Пападжи съвестно се грижел за семейството си в Лакнау в продължение на няколко години. Решението да напусне, за да отиде на юг било взето по две причини: първо, той не искал да бъде заобиколен от голяма група поклонници, и второ, той вече не чувствал, че семейството му е негова собствена отговорност.

До 1952 г. по-голямата част от семейството ми беше напуснала първоначалния ни дом в Лакнау в Нархи и се бе заселила в различни части на Северна Индия. Някои отидоха в Делхи, някои в Канпур, а други във Варанаси. Аз сам бях издържал семейството в продължение на няколко години и им бях помагал да намерят нови места за живеене. След като всички бяха щастливо уредени, почувствах, че съм изпълнил дължимите си задължения към семейството си. Напуснах работата си и заминах за Южна Индия с намерението да се върна отново в Шри Раманасрамам.

Реших да се върна в Шри Раманасрамам, защото открих, че светските дейности нямат край. Един цял живот не е достатъчен за разрешаването им. Самсара трябва да бъде изоставена. Човек не трябва да хаби живота си, грижейки се за други хора. Те са донесли своята собствена прарабдха [съдба] в този свят.

Помислих си: „Богът, който ги е създал, ще се грижи за тях. Те повече не са моя отговорност.“

С това разбиране, аз внезапно напуснах работата си и дома си, и тръгнах обратно за Южна Индия. Имах намерение да остана за постоянно в Раманасрамам, въпреки че Махарши беше напуснал тялото си.

По пътя натам останах да нощувам за една нощ в Мадрас при един мой стар поклонник, който работеше в държавния монетен двор. След вечеря той ми даде стая и ме попита дали бих искал да остана с него още няколко дни. Напомни ми, че не бях ходил в Мадрас от 1947 г., и с умиление си спомни как заедно сме посещавали ашрама.

Сестрата на този мъж беше омъжена за горски предприемач от Уорда, Махаращра. Тяхната дъщеря, която учеше в десети клас в училище, беше отседнала при нас в къщата, защото беше дошла в Мадрас да прекара известно време с чичо си. Тя беше на около седемнадесет години и говореше много добре английски.

През нощта тя влезе в стаята ми и обяви, че иска да спи с мен. Аз бях доста шокиран от поведението й. Преструвайки се, че не разбирам защо е там, поисках да знам какво прави тя в стаята ми в толкова странен час.

Когато тя повтори молбата си, аз казах: „Чичо ти и леля ти и двете им дъщери ще се чудят къде си и ще започнат да те търсят“.

Опитвах се да я накарам да разбере, че това, което възнамерява, не е възможно в малко домакинство. Да апелирам към чувството й за морал вероятно нямаше да я накара да напусне стаята. От това, което току-що ми бе казала, не изглеждаше тя да има много силно чувство за етика. Продължих, казвайки, че тя не би могла да остане в стаята ми за дълго време, без да предизвиква подозрение и безпокойство в останалата част от къщата. Изглежда и този подход не проработи.

„Това си е моя лична работа — каза тя — Току-що се влюбих в теб. Тази вечер на масата за вечеря ти ме погледна по много специален начин и от начина, по който ме погледна, съм сигурна, че и ти имаш любов към мен.“

Не можех да позволя това да продължава повече. Тя беше седемнадесетгодишно момиче, роднина на моя домакин, и беше сама в спалнята ми посред нощ, опитвайки се да започне афера с мен.

Казах й: „Не ме интересува предложението ти. Аз съм на път за Тируванамалай. Дойдох в тази къща само за да прекарам известно време с чичо ти, защото се опознахме много добре преди няколко години.“

Като й казах, че си тръгвам, се бях надявал да я убедя, че съм просто временен посетител, който скоро ще да напусне живота й, но новината изглежда не я притесни.

„И аз ще дойда с теб“ — отговори тя.

Това беше нещо, което определено не можех да допусна. Отказах да я взема със себе си. Обаче, за да съм сигурен, че тя няма да ме последва, й казах: „Ще се върна по-късно и ще отседна при теб и семейството ти отново“.

Скоро след това заминах за Тируванамалай мислейки, че съм избягал от нея, но тя беше решително момиче. Няколко години по-късно тя ме откри и още веднъж се опита да започне афера с мен.

Подробности за последващите му срещи с това момиче ще има в края на тази глава.

Пападжи намерил стая близо до Раманасрамам и отседнал там. Няколко седмици по-късно, когато обикалял по склоновете на Аруначала, той срещнал един французин, който живеел в една от пещерите. Това е разказът на Пападжи за срещата и последващия разговор:

Изкачвах се по хълма в посока на Скандашрам. Бяха ми казали, че наблизо живеела учителка от Керала. Исках да отида да се срещна с нея, но когато пристигнах, тя медитираше и не искаше да бъде безпокоена.

Един минаващ пастир, който се грижеше за няколко пасящи кози, извика: „Има един чужденец, който живее в пещера наблизо. Защо не отидеш да се срещнеш с него?“

Приех съвета му, последвах инструкциите му и тръгнах да търся този човек. Исках да разбера защо един чужденец би живял в пещера на Аруначала. Упътванията бяха точни и аз го намерих след няколко минути. Когато влязох през входа, видях един мъж, клекнал на пода, приготвящ се да готви храна.

„От колко време живееш тук?“ — попитах.

Той не ми отговори. Вместо това, покри лицето си с длан. Когато му стана ясно, че не разбирам смисъла и значението на жеста му, той отиде в друга част на пещерата, намери парче хартия, написа нещо върху него и ми го подаде. Пишеше, че съблюдава мауна [мълчание] и не иска да говори с никого.

Беше облечен в оранжевата роба на санясин и правеше всичко възможно да спазва традиционните правила. Макар че готвеше храната си в деня, в който бях дошъл, по-късно разбрах, че той често ходел да проси за обяда си по улиците на Тируванамалай. Успявал да спазва обета си на мълчание дори по време на обиколките си за просене. Обикновено санясините застават пред къща и викат за храна. Понякога те пеят бхаджани, за да привлекат вниманието на хората вътре. Този човек просто стоял отвън и чакал да дойде подаяние на храна. Ако нищо не му било давано, той мълчаливо се местел на друга къща.

Аз не бях впечатлен от неговото наложено мълчание. Казах му: „Ти направи толкова много действия, само за да ми кажеш, че съблюдаваш мауна. Сложи ръка на устата си; отиде за лист хартия и химикалка; написа ми съобщение и ми го даде. Нямаше ли да е по-просто за теб просто малко да си помръднеш езика и да поговориш с мен? Мислиш си, че пазиш мълчание, но това е само гласово мълчание. Умът ти все още работи. Трябваше да използваш ума си, за да потърсиш хартията и химикалката, и трябваше да използваш ума си, за да напишеш, че пазиш мълчание. Истинското мълчание е, когато имаш мълчалив ум, даже когато говориш.“

Той се отказа от мълчанието си и започна да ми задава много въпроси. Искаше да разбере кой съм, от колко време съм в ашрама и какво мисля за Махарши. Зададе ми много въпроси за Махарши и изрази щастието си, че имам толкова много вяра в него. Също така ми зададе няколко въпроса за християнството и искаше да знае дали съм чел Библията. По някое време ми каза, че се казва Свами Абхишиктананда.

По време на началните си коментари той спомена, че е прекарал известно време в Северна Индия, на брега на Ганг. „Но в днешно време — добави той — прекарвам много време в Кулиталай на място, наречено Шантиванам Ашрам.“

Попитах го дали някога е посещавал самадхито на един гол светец, който е бил известен в тази област. Той не беше чувал за него, затова предадох историята, както ми беше разказана.

Един ден този светец отишъл да се изкъпе в река Кавери. Той изчезнал и няколко месеца никой повече не го бил виждал. Шест месеца по-късно някакви общи работници, които изкопавали пясък от сухото речно корито, го намерили там, заровен жив. Вероятно той е бил завлечен от прииждане на реката, когато е отишъл да се къпе. Мъжът бил още жив, въпреки че бил погребан под земята в продължение на шест месеца. Той трябва да е използвал йогисткото си обучение, за да задържи по някакъв начин своята прана [жизнена сила] в тялото, докато то е било под земята. Когато светецът бил изкопан, той просто отишъл до брега на реката, седнал и продължил медитацията си. След смъртта му, няколко години по-късно, над тялото му било издигнато самадхи и много хора идвали да го посетят, за да търсят благословии от светеца. Свами Абхишиктананда каза, че никога не е посещавал храма самадхи, но ми обеща, че ще направи това при следващото си посещение в района.

Ние станахме доста добри приятели и през следващите години той ме посещаваше на много от местата, на които бях изпращан в Карнатака. След като се пенсионирах, той също дойде да ме види в Делхи и Лакнау. Въпреки че носеше облекло на санясин и въпреки че се опитваше да пази вътрешно и външно мълчание, той беше много активен човек. Когато го погледнах в очите, той не изглеждаше да е човек намерил мир в ума си. Имах ясното усещане, че той се опитва да скрие нещо от мен.

По-рано в живота си Свами Абхишиктананда е бил отшелнически Бенедиктински монах, наречен отец Анри Льо Сокс. Той бил получил разрешение от своя орден във Франция да дойде в Индия, за да експериментира с различни форми на монашески живот. Доколкото основната му цел е била да направи християнството по-привлекателно за индусите, той е бил в голяма степен мисионер. Той е искал Индия да стане християнска държава и за да постигне тази цел, той искал да намери нови начини, за да накара индусите да приемат ученията на църквата. Чувствал, че ако християнските свещеници възприемат облеклото на санясините и живеят като садху, е по-вероятно те да срещнат приемане в Индия. Затова той носел оранжеви роби и живеел в пещера. Макар че обсъждал християнството при първата си среща с Пападжи, той не разкрил, че все още е свещеник изпълняващ мисия, нито разкрил плана на мисията, която първоначално го била довела в Индия. Това може да обясни чувството на Пападжи, че той е криел нещо.

За католически свещеник, Свами Абхишиктананда бил забележително съпричастен към индуската традиция. Той изучавал индуските писания и експериментирал с практиките за преданост и медитация, които те препоръчват. Въпреки че смятал, че християнството може да научи много неща от индуизма, през по-голямата част от живота си той не можел да приеме, че чрез индуизма може да се намери истинско спасение.

Свами Абхишиктананда никога не е ставал поклонник на Пападжи, но те поддържали връзка помежду си около двадесет години. Свамито е първият човек, който публикувал разказ за срещата на Пападжи с Рамана Махарши във френската си книга „Сувенири д’Аруначала“, която по-късно се появила на английски като „Тайната на Аруначала“. Книгата съдържа и дълъг разказ за първата им среща. Възпроизвеждам го тук изцяло, тъй като това е най-ранният записан диалог с инструкции между Пападжи и търсач на истината.

Откъсът започва как Свами Абхишиктананда пита Пападжи как е успял да го открие.

„Как успя да стигнеш дотук? Кой би могъл да ти каже за мен? Кой те насочи към моята пещера?“

„Ти ме повика — отговори той [Пападжи], гледайки ме право в очите — и ето ме тук.“

Аз се усмихнах доста скептично на това, но той продължи с пълна сериозност:

„Нека да повторя: Ти беше този, който ме повика. Себето привлича Себето. Какво друго очакваш?“

Говорихме за Махарши, неговото учение и неговите поклонници, като с всичко това той беше отлично запознат.

Близо до мен лежаха някои книги, включително Бхагавад Гита и Упанишадите, от които обичах да цитирам на посетителите си. Това беше поради опита ми през предходната година с един брамински педант от Танджоре, който изостави високомерното си отношение, само след като изрецитирах на един дъх имената на главните Упанишади…

Когато темата на разговора ни премина от Махарши към тази на свещените писания, аз взех една от книгите си, за да цитирам текст от нея, тъй като не притежавах памет на индиец, която му позволява да научава всичко наизуст. Добавих, че започнах да уча малко санскрит, за да мога по-добре да разбирам тези текстове.

„И каква е ползата от всичко това? — безцеремонно попита Харилал [Пападжи] — Всичките ти книги, всичкото загубеното време за изучаване на различни езици! Кой език използваш, за да разговаряш с атман? [Себето]“

Докато се опитвах да защитя гледната си точка, той отново ме прекъсна: „Забрави за това! На практика, освен атман, какво друго има? И така, твоят английски, санскрит и останалите, по какъв начин ти помагат? Има ли някаква полза от тях при разговаряне с атмана, със Себето, при говорене със себе си? Нищо от това не води до нещо полезно. Атманът няма нищо общо нито с книги, нито с езици, нито с каквото и да е писание. Атманът е — и това е всичко!“

„Аз също — продължи той — някога бях луд по четенето; но никога нищо не научих от него. Сега не чета нищо или чета толкова малко, че няма значение. Даже и Гитата не чета, чийто думи в миналото през цялото време звънтяха като музика в сърцето ми. Аз също и не медитирам повече — атманът няма нищо общо с медитацията. Същото е и с джапа, повтарянето на божествени имена, с мантрите, литаниите, бхаджаните, всякакъв вид благоговейна молитва и лирика. Имах период, когато съвсем естествено използвах всичко това — с голям плам! Разбира се, използвах ги с децата си и все още го правя понякога; но само заради тях, защото на тяхната възраст те се нуждаят от такива неща. Това прилича по-скоро на начина, по който се включвам в техните игри; в края на краищата, не е ли всичко само игра, лилата [божествената игра] на атмана, Себето?“

Със сигурност никога досега не бях срещал адвайтин, който да е толкова искрен и автентичен. В Индия наистина има тълпи от хора, които говорят учено за адвайта [недуалността], особено в Юга и в ашрамските среди; но те обикновено са първите, които тичат към храмовете да предлагат пуджа за успеха на начинанията си на фондовата борса или да получат някакво развитие в кариерата; да не говорим за ужасната егоцентричност, която толкова често съпътства интелектуалното преподаване на Веданта. Въпреки това, не отиваше ли Харилал твърде далеч? Човек не трябва ли да отчита индивидуалните слабости; и докато все още не е познал Себето, неразумно е човек да се държи така, сякаш го е познал. Аз бях обсъждал това един ден с известен професор по философия в Мадрас, д-р Т. М. П. Махадеван, самият той верен поклонник на Махарши и човек, който беше абсолютно убеден на рационално ниво в истинността на адвайта, и освен това човек, който беше останал напълно верен на церемониалните си задължения, често посещаваше храмове и предлагаше в тях обичайните пуджи. Според него, човек не бива да се отказва от тези външни обреди, докато не престане да осъзнава двойствеността (между себе си и Себето). Когато изразих изненада от това и му напомних за учението на Шри Рамана, той беше готов да отиде толкова далеч, че да каже, че с наближаването на времето за „преминаване отвъд“, когато поклонението и молитвата станат донякъде изкуствени и дори неестествени, тогава — с одобрението на гуру, разбира се — човек може да се въздържа. Затова реагирах доста енергично на коментарите на Харилал.

„Кой познава, или е познал Себето? — отговори той — Всичко това е въпрос на думи. Атманът не може да бъде достигнат. Отделно от Себето, какво друго има? Кой достига Себето, освен Себето? «Непросветлението» е просто оправдание, което човек дава, опитвайки се да избяга от Реалното и продължавайки да води с чиста съвест закърнял живот на молитви, преданости и дори аскетизъм, всички, без съмнение много задоволяващи за малкото его, но всъщност напълно безполезни. Наистина ли слънцето е залязло, само защото аз съм затворил кепенците? Основната пречка пред просветлението е точно разбирането, че това просветление е все още очаквано.

Разбира се — отстъпи той — четенето не бива да бъде напълно отхвърляно. По-добре е да четеш, отколкото да мечтаеш или да клюкарстваш. А медитацията е по-добра от четенето. Обаче, атманът се разкрива само в максималната тишина, ако може така да се каже. Но още веднъж, ние трябва много внимателно да се пазим от предположението, че това мълчание има нещо общо с това, да мислим за него или да не мислим за него. Защото атманът не може да бъде сведен до нищо, което може да бъде казано, помислено или преподадено, или по същия начин до отрицание или липса на мисъл.“

Тогава аз казах: „Какво ще кажеш за всички тези пропагандисти на адвайта, които обикалят улиците и обществените места на страната ни и заливат библиотеките с техните публикации? Те протестират толкова шумно колкото могат срещу онези, които пропагандират западните религии, а самите те са по-тесногръди от всичките си опоненти. Те «притежават» истината и всеки, който не приема тяхната предполагаема всеобхващаща ведантска гледна точка, в техните очи, е просто глупак или фанатик.“

„Напълно си прав — отговори Харилал — Веднага щом адвайта се представи като религия, тя престава да бъде адвайта. Истината няма никаква «Църква». Истината е Истина, и тя изобщо не може да бъде предавана на другите от никого. Истината сияе със собствената си светлина. Този, който твърди, че притежава Истината, или пък казва, че я е получил или че може да я предава, е или глупав, или шарлатанин.“

Той продължи да ме разпитва за мен, за начина ми на живот и как разбирах духовния живот…

[Той каза:] „Има само едно нещо, от което се нуждаеш, и това е да счупиш последните окови, които те задържат. Ти си напълно готов за това. Зарежи своите молитви, своето поклонение, своето съзерцание на това или онова. Осъзнай, че ти си. Тат твам аси — ти си Това!

Ти наричаш себе си християнин; но това е безсмислено на етапа, който си достигнал. Погледни тук, чуй това — аз съм този, който е християнин, а ти си индусът. За всеки, който е видял Реалното, няма нито християнин, нито индус, нито будист, нито мюсюлманин. Само атманът е, и нищо не може нито да обвърже, нито да ограничи, нито да окачестви атмана.

А сега, разкажи ми за духовните си преживявания.“

Още веднъж се опитах да се усмихна, за да скрия емоцията си, когато попитах: „Как искаш да ти разкажа това?“

Но той не се усмихваше: „На всяка цена аз трябва да знам. Кажи ми както си искаш, с думи или без думи, но трябва да ми кажеш.“

Ние седяхме на скалната основа с кръстосани крака, обърнати един срещу друг. Не отговорих. Със задълбочаване на тишината, аз затворих очи, както направи и той, и останахме така за дълго време. После отново отворих очи, а той отвори своите, и за някакви секунди се вгледахме един в друг. Още веднъж очите ни се затвориха и когато най-накрая погледнах отново, видях, че очите му са широко отворени, но сякаш невиждащи.

„Ти обичаш тишината“ — каза той.

„Ти беше този, който ми предложи да я използвам, за да отговоря на въпроса ти. Затова го направих.“

„Ти се справи толкова забележително добре. Сега разбирам всичко. Ти си напълно готов. Какво чакаш?“

„Готов за какво? Уви, чувствам се толкова слаб, когато пред Бога си спомням това, което би трябвало да бъда.“

„Стига с тези глупости! Спри да говориш за различия. Никъде няма никакви различия. Има само атман. Бог е атманът, Себето на всичко, което е. Аз съм атманът. Ти си атманът. Само Себето съществува, в себе си и във всичко.“

„Но откъде знаеш, че съм готов?“

„Когато една жена е готова да роди, разбира се, тя е наясно с това. И всяка жена, която вече е била майка, знае признаците без сянка на съмнение. Същото е и с тези, които са близо до пробуждането, или по-скоро, чието «аз» е на път да изчезне в светлината на същественото и уникално Аз. Видях го в очите ти тази сутрин, когато се разминахме на базара, без да забележа; това беше моментът, когато ти ме повика.“

„Говориш така, сякаш си бил изпратен тук изрично, за да ми съобщиш тази новина.“

„Дали съм бил изпратен или не, аз трябваше да ти кажа това. Сега е направено. Ако не ми вярваш, това си е твоя работа. Но не можеш да излезеш от това. Ако е необходимо, ще се срещнем отново за окончателното решение. Или може би някой друг ще се намеси, някой, на когото няма да можеш да устоиш.“

„Но ако, както казваш, съм толкова близо до пробуждането, защо ти не продължиш и не ме пробудиш?“

„Въобще не може да става въпрос за пробуждане на някого. Кой всъщност е спящият? Как може човек да събуди това, което не спи и никога не е заспивало? Спане, сънуване, будност, всичко това е въпрос на тялото и сетивата, които се намират в тялото, включително, разбира се, мислите, желанията и волята. Ти това тяло ли си? Ти тази мисъл ли си, която имаш за присъстване или съществуване в границите на това тяло? Когато си в дълбок сън, продължаваш ли да имаш някаква мисъл или осъзнаване, че си? Но въпреки това, дори тогава, ти съществуваш, ти си. Наистина, ти не си нито това тяло, което или спи или е будно, нито този мислещ ум, понякога ясен, а друг път объркан, който се скита и постоянно събира впечатления от всяка посока, нито пък си даже осъзнаването, което изчезва в дълбок сън, в кома и при смъртта на тялото.

Именно чрез теб, това е виждано и чувано, мислено и желано. Ти си това, което остава, когато повече нищо не се вижда или мисли, желае или чува. Това е атманът, Себето; това е, което си ти самият наистина и отвъд всички външни явления, които се променят и отминават. Тат твам аси — Ти си Това! Какво ти пречи да осъзнаеш това?

Можеш ли да си спомниш времето, когато си бил роден? Можеш ли да откриеш в паметта си някакъв момент, който би бил първият момент от твоето съществуване? Имаш ли някакво осъзнаване за началото на твоето съществуване? Не съществуваше ли вече, далеч преди момента, за който можеш да си спомниш, че си съществувал? Ако твоето съществуване е обвързано с паметта, която имаш за него, тогава какво се е случвало с теб във времената, за които нямаш спомен? Какво се случва с теб в момента, в който съзнанието заспи?

