сърцето си и да бъдат възприемчиви към него, се разтваряха в нищото и познаваха истината за себе си.

Разкази на други поклонници, които са се срещнали с Пападжи през този период, ще се появяват по-късно в следващите глави. Обаче, преди да завърша тази част за събитията в Рам Мандир и поклонниците, които са се срещали с Пападжи там, ще дам едно последно преживяване. То е записано от Шри Камлани, поклонник от Лонда, който е държал столовата на местната жп гара. Шри Камлани почина, преди да започна да правя проучвания за тази книга, така че не успях да запиша нито едно от неговите преживявания директно. Обаче успях да намеря кратък разказ от него в една от тетрадките на Пападжи. През 80-те години, ако поклонниците са имали невероятни преживявания в неговото присъствие, Пападжи често ги молел да напишат описание на събитието в тетрадка, която той винаги носел със себе си, когато пътувал.

Политиката на Пападжи винаги е била да моли поклонниците, които са имали преживявания на пробуждане в негово присъствие, да се опитат да ги опишат по някакъв начин. Макар че повечето признават, че не са в състояние да го направят, той все пак ги насърчава да опитват.

Лонда

14 август 1984 г.

Седейки пред моя Гуру, аз изпаднах в транс и се гмурнах все по-дълбоко и по-дълбоко в себе си. За кратко време цялата външна среда изчезна. Все още можех да чувам външни гласове, но те всички звучаха, сякаш идваха от много далеч. Чух силния звук от биенето на сърцето си и за известно време чувствах, сякаш сърцето ми е плътно и тежко, и го удрят с чук. След известно време блесна светлина и почувствах, че виждам стена, една тежка стена, която изглежда се състоеше от нещо като слънчева светлина, само че беше по-ярка от слънцето. Преживявах тази светлина дълго време. С неохота, бавно отворих очи и видях пред себе си моя Гуру да ми се усмихва. Ярка ослепителна светлина идваше от очите му. Имах чувството, че самото слънце грее в очите ми. Колкото повече гледах Учителя, толкова повече той блестеше. Беше толкова интензивно, че сълзи се стичаха от очите ми. Това беше едно незабравимо преживяване, нещо, което човек не може да види и в милион животи. Колко благословен бях да получа тази блага усмивка от светлина от моя Учител! Тя проникна в Сърцето, източника на сътворението, и унищожи ума ми там. Колко съм благословен! Това дълбоко гмуркане в Сърцето унищожи всичко. Всичко се разпадна. Сега знам, че има само едно универсално Сърце, което е навсякъде. Накъдето и да обърна очи, там е само Сърцето. Ах, чудото на всичко това! Нека Учителят винаги да ме държи в това свято състояние. Нека благословиите му валят върху мен завинаги.

И. Дж. Камлани

Бележки

[1] Според мен, в този абзац се има предвид вътрешно безмълвие на ума, докато външно може да говориш. Другото нещо е, да различаваш кое се върши от висшата сила чрез теб и кое се върши от егото ти. — Б.пр. ↑

[2] За обяснение, може да проверите думата „гуна“ в речника на стр. 340. — Б.пр. ↑

[3] За сравнение, в България теснолинейният път е с ширина 76 см, а стандартният е 143.5 см. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Годман Нищо никога не се е случвало (6) (Биография на Пападжи)

Метаданни

Данни

Нищо никога не се е случвало

Информация

История

Сваляне / Връзки

Рам Мандир

Джая Джая Витал Пандуранга

Джая Джая Витал Пандуранга

Джая Джая Витал Пандуранга

Джая Джая Витал

Витал-Пандуранга

Джая Джая Десай Джи

Джай Джай Витал Пандуранга

Джая Джая Витал Пандуранга

Хари аум.

Дейвид Годман
Нищо никога не се е случвало (6) (Биография на Пападжи)