Нелсън Демил
Сияен ангел (5)

5.

Мерцедесът продължи на изток по шосе Сънрайз, после внезапно направи рязък завой по тесен страничен път. Тес наби спирачките и също зави, както и Мат и Стив.

Продължихме да следваме плътно целта си на юг към океана.

— Родителите ми имат лятна вила в Ийст Хамптън — уведоми ме Тес.

— Не се и съмнявам.

— Знам всеки път в този район.

— Къде е засадата?

Тя не ми обърна внимание и продължи:

— Ако отиват при Таморов, ще завият наляво по шосе Монтоук към крайбрежните имения.

И наистина, те завиха наляво по шосе Монтоук, което представлява лъкатушещ двулентов път от колониалния период, донякъде живописен и доста бавен заради местния трафик.

Отдясно се появи индианският резерват Шинекок, заел територията на чудесно крайбрежно имение за милиарди долари, идеално място за бъдещо казино. Вместо казино шинекоките имаха търговски пост край пътя. Мат се обади по некстела.

— Тия индианци ще ни скалпират ли?

— Да. И после ще ни продадат скалповете като сувенири.

— О… тъкмо се бях размечтал за томахавки.

Ние до един сме комедианти.

— Къде е къщата на Таморов? — попита Тес.

— На Мартини Лейн.

— Искаш да кажеш на Джин Лейн.

— Да де.

— Добре, значи ще завие надясно, вероятно по Саут Мейн.

— Не предполагай. Просто ги следвай.

— Имаш късмет, че съм с теб. Мартини Лейн — присмя се тя. — Това кръстовището на Джин Лейн и Вермут Роуд ли трябва да е?

— Карай. — Мразя умниците. Освен себе си.

— И между другото, джин е староанглийска дума за общо пасище.

— Това всички го знаят — уверих я аз.

— Как се казва къщата на Таморов?

— Къщата на Таморов.

— Тук къщите имат имена.

— Да бе. Тайдс.

— Знам я.

— Била ли си там?

— Не.

— Днес може да ти се отвори късмет.

Тя не отговори.

Продължихме и когато влезе в пълния с магазини Саутхамптън, шосе Монтоук се стесни. На някаква историческа табела пишеше ДЖОБС ЛЕЙН, 1644, така че всеки да разбере, че навсякъде тук надценките са триста процента.

— Първата ми среща с момче беше в „Драйвърс Сийт“… — каза Тес и посочи една крайпътна кръчма. — Ето там.

— И как мина?

— Не ми сервираха питие. Бях много млада.

— Позволиха ли ти да използваш тоалетната?

— Много смешно. Сега трябва да я посетя. Мога ли да спра?

— Разбира се.

Може пък да беше бременна.

Тя паркира във втора редица, включи сигналните светлини, измъкна се от колата и забърза към кръчмата.

Свързах се с Мат и Стив, които бяха зад нас.

— Бърза пишпауза. Продължете с целта.

— Разбрано.

Миниванът ме заобиколи и продължи по Джобс Лейн след мерцедеса.

— Целта завива надясно по Саут Мейн — докладва след малко Мат.

— Разбрано.

Е, това премахваше всякакви съмнения, че Петров отива в къщата на Таморов. Но защо? Сигурно на парти. Очертаваше се дълъг ден.

Тес се върна, скочи зад волана и попита:

— Накъде тръгнаха?

— Надясно по Саут Мейн.

— Нали ти казах. — Тя превключи на скорост и продължи по Джобс Лейн.

— Обади ли се на Грант?

— Бърз есемес.

Не задълбах и тя зави надясно към океана. Скоро настигнахме минивана.

— Задмини ги.

Тес задмина Мат и Стив, нареди се на петнайсет метра зад мерцедеса и свали прозореца си.

— Помириши само океана!

— Защо?

Саут Мейн минаваше покрай характерните за Саутхамптън живи плетове, зад които имаше просторни поляни, водещи към стари имения за милиони долари.

Тес посочи.

— Там живееха семейство Рали. Приятели на родителите ми.

— Притежаваха бедняшкия квартал, в който израснах. Хубави хора.

— Това място събужда много спомени.

— Радвам се.

— Когато растях, нямаше руснаци.

— Светът се променя.

— Откъде олигарсите имат толкова пари?

— Когато разбереш, кажи ми.

— Баща ми работеше здравата, за да спечели парите си. Не ги е откраднал.

— Руските олигарси не са откраднали парите. А страната.

— Отвратително.

— Шинекоките биха се съгласили.

Приближавахме Джин Лейн, която минаваше покрай Атлантическия океан.

— Защо искат да живеят тук? — попита Тес.

— Защото в Русия е гадно.

— Никога не съм била там. А ти?

— Не. Обаче съм ходил до Брайтън Бийч.

Мерцедесът зави наляво по Джин Лейн и ние го последвахме. По крайбрежния път не се виждаха никакви други коли.

Както казах, да следиш Иван е по-забавно, отколкото да следиш Абдул. Руснаците са яки купонджии и обикновено около тях се навъртат добре изглеждащи мадами. Не че това има някакво отношение към работата. Но ако ви се е случвало да киснете три часа пред някоя джамия и да чакате Абдул… разбирате ме какво искам да кажа.

Отдясно, откъм страната на океана, имаше огромни крайбрежни имения зад живи плетове и високи стени. Отляво се издигаха също толкова внушителни имения, които ставаха крайбрежни след някой ураган.

Веднъж през юни бях следил Петров дотук и знаех, че къщата на Таморов е в източния край на Джин Лейн. Знаех също, че Таморов организира доста щури забави. Петров и приятелчетата му си носеха сакове, така че се очертаваше да спя в минивана. Надявах се, че госпожица Фарадей не хърка.

