Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът на Ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suddenly One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Bonbon4e (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Барбара Фрийти

Заглавие: Заливът на ангелите

Преводач: Росица Златанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Аси принт

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-409-334-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13727

История

  1. — Добавяне

Глава 9.

Джена знаеше, че Рийд ще я последва; изненада се, че дойде до къщата едва след час. Изкушаваше се да стегне куфарите, да се качат на колата и да заминат веднага щом се прибраха вкъщи, но Лекси беше разстроена и изтощена и след като плака дълго, заспа. В бялата си нощница и със златистата коса, разпиляна като ореол по възглавницата, приличаше на миниатюрен ангел. Клепачите й бяха подпухнали, а бузите — зачервени. Всъщност беше един много тъжен малък ангел, но Джена не знаеше как да промени това.

Решителното почукване на входната врата се повтори. Джена затвори вратата на стаята на Лекси и отиде в дневната. Погледна през шпионката и с облекчение видя, че Рийд е сам. Поне не беше извикал ченгетата.

Отвори вратата и отстъпи назад.

Той мълчаливо влезе.

Двамата се гледаха в продължение на една дълга, безмълвна минута.

— Защо се забавихте толкова? — попита накрая тя. — В полицията ли ходихте?

— Трябваше ли? — предизвика я той.

— Не.

— Коя сте вие? — попита я, без да откъсва очи от нейните.

— Знаете ли вече отговора на този въпрос? Наистина ли сте в града, за да търсите ангели, или са ви изпратили да ме откриете?

— Преследва ли ви някой?

— Да. Човек, който иска да нарани мен и Лекси.

— Който и да е той, аз не работя за него.

— Ще ми се да го вярвам. Само че се обадих в списание „Спотлайт“ и рецепционистката въобще не беше чувала за вас.

— Защото дори не съм стъпвал в сградата. Работя на свободна практика. Но не съм дошъл тук да говорим за мен и вие го знаете. — Изгледа я изпитателно. — Вие не сте майка на Лекси, нали?

Тя си пое дълбоко въздух, после го изпусна.

— Може би трябва да питам полицията — каза той, когато тя не отговори, и се запъти към вратата.

— Почакайте. — Налагаше се да му каже част от истината. — Добре. Не съм й майка.

Рийд се обърна към нея:

— Продължавайте.

— По-добре седнете — отвърна тя. Трябваше да накара Рийд Танер да пази тайната й, а това щеше да отнеме повече от минута.

Джена отиде в дневната и седна в един фотьойл. Рийд се настани на дивана, без да откъсва очи от лицето й. Никога не беше виждала такъв дълбок и пронизващ поглед като неговия и това я разтърси още повече. Тя се вгледа в дървения под и се опита да събере мислите си.

— Отвлекли ли сте Лекси?

Тя вдигна изумено глава.

— Боже мой, не! Как можахте да си го помислите?

— Тя каза, че е уморена да се преструва, че сте й майка, и иска да си отиде вкъщи.

— Аз съм й леля. Лекси е дете на сестра ми. На по-голямата ми сестра Кели.

— А Кели къде е?

Джена си пое въздух, за да събере сили.

— Мъртва е — отвърна. — Умря преди малко повече от два месеца.

Произнасянето на думите само направи този факт още по-ужасяващо реален. В стремежа си да защити Лекси не беше отделила и една минута да скърби, а и сега не можеше да си го позволи. Трябваше да остане нащрек.

— Каква е причината за това преструване? Защо сте казали на едно седемгодишно дете да поддържа тази заблуда?

— Сложно е.

— Ако ми кажете истината, може да съм в състояние да ви помогна.

— А може и да решите, че не искате.

Той наклони глава и се замисли.

— Нека преценя.

— Не мога да ви кажа всичко. Мога да ви кажа обаче, че сестра ми беше красива, мила и добра. Беше убита и онзи, който я уби, ще убие и мен, и Лекси, ако ни намери.

— Защо?

— Не мога да ви дам подробности.

Рийд поклати глава.

— Защо не отидете в полицията и не поискате да ви защитят? Щом сестра ви е била убита, сигурно издирват убиеца й.

— Само че не търсят където трябва. Насочили са ги по грешна следа.

