Сабрина Джефрис
Падението на виконта (1)

Пролог

Лондон, Февруари 1817

Доминик Мантън никога не бе очаквал, че ще прекара двайсетия си рожден ден в тайно надничане през отворените врати на терасата на балната зала на граф Блекбъро. Но трябваше да намери годеницата си Джейн Върнън, преди някой слуга да го изгони.

Тя влезе с пирует в полезрението му и дъхът му секна и се сви като оловна тежест в гърдите му. В украсената си с перли рокли тя сияеше така ярко на светлината на свещите, че го заслепи. Вирнатото й луничаво носле, пълните й червени устни, непокорните й кестеняви къдрици бяха неповторими. И вече съвсем недостъпни.

По дяволите, той не можеше дори да потанцува с нея! Вместо това тя танцуваше с Едуин Барлоу, наследник на графа и близък приятел на семейството й. Той беше сдържан както винаги и Джейн се опитваше да смекчи меланхолията му, като се показваше въодушевена, жизнерадостна и…

Млада. Толкова млада. Само на седемнайсет. Скоро щеше да навърши осемнайсет, но на Дом му се струваше, че двете години разлика помежду им са цели десет, сега, когато бе загубил всичко.

Едно русокосо и по-закръглено копие на Джейн ненадейно я скри от погледа му: госпожица Нанси Садлър, нейна братовчедка по майчина линия, която надникна през френските прозорци към терасата.

— Господин Мантън? — попита шепнешком тя. — Наистина ли сте вие? Защо не сте вътре?

Той отстъпи назад, за да може Нанси да се присъедини към него.

— Не ме поканиха.

— И защо?

Той изгледа подозрително дъщерята на богатия търговец.

— Защото обществото не може да понесе гледката на един обезнаследен, опозорен втори син без бъдеще.

Тя потръпна.

— О! Вярно. И така, как влязохте?

— Прескочих през оградата отзад.

Той погледна към залата, където Джейн и Едуин бяха довършили танца и сега се бяха присъединили към Самюъл-Барлоу, по-малкия брат на Едуин.

— Трябва да говоря насаме с Джейн. Тя упорито отказва да се видим.

— А вие какво очаквате? При последната ви среща се опитахте да я убедите да ви остави. Страхува се, че ако се видите пак, самият вие ще развалите годежа.

— Глупости! Трябва тя да го развали. Ако се откажа аз, това ще бъде ужасно за нея.

Една от характерните особености на доброто общество беше, че жената може да развали годеж, без да пострада особено. Но не и обратното. Ако го развалеше мъжът, хората винаги щяха да предполагат, че жената е извършила нещо ужасно, за да причини разрива. Дом не искаше репутацията на Джейн да бъде опетнена.

— Можете ли да я убедите да поговори с мен на четири очи? — попита той. — Тази тераса води към библиотеката. Мога да се срещна с нея там.

Ако някой можеше да убеди Джейн да стори нещо, това беше Нанси. Нейният баща беше вуйчо на Джейн и неин настойник, откакто остана сираче, и двете момичета бяха израснали заедно. А господин Садлър искаше да види годежа развален също толкова силно, колкото и Дом, макар че нито единият, нито другият бе успял да убеди Джейн в разумността на тази стъпка.

Този факт изпълваше една тайна частица от Дом с ликуване. Но онази част, която знаеше какво му предстои през следващите години, бе изпълнена с отчаяние.

Нанси поклати глава типично по момичешки.

— Навярно ще мога да я подведа да влезе в библиотеката, но няма да успеете да я накарате да ви зареже. Джейн ви обича.

Наистина го обичаше, поне дотолкова, доколкото можеше да обича едно момиче на нейната възраст. Единственото събитие, нарушило спокойния и сигурен живот, беше смъртта на родителите й при удавяне, когато е била на осем. Семейство Садлър и даваше всичко, което поискаше, и тя изпитваше към тях огромна обич. За разлика от родителите на Дом, вуйната и вуйчото на Джейн се бяха оженили по любов и нейната представа за брака беше идилична.

Дом обаче се бе устремил към ада — очакваше го продължителен период на несигурност, тежък труд и бедност. Как би могла любовта и към него да преодолее подобно препятствие?

Нанси го стрелна с раздразнен поглед.

— Мислех, че и вие я обичате.

