Нелсън Демил
Сияен ангел (20)

20.

С пистолет в ръка и преметнат на гърдите автомат, Виктор Горски мина по коридора между каютите за гости.

Стигна до вратата на Урманов, почука и извика:

— Време е, Аркадий.

Вратата бавно се отвори и доктор Аркадий Урманов застана на прага. Гледаше стреснато.

— Вземете си нещата, докторе.

Урманов взе сака си.

— Пистолетът у вас ли е?

Урманов потупа сака.

— Добре. Последвайте ме.

Урманов затвори вратата и тръгна след Горски по коридора. Докато минаваха под бара на главната палуба, Горски видя, че по стената се стича струйка кръв. Урманов също я видя и се поколеба, но Горски го хвана за ръката и го дръпна напред.

В края на каютите за гости стигнаха до богато украсени врати с надпис ДОК и ПЛАЖЕН КЛУБ.

Горски отвори едната врата, зад която бяха двата кея и амфибията, лежаща на подпорите си. В другия край бяха стъклените врати, водещи към платформата за плуване. Тя беше осветена и светлината се отразяваше от мъглата, която се бе спуснала над платформата.

Горски се огледа, за да се увери, че е сам, влезе в дока и направи знак на Урманов да го последва.

Системата за общо оповестяване се задейства и чуха гласа на Петров:

— Добър вечер, докторе.

Урманов се стресна и се заоглежда.

— Следи ви камера, докторе. Аз ви виждам, но не ви чувам. Помахайте ми.

Урманов вдигна ръка без ентусиазъм.

— Виждам малък съд на радара — каза Петров на Горски. — На двеста метра на юг, държи директен курс към „Хана“.

Горски кимна в знак, че е разбрал.

— Приготви се да отвориш вратата.

Горски тръгна покрай левия борд на яхтата, където имаше мостче, свързващо двата кея, и спря при електрическия панел, контролиращ вратата, помпите и осветлението.

— Сто метра — каза Петров. — Вече го виждам да излиза от мъглата. Дава ми сигнал с червена светлина и ще отговоря.

Горски знаеше, че в момента Петров включва и изключва светлините на мостика — сигнал за капитан Глеб, че „Хана“ е в техни ръце.

— Отвори вратата — нареди Петров.

Горски завъртя превключвателя с надпис ВРАТА. Чу се вой на хидравлични мотори и огромната врата на дясната палуба на широката дванайсет метра яхта започна бавно да се издига на горните си панти.

Морето нахлу устремно като водопад. Амфибията започна да се издига от подпорите си.

Горски усещаше миризмата на океана и лепкавата мъгла, влязла в помещението.

— Посрещнете новия ни капитан с подводните светлини — каза Петров.

Горски намери бутона и развълнуваната вода внезапно се освети, напомняйки му за собственото им пристигане на борда.

Водопадът изчезна, когато нивото на водата в отделението се изравни с морското, създавайки спокоен воден проход от океана в яхтата.

Горски погледна към доктор Урманов, който се взираше в зейналия отвор в корпуса на „Хана“. Запита се какво ли си мисли. Може би за двата милиона швейцарски франка. Или за изгнанието в Сибир. Или пък за стичащата се по стената кръв. Ако беше последното, мислите му бяха уместни. Скоро щяха да разберат дали с ядреното устройство има проблем. Или дали доктор Урманов има проблем.

Горски чу звука на приближаващ мотор. След малко от мъглата се появи червената светлина на малка лодка.

Светлината приближи, двигателят спря, носът излезе от мъглата и лодката се плъзна тихо през вратата в отделението.

Горски завъртя превключвателя и вратата започна да се затваря. Той бързо се върна при Урманов.

Спасителната лодка от руския риболовен траулер се полюшваше между двата кея. Зад руля стоеше мъж със сива брада. Приличаше на покойния капитан Уелс, само че носеше синя ватенка и зелено плетено кепе.

