Станислав Сивриев
До съмнало (61) (Разговори с Илия Бешков)

60.

19 ноември — вторник ’57

Размътен следобед е. Звъни ми. Напоследък много ме бил търсил, но напразно — бил съм все извън София.

— Е, най-после!… — изпъшква той.

— Трябвам ли ти за нещо, дядо Илия?

— Как мислиш ти?

Представям си неговите вглеждащи се в мен очи. Уговаряме се да го посетя утре — имал да ми чете нови есета:

— От червените тетрадки, които ти ми подари. Ама знаеш ли, че както върви, скоро ще трябва да ми подаряваш нови две?

— Ха тъй!…

След десетина минути пак се звъни. Пак Бешков! Нещо се смущава; долавям неспокойното му дишане. Пита:

— Видя ли сега?

— Какво има за гледане?

— Има… Без има щях ли да ти дрънкам едно след друго? Около мен става нещо не добро и ти много си ми нужен, ама още сега!

— Какво „не добро“! Здравето ли?…

— Здравето!… Ти пък хич не допущаш, че у нас има работи, пред които болестите са за предпочитане… Не е за телефон — моля те, ела!

Не настоявам за пояснения. Всичко е от ясно по-ясно.

— Отивам на някаква лекция за агитатори и след това веднага съм при тебе.

— Какви са тез ваши агитаторства? Кой агитира пчелата да каца на медоносния прашец? Само мухата каца на говно. Тя пък обратно — като кацне на мед, там залепва и свършва!… Вие докато се изагитирате, да не хвана да умра…

— Няма, няма, щом ракът излезе слепок.

— Ти шега си биеш. Аз от болки щях да угасна…

Лекцията се е отложила и съм у Бешков.

— Сьойлѐ, бакалъм?

— Сьойле-мойле — това е! Обади ми се едно лице да ми каже, че за мене на най-високо място се разменили не добри думи. Чудя се какво може да е!… За приказките ли, дето ги приказвам като гроздоберски задник пред разни посетители, или за нещо по-сериозно?… Кажи ми ти сега: има ли и възможно ли е да има хора, които така елементарно да възприемат казаното от мен? Аз се ужасявам от мисълта, че в дома ми са били негодници! Още по-ужасно е, че ще взема да подозирам всички наред… А аз, глупакът, си мислех, че съм се сдобил с право да казвам нещо повече от официалните лица!… Как и кому да обяснявам сега, че за такива като мене сладкото на импровизацията е далеч по-изкусително от страха пред последиците?… После — всичко, което съм казал, е лоялно и много по-почтено от користните декламации на сервилните…

Работата е зле: дори и пред мен Бешков подхвърля за алиби своята гражданска добронамереност. Ето докъде е възможно да се намотае това кросно: един Бешков да се усъмни дори в приятеля си и да се доказва пред него с декларация…

Той продължава:

— Аз, Сиврѝ-синѝ, искам да отстраня от себе си една гибелна за мен възможност. Кажи ми, стигнало ли е чрез теб нещо при тези, които могат да ме смажат?

— Тази възможност с пълна сигурност можеш да отстраниш от себе си, но след такъв въпрос за мене ще е по-добре да си вървя.

Изправям се да си ходя. Изправя се и Бешков:

— На кого ме оставяш, Сиврѝ-синѝ?… Аз съм се доверил само на един човек — на тебе. Нима само по пътищата на подлостта е възможно моите неща да стигнат до враговете ми? Любовта и огласяването на едно възхищение не са по-малко опасни от прякото предателство. Опекуните на човека винаги са съумявали да се възползват от тях…

Бешков насочва приказката към своите есета, които редовно му преписвам на пишеща машина. В тях няма нещо за тревога, но дядо Илия е от тези, на които се привиждат опасни колизии — тъй им се привиждат, че ще накарат и тебе да повярваш. Усмихвам се насила, а той повтаря казаното, за да ме убеди, че това не са изтървани думи, а размисъл на глас. От този размисъл не бива да извлека обиден смисъл, какъвто той не влагал.

— Ама не е ли наистина така? Една любов и едно възхищение във време като нашето никога не са ползвали тоя, към когото са отправяни. Ти възкликваш с чисто сърце, а друг дава ухо и се облизва: „Ха, оня ли Бешков? Знам го! Той по църквите свещи пали на бога, тамян кади… Аз на него майката че разплачим, и на тебе!…“

— Нито от глупост, нито от коварство, нито от възхищение през моя цедак не е минала отрова за тебе.