Дом се скова. Разбира се, че я обичаше, още от мига, в който се срещнаха в една книжарница. Докато несъзнателно си тананикаше първите няколко такта от симфонията на Хайдн „Изненада“, някой от другата страна на лавицата с книги го откъсна от четивото му, като изтананика следващите няколко стиха.

Оказа се, че това е Джейн, която бе решила да си почине от безкрайните увеселения и балове на дебюта си. До този миг Дом никога не бе срещал човек със същата памет за музика като него. Или с ненаситния му интерес към симфониите. Или със склонността му да си тананика, докато чете. Никога не се бе натъквал на човек, който да обича и книгите, и хората. Тя го заплени веднага.

Дом започна да ухажва дъщерята на покойния барон с поредица от музикални вечеринки, опери и от време на време дори с поява на някой бал. Макар че тази глупава жена предпочиташе Бетовен пред Моцарт, той й прости, защото тя не обръщаше внимание на много от неговите слабости. Не се интересуваше, че при него танцът е повече от прецизен, отколкото извиращ от сърцето, че невероятно точната му памет за музика и разговори е направо странна и дори че изгледите му за бъдещето не са най-обещаващите.

Беше съвсем ясно, че Джейн е колкото красива, толкова и луда. Което, разбира се, означаваше, че Дом поиска да се ожени за нея. Все още го искаше.

— Няма значение какво изпитвам аз към Джейн — отвърна той с мрачен глас. — Или дори какво изпитва тя към мен. Тя заслужава някого като наследника на Блекбъро, който може да й осигури бъдеще.

— Не ставайте смешен! Джейн никога не е таяла романтични мисли по отношение на Едуин. Той е прекалено необщителен за нейния вкус. Освен това, за разлика от мен, Джейн би предпочела адвокат пред… — и Нанси изстена и млъкна. — Извинявайте. Забравих.

— Че вече нямам бъдеще като адвокат ли? — попита горчиво той. — Джейн може и да не копнее за графски син, но с абсолютна сигурност мога да ви потвърдя, че не иска за съпруг служител от Боу Стрийт Ранърс^[1].

Нанси го погледна раздразнено и отсече:

— Не разбирам защо ви трябваше да приемете работа в една толкова долна професия. Защо вместо това не живеете на кредит, докато брат ви се умилостиви и ви върне издръжката?

Дом преглътна ругатнята си. Както обикновено, Нанси виждаше света в розова светлина.

— Джордж никога няма да се умилостиви.

— Може би ще се умилостиви, ако поговорите разумно с него — настоя тя и посочи към едно място в балната зала. Дом видя, че брат му стои там, заобиколен от приятелите си. — Не с Джейн трябва да говорите насаме, а с него. Не знам какво точно се е случило помежду ви, но…

— Наистина не знаете — прекъсна я рязко той. — Джейн знае и това е достатъчно.

Е, поне за по-голямата част от случилото се знаеше. Имаше някои неща, за които не смееше да каже дори на нея.

— Тя казва, че Джордж се е държал лошо — настоя Нанси. — Затова, ако просто обясните на хората какво е направил, може би ще спрат да допускат, че вие сте извършили всички тези ужасни неща, които са предизвикали разрива помежду ви.

Пръстите му се свиха в юмруци.

— Какви например?

Нанси се изчерви.

— Не знам… че сте били прекалено близък с… любовницата на покойния си баща и незаконните му деца. Че Джордж не одобрявал, затова баща ви отказал да ви остави наследство.

Това беше лошо, но не толкова, колкото истината. На смъртното си легло бащата на Дом бе направил допълнение към завещанието си в присъствието на Джордж и техния полубрат Тристан Боно. Това бе разгневило Джордж дотолкова, че бе изгорил завещанието в мига, в който баща им издъхна. А това бе разгневило Тристан дотолкова, че той открадна коня, който му бе завещан в допълнението.

Затова Дом се озова в незавидната позиция да е принуден да защити Тристан от опита на Джордж да го обеси. Джордж го застави да избира: или да предаде Тристан на властите, или да загуби всичко.

Това не беше никакъв избор. Дом бе готов да го направи пак, само че като загуби всичко, той на практика загуби и Джейн. И дори и да направеше истината обществено достояние, това нямаше да промени този факт.