Обадих се на Мат и Стив.

— Целта ще влезе в крайбрежно имение на име Тайдс. Ние не.

— Ясно.

— Лепни се за онзи тип и когато завие, спри — казах на Тес.

Тя кимна и се нареди плътно зад мерцедеса.

Големият двоен портал на имението на Таморов приближаваше. Беше отбелязан с месингов знак с надпис ТАЙДС. Мерцедесът намали и без никакъв мигач зави към портала, който вече се отваряше електронно, което означаваше, че руснаците са се обадили, за да обявят пристигането си, и са предупредили охраната, че ги следят.

Тес спря срещу входа и видях зад портала двама едри типове, облечени в черно като Батман. Опитаха се да ни разгледат през затъмнените стъкла. Не носеха открито оръжия, но бях сигурен, че са въоръжени.

Мерцедесът спря непосредствено след портала и от десния заден прозорец, където седеше Петров, се подаде ръка и ни показа среден пръст.

— Това беше грубо — каза Тес.

Свалих затъмнения си прозорец колкото да провра ръката си и да върна поздрава, като добавих едно: „Ебис в жопу“, или иначе казано, наври си го отзад.

— Какво каза?

— Пожелах им приятен ден — преведох. — Продължи петдесет метра напред и направи обратен завой.

Продължихме покрай имението, после Тес направи обратен завой на тясната пясъчна алея и спря, обърната към къщата на Таморов.

Мат и Стив последваха примера ни и всички слязохме от колите да се поразтъпчем.

От океана духаше приятен бриз и небето бе светлосиньо, тук-там с малки пухкави облачета. Над водата кръжаха чайки в търсене на обед, а слънцето беше малко на запад от зенита. Стомахът ми изръмжа.

— Не мога да повярвам, че онзи боклук ни показа среден пръст — каза Мат Конлън, който също бе бивш детектив от отдел „Убийства“ на НЙПУ.

— Направо ме вбесяват — добави Стив Пански, бивш служител от отдел „Контраразузнаване“ на НЙПУ.

Погледнах напред и видях, че двамата охранители на Таморов са излезли на пътя и ни гледат.

Стив извади фотоапарата си и го насочи към тях.

— Приличат на руснаци. Единият прилича на моя старец — обясни и им щракна няколко снимки.

— Добре — казах. — Ако питате мен, Петров ще остане тук през целия ден, а може би и през нощта.

Тес изглеждаше примирена с вероятността да останем тук до зори, но все пак попита:

— Не можем ли да се обадим да ни сменят?

— Нуждая се от извънредния труд. Тези типове понякога въртят номера, така че ако от имението излезе друга кола, трябва да кажем на местната полиция да я спре и да провери дали Петров не е в нея. А именно той е целта ни — напомних й. — Не мерцедесът или шофьорът.

— Ами Игор и Фрадков? — попита госпожица Фарадей. — Ако си тръгнат без Петров?

— Ако искаш, можеш да вземеш минивана и да ги проследиш.

— Да не се опитваш да се отървеш от мен?

— Мислех си, че имаш да гледаш мачове и да посрещаш съпруг.

— Това започва да става интересно.

Обърнах се към всички.

— Руснаците са основна сила и официално не са ни врагове, така че трябва да внимаваме да не предизвикваме инциденти.

Иначе казано, никакви ритници в топките. Но някое и друго „да ти го начукам“ може.

— Защо не се обадиш на някой висшестоящ за инструкции? — предложи Тес.

— Аз вземам решения на терен в зависимост от моята преценка на ситуацията.

— Добре. Реши ли кой ще ходи да обядва?

— Никой. Отивам да отстрелям няколко чайки. Ти искаш ли?

На нея май й писна от остроумието ми.

— Знам няколко деликатесни магазина в града, които изпълняват поръчки на адрес.

Най-добрата новина за целия ден.

Казахме какво ни се яде, Тес извади мобилния си телефон и намери в Саутхамптън магазин, който да достави поръчката на два автомобила, паркирали на Джин Лейн.

— След половин час — уведоми ни тя, след като затвори.

Надявах се обядът да пристигне преди мерцедесът да се появи отново.

Тази работа ти осигурява много търчане, но и много свобода, все едно си пътуващ търговец. Ако резултатите ти са добри, никой в централния офис не пита какво правиш по цял ден.

Но ако си нещатен агент и прецакаш нещата, минаваш директно в режим на свободно падане и няма кой да те хване. Няма профсъюзи, няма преместване на друга работа. И аз нямам нищо против.

Междувременно целта ми се намираше зад затворен портал, което не означаваше, че съм я изгубил, а само че не мога да я виждам. Това е малко тревожно, но се случва и в крайна сметка Петров трябваше да се появи отново. Трябваше само да го видя, че се появява. Ако обаче се измъкнеше през задния изход, щяхме да си имаме проблем. А Петров разполагаше с петнайсетина километра плаж, на който да изчезне, както и с цял океан в ролята на заден изход.

Помислих си дали да не поискам наблюдение от въздуха или от вода, както се прави в подобни случаи. Но това можеше да се окаже прекалено. Петров представляваше основен интерес, но за разлика от някои от мюсюлманските ни мишени, не заслужаваше цял пълнител. Или поне така мислеха на Федерал Плаза 26 и по-нагоре.

И в този случай нещата вероятно бяха такива, каквито изглеждаха — полковник Петров е гост на Георгий Таморов, може би са си спретнали купон и Петров очаква с нетърпение да види цици във вана и да изпие няколко водки. Не е кой знае какво.

Оставаше само да се погрижим да не го изпуснем, когато си тръгне. Рано или късно щеше да потегли обратно към града. Поредният ден от живота на Василий Петров и Джон Кори.

Освен ако днешният ден не беше различен.