Джулиана Багът
Сраснати (56)

Партридж
Нервни влакна

Когато се събужда, Айралийн я няма. Нейната половина от леглото е идеално оправена. Когато открива, че е върнала старата проекция на стаята, се паникьосва. Дали Айралийн ще удържи на думата си и след операцията отново ще се озове във фермерската къща? В противен случай е загазил.

На масата е оставена закуска, отново истинска храна — овесена каша и розов сок. Камерите го наблюдават със стъклените си очи. Партридж се втренчва в тях, сякаш иска да внуши на онези, които го наблюдават, че не се страхува. Но не е вярно. Толкова е изплашен, че загубва апетит. Приближава