Защото Дом не можеше да докаже, че допълнението е било изгорено, но Джордж спокойно можеше да докаже кражбата на коня. За момента този негодник си мълчеше, но ако Дом нарушеше мълчанието си, Джордж просто щеше да си отмъсти, като намекне, че и Дом е замесен. Тогава покровителят на Дом, Джаксън Пинтър, нямаше да има друг избор, освен да уволни Дом от поста в редиците на Боу Стрийт Ранърс, който така великодушно му предложи. И тогава Дом щеше да остане не само без пари, а и без възможност да спечели такива.

Затова трябваше да се примири със слуховете, със загубата на общественото си положение, с липсата на бъдеще. И не можеше да направи нито едно проклето нещо, за да го предотврати. Освен да се погрижи на Джейн да не й се наложи да се примирява със същото.

Вече бе изстрадал много, защото баща му и Джордж така и не постъпиха правилно. Отказваше да стане като тях.

— Точно заради тези слухове Джейн трябва да скъса с мен. Всички ще я сметнат за разумна. А моето положение няма да стане по-лошо, отколкото вече е.

— Може би ако просто си дадете време да си стъпите на краката. Точно сега не можете да се ожените за Джейн, дори да искате — напомни му Нанси. — Татко вече каза, че трябва да изчакате да навърши пълнолетие. А тогава…

— Тогава пак ще съм никой, да го вземат дяволите!

Нанси примигна.

Мили боже, новият му живот вече бе започнал да го променя. Един джентълмен никога не ругаеше в присъствието на дама.

— Извинете ме — продължи той, — но вие очевидно не разбирате що за бъдеще ме очаква. За четири месеца на Боу Стрийт спечелих само двайсет лири…

Тя ахна. За нея двайсет лири навярно представляваха само две седмици джобни пари.

— С шейсет лири на година едва ще мога да живея аз — продължи той, — камо ли да храня жена и семейство.

— Но със зестрата на Джейн…

— Според завещанието на баща й, ако преди да навърши трийсет и пет години, се омъжи за човек, който не е състоятелен джентълмен, парите ще отидат при някакъв неин братовчед. Само след тази възраст ще може да разполага със състоянието си без ограничения.

— Вие сте джентъл… — започна Нанси, усети се и млъкна. — Е, във всеки случай сте роден и възпитан като състоятелен джентълмен. А и бащата на Джейн написа това завещание, за да я предпази от зестрогонци.

— В очите на обществото аз съм зестрогонец. Нямам какво да предложа на една богата наследница, тя обаче може да ми предложи всичко.

По лицето на Нанси премина тревога.

— Татко знае, че не е така.

— Това няма значение. Той вече обясни, че завещанието му връзва ръцете. Ако сега се оженя за нея, тя ще загуби състоянието си. С моите жалки доходи едва ще можем да оцелеем. И това ако допуснем, че постигна успехи в новата си професия — нещо, което съвсем не е сигурно. Дори и да постигна, никога няма да мога да си позволя прислуга или карета. Нито едно от удобствата, с които е свикнала. — Гласът му стана мрачен. — Няма да има посещения в операта, нито концерти, нито пиано, на което да свири.

Странно, но от целия му предишен живот точно това му липсваше най-много — лесният му достъп до великолепна музика. Сега бе принуден да поглъща всички мелодии, които стигаха до улицата от салоните на Мейфеър.

Нанси започна да дъвче долната си устна.

— Джейн наистина обича сонатите.

— И валсовете, и шотландските танци. Ако се омъжи за мен, това означава край на танците. Няма да може да ходи на балове. Ще трябва изцяло да напусне обществото.

— Какъв ужас! — промълви Нанси и хвърли тревожен поглед през отворените врати към балната зала. — Но тя ще може да идва на увеселения в нашата къща.

— Където приятелите й ще се преструват, че не я познават? Наистина ли мислите, че родителите ви ще поканят на прием съпругата на един служител на Боу Стрийт и ще рискуват да станат прицел на какви ли не слухове? Вие готова ли сте да си бъбрите весело с Джейн пред обожателите си с ясното съзнание, че като ви виждат с нея, това намалява собствените ви шансове да си намерите добра партия?

Нанси пребледня ужасно. Очевидно тази мисъл изобщо не и беше хрумвала.

— Ами… аз… аз… не знам.

— И то ако допуснем, че тя ще има време да ви посещава — продължи студено Дом, без да отслабва натиска си. Ако успееше да убеди Нанси, тя може би щеше да убеди Джейн. — Без прислуга Джейн ще трябва лично да поддържа дома ни, нещо, което не е правила нито един ден през целия си живот.