— Убиецът ли ги е насочил?

— Да.

Интелигентността и проницателността в погледа на Рийд я притесниха. Беше умен. Ако му предоставеше достатъчно парчета от пъзела, щеше да го нареди, а тя не можеше да позволи това.

— Къде смята полицията, че е Лекси?

— Не съм сигурна.

— Знам, че имате предвид бащата на Лекси. Той е убиецът, нали? Тя вече намекна, че е видяла как баща й удря майка й. Не е трудно човек да се досети, че насилието е ескалирало.

— Лекси наистина ли ви го каза? — шокира се Джена.

— До известна степен. Така ли е станало? Мъжът на сестра ви ли я е убил?

— Изглежда, никой не мисли така — отвърна тя и замълча за момент. — Не знам какво точно си спомня Лекси, тя никога не говори за това. Не мога да повярвам, че ви е казала такова нещо. Тя не ви познава.

— Добър слушател съм. Джена, хайде, кажете ми името му.

Тя прехапа устна, за да не каже прекалено много. Рийд наистина беше добър слушател. Топлият му поглед я подканяше да му каже всичко, но тя имаше твърде много за губене.

— Не мога. Колкото повече знаете, на толкова по-голяма опасност излагате Лекси.

— Може би я предпазвам — възрази той. — Нямам потвърждение на думите ви. Може да сте отвлекли Лекси от супермаркета или от двора на училището, да сте си измислили тази история и да сте я накарали да се преструва на ваша дъщеря, да сте й казали, че баща й е убил майка й.

— Няма нищо такова — каза бързо тя. — Наистина съм й леля. Трябва да ми повярвате.

Теориите му я притесниха, а мисълта какво може да предприеме той направо я ужасяваше.

Рийд не беше убеден в думите й.

— Не знам на какво да вярвам.

— Виждали сте ни заедно с Лекси. Знаете, че я обичам и че бих сторила всичко за нея — каза пламенно тя, опитвайки се отчаяно да го убеди. — Не съм я наранила по никакъв начин; напротив, закрилям я. Пък и това не е ваша работа. Не сте ченге, а репортер, който би трябвало да пише материал за ангелите. — Изведнъж всичко й се изясни: — Ами да! Вие търсите нещо по-голямо и сте решили, че ще е това! Ето защо толкова се интересувате от мен и Лекси.

— Може би отчасти — съгласи се той.

Признанието му сякаш я опари.

— Как смеете да се месите в моите работи? Само това ми трябва — някой да ми оказва натиск.

— Тук не става дума за това, кое ви трябва, а за истината.

— Истината? Истината е, че момиченцето, което иска ангелите да върнат майка му, е в опасност. А вниманието на медиите само ще увеличи опасността.

— Пак ви казвам, не разполагам с друго, освен с вашата версия.

— Не е версия!

Хладното му, спокойно държание я подлудяваше. Той нямаше представа какъв е залогът. За него това беше просто материал, а за нея — въпрос на живот и смърт.

— Трябва да се откажете — заяви направо тя. — Понякога истината може да навреди на неподходящия човек.

— Лъжите също нараняват хората — каза безмилостно той. — Както и маските, преструвките и предателствата. Няма да сте първият човек, който ми дава фалшива версия и се мъчи да ме убеди със сериозните си, тъжни очи, когато всъщност лъже.

В гласа му имаше горчивина и озлобление. Джена отново усети онази мрачна сила, която бе забелязала у него по-рано.

— За какво говорите?

— Няма значение — отвърна той и рязко стана.

Тя скочи на крака, без да знае какво да прави, какво да поиска от него. Сложи ръка на рамото му.

— Не го правете. Моля ви.

— Какво да не правя?

— Не казвайте на никого, че не съм майка на Лекси. Не ме използвайте, за да постигнете сензация. Просто ме оставете на мира и забравете какво ви е казала Лекси днес. Вървете си. Моля ви!

В продължение на един дълъг миг той я гледа, но вместо да се отдалечи, пристъпи по-близо до нея. Очите му бяха изпълнени със сенки и тя нямаше представа какво си мисли.