Нека ти кажа отново, има само едно нещо, което ти липсва. Влез в гухата, пещерата на своето сърце, и там осъзнай, че ти си!“

„Пещерата на моето сърце! — извиках — Аз наистина се опитвам да оставам там колкото мога повече. И да живея в пещера на тази Планина е за мен най-ценната помощ в този опит. В тази пещера, където живея — и още повече, в пещерата по-навътре, където изобщо няма светлина, където се оттеглям за медитация — ми беше даден неописуем мир и радост.“

„Твоята скална пещера е мъртво нещо. Как може тя да ти даде мир и щастие? Тя няма нищо общо с радостта, която казваш, че изпитваш, когато се оттеглиш в нея. По-вярно казано, това си ти, ти в твоите собствени дълбини, който си върховният мир и радост. Ти си този, който изпълва твоята пещера с този мир и радост, които ти самият си в твоята същност, в пещерата на твоето сърце. Блаженството, ананда, за което преживяваш някакъв вид ехо — наистина ли си толкова глупав да мислиш, че скалата е тази, която ти го дарява толкова щедро? Как можеш да се отдаваш на такива илюзии и да се откажеш да видиш? На практика, ти нито даваш, нито получаваш каквото и да било, и най-малко от всичко този мир (шанти) и тази радост (ананда). Ти си ананда, чиста ананда; и тази ананда дори не може повече да се нарича ананда, защото не може да бъде нито видяна, нито разбрана, нито наименувана. Тя просто е.“

Докато водех Харилал към пътеката, която водеше надолу от Планината, аз му посочих великолепния пейзаж, който се разкриваше пред нас — наблизо, град Тируванамалай със своя Храм; а в далечината, селска област, със скалисти хълмове стърчащи сред полетата и участъци от пустеещи земи. Точно в този момент слънцето залязваше. Казвах му нещо за великолепието на неговото изгряване всяка сутрин, още с изгрева обърнато към пещерата ми.

„Не се съмнявам, че това е възхитителна гледка — отговори той — но може ли да се сравнява със зората на Себето, с изгряването на Съществото?“

По-късно често срещах Харилал. Ние се разбирахме толкова добре и имахме толкова дълбоко съгласие, че не можехме да пропуснем никоя възможност, която ни се представяше да бъдем заедно и да говорим за онези неща, които бяха централни в живота ни, особено след като и двамата бяхме разбрали, че има толкова малко хора, с които можехме да ги обсъждаме.

Въпреки това, на Харилал му беше много трудно да разбере защо аз все още трябваше да се чувствам обвързан с ритуалните и други задължения на моята християнска вяра. „Атманът, Себето, не е обвързано с нищо“ — често казваше той.

Този съвет, даден от Пападжи преди повече от четиридесет години и начинът, по който е даден, показват, че неговото основно послание и неговият стил на даване на напътствия не са се променили или еволюирали през годините. И тогава, и сега, когато се занимава с търсачи, той е директен, предизвикателен и конфронтационен в подхода си. Той ще каже на всеки, който е готов да слуша, че никаква практика не е нужна, за да се разбере или познае какво човек вече е, и че всяко усилие да се намери Себето е контрапродуктивно, тъй като то отклонява вниманието от това, което човек вече е.

Пападжи не прекарал много време в Раманасрамам. Няколко седмици след пристигането си той е бил отведен в Бангалор, за да започне нов етап от своя живот.

Когато се върнах в Раманасрамам, след като бях прекарал няколко години в Северна Индия, имах намерение да остана там за постоянно, но това не бе съдено да стане. Скоро след пристигането ми, някои мои стари приятели дойдоха в ашрама за празненствата на Рамана Джаянти [рожден ден] през тази година. Те бяха доста изненадани да ме видят, защото си мислеха, че все още живея и работя в Северна Индия. След като празненствата приключиха, те ме поканиха да отида с тях в Градините Уилсън, Бангалор, за да се срещна с други приятели и роднини, които не бях виждал от много години. Казах им, че не искам да напускам ашрама, но те не искаха да слушат никое от моите възражения. Насила ме качиха в колата си и ме откараха до Бангалор.

Когато стигнахме Бангалор, който е на около пет часа път с кола от Тируванамалай, те ме настаниха в Басаванагуди в къщата на стария ми приятел Б. М. С. Найду. Познавах го, когато работех в Мадрас в средата на 40-те години.

На следващата сутрин той предложи да отидем на разходка в Лалбагх, прочутите градини в центъра на Бангалор. Тъй като те бяха на пешеходно разстояние от къщата му, отидохме пеша. Разхождахме се из градините, като от време на време спирахме, за да се насладим на цветята, които бяха изложени. По-късно, докато преминахме през оранжерията, голяма стъклена конструкция в центъра на градините, срещнахме един човек, познат на г-н Найду. Той се наричаше Кришна Лай Подар и ми беше представен като виден индустриалец, който имал широки бизнес интереси в Асам, Бенгал и Бихар. Спряхме за малко да си поговорим.

Докато разговаряхме, той каза: „Имам мина за слюда в Гирди, Бихар. Дойдох в Бангалор, защото наскоро получих разрешение за рудодобив на манган и желязо в някои от близките гори.“

После той продължи, задавайки ми всички обичайни въпроси — откъде съм, какво правя в Бангалор, дали съм женен, къде е семейството ми и т.н.

„Аз съм бивш военен — казах аз — Имам семейство в Лакнау и преди имах работа в Северна Индия. Но преди няколко седмици реших да се откажа от моята кариера там и да дойда на юг. Ашрамът на моя Гуру е в Тируванамалай. Обикновено живея там. Дойдох в Бангалор само защото някои мои приятели, които не съм виждал от много години, настояха, че трябва да дойда тук, за да се срещна с някои от техните приятели и роднини. Когато свърша ангажиментите си тук, ще се върна в Тируванамалай.“

„Как сте уредили финансово семейството си? — попита той — Кой се грижи за тях, докато прекарвате дните си в ашрам?“

„Бог се грижи за тях“ — отговорих.

Не се чувствах безотговорен. Наистина имах убеждението и вярата, че работа на Бога е да се грижи за света, включително всички членове на семейството ми, които по-рано издържах.

Г-н Подар беше на друго мнение. „Не можете да седите и нищо да не правите и да очаквате Бог да се грижи за вашето семейство. Имате жена и деца, които да издържате. Мога да ви предложа много добра работа. Ще ви платя повече от достатъчно, за да издържате семейството си. Искам да ръководите всичките работници в новите ми мини. Вече наех минни инженери, геолози, геодезисти и т.н. Това, което търся, е някой, който може да координира цялата работа. Ако приемете тази работа, вие ще отговаряте за надзора на всички работници. Ще плащате заплатите, ще ръководите транспортирането на рудата от мината до пристанищата и ще купувате всичкото необходимо оборудване, за да създадете мините и да ги поддържате в експлоатация. Искам мъж от Северна Индия да се грижи за цялата тази работа за мен. Ще ви осигуря всичко необходимо, включително готвач от Северна Индия, така че да не се налага да ядете странна храна.“

Това беше необичайно предложение, което да се направи на напълно непознат, особено такъв, който току-що беше изразил нежелание да работи повече. Едва много по-късно разбрах какво го бе подтикнало да направи офертата.

Той си бил помислил: „Този човек е бил офицер в армията, така че знае как да ръководи, да дава заповеди и да поддържа дисциплина. Сега живее в ашрам, така че това вероятно означава, че е честен и има духовни наклонности. Той е точно мъжът, който търся. Имам нужда от човек, на когото мога да се доверя с големи суми пари, някой, който може да работи ефективно сам, някой, който може да ръководи голям брой работници в лагер в джунглата и да получи много работа от тях.“

Отидохме в къщата му на Кришна Роуд и обсъдихме работата по-подробно. Той искаше да поема ръководството незабавно, без дори да се връщам в Раманасрамам. Това беше интригуващо предложение, но не виждах как бих могъл да го приема в толкова кратък срок. Имах само едно дхоти и един банян с мен. Как бих могъл изведнъж да замина за джунглата и да живея там за неопределен период?

Той изглежда не мислеше, че това е проблем. Всъщност той настоя да го придружа в пътуването му до рудниците на следващата сутрин.

„Ще ви взема в 8 ч. сутринта от къщата на г-н Найду — каза той, отхвърляйки всичките ми практически възражения — Вие наистина ще харесате гората. Там има високи планини и много диви животни.“

Трябва да призная, че това беше важно предимство в офертата за работа. Винаги съм харесвал уединението, и шансът да имам работа в една дива, отдалечена горска зона, много ме привличаше.

На следващата сутрин тръгнахме с кола за мините. Нашата дестинация беше на около шест часа път с кола от Бангалор. При пристигането ни той ме разведе из лагера, който все още се строеше. Това доста приличаше на погранично селище. Един булдозер все още беше там и разчистваше гората, а на вече разчистената земя се строяха бараки за работниците. Имаше камион, джип, булдозер и много хора тичаха наоколо, опитвайки се да организират новото селище.

След като обядвахме заедно, той ме попита какво мисля за мястото и работата, която ми предлага. Признах, че мястото много ми харесва. Навсякъде наоколо имаше гъста гора и на едно място, близо до бараките на служителите, имаше река, която мистериозно изчезваше в земята и сякаш не се появяваше повече. По време на кратката ни обиколка ми показаха и малък храм, в който се казваше, че Видяраня Свами е композирал прочутото си произведение Панчадаси. Цялата гора всъщност се наричаше Гората на Щат Видяраня. Освен че е бил известен учител, Видяраня е бил и министър-председател на Виджаянагар, империя, която е процъфтявала в тази област преди няколкостотин години.

Приех работата без много колебания. Това ми изглеждаше правилното решение. Хареса ми идеята да прекарвам дните си в такава дива природа.

Върнахме се в Бангалор същия ден. Г-н Подар ми даде 100 000 рупии за някои плащания, които трябваше да се направят на следващия ден, и ми каза, че трябва да започна работа незабавно, без да се връщам в Тируванамалай да си взема моите вещи. Той самият каза, че ще се погрижи всичките ми вещи да ми бъдат препратени. На следващия ден се върнах в мините с парите и с малко храна, които г-н Подар ми беше дал. Ден по-късно се появиха дрехите ми от Тируванамалай, заедно с готвач от Северна Индия, който ми беше отреден да приготвя всичките ми ястия. Започваше нова ера в живота ми.

Г-н Подар взе адреса на съпругата ми в Лакнау. Без да ми каже, той започнал да й праща по 500 рупии на месец, за да може тя да се грижи за всички разходи на семейството ми. Бях му казал, че Бог се грижи за семейството ми. Г-н Подар не ми повярва, но несъзнателно той стана посредник на Бога.

Настаних се в гората и започнах работата си. Веднъж седмично шофирах обратно до Бангалор, за да събера достатъчно пари да платя всички сметки, но прекарвах останалото си време в гората, ръководейки цялата работа, която се вършеше там. Останах в Карнатака и съседния щат Гоа през следващите тринадесет години, работейки в този и други минни лагери като административен ръководител.

Когато попитах Пападжи за повече подробности за работата, която е вършел, той ми написа следния списък:

Имах много задачи в миньорската фирма:

1. Извличане на руда в мината, товарене в камионите и транспортиране до началото на жп линията.

2. Транспортиране на руда до Мангалор, Мадрас и Карвар, и организиране на превоза извън континента.

3. Плащания на работниците и заплати на персонала.

4. Закупуване на оборудване и консумативи.

5. Поддръжка на автомобилния сервиз.

6. Полагане на пътища до места за работа.

7. Организиране на работата за донасяне на вода от най-близкия водоизточник.

8. Благосъстояние на работниците.

Животът в джунглата бил суров и примитивен. Свами Абхишиктананда, редовен посетител на лагерите, които Пападжи ръководел, записва своите впечатления от начина на живот на Пападжи в „Тайната на Аруначала“.

Особено ми харесваше да се срещам с него в джунглите на Майсор, когато работеше там. Всеки път, когато минавах през тази част на света, например на път за Пуна или Бомбай, винаги прекъсвах пътуването си поне за няколко дни, за да го видя… Той често ми казваше с каква радост ще напусне работа, след като синът му се ожени и на свой ред се установи…

Той ръководеше някои мини за желязо и манган дълбоко в джунглата и далеч от градовете, до които се стигаше само по ужасни пътища. Живееше в барака от слама, близо до работниците си. Със сигурност беше чудесно уединение за всеки, който би могъл да живее без човешко общество, но това беше нещо, което другите му колеги не харесваха, тъй като те не знаеха тайната да живеят в дълбините на своето същество…

След като чул тези прости думи от Рамана, които променили живота му, той открил, че всичките му желания били напълно изчезнали. Независимо от това, той здраво се залавяше за работата си с пълна ефективност и не пестеше никакви усилия, за да направи рудниците си възможно най-продуктивни, а също и да открие нови и още по-добри находища на руда. Всеки, който го види да крачи наоколо с дългите си ботуши, докато оглежда мините си, или пък да се качва на волана на джип или камион, трудно би могъл да предположи за тайната на дълбокия му вътрешен живот. Той особено обичаше да описва изненадата на младо германско момиче, което било чуло за него и дошло да търси садху, когото то очаквало да намери или гол, или облечен в парцали, седнал неподвижен в някоя пещера или скрит в някой гъсталак на джунглата.

Пападжи рядко говори за суровостта на работата, но понякога говори за красотата на джунглата и за многото диви животни, които живеели там.

Харесвах уединението на джунглата, естествената красота на мястото, но животните понякога можеха да бъдат проблем. На едно място, където работех, нямаше вода в района, затова трябваше да я докарвам с камион от място отдалечено на осемдесет километра. Местните мечки скоро откриха, че лагерът ни е добро място да отидат на водопой. Набегът в лагера ни през нощта им спестяваше дълга разходка.

Отначало държахме водата си навън в кофи, но тази система не продължи дълго, защото мечките идваха и я изпиваха всичката през нощта. Когато казах на всички работници да държат водата си вътре, мечките започнаха да влизат в колибите ни, за да взимат водата. Много от нашите хора живееха в крехки бараки от трева. Една твърдо решена мечка можеше да мине направо през стената, ако усетеше миризма на вода вътре.

По едно време споделях сламена барака с един мъж от Керала. Той беше един от надзорниците, които се грижеха за някои от нашите работници. Разделихме бараката си с тъкана бамбукова преграда. Една нощ мечка влезе в неговата половина от колибата и започна да души наоколо. Беше женска. Тя пъхна носа си под чаршафа му и душеше между краката му, когато той се събуди. Той изпищя, скочи от леглото, изтича в моята половина от колибата и скочи в моето легло при мен. Сигурно е смятал, че това е най-безопасното място. Мечката го последва и също се опита да влезе в леглото с нас. Беше студена нощ. Може би тя искаше да спи някъде на топло място. Трябваше да я прогоня, преди да мога да се върна в леглото.

В гората имаше и тигри, но те ни оставиха на мира. Изглежда си имаха свои собствени източници на храна и вода, така че нямаше нужда да правят набези в лагера ни. Тъй като не бяха ловувани в нашия район, те не се страхуваха да се показват от време на време. Веднъж ме караха по един от черните пътища близо до лагера, когато шофьорът ми спря и извика: „Тигър! Тигър!“ Той бе толкова изплашен, че се качи отзад при мен, защото в нашите джипове нямаше врати до предните седалки. Тигър майка седеше на пътя и си играеше с едно от малките си. Сигурно беше чула приближаването на джипа, но не направи опит да се отмести от пътя. Точно започваше да се стъмнява, затова включих фаровете, за да предупредя тигъра по деликатен начин, че се приближава превозно средство. Тя погледна в нашата посока, но не направи опит да се помръдне. След като се порадвах на тяхната игра за известно време, запалих двигателя и бавно потеглих към нея. Когато се приближихме, тя взе малкото си и го отнесе от пътя на безопасно място. Това беше много необичайно поведение за див тигър, особено такъв, които пази малкото си.

В района на лагера имаше и много змии, но те не ни създаваха толкова много проблеми.

Веднъж шофирах от Бангалор до нашия минен лагер в гората. По пътя спрях до едно езеро, защото трябваше да налея малко вода в радиатора на джипа си. Докато слизах към брега видях необичайна гледка: една змия, чиято задна част беше заровена в дупка, имаше жаба в устата си. Предната половина на жабата все още се виждаше. Тя беше жива и все още се опитваше да лови мухи за ядене. Тя не изглеждаше да се бори; просто продължаваше с обичайната си дейност да лови мухи и да ги яде. Змията ядеше жабата, а жабата ядеше мухите.

Първата ми мисъл беше: „Трябва да спася тази жаба, защото тя все още е жива“, но тогава ми дойде друга мисъл. „Тази змия също трябва да живее. Ако я лиша от храната й, какво ще прави? А какво да кажем за мухите? Не заслужават ли и те да бъдат спасени? Те също биват изяждани. Но ако спася мухите, като ги прогоня с ръка, жабата ще ми се разсърди.“

Гледах тази малка драма за кратко, преди да стигна до заключение: „Остави ги на мира. Нищо от това не е твоя работа. Не се опитвай да се месиш във въпроси, които не те засягат. Ако се замесваш в светските дела, винаги ще причиняваш проблеми на някого. По-добре е да оставиш света на мира и да му позволиш той сам да се грижи за себе си.“

Тогава дойде друга мисъл: „Ето как действа самсара. Всеки е вече в челюстите на смъртта. Бягство не е възможно, но кой се бори? Кой го е грижа? Никой. Всички продължават да ядат, сякаш нищо не се е случило.“

Има нещо вътре в нас, до което смъртта не може да достигне. Змиите не могат да го ухапят и погълнат. Познаеш ли веднъж кой си ти наистина, смъртта никога повече не може да те докосне. Тялото може да бъде изядено, но след като имаш знанието, че ти не си тялото, как би могла смъртта да ти повлияе? Когато отхвърлиш идентифицирането си с тялото и вместо това се идентифицираш с това, което е реално и постоянно, тялото ще продължи да функционира, но окончателното му изчезване няма да те безпокои или засегне. Изхвърлянето на стара риза не влияе върху това кой си, защото знаеш, че ти не си ризата. След като спреш да вярваш, че ти си тялото, можеш да го оставиш да умре със знанието, че истинската ти природа няма да се промени по никакъв начин. Не се привързвай към нищо, което не е постоянно — това е тайната на вечния живот. Изхвърли всичко, което се появява и изчезва във времето и се дръж само за това, което е вечно.

Тъй като говорим за животни от гората, мога да ви разкажа историята за един питон, който видях, докато работех в джунглата. Това са много дълги, дебели змии. Карах по един от горските пътища близо до мястото, където работех, когато видях огромен питон, заемащ цялата ширина на пътя. Беше толкова дълъг, че главата и опашката му бяха извън пътя; само средната му част ми блокираше пътя. Не исках да го прегазя, затова се опитах да го накарам да се премести от пътя. Изглеждаше, че спи или си почива. След обилно хранене тези змии могат да изпаднат в своеобразна хибернация в продължение на дни. Хванах опашката и се опитах да я издърпам на една страна, за да мога да направя достатъчно широко пространство, за да може джипа ми да мине, но тя беше прекалено тежка за мен. Отказах се, седнах и изчаках да дойде следващия шофьор. Няколко минути по-късно по пътя дойде камион. Шофьорът първоначално искаше да прегази змията и да я убие, но аз някак си го убедих, че просто трябва да я издърпаме от едната страна на пътя, за да не блокира движението. Издърпването на жива змия с дължина шест метра не е работа, за която всеки иска да е доброволец, така че имах късмета да намеря някой, който поне е готов да опита. И двамата хванахме опашката, но тя все още беше прекалено тежка, за да я преместим. На мястото дойдоха още камиони. Новите шофьори искаха да заловят змията и да я отнесат с тях.

„Не — казах аз — Тази част от гората е под мой контрол. Тази змия принадлежи на мен. Няма да позволя на никой да я убие или да я отнесе. Можете да взимате дърва от тази гора, но не можете да взимате нито едно от живите животни.“

Това изобщо не беше вярно. Моята фирма просто имаше право да копае в гората, но блъфът проработи. Някои от шофьорите, които бяха спрели, ме разпознаха. Те знаеха, че представлявам миньорската фирма, която копаеше наблизо, и бяха готови да повярват, че моята фирма има тези допълнителни права за горите. С помощта на още петима шофьори изтеглих змията извън пътя и я поставих под сянката на съседните дървета.

По-късно разказах тази история на няколко души. Един от тях отбеляза: „Има предание, че питоните не е нужно да ходят да си търсят храна. Смята се, че те имат магнетична сила в очите си, която привлича плячка към тях. Те използват тази сила върху преминаващи животни, като зайци например. Те лежат мълчаливи и неподвижни в гората, просто гледайки животни, които се приближават. Тези животни някак си биват хипнотизирани от погледа на питона и влизат право в устата му.“

Не знам дали това е истина, но историята ми хареса, защото по този начин работи силата на Гуру. Той си седи мълчаливо, без да поражда нито една мисъл. Тези, които погледне, биват хипнотизирани и стават негова плячка. Неподвижните, мълчаливи Гурута са големи хищници. Не е нужно да излизат да търсят храна. Поклонниците се появяват пред тях и влизат право в устата им. Това е магнетичната сила на тишината. Дататрея е бил такъв; Сука е бил такъв, както и моят собствен Учител. Той не говореше и не се движеше, обаче хора от цял свят бяха привлечени към него.

Винаги когато Пападжи натрупвал отпуск, той си взимал няколко почивни дни и отивал в Раманасрамам. При едно от тези пътувания той имал кратка и неочаквана среща с мистериозен светец, който живеел в горите близо до Кришнагири, на около половината път между Тируванамалай и Бангалор.

Докато чаках автобус на изолирано място близо до Кришнагири, един изключително дрипав мъж се приближи до мен. Носеше съдрани, мръсни дрехи и имаше отворени рани по краката си, които беше пренебрегнал до такава степен, че бяха заразени с червеи. Поговорихме известно време и аз предложих да махна червеите от крака му и да му дам някакво лекарство, което да помогне на раните му да заздравеят. Той не се интересуваше да получи никаква помощ от мен.

„Остави червеите там, където са — каза той — Те се наслаждават на своя обяд.“

Чувствайки, че не мога да го оставя в такова окаяно състояние, скъсах една ивица от шала, който носех, и я завързах около крака му, така че поне да може да има чиста превръзка. Казахме си „сбогом“ и той си отиде в близката гора.

Бях разбрал, че този мъж е джнани, и просто си разсъждавах каква ли странна карма го е накарала да пренебрегне тялото си по такъв начин, когато една жена се приближи до мен. Тя продаваше идли и доса [бел.прев. оризови кексчета и палачинки] на близка крайпътна сергия.

„Ти си голям късметлия — каза тя — Това беше махатма [велика душа]. Той живее в тази гора, но почти никога не се показва. Хората идват от Бангалор, за да получат неговия даршан, но той никога не позволява на никой да го намери, освен ако той самият не иска да се срещне с него. Аз самата седя тук по цял ден, но сега го видях за пръв път от повече от година насам. За пръв път го виждам той да се приближи до напълно непознат и да започне да говори с него.“

В друг случай Пападжи описва един много ексцентричен светец, който живеел в този район. Доста вероятно е, той да е бил същият човек.