— Мили боже, вярно! Макар че има…

— Аз ще отсъствам дни наред. Ще бъда зает с разследвания, докато тя ще бъде отблъсната от доброто общество и ще стои сама в единствената ми стая в „Спитълфийлдс“.

При самата мисъл неговата прекрасна Джейн да живее в този бедняшки квартал сърцето му се смразяваше от ужас.

— А какво ще стане, ако загина, докато гоня някой престъпник?

— Всемогъщи небеса, работата ви наистина ли е толкова опасна?

— Много повече, отколкото си мислите.

Много повече, отколкото и той очакваше.

— И ако умра, тя ще остане сама, обедняла и отхвърлена, без никого, към когото да може да се обърне.

— Тя би мразила такъв живот. — Нанси изглеждаше сломена. — Но аз никога няма да изоставя Джейн!

— Така ли? Ами ако бъдещият ви съпруг не пожелае да прибере в дома си вашата бедна родственица? Ако по това време баща ви вече не е сред живите? Никой не може да предвиди какво ще се случи.

— Престанете! От вашата уста всичко звучи толкова ужасно!

— Защото наистина е ужасно — прикова я той с пронизващ поглед. — Единственото, което ме очаква, са години, през които със зъби и нокти ще се боря да стигна до положение, при което ще мога да си позволя съпруга.

— О, Дом! — простена Нанси.

— Ако реши да чака, докато се стабилизирам достатъчно финансово, за да се оженя за нея, ще чака дълго време. А ако не успея, ще е пожертвала младостта си напразно.

Той погледна покрай нея към Едуин Барлоу и видя, че синът на графа каза нещо, което накара Джейн да се усмихне. Дом потисна лишения от всякакъв разум порив да се приближи към тях и да удари наследника на Блекбъро право в носа.

— Но ако ме изостави, тогава целият свят е пред нея. Зестрата й е такава, че ще изкуши всеки един джентълмен, а дружелюбният й характер, добротата й…

Господи! Как да понесе мисълта, че ще я загуби, а някой друг ще я спечели?

Стисна зъби. По-добре това, отколкото да гледа как годините на тежък живот и тревоги за него я съсипват. Или още по-лошо, да види как започва да го мрази, задето я е откъснал от всичко, което обича. Да гледа как суровият им живот помрачава светлината в очите й, изцежда жизнеността от лицето й.

Не, трябваше да се откаже от нея сега, когато още можеше. Когато тя бе достатъчно млада да намери някого другиго. Това бе единственият начин.

— Нима не виждате? Тя трябва да се омъжи за човек като наследника на Блекбъро — човек с бъдеще пред себе си. Или дори за брат му. Барлоу е курсант във флота, нали така?

— Да — потвърди Нанси и погледът и се плъзна с възхищение по униформата на Самюъл Барлоу. — Но тя и за него няма да се омъжи. Няма да се откаже от вас, при това не само защото ви обича. Вече ми каза, че според нея би било безчестно да ви изостави само защото преживявате тежки времена. Това би било в противоречие с принципите й.

Дом добре познаваше принципите на Джейн, защото и той изповядваше същите. Но нейните не бяха изковани в жестокия огън на опита. За разлика от неговите.

— Трябва да има някакъв начин да я убедя.

— Ще трябва да се проявите като мъж с ужасен характер — крадец или убиец… или прелюбодеец, което е глупаво, защото не сте женен.

В ума му започна да се прокрадва една грозна мисъл.

— Няма нужда да съм женен, за да предам доверието на Джейн. Ако си помисли, че поддържам интимни отношения с друга жена…

— Доминик Мантън! Не смейте дори да предлагате такова ужасно нещо!

— Но ще свърши работа, нали?

— Така предполагам.

Тя тревожно сбърчи чело.

— Какво искате да кажете, че ще тръгнете с някое леко момиче?

— Разбира се, че не! — отговори нетърпеливо Дом. — Освен ако Джейн не види със собствените си очи, че влизам в бордей, което няма да мога да уредя, тя никога няма да повярва на каквито и да било слухове за такава история. Прекалено добре ме познава.

Нанси изсумтя.

— Лично аз се съмнявам да повярва и на слуховете, че сте тръгнали да лудувате с някоя почтена жена.

— Ако го види със собствените си очи, ще трябва да повярва.

Той хвърли кос поглед към Нанси.

