Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Заливът на Ангелите (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Suddenly One Summer, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 17 гласа)

Информация

Сканиране и начална корекция
Bonbon4e (2020)
Допълнителна корекция и форматиране
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Барбара Фрийти

Заглавие: Заливът на ангелите

Преводач: Росица Златанова

Година на превод: 2013

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Плеяда

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: Аси принт

Редактор: Лилия Атанасова

ISBN: 978-954-409-334-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13727

История

  1. — Добавяне

Глава 14.

— Нищо не е станало — каза Джо на жена си.

Очите й горяха и той се почувства нелепо доволен от това, че тя ревнува. Отдавна не се бе случвало да предизвика у нея такава бурна реакция.

— Беше сам в къщата с привлекателна жена. Това не е нищо.

— Шарлот е лекарка. Лекува едно младо момиче, което завчера опита да се самоубие. Двамата сме само познати.

— Изглеждахте много повече от познати, когато влязох.

— Ела тук. — Той протегна ръка.

Без да му обръща внимание, Рейчъл скръсти ръце на гърдите и взе да потропва с крак.

— Трябваше да си остана в Ел Ей.

— Недей така. Радвам се, че дойде. Направо съм щастлив — поправи се той.

Сега имаше възможност да й покаже града в най-добрата му светлина. Фестивалът беше в разгара си; градът се вълнуваше. Нямаше да изглежда затънтен и заспал, какъвто тя си го представяше.

Понеже Рейчъл явно нямаше никакво намерение да помръдне, той отиде при нея, прегърна я и я притегли към себе си. Миришеше на „Шанел“ и по някаква причина скъпият аромат го подразни. Опита се да не му обръща внимание. След малко тя плъзна ръце около кръста му и вдигна глава към него.

— Наистина ли ти липсвах? — попита.

— Много. Радвам се, че дойде. Какво те накара да размислиш?

— Ти — отвърна жена му и го погледна объркано. — Не знам какво да правим, но знам, че имаме нужда да бъдем заедно, за да решим. И ето ме тук.

— И ето те тук — повтори той и я целуна по устата.

След първата целувка тя се отдръпна.

— Ще ми донесеш ли куфара? Трябва да се обадя по телефона. Наложи се да намеря някой да ме замести на огледа утре и искам да се уверя, че всичко е наред. Опитах се да звънна от колата, но нямаше обхват.

— Няма проблем.

Преди обаче Джо да направи и крачка, Руфъс се втурна навън и с обичайния си възторг скочи върху Рейчъл.

Тя нададе лек вик на уплаха и избута кучето с ръка, при което си изпусна телефона. Джо гледаше с ужас как апаратът се плъзна по верандата и падна долу.

— По дяволите! — изкрещя тя и изтича до перилото.

Той я последва, но по-бавно, знаейки, че телефонът й едва ли е оцелял след падане от над пет метра по скалистия хълм.

— Телефонът ми трябва — каза Рейчъл и се обърна към него с гняв в очите. — Целият ми живот е в този телефон. Откъде, по дяволите, се взе това куче?

Руфъс легна в краката й и наведе глава, доловил гнева й.

— Беше на чичо Карлос.

— Но преди не беше тук.

— Гледаха го съседите, но вече не.

— Защо?

Джо се покашля; подозираше каква ще е реакцията й.

— Защото сега го гледам аз — каза той.

— Не. Няма начин. Няма да гледаме куче.

— Това е неговият дом от седем години насам. Изкопа дупка под оградата, за да се върне. Много добро куче е. Приятелски настроено. Като го опознаеш, ще го харесаш.

— Не искам да го опознавам. Не си падам по животните.

— Аз ще се грижа за него. Той няма да те притеснява.

— Заради него вече нямам телефон.

— Просто ти се зарадва. Както ти се радвам и аз.

— Джо, не се опитвай да ме умилостивиш — изрече намръщено Рейчъл. — Кучето няма да остане.

— Нека да поговорим за това по-късно. Знаеш ли от какво имаш нужда? От чаша вино. Можеш да се преоблечеш, да се настаниш удобно и после двамата ще гледаме залеза. Дежурството ми започва чак в осем.