Пътувах от Раманасрамам до Бангалор с кола. Докато пътувахме през безлюдна горска зона помолих шофьора ми да спре, защото исках да поседя сам тихо за известно време. След няколко минути му казах, че може да си отиде, защото изпитах желание да остана за известно време сам.

Той каза: „Нощ е и няма никой наоколо. Не мога да те оставя тук сам. Малко по-нататък по пътя има хубав храм на върха на хълм. Защо вместо това не отидеш там? Там има свещеник, който се грижи за него. Много хора ходят там, защото в тази област живее и велик светец. Той се крие в гората и почти никога не излиза, но този храм е едно от малкото места, които изглежда посещава редовно. Той е толкова известен, че хората идват чак от Бомбай и Калкута, за да получат неговия даршан и да търсят неговите благословии. Той е много странен човек, но има голяма сила. Ако хората имат късмета да го намерят, те го оставят той да пикае по дланите им. Ако след това оближат дланта си веднъж, те ще бъдат благословени със син, но ако той оближе собствената си длан, това означава, че човекът ще има дъщеря. Този човек винаги е прав.“

Пападжи никога не срещнал този човек, така че никога не е разбрал дали е същият, който позволявал на червеите да ядат крака му.

В книгата „Интервюта с Пападжи“, Пападжи описва срещите си с Рамана Махарши, мюсюлманския пир в Мадрас и този садху близо до Кришнагири. Той казва, че и тримата са джнани, но тяхното поведение и отношение към поклонниците са много различни.

От тези трима души, само Махарши се беше направил достъпен на всеки, който иска да го види, по двадесет и четири часа на ден. Садхуто от Кришнагири се криеше в гората си; мюсюлманският пир, когато беше отседнал в къщата на Хан Бахадур в Мадрас, се държеше заключен и отказваше да среща посетители, които искат да го видят. От тези трима, само Махарши беше лесен за намиране и лесен за достъп. Моите собствени ранни посещения доказваха това. Той би могъл да замълчи при посещенията ми след обяд и да позволи на придружителя си да ме отпрати. Вместо това, усещайки, че имам спешен проблем, той ми позволи да вляза и да поговоря за нещата, които ме притесняват. На никой никога не е бил е отказван достъп до него, с аргумента, че е незрял или неподходящ. Посетителите и поклонниците можеха да седят в неговото присъствие толкова дълго, колкото искат, всички те поглъщайки толкова благодат, колкото могат да асимилират. Само чрез своята джнана, Махарши беше извисяващ се духовен гигант. Като правеше себе си постоянно достъпен, блясъкът на неговото величие блестеше още повече.

Макар че Пападжи бил добър организатор и ефективен ръководител, първоначално той бил недостатъчно квалифициран да поеме някои от отговорностите си в миньорския лагер. Той се оказал в положение да управлява автопарк от около сто камиона, без да притежава необходимите умения да ги поддържа и експлоатира правилно. Затова неговата фирма го изпратила в Мадурай, в крайния юг на Индия, за да се научи как да управлява тази страна на бизнеса.

Моята фирма ме изпрати в Мадурай, за да се науча как да ръководя голям брой камиони. Там имаше транспортна фирма, наречена TVS, която доставяше товари в цяла Южна Индия. Бях управлявал около сто камиона в Карнатака, транспортирайки руда до пристанището на Мангалор на западното крайбрежие. Нямахме обучени механици и дори шофьорите не бяха с подходяща квалификация. Малко хора искаха да работят в джунглата, затова просто взимахме хора, навсякъде, където можехме. Лесно можете да си представите резултата. По камионите имаше много излишно износване, тъй като автопаркът не беше управляван професионално.

Моят директор се беше срещнал с ръководителя на транспортната фирма TVS, докато бил на почивка в Кашмир. Когато споменал проблемите, които имал в джунглата с толкова много неквалифицирани хора, шефът на TVS предложил да помогне.

„Изпрати един от твоите хора в моята централа в Мадурай за интензивен едномесечен курс. Ще му покажем как управляваме нашия парк от камиони и как най-добре използваме нашите превозни средства, шофьори и механици.“

Бях избран за работата, тъй като носех цялостна отговорност за транспорта на руда до пристанищата.

По време на престоя си там отидох да видя известния храм Меенакши, който се намира в центъра на града. Меенакши е местното име на Парвати, съпругата на Шива. Отидох подтикнат от внезапен импулс, така че нямах време да взема със себе си никакви приношения на плодове. Чувствах се малко виновен, че отидох с празни ръце, но за Меенакши, богинята на храма, изглежда това нямаше значение. Когато влязох през главната порта, тя се появи пред мен, усмихна се и ми предложи да ми даде лична обиколка на храма. Аз приех и бях воден от нея да видя всички основни светилища и аспекти на храма. След това тя ме придружи до главната порта, сбогува се и изчезна.

Това не била единствената среща на Пападжи с появяващи се храмови богини. Един от старите му поклонници ми писа, че си спомня Пападжи да говори за няколко подобни срещи в Южна Индия през 50-те години. За съжаление нито той, нито Пападжи си спомниха подробностите.

През 1954 г. Пападжи имал друго необикновено видение на женско божество. Това е дълга история, която започва, когато Пападжи прочита за голям фестивал, който предстоял да се случи в Северна Индия.

Работех в Южна Индия през 1954 г., когато прочетох във вестник, че същата година трябва да се проведе Маха Кумбха Мела в Аллахабад. Кумбха Мели се провеждат на всеки дванадесет години на мястото на сливане на три реки: Ганг, Ямуна и Сарасвати. Сарасвати не съществува във физическа форма, която може да се види. Смята се, че е невидима река, която се свързва с другите две в Аллахабад под земята.

След като се проведат дванадесет цикъла на Кумбха Мела, следва Маха Кумбха Мела, или „Великата Кумбха Мела“, която се провежда на всеки 144 години. Това е фестивалът, който беше обявен във вестника. Винаги съм обичал Ганг и това беше възможност, която се случва веднъж в живота, да отида там и да се изкъпя по време на Маха Кумбха Мела. Милиони поклонници идват от цяла Индия, за да присъстват на тези мели, главно, за да се изкъпят в свещената Ганг, но и за да видят и срещнат хилядите садху и йоги, които се събират там по време на фестивала.

Взех малко отпуск от работата си и отидох на север, за да присъствам на фестивала. По време на посещението си отседнах при комисаря на Аллахабад, който беше мой стар поклонник. Като старши държавен служител в града, той играеше важна роля в организирането на мелата. Това беше огромно начинание да се организира и да се носи отговорност за него. Около осем милиона души присъстваха и на всички трябваше да се осигури храна и настаняване. Спомагателни услуги като канализация, транспорт и здравеопазване също трябваше да бъдат предоставени за това огромно множество.

Скоро след пристигането ми, комисарят, г-н Рамешвар Мишра, ме помоли да му помогна, като изпълнявам ролята на преводач за чуждестранен журналист, който беше дошъл да отразява фестивала за своя вестник. Той искаше да говори с нагите, голите садху, които прекарват по-голямата част от времето си в скитане из Хималаите. Тези хора рядко слизат масово в равнините, освен по времето на Кумбха Мели. Намерих един особено впечатляващ екземпляр, когото да интервюира: гол, намазан с пепел мъж със сплъстена коса, който ми се струваше, че е висок около 210 сантиметра.

Рамешвар Мишра и семейството му са били близки поклонници на Пападжи в продължение на много години. За първи път той ги срещнал през 1948 г. в Лакнау, когато г-н Мишра бил назначен там. Г-н Мишра скоро станал поклонник на Пападжи и го посещавал често, дори когато бил назначаван в други градове в Утар Прадеш. В началото на 50-те години Пападжи бил редовен посетител в къщата му в Алън Гандж, Аллахабад.

Събрах следните подробности за връзката на г-н Мишра с Пападжи от професор О. П. Сайял, един от поклонниците на Пападжи от Лакнау.

Аз се срещах с Рамешвар Мишра много пъти, както в Лакнау, така и в Аллахабад. Макар че беше държавен служител, който заемаше много висши длъжности в Утар Прадеш, той също така умееше пламенно и умело да напява Ведите. Слушал съм много професионални свещеници и пандити да напяват Ведите, но никога не съм срещал друг, освен Мишра, който да може да наелектризира атмосферата около себе си със силата на своето напяване. Когато той правеше напяването си, пространството около него започваше да свети с божествена светлина.

Той беше голям поклонник на Пападжи и имаше абсолютна вяра в него. Винаги когато научеше, че Пападжи е в града, той просто си взимаше отпуск от работата си и не се връщаше в службата си, докато Пападжи не си е тръгнал. Ако Пападжи му кажеше, че идва да го посети в Аллахабад, Мишра отиваше на гарата, облечен само в каупина [парче плат около слабините], и носеше кутията на Пападжи на главата си, точно като носач. Той чувстваше, че трябва да отиде при своя Гуру възможно най-гол. В онези дни, винаги когато Пападжи пътуваше някъде, той вземаше всичките си притежания в голяма метална кутия. Макар че беше високопоставен държавен служител, Мишра обичаше да се смирява пред Пападжи, като се държеше така, сякаш е просто долен носач.

Той беше чел книгите на Рамакришна Парамахамса и от тях беше възприел идеята, че трябва да се отнася с жена си, сякаш тя е Божествената Майка. В опит да овладее плътските си инстинкти, той решил да започне да я почита като богиня. Всяка сутрин, когато ставал от леглото, той правел прострация в цял ръст на пода пред жена си и напявал десет шлоки за възхвала на богинята. Не мисля, че това някога е проработило. Пападжи веднъж ми каза, че той напявал шлоките сутрин, но на следващата вечер се връщал в леглото и правел секс с нея отново.

Пападжи (отляво) с Рамешвар Мишра. Тази снимка, направена около 1948 г., е втората най-стара оцеляла фотография на Пападжи.

Спомням си един разговор, който той имаше с Пападжи в Лакнау. Той оспорваше твърдението на Пападжи, че не са необходими усилия за познаване на Себето.

„Казваш, че не са необходими никакви усилия за познаване на Себето, но за всяко постижение е необходимо някакво усилие. Ако аз съм на брега на Ганг и искам да пия едно канче с вода, трябва да потопя канчето си в реката, да го вдигна до устните си, да изпия водата и след това да я глътна. Водата няма сама да скочи в устата ми. По същия начин не мога да очаквам просветлението да се спусне върху мен внезапно, без никаква подготовка от моя страна. Ако не положа никакви усилия, то няма да дойде при мен.“

Пападжи веднага отговори: „За Ганг, за да бъде Ганг, тя трябва да бъде оградена от два бряга. Сега, ако изхвърлиш бреговете, къде е Ганг?“

Този отговор и интензивното втренчване, което го придружаваше, унищожиха всички концепции на Мишра за просветлението и как то може да бъде постигнато. Той просто гледаше Пападжи със сълзи, стичащи се по бузите му. Той беше неспособен да даде никакъв друг отговор. С този единствен отговор Пападжи му беше показал състоянието, за което той смяташе, че трябва да работи толкова усилено, за да го постигне.

Мишра също така страдаше от силни пристъпи на мигрена, но той често казваше, че в присъствието на Пападжи те просто изчезвали. Спомням си как го видях веднъж в Лакнау, легнал в къщата на Пападжи в Нархи. Той ми каза колко е щастлив да си почива в присъствието на Пападжи, защото това било единственото място на света, където никога не изпитвал главоболие.

Мишра си взе ранно пенсиониране, отчасти защото нямаше никакъв интерес към светските дела и отчасти защото искаше да бъде сам. Той обаче нямаше много щастливо пенсиониране. Към края на живота си загуби по-голямата част от парите си и в последните си години нямаше кой да се грижи за него. Накрая, Сивани, дъщерята на Пападжи, го прие при себе си и се погрижи за него в Делхи. Мисля, че той почина там, някъде в началото на 80-те години.

През 1995 г., докато още събирах и редактирах материали за тази глава, майката на Рамешвар Мишра почина в Лакнау на деветдесет и шест годишна възраст. Пападжи присъстваше на погребението й и се срещна с няколко членове на семейството, които не беше виждал от много години. На следващия ден всички те посетиха Пападжи в дома му в Индира Нагар. Когато видя Кайлаш, братът на Рамешвар Мишра, той си спомни за друг удивителен инцидент, станал през 1954 г., годината на Кумбха Мела. След като посетителите си отидоха, той разказа историята на поклонниците, които бяха с него в къщата.

Лакнау

Черните линии на картата показват железопътните линии минаващи през града. Тесните успоредни линии показват главните улици.

1. Чарбаг (жп гарата на Лакнау).

2. Нархи, базарът, в който Пападжи живее дълги години.

3. Зоопаркът на Лакнау.

4. Спортен магазин Кукредж, където Пападжи работи за кратко през 1947 г.

5. Централната поща в Лакнау.

6. Резиденцията, мястото на прочута обсада по време на индийския бунт от 1857 г.

7. Домът на родителите на Пападжи на Батлър Роуд.

8. Хотел Кларкс.

9. Индира Нагар № 20/144A: домът на Пападжи през 1990–1997 г.

10. Сатсанг Бхаван (Индира Нагар № А-306), където Пападжи дава сатсанги през 1992–1997 г.

11. Храмът Бхутнатх.

12. Храмът на Хануман, Аминабад.

13. Хотел Карлтън.

Кайлаш Мишра беше офицер във военноморския флот. Всички от семейство му имаха добра работа и добри позиции. През 1954 г. той срещнал момиче от Парси и поискал да се ожени за нея, но семейството му първоначално не искало да приеме момичето. Те били брамини и всички искали той да се ожени за браминско момиче. Накрая, той преодолял съпротивата им и ги убедил да дадат съгласието си за брака. Той си взе десетдневен отпуск и дойде в Лакнау за сватбата. Бях поканен да присъствам, защото няколко членове на семейството бяха мои поклонници. В деня на сватбата седях в къщата им с Рамешвар Мишра, сестра му, майка му и няколко други поклонници. Имахме малък сатсанг, докато течаха финалните приготовления. Кайлаш влезе в стаята, за да вземе една вървяща и говореща кукла, която някой му беше подарил. Когато видя другите членове на семейството си да седят там, вместо да работят, на лицето му се появи гневно изражение. Усещайки, че аз съм причината за бездействието на семейството му, той ми отправи гневен поглед докато излизаше от стаята.

Очите ни се срещнаха и аз отвърнах на неговия гневен поглед. При обстоятелства като тези, аз ставам огледало на емоциите на човека пред себе си. Кайлаш се спря с единия крак вътре в стаята, а другия крак отвън. Очите му продължаваха да са втренчени в моите, но цялото му тяло, включително лицето, беше внезапно парализирано. Гледахме се един друг за няколко секунди, преди да разбера, че той вече не е ядосан. Той просто беше парализиран от преживяване, което имаше. За около пет минути той остана вкоренен на мястото, с един крак вътре в стаята и един крак отвън.

Накрая аз станах и отидох да видя какво му става. Неговата продължаваща неподвижност започваше да ме тревожи. Раздрусах го опитвайки се да го изтръгна от състоянието му, но не можах да го върна към нормалното. Когато на всички ни стана ясно, че той не може да отговаря, ние го вдигнахме, пренесохме го през стаята и го сложихме на легло. Докато седях до него, той повдигна главата си, сложи я в скута ми и се вгледа с любов в очите ми. Целият му антагонизъм беше изчезнал.

Междувременно часът за сватбата наближаваше. Няколко членове на семейството дойдоха при него, за да се опитат да го убедят да стане и да се приготви, но само с голяма неохота накрая той стана и изпълни церемонията. Веднага щом свърши, той отново се върна в скута ми.

Същата нощ, вместо да консумира брака със съпругата си, той настоя да спи с мен. Отказа да ме пусне и прекара цялата нощ легнал на леглото ми, плътно прилепнал до тялото ми. Новата му съпруга, естествено, беше много разстроена. Тя направи няколко неуспешни опита да накара съпруга си да си легне с нея, но той отказа да й обърне каквото и да е внимание. Тя прекара по-голямата част от брачната си нощ, седейки на пода, плачейки.

На следващия ден Кайлаш трябваше да се върне в Бомбай. Придружих го до гарата, за да изпратя него и жена му. Въпреки че беше облечен в бялата униформа на офицер от военноморския флот, той направи прострация в цял ръст на мръсния перон и се държа за нозете ми за няколко минути. Успяхме да го качим във влака само няколко секунди преди да тръгне.

Сега Пападжи продължава разказа си за пътуването си до Аллахабад през 1954 г.:

Успях да получа двайсетдневен отпуск от работата си, защото бях натрупал почивни дни от предходния Великден и Коледа. Това ми даваше предостатъчно време да разгледам всички забележителности. Докато обикалях наоколо, видях, че всички големи ашрами и свамита имаха представители там. Те всички си бяха направили малки лагери и се опитваха да привличат посетителите да купуват техните книги или да слушат техните учения. Някои от лагерите имаха сатсанги, които продължаваха по двадесет и четири часа на ден.

В един от дните на мела се разхождах на около пет километра надолу по течението по бреговете на Ганг, защото исках да остана сам за известно време. Най-накрая стигнах до едно място, където си мислех, че ще мога да си почина за известно време в уединение. Изведнъж обаче, сякаш от нищото пред мен се появи едно момиче и падна по очи в краката ми. Когато тя не стана, аз нежно повдигнах раменете й и се огледах, за да видя дали родителите й или приятелите й не са някъде наоколо, защото тя не изглеждаше достатъчно възрастна, за да излиза сама. Изглеждаше на около седемнадесет години и индийските момичета на тази възраст не ходят сами на безлюдни места. Не можах да видя никой друг наоколо. Накрая тя се изправи. Макар че можех да видя, че е много красиво момиче, също така забелязах, че очите й бяха доста раздалечени. Бяха черни и блестящи, но не приличаха на човешки очи. Приличаха повече на рибени, отколкото на човешки.

Попитах я къде са родителите й и тя отговори, че няма такива.

Тогава попитах: „Защо ходиш тук сама? Защо не отидеш на мела, където са всички останали хора?“

Тя отговори: „Аз съм Ганг. Аз премахвам греховете на всички, които идват да се изкъпят в моите води. Слязох от небесата поради суровото въздържание, извършено от риши Бхагират, което той направи за благото на всички човешки същества. По време на тази Кумбха Мела осем милиона души се изкъпаха в моите води и измиха всичките си грехове. Какво да правя аз с всички тези грехове? Търсех истински мъдрец, в чийто крака да мога да положа всички тези грехове, но тук досега не открих никой, освен теб.

Всеки ден хиляди хора се потапят в моите води, за да се освободят от греховете си. И аз ги приемам, защото съм дала обет, че ще поемам греховете на всички, които се къпят в мен. Но не мога да ги трупам безкрайно. Трябва да намеря някой, на когото да ги дам. През последните седем дни търсих просветлен мъдрец, на когото да дам всички тези грехове, и накрая намерих теб. Докоснах краката ти, за да ти ги предам всичките.“

Погледнах я в очите, за да видя какъв вид същество бе тя наистина. Бяха красиви очи, но както вече казах, определено не бяха човешки. Докато я изучавах, открих, че мога да виждам право през нея. Тя беше достатъчно полупрозрачна, за да виждам какво има непосредствено зад нея.

Тя се обърна и тръгна обратно към реката. На брега на реката тя продължи да върви не във водата, а по повърхността й. След като направи няколко крачки по повърхността, тя бавно потъна в реката и отново стана едно с водите си.

В продължение на много часове стоях втренчен в реката и се чудех какво се бе случило. Чувствах, че съм получил голяма благословия. Колко други хора са я виждали в истинската й форма? Тя беше богиня, слязла от небесата, за да пречисти греховете на смъртните, които се къпеха във водите й, и ми се беше появила като човек, а не само като формата на реката.

Първият път, когато Пападжи ми разказа тази история, го попитах: „Може ли един джнани наистина да отнема греховете на други хора? Ти наистина ли пое греховете на всички тези хора?“

Той не отговори на втората част на въпроса, но отговори на първия въпрос, като каза: „Разбира се, че може. Това се случи с Рамана Махарши. Точно затова той толкова се разболя към края на живота си. Той поемаше кармата на хората около себе си и я преживяваше като физически болести.

Малко преди да умре, една от неговите поклоннички се приближила до него и му казала: «Бхагаван, ти винаги споделяш всичко, което идва при теб. Защо не споделиш това страдание с нас? Ако ни дадеш на всички по една малка част от него, то няма да ти влияе толкова много.»

Бхагаван се разсмял и отговорил: «А ти кой си мислиш, че ми даде това страдание първоначално?»“

Не задавах въпроса от празно любопитство. Преди няколко месеца бях сънувал сън, в който Пападжи ми се появи, погледна ме и каза: „Греховете ти са простени“.

Казах му за това, след като той ми даде отговора как Рамана Махарши страда в резултат на поемането на кармата на поклонниците.

Попитах: „Наистина ли пое греховете ми?“

„Да — каза той — Взех ги всичките.“

През 1994 г. Пападжи даде официално интервю на американски журналист, който правеше филм за „Божествената Майка в духовните традиции по света“. Един от отговорите му беше особено значим:

Въпрос: За индуса Майката има много форми. Имате ли някоя любима, за която да разкажете? Моля, разкажете история за нея в тази обичана форма.

Пападжи: Има много различни майки, но от началото моята майка беше Ганг. За мен тя не е просто река, тя е Божествената Майка. От състрадание тя е приела формата на река. Ходил съм по бреговете й от мястото на вливането й в Бенгалския залив до Утаркаши, град близо до извора й. Също така съм я виждал и в човешка физическа форма по време на Кумбха Мела през 1954 г.

След това Пападжи разказа подробно историята, която току-що описах. По време на същото интервю Пападжи отговори на няколко други въпроса за ролята и значението на Божествената Майка. Ето три от другите му отговори:

Въпрос: Кой е най-добрият начин да почитаме и да показваме нашата преданост към Божествената Майка?

Пападжи: Най-добрият начин да почиташ или да имаш преданост към Божествената Майка е да станеш неин божествен син. Това е най-добрият начин.

Въпрос: Как благодатта на Майката може да ни помогне да познаем Себето?