— Ако Джейн действително ме види как притеснявам с ухажванията си някоя богата наследница, може да я убедим да повярва, че съм достатъчно отчаян да започна да преследвам жена с пари.

— Но как ще може да ви види с някоя богата наследница, когато вие вече дори не се появявате в обществото?

Дом впери поглед в Нанси.

— Ще трябва да бъде наследница, която да е наясно с плана. Която разбира какво се опитвам да постигна и знае колко е важно да успея.

Нанси забеляза погледа му и замръзна.

— Аз?

Доминик кимна кратко и тя възкликна:

— О, не, Дом, никога не бих могла да… Джейн никога няма да ми прости!

— Ще ви прости, ако си помисли, че се опитвам да ви целуна против волята ви. Ако се съпротивлявате. Можем да изкараме нещата така, сякаш съм ви изненадал и се опитвам да ви прелъстя.

— Не! — отсече Нанси и впери поглед в балната зала. Долната и устна трепереше. — Не, това ще я съсипе.

Сърцето му се сви от болка, но той безжалостно я пренебрегна.

— Известно време ще бъде… наранена. Но ще го преодолее. Ще изрича какви ли не обиди по мой адрес, а вие ще подклаждате яростта и със своята собствена ярост и накрая тя ще реши, че без мен ще й е по-добре.

— Всемогъщи боже, Дом! Няма ли друг начин?

— Поне аз не виждам. Трябва да използваме непоклатимите принципи на Джейн срещу самата нея. За нейно добро е.

— Не ми се вярва тя да го възприеме по този начин — измърмори Нанси.

— Вие обаче нали го възприемате?

Тя въздъхна.

— Да. Но въпреки това няма да е лесно. Ще трябва някой да ми помогне. Джейн ще заподозре нещо, ако й кажа да дойде при мен в библиотеката, а после ви види как ме целувате там.

— Така е. Но когото и да намерите, ще трябва да е някой, който да не въвлича никого другиго в тази история. Нали не искаме неволно да дадем повод за слухове, които да съсипят вашата репутация. Когото и да изберете, трябва да запази истината в тайна, след като всичко приключи, иначе всичко ще е било напразно.

Нанси започна да кръстосва терасата.

— Самюъл Барлоу ще свърши работа. Той ме харесва — така поне казва. Не че му вярвам.

Тя махна пренебрежително с ръка — жест, който напълно противоречеше на кокетната и усмивка.

— Той е закоравял флиртаджия.

По всеобщо мнение и тя самата беше такава. Дом я погледна изпитателно.

— Да не би да се надявате, че ще се ожени за вас?

— Всемогъщи боже, не! — възкликна тя, но смехът и звучеше изкуствено. — Самюъл е само на осемнайсет. Не е готов за свое семейство. А и можете ли да си ме представите омъжена за моряк, когото да виждам само от време на време? В никакъв случай! Искам съпруг, който да ме превърне в най-обожаваната жена в Лондон, а не в някоя мръсна каюткомпания.

— Много разумно.

И абсолютно повърхностно, макар че не беше изненадващо. Бащата на Нанси разполагаше с купища пари и всички те щяха да останат за нея. Тя с лекота можеше да си намери съпруг с висок ранг. Нямаше защо да се омъжва за обикновен курсант.

— Мислите ли, че Барлоу ще ни помогне? — попита Дом.

— Разбира се. Мога да го накарам да направи каквото пожелая — увери го тя и стана сериозна. — Ако сте сигурен, имам предвид.

Дом огледа балната зала — търсеше Джейн. Сега тя стоеше сама и барабанеше с пръсти по една маса по начин, който категорично не подхождаше на една изискана дама. Дом на практика можеше да чуе ритъма, да го усети в кръвта си по същия начин, по който усещаше нея.

По лицето й премина нежна разсеяна усмивка, онази, която винаги го озаряваше, когато слушаше непозната музика и която бе толкова позната на Дом, че го прободе дълбоко в сърцето. Можеше ли наистина да го стори? Да я накара да го намрази? Да го изключи завинаги от живота си?

— Дом? — настоя Нанси. — Това ли искате наистина?

Той си наложи да стане безчувствен към болката.

— Не. — Никога нямаше да го поиска. — Но трябва да го сторя.

Един час по-късно Джейн Върнън остана учудена, когато Самюъл Барлоу я покани на танц. Макар че брат му Едуин и сестра му Ивет и бяха близки приятели, Самюъл рядко й обръщаше внимание — той флиртуваше само с Нанси.