В средата на лодката имаше правоъгълен предмет, покрит с черно импрегнирано платно.

Капитан Глеб се огледа, после погледна към Горски и Урманов и извика:

— Хвърлете ми въже!

Горски хвърли въже на новия капитан на яхтата.

Гласът на Петров се разнесе от високоговорителя:

— Добре дошли на борда на „Хана“, капитане.

Глеб не обърна внимание на поздрава и завърза лодката. Извади от ботуша си нож, сряза придържащите въжета на платното, освободи го и го хвърли във водата.

На дъното на лодката имаше голям черен сандък — така наречения „куфар“.

— Доктор Урманов! — прогърмя гласът на Петров от високоговорителя. — Вижте вашето творение! Вижте вашето чудовище, докторе.

Последва смях.

Горски се усмихна и погледна Урманов, който сякаш бе изпаднал в транс. Разпознаваше проблем, когато се сблъскваше с такъв.

Глеб потупа черния сандък.

— Това е, народе. Не е нужно да ми се разписвате за пратката. Ваша е. — И се разсмя.

Горски го изгледа преценяващо. Глеб говореше грубо, както и изглеждаше.

Глеб стъпи на планшира на лодката с голям сак в ръка и скочи на кея. Протегна ръка на Горски.

— Капитан Глеб.

Ръкуваха се.

— Аз съм Виктор — каза Горски и посочи доктор Урманов. — А това е Аркадий.

Глеб се усмихна.

— Нека позная кой е физикът и кой е убиецът от СВР.

Горски не намери това за весело.

Глеб се обърна към него.

— Вие, господине, имате кръв на ръката си и малко по ризата. — Обърна се към Урманов. — А вие, господине, изглеждате като човек, неспособен да убие и муха. Е, имам предвид с мухобойка. — Кимна към атомната бомба и отново се разсмя.

Нито Горски, нито Урманов отговориха.

Капитан Глеб запали цигара и продължи:

— Видях два хеликоптера, патрулираха. А радарът на траулера засече два скоростни плавателни съда на запад. — Издиша дълга струя дим. — Къде е шефът ви?

— На мостика.

Глеб дръпна отново от цигарата и кимна към черния сандък.

— Не пипайте това нещо, докато не говоря с него. Имам да му предам съобщение.

— Можете да го предадете на мен.

— Той ще ви го предаде, ако пожелае.

Гласът на Петров отново се разнесе от високоговорителя:

— Капитане, трябвате ми на мостика. Докторе, след малко ще дойда при вас. Виктор, остани с Аркадий.

Глеб метна цигарата във водата, взе сака и тръгна към вратата.

— Един от моряците липсва — обади се Горски след него.

Глеб спря.

— Как се е получило?

— Не е ваша работа.

— Моя е, ако се натъкна на него. Въоръжен ли е?

— Малко вероятно.

— Е… — Глеб извади изпод ватенката си пистолет „Грач“. — Аз пък съм.

— Знаете ли как да го използвате?

Глеб се разсмя.

— Вие от СВР сте големи тъпанари. — Обърна се и мина през вратата.

Горски го гледаше как върви по дългия коридор. Капитан Глеб разбираше, че уменията му са жизненоважни за мисията, и смяташе, че може да говори каквото си поиска. Дори на офицер от СВР.

Е, веднага щом услугите му станеха ненужни, капитан Глеб също щеше да стане ненужен.

Горски се обърна и погледна черния сандък в лодката, после погледна Урманов. Погледите им се срещнаха и на Горски му се стори, че доктор Урманов се е досетил каква участ го очаква.

Горски му се усмихна.

— Горе главата, докторе. На път сте да изкарате два милиона швейцарски франка.

Урманов се извърна и се загледа в атомната бомба.

— Да — замислено рече Горски, сякаш говореше на себе си. — Да, много съдби стоят на ръба тази нощ и утре сутринта ще видим две ярки слънца. Божие и човешко.