Пападжи: Ти се нуждаеш от благодатта на Майката или благодатта на твоя учител. Ако си получил тази благодат, ти си получил голямо благословение. Когато Божествената Майка те благослови, отвътре в теб ще възникне желанието: „Искам да бъда свободен!“ Ти няма да получиш това желание от биологичната си майка, а само от Божествената Майка, която живее вътре в теб. Тази шакти, тази Божествена Майка ти дава копнежа да погледнеш навътре в себе си, за да разбереш коя е тя, какво е тя и откъде идва. Само малцина благославя тя по този начин. Днес на този свят има шест милиарда души, но само няколко от тях са били избрани от Майката.

Въпрос: Християнството ни казва, че Мария, майката на Исус Христос, е била Божията Майка. През последните години хора по целия свят са имали видения на Майка Мария. Пример за това се случи в Босна по време на бруталната война. Откъде идват тези видения и какво е учението зад тях?

Пападжи: Тези неща могат да се случват. Видения на боговете могат да се появяват на хора с чисти умове. Виждал съм Мария във форма на видение няколко пъти. Също така видях и Исус веднъж, когато бях отседнал в Ришикеш. В онези дни някои чуждестранни мисионери редовно идваха да се срещат с мен. Разказах им за моите видения и те бяха много изненадани, че Исус и Мария са избрали да се разкрият пред мен. Един от тях дори писа за това в една от книгите си. Тези видения могат да се появят на всеки, който има чист и свят ум, и който търси или обожава Бога в определена форма.

Пападжи продължил да посещава г-н Мишра, неговият домакин при Кумбха Мела, винаги когато пътувал до Северна Индия. В следващата история Пападжи говори за друг, също толкова забележителен член на семейството му.

Г-н Мишра беше мой много стар и много скъп поклонник. За първи път се срещнах с него през 1948 г., когато той беше назначен в циментовия завод Чърк за служител по продажбите. През следващите години той беше местен на различни работни места из целия щат. Винаги когато бях в щата Утар Прадеш, се стараех да го посетя, където и да беше той.

По времето на тази история работех в Карнатака. Г-н Мишра беше магистрат в Шахджаханпур. Имах малко полагаем отпуск, затова се върнах в Лакнау с намерението да посетя семейството си. Обаче, при пристигането си в Лакнау не отидох направо в къщата си в Нархи, защото вместо това изведнъж почувствах силно желание да посетя г-н Мишра.

Отидох направо да го видя и в крайна сметка отседнах при него, защото и той, и съпругата му имаха много въпроси, на които искаха да отговоря.

Един ден, докато им говорех в хола им по различни духовни въпроси, осемгодишната им дъщеря се обърна към мен с интересна молба.

„Ти винаги говориш на родителите ми за Кришна. Днес искам да остана с теб, за да мога и аз да видя Кришна. Искам да го видя, защото много го обичам.“

Шофьорът, който щеше да я закара до училище, дойде на входната врата, за да я вземе. Тя вече малко закъсняваше за училище. Момичето отказа да тръгне, когато шофьорът я помоли да се качи в колата, затова майка й започна да й се сърди. Намесих се и я помолих да отиде на училище.

Казах: „Днес трябва да ходиш на училище. Утре ще ти покажа Кришна.“

Тя беше доволна от обещанието ми и тръгна за училище. На следващия ден тя отново ме помоли да й покажа Кришна в момента, в който трябваше да отива на училище, и аз отново й казах, че тя трябва да тръгва. Казах й, че не може да пропуска училище и че някой друг път ще й покажа Кришна. Този път тя ми се разсърди.

„Всеки ден ми казваш: «Утре, утре». Но когато утре дойде, ти не спазваш обещанието си.“

Този път казах: „Със сигурност ще ти покажа утре. Обещавам ти, че ако отидеш сега на училище, утре със сигурност ще ти Го покажа.“

На следващия ден момичето категорично отказа да ходи на училище, освен ако не й покажа Кришна. Виждах и усещах вълнението й. Тя наистина чувстваше, че е близо до това да има видение на Кришна, и наистина вярваше, че ако аз само се съглася да й помогна, Кришна ще се появи пред нея.

Баща й вече беше заминал на работата си, а майка й работеше в кухнята. Казах й да дойде в стаята ми и да затвори вратата след себе си.

„Сега — каза тя — покажи ми Кришна“.

Казах й: „Кришна стои точно пред теб в момента. Не Го ли виждаш?“

„Не — оплака се тя — не го виждам. Къде е Той? Ти обеща да ми го покажеш, но не мога да Го видя никъде.“

Опитах друг подход. „Кришна е гладен — казах аз — Той се нуждае от нещо за ядене. Какво имаш да Му предложиш?“

Тя помисли малко и после отговори: „Имам малко шоколади в училищната си чанта. Майка ми ми ги даде да ги ям в училище.“

Тя хукна към стаята си и донесе един шоколад, който майка й й беше дала.

Когато тя ми показа шоколада, аз казах: „А сега го дай на Кришна“.

„Но къде е той? — попита тя — Как мога да Му го дам, ако не Го виждам?“

Казах й, че тя първо трябва да го предложи и че ако го предложи с ръка като даване на приношение, Кришна ще се появи пред нея и ще го приеме.

Тя сложи шоколада на дланта си и протегна ръката си напред колкото може.

Изведнъж тя извика много силно: „Кришна! Не може да Го изядеш целия! И аз искам част от него!“ После тя замахна с ръка с буен жест, който ми изглеждаше така, сякаш се опитваше да плесне някого по гърдите.

„Върни ми го! — извика тя — Искам половината!“

Майка й чу вика и дотича в стаята ми да види какво се е случило.

„Скъпа, какво стана?“ — попита тя, изглеждайки много притеснена.

Дъщеря й отговори: „Виж! Кришна яде моя шоколад. Той взе целия шоколад, затова Го плеснах. След като Го ударих, Той ми върна половината. Виж мамо! Сега Той ме прегръща. Той преплита краката си с моите. Той не иска да ме остави!“

Майка й не беше впечатлена. „Лъжеш. Не виждам никой близо до теб, освен Учителя.“

„Но мамо, защо не можеш да Го видиш? Аз Го виждам толкова ясно. Той е точно пред мен!“

Когато майка й отново изрази скептицизма си, момичето каза: „Е, щом не можеш да Го видиш, ще ти нарисувам една рисунка, за да можеш да видиш как изглежда Той“.

Тя донесе хартия и кутия с цветни моливи, седна и нарисува красива рисунка на Кришна. Виждал съм много рисунки и изображения на Кришна из цяла Индия, но никога не бях виждал рисунка, която приличаше на тази, която това момиче нарисува. Не би могла да бъде нарисувана по памет, защото нямаше други рисунки, които да приличат на нейната. Това беше рисунка на две толкова красиво преплетени тела, че беше невъзможно да се види къде едното тяло свършва, а другото започва.

Пападжи е разказвал тази история няколко пъти в своите сатсанги в Лакнау.

През февруари 1994 г., един посетител му написа писмо, което просто казваше: „Можете ли да ми покажете Бога?“

Пападжи го извика отпред и разказа тази история за това как е показал Бога на това малко момиченце.

На края на историята той каза: „Знаеш ли защо това малко момиченце успя да види Бога? Това стана, защото тя беше невинна. Тя имаше непоклатимо убеждение, че Бог ще се появи пред нея, ако Му кажа. Когато имаш това убеждение, че Бог наистина стои пред теб, тогава Той физически се появява пред теб. Само твоето неверие ти пречи да го видиш.

Ти ме попита дали мога да ти покажа Бога. Казвам ти, че точно сега Той стои пред теб. Ако наистина вярваш, че Той е там, ти ще Го видиш. Сега, можеш ли да Го видиш?“

Мъжът замълча известно време, преди да каже: „Не, не мога да Го видя“.

„Погледни отново — каза Пападжи — Ако имаш тази невинност, ако имаш тази вяра, че Той е там, ти ще Го видиш. Можеш ли да Го видиш сега?“

След няколко секунди лицето на мъжа светна и той възкликна: „Мога да Го видя!“

Той падна върху нозете на Пападжи със смях и каза: „Толкова е лесно. Толкова е лесно.“

Пападжи беше толкова развеселен от случката, че избухна в неконтролируем смях. Той направи няколко опита да започне сатсанга отново, но всеки път не успяваше, защото не можеше да спре да се смее. След около десет минути смях, в който се включиха всички, Пападжи се отказа, приключи сатсанга и се прибра у дома.

По-късно същия ден Пападжи отбеляза: „Видях невинността в лицето му. Знаех, че той ще види нещо, ако просто му кажа, че Бог е пред него.“

Нещо много подобно се случило, когато Пападжи посетил Вриндаван около месец преди тази случка.

През януари 1994 г. пътувах до Делхи от Лакнау с шест поклонници. На връщане отидохме до Вриндаван и прекарахме няколко дни там в един от ашрамите. През първата ни сутрин там всички отидохме на закуска в ресторант.

Там имаше едно момче от Русия, което попита някого: „Кой е този човек седнал в колата?“

Казаха му името ми и той дойде да говори с мен. Представи се, като каза, че е дошъл във Вриндаван от Москва, за да търси Радха [съпругата на Кришна].

След закуската той ми разказа своята история.

„Отидох в Международното Общество за Кришна Съзнание в Москва и ги попитах: «Къде живее Радха?»

Те ми показаха статуята на Радха в техния храм и казаха: «Това е Радха».

Не им повярвах. За мен Радха е реален човек, а не каменна статуя.

Казах им: «Тя не ми говори. Искам да видя истинската Радха, тази, който ще ми говори.»

Те си помислиха, че съм луд. Казаха ми: «Тя не говори на никого. Това е само изображение на Радха.»

Аз не бях задоволен от едно изображение. Исках истинското нещо. Накрая, някой предложи да дойда във Вриндаван, защото понякога тя се явява на своите поклонници тук. Направих това пътуване с единствената цел да видя Радха като човек. Бях из целия Вриндаван и навсякъде, където отида, питам хората: «Къде е Радха? Искам да видя Радха. Къде е тя?» Хората тук постоянно ми казват да отида да я видя в тукашните храмове, но аз не искам да виждам статуя. Искам да видя самата Радха. Хората тук не се различават от тези в Москва. Те мислят, че Радха е просто статуя, която живее в храм.

Тогава някой ви посочи на улицата и каза, че сте човек, който е виждал Радха. Наистина ли сте виждали Радха?“

„Да — казах му — Виждал съм я много пъти.“

„Каква е връзката ви с нея?“ — попита той.

Това беше добър въпрос. Погледнах го и му отговорих: „Тя е моя съпруга“.

Този отговор го направи много щастлив. Той скочи и възкликна: „Да! Да! Вие сте човек, който наистина разбира. Това е и моята връзка с нея. Искам да видя жена си, а не някаква каменна статуя в храм. Искам да прегърна живата плът и кръв на жена си!“

После ме погледна с умоляващи очи. „Можете ли да ми покажете Радха? Не искам нищо друго на този свят. Искам само да видя Радха.“

Аз се канех да си тръгвам, затова го поканих да дойде с нас.

Казах му: „Не можем да говорим за такива неща по средата на улицата. Ела с мен в ашрама, където сме отседнали всички.“

Щом стигнахме до стаята ми, той започна да ме бомбардира с въпроси. Останах до късно, разговаряйки с него. Разговорът ни продължи до късно след полунощ.

Когато дойде време всички да си лягаме, той ми каза: „Няма да си тръгна. Мога ли да спя с теб в стаята ти? Ти си единственият човек, който наистина разбира за Радха. Ще остана с теб и няма да си тръгна.“

После той започна да изразява любовта си към Радха. „Без нея не мога нито да ям, нито да пия. Без нея не мога да спя или да се движа. Радха! Радха! Радха! Моля те, ела при мен!“

Прекъснах го, за да кажа: „Чие име напяваш? Ако някой е застанал точно пред теб, не е нужно да го викаш. Направо говориш с него директно. Радха е точно пред теб. Защо не я виждаш и не говориш с нея?“

И тогава той я видя за първи път.

Изведнъж той скочи и възкликна: „Виждам те! Виждам те!“ Падна върху тялото ми и започна да ме прегръща и целува. Той ме галеше и целуваше така, както би направил с жена си. Накрая се успокои и започна да ридае и да се тресе. Сложи главата си в скута ми и остана с мен до сутринта.

На следващия ден дойдоха някои хора да ме поканят в ашрама на Нийм Кароли Баба. Беше фестивален ден и те искаха да дойда там и да хапна. Поканих го да ни придружи и заедно си прекарахме много добре.

В края на деня той се обърна към мен и каза: „Моята мисия е изпълнена. Направих това, за което бях дошъл тук. Няма нищо повече за мен тук. Утре ще се върна в Москва и ще разкажа на всички там историята за това, как срещнах Радха в истинската й физическа форма тук, във Вриндаван.“

Не всеки, който идвал при Пападжи с молба да види Бога, получавал удовлетворяване на молбата си. Пападжи понякога разказва историята за един съдия, който дошъл при него със следната молба:

„Джанака получил просветление от Ащавакра за времето, необходимо на Джанака да преметне крака си над коня си. Казаха ми, че вие имате тази сила. Можете ли да ми дадете просветление за един миг?“

„Да — отговорил Пападжи — Но първо трябва да отидете на Хазрат Гандж [главния път в центъра на Лакнау] и да направите прострация в цял ръст на земята пред полицая, който регулира движението там. Ако направите това, гарантирам, че ще получите просветление.“

Съдията отказал. Той бил прекалено горд, за да се унижи пред нисш пътен полицай.

Пападжи понякога говори за два други случая през 50-те и 60-те години, когато отказва подобни искания, тъй като кандидатите не били достатъчно сериозни. В следващата версия той се обръща към един американец, който казал, че иска просветление, но имал само три дни, за да го получи, тъй като не можал да си вземе повече почивни дни от работата си.

Спомням си друг човек като теб, който дойде да ме види преди много години. Беше лекар. Никога не се бяхме срещали, но той по някакъв начин беше чул за мен. Този човек имаше да свърши някаква работа в една банка, която беше доста близо до къщата ми. Един от моите поклонници му бил казал, че в Нархи има човек на име Пунджаджи, който може да му покаже Бога, затова той си помислил да дойде и да ме провери.

В индийските банки винаги има голяма опашка за получаване на пари. Първо попълваш бланка за теглене и я даваш на един от служителите. След това служителят ти дава месингов жетон с номер, който показва кой по ред си на опашката.

Този лекар почука на вратата ми и каза, че е дошъл да разбере дали наистина мога да му покажа Бога. Поканих го да влезе, но той не прие, защото каза, че нямал много време.

Показа ми жетона си и каза: „Току-що дойдох от банката. В момента обработват документите ми там. Аз съм номер тринайсет на опашката. Мога да остана тук само толкова дълго, колкото е необходимо на другите дванадесет души да вземат парите си.“

Казах му: „Не можеш ли да се върнеш, след като си вземеш твоите пари? Не мога да ти покажа Бога, ако през цялото време се чудиш какво се случва в банката.“

„Не — отговори той — не мога да дойда по-късно. Поканен съм от губернатора на щата да изпея няколко бхаджани в дома му.“

Аз го отпратих го с думите: „Аз също съм зает човек. Нямам време да ти покажа Бога, ако ти нямаш време да стоиш тук.“

Това не беше изолиран случай. Дойдоха и други хора, искащи незабавни резултати, по време, което те си изберат.

Едно момче, което познавах, учеше медицина тук, в Лакнау. Той беше студент в трета година в курса за Бакалавър по медицина и хирургия. Няколко пъти ми беше казвал, че иска да види Бога.

Казах му: „Първо завърши образованието си. След това, когато вече нямаш изпити, за които да учиш, ще ти покажа Бога.“

Не исках той да стане прекалено обсебен от духовните въпроси докато беше още в колежа, защото знаех, че това може да повлияе неблагоприятно върху кариерата му.

Тогава си помислих: „След като се дипломира, той ще бъде зает с пациентите си, със своите родители. Защо да отлагам?“

Затова му казах: „Ще ти покажа Рам. Ще ти покажа Бога и ще го направя утре. Ела в 6 ч. сутринта и обещавам, че ще ти покажа Бога.“

На следващата сутрин той пристигна в точния час. Помолих го да влезе и да затвори вратата след себе си, защото не исках никой да ни смущава. Докато затваряше вратата, някой на улицата извика името му.

Това момче каза: „Това звучи като брат ми. Сигурно е нещо важно, за да ме последва тук. Трябва да изляза и да разбера какво иска.“

Чух разговора, който последва.

„Някакви хора от друг град са дошли да се срещнат с нас относно предложение за брак. Те чакат у нас. Ти трябва да си там, защото искаме да участваш в дискусиите. Не можеш да останеш тук. Всички чакаме теб, за да започнем преговорите.“

Тук в Индия семейството на булката отива при семейството на младоженеца, за да започнат дискусии за брак. Самата булка не идва. Родителите идват и преговарят от нейно име. Ако дискусиите са плодотворни, семейството на младоженеца ще си уговори среща, за да отиде и да провери булката.

Момчето ми каза: „Трябва да тръгвам сега. Това е важна семейна работа, която не може да започне без мен. Ще се върна веднага щом мога.“

Чаках го цяла сутрин, но той се върна едва след обяд.

„Съжалявам, че закъснях — каза той — но хората останаха цяла сутрин. После, понеже беше обяд, трябваше да им дадем обяд. Сега те си отидоха, можем да продължим с нашата работа.“

Отказах да го пусна. Застанах на прага и казах: „Един шанс ти беше даден. Няма да получиш друг. Ти би могъл да отложиш дискусиите си за няколко часа, ако наистина беше сериозен относно това, да видиш Бога. И даже ако си бяха тръгнали без те видят, има много други булки, които си търсят съпрузи. Предложих ти твоя шанс в 6 ч. тази сутрин, но ти го отхвърли, защото си мислеше, че семейните ти дела са по-важни от това да видиш Бога. Няма да получиш друг шанс.“

Когато дойде единственият ти шанс, трябва да го използваш, каквато и да е цената. Може да не получиш друг шанс.

По-рано в тази глава започнах поредица от истории за Кришна с разказ за това, как Пападжи е накарал дъщерята на Рамешвар Мишра да види Бога в спалнята му. Ще продължа с някои други истории за нея, които демонстрират интензивната бхакти, която тя имала към Пападжи:

Бях в Юга и работех, когато получих съобщение от Рамешвар Мишра, в което се казваше, че той е получил едномесечен отпуск и че иска да прекара известно време с мен във Варанаси. Аз също си взех малко отпуск и отидох да го видя.

След като прекарах няколко дни с него и семейството му, казах: „Тъй като съм в Севера, трябва да отида в Лакнау да видя жена си и децата си. Моля да ме извините, но не мога да прекарам цялото си време тук.“

Г-н Мишра ме убеди да остана още малко, като каза: „Следващата неделя ние всички се връщаме в Аллахабад. Това е на път за Лакнау. Ако дойдеш с нас, можеш да останеш в нашата къща и след това да отидеш в Лакнау по-късно.“

Съгласих се и прекарахме няколко допълнителни дни заедно в Аллахабад. По това време дъщерята на г-н Мишра беше станала толкова привързана към мен, че настояваше да спи в стаята ми. Когато чу, че планирам да пътувам до Лакнау без нея, тя намери въже и завърза нозете ми за леглото, за да не мога да си тръгна. При друг случай, когато я носех на раменете си, тя ме ухапа и се разсмя.

Семейството й беше шокирано и се опита да я накаже, но тя каза: „Вие не разбирате. Обичам го толкова много, че понякога имам нужда да го опитам. Когато дойде импулсът, не мога да се спра. Трябва да го ухапя.“

Всяка сутрин по време на престоя ми там я водех до Тривени, мястото на сливане на реките Ганг, Ямуна и Сарасвати. След като се изкъпеше там, тя намазваше кал по цялото си тяло и седеше в медитация с часове. В 13 ч. трябваше да й напомня за обяда и да я заведа обратно в къщата. Ако не го направех, тя щеше да седи там по цял ден.

Следващата случка се случила малко преди тази, за която Пападжи току-що спомена:

По време на един от престоите ми при Рамешвар Мишра той ме попита дали бих желал да се срещна с някои учени от университета в Аллахабад. Самият г-н Мишра беше завършил този университет и искаше да ме запознае с някои от хората, които още познаваше там. Съгласих се и насрочихме среща за следващата неделя. Главният гост трябваше да бъде професор Рой, ръководител на катедрата по философия. Той ни беше информирал предварително, че ще доведе със себе си около десет свои студенти-изследователи. Всички те пристигнаха около 17 ч. и бяха направени нужните приготовления да бъдат настанени и да им се предложат напитки.

Винаги когато посещавах тази къща, осемгодишната дъщеря на г-н Мишра винаги искаше да бъде до мен, затова тя седна близо до мен по време на срещата. Професорът започна да ми задава въпроси, като ги въведе със забележката, че не бил получил задоволителни отговори на нито едно от тези запитвания, когато ги бил поставил в един ашрам в Аллахабад, където бил отседнал Шанкарачария.

Исках да му отговоря на английски, защото той не говореше хинди много добре, но това момиче ми заповяда да говоря на хинди, защото изобщо не разбира английски. Професорът помоли баща й да я изведе от стаята, защото тя го смущава и му пречи да говори с мен, но тя настоя да остане близо до мен, като заяви, че при никакви обстоятелства няма да излезе.

Не исках нито момичето, нито професорът да са недоволни, затова казах на професор Рой „Това момиче ще отговори на вашите въпроси, след като ги кажа на хинди.“

Тя ме погледна и протестира: „Но аз не говоря английски!“

Погледнах я и повелително казах: „Когато говориш, ще говориш на английски“.

Професор Рой започна да задава въпросите си на английски. Отговарях на хинди, за да е доволно момичето. Тогава, за голямо изумление на всички, тя започна да ги превежда на перфектен английски. Тя беше ясна, красноречива и се изразяваше добре. Професор Рой често използваше думата „знание“, за да опише определена умствена функция. В отговорите си момичето използваше думата „учене“, когато говореше за същото нещо. Професорът възрази срещу използването на тази дума от нея, като каза, че думата му е по-подходяща за идеята, която се опитва да изрази. Накрая беше направена справка в Оксфордския речник и се установи, че нейното използване е по-точно.