Джейн нямаше нищо против. Беше свикнала по-голямата и братовчедка постоянно да я засенчва — златистите къдрици, пищната гръд и безупречната кожа на Нанси неизменно завладяваха всеки мъж, който я доближеше.

Не че Джейн бе останала съвсем незабелязана. И през нейния живот минаха един-двама обожатели въпреки отчайващо многобройните и лунички и неуправляемата червена коса. Но край Нанси се чувстваше като глинено гърне редом с изящна ваза от „Уеджууд“.

Преди да срещне Дом.

При мисълта за красивия й годеник пулсът на Джейн се ускори. Той я смяташе за произведение на „Уеджууд“. Може и да беше мълчалив и загадъчен, но когато я зърнеше, очите му се озаряваха. Една жена винаги можеше да вярва на погледа на мъж. Макар че напоследък…

Напоследък всичко представляваше проблем. След като го лишиха от наследството му, Дом се затвори в себе си. Не спираше да говори как сега Джейн била прекалено добра за него, как щяла да загуби всичко, ако се оженят.

Проклет да е баща й и това негово глупаво завещание! Проклет да е и вуйчо Хорас, задето смяташе да го приложи на практика. Целият живот на Джейн се диктуваше от правилата! Не я интересуваше дали Дом ще трябва да работи. Не я интересуваше и дали тя ще трябва да работи.

Вече бе научила от вуйна си много неща за ръководенето на домакинство и когато тя се разболееше, Джейн беше тази, която се нагърбваше със задълженията й. Двамата с Дом непременно щяха да се справят, дори да трябваше да живеят в мансарда, стига само да бъдеха заедно!

Разбира се, щеше да е по-добре, ако Дом можеше да продължи учението си и да стане адвокат, но Джейн бе готова да понесе всичко, за да бъде с него. Само ако успееше да накара този твърдоглав мъж да повярва в думите й! Той само се тревожеше!

Това беше единствената причина, поради която се опита да я убеди да го остави. Единствената. Джейн беше сигурна в това.

Тя прогони от ума си всички сенки на съмнения и се съсредоточи върху партньора си.

— Това валсът на Детинген ли е?

— Откъде да знам? — намръщи се Самюъл. — Всички тези танци ми звучат еднакво.

Клетият Самюъл нямаше сърце. Всъщност и в душата на Едуин зееше голяма дупка. Само душата на Дом беше самото съвършенство.

— Тази вечер си много намусен — каза Джейн. — Да не си решил да вземаш пример от Едуин? Или с Нанси пак сте във война?

— Ние кога сме били в мир? — попита Самюъл, забеляза любопитния й поглед и лицето му стана безизразно. — Това няма нищо общо с нея. Просто съм разстроен от нещо, което се случи в залата преди малко. И не мога да реша дали да ти разкажа за това.

— Защо да не ми разкажеш? — усмихна се сияйно Джейн. — Мисля, че аз съм най-дискретният човек, когото познаваш.

— Това, което ме притеснява, не е дискретността ти.

Докато двамата се въртяха в стъпките на танца, той понижи глас:

— Ти знаеше ли, че годеникът ти е тук?

— Какво? Къде?

Тя потърси с поглед Дом, но не го видя никъде в залата. С неговия ръст непременно щеше да изпъква.

— Не е в балната зала — помогна и Самюъл. — Това е трудната част. Видях го как се промъква тайно в библиотеката.

Защо, за бога, да се промъква… О, да! Той нямаше покана. Все пак Джейн се сещаше само за една причина, поради която Дом би направил усилие да проникне на място, където не беше желан.

Сърцето й подскочи.

— Предполагам, той те е помолил да му помогнеш да се срещне с мен.

Не спираше да се надява, че ако успее да остане настрана от Дом достатъчно дълго време, този глупчо ще се откаже от намеренията си да я накара да развали годежа. Но това стоене настрана я убиваше. Не беше го виждала от седмици насам и до болка копнееше поне да го зърне.

— Всъщност не — отвърна Самюъл с равен глас. — Изобщо не се зарадва да ме види. Всъщност ме помоли да не ти казвам, че е тук.

Колко странно! Дом не беше от потайните. По гърба й пропълзя студена тръпка на предчувствие. Какво ли можеше да е намислил? И защо не искаше тя да узнава за това?