— Иска ми се да можех да си тръгна — каза Рийд накрая. — През последния един час се мъчех да убедя себе си да не идвам тук. Отказах се да пиша по трудни теми преди близо година. Реших, че съм приключил с това да ровя в живота на хората; че вече не ми пука за истината. И тогава срещнах вас — една жена, която скочи в океана, за да спаси живота на една непозната, като така не само рискува собствения си, ами и опазването на тайните си. — Той поклати глава. — Мислех, че мога да ви оставя с Лекси и да се престоря, че каквото и да става, то не е моя грижа, но се оказва, че не мога.

Той протегна ръка и прокара пръст по бузата й. Тази интимна ласка я накара да затаи дъх. Нещата изведнъж станаха много лични.

— Но това няма нищо общо с амбицията ми на журналист — продължи той. — Не мога да спра да мисля за вас. Нямам представа коя сте вие — изтънчена лъжкиня или отчаяна жена в ужасна беда.

Пръстът му се отмести към устните й, а после пое в шепа брадичката й и повдигна лицето й. Кръвта й закипя. Зърната на гърдите й се втвърдиха. Тялото й потръпна от неочаквано и безразсъдно желание. Тя прехапа долната си устна — знаеше, че трябва да се отдръпне, защото между тях не можеше да има нищо. Но когато погледът му се спусна към устните й, те потръпнаха в очакване. Той сведе глава много бавно, така че Джена имаше предостатъчно време да се отдръпне, но тя не можа да направи и крачка.

Искаше да почувства устните му върху своите. Искаше да я прегърне със силните си ръце и да я притисне към твърдото си тяло. Искаше да се изгуби в него само за минута… минута, в която нямаше да е нужно да бъде силна, да бъде яростен защитник.

Тя изви глава и разтвори устни. Езикът му се плъзна в устата й и се преплете с нейния. Ръцете му се спуснаха на кръста й и той я притегли към себе си. Джена притисна гърди към неговите и искрата, която бе припламнала при първата им среща, сега се превърна в диво желание.

Никога не бе изпитвала такава нужда, такава страст. Прокара ръце под ризата му и почувства силните му мускули, горещата му кожа. Искаше да смъкне дрехите си, а после и тези на Рийд. Искаше да прави любов с него. Беше глупаво, безразсъдно и опасно. Невъзможно.

В крайна сметка Рийд беше този, който се дръпна. Задъхан, той се вгледа в нея. Пръстите му изгаряха кожата й между ризата и дънките. Сякаш искаше да я пусне, но не можеше. Тя се чувстваше по същия начин. Рийд беше неподходящият мъж в неподходящия момент. Не можеше да го допусне в живота си.

— Пусни ме — прошепна тя.

— Опитвам се — отвърна дрезгаво той. — Какво, по дяволите, беше това?

— Лудост.

Джена бавно свали ръцете му от тялото си.

— Не трябваше да се случва. Обикновено не съм така импулсивна.

— А сега защо се случи?

— Привличаш ме — призна тя. — Не искам да е така.

— И аз не съм във възторг.

Двамата млъкнаха, после Джена си пое дълбоко дъх.

— И сега какво? Какво ще правиш?

Рийд се вгледа в нея. Тя не знаеше какво си мисли той, но с всеки миг погледът му ставаше по-хладен.

— Да не мислеше, че ще застана на твоя страна, защото си ме целувала? Че ще спра да те разпитвам? Че няма да отида в полицията? Това поредният ти ход ли беше, все едно каква игра играеш?

Думите му я вбесиха.

— Никаква игра не играя — извика тя. — Може би аз трябва да ти задам същия въпрос. Да не мислеше, че като ме целунеш, ще поискам да ти разкажа историята си? Да не мислеше, че така ще стигнеш до най-мрачните ми тайни?

Рийд не отговори; дишането му беше учестено като пулса й. После той се завъртя рязко и излезе.

Джена остана неподвижна в продължение на минута. Какво щеше да направи той сега? Щеше ли да отиде в полицията? Щеше ли да започне да рови в живота й? Или щеше да забрави за всичко? Едва се сдържа да не се спусне след него. Не можеше да излезе, защото Лекси спеше в леглото си.

