Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Sea of Tranquility, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 25 гласа)

Информация

Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
karisima (2016)

Издание:

Автор: Катя Милей

Заглавие: Морето на спокойствието

Преводач: Димитрия Петрова

Година на превод: 2015

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Тиара Букс

Град на издателя: София

Година на издаване: 2015

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Мултипринт“ ООД

Излязла от печат: 06.10.2015

Редактор: Яна Иванова

Коректор: Гергана Димитрова

ISBN: 978-954-2969-51-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2130

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Джош

Преминах през останалата част от деня, без да виждам момичето отново. Умствено се сритах, задето си отворих глупавата уста на обяд. Ако имаше причина за това, може би щях да оставя нещата така, но момичето наистина не изглеждаше безпомощно. Може би просто се опитвах да й попреча да си създаде врагове в лицето на онези кучки. Вероятно просто исках Сара да си затвори устата, защото знам, че е по-добра от това. Може би просто желаех момичето да ме погледне отново.

Залите вече се изпразват, докато си проправям път към задната част на училището, срещу течението на останалите ученици. Искам да отида до крилото на театъра, преди да заключат вратите, за да мога да си взема нивелира. Оставих го там по-рано, а имам нужда от него днес следобед. Плюс това, няма да го оставя за през нощта, така или иначе. Мой е. Беше на баща ми. Стар, дървен и архаичен е, но няма да използвам друг и няма да рискувам да изчезне, като го оставя тук, така че се връщам, за да го взема. Когато стигам, той е на мястото, на което съм го оставил, върху един от недовършените рафтове, по които работя цяла седмица. Проверявам напредъка си и прокарвам ръцете си по ръбовете. Ще съм готов с цялото това нещо до следващата сряда. Мога да го влача до петък, но се надявам, че г-н Търнър ще е приключил с встъпителните глупости преди това. Бих искал да се върна в работилницата и да работя върху нещо по-интересно от рафтове. Грабвам нивелира и се отправям обратно към паркинга.

Почти стигам до колата си, когато чувам името си.

— Бенет! Джош!

Дрю се поправя почти веднага, защото знае, че звучи като задник, когато ме вика по фамилия. Стои на следващия ред от автомобили и не е сам. Той рядко е, така че не е изненадващо да видиш момиче да стои до него, докато той се обляга на колата си в позата, която съм свикнал да виждам; тази, в която се опитва да изглежда небрежно безразличен, докато работи по въпроса как да се намъкне с възможно най-малко съпротивление в гащите на едно момиче или пък да свали блузата или полата й. Какъвто и да е случаят.

Изненадващо е момичето, с което говори. Не ми е нужен повече от един поглед, за да разбера коя е тя; много дълга черна коса, тясна черна рокля, която едва покрива дупето и гърдите й, черни високи токчета, черен грим по целите очи. Очи, които сега се обръщат, за да погледнат мен. Докато се приближавам, обикновено празното й изражение се променя. Неуловимо е и се съмнявам, че повечето хора биха забелязали, защото промяната е най-вече в очите, но виждам разликата. Не е безразлична. Тя е ядосана и ако не се лъжа, е ядосана на мен. Не получавам особена възможност да я проуча, защото се отдалечава, преди дори да ги достигна.

— Обади ми се! — извиква Дрю през рамо към нея, смеейки се, като че ли това е някаква шега.

— Познаваш ли я? — питам, поставяйки учебниците и нивелира си върху капака на колата му.

По-голямата част от паркинга е изпразнена до този момент. Като се има предвид колко бавно бе влизането в това място на сутринта, изнасянето следобед не отнема никакво време.

— Имам намерение — отговаря Дрю, без да поглежда към мен.

Той все още наблюдава как момичето се отдалечава. Игнорирам намека. Ако обръщах внимание на всяко тънко завоалирано сексуално подмятане, което излиза от устата му, нямаше да говорим за нищо друго, което най-вероятно би го направило щастлив.

— Коя е тя?

— Някаква руска мацка. Настя нещо си, не съм научил как се произнася. Започнах да се притеснявам, че съм изгубил чара си, защото никога не говори с мен, но както изглежда, тя не говори с никого.

— Изненадан ли си? Външният й вид крещи необщителност. — Взимам нивелира от колата и го премятам в ръцете си, наблюдавам как водата преминава от едната страна към другата.

— Да, но не е това. Тя не говори, точка.

— Изобщо ли? — гледам го скептично.

— Изобщо.

Той поклаща глава и се усмихва с извратено удовлетворение.

— Защо не?

— Не знам. Може би не говори английски. Но в такъв случай предполагам, че все би могла да каже, да, не, и така нататък… — той свива рамене, сякаш това е без значение.

— Как дори разбра това?

— Защото е в моя час по „Реч и Дебат“.

Той се подсмихва на иронията от този факт. Аз не реагирам. Опитвам се да обработя информацията, а Дрю може да поддържа този разговор и сам.

— Не се оплаквам. Дава ми възможност да работя върху нея всеки ден.

— Не е много добър знак, че ти се налага да работиш върху нея. Може би губиш чара си — отговарям сухо.

— Не ставай смешен — отвръща той с цялата си сериозност, гледайки надолу към часовника си. Усмивката му се завръща. — Три часа е. По-добре да занасям задника си вкъщи.

И с това той скача в колата си и потегля, оставяйки ме, стоящ на паркинга, унесен в мисли за ядосано руско момиче и черни рокли.