— Каза ли защо? — попита Нанси.

— Досетих се, че има среща с някого, макар че той отрече.

Джейн огледа балната зала. Кого го нямаше? Трябваше да е някой неин приятел или роднина, някой, когото Дом се опитваше да убеди да говори с нея, може би вуйчо и или вуйна и или…

Нанси! В залата нямаше и следа от Нанси.

Кръвта й кипна. Значи Дом бе намислил да забърка братовчедка и в този свой план да развали годежа им? Това вече беше прекалено! Стига толкова глупости! Джейн щеше да обясни пределно ясно на този глупав мъж, че го обича, каквото и да го очаква в бъдеще.

Тя напусна площадката по средата на танца и се отправи към библиотеката.

Самюъл забърза след нея.

— Стига! Просто забрави, че съм ти казал каквото и да било.

Но опитът му да я спре беше доста вял.

— Как ли не!

Тя заобиколи една група джентълмени, за да стигне до коридора, и зърна брата на Дом, Джордж Мантън, новия виконт Ратмур.

Този негодник! За всичко беше виновен Джордж. Тъй като така и не каза пред хората нито дума за случилото се, Джейн подозираше, че се срамува от поведението си. За съжаление горд мъж като него никога нямаше да признае грешката си.

Може би трябваше някой да го подбутне. Трябваше да види точно в какво положение е поставил брат си. Тогава може би щеше да промени решението си, да възстанови издръжката на Дом и да плати, за да може брат му да се дипломира като адвокат. Това щеше да реши проблемите им по-добре от всяко друго средство.

Заслужаваше си да опита, нали така? А и това може би щеше да е единствената и възможност да събере двамата мъже в една и съща стая.

Тя се спря пред виконта. Приятелите му млъкнаха и започнаха да се подбутват с лакът, а Негово благородие се обърна и я видя.

— Госпожице Върнън — поздрави я той с хладно кимване.

Самюъл се приближи към нея и изсъска:

— Какво правиш?

Без да му обръща внимание, тя се обърна към брата на Дом:

— Много бих желала да поговоря с вас насаме, сър. Бихте ли ме придружили в библиотеката?

Останалите господа си зашепнаха и Джейн чу, че някои се подхилкват, но това не я интересуваше. Ако просто можеше да събере Дом и неговия отчужден брат, можеше да накара Негово благородие да прояви здрав разум и да поправи отношенията им.

Джордж я погледна заинтересувано, а после й се усмихна с онази очарователна усмивка, от която на повечето и връстнички краката им се подкосяваха в пантофките.

— За мен ще бъде удоволствие — каза той и й предложи ръката си.

Джейн сметна дружелюбността му за положителен признак, затова, когато Самюъл измърмори: „Джейн, трябва да говоря с теб незабавно“, тя сграбчи ръката на Мантън и рече:

— Благодаря ви, господин Барлоу, но ще поговорим по-късно.

Веднага щом двамата останаха насаме в коридора, Джордж каза:

— Струва ми се, че се досещам за какво става въпрос, госпожице Върнън.

— Моля ви, сър! Бих предпочела да поговорим на някое наистина уединено място.

Той я стрелна с пронизващ поглед.

— Така ли?

Спря се пред вратата на библиотеката и каза:

— Е, добре, ето че стигнахме.

Той отвори вратата и Джейн влезе вътре, очаквайки да завари Дом и Нанси потънали в задълбочен разговор. Вместо това ги зърна в другия край на помещението. Силуетите им се очертаваха на светлината на огъня, вплетени в интимна прегръдка.

Джейн се закова на място с такава бързина, че виконтът се блъсна в нея. Не, това не можеше да бъдат те! Това беше абсурдно! Дом никога не би… Нанси никога…

Едната фигура се откъсна от другата и изсъска:

— Престанете, Дом! Вие не знаете какво правите!

Нанси. Мили боже!

Стомахът на Джейн започна да кипи. Не! Не бе възможно това да се случва! Сигурно не беше разбрала нещо.

Само че не можеше да изтълкува погрешно факта, че Дом посегна към кръста на Нанси, за да я придърпа обратно в прегръдките си.

— Много добре знам какво правя.

Звукът на гласа му ненадейно направи всичко истинско. Прекалено истинско. Започна да й се вие свят. Всеки момент щеше да припадне.

— Вие се интересувате само от парите ми! — възрази Нанси. — Знам, че тази, която наистина искате, е Джейн.