Джена се отпусна на канапето и докосна устните си. Не й беше достатъчно да вкуси Рийд веднъж. Не си спомняше кога за последен път си е губила така ума, кога едно докосване или целувка са й оказвали такова въздействие. И то от мъж, на когото нямаше доверие, който също не й вярваше. Ама че глупава и необмислена постъпка. Трябваше да оправи нещата, но как? Рийд беше като куче, намерило кокал. Нямаше да се откаже.

Мина й през ума, че може би не иска той да се откаже. Можеше пък и да й помогне. Но инструкциите на Кели бяха съвсем ясни. Сестра й я беше помолила да не казва на никого, да не се доверява никому, да не вярва в ничие приятелство. Кели знаеше с какво си има работа. Джена обаче още не знаеше. Знаеше само, че трябва да направи онова, което бе поискала от нея сестра й.

Тя вдигна изненадано очи, когато Лекси влезе безшумно в стаята, като търкаше сънено очи.

— Ей, защо си станала?

— Жадна съм — отвърна детето и се покатери в скута й.

— Ще ти донеса вода — каза Джена. Беше благодарна, че Лекси не влезе в стаята няколко минути по-рано. — Какво ще кажеш да се върнеш в леглото, а аз да ти я донеса?

Лекси се поколеба, устните й затрепериха.

— Съжалявам, че казах истината.

— Знам, миличка. — Джена въздъхна. Колко ли объркано беше детето, щом се чувстваше виновно, че е казало истината? Но беше живо. В безопасност. За момента само това имаше значение.

— Може господин Танер да не каже на никого — предположи Лекси.

— Може — отвърна Джена, после прибра косата й зад ухото.

— Мама ми липсва — каза тъжно детето.

Джена почувства остра болка.

— И на мен.

— Исках да питам ангелите дали мама е добре, дали не може да дойде с тях някой път, за да ни види. Небето е много далече.

— Да, така е. — Джена я прегърна. — Но тя те вижда където и да отидеш и винаги ще те обича. Когато те гледа от небето, ще иска да види как играеш с приятелчетата си, как учиш нови неща в училище, какъв прекрасен живот имаш. Ще иска да види как се смееш и се забавляваш. Миличка, това иска тя за теб.

Джена едва съумяваше да изрече думите, докато си мислеше колко моменти ще пропусне сестра й: как Лекси си купува първия сутиен, първата й целувка, първия път, когато разбиват сърцето й. Кели нямаше да види как дъщеря й завършва гимназия и университет. Нямаше да присъства на сватбата й, нямаше да може да подържи внучето си, нямаше да споделя живота й. Беше така ужасно несправедливо. Кели трябваше да е жива. Лекси трябваше все още да има майка. Това положение беше сбъркано, ужасно сбъркано.

— Ако се усмихвам, мама може да реши, че не ми липсва — каза тревожно детето.

В гърлото на Джена заседна буца.

— Миличка, тя иска да си щастлива. Иска да вижда усмивки, а не сълзи.

— Не ми се усмихва.

— Знам — прошепна леля й.

Долната устна на Лекси затрепери.

— Просто искам да видя мама още веднъж. Искам да й кажа, че съжалявам, че не я послушах и не си останах в стаята.

— О, Лекси, тя не ти се сърди.

— Но аз не се сбогувах с нея. Не й казах, че я обичам. — Лекси я погледна, със сериозни очи. — Тя не знае. Отиде на небето, без да знае.

Джена се почувства ужасно. И тя не се беше сбогувала със сестра си. Не й беше казала, че я обича, че съжалява за годините на отчуждение, за яда; че се чувства виновна, загдето не си е дала сметка, се животът й се разпада.

Защо не прояви повече съпричастност? Защо не бе излязла от границите на своя свят и не се бе обадила на сестра си? Защо не бе видяла знаците, не бе забелязала, че сестра й страда? Само да можеше да върне времето, щеше да промени толкова много неща.

Но връщане назад нямаше. Като гледаше сега Лекси, която беше копие на майка си, разбра, че можеше само да й даде грижите, обичта, посвещаването и сигурността, които искаше за нея Кели.

— Миличка, майка ти знае всичко, което си мислиш. Знае, че я обичаш, че съжаляваш, че не си се сбогувала с нея. Тя не иска да си тъжна. — Постави ръка върху гърдите на Лекси. — Майка ти е тук, в сърцето ти, и винаги ще бъде с теб. Щом ти се прииска да я видиш, само затвори очи и готово.