— Тази вечер си на работа?

— Заради фестивала вечерта ще е натоварена. На плажа ще има голям огън и фойерверки. Ще бъде забавно. Ще те запозная с разни хора.

Жена му го изгледа неуверено и за момент той си помисли, че ще се втурне към колата си и ще поеме обратно към Лос Анджелис. Не можеше да я остави да направи такова нещо.

— Рейчъл, дай шанс на това място. Прекара тук само два уикенда и още не познаваш никого.

— Джо, много е провинциално. Огньове, барбекюта, карнавали — тези работи наистина ли ти харесват?

— Да — отвърна той и я погледна в очите. — Знам, че не е честно спрямо теб. Знам, че според теб съм променил живота ни, без да те питам, без да ме е грижа за чувствата ти. Но ме е грижа. Обичам те. Обичам те от толкова време. Но в Лос Анджелис се задушавах.

— Промяната е твърде драстична. Можехме да се преместим в предградията, в западната част на града, в Пасифик Палисейдс, Бевърли Хилс, Малибу. Тук сме на четири часа път от всички, които са част от живота ни. Освен това аз имам кариера, Джо. Добър брокер съм. Отне ми толкова време да намеря нещо, което умея, а сега ти искаш да го захвърля.

— И тук има имоти за продаване, а на юг, по крайбрежието, има нови строежи. На скалите строят нови къщи. Можеш да си добра в работата си и тук. Аз също.

— Все успяваш да ме убедиш — каза тя, клатейки глава.

През по-голямата част от съвместния им живот беше обратното, но понеже тя вече беше на път да се усмихне, Джо реши да не коментира.

— Добре, ще изпия чаша вино и ще ти взема телефона. Трябва да се обадя. И вземи кучето с теб — каза Рейчъл.

— Хайде, Руфъс — подкани го Джо и го хвана за нашийника. — Да вървим вътре.

Затвори вратата към верандата и погледна надолу към кучето. Чувстваше се ужасно виновен за това, че го води вътре. Последните дни бяха гледали залеза заедно.

— Всичко ще е наред, приятел. Тя ще те хареса. Рейчъл е добър човек и искаме да остане, така че трябва да се държиш прилично.

Руфъс излая.

— Точно така. — Джо отиде в кухнята с надеждата, че наистина има бутилка вино. Отдавна не беше купувал от любимата марка на Рейчъл, защото тя идваше само от време на време. А той самият предпочиташе една студена бира… като Шарлот.

Постъпи глупаво, като покани Шарлот, но не успяваше да съжали за това. В крайна сметка нищо не се беше случило. В един кратък миг може би му се искаше да я целуне, но не го беше направил, защото не смяташе да изневерява на жена си. А Шарлот не беше от жените, които се забъркват с женени мъже. Така че двамата щяха да бъдат само приятели. Всичко щеше да се нареди.

 

 

Тимъти Милтън и Джеймс Холт бяха най-добри приятели и прословутите автори на видеоклипа за ангелите, пуснат в интернет. Рийд най-накрая успя да получи съгласието на Хенри Милтън за интервю и рибарят уреди срещата да стане на лодката. Рийд предпочиташе да разследва миналото на Джена, но обаждането на Хенри му напомни, че има да пише материал за ангелите. Реши да приключи с това и после да се съсредоточи върху историята на Джена.

— Можете ли да ми кажете какво точно видяхте онзи ден?

Тимъти, върлинесто момче с пясъчноруса коса и сериозна усмивка, кимна.

— Беше рано сутринта, към пет часа, и беше още тъмно. Отивахме за риба в открито море. Излязохме от пристанището, минахме покрай скалата и тогава ги видяхме. Беше невероятно. Ангелите бяха два или три, не съм сигурен. Но видяхме крилете и косите им. Едната имаше дълга златисторуса коса. Беше красива.

— Какво правеха?

— Летяха около скалата. Едната май държеше нещо, което приличаше на вълшебна пръчица, и изглежда, рисуваше на скалата.