Очите му светват:

— Значи? Значи тебе да те отстраня като една от възможностите?

Бешков сяда на леглото, улавя главата си с две ръце, болезнено впива палци в замършавели ланити, а с показалците така разтърква чело, та крие очите си. Мисля си: срам го е от себе си. Гледам смутен и не разбирам какво му стана. Раменете му потръпват и започват да подскачат. Дядо Илия плаче, та дави и моята глътка. Отивам при него, обръщам главата му и сещам на дланите си мокрота. Уж съм седнал при него за упование и кураж, а сам съм угизнал. Ние вече сме на един хал — той открива лицето си и ме гледа с пълни очи. Устните му потрепват беззвучно. Всичко се е пропушило и сълзите му капят, капят… И приказва:

— Отде се взеха толкова сили за смазване на човека? Нима по света е имало толкова гнет, та да бъде събран на едно място?…

Очите му съхнат изведнъж. Нещо решително и гневно го изхвърля от леглото. Усещам го в празните крачоли на захабените му сини панталони, в разпилените му сиви коси, в металната сивота на порязващите очи, в пророческия показалец, с който сочи пред себе си една въображаема точка.

— Не! — казва той задавено, но с напрежение да нададе вик. — Това е последният предел! Кое е по-тъжно и по-страшно от страха пред един художник, на когото дните са преброени?… Тези, които се лишат от великодушие към умирающите, се самолишават от всичко!…

Съвзема се. Нищо чудно подир малко да „клокне“ и смях. И я подкарвам като на смях, ама разкривен смях:

— Всичко това са глупости. Преекспонираната чувствителност на такива като тебе може да разреве цяла България. Аз заради него тръгвам и на смърт, а той…

Чуква ме с два пръста по челото:

— Глупчо!… Трябваше да го кажа някому, а на кой друг, освен на тебе? И най-страшната истина не е така непоносима, както мрачните съмнения…

— Геджѐ гебѐдър^[1]! Ще се разпилеят нощните видения и утре сам ще се смееш на акъла си… Туй ми намирисва на „комшийска“ работа.

— Ще се смея… Аз да можех някак да не се смея, щях да си спестя всичките терзания.

— Но кажи най-сетне какво е казано-речено?

— Казано е… Нищо не е казано! Утре, като разбера, ще ти звънна. Човекът сам ми се обади по телефона…

И с внезапен прилив на гняв вика, колкото може:

— Защо не взема да го изхвърля тоя телефон! Всеки негодник може да ти изприказва по него куп страхотии, без да те гледа в очите, та да му е лесно… Аслъ тоя телефон не ми е свършил толкова работа, колкото зло…

Чакам го да се успокои. Ходи из хола, тута се насам-натам и се връща с изписан лист. Изчаква аз да го накарам, че тогава да прочете написаното. И пак върти около телефонния разговор:

— Та казваш ти, че напразно се тревожа… Напразно, напразно, ама нали знаеш какво става, като гръмне празна пушка?

— Туй — викам — ще да е някакво подсещане издалече. Ти си доказан, голям и поради това — изоглавен. Такива не стават ни за пряко ръководене, ни за слагане под попечителство. Затова — на̀мечето. И само толкоз!

— Мани ти туй на̀мече — аз го усетих бая твърд. Па и какво има да ме ръководят мене? Аз съм болен и съм се самозатворил, преди да ме затворят.

— Я по-добре прочети!

Белият лист е изписан ситно с молив. Бешков го върти — да започне ли, да не започне ли. Сбутвам го с лакът и той тръгва да си търси очилата. Връща се, гледа ме над стъклата: а?…

Живнал е! Зорът е докато веднъж „потегли ципа“. Облизва устна с устна, ослушва се в себе си и започва да чете глухо, напрегнато:

„О, нощ! О, моя тъмна майко…“

Някой звъни, Бешков настръхва:

— Ето! Телефонът млъкне, другият звънец ме стряска…

Ослушва се. Отвъд холната чупка, около антрето, госпожа Бешкова приказва с някакъв мъж. Дядо Илия ме пита и с очи, и с думи:

— На кого ли съм притрябвал, като на мене вече никой не ми трябва? Идват, слушат, забавляват се, а след това се хвалят! После: „На едно много високо място за тебе се разменили не добри думи…“ Че къде другаде? Тя и градушката бие отвисоко.

Влиза А. Л.