Вестта за нейната способност скоро се разпространи из целия град. Хора започнаха да идват при нея, защото се говореше, че тя може да даде отговор на всеки въпрос.

Един санясин дойде при нея и попита: „Кой говори, когато отговаряш на тези въпроси?“

„Моят Гуруджи“ — отговори тя.

„И къде пребивава твоят Гуруджи?“ — попита санясинът.

„В Сърцето“ — отговори тя.

„А къде е Сърцето ти?“ — попита той.

Тя посочи гърдите ми и каза: „Моето Сърце е Сърцето на Гуруджи. Когато говоря, неговото Сърце е, което говори.“

Санясинът направи прострация пред нея и каза: „Сега разбирам какъв е този феномен“.

Това момиче, което нищо не знаеше за философия или английски, беше дало на учения професор и на този санясин практически урок за силата на Гуру бхакти.

След като останах известно време със семейство Мишра, си тръгнах, защото трябваше да се върна в Лакнау, за да видя жена си и децата си.

През целите 50-те години Пападжи периодично се връщал в Северна Индия, за да види семейството си и старите си поклонници. Тъй като условията за живот в миньорските лагери били много примитивни, Пападжи чувствал, че за семейството му ще е по-добре да си остане в Лакнау. Децата му завършили своето образование там и по-късно и двете учили в университета в Лакнау.

Пападжи подновявал своите сатсанги при тези посещения. Един от тях, записан от Свами Абхишиктананда в края на 50-те години и отпечатан в „Тайната на Аруначала“, дава представа за неговия директен и без глупости стил на действане.

Почти всяка година той отиваше в Лакнау, за да види семейството си, а също и многобройните приятели, които очакваха с нетърпение неговото идване. Малката му стая на практика винаги беше препълнена с хора…

Той никога не угаждаше на посетителите си… Беше най-строг към тези, които по негово мнение подвеждаха хората, като ги оставяха в застоя на външните религиозни практики, макар че практиките можеха да са толкова утешителни за ученика, колкото да са често доходоносни за така наречения гуру.

Една вечер известен лекар спря колата си в тясната алея, която минаваше покрай къщата му.

„Казват ми, сър, че вие сте притежателят на сидхи [духовни сили]. Така ли е? Искам да видя Бога; можете ли да ми помогнете да направя това?“

„Защо не?“ — хладнокръвно отговори Харилал.

„Тогава…?“

„Тогава, ако честно сте взели решение, можем да видим какво да направим. Но ще ви помоля първо да го обмислите много сериозно. Това не е незначителен въпрос и може да ви отведе много по-далеч, отколкото предполагате.“

„Няма значение. Не е нужно да се притеснявате. — Тогава, с многозначителна усмивка, той добави — Знайте, че съм напълно способен да платя за това.“

„Наистина ли? — попита Харилал — В такъв случай нека сложим картите си на масата и да говорим по работа.“

„Колко искате?“ И като каза това, посетителят извади чековата си книжка от джоба си и я сложи на масата.

„Колко сте готови да платите?“ — беше студеният отговор на Харилал.

„Ако поискате от мен един лакх [сто хиляди], тогава веднага бих ви написал чек за тази сума.“

„Наистина ли бихте могли да похарчите един лакх за тази работа? Няма ли това да ви вкара в затруднение? Помислете малко повече по въпроса, преди да вземете решение. В груби сметки какво е имотното ви състояние?“

Господинът започна да пресмята. Имоти, къща, ценни книжа, банкови сметки; сумарно той разполагаше с между шестдесет и пет и седемдесет лакха.

„Разбирам — мрачно каза Харилал. — Вие случайно подигравате ли ми се? Казвате, че искате да видите Бога, че това е вашето върховно желание и т.н. И сте готови да се откажете за тази цел само от една шестдесет и петата част от вашите притежания. Не можете така пренебрежително да се отнасяте с Бога! Накарахте ме да губя вашето време, както и моето. Няма смисъл да оставате и миг повече. Лека нощ!“

Работата на Пападжи в държавната гора Видяраня приключила след две години. След като станал нещо като експерт в създаването и ръководенето на минни лагери в отдалечени места, неговата фирма го изпратила на други места в Карнатака, за да върши подобна работа. Когато помолих Пападжи за списък на всички места, на които е работил през 50-те и 60-те години, той ми написа следния списък:

Трябваше да работя на много места за миннодобивната фирма:

в Лагер М. Г. за желязна руда;

в Хабегегуда за манганова руда, и двете в област Тумкур;

в Читрадурга за манганова и желязна руда;

в Халиял за манганова руда;

в мини Ваджра за манганова руда;

в Срингери за цианидова руда;

в Анмод, Гоа, за желязна руда;

в Касъл Рок, за манганова руда;

в Дхармастала;

в Кудремукх за желязна руда.

Периодът на работа е от 1953 до 1966 г.

Повечето от тези места са в северната или западната част на Карнатака.

След като Пападжи натрупал повече опит в миньорския бизнес, фирмата му го назначила да ръководи няколко лагера. Той пътувал от един лагер до друг, за да ръководи работата на всяко място и от време на време проверявал нови райони, където неговите работодатели се интересували от проучване или добив. През всички тези години той бил базиран в Чикмагалур, малък град в западна Карнатака. Той имал офис там, но прекарвал по-голямата част от времето си на път, инспектирайки мини или организирайки превоза на руда в близкото пристанище Мангалор на западното крайбрежие. За известно време той бил отседнал при местно семейство там, един от чийто членове, Шри М. Пани, има топли спомени от посещенията на Пападжи.

Шри Пунджаджи прекара много години като член на нашето семейство в Чикмагалур. Тъй като бях представител на TVS за техните колетни услуги, прекарвах повечето време в склада им. Имах възможност да бъда в компанията на Шри Пунджаджи само когато се хранехме заедно. Съпругата ми и снаха ми много обичаха да приготвят северноиндийски ястия под ръководството на Шри Пунджаджи. Беше толкова забавно, готвенето се превърна в забавление, а не ежедневна работа. Ние все още приготвяме тези ястия дори сега, и когато го правим, си спомняме времената, когато те бяха приготвени за първи път от Шри Пунджаджи. Той обичаше компанията на децата на брат ми, всички на възраст под дванадесет години. В негово присъствие никой от нас никога не осъзнаваше минаването на времето.

Посетители често идваха да видят Шри Пунджаджи. Обикновено те сядаха мълчаливо пред него в продължение на часове. Той рядко говореше. Понякога, ако нямаше работа за вършене и никой не го посещаваше, той отиваше на дълга разходка в покрайнините на града.

Ние станахме толкова привързани към неговото присъствие и компания, че ни омръзваше, когато той трябваше да заминава за дни в Мангалор, за да организира превоза на руда. Той ни изпращаше съобщения чрез нашите шофьори на камиони, които имаха работа там. В къщата наставаше голямо въодушевление, когато най-накрая получавахме съобщението, че той се готви да се върне у дома.

По едно време през този период решихме да потърсим нова къща. Ние споделяхме тази, в който живеехме, и всички чувствахме, че е време да се преместим на наше собствено място. През деня разглеждахме всички различни къщи, които бяха привлекли нашето внимание. Ако някоя от тях изглеждаше подходяща, казвахме на Шри Пунджаджи вечерта.

Неизменно той казваше „Покажете ми къщата“ и ние го завеждахме да я види.

Първоначално той беше много обезкуражаващ. Оглеждаше къщата, но не по обичайния начин. Вместо това, той по някакъв начин се настройваше към вибрациите, натрупани там от предишните собственици.

„Не вземайте тази — казваше той — Тухлите плачат. Лоши неща са се случвали тук. Това няма да е добра къща за живеене.“

Той направи подобни коментари пред всичките първи няколко къщи, до които го заведохме. Най-накрая намерихме една, която получи одобрението му.

„Това е мястото за вас! — извика той — Това е много добра къща. Тухлите тук пеят «Рам! Рам!» Много хоми [ведически ритуали] и бхаджани са се провеждали тук. Преместете се в тази къща. Има много добра атмосфера.“

Една от задачите му беше да следи за благосъстоянието на работниците. Той ръководеше условията на живот и труд в мините и полагаше изключителни усилия, за да гарантира, че за работниците му се грижат подобаващо. Веднъж, в деня за заплати, той извървя много километри до хълмовете Бабабудин, за да плати на общи работници, които вършеха някаква работа за него там. Би могъл да отиде на следващия ден, когато дъждовете щяха да утихнат, но това би означавало да кара работниците да чакат парите си. При завръщането си той бе хванал тежка настинка, което не беше изненадващо. Беше прекарал целия ден, вървейки в дъжда. След няколко минути в дома ни изстинката изчезна и той отново стана съвсем нормален.

Когато го попитах как е успял да се възстанови толкова бързо, той се засмя и отговори: „Господ Шива се появи и намаза челото ми с вибхути. В момента, в който ме докосна, изстинката ми изчезна.“

Понякога изглеждаше, че той не обръща внимание на тялото си и на това, което прави то. Веднъж го гледах как пъха шепи люти чушки в устата си и ги дъвче разсеяно. Чудех се на способността му да яде така, без да си изгори устата. Когато му споменах това, той изведнъж осъзна какво прави. Изплю останалите люти чушки и поиска вода, за да потуши огъня в устата си. Докато не му напомних какво прави, той напълно не осъзнаваше тялото си и усещането за парене, което устата му сигурно е подавала.

Винаги беше забавно да си около него. Той рядко приемаше нещо на сериозно, и винаги се шегуваше, но шегите му често криеха в себе си сериозно послание. Синът на брат ми, например, който тогава беше на около пет години, чуваше призива за молитва от местната джамия. Той подхвана думите и започна да ги пее в къщата.

Пунджаджи го чу и каза на шега: „Ти призоваваш мюсюлмански Бог, но ако той се появи, ще има проблем. Стаята ви за пуджа е пълна с индуски Богове. Ако този Бог, когото призоваваш, изведнъж се появи в стаята ви за пуджа, там ще започне голяма битка. Ако искаш мир в дома си, по-добре се придържай към Боговете, които вече имаш.“

Боговете бяха много реални за него; те не бяха просто снимки или идоли в стая за пуджа. Те често се появяваха пред него и говореха. Спомням си как един ден седях с него, докато той описваше преживяванията си в храма Махалакшми в Гоа и храма Мангала Деви в Мангалор. На всяко място Богинята се явявала пред него и говорела с часове.

Когато Пападжи се връщал от Мангалор при едно от редовните си пътувания, той имал едно изключително избягване на катастрофа.

Бях отишъл да натоваря кораб в пристанището на Мангалор. Цял ден контролирах товаренето на рудата в люковете. Трябваше да съм там, за да подсигуря, че всичката руда е натоварена и документите са изготвени правилно. След натоварването на кораба моята фирма получаваше деветдесет процента от стойността на рудата в брой. Останалите десет процента биваха изпращани в нашата банка след анализ на рудата. Трябваше да остана там в този конкретен ден, защото директорът ми изрично ме помоли да остана там, за да мога да получа чека за деветдесет процента от рудата веднага след натоварването на кораба. Той искаше да му донеса парите в Бангалор на следващия ден.

Работата не приключи преди 21:00 ч. Бях имал дълъг, уморителен ден без почивка и без храна. Капитанът на кораба ми беше предложил някаква храна, но аз отказах, защото съдържаше месо. Знаех, че ако трябва да стигна до Бангалор навреме, трябва да напусна Мангалор веднага и да шофирам цяла нощ. Това не беше работа, която особено ми харесваше. Бях гладен и изморен, но нямаше да мога да ям или спя, докато не изминех стотици километри през нощта.

Пътят над западната част на планината Гати се издига на около 900 метра над морското равнище. Беше труден път за шофиране дори през деня, защото трябваше да се преодолеят дванадесет трудни v-образни завоя. В онези дни имаше опасност и от дивите слонове, които все още бродеха из горите. Беше известно, че на няколко пъти тези слонове са атакували преминаващи камиони и са ги изтласквали от пътя в долината долу. Това беше път, по който човек трябваше да бъде особено бдителен и внимателен.

Непосредствената ми цел беше един денонощен хотел от другата страна на планината. Чувствах, че ако успея да стигна толкова далеч през нощта, ще мога да си почина, да хапна и да спя там няколко часа, преди да продължа сутринта към Бангалор.

Скоро след като започнах шофирането, трябва да съм заспал, защото следващото нещо, което си спомням, беше, че се събудих с глава върху волана. Чувствах се напълно буден, сякаш току-що бях спал добре няколко часа. Огледах се наоколо, за да видя къде се намирам и с изумление установих, че вече съм от другата страна на планината. Трябва да съм шофирал цяла нощ, докато съм спял. Бях преодолял всичките дванадесет v-образни завоя, без дори да осъзнавам, че шофирам. Когато претърсих паметта си, можех да си спомня само шофирането на първите няколко километра от Мангалор.

Хотелът, който целях, беше съвсем близо. Отидох там, изпих две чаши кафе и след това изминах останалите 160 километра до Бангалор, за да доставя чека на моя директор. След това отидох в хотел, взех си душ и се опитах да поспя, но тялото ми нямаше нужда от това. Тялото ми беше получило всичкия сън, който му беше необходим, докато шофирах през планината.

Кой беше шофирал джипа? Кой беше управлявал колата през v-образните завои? Дори през деня това бяха трудни пътища за шофиране. От едната страна имаше планини; от другата, дълбоки долини. А самият път беше широк само около шест метра. Днес, когато си спомня за този инцидент, косата ми настръхва. Ако аз наистина бях заспал, със сигурност щях да умра. И така, кой беше карал джипа?

Мислил съм си за този инцидент много пъти. Единственият отговор, който мога да си дам, е, че оцелях по Божия милост. Някаква сила се е грижила за мен тази нощ, защото ми е било предопределено да живея. Бил съм предопределен да бъда представител на тази сила, затова не ми е било позволено да умра. Оцелях, защото тази сила се е нуждаела от това тяло, за да върши работата си.

Друг инцидент, при който колата на Пападжи наистина претърпяла злополука, му причинил много повече проблеми.

Веднъж пътувах с джипа си от мина Ваджра до Чикмагалур, когато момиче на около тринадесет години изведнъж изтича да пресече пътя. Нямаше време за предприемане на действия за избягване. Моят шофьор се блъсна право в нея и я уби. Местните селяни се втурнаха към нас с тояги в ръце. Изглеждаше така, сякаш искат да убият шофьора ми, затова му казах да продължи да кара, за да избегне нападението. В следващия град, в който отидохме, докладвах за инцидента на местната полиция. Семейството на мъртвото момиче също дойде в полицейското управление и каза, че моят шофьор умишлено е прегазил дъщеря им. Полицията повярва на тяхната версия, арестува шофьора ми и го вкара в местния затвор. Всички селяни дойдоха в затвора, за да оплакват мъртвото момиче и да добавят оплакванията си към всички тези, които полицията вече бе получила. Полицията ме върна на мястото на злополуката и записа показанията на всички. Въз основа на тези доклади беше депозиран Първи информационен доклад. Отговорният полицай конфискува джипа ми и ми каза, че ще задържи шофьора ми в ареста, докато делото не отиде в съда.

Знаех, че шофьорът ми не е виновен, затова при първата възможност подписах гаранция от 15 000 рупии, за да го измъкна от затвора. Трябваше също да поема ангажимента да го доведа в съда в деня на процеса или да платя 15 000 рупии.

Мините в Хабегегуда и М.Г., споменати на 197 стр., са били в област Тимкур. Мината във Ваджра е била в област Читрадурга. Никое от тези места не е било близо до селища, достатъчно големи, за да се посочат на карта.

Шофьорът, който се страхуваше, че може да бъде пратен за години в затвора ако бъде осъден, избяга при семейството си в Керала и не се яви на насрочения ден на съдебното дело. Бях наел адвокат на име Рамдас Айенгар, който убеди съдията да ми даде време да доведа шофьора в съда. Съдията ми даде седем дни да доведа укриващия се подсъдим.

Веднага изпратих човек в дома му в Керала, за да го върне за съдебното дело, но той не можа да бъде намерен. Съпругата му твърдяла, че не го е виждала повече от година. Мъжът вероятно се криеше там на юг, страхувайки се да се върне и да се изправи пред възможността да влезе в затвора.

Подадох молба за още седем дни удължаване, за да започна по-щателно търсене и съдията беше така любезен да ми го разреши. Той обаче ме предупреди, че това е последното удължаване.

„Ако не можете да представите шофьора на следващото насрочено заседание — ми каза той — ще трябва да платите 15 000 рупии на съда“.

Когато второто ми търсене също се провали, аз се примирих да се върна в съда и да помоля за разрешение да погася дълга си на вноски. Заплатата ми тогава не беше много висока. Надявах се, че ще успея да убедя съдията да ми позволи да изплащам дълга си с размер на вноските не повече от 200 рупии на месец. Тъй като имах жена и деца, които да издържам, не мислех, че мога да отделям повече от това всеки месец. Даже при такава вноска щеше да ми отнеме години, за да изплатя дълга.

Рамдас Айенгар ми каза, че не може да се яви лично за мен в деня на изслушването, тъй като имал уговорена среща на друго място, но предаде делото на някой, за когото каза, че е негов надежден приятел. Той ме увери, че този човек ще може да убеди съдията да ми даде лесен план за вноски по дълга.

Отидох в съда на уговорената дата, но не можах да намеря адвоката си никъде. Претърсих сградата, но той не беше там. В крайна сметка разбрах, че той е бил принуден да присъства на друго дело в друг съд и че не е имал време да ме информира. Това беше много неприятно. Не исках да вкарвам съдията в лошо настроение, защото трябваше да го убедя да бъде снизходителен към мен.

Точно преди да се гледа делото ми срещнах друг адвокат, който ми беше познат. Веднъж той ме беше посетил за кратко в къщата ми, за да поговорим за разликата между бхакти и джнана. Бях изчистил съмненията му в този случай, затова си помислих, че той може да пожелае да ми помогне с моя проблем. Изтичах до него и му обясних, че имам спешна нужда от адвокат, който да убеди съдията да ми позволи да изплащам дълговете си на лесни вноски. Моят приятел, който се казваше Т. Ситарамая, се съгласи да поеме случая срещу 100 рупии. Съгласих се и му платих сумата предварително. Бях донесъл малко пари със себе си, защото знаех, че каквото и да се случи, съдът ще поиска някакви пари от мен. Набързо дадох на г-н Ситарамая резюме на делото, докато влизахме в съда за изслушването.

Когато извикаха името ми, адвокатът ми обясни на съдията, че е бил нает само преди няколко минути и че ще му трябват няколко часа, за да проучи документите. Той обясни, че другият адвокат, когото бях ангажирал, не се е явил, защото е бил повикан да присъства на друго дело в Майсор. Съдията уважи молбата му и заседанието беше отложено за по-късно същия ден.

Докато изчаквахме отложеното заседание казах на г-н Ситарамая: „Трябва да бъдете много учтиви със съдията. Аз не съм богат човек. Опитайте се да го убедите, че мога да си позволя да плащам само по 50 рупии на месец. Бъдете много извинителни, защото той може да определи размера на вноската на всяко ниво, което си хареса.“

Адвокатът разгледа накратко документите и каза, че може да се справи с делото много успешно.

След няколко часа, когато беше извикано моето име, г-н Ситарамая се изправи да говори, но вместо да поиска снизходителност, той започна да напада съда и съдията.

„Клиентът ми ще ви съди — започна той — Вие сте го тормозили ненужно. На няколко пъти сте го принуждавали да присъства на този съд. Вие нямате право да го призовавате тук. Вие сте губили времето му, затова го посъветвах да предприеме съдебни действия срещу вас.“

Духът ми потъна. С такъв адвокат ще имам късмет, ако завърша деня извън затвора. Г-н Ситарамая беше добре известен с ексцентричното си поведение в съда, но никога не съм предполагал, че умишлено ще саботира дело като това.

Той продължи: „Тук имам облигацията, която моят клиент е подписал. Тя гласи, че моят клиент ще плати 15 000 рупии на правителството на Махараджата на Майсор, ако не успее да представи шофьора си в съда. Този съд провежда делата на правителството на Индия, а не делата на Махараджата на Майсор. Вие нямате никакви правомощия да призовавате този човек тук и нямате право да го карате да плати дори един пай [една стотна от рупията].“

Г-н Ситарамая показа документите за гаранция на съдията и на прокурора. Имаше известна дискусия, но накрая те трябваше да се съгласят с него. Това, което се бе случило, бе следното: преди Независимостта областта, в който се намирах, принадлежеше на Махараджата на Майсор и беше управлявана от него. След обявяването на Независимостта щатът Майсор беше включен в новата независима държава Индия и махараджата престана да има каквато и да е власт там. Обаче имаше един преходен период, през който новото щатско правителство използваше законовите бланки на щата Майсор, защото още не беше получило свои. През този период съдебният служител зачеркваше „Махараджата на Майсор“ от горната част на страницата и го заменяше с „Правителство на Индия“. Служителят, който беше изготвил гаранцията ми, беше забравил да го направи, така че финансовото ми задължение беше към несъществуващия щат Майсор, а не към правителството на Индия.

Тъй като щатът Майсор вече не съществуваше, и съдията, и прокурорът накрая се съгласиха, че не мога да бъда принуден да плащам парите на никого.

Делото беше прекратено.

Когато Рамдас, моят първоначален адвокат, се върна от Майсор, му разказах какво се бе случило. Той се извини, че той сам не бе забелязал това. Ако той се беше явил в съда от мое име, щях да прекарам остатъка от трудовия си живот, опитвайки се да изплатя този дълг.

По време на трудовата си кариера в Южна Индия Пападжи се срещнал с няколко души, които са били считани за велики светци. Срещата му със садхуто близо до Кришнагири вече бе описана. Той също така имал кратка среща със Свами Нитянанда, с когото преди това се е срещал, когато е работил в Бомбай в началото на 30-те години. През 50-те години Свами Нитянанда живеел в северна Керала. След едно от бизнес пътуванията си до Мангалор, Пападжи слязъл до северна Керала, за да види Нитянанда отново. Не съм го чувал да разказва за тази втора среща, но понякога е казвал, че свамито е бил много почитан в Керала и Южна Карнатака по това време и че много хора са имали неговия портрет в домовете си. Няколко души казали на Пападжи, че са станали много богати в резултат на получаването на благословиите на свамито.