Лекси затвори очи.

— Наистина я виждам — прошепна след миг. — Усмихва се.

Джена избърса сълзите си. Ако сега рухнеше, можеше да не успее да продължи. А поне това знаеше със сигурност — трябва да продължи.

 

 

Рийд изпи два последователни шота текила и си поръча трети. На телевизора над бара вървеше мачът между „Джайънтс“ и „Доджърс“, но той не му обръщаше внимание. Мислеше за Джена и се чудеше какво, по дяволите, да прави с нея. Искаше му се да се върне в къщата и да довършат онова, което бяха започнали. Отдавна не се беше чувствал така неспокоен и извън равновесие. Не знаеше какво да прави със смесицата от похот и адреналин, която течеше във вените му. Би избрал секса, но сексът с Джена само щеше да усложни нещата. Трябваше да помисли, да прецени фактите.

Допускаше, че казаното от Джена може да е лъжа, но вътрешният глас му подсказваше, че е била честна за малкото подробности, които му даде. С тях той можеше да запълни липсващите части на пъзела. Тя и детето бягаха от някого, вероятно от бащата на Лекси. Според Джена полицията търсеше не онзи, когото трябва. Ако извършителят беше бащата, значи той имаше отлично алиби или достатъчно власт, за да промени посоката на разследването, защото когато съпругата умреше при съмнителни обстоятелства, полицията винаги се насочваше към съпруга.

Въпросът обаче беше какво да прави той.

Можеше да разбере коя точно е Джена и кои са родителите на Лекси; имаше контакти в полицията. По дяволите, можеше да отиде в местното управление и да им заяви, че има основания да смята, че Лекси не е дъщеря на Джена. Ако напишеше силен материал, кариерата му отново щеше да потръгне.

Само дето така можеше да причини смъртта на Лекси, а и на Джена. Преди да намеси полицията, трябваше да разбере повече за положението им. Вече бе допуснал една грешка, като целуна Джена. Господи, колко пламенно му отвърна тя. Той не очакваше това. Явно под спокойната фасада се криеше емоционална и страстна жена. Трябваше да се досети, че в нея гори такъв огън. Музиката й направо го беше разтърсила — защо не беше предугадил, че и целувката й ще има същия ефект? Защо не си беше дал сметка, че вкусеше ли я, докоснеше ли я веднъж, щеше да поиска да я съблече, да я заведе в леглото и никога да не става оттам?

Само че Джена беше уплашена и искаше да го привлече на своя страна. Кой знаеше какви бяха мотивите й за целувката? За жена, която казваше, че се бои от него, беше преодоляла страха си доста бързо. Не му се искаше да вярва, че страстта й е била преструвка, но как можеше да й има доверие? По-лесно беше винаги да очакваш най-лошото и така никога да не бъдеш изненадан, отколкото да се надяваш на най-доброто и да се разочароваш.

Барманът Майкъл Мъри сложи шота пред него.

— Да донеса ли бутилката? — попита с провлачен глас и многозначителен поглед.

Рийд беше разговарял с него за това-онова, защото знаеше, че барманите в малките градчета са извор на информация, особено пък ако принадлежат към най-бележитото семейство в града.

— Може — отвърна той и изпи на един дъх парещото питие.

— Трябва да е заради жена — каза ухилено Майкъл, после му наля още едно и го постави пред него. — Последния път, когато скъсах с приятелката, се напих така, че за два дни си изповръщах червата. Не си струва, приятел, казвам ти.

— Благодаря за съвета — отвърна Рийд, вперил поглед в четвъртия шот.

— Е, коя е?

— Една беля — каза Рийд.

— Не са ли всичките такива?

— Прав си — съгласи се той и обърна четвъртия шот.

Майкъл отиде да обслужи друг клиент. Заведението беше претъпкано и имаше място само за правостоящи. Фестивалът беше свършил и действието до голяма степен се бе пренесло в бара на Мъри.

— Изглеждаш ми самотен — каза една жена и седна до него.

