Катя Милей
Морето на спокойствието (43)

Глава 42

Джош

— Колко километра пробяга? — питам я, когато се връща в гаража малко след десет и откача флакона с лютив спрей от кръста си и сензора за измерване на пулса от китката си.

— Не засичах. Просто бягах — задъхва се тя, докато потта се стича по лицето й. Грабва бутилка вода, приближава се до мен и наднича над рамото ми. — Докъде стигна?

— Почти съм готов. Тъкмо се канех да приключвам. Утре ще е готово за лакиране, ако не вали.

— Мога да помогна, след като свърша у Клей.

Слънчице ходеше у Клей поне по два пъти в седмицата през последния месец. Той прави някакво странно подобие на многопластов колаж. Не го разбирам. Харесвам онези, в които просто мога да видя лицето й.

— Кажи му, че те монополизира и започвам да ревнувам.

— Ще го уведомя — усмихва се тя. — Има някакво състезание следващия месец, а не мога да му позирам този уикенд, така че му казах, че ще го правя след училище.

Покрай проучванията с Дрю, позирането за Клей, тичането, училище и работата с мен, тя никога не се спира дори за секунда. Освен това тъкмо се записа и за някакъв курс по Крав Мага, каквото и да е това. Свободното време не й понася много добре.

— Онова, на което ще ходиш с него ли?

Тя кимва и изпива на един дъх останалата част от водата в бутилката.

— Някаква артгалерия в Риджмънт. Използват я всяка година за щатското състезание и там излагат работата на всички финалисти.

— Още ли мислиш да се прибираш у дома този уикенд?

Иска ми се да не го прави, защото вече съм свикнал с нея. Осъзнах колко е тъпо да си готвиш и да ядеш сам, да гледаш сам телевизия и като цяло да бъдеш сам.

— Казах, че ще го направя.

Никога не звучи щастлива, че ще се прибира у дома и нямам абсолютно никаква идея защо, като изключим, че е свързано с всички белези, които има, и историите, които не иска да ми каже. Винаги когато се връща оттам, сякаш губи фокус за няколко дни, като холограма, която непрекъснато се размазва и след това избистря. Винаги е била така — като музика и текст на две различни песни. Просто става по-зле, след като се върне от Брайтън.

— Не говориш ли с някого от семейството си?

— Знаеш, че не.

В гласа й се прокрадва онзи тон, от типа „накъде биеш“, който вече ми е толкова познат.

— Защо?

— Защото не мога да им кажа онова, което искат да чуят. Ако говоря с тях, ще трябва да излъжа, а не искам да го правя.

Това е повече информация, отколкото някога ми е споделяла и пак не е достатъчно.

— Спряла си да говориш само за да не ти се налага да лъжеш?

— Нямах такова намерение. Просто имах нужда от един ден, след това от още един и още един след него и дните се превърнаха в седмица, която премина в месец и… схващаш идеята.

— И те просто са ти позволили да спреш? Не ги ли беше грижа?

— Грижа ги беше, но не е като да можеха да направят нещо по въпроса. Какво можеха да сторят? Да ме разтърсят? Да ми се развикат и настояват да говоря? Да ме накажат? Така или иначе не излизах от къщата. Наистина нямаха кой знае какви възможности. Плюс това, според впечатляващата ми колекция от терапевти, мълчанието ми беше съвсем естествена реакция, каквото и да значи това.

Естествена реакция на какво, Слънчице? Моля те, продължавай да говориш. Но тя не го направи. Просто поредното случайно парче в пъзел, съставен от изцяло грешни парчета.

— Нямаше ли да е по-лесно да излъжеш, отколкото да мълчиш?

— Не. Въобще не ме бива. Не вярвам, че има смисъл да правиш нещо, в което не си добър.

Тя отново прибягва до сарказъм и следователно разговорът е окончателно приключил. Знам как работи и се чудя колко дълго ще й позволявам да се измъква така.

Захващам се да почистя, а Слънчице отива до стола, за да седне на него, докато чака и най-накрая забелязва торбата, която оставих там по-рано.

— Не искаш задникът ми да припарва до компютрите ти, а оставяш боклуци върху стола ми — шегува се тя, като я вдига и оставя на пода до себе си.

— Отвори я.

Слънчице поглежда в торбата и изважда кутията за обувки, при което присвива очи насреща ми. Наблюдавам я, защото искам да видя лицето й, когато отвори кутията. Знам, че подаръкът е глупав и вероятно не е нещо, което момичетата искат да получат. Не съм голям специалист в това отношение. Или може би съм, защото лицето й светва, когато ги вижда.

— Купил си ми ботуши? — казва тя, сякаш току-що съм й връчил диаманти.

— Така и не успях да ти подаря нищо за рождения ден. Надявам се да ти станат. Един ден погледнах обувките ти и те бяха седми номер, така че ти взех от него.

Пъхам ръце в джобовете си.

Тя вече сваля маратонките си и пробва ботушите.

— Със стоманено капаче на пръстите? — пита.

Кимам.

— И са черни.

Усмихва се и обожавам тази усмивка, защото си мисля, че аз съм причината за нея.

— Черни са — потвърждавам, макар да не знам защо.

— Не си ги опаковал — смъмря ме.

— Да, надявах се да ми се размине.

— Шегувам се — засмива се Слънчице и мога да я слушам как се смее цяла вечност. Изправя се и оглежда ботушите на краката си. — Перфектни са.

— Сега ще можеш да работиш с яките неща в час по дърводелство.

Усмивката й избледнява.

— Не мога да използвам нито едно от тях.

— Можеш да използваш част — казвам, защото искам усмивката да се върне и защото е истина. Тя е способна на много повече, отколкото си мисли. Поради някаква причина обаче, просто не иска да опита. — А и аз мога да бъда другата ти ръка, когато имаш нужда.

Слънчице се разхожда из гаража и огъва крака, за да ги разтъпче, и осъзнавам, че наистина няма нищо по-сексапилно от това момиче в черни работни ботуши.

— Ще трябва да ги носиш до училище, за да се преобуеш там.

— Зарежи това — казва тя и си получавам отново усмивката, десетократно по-голяма. — Направо ще ходя с тях на училище.

— Значи, съм се справил добре? — питам просто защото искам да я чуя да го казва.

— Почти по-добре от монетите.

Тя се повдига на пръсти и ме целува, и е солена и потна, и невероятна.

— Не ме целуна заради монетите — казвам.

— Не знаех, че ми е позволено.

* * *

Слънчице отказва да влезе вътре, след като получава ботушите, така че прекарваме още час в гаража, където ми помага да започна измерванията и маркирането на декоративна масичка, която е проектирала за домашното по дърводелство. Моделът е наистина готин, с крачета в стил кралица Ана. Иска ми се да можеше да я сглоби сама, но ръката й наистина пречи за някои от действията, а и все още не разполага с всички знания, за да го направи. Аз самият се занимавам с това от десет години и още имам затруднения с доста неща. Въпреки това й показвам какво се случва на всяка стъпка. Тя ми крещи, ако направя нещо, без да го обясня, защото, макар да не може да го направи сама, иска поне да знае как.

Не свършвам и наполовина толкова работа, колкото друг път, но си мисля, че може би си струва, защото има нещо сериозно секси в начина, по който тя ме командва из гаража с чук в ръка. Не са ми нареждали от доста време, а Слънчице е наистина сладка, когато е целеустремена и ядосана, така че нямам нищо против.

Дървените стърготини са смисълът на живота ми, откакто се помня. Мисля, че и с нея вече е така.