Калина Малина
Симовата чета (10)

Втори път наказан

Но топката не оставаше дълго в палатката на началника. Тя се появяваше на другия край на поляната зад навеса-трапезария. Там мястото бе стръмно, пресичаше го вадичка, отбита от Женска река, а имаше и три палатки — на домакина, готвачите и помощник-готвачите. Но там най-спокойно се играеше. Там се навъртаха и най-малките — Миланчо, Боянчо и Ангелчо. И тримата носеха дълги панталони, които не искаха да свалят. Тъй им бяха заръчали майките — да носят панталоните в Балкана, да не се простудят. Смешно беше да гледа човек как тия господинчовци се разхождат важно зад поляната, защото се бояха да не ги блъснат големите, когато играеха. И както си вървяха, изведнъж по най-мистериозен начин футболната топка се изтърколваше до краката им. Протягаха се шест детски ръчици към нея, светваха шест детски очи. Топката им донасяше сам началникът. „Няма да ритате, нали?“ Момченцата обещаваха. Те започваха да си подхвърлят топката. Но щом се отдалечеше началникът, две сини мижави очи, очи на котарак, дебнещ мишка, се втренчваха в движещата се топка. Дебненето не продължаваше дълго. Сама мишката падаше в устата на котарака. Топката се търкулваше по нанадолнището, спущаха се момченцата да я стигнат, но при тичането се сборичкваха кой пръв да я вземе, падаха едно върху друго с вдигнати крака и махащи ръце, а в това време топката се отдалечаваше от тях. Жадните за игра детски очички не я изпущаха. Но изведнъж тя потъваше като вдън земя. Напразно момченцата разгръщаха храстите и високата папрат. Топката бе изчезнала. Уморени от търсене, трите момченца сядаха най-после едно до друго, мълчаливи и тъжни.

А в тоя миг на противоположния край на дългата поляна зад палатките, далеч от погледите на ръководителите, големите момчета ритаха ли ритаха същата тая топка. Как бе стигнала тя от слабите ръце на Миланчо, Боянчо и Ангелчо до краката на Симето, Здравко, Русчо, Кольо и много други още момчета? Това можеше да каже само Иван Свраката. Той не участваше в тима, само гледаше играта и се подсмихваше. Защото очакваше награда за услугата, която бе направил. Обещал му я бе най-запаленият футболист в лагера — Симето.

Като най-висок Симето стоеше в първата редица на четвъртата чета, затова можеше да си избере онова място в трапезарията, което му беше най-сгодно. Дежурните септемврийчета слагаха пред всекиго канче с мляко. От топлото мляко се вдигаше пара, каймакът започваше да се сгъстява и накъдря и да трепти леко на повърхността. Симето се мъчеше да не го гледа. Като всички софиянчета невиждали след войната мляко, той едва се стърпяваше да не вдигне някоя чаша, да изпие млякото. Нямаше търпение да чака, докато сложат и пред него пълна чаша. Като най-голям на него даваха най-късно. Но въпреки това той доброволно, по споразумение, отстъпваше това мляко на Иван. И то незабелязано.

Когато повечето от децата се нахранеха, Иван изведнъж ставаше и посочваше някой щъркел, слязъл на поляната, важно-важно разхождащ се около палатките. Или някой сокол във висините. Всички скачаха от скамейките и устремяваха поглед в щъркела или сокола. Тогава пълната чаша мляко на Симето изчезваше в суматохата, а на нейно място се появяваше празна. Това се повтори няколко пъти на закуска. Дежурните ръководители започнаха да предупреждават: „Никакво ставане и викане! После ще гледате щъркелите!“.

Симето и Иван се споглеждаха.

— Какво ще правим сега? — запита разтревоженият футболист.

— Няма да ви донасям топката и това си е. Да рискувам, без да бъда възнаграден. Няма го майстора!

При мисълта, че не ще може да играе, Симето усети болка чак под лъжичката. Той помисли, помисли, па рече:

— Аз ще уредя тая работа с дежурния на нашата маса. Ти само следи „фъстъчетата“ за топката.

Тоя ден щастливите „фъстъчета“ играха до насита, защото дежурен на Симовата маса се бе паднало едно много заядливо момче от трета чета. Но на другия ден случи се дежурен кроткият Първан.

— Другарче — прошепна му Симето, когато момчето мина с пълна чиния допълнителен хляб край него, — мене не ми се яде нищо. Противен ми е каймакът на млякото, па и самото мляко не го обичам. Затова, моля ти се, дето ще го изливам скришом на земята, занеси го ей на оня мижавия с русата четина! Изсипи го в неговото канче! Но се пази, мой човек, да не те види дежурният по лагер.

Момчето се трогна от молбата на Симето и я изпълни както трябва. Едно само сбърка то. Не бе разбрало от кого да се пази. Тъй като Симето за втори път беше на лагер, знаеше, че всеки ден ръководният персонал посочва дежурен ръководител, но Първан не знаеше това. Той бе сметнал за дежурен младия домакин, който режеше със зъбестия нож хляб и едва смогваше да напълни чиниите на дежурните на маса септемврийчета. Затова когато младежът се обърна гърбом, момчето грабна канчето на Симето и бързо го изсипа в празното канче на Иван. Обаче децата наоколо забелязаха това и се развикаха:

— И на мене дай!