Носеше блуза с дълбоко деколте, а косата й беше светлоруса. Изглеждаше малко над трийсетте и съдейки по усмивката, която му отправи, явно си търсеше компания за нощта. Притежаваше онзи тип хубост на слабите, крехки жени, които човек срещаше по баровете. Напомняше му на майка му, но едва ли щеше да се зарадва, ако й го кажеше.

— Какво ще кажеш да ми купиш едно питие? — попита тя.

Рийд тъкмо се канеше да се съгласи, когато в главата му прозвуча гласът на Алисън: „Рийд, тя не е достойна за теб. Все се захващаш с жени, които не търсят кой знае какво у теб. Ти заслужаваш повече. Стига се продава толкова евтино. Стига си вървял след лесното. Ти знаеш какво наистина искаш и това не е тя.“

Той тръсна глава, за да прогони гласа на Алисън. Явно текилата му бе дошла в повече. Тогава обаче зърна една жена, седнала в далечния край на бара. Беше в сянка, но въпреки това той видя, че има червена коса и загатната многозначителна усмивка. Той се напрегна. Тя обърна лице към светлината и за момент той реши, че е Алисън. Последния ден, когато я видя, носеше същата черна рокля. Поднесе медальона към устните си и целуна златното сърце на него. Беше й дал висулката, когато тя роди Камерън.

Зашеметен, Рийд се изправи. Сигурно беше илюзия, но тя изглеждаше толкова истинска, пълна с живот и енергия. Съвсем не такава, каквато я бе видял последния път — с изстинало тяло и бледа, обезкървена кожа.

— Къде отиваш? — попита жената до него. — Мислех, че ще се поопознаем.

Рийд не отговори; имаше една-едничка цел. Някой му препречваше пътя и той го изблъска встрани, решен да се добере до другата част на бара. Стори му се, че Алисън се изплъзва.

— Ей, по-леко — рече един мъж.

— Махни се от пътя ми — каза рязко Рийд.

— Що за обноски! — отвърна мъжът и от устата му се понесе силен дъх на уиски.

Рийд се опита да го заобиколи, но мъжът го сграбчи за ръката. Рийд се отскубна, при което залитна и се удари в някой друг. Онзи го блъсна назад и тогава залетяха юмруци. Удариха го в лицето и от носа му шурна кръв.

— Мамка му! — изрева и отвърна на удара.

Цялата болка, насъбрала се през изминалата година, излезе на повърхността и поиска да бъде пусната на свобода. Рийд изпита облекчение да удари някого, начин, да освободи гнева си. Вече не се бореше само да стигне до другия край на бара, а да си върне някогашния живот. И усещането беше адски хубаво.

 

 

Джо Силвейра изгледа окървавените и изранени лица на тримата мъже, които седяха в килията в ареста. Двамата от неговите полицаи — Колин Линч и Хенри Маркъм — бяха довели участниците в боя в управлението. Джо ги беше оставил да постоят в килията един час, но вече му се искаше да си ходи. Като за сбиване в бар това беше доста кротко. Беше преустановено в самото начало и щетите в заведението бяха минимални.

Джо позна двамата братя Харлан — Роджър и Бил, които държаха местната железария. Третият беше ново лице — репортер на име Рийд Танер, който явно беше дошъл в града, за да пише за ангелите.

Обикновено Джо не се занимаваше с петъчните сбивания в баровете. Оставяше това на подчинените си, но днес ги изпрати да си ходят. Те имаха жени и семейства, а той не, поне не в града, затова реши да поработи до късно. Самотният му начин на живот започваше да му се отразява. Харесваше къщата, града, работата си, но в личния му живот имаше огромна празнина. Рейчъл му липсваше. Липсваше му това, да спи с нея, да говори с нея, дори да я слуша как говори за проклетата си работа. Само че той беше тук, а тя не, и Джо не знаеше кога ще се промени това.

— Началник, той е виновен — каза Роджър Харлан и посочи Танер. — Той ме удари пръв.

Репортерът не си направи труда да спори с него, но той така или иначе не беше казал кой знае какво в своя защита, откакто го доведоха.

— Точно така, а мен почти ме събори на земята, по дяволите! — подкрепи Бил брат си, като заваляше думите.

— Вие имате ли нещо да кажете? — обърна се Джо към Рийд.

— Не.

— Страхотно.