Пападжи говори с по-голяма охота за някои от другите срещи, които е имал през този период.

Свами Абхишиктананда ми беше казал за този свами, наречен Гнанананда, който живеел в Тирукойлур. Това е град на десетина километра от Тируванамалай. Абхишиктананда имаше много високо мнение за него и даже написа книга за него. На една от срещите ни той предложи, че може да ми е интересно да го видя. За Гнанананда се смяташе, че е на 150 години, и хората, които са го познавали от петдесет или шестдесет години, казвали, че той изобщо не е остарял през този период. Отидох да го видя и открих, че е дебел, весел, стар мъж, пълен с енергия и добро настроение.

„Какво искаш?“ — попита той, когато се приближих до него.

„Нищо — казах аз — Просто дойдох за твоя даршан. Дойдох да те видя, защото един мой приятел ми предложи, че може да ми хареса да те посетя.“

„Много добре — каза той — Харесвам хора, които не искат нищо. Ела и седни до мен.“

Следващият човек, който пристигна, беше търговец на диаманти от Хайдерабад, придружен от съпругата си. Жена му имаше бижута, висящи от всички части на тялото й.

„А вие какво искате?“ — попита той.

„Искаме син — каза той — Можете ли да ни помогнете?“

„Разбира се! — каза Гнанананда, извика помощника си и каза — Провери склада и виж дали имаме някакви синове на склад. Ако имаме някои излишни, дай един на тази двойка.“

Той беше приятен старец, който се шегуваше с всички. Много го харесах.

Няколко години по-късно срещнах друг човек, който имаше репутацията на велик светец. Пътувах за Бомбай, за да се погрижа за някои превозни работи там. Субрамания Айер, мой приятел, който работеше като комисар в Отдела за акцизи в Бомбай, ми беше предложил по пътя да се отбия в Пуна, за да се срещна с неговия Гуру, която беше жена на име Амаду Амма. Беше ми казал някои интересни неща за нея, така че взех адреса и отидох да я търся в Пуна. Намерих я да дава сатсанг в голяма обществена зала на горния етаж. Стотици хора бяха там. Не исках да говоря с нея; просто исках да гледам какво се случва от задната част на залата.

Субрамания ми беше казал, че тя е поклонничка на Ширди Сай Баба и че по някакъв начин тя е канал за неговата сила и благодат. Съдейки по броя на хората, дошли да я видят, тя със сигурност беше много популярна.

След няколко минути един мъж дойде при мен и каза: „Амма иска да ви види. Тя иска да се срещне с вас.“

„Не мисля, че тя иска мен — казах аз — Аз не съм от нейните поклонници. Аз съм на път за Бомбай, за да свърша някои превозни работи. Тя сигурно търси някой друг.“

„Не — каза той — Тя даде много точно описание за вас и ми каза къде ще стоите. Никой друг не отговаря на описанието.“

Събух обувките си и станах, за да се срещна с нея. Тя седеше на пейка в предната част на залата и поздравяваше хората един по един, когато се приближаваха към нея. На стената зад нея имаше голям портрет на Сай Баба. Тя ме посрещна и ме накара да седна на пейката до нея.

Тя каза на един от своите придружители: „Този човек има същия вид сила като мен, но даже повече. Усетих я веднага щом той влезе в залата. Той трябва да е велик човек. Днес, всички могат да поздравяват него вместо мен.“

Не исках да седя там и да бъда център на внимание, но те ме принудиха да остана. Тя накара всички поклонници, които се приближаваха до нея, да направят прострация на мен, казвайки, че съм велика душа, която е дошла да благослови нейния сатсанг. Сякаш нямаше край опашката от хора, които чакаха да поднесат своите поздрави.

След известно време казах: „Един от вашите поклонници, Субрамания Айер, ми разказа за вас. Не дойдох тук с намерението да стоя дълго време. Шофьорът ми е отвън и имам работа в Бомбай. Не мога да остана тук цяла вечер.“

Тя не искаше да ме чуе. Трябваше да поздравя всички в нейния сатсанг, един по един. След това тя настоя да вечерям с нея. Когато вечерята приключи, беше почти 1 ч. през нощта.

„Не можеш да си тръгнеш сега — каза тя — Посред нощ е. Преспи тук и продължи към Бомбай утре сутринта.“

В крайна сметка прекарах нощта в нейния център. На следващата сутрин аз избягах, като й казах, че ще дойда да я видя отново, след като приключа работата си по превоза в Бомбай. Изпълних обещанието си. На връщане я взех и я заведох на екскурзия до Юга. Тя беше много гостоприемна към мен, затова си взех няколко дни отпуска и й показах Мадрас и Раманасрамам.

Няколко години по-късно попитах Субрамания какво се е случило с нея, тъй като отдавна не бях получавал новини. Той ми каза, че тя е изчезнала мистериозно. Влязла в храм на река Кришна и просто изчезнала. Никой никога повече не я видял.

В края на 50-те години, когато бях базиран в Чикмагалур, срещнах друг поклонник на тази жена. Той се казваше Сай Нараян и известно време е бил неин готвач. Намерих го, защото един мой приятел търсеше чудодейно лекарство за единствения си син. Този приятел, който самият беше лекар, имаше син с медицински нелечим мозъчен проблем. Момчето беше на около шестнадесет години, но беше бавноразвиващо се. На практика мозъкът му изобщо не се беше развил. Той имаше само интелектуалните способности на малко дете.

Моят приятел чул за Сай Нараян, защото беше известен с това, че можел да материализира предмети, по почти същия начин, по който Сатя Сай Баба се смята, че го прави в наши дни. Любимият му трик бил да материализира малки статуи на който и да е индуски бог, който неговите поклонници обожавали. Отидох заедно с моя приятел, доктора, да видя какво прави този човек.

Когато се приближихме до него, Сай Нараян каза: „Кой е любимият ви бог? Кого искате да ви материализирам?“

Хората преди нас молеха за статуи на Рам, Кришна и Шива, и на всички желанието им биваше изпълнено. Не бях достатъчно близо, за да видя дали той мами или не, но поклонниците, които бяха точно пред него, определено мислеха, че той материализира статуите, вместо да ги вади чрез фокуснически трик.

Не можех да видя как го прави, затова реших да го тествам като помоля за една много малко известна форма на Кали. В тази част на света никой не боготвореше Кали.

Той дори не се опита да я материализира. Вместо това попита: „Не бихте ли желали някоя друга форма на бог? Това не е благоприятна форма за обожаване.“

Тогава разбрах, че той сигурно има някъде таен склад за всички най-популярни божества и че ги изважда едно по едно, когато са поисквани.

Лекарят ме представи като духовен учител от Чикмагалур. Сай Нараян ни покани да поседнем с него за известно време, защото искаше да ни разкаже за собствения си учител.

„Тя се казваше Амаду Амма — започна той — и първоначално идваше от Раджамундри в Андхра Прадеш. Тя биваше обладавана от духа на Ширди Сай Баба. Винаги когато беше в това състояние на обладаване от него, тя можеше да отговаря на всеки въпрос, който й беше поставян. Мога да ви покажа някои нейни снимки.“

Той извади фотоалбум и запрелиства страниците една по една. Една снимка привлече вниманието ми.

„Кой е мъжът на тази снимка?“ — попитах аз.

„Никой не знае — каза той — Той беше мистериозен посетител на един от сатсангите на Амма в Пуна. Тя го разпозна като велик светец и каза, че той има даже повече сила от нея. Тя го накара да седне до нея и помоли всичките си поклонници да направят прострация на него. След това той изчезна и никой повече не го видя. Чух слух, че е бил в армията, но с изключение на това не знам нищо за него.“

„Снимката не ви ли напомня за някого? — попитах аз, смеейки се — Може би някой, когото сте виждали наскоро.“

Изведнъж той осъзна кой съм аз. Направи прострация пред мен и се извини, че не ме е поздравил подобаващо преди.

Междувременно моят приятел беше нетърпелив да разбере дали този свами може да излекува сина му. Сай Нараян отговори много честно, че изобщо няма лечебни сили и че може само да материализира статуетки. Аз се съмнявах и за тази конкретна сила, но си замълчах, тъй като тогава бяхме негови гости.

В края на 50-те и началото на 60-те години, Пападжи давал сатсанги на малки групи в Чикмагалур. Повечето от неговите поклонници и приятели там били членове на местната бизнес общност. Една година, за един фестивален ден, всички те го поканили да ги посети в собствените им къщи по едно и също време.

Беше Нова година в Южна Индия. Не на 1 януари, както е на Запад. В Южна Индия, годината започва на друга дата. Няколко дни преди това седях в офиса си в Чикмагалур. Един плантатор на кафе, който беше мой добър приятел, влезе и ме покани да дойда да обядвам с него на Нова година. Той живееше на около осемдесет километра от офиса ми.

„Трябва да дойдеш — каза той — Поканил съм всичките си приятели. Всички съседни плантатори ще бъдат там, заедно с много от моите роднини. Ще те очакваме по обяд. Трябва да обещаеш да дойдеш на обяд с нас, защото няма да започнем да се храним, докато не пристигнеш.“

Натоварване на руда в кораб в Мадрас някъде през 50-те години. Пападжи е четвъртият отляво надясно. Това е единствената снимка на Пападжи на работа в Южна Индия, която открих.

Това е една от традициите в Индия. Ако твоят Гуру се храни заедно с теб, не можеш да започнеш, преди да започне той. Приех, защото не исках да го разочаровам.

Малко по-късно дойде един от местните преподаватели в колежа и ме покани в дома си по същото време на същия ден.

„Ще ти покажем как го правим тук, в Юга — каза той — Не е като празненствата, които имате в Севера. Цялото ми семейство ще бъде там, както и някои от преподавателите от колежа. Ела по обяд. Всички ще те очакваме.“

Кимнах с глава. Не исках да кажа „да“ и не исках да кажа „не“. Надявах се, че кимването ми е достатъчно неангажиращо, но моят приятел го прие като категорично „да“.

Следващият, който пристигна, беше мой приятел, който притежаваше автобусен парк.

„Жена ми ме изпрати да те поканя на обяд на Нова година — каза той — Давам голям обяд за всички мои служители. Трябва да дойдеш. Яденето започва на обяд.“

Кимнах и отново кимването ми беше изтълкувано като приемане.

Малко след това проведох подобен разговор с мъж, който беше собственик на един от местните хотели. Изглеждаше така, сякаш всички, които познавах, ме искаха в собствения им дом в този ден. Не исках да отказвам на нито един от тях, но знаех, че ще има проблем, защото всички обеди бяха насрочени по едно и също време и никой от хората нямаше да иска да яде, докато не пристигна. Въпреки че някои от къщите не бяха близо една до друга, аз си помислих, че вероятно бих могъл да удовлетворя всички, като прекарам по няколко минути във всяка от четирите къщи.

Когато дойде големият ден, установих, че не мога да присъствам на нито един от обедите.

Бях извикан в Мангалор по спешна работа и прекарах деня там, разрешавайки някои проблеми с товара. Не бях очаквал да бъда задържан в Мангалор, така че нямах възможност да отменя нито една от поканите за обяд, които бях приел.

При завръщането си не получих никакви оплаквания за моето отсъствие, затова предположих, че по някакъв начин новината за внезапното ми заминаване за Мангалор е достигнала навреме до всичките четирима души. Тази неочаквана работа сякаш ми предостави приемливо извинение да не присъствам на нито едно от тържествата.

Няколко дни по-късно всичките четирима души се срещнали в банката. Това беше малко населено място и бизнесмените от града винаги се засичаха един с друг. Собственикът на автобуси започнал разговора, като казал, че г-н Пунджа е дошъл на обяд с него на Нова година и е изял огромно количество храна. Това изненадало останалите трима. Всички те казали, че съм дошъл в къщите им за обяд и съм се хранил с тях.

Един от тях казал: „Жена ми го нахрани с пълно меню, заедно с паясам, плодове и пацин.“

Друг казал: „Същото нещо се случи в моята къща. Той сигурно изяде десет порции паясам [сладък, лепкав десерт, подобен на каша].“

Това естествено довело до обсъждане на времето. Всеки от тях искал да знае в колко часа съм бил в къщите на другите. Всички били на мнение, че съм ги посетил около дванадесет часа на обяд.

Тогава един от тях казал: „Може паметта ни за часа да е грешна, но как би могъл той да изяде толкова много храна по средата на деня? На фестивален ден храната винаги е много тежка, толкова тежка, че никой не иска да яде отново вечерта. Как би могъл да изяде четири огромни хранения в бърза последователност в средата на деня? Не е възможно.“

Плантаторът на кафе, г-н Суба Рао, предположил, че може да съм се хранил на четирите места едновременно.

„Такива чудеса са възможни — казал той — Виждал съм много необичайни неща да се случват около него.“

Всички те трябвало да приемат тази теория, защото нямало друго обяснение. Къщите им бяха на известно разстояние една от друга и всички били напълно сигурни, че съм изял всичките си ястия около дванадесет часа на обяд. Попитаха ме как съм го направил, но аз си замълчах. Не им казах, че съм прекарал целия ден в друг град, за да се занимавам с някаква спешна работа.

Самият Пападжи няма представа как го е направил, тъй като не е осъзнавал, че присъства на някоя от тези церемонии. Веднъж обаче той предложи възможно обяснение, като се позова на подобна случка, случила се преди няколкостотин години.

Имало някога един бръснар, който служел на местния цар. В онези времена бръснарите правели масажи, както и бръснене и подстригване. Царят имал артрит от много години и работата на бръснаря била всяка сутрин да ходи в двореца, за да обръсне краля и да масажира коленете му.

Един ден бръснарят получил неочаквано посещение от своя Гуру. Той си помислил: „Този Гуру е моят Бог. Трябва да остана вкъщи, за да му служа. Царят може да ме накаже и дори да загубя работата си, но днес трябва да си остана вкъщи, за да служа на моя Учител.“

По-късно същия ден, когато неговият Гуру си тръгнал, бръснарят отишъл в двореца, за да се извини на царя за отсъствието си. Той се приближил до портите много разтревожен, защото знаел, че царят има власт над живота и смъртта му.

Пазачът на двореца му казал: „Защо се връщаш? Царят отново ли те повика?“

Бръснарят не можел да разбере. Просто си помислил, че пазачът си прави майтап с него. Новината за неочакваното посещение на бръснаря се разпространила бързо и скоро стигнала до стаята, където бил царят. Той се втурнал навън да поздрави бръснаря и го прегърнал с голяма радост.

„След посещението ти тази сутрин — казал царят — артритът ми напълно изчезна. Това беше най-добрият масаж, който съм получавал. Исках да ти благодаря, но ти се изплъзна, преди да имам шанс. Радвам се, че се върна, защото искам да ти дам награда.“

Той му дал торба със злато и казал: „Няма нужда да идваш тук отново. Нямам нужда от повече масажи. Можеш да се пенсионираш и да се наслаждаваш на парите, които ти давам.“

Сега, какво се бе случило в този случай? Бръснарят бе показал своята лоялност към своя Гуру, като бе обслужил Него първо. Правейки това, той знаел, че застрашава работата си и даже може би живота си. Не го било грижа, защото да служи на своя Гуру било по-важно от спасяването на живота му. Когато имате такава степен на вяра и преданост, лесно могат да се случват чудеса. Неговият Гуру не бе направил нищо, но вярата на бръснаря в неговия Учител бе призовала сила, която се бе проявила в присъствието на бръснаря при царя и излекуването на болезнените стави на последния.

Тези неща могат да се случват около Учител, даже и той да не ги осъзнава. Аз приех тези покани за Нова година добросъвестно, но обстоятелствата ме отведоха другаде. Себето се материализира като Пунджаджи и изпълни задълженията си на четири различни места. Но не ме питайте как го направих. Това нямаше нищо общо с мен.

Макар че Пападжи бил почти неизвестен извън кръга, в който се движел, от време на време той приемал нови посетители, които пътували от далеч, за да го видят. Една такава среща била с д-р Джеймс от Лондон. Макар че Пападжи изглежда не е знаел какво точно се е случило с д-р Джеймс по време на тази много кратка среща, то трябва да е било нещо забележително, тъй като докторът се е отказал от своето натрапчиво търсене и си е тръгнал щастлив и доволен. Самият Пападжи понякога е казвал, че важните духовни пробуждания, на които е бил свидетел, са събитията, които са оказвали най-силно и дълготрайно въздействие върху паметта му. Ако това е така, трябва нещо много специално да се е случило с д-р Джеймс, защото това е една от историите, които Пападжи разказва много често.

Бях на гости в къщата на мой приятел, който живееше точно след края на Чикмагалур. Той беше един от местните плантатори на кафе. Няколко други наши приятели седяха с нас. Докато разговаряхме, забелязах едно такси да спира пред къщата. Слезе един чужденец и влезе, за да се присъедини към нас. Изглеждаше на около петдесет години.

Той се представи по следния начин: „Казвам се Джеймс и идвам от Лондон. Наскоро бях в Токио, където участвах в международна религиозна конференция. Там беше и поклонник на човек, наречен Пунджаджи. Той ми разказа за този човек и това, което чух от него, ме накара да реша, че трябва да дойда и да се срещна с него. Шофирах из цяла Южна Индия, за да го търся. Бях в Бангалор, Майсор, Белур и сега, накрая съм в Чикмагалур. Тук ли е г-н Пунджа? Искам да говоря с него.“

Представих се и го поканих да се присъедини към нас.

Той веднага каза: „Мога ли да говоря с вас и да задам въпрос?“

Казах му: „Вие току-що пристигнахте отдалеч. Вероятно сте много изморен. Защо първо не се измиете? Тогава можете да дойдете и да изпиете чаша кафе с нас.“

След няколко минути той отново се присъедини към нас и започна да разказва своята история.

„През последните десет години пътувах по целия свят, като посещавах духовни учители и им задавах въпроси. Не бях задоволен от нито един от отговорите, които получих. Има един конкретен въпрос, който ме мъчи. Искам да знам как се държи един просветлен човек. Искам да знам как се държи той в света.“

Дадох му отговора, който винаги давам, когато ми зададат този въпрос.

„Този въпрос може да възникне само в умовете на тези хора, които смятат, че са непросветлени. За един просветлен човек такъв въпрос никога няма да възникне.

Просветленият човек не следва никакви правила за поведение. Няма никакви правила и предписания, които той трябва да следва или спазва. Неговото поведение се определя от обстоятелствата, в които се намира. Той реагира като огледало на събитията и хората около себе си. След просветлението, не остава никакъв човек, който да решава дали да спазва или да не спазва някакъв набор от правила и предписания. Неговите действия са спонтанни реакции на всичко, което се случва около него. Той не може да избере да се подчинява или да не се подчинява на правилата, защото този човек, който прави избирането, е престанал да съществува. Просветленият човек действа, без да мисли. Няма причини за нищо, което прави той. Всичките му действия са отговор на нещата, които се случват около него.

Можете също така да кажете, че той е като електрическа светлина в стая. Всички дейности в тази стая се извършват в тази светлина, но самата светлина не играе никаква роля. Просветленият човек е светлина, която просто свети. Той не прави нищо друго. Той е свидетел на всички неща, които са осветени от светлината, но не участва в тях.“

Г-н Джеймс беше много щастлив от отговора ми. Той събра длани в жест на сбогуване и каза, че неговото търсене на отговор е приключило.

„Вие ми дадохте всичко, за което дойдох при вас — каза той — Нямам нужда да стоя повече. Сега се връщам в Лондон. Аз съм напълно задоволен от това, което се случи тук днес. Благодаря ви за това, което направихте за мен. Ще напиша всичко, което преживях през последните десет минути, и ще ви го изпратя от Бангалор по пощата.“

През тези няколко минути явно нещо много специално се бе случило с него. В него имаше едно щастие, което нямаше връзка с това, че бе получил отговор на въпроса си. Той беше открил нещо друго. Беше прекарал дни, пътувайки из цяла Южна Индия да ме търси, но след десет минути в моята компания беше готов да си тръгне и да се върне направо в Лондон. Защо? Той беше открил щастие, такова щастие, което не зависи от нищо и никого. Затова той можа да стане и да си тръгне само след няколко минути в моята компания. Той каза, че ще ми пише и ще ми каже какво се бе случило, но аз никога повече не го видях, нито получих вест от него.

Няколко други чужденци намерили своя път до Пападжи през този период. Тъй като повечето от тях били изпратени от Свами Абхишиктананда, френския монах, те имали склонност да са либерални католици, изследващи какво може да предложи индуизмът. Само един, Енрике Агилар, оставал за дълги периоди от време.

Този човек някога е бил монах в Монсерат, известен испански манастир близо до Барселона. Когато го срещнах за първи път, той все още носеше робите на своя орден. Това обаче не продължи дълго. Той имаше много проблеми с християнските си вярвания и с политиките и доктрините на църквата, така че се отказа да бъде монах. Започна много да се интересува от индуизма, научи санскрит и изучи много клонове на индийската философия. Той идваше да ме вижда редовно в продължение на три години в началото и средата на 60-те години.

След дълъг престой в Индия с мен, индийското правителство искаше от него да напусне страната. Не можеше да получава повече удължаване на визата си. Предложих му да отиде в Шри Ланка и да се присъедини към манастир там, защото той искаше да медитира на тихо място. Чужденците, които отидат в Шри Ланка и станат будистки монаси, нямат проблеми с храна или визи. Правителството им позволява да останат колкото искат, а манастирите им осигуряват безплатна храна и квартира. Това е много добро уреждане за хора, които искат да седят и медитират по цял ден. Затова, той отиде в Шри Ланка, взе будистко име, присъедини се към манастир и заживя живота на будистки монах.

Няколко месеца по-късно той се върна в Индия с двадесетдневна виза, за да се консултира с мен по личен проблем.

„Излизах да прося с другите монаси — каза той — и докато бяхме на нашите обиколки, срещнах едно малайзийско мюсюлманско момиче и се влюбих в нея. Искам да се оженя за нея, но баща й няма да даде разрешение, освен ако не приема исляма. Той няма да позволи на дъщеря си да се омъжи за някой, който не е мюсюлманин. Бащата е инспектор в полицията там. Момичето няма да направи нищо без негово съгласие.“

Знаех, че той не е наистина отдаден будист. Той просто беше отишъл в Шри Ланка, за да медитира на тихо място.