— Не е вярно. Ние с вас се разбираме много добре, не смятате ли? — попита Дом и наклони глава към нея. — Позволете ми да ви покажа точно колко добре.

В библиотеката се разнесе шум от плесница, която се стовари върху бузата му, и Нанси се изтръгна от прегръдките му. Полезрението на Джейн започна да се стеснява, а стаята — да се върти. Нанси тръгна към вратата, но когато видя братовчедка си, застанала там, се спря.

— О! Ъъъ… това не е… не е каквото изглежда.

— Така ли? — попита провлечено Джордж. — Защото на мен ми се струва, че брат ми зарязва годеницата си заради по-богата наследница.

Зашеметена и неспособна да проговори, Джейн погледна към Дом. Само ако успееше да види очите му, щеше да разбере какво изпитва той.

Дом обаче избягна погледа и. Вместо това изгледа кръвнишки Джордж.

— Това изобщо не те засяга, братко. И се кълна, че ако се опиташ да накърниш репутацията на госпожица Садлър, като споменеш и една дума за случилото се.

— Не смятам да говоря за това с когото и да било — прекъсна го Джордж и се поклони на Нанси. — Тайната на прекрасната госпожица Садлър е на сигурно място.

Тайната на Нанси? Репутацията на Нанси? Това ли беше единственото, от което се интересуваха Дом и брат му? Дом дори не се опитваше да обясни, че е невинен. Просто стоеше вдървено и все още избягваше погледа й — сигурно доказателство за вината му.

Джейн преглътна жлъчката, която се надигаше в гърлото и.

— Какво, по дяволите, става, Дом? Ние сме сгодени!

Той стоеше скован като бастун.

— Предполагам, че онова дрънкало Барлоу ти е казало, че съм дошъл.

В гласа му имаше студенина, която я прониза чак до сърцето. Напомни й за начина, по който баща и говореше на майка й.

Сега, когато бе прекалено късно, Джейн си спомни, че Самюъл се опита да я спре, че не искаше да й казва за идването на Дом.

По шията и изби червенина и запълзя нагоре по бузите и.

— Значи наистина си дошъл, за да ухажваш Нанси? — промълви Джейн и потисна нуждата да повърне. — Ти не си мъжът, за когото те смятах.

Господи, дори не можеше да го срази с някоя умна забележка! Щеше да й прилошее тук, в библиотеката, пред всички тях! Това щеше да бъде най-голямото възможно унижение.

„Не бива да повръщам, не бива да повръщам!“ Думите кънтяха в главата и, тя се обърна, мина покрай Джордж и излезе в коридора.

— Чакай, Джейн! — извика братовчедка и след нея, но Джейн само поклати глава и продължи да тича.

Докато се отдалечаваше от библиотеката, чу отсечения глас на Дом:

— Оставете я да си върви.

Това беше последната от дългата поредица обиди. Стомахът й кипна и Джейн притисна ръка към устата си. Като се молеше никой да не я види, преди да стигне до тоалетната, тя тръгна, олюлявайки се, по коридора към стълбището.

Дом. Мили боже, Дом! Той не беше неин. И никога не е бил, нали така? Очевидно бе предположила, че оживените им разговори означават повече, отколкото значеха всъщност. Нима си бе въобразила онзи Дом, в когото се влюби? Сигурно. Навярно бе изградила образа му въз основа на разговорите, които никога не се провеждаха без присъствието на компаньонка, и на няколко танца.

През цялото това време си мислеше, че Дом се опитва да я накара да развали годежа им от някаква благородна загриженост за нея, а той всъщност се бе стремил към свободата да ухажва богата наследница, чието състояние не беше обвързано с условията на такова глупаво завещание. Както и някоя по-красива от нея.

По бузите й потекоха сълзи. Тя влезе, препъвайки се, в тоалетната. Беше вярвала в него. Дори когато вуйчо Хорас я предупреди, че няма да даде благословията си за брака им, тя не му обърна внимание — продължи да вярва в доброто сърце на Дом, в добродетелите му, в предаността му. И защо? За да я направи на глупачка.

Никога повече нямаше да повярва на някой двуличен мъж, който реди поредица от лъжи и й казва, че я обича безумно. Никога повече нямаше да заяви, че състоянието и общественото положение не означават нищо за истинската любов.

Защото очевидно истинската любов бе най-голямата лъжа на този свят.