Калина Малина
Симовата чета (5)

В сърцето на Балкана

Момчетата се спряха, събраха се накуп и занемели от учудване гледаха водата, която падаше дълбоко и се разбиваше на пяна. Гората на това място бе рядка, виждаше се голям къс небе със звезди, а наоколо бе ясно като че ли луна грееше. Около водопада хвъркаха светулки като трептящи фенерчета над тъмното море — гората. Повяваше хлад и момчетата се сгушиха едно до друго.

Каква енергия се крие в този водопад! Той напомни на Симето дъскорезниците в родното село на майка му — Заножене. Те са още първобитни триони сега, но какво ли ще стане след десетина години! Хиляди младежи и това лято, както миналото, когато прокарваха „Прохода на републиката“, работят неуморно по цялата страна, строят своята родина. И сестра му е с тях. Може би в тая нощ тя също почива близко до някой водопад.

Като помисли за сестра си, Симето почувства срам, че се е поддал на минутна слабост. Героизмът на Маргарита и на хилядите български младежи и девойки върна силите му. А и чудната гледка, блясъкът на тая вода, която се движеше като разтопено сребро в тъмнината, лъхът, идещ от нейната пяна и от пръските й, ободриха момчето. То премести акордеона в другата ръка и като издигна глас, за да заглуши шума на водопада, извика:

— Другари, ние трябва да обсъдим нашето положение. Ясно е, че сме се заблудили. Не знам дали забелязахте, че в нашата група има и съвсем малки дечица?

— Да, видях аз двама-трима малчугана с дълги до земята панталони — извика Иван, за да го чуят.

— А имаше едно момиченце три педи високо — помъчи се да надвика водопада с ясния си глас и Русчо. — Но какво общо има това с нашето сегашно положение?

— Какво ли? Та вие не се ли запитвате как ще вървят тези деца такъв дълъг път! Повечето по вода сме газили. Освен това всички мъкнеха багаж. Оставихме дори и нашия на тях. Помислете си само, другари! Колко ли е часът?

Децата се разговаряха все тъй високо, приближили глави една до друга, за да се чуят по-добре.

— Ако се съди по звездите — започна многозначително Русчо, като погледна нагоре, — може да се каже, че сме пътували цели три часа.

— Ти, значи, си нашият звездоброец — каза закачливо Симето. — Да чуем сега думата на другаря взводен уредник! — обърна се той към Иван, като го удари по рамото.

— Аз не съм взводен уредник, Симе. И баща ми даже не е взводен уредник, а подофицер.

— Все едно. Ти нали си по военните работи? Кажи ни сега — една рота пехотинци колко километра изминава на час?

— Зависи… Зависи от това как вървят.

— Средно, средно.

— Средно пет-шест километра на час. Тъй ми е казвал татко.

— Три часа по шест километра…

— Осемнайсет! — извикаха едновременно Иван, Кольо и Русчо.

— Виждате ли сега, другари? Възможно ли е да построят лагер толкова далеч от града? И то лагер за малки чавдарчета и септемврийчета?

— Не! — извикаха всички.

— Тогава заключението е…

Но Симето не довърши речта си. Млъкна и се ослуша. Всички наостриха уши. Наблизо се чу кучешки лай.

— Вълк! — каза задъхано Русчо.

— Я се чупи оттук! Вълк било! Какъв ти вълк! Това е овчарско куче — каза с грубия си глас Кольо.

Той през целия път си мълчеше, но когато Русчо нарече кучето вълк, не можа да се стърпи и се обади сърдито.

— Куче е, другари, не бойте се! Това показва, че сме се отдалечили от лагера и се намираме до някоя мандра или дъскорезница.

Симето искаше да каже „до поста“, но се въздържа, за да не уплаши другарите си. Изобщо, откакто се бе провъзгласил за водач на групата, той се държеше внимателно и говореше с отбрани думи като интелигентен младеж.