Силвейра се замисли какво да предприеме. Откакто майка им почина преди месец, братята Харлан прекаляваха с пиенето. Той подозираше, че те са започнали боя, защото Роджър беше сприхав, особено след няколко питиета.

— Един от вас е ударил с лакът в лицето един от хората ми — заяви Джо. — Посегателството срещу полицай е сериозно престъпление.

Роджър се намръщи и рече:

— Това беше инцидент. Не бих ударил Колин нарочно; той ми е като брат. Знаете, че сме израснали заедно.

Джо наистина го знаеше. Знаеше и че Колин не желае да повдига обвинение срещу човек, с когото ходеше на риболов. Останалите също, изглежда, не бяха склонни да внасят оплакване един срещу друг, а това много улесняваше работата му.

— Добре. Ето какво ще направим. Всички ще заплатите щетите в бара, а на полицаите, които патрулират на плажа, ще им дойдат добре няколко доброволци за неделното разчистване след края на фестивала. Очаквам да ви видя там и тримата.

Те кимнаха.

— Добре. Сега само някой от вас да се изхрачи на улицата, ще върна задниците ви тук и ще ви повдигна какви ли не обвинения. — Той отвори вратата. — Роджър, Бил, жените ви чакат отпред. Вървете си вкъщи и не се забърквайте в проблеми.

Двамата братя излязоха. Когато Рийд се изправи, Джо застана пред него.

— Защо не останете за минута? — попита полицаят.

Репортерът го изгледа сурово.

— Гостите на града се радват на специално отношение, така ли, началник?

— Не, само искам да си поговорим малко — отвърна Джо. — Какво прави тук един бивш амбициозен репортер на „Уошингтън Ди Си Джърнъл“?

— Написал си си домашното.

— Държа да знам кой какъв е в града. Имаш репутацията на човек, който създава неприятности. Заради последния ти материал са те уволнили.

— Всъщност сам напуснах. Освен това не си търся проблеми, а само ангели — като всички останали.

— Видя ли такива в бара на Мъри?

— Не. Само един проклет призрак — отвърна остро Рийд, в чиито очи още проблясваше гняв.

— Това можеш да го постигнеш и с текила.

— Определено си прав. Мога ли да си тръгвам?

— След минута. Какво намери за видеоклипа с ангелите?

— Не много — каза намръщено Рийд. — Защо?

— И аз самият се чудех какво става долу при скалата. Пращах полицаи да патрулират наоколо, за да видят дали някой се опитва да драска по скалата, но никой нищо не е видял. И въпреки това всеки ден се появява нов знак; обикновено го намират, след като се вдигне мъглата. Не мога да си представя как някой би могъл да се изкачи или да се спусне по скалата насред мъглата и мрака, но друго обяснение нямам.

— И аз нямам, началник.

— Но ако разбереш, ще ми кажеш, преди да прочета за него в списанието ти.

Това не беше въпрос, а заповед.

— Ако не е дело на ангели, със сигурност ще ти съобщя.

— Искаш ли да те закарам до хотела? — попита Джо.

Той нямаше навика да развежда по домовете арестантите, но смяташе, че е добре да държи Танер под око. Изглеждаше му странно толкова известен репортер да пише материал за ангели и подозираше, че е дошъл в града с друга цел.

— Предпочитам да походя — отговори той.

— Ще можеш ли да се прибереш, без да участваш в други сбивания?

— Последното не го започнах аз.

— Но и не си отказал да участваш. — Джо го изгледа проницателно. — Понякога е хубаво да отвърнеш на удара, нали?

— Какво би могъл да знаеш ти, началник?

— Повече, отколкото мога да си позволя да кажа. Добре е да си сложиш малко лед на лицето. Утре ще имаш страхотни синини. Обзалагам се, че не ти е за пръв път.

— Далеч не.

— Не ме карай да съжалявам, че съм те пуснал само с предупреждение — каза Джо, когато Рийд тръгваше.

Силвейра се върна в офиса си и изключи компютъра. Угаси лампите, заключи кабинета си, каза „довиждане“ на нощния диспечер и тръгна към къщи. Не копнееше за студената си къща и празното си легло, но може би най-накрая беше достатъчно уморен, за да заспи. За женен мъж прекарваше ужасно много нощи сам.