„Ако наистина си влюбен — казах аз — тогава ожени се за нея. В любовта няма религия. Откажи се от робите си, смени вярата си, ако това е, което е нужно да направиш, ожени се за нея и я вземи обратно в Испания със себе си. Можеш да започнеш нов живот с нея там. Не претендирай, че си безбрачен монах, ако държиш всички тези желания в себе си.“

Той не харесваше идеята да изостави монашеския живот. Беше бил монах от един или друг вид в продължение на много години, и беше доста привързан към начина на живот. Обаче, любовта му към момичето най-накрая победи желанието му да се облича в роби и да изглежда религиозен. Той се отказа от робата си на кратка церемония в Шри Ланка, отведе съпругата си обратно в Испания и създаде нов живот за себе си там. Няколко години по-късно отидох в Испания по негова покана. Отидохме обратно в стария му манастир и върнахме робите му. Той премина от християнски монах в индуски садхак [духовен практикуващ]; от индуски садхак в будистки монах; от будистки монах в обикновен мюсюлманин с новото име Мохамед Али. Никоя от тези религии не му донесе истинско щастие или удовлетворение. Днес той живее в Испания и се грижи за ферма.

Веднъж в края на 50-те години Пападжи шофирал от мина, която управлявал в окръг Шимога, до Мангалор. По пътя той спрял да обядва в къщата на Венкатасуба Рао, която била близо до Чикмагалур. Пападжи бил шофирал цялата сутрин, затова решил да подремне малко преди да яде, тъй като трябвало да продължи пътуването си по-късно същия ден. Докато спял, той имал удивителен сън за последния си предходен живот.

Винаги когато трябваше да шофирам 200-километровото разстояние от област Шимога до Мангалор, аз спирах и обядвах в Чикмагалур.

В този конкретен ден Венкатасуба Рао ми каза: „Днес е церемонията на нишката^[1] за моя син. Ще чакам приятелите и свещениците да пристигнат. Междувременно, моля, почини си. Ще те информирам, когато всичко е готово.“

Отидох да спя и веднага имах сън за предходния си живот. Открих, че съм бил йога, който е живеел на брега на река Тунга, на няколко километра от Шрингери. Това място е съвсем близо до Чикмагалур. Трябва да съм бил доста известен в този живот, защото имах голям ашрам и много поклонници. Бях построил храм в моя ашрам, в който бях монтирал черно каменно изображение на Кришна. Моето име в този живот беше Гопала Свами и ашрамът, който бях построил, беше кръстен на мен.

Освен че бях Кришна бхакта, бях и много способен йога. Бях овладял изкуството на нирвикалпа самадхи и можех да прекарвам дни, потопен в това състояние. Желанието ми да бъда в това състояние колкото е възможно повече, в крайна сметка доведе до смъртта ми. Влязох в самадхи и останах в това състояние в продължение на много дни. Моите поклонници не успяваха да ме върнат обратно в нормалното ми състояние на будност. На практика, те не можеха да ме накарат да отговоря по никакъв начин. Накрая те стигнаха до заключението, че може да съм умрял. Един от местните селяни, който беше смятан за експерт по тези въпроси, обяви, че ще направи дупка на върха на главата ми, за да види дали праните са напуснали тялото. Той взе мачете, което се използваше за отрязване на върховете на кокосовите орехи, и разцепи и отвори черепа ми. Надниквайки в дупката, той обяви на всички, че определено съм мъртъв и че трябва да бъда погребан. Телата на светци се погребват и не се кремират. Аз осъзнавах, че всичко това се случва, но не можех да направя нищо, за да го предотвратя. Осъзнавах обкръжението си по някакъв дистанциран начин, но не можех да говоря или да се движа. Преживяването, което имах, някак си бе парализирало нервната ми система и всичките ми сетива, правейки ме неспособен да възразя срещу нищо, което правеха те. Дори осъзнавах, как тези хора поставят тялото ми в яма за самадхи и ме заравят. Когато запълниха дупката, аз се задуших и умрях.

Това състояние беше подобно на тези, които преживях като дете в този живот. След като пренебрегнах напитката с манго в Лахор и след като чух да пеят „Ом шанти“ в моя интернат, аз изпаднах в състояние на дълбок транс, в който не можех да отговарям на хората около мен, въпреки че смътно осъзнавах присъствието им. Тези състояния може да са дошли при мен, защото имах силното желание да им се наслаждавам в последния си живот. Моята отдаденост на Кришна в миналия ми живот също така обяснява защо толкова много се стремях да имам Неговия даршан в настоящия си живот. Като Гопала Свами имах голямо желание да видя Кришна. Когато се преродих като Пунджаджи, това желание се върна и ме принуди да прекарам години в търсене на външен Бог. Това е, което се случва с тези стари, неизпълнени желания. Ако те все още са там, когато умреш, трябва да се преродиш отново във форма, в която те да могат да бъдат изпълнени.

Имаше още едно неизпълнено желание, което беше пренесено в настоящия ми живот. Близо до моя ашрам живееше семейство, което се грижеше за всичките ми кокосови дървета по договор. Те подрязаха дърветата и задържаха по един от всеки двадесет кокосови ореха, които бяха набрали. Когато живеех в Южна Индия през 50-те години, открих, че същата тази система все още се прилага. Дъщерята на това семейство беше красиво младо момиче, на около двадесет години. Аз давах на нея и на семейството й храна, сарита и пари в допълнение на кокосовите орехи, които печелеха, защото имах силно сексуално желание към това момиче. Тогава бях стар човек, но това не ми попречи да имам тези желания. Тези желания продължават дълго след времето, когато тялото може да направи нещо за тях. Аз не предприех действия да задоволя тези импулси, защото не исках да загубя репутацията си. Бях известен йога, а това момиче беше просто работничка от нисша каста в моя ашрам. Това момиче се прероди в Пенджаб и в крайна сметка стана моя съпруга в този живот. Желанието беше налице и трябваше да се изпълни.

За първи път разбрах коя е тя, когато живеехме заедно в Мадрас през 40-те години, въпреки че по онова време не знаех за големия ашрам, който бях имал в Карнатака. Първоначално бях толкова шокиран от откритието, че живея с това момиче от нисшата каста от миналия си живот, че не можех да се накарам да я докосна. Не исках да докосвам даже дрехите й. Бях възпитан като ортодоксален брамин и бях обучен да избягвам контакт с безкастови хора и с хора от по-нисши касти. Докато шокът отшуми, настоявах да перем дрехите си поотделно и ако случайно докоснех сушащите й се дрехи, отивах да се изкъпя. Не можех да обясня странното си поведение на жена ми. В крайна сметка тя самата беше брамин в сегашния си живот и щеше много да се разстрои, ако й бях казал, че изведнъж я виждам като момиче от нисша каста от друг живот. Казах й години по-късно, но тя не ми повярва.

Когато се събудих от съня в къщата на Венкатасуба Рао, му извиках: „Бързо вземи химикал и хартия. Искам да запиша една информация. Току-що сънувах миналия си живот в ашрам наблизо. Искам да запиша подробностите как да стигна до там, преди да съм забравил. Имам достатъчно информация, за да намеря мястото, ако някога поискам да отида.“

Разказах цялата история на Венкатасуба Рао. Той беше доста въодушевен от това и искаше да направи екскурзия до това място, за да види дали все още е останала част от стария ми ашрам. Не можахме да отидем този ден, защото и двамата имахме ангажименти, но се уговорихме да отидем с моя джип в следващия ми свободен ден.

След няколко дни отидохме до реката да видим какво можем да намерим. Аз знаех, че ще позная ашрама, ако попадна на него, но не бях толкова сигурен за точния начин да стигна до там. Паркирах джипа до брега на реката в района, който си спомних от съня си. Започнахме да питаме всички хора, които срещахме, дали има храмове на Кришна в района, защото смятахме, че това ще е най-добрият начин да намерим мястото. Храмовете на Кришна не са често срещани в тази част на Карнатака, защото повечето хора там са Сайвити (бел.прев. поклонници на Шива).

Накрая намерихме един човек, който каза: „Да, тук наблизо има храм на Кришна, наречен Гопала Свами Девастанам. Бил е изоставен отдавна. Почти никой не ходи там в днешно време.“

Трябваше да прекосим реката на сал, задвижван от прът, тъй като нямаше мост. После тръгнахме към мястото, към което ни беше насочил фермерът. Веднага щом го видях, аз разпознах храма, който бях построил преди няколкостотин години. Вътре беше същата статуя на Кришна, която бях монтирал. Нямаше никаква друга следа от стария ми ашрам. Моето самадхи е било отнесено от реката и кокосовите дървета, които си спомних, бяха изчезнали всичките.

По-късно Пападжи е имал видения за други животи, които е имал. Те ще бъдат разказани в следващите глави. Преди да бъде йога в Южна Индия, той имал два живота в Европа като християнски свещеник. И двата са били преди няколкостотин години. Неговите разкази от време на време за тези минали прераждания ме подтикнаха да му задам следните въпроси.

Дейвид: Колко живота си прекарал в активно търсене на Бога или свободата? Защо това отне толкова дълго време? Някакви сериозни грешки ли направи, които те задържаха?

Пападжи: Виждал съм много минали животи. Имах едно видение край бреговете на Ганг, в което ги видях всички, хиляди и хиляди животи, от най-примитивното създание до моите човешки раждания. Но повечето от тези подробности не останаха в мен, когато видението свърши. Обаче, все пак имам спомени от последните три живота и знам какви грешки допуснах във всеки от тях. Разказах ти за миналия си живот, в който имах силно желание за жена, която живееше в моя ашрам. Това желание ме накара да се преродя отново.

Преди няколко години Пападжи говори за последния си живот като йога в Южна Индия пред малка група поклонници в къщата си в Индира Нагар, Лакнау.

Тогава някой попита: „След всички тези тапас в последния ти живот, защо трябваше да се прераждаш отново?“

Той се разсмя и каза: „Секса! Прекарах три живота и 700 години без секс. Това е прекалено дълго време да чака човек. Но даже с всички тези животи на брахмачари, аз не угасих желанието. Просто го държах потиснато. Трябваше да се родя като глава на семейство в последния си живот, за да го преживея и да го надрасна.“

Пападжи продължава с предишния си отговор:

Преди много години прочетох книга за живота на Буда. Той пътувал в гора, когато внезапно бил поразен от силно главоболие.

Неговият придружител Ананда го попитал: „Мога ли да взема нещо от близкото село, за да облекча болката ти?“

Буда отговорил: „Не, Ананда, има причина за това главоболие. Преди стотици животи живеех в малко горско селце. От три години не беше имало мусонни дъждове. Селското езерце беше почти пресъхнало. Рибите, които живееха там, пляскаха наоколо, задъхвайки се за вода. Много от тях вече бяха умрели. Някои от младите момчета от селото хвърляха камъни по умиращите риби и се смееха. Аз също бях там и аз също ударих с камък една умираща риба.

Това е причината защо сега изпитвам това главоболие. Ударът, който нанесох на тази риба се върна при мен хиляди години по-късно. Нека го преживея. Трябва да платя този дълг.“

Това е, което се случва. Във всеки живот всички ние правим много грешки като тази, но няма как да избягаме от последствията им. Рано или късно ще дойде възмездие.

Дейвид: Какво ще кажеш за живота си като свещеник? Каква садхана правеше тогава?

Пападжи: Не практикувах никаква садхана, когато бях католически свещеник. В Библията не е предписана садхана. Просто ходех на църква и правех това, което църковните власти ми казваха да правя.

Дейвид: Имаше ли връзка от минал живот с твоя Учител, Рамана Махарши?

Пападжи: Трябва да съм имал много интимна връзка с него, иначе защо той посети родния ми град в Пенджаб и ми даде адреса си? Но не знам къде е направена тази връзка. Не беше в тези животи, които си спомням добре.

Когато бях малък, се влюбих в Буда. Той ми стана първият Гуру. Приех облеклото на будистки монах, просех за храната си по улиците и даже се опитвах да изнасям беседи за будизма на главния площад в града. Трябва да е имало силни будистки самскари, за да може този вид поведение да се прояви в едно младо индуско момче, но не знам откъде са дошли. Не си спомням нито един живот като будист.

Пападжи разказа историята на последния си живот като Кришна бхакта на група от поклонници в Южна Индия през 1987 г. След това той коментира, че повечето от поклонниците, които идвали при него в този живот, са хора, които са били свързани с него в предишните му животи като йога и свещеник. От останалите, някои са хора, които е познавал преди десетилетия в настоящия си живот. Чувал съм го да казва, че някои от хората в неговите сатсанги в Лакнау през 90-те години, са му познати от техните предишни животи в Раманасрамам през 40-те години. Той рядко дава подробности, но е казал на няколко души какви са били отношенията им с него в минал живот.

Попитах го за тези връзки от други животи.

Дейвид: Ти си казал на няколко души, че си бил с тях в предишен живот. Имаш ли връзки от минал живот с много от хората, които идват да те видят, или само с малцина? Лесно ли е да се видят тези връзки? Как ти се разкриват те?

Пападжи: Понякога виждам хора във видения или сънища и разпознавам в кои други тела сме се познавали. Тези видения могат да се случат по всяко време. Понякога в главата ми просто се появява информация, че конкретен човек, когото познавам от някой друг живот, скоро ще пристигне. Не след дълго той се появява на вратата ми. Нов посетител може да влезе в къщата ми, но аз няма да го чувствам като нов човек. Макар че лицето може да не е познато, ще има вътрешно знание, че един от моите стари приятели, поклонници или сътрудници се е върнал, за да бъде отново с мен. Посетителите ми понякога казват, че са имали сънища за мен и че те също чувстват, при първото си посещение, че са в присъствието на някой, когото познават от дълго време.

Веднъж, скоро след като се качих на Дуун експрес, за да се върна в Лакнау от Хардвар, един човек се приближи до мен и направи прострация пред мен много благоговейно. Никога преди не бях виждал този човек, но той сякаш знаеше кой съм.

„Срещали ли сме се преди?“ — попитах аз.

„Не — каза той — но имам силното чувство, че някога сте били мой учител, че ви познавах добре в някой друг живот. Чувството е толкова силно, че трябва да направя прострация пред вас.“

Като го погледнах, аз също почувствах, че го познавам под някаква друга форма, но не можех да си спомня къде и кога е било това. Той не остана. Слезе от влака и тръгна надолу по перона. Никога повече не го видях.

Ако знаеш как да го направиш, е възможно да видиш минали животи, като погледнеш дълбоко в очите на друг човек. За мен очите могат да бъдат много разкриващи. Те са един картотечен шкаф, пълен с информация за човека. Ако отвориш чекмедже на шкафа, ще видиш папките, подредени една зад друга. Ако имаш нужда от информация от някоя от тях, изваждаш я и я четеш. Един познавач може да чете очите по същия начин. Там има много пластове с информация. Избираш желания пласт, фокусираш се върху него и информацията се разкрива. Има един пласт, който съдържа информацията за минали животи. Ако наистина искам да знам за някаква минала връзка, мога да погледна този пласт и да разбера, но го правя много рядко, защото това е като да четеш писма на други хора без тяхното разрешение.

Преди няколко години едно момиче се появи на входната ми врата посред нощ и започна да ми разказва за моите собствени минали животи. Тя беше в много истерично състояние, но някои от нещата, които каза, бяха удивително точни.

Тя беше отседнала в хотел Карлтън в града. По онова време много от моите поклонници отсядаха там, когато идваха в Лакнау. Вечерта тя пушила ганджа, което я вкарало в много странно състояние. Посред нощ тя станала убедена, че е на път да умре.

Започнала да крещи: „Умирам! Умирам! Помощ! Помощ! Умирам!“

Двама от другите ми поклонници дошли да видят какво става с нея. Тя била в истерия и непрекъснато настоявала, че е на път да умре. Крайниците й били много студени, така че един от тях помислил, че може да има нещо вярно в странното й твърдение. Въпреки че било посред нощ, другите двама поклонници решили да я доведат в къщата ми, защото не знаели какво друго да правят с нея. В този час на нощта нямало таксита или темпове (бел.прев. моторни триколки), затова те се опитали да спират преминаващите коли. Докато се опитвали да хванат кола на стоп, момичето се опитало да се самоубие, като скачало под преминаващи камиони. Всеки път, когато се опитвала, двете момчета трябвало да я изтеглят от пътя. Накрая те намерили някой, който се съгласил да ги докара чак до къщата ми, която беше на около пет километра. Те се появиха в къщата ми около 23:30 ч. и захлопаха резето на входната ми врата.

Шайла, момиче, което беше отседнало в моята къща, излезе да види кой е и какво иска. Тя се върна и ми каза, че на входната врата има крещяща, истерична жена, която е убедена, че е на път да умре. Станах да видя какво може да се направи с нея. Поканих я да влезе и се опитах да я успокоя, но за дълго време тя не правеше нищо друго, освен да вика и пищи. Понякога беше доста обидна, но понякога казваше най-удивителни неща. В един изблик тя ми разказа за миналите ми животи и казаното от нея беше съвсем вярно. Тя описа последния ми живот като Кришна бхакта и йога много добре. Понякога тя плачеше и говореше за своите минали животи. Изглежда, че тя виждаше много от тях за първи път.

Там имаше едно немско момче на име Патрик. Тя му разказа и за неговите миналите животи и това, което каза за него, също беше вярно. Ганджата, която беше пушила, явно бе е активирала нещо в мозъка й. За час-два тя имаше достъп до всякакъв вид информация, която обикновено е добре скрита. Когато ефектът от дрогата отшумя, намерих им едно темпо и ги изпратих обратно в хотела им в града.

Няколко дни тя не се появи. Мисля, че беше засрамена от случилото се. Когато се появи отново, аз я приветствах обратно и й дадох името „Паравани“, което означава „върховна реч“.

Когато разглеждах една от старите тетрадки на Пападжи, открих, че той я е накарал да напише няколко думи за преживяването си. Ето какво бе написала тя:

2 септември 1991 г.

Аз се бях преструвала, че искам да съм свободна. Желанието винаги беше тук — това желание ме носеше през всичките тези животи. До гуша ми дойде. Не знам как дойдох тук. Вечерта стоях пред огледалото. Видях тялото си отделено от МЕН. Тялото имаше различни животи. Видях ги всичките и плаках. После заспах и открих, че тялото ми е много слабо. Тялото стана много слабо. Но нямаше НИКАКВА привързаност към тялото. НИКАКЪВ Ум. Никакво его. Просто виждам какво е. Това Е.

Всичко напълно красиво.

Благодарна съм ти, Пападжи.

Паравани

В предишната глава споменах накратко една случка, в която Пападжи имаше опит с кундалини. Това е подходящо място да се разкаже цялата история, тъй като тя го доведе до човек, който също му разказа за последния му живот.

Прочетох книгата на Джон Уудроф „Змийската сила“, когато бях базиран в Чикмагалур. Един от моите работници я имаше, но не можеше да я разбере. Предложих да я прочета, за да мога да му обясня трудните части. Докато преминавах през книгата, усетих една змия, която беше в основата на гръбначния стълб, в муладхара чакра. Наистина я чух да съска там. После усетих, че някаква енергия се издига по гръбнака ми, през всички различни чакри. Тя премина нагоре през чакрите свадхищана, манипура, анахата, вишудха и аджна, и накрая стигна до сахасрара на върха на черепа. Когато стигна до сахасрара, забелязах, че усещам тялото си много леко. Чувствах го толкаво леко, че имах чувството, че краката ми не докосват земята. Това особено усещане за липса на контакт със земята продължи за известно време.

Горе-долу по същото време чувах слухове за странен лечител, който практикувал в Мангалор. Попаднах на него, когато един мой приятел беше диагностициран с рак. Той отишъл при този лечител, който му казал, че трябва да инжектира някаква смъртоносна отрова в ръката му. Количеството, което той предписал, било повече от достатъчно, за да убие пациент, но моят приятел имал вяра и се подложил на лечението. Ракът изчезнал скоро след това. Други хора ми бяха разказвали за този човек и всеки от тях имаше също толкова странна история за разказване. Лекарят се казваше Вайдя Падманабхан, въпреки че в района беше известен и като „лудия сидха“. Сидха е една от местните форми на южноиндийската медицина.

Поразпитах и разбрах, че той приемал само по десет пациента на ден. В клиниката му имало десет стола, подредени в редица един до друг. По време на прегледите си той сядал пред пациентите си и ги изучавал съсредоточено. Никога не ги питал какво не е наред, нито преглеждал телата им. След известно време той казвал на асистента си какво лекарство да приготви за всеки пациент. На всеки пациент били давани по десет дози и му било казвано да приема по една доза на ден в продължение на десет дни.

Асистентът казвал: „Ако лекарството подейства след два или три дни, спрете да го приемате. Хвърлете останалото в реката.“

Въпреки че неговите диагностични процедури и лечения били нетрадиционни, той имал много висок процент успеваемост. Реших да отида и да го проверя, защото си помислих, че той може да успее да направи нещо за това странно чувство на безтегловност, което изпитвах. Заех мястото си на редицата столове и зачаках да видя какво ще ми предпише. Той ме погледна няколко пъти, но не даде никаква рецепта на асистента си. Всички останали хора бяха обработени един по един и изпратени. Накрая, аз бях единственият човек, който остана там. Той ме обиколи няколко пъти с озадачен вид на лицето си.

В крайна сметка той наруши правилото си за мълчание, като ми каза: „Не знам какво правиш в моята клиника. Ти приличаш на мъртвец. Какво прави един мъртвец в моята клиника?“

Не отговорих.

Тогава той каза: „За какво си дошъл тук? Какво ти има?“

Отново не отговорих. Винаги когато посещавам хора, които твърдят, че притежават някаква психическа сила, никога не издавам никаква информация. Обичам да гледам какво могат те да разберат сами, без да получават никакви указания или сигнали от мен.

Той продължи да ме гледа съсредоточено и след още няколко секунди неговото озадаченото изражение бавно изчезна и беше заменено от вид на задоволство.

„Знаеш какъв е твоят проблем, нали?“ — каза той.

„Не — отвърнах аз — ти ми кажи. Затова дойдох тук.“

„В последния си живот си бил йога — каза той — Седял си в продължение на много дни в медитация. Правил си много пранаяма и си развил джвалана, праничен огън в стомаха, който изгарял всичката храна, която не си асимилирал. Никога не ти се е налагало да ходиш до тоалетната, защото този праничен огън е изгарял всичките ти остатъци. Този огън се е върнал отново. Не ходиш много до тоалетната, нали?“

Трябваше да призная, че беше прав. Тоалетните ми навици се бяха превърнали в нещо като майтап в горските лагери, където работех. Можех да ям по три добри хранения на ден, но седмици можеха да минат, преди нещо да излезе от другия край. Никога не бях болен или със запек, просто никога не изпитвах желание да ходя до тоалетната.