— Сигурно до водопадите има някоя дъскорезница. В този край ги наричат „триони“. Ние с мама през време на бомбардировките се бяхме евакуирали при роднини в Заножене, Берковско. Там имаше един такъв трион. Сигурно ги има и тук. Вижте колко гори наоколо! Дъските се бичат тук на място и после се свличат долу в полето. Я чуйте! Пак лае кучето…

Този път много ясно се чу кучешкият лай. Като затихна, Симето добави:

— Ето що, другари. Ние ще се отдалечим от водопада, та да можем по-добре да разберем от коя страна иде тоя лай. Съгласни ли сте?

— Да — извикаха момчетата, зарадвани, че ще се връщат.

— Наредете се тогава по един в колона!

Когато момчетата се отдалечиха доста от водопада, като се върнаха по същия път, по който бяха дошли, започнаха леко да стъпват на пръсти и да се ослушват. Но кучешкият лай не се повтори вече.

Слезли на главния път при моста, те решиха да се разделят на две групи. Едните ще останат на кръстопътя, дето имаше повече простор и светлина и се виждаше по-голяма част от звездното небе, а другите ще минат напред, ще се покачат на някое високо дърво и ще наблюдават няма ли да се покаже светлинка отнейде.

Дон Кихот пожела този път да се отдели от своя Санчо. Тънкото нежно момче се чувстваше по-добре защитено до Симето. Неговата ръка — бяла, тясна и с дълги пръсти, ръка на момче, чийто прадядо още в турско време бил търговец на медни съдове, а след Руско-турската война — докладчик в Сметната палата — търсеше широката силна ръка на работническия син.

Двете момчета се готвеха вече да тръгнат, когато Симето забеляза, че Иван се бе настанил върху акордеона му. Той забрави, че е командир на групата, че трябва да говори както подобава на всеки командир, умно, тежко, а се скара по тарикатски:

— Хей, Сврака, какво бацаш там? Чупи се веднага от акордеона! Да си имаме уважението.

Симето обичаше своя акордеон. Той му бе скъп не само защото бе научил да свири на него няколко руски песни и български партизански маршове, но защото си го бе купил със свои пари. Първото лято след 9 септември той работи по постройките, второто лято баща му намери, че е твърде израсъл и изтънял и не му позволи да работи, а го изпрати на лагер. Това лято училищният лекар пак го отдели за почивка. Тъй че ако случайно се повредеше инструментът, нямаше вече възможност да си купи друг. А и не тъй лесно се намираха акордеони за продан. Освен това — какво щяха да кажат другарите и другарките от настоятелството на кварталното читалище, на Женското дружество, на Бойците против фашизма, на Помощната организация? Ще кажат: „Симето не иска да свири на техните забави“. На неговия акордеон най-много разчиташе и майка му, председателка на кварталното Дружество на многодетните майки. Решат ли от района да дадат забава, ще сложат първо да говори другарката Андреева, майка на партизанина Валентин — те са приятелки с майка му — а после другарките от просветния комитет ще кажат: „Другарко Манолова, може ли твоят син да открие нашата литературно-музикална забава?“. И Симето чувстваше, че акордеонът не принадлежи само на него, а е собственост на целия квартал.

Иван скочи и Симето взе кутията, та я сложи настрана от пътя, зад един голям камък, който се белееше в тъмното. После, вече спокоен за своя инструмент, улови Русчо за ръка и го повлече надолу. Момчетата дълго търсиха високо дърво, на което да се покачат. Когато Симето си избра един стар бук и започна да се катери по гладкото му стъбло, нестигнал още до клоните, извика:

— Русчо, виждам една светлинка. Ту блесне, ту угасне. Какво може да е?

И той започна още по-енергично да се катери нагоре.

— Иде, иде насам. Русчо, това е фенер, да знаеш! — извика радостно от височината на дървото Симето. — Спасени сме, Русчо!