— И аз искам допълнително!

— И на мене сипи втора дажба!

Веднага дотича дежурният ръководител.

— Какъв е тоя шум?

— Другарю, и ние искаме още мляко! И ние искаме!

За няколко минути заговорът бе разкрит. Вечерта се свика другарският съд. Той разследва случая и взе решение, което доложи на лагерния съвет. Симето и Първан бяха наказани с мъмрене.

На вечерната проверка, след рапортите, поздравите и свалянето на знамето, другарският съд оповести своето решение. Излезе пред дружината председателят на съда Валентин.

— Другарчета, днес се провиниха в недисциплинираност и неподчинение на общия лагерен ред две септемврийчета — Симо Манолов от четвърта чета и Първан Златков от трета. Другарският съд реши да бъдат мъмрени и двамата пред цялата дружина.

Началникът на лагера ги смъмри строго. През деня той бе разпитал виновните, а заедно с тях и Иван, който се правеше на невинен и казваше: „Вие ме питате, другарю началник, защо в моята чаша изсипа Първан млякото на Симето. Та зная ли аз? Нито сме приятели със Симето, нито роднина. Познаваме се само от училище. В един клас сме, но не сме приятели. А с Първан хич и не се познаваме. Той не е от нашето училище. Ние със Симо Манолов само сме се карали досега. Нека ви кажат другарчетата как щяхме да се сбием във влака. А освен това аз още съм му сърдит, другарю началник, дето ни мъкна цяла нощ в Балкана, та краката ми се израниха. Може би затова ми е сипал млякото, за да ми се подмаже и му се отсърдя. Но да си кажа правичката, другарю началник, на такъв хитрец аз не прощавам. Нарича ме «сврака». Както знаете, свраките са крадливи птици. Защо ми вика «сврака»? Какво съм му откраднал, другарю началник? Нека си каже. Той не само на мен, ами на всички, на всички е измислил прякори…“.

Разпитани бяха и свидетелите на кавгата във влака, най-малките, които Симето наричаше „фъстъчета“. Освен този общ прякор всяко дете поотделно си имаше и друг. Миланчо — Малчо, Боянчо — Чочко, Ангелчо — Американец, защото панталоните му били направени от платнище като на работниците от американските плантации — обясняваше с усмивка Симето.

Това мъмрене пред цялата дружина жегна дълбоко Симето. С наведена глава, потен, сгорещен, той изслуша мъмренето, но понеже беше тъмно, другарите не можаха да видят червенината на лицето му. Той хапеше до кръв устни и се питаше: „Защо, божичко, все с мен се случват такива неща? Свраката както винаги се измъкна, а контрата — у мене.“

През нощта той дълго се въртя в леглото си. Разпиля по земята всичката папрат, ритна одеялото и се зави само с чаршафа, що си бе донесъл от къщи. Лежеше в тъмното с широко отворени очи, а му се струваше, че вижда гледката, що се откриваше от високата част на лагерната поляна. В далечината — покриви на селски къщици, сгушени като червени гъбки сред зеленината. Зад тях три планински вериги, едната синкава, откроена върху чистото небе с леко нарязан гръб, другата пред нея с едва различаващи се тъмнозелени и червеникави петна, третата — голям заоблен хълм с жълти ниви, зелени ливади и дървета като букети. После сякаш виждаше опънатите една до друга бели палатки и тяхната, жълтата, най-голямата — цял един детски град, дето прекарваха летните дни задружно като в семейство стотина софийски септемврийчета. „Лагер септемврийче може да ти даде най-добра представа как трябва да живеят хората — всеки да получава според нуждите си и да дава своя труд според силите и способностите си“ — спомняше си Симето думите на своя баща. Колко много знаеше, колко много бе чел тоя скромен работник! Затова след 9 септември, като си дойде от затвора, избраха баща му за председател на профкомитета във фабриката. А какво ще стане със Симето? Цял живот ли ще си остане само едно Симе и нищо повече. И сто песни да научи на акордеона, пак не ще заслужи уважението на своите другари. Пак не ще го изберат дори дописник или уредник на стенвестника. Толкова ли е неспособен и лош, че другарите му не могат да му гласуват доверие?

И за пръв път през тая безсънна нощ, лъхнат от лекия балкански ветрец, който нахлуваше през вентилаторите на палатката, Симето се замисли за своя характер. Той си спомни думите и на баба си, която щом дойдеше от село, ден не минаваше да не го сгълчи за нещо: „Синко, синко, лошав ти е табиетът, непокорен си, бръз си. Немой така, синко! Трябва да помислиш, а не да вършиш каквото ти дойде на акъл!“. А баща му го наричаше „стихиен“ — „Трябва добре да обмисляш всяка своя постъпка — учеше го той. — Такива стихийни като тебе не са полезни за обществото. Ти нямаш лошо сърце, но само добрина не стига. Трябва да действаш с план, така ни учи и другарят Георги Димитров“. Симето се подсмиваше тогава на татковите си думи. Но тая нощ за пръв път почувства дълбоко тяхната правдивост, и се замисли.

И тая нощ образът на чернокосия съветски пионер Тимур изпъкна по-ярко в съзнанието му.