Нямахме тоалетни с вода в гората. Всяка сутрин пред колибата ми оставяха една кофа с вода. Очакваше се да я занеса в гората, да се изходя по голяма нужда, да се почистя и след това да върна празната кофа. Но моята кофа с вода оставаше недокосната в продължение на дни или седмици. Някои от работниците забелязаха, че аз много рядко използвам моята дажба вода. Те ме виждаха да ям и отказаха да повярват, че никога нямах нужда да се освобождавам от никаква храна, която съм изял. Някои от тях дори ме шпионираха рано сутрин, за да видят дали не правя тайни разходки до гората, но никога не ме хванаха, защото никога не ходех.

Често се чудех защо тялото ми е такова. Никога не ми беше хрумвало, че това също може да е нещо, пренесено от друг живот.

Вайдя Падманабхан ми каза: „В момента повечето от проблемите на тялото ти са резултат от тази йогистка енергия, която си създал в последния си живот, но те няма да са постоянни. Тъй като не правиш повече тези упражнения за пранаяма, необичайните странични ефекти в крайна сметка ще отшумят. След няколко години ще ходиш до тоалетната точно толкова често, колкото всички останали.“

Прогнозата му се оказа вярна. След няколко години открих, че ходя все по-често и по-често, и към 70-те години тялото ми функционираше по същия начин като на всички останали. Вайдя Падманабхан не беше забелязал усещането за безтегловност, за което първоначално бях отишъл там, но това също вероятно беше страничен ефект от йога. След няколко години този проблем също изчезна.

През 60-те години Пападжи срещнал друг екстрасенс, който го впечатлил. Синът му, Сурендра, наскоро бил дошъл от Лакнау в Чикмагалур, защото Пападжи искал да му намери работа в минната индустрия. Една неделя те отишли заедно на базара в Чикмагалур, за да купят зеленчуци, защото на този ден имало специален пазар, на който понякога можели да се купят необичайни или трудни за намиране зеленчуци.

Докато вървяхме към пазара, видяхме мъж на пешеходната пътека. Пред него имаше табела с нарисувана длан. Това показваше, че той е четец на длани, хиромант, който търси клиенти. Под нарисуваната ръка имаше надпис, който гласеше „Четене на длани, 50 пайса“.

Имах известен интерес към хиромантията, затова реших да проверя доколко е добър.

Казах на Сурендра: „Нека се позабавляваме с този човек. Ти си мълчи и ме остави аз да говоря“.

Отидохме при мъжа и поискахме четене.

Казах му: „Това момче е сирак. Загубил е баща си и няма работа. Много е разстроен от смъртта на баща си. Сега е сам, трябва да си намери работа, за да се издържа. Кога ще може да си намери работа и каква работа ще върши?“

Сурендра вече имаше работа в минната индустрия, като доставяше желязна руда за правителството. Беше доста доволен там, където беше. Говорих така само за да тествам хироманта. Исках да знам дали той наистина знае как да си върши работата. Повечето хора просто слушат какво казвате и след това го украсяват с вероятни истории и сценарии около него. Знаех, че ще е необходим истински експерт, за да открие, че всичко, което казах, е невярно.

Мъжът проучи дланта на Сурендра за известно време, преди да обяви: „Бащата на това момче не е мъртъв. Той е дживанмукта [просветлен човек] и днес е дошъл на пазара, за да купи зеленчуци. Той ще го намери тук днес. Бащата на това момче определено е жив и ще остане жив, докато това момче навърши седемдесет години.“

Винаги когато Пападжи говори за тази случка, всички, разбира се, искат да знаят на колко години е Сурендра. Той беше на шестдесет през декември 1996 г. Пападжи се забавляваше много с тази история, като разказваше различни версии на различни хора. Възрастта, която той даваше, варираше от петдесет и седем до седемдесет. В продължение на много години петдесет и седем беше любимото му число, но с наближаването на петдесет и седмия рожден ден на Сурендра, предсказаната възраст започна да нараства, докато достигна сегашното си ниво от седемдесет. Това беше възрастта, която той избра, когато за последен път ми разказа историята преди около година.

Попитах Сурендра дали си спомня какво бе казал хиромантът и той отвърна: „Разбира се. Помня всяка дума.“

„И така, каква възраст каза?“ — попитах аз.

„Не искам да го цитирам — отвърна той — защото не искам всички да държат такава дата в ума си“.

„Това означава, че все още трябва да е в бъдещето“ — предположих аз.

„Да — потвърди Сурендра — Не беше конкретна дата. Това беше период от време и все още остава известно време от периода, който той предсказа. Повече от това няма да кажа.“

Пападжи продължава със своя разказ:

Това беше удивително точно четене, като се има предвид факта, че нарочно го бях подвел да повярва, че съм мъртъв. Погледнах очите му. Той самият не беше просветлен човек, затова просто като ме гледа не можеше да види в какво състояние съм аз. Трябва да е имал някаква сидха, някаква психическа сила, за да предскаже истината. Не мисля, че той заподозря, че аз съм бащата на Сурендра. Правилните думи просто му идваха и той автоматично ги изговаряше.

Бях много впечатлен от четенето. Казах на Сурендра, че тъй като човекът е прочел много добре дланта му, искам да му платя повече от обичайната такса. В крайна сметка му дадох 10 рупии, което бяха всичките пари, които имах със себе си в този момент. Прибрахме се без зеленчуци.

Сурендра имаше хороскоп направен от един друг пандит. Този мъж също каза, че диаграмата показва, че бащата на момчето е джнани, просветлен човек.

Бях срещнал и още един хиромант, който ме впечатли. Видях го да седи пред централната поща в Лакнау през 50-те години. Минавах покрай сградата, когато го видях да рекламира услугите си като четец на длани. Наскоро бях попаднал на западни книги по хиромантия от Чеиро и Сен Жермен, затова реших да наблюдавам този човек за известно време, за да видя как функционира. Исках да видя дали е способен да прави подробни предсказания или просто дава общи съвети. Намерих си място на около два метра от него и зачаках там да видя какво ще се случи.

Първият мъж, който се приближи до него, изглежда беше на около четиридесет години. Имаше куфарче и изглеждаше много добре облечен. Предположих, че е някакъв местен бизнесмен.

„На колко години ще бъда в деня, когато умра?“ — попита мъжът и показа дланта си.

Когато клиент изглеждащ млад и здрав дойде с подобно запитване, повечето хироманти проучват линиите на дланите и след това казват „седемдесет“ или „осемдесет“. Клиентите обичат да чуват добри новини.

Този хиромант ме изненада, като каза много уверено: „Ще умреш, когато си на четиридесет и пет“.

„Не си прав — каза клиентът — но все пак това е добро четене. Ще ти дам 100 рупии вместо 25-те пайса, които обикновено взимаш.“

Той плати парите и тръгна по улицата. Това беше много озадачаваща среща. Бях дал на хироманта в Чикмагалур голям бонус, защото той ме смая с точното си четене. Този човек, от друга страна, даде голям бонус за това, което каза, че е погрешно четене. Бях достатъчно заинтригуван, за да тръгна след него, за да видя що за човек е той.

Настигнах го и го попитах защо е платил толкова много за погрешно четене.

„Обречен съм да умра днес — каза мъжът — Въпреки че съм още млад, във форма и здрав, знам, че днес е последният ден от живота ми. Всъщност съм на тридесет и седем години, но може би изглеждах на около четиридесет и пет на този хиромант. Той също можеше да види, че имам много малко време да живея, така че в този смисъл неговото четене беше правилно. Дадох му допълнителните пари, защото той също знаеше, че времето ми е почти изтекло.“

„Защо сте толкова сигурен?“ — попитах аз.

„Астролог в Канпур ми каза, че днес ще бъде последният ден от живота ми. Той каза, че ако «прекося реката», може да успея да избегна тази съдба, затова дойдох в Лакнау за деня, за да видя дали мога да избегна предопределената си смърт. [Река Ганг тече между Канпур и Лакнау.] Не мисля обаче, че това ще проработи. Аз също чувствам, че днес е последният ден от живота ми.“

„Къде сте отседнали в Лакнау?“ — попитах аз.

„Настаних се в хотел Централ в Аминабад снощи — отговори той — но не искам да създавам проблеми на ръководството. Вратата е отворена, чантата ми е опакована и към нея има бележка, в която се казва, че всичките ми вещи следва да бъдат изпратени на семейството ми в Канпур, ако не се върна в стаята.“

Не изглеждаше депресиран или настроен за самоубийство. Той просто имаше непоклатима убеденост, че часът на смъртта му е настъпил. Разделихме се и аз се върнах в къщата си в Нархи.

На следващия ден отидох да видя един човек в Аминабад, който е мюсюлмански квартал в стария Лакнау. По пътя отидох до храма на Хануман там, защото свещеникът беше мой стар приятел. След като си разменихме обичайните поздрави, той започна да ми разказва за гост, който беше имал предходния ден.

„Нещо много странно се случи тук вчера — започна той — Един човек донесе 500 ладу като приношение за Хануман. Бях изненадан, защото повечето хора носят само десет или петнадесет. Той ме помоли да раздам ладуто като прасад на поклонниците, които дойдат в храма този ден. Седна на пода тук и ме гледаше как раздавам първите няколко ладу. Изведнъж той се свлече и припадна. Отидохме да доведем лекар, но когато той дойде, мъжът вече беше мъртъв. Изглеждаше напълно здрав, когато влезе, обаче няколко минути след пристигането си лежеше мъртъв на пода. Не знаехме кой е той, затова отворихме куфарчето му, за да видим дали не носи някаква идентификация със себе си. Вътре имаше писмо до съпругата му, малко пари и бележка, адресирана до управителя на хотел Централ, с молба да изпрати всичките му чанти на жена му в Канпур.“

Когато беше споменат хотел „Централ“, на мен ми дойде на ум, че това може да е човекът, когото бях видял пред централната поща. Описах дрехите и външния му вид, и свещеникът се съгласи, че това е човекът, който бе припаднал и починал в неговия храм предишния ден.

И така, какво да кажеш за събития като тези? В света има малцина надарени хироманти и астролози, които имат някаква психическа способност да предвиждат бъдещето много ясно и точно. Останалите си изкарват прехраната, като правят изфабрикувани предположения въз основа на това, което са научили и чели, а не на това, което интуитивно виждат.

В началото на тази глава Пападжи описа неприятностите, които е имал с едно седемнадесетгодишно момиче в Мадрас. Тя никога не го забравила. В началото на 60-те години, в момент, когато бракът й се провалял, тя решила да се опита да го проследи и открие, за да потърси помощта му.

Тя писала на Раманасрамам, за да види дали имат адрес за препращане за мен. Някой в офиса й дал адреса на централата на моята фирма в Бангалор. Тя напуснала дома си, посетила лично директора ми в кабинета му и го попитала за моя адрес. Той се опитал да я обезкуражи, като й казал, че съм отседнал в много недостъпна част от гората в Карнатака и че ще е много трудно да стигне до мен там, защото няма обществен транспорт на такова отдалечено място. Той й казал също така, че няма условия за отсядане на сами жени в гората. По онова време работех в един много примитивен лагер в окръг Шимога.

Когато тя казала, че не я интересува колко е недостъпно или какви удобства има там, той й дал адреса и някои общи съвети как да стигне до мястото. Тя веднага дойде да ме види, като успя да ме намери без особени трудности. Бях много изненадан да открия колко решителна е била в опита си да ме намери. Тя каза, че иска да прекара време с мен, защото имала голям личен проблем, но нямаше къде да я настаня в лагера. Накрая намерих място за нея в туристическото бунгало Халиял. Предложих й малко храна от нашия лагер и й казах, че ще дойда да я посетя в туристическото бунгало някъде след 17 ч.

Беше опасно да правя такова обещание, защото знаех, че трябва да дежуря в лагера през цялата нощ. Трябваше да наглеждам работниците, за да осигуря, че работят безопасно. Знаех от други случаи, които бях чел във вестника, че ако има злополука по време на моето отсъствие, мога да бъда държан отговорен. Като управител на мината единствено аз отговарях за нейната безопасност. Ако можеше да се докаже, че съм извършил престъпна небрежност, можеше да бъда арестуван. Знаех, че има сериозно наказание за това престъпление: глоба до 1000 рупии или лишаване от свобода до пет години, в зависимост от тежестта на нарушението.

Тя остана при мен за няколко дни. При първия ни дълъг разговор разбрах, че е избягала от семейството си. Тя искаше да се премести при мен, но аз й казах, че не мога да започна такава връзка с нея. Опитах се да я убедя да се прибере вкъщи, като й казах, че продължаващото й присъствие близо до мен ще предизвика скандал, в резултат на което фирмата, в която работех, можеше да ме уволни. Отначало изглеждаше, че тя е готова да си тръгне, защото започна да говори за посещаване на Шри Раманасрамам. Тя спомена, че иска да заведе чичо си в ашрама и да го разведе наоколо. Въздъхнах с облекчение, когато я чух да казва това, но планът така и не се осъществи. След няколко дни безизходицата беше разрешена, когато чичо й я проследил, като разпитал за нея в Шри Раманасрамам. Следвайки същия маршрут като нея, той се появи в централата на мината няколко дни след нея. За голямо мое облекчение той не ме обвини за случилото се. Той познаваше своенравния характер на племенницата си, а също така знаеше, че тя беше тази, която беше обикаляла из Южна Индия, опитвайки се да ме проследи и открие. Помолих го да я вземе обратно, което той беше радостен да направи. Това беше причината той да я последва.

Много неохотно тя си отиде с чичо си, но когато пристигнали в Мадрас тя решила, че не иска да остава повече с него. Вместо това заминала за Хайдерабад и в рамките на месец отново тръгнала да ме преследва. Дотогава аз се бях преместил в Мангалор на западния бряг, но тя беше много решително младо момиче и не й е било трудно да ме проследи. Тя дойде с кола и донесе със себе си всичките си лични бижута и голяма сума пари.

При пристигането си тя ми каза: „Бижутата, парите и колата ми бяха дадени по време на брака ми, така че те са мои и мога да правя с тях каквото си искам. Съпругът ми е управител на банка и син на съдия в Андхра Прадеш. Не мога повече да живея с него. Той има любовна афера с жена, която е омъжена за негов приятел от детството.“

Тя продължи да ми разказва подробности за сексуалните дейности и наклонности на съпруга си. От казаното от нея изглеждаше, че неговият сексуален живот бе дори по-необичаен от нейния.

„Веднъж бяхме на пикник близо до язовир Низам Сагар — започна тя — Бяхме четирима — съпругът ми, негов приятел, жената на приятеля му и аз. Вечерта всички отидохме да хапнем в местен ресторант. Другите пиеха уиски, но аз не исках да се присъединя към тях. По-късно всички се върнахме по стаите си. Докато влизах в стаята си, някой ми каза да изключа осветлението и да си легна да спя. Влязох в стаята и намерих приятеля на съпруга ми да лежи в леглото ми.

«Какво се е случило със съпруга ми?» — попитах. Просто си помислих, че е станала някаква грешка за това, в коя стая трябва да сме.

Приятелят на съпруга ми скоро ме извади от заблуждението на тази конкретна представа.

«Той ще спи с жена ми тази вечер — каза той — Ние сме приятели от детинство и току-що се разбрахме да прекараме една нощ с жената на другия, просто за промяна.»

Знаех, че са пияни, но въпреки това, това не беше извинение за подобно поведение. Този инцидент беше последната капка, която преля чашата. Не бях щастлива с този мъж дори преди това да се случи. Тогава реших да го напусна. Вече подадох молба за развод, но трябва да живея шест месеца отделно от него, преди разводът да бъде законно регистриран от съда. Реших, че отсега нататък ще остана с теб за постоянно. Никога не искам да те напускам. Ще остана с теб до края на живота си.“

След като чух нейната история, бях още по-малко склонен да се замесвам в нейните дела, отколкото бях преди. Знаех, че ако я приема, скоро ще трябва да се изправя пред гнева на съпруга й и неговите роднини. Нямаше голям смисъл просто да й кажа да си отиде, защото знаех, че тя няма да ме напусне по свое желание и да се върне при семейството си. Затова реших аз лично да я върна. Взех си отпуска от работата си и след това й казах, че ще я върна при собственото й семейство. Баща й беше богат човек, който беше добре известен във Вардха. Помислих, че той ще е най-подходящият човек, който да се грижи за нея. Исках насаме да му кажа колко много ме безпокои дъщеря му и да го помоля да направи всичко възможно да я държи далеч от мен в бъдеще.

По това време Пападжи нямал много работа. Той почти се бил пенсионирал от работата си за Подар и оставал в Юга, само за да помага на Сурендра в неговата работа. Тъй като присъствието му вече не се изисквало в мините, той успял да си вземе дълга отпуска, за да се справи с този проблем. Повече подробности за този период ще намерите в началото на следващата глава.

Отидохме в неговия дом, но там не ни приеха добре. Нейният съпруг вече беше там, когато пристигнахме, защото когато тя изчезнала, той отначало си помислил, че тя може да се е върнала при родителите си. Влязохме право в голям семеен скандал.

Баща й му крещеше, настоявайки да разбере защо той не е можал да държи жена си под контрол. Тъй като баща й не я искаше обратно и тъй като тя отказа да се върне при съпруга си, решение, с което напълно се съгласих, когато разбрах що за човек е той, и двамата напуснахме Хайдерабад и заминахме за Секундерабад. При пристигането ни я настаних в хотелска стая там. Бях решил да си тръгна тайно, докато тя спи, да пътувам до Казипет с автобус или с такси и след това да хвана сутрешния влак — експрес „Великия хобот“ за Лакнау.

Изпълних плана си перфектно, но не успях да се отърва от нея. Четири дни по-късно тя се появила в къщата ми в Лакнау и седнала пред входната врата. Аз не съм бил там по това време.

Жена ми я попитала коя е тя, защото не я била виждала преди, и тя отговорила: „Аз съм съпругата на Пунджаджи“. След това тя седнала сама на пътя и започнала да чете Бхагавад Гита.

Когато пристигнах у дома, съпругата ми и семейството ми естествено искаха да знаят коя е тази странна жена, която твърди, че е моя съпруга. Разказах им всичко за нейната история и как ме е преследвала из цяла Индия. Не ми се искаше да бягам отново, нито пък мислех, че ще мога да я отпратя, затова попитах жена си дали може да остане временно с нас в къщата, докато реша какво да правя с нея.

Жена ми не я искаше в къщата, което беше съвсем разбираемо. Когато я попитах „Къде ще отседне и къде ще се храни тя, ако не се погрижим за нея?“ — тя отговори, че това не е наша работа.

Жена ми каза: „Както каза, тя все още има парите, които е получила като сватбен подарък. Ако не иска да се издържа с тях, тя винаги може да се върне при семейството си. Не е наша работа да се грижим за нея.“

Момичето беше решено да прекара остатъка от живота си с мен. След като й беше отказан достъп до дома ми, вместо да се откаже, тя остана да седи цял ден пред вратата ми. Много наши съседи съчувстваха на затруднението й и няколко от тях й предложиха място в домовете си, но тя отказа всичките им предложения. Тя продължаваше да седи пред къщата ми и когато хората идваха да присъстват на моите сатсанги сутрин и вечер, тя ги спираше, преди да влязат и казваше: „Ако искаш свобода, трябва да жертваш всичко, за да останеш с Гуруто.“

Ако се интересуваха от нейната история, тя им казваше: „Напуснах съпруга си, шестмесечният си син, къщата си и роднините си, за да бъда с моя Гуру. Дойдох тук, за да бъда в присъствието на моя Гуру. Дори и да не ми говори, не ме интересува. Имам нужда само да го видя. Това ми е достатъчно. Ако мога само да го зървам от време на време, аз съм задоволена.“

Съпругът й накрая разбрал, че тя е в Лакнау. Той имал връзка със съдия Шривастава Пател, един от нашите съдии в Лакнау. Чичо му, съдията Найду, бил работил с него във Върховния съд на Аллахабад. След като съпругът й се обадил на съдия Шривастава Пател, в къщата ми дойде инспектор от полицията.

„Получихме информация — каза той — че една дама от Хайдерабад е отседнала при вас. Искаме да говорим с нея. Къде е тя?“

Отидохме да я търсим и я намерихме на обичайното й място отвън на улицата.

Инспекторът й каза: „Помолен съм от началника на полицията да ви задържа. Ще ви върнем в Хайдерабад.“

Жената отказа да отиде. Тя показа съдебните документи за развод и каза: „Вече не съм собственост на този мъж. Аз се разведох с него отдавна. Той няма права над мен. Мога да отида, където ми харесва и да правя каквото ми харесва. И това, което харесвам, е да остана тук с моя Гуру.“

Полицаят прегледа документите й и се убеди, че казаното от нея е вярно. Той се върнал при своя началник и му казал, че тя е отседнала близо до мен по своя собствена свободна воля и че тъй като е разведена, нейният съпруг и семейството му нямат право да й казват какво може или не може да прави.

Скоро след това проведохме дълъг разговор. Тя не можеше да остане вечно на улицата, а аз исках да пътувам до Хималаите, без да се налага да прекарвам времето си в това, да я избягвам. Насърчих я да отиде в Шри Раманасрамам и да прекара времето си там в търсене на истината. Доста изненадващо, тя прие съвета ми и скоро след това замина, за да отиде на юг. Когато се уверих, че тя наистина е заминала и че не се крие някъде и чака да ме последва, заминах за Ришикеш.

По-късно чух, че тя е взела саняса и че след кратък период в Шри Раманасрамам се е преместила на други места. Тя ми писа няколко пъти, разказвайки ми къде е и какво прави, но повече не я видях.

Бележки

[1] Церемонията на свещената нишка е за момчета, за да потвърди, че са на възраст за поемане на религиозна отговорност. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Дейвид Годман Нищо никога не се е случвало (5) (Биография на Пападжи)

Метаданни

Данни

Нищо никога не се е случвало

Информация

История

Сваляне / Връзки

Ръководител на мина

Лакнау

Дейвид Годман
Нищо никога не се е случвало (5) (Биография на Пападжи)