— Идеята да го заснемем беше моя — прекъсна го Джеймс, който беше толкова тъмен, колкото Тимъти светъл, с горящи очи и много енергичен. Докато говореше, потропваше с крак. — Знаех, че хората ще полудеят, като го видят.

— Колко време гледахте ангелите?

— Само една-две минути, защото едната ни видя и полетя към нас — отвърна Джеймс. — После сякаш станаха десетки, не две или три. Обвиха ни с криле. Не можехме да виждаме, едва дишахме. Когато се освободихме, видяхме, че сме отнесени на около сто метра и наоколо отново е мрак.

— Интересна история. Защо на видеоклипа не се вижда как ангелите летят към вас?

— Пич, всичко стана много бързо и не можахме да го запишем — отговори Джеймс. — Май изпуснах фотоапарата, когато ни покриха с криле.

— Извадили сте късмет, че не се е счупил — каза Рийд. — Имаше ли някакви доказателства, че ангелите са нападнали лодката ви?

— Какво имаш предвид?

— Нали са ви обвили с криле. Не трябва ли да паднат някакви пера?

— Да, щеше да е супер — каза Джеймс. — Ама нямаше пера.

— Не ни вярваш, нали? Мислиш, че си съчиняваме?

— Много хора си правят видеоклипове, за да се прочуят в интернет — отвърна Рийд, докато изучаваше лицето на Тимъти. Момчето изглеждаше искрено. После отмести поглед към Джеймс, чието изражение обаче съвсем не беше така проницаемо.

— Не сме си го измислили — каза отбранително Джеймс. — Всичко стана точно както ви казахме.

— Какво бяха нарисували ангелите на скалата според вас?

— Карта — отвърна Тимъти. — На мястото на корабокрушението.

— Всички знаят, че потъналият кораб е бил натоварен със злато — добави Джеймс. — Ангелите се опитват да ни покажат къде е.

— И защо чак сега? — попита Рийд. — Минали са сто и петдесет години.

— Защото му е дошло времето — намеси се Хенри, който дойде на палубата при тях. — За всичко си има сезон.

— Но защо да му е времето сега? Какво се е променило?

— Е, най-малкото ти си тук — каза Хенри.

— Ангелите са дошли преди мен.

— Но те накараха да дойдеш, нали?

— Всъщност внукът ти и приятелят му ме накараха да дойда.

— Резултатът е същият — сви рамене старецът.

— Аз не съм търсач на съкровища или гмуркач. — Ако ангелите рисуват карта на някое отдавна загубено съкровище, аз няма да мога да го намеря — отбеляза Рийд.

— Не мисля, че е карта. Но според мен те се опитват да ни отправят някакво послание и на теб се пада да разбереш какво е — каза Хенри. — Не може да приемаш нещата толкова буквално. Понякога трябва да четеш между редовете.

Рийд седна отново на пейката, ядосан от думите на стария човек.

— Аз съм журналист. Само излагам фактите и оставям читателите да ги тълкуват.

Хенри се ухили срещу него.

— Учителят се превръща в ученик. В един или друг момент се случва на всички ни.

— Свършихме ли? Трябва да си ходим — каза рязко Джеймс, после стана и скочи от лодката на пристана, като даде знак на Тимъти да го последва.

— Чао, дядо. — Тимъти тръгна след приятеля си.

— Така, получи си историята — рече Хенри, когато двамата останаха сами.

— Може да се каже — отвърна Рийд.

Разполагаше със снимки на двете момчета, разказа им на очевидци и видеоматериала. Освен ако случайно ангелите не се появяха до понеделник, щеше да изпрати статията и да приключи с въпроса.

— Не че историята много я бива — добави. — Ти вярваш ли им?

— Тимъти е добро момче. Джеймс също. Двамата са видели нещо, залагам си живота. А за въпроса ти защо чак сега… Вярвам, че нещо се е случило; нещо в този град се е променило. Само трябва да разбереш какво. Какво ново има? Какво е различното?

— Откъде да знам? Не съм оттук. Може би ти трябва да си отговориш на въпросите.

Хенри поглади брадата си.

— Мислих много, понеже сега, в събота и неделя, празнуваме годишнина от основаването на града и така нататък. Може това да е причината. А може и да е нещо друго.

— Категорично мнение — това най — много го обичам.

— Знам, че си падаш по фактите — ухили се Хенри, — но понякога трябва да следваш интуицията си.

— Вече съм го правил и така си навлякох много беди.

— Интуицията ли ти ги навлече, или амбицията?

Рийд му се усмихна накриво.

— Хенри, ти да не си психиатър? Щом заговорим, сякаш съм на психотерапия. Трябва да сложиш на лодката кушетка.

— Дядо ми казваше, че най-добре можеш да видиш отражението си в нечии очи. Това е истинското огледало.

Рийд погледна в очите на стареца, но освен насърчение друго не видя. Насърчение ли трябваше да види? Това, че някой вярва в него, макар той сам да не вярваше в себе си?

— Ти ще намериш отговора — рече уверено Хенри.

— Умен човек си.

Старецът се разкашля, а раздиращият звук сякаш идваше от дълбините на душата му.

— Да ти донеса ли вода? — попита Рийд, притеснен от внезапната бледност на Хенри.

— Добре… добре съм — отвърна той. — Преди пушех. Макар че кашлям, цигарите още ми липсват. Жена ми ме накара да ги откажа. Умираше и аз направих грешката да й кажа, че ще направя всичко, само и само да я зарадвам. Жената винаги знаеше как да ме накара да свърша каквото трябва.

Рийд се вгледа в него и го загложди един въпрос, който не трябваше да задава, защото беше абсурден, а и нямаше смисъл от него. Въпреки това думите се отрониха от устата му:

— Случвало ли се е да видиш жена си — след като почина?

— Е, определено не очаквах да ме питаш това — изненада се Хенри, после въздъхна. — Никога не ми се е случвало, но исках. Двамата с Мери бяхме заедно дълги години. Бяхме се сбогували. Знаехме какво ни чака. Между нас нямаше нищо недовършено. Защо питаш?

— Просто така.

— Когато бяхме на лодката, ти видя нещо. И аз видях — силуета на жена. Не я познах, но се хващам на бас, че ти я позна — каза Хенри.

— Беше сянка, която премина пред слънцето.

— Кой умря, господин Танер?

Рийд затаи дъх. Не искаше да отговаря, но знаеше, че старецът няма да го остави на мира.

— Един човек, който ми беше много близък — отвърна замислено. — Казваше се Алисън. Почти година се опитвам да забравя онова, което й се случи. Мислех, че съм на път да успея, но после дойдох тук. Сега непрекъснато мисля за нея.

— Само мислиш ли?

— В бара на Мъри ми се стори, че виждам жена, която много прилича на нея, но тя изчезна, преди да стигна дотам. Стана така, че се сбих.

— Чух, че сте се млатили с момчетата Харлан — кимна Хенри. — Реших, че е заради жена.

— Е, не беше истинска. Само видение, подхранено от прекалено много текила.

— Чувстваш се виновен заради смъртта на приятелката си, нали?

— Не се чувствам; виновен съм. Тя умря заради мен. Ако се е върнала, значи е призрак, а не ангел. Преследва ме. Макар че каква, по дяволите, е разликата?

— Според някои призраците са духове, впримчени между този и другия свят, които имат нещо за довършване. Други вярват, че всички умрели отиват на небето и стават ангели. Понякога се връщат, защото любимите им хора се нуждаят от тях: от послание, от знак, от напътствие — сви рамене Хенри. — Кой знае?

— Всичко това са глупости — отвърна Рийд, давайки си сметка, че така се опитва да убеди себе си.

— Ако го вярваше, нямаше да продължаваш да си говориш с мен.

— Е, приключих. — Рийд стана. — Благодаря, че ми уреди среща с внука си.

— Няма защо. Знаеш ли какво, господин Танер, може би е писано да разкажеш друга история, а не тази, след която тичаш.

И на Рийд му беше хрумвало същото. Може би Алисън му се привиждаше, защото искаше той да поправи нещата, спасявайки някоя друга жена.

Може би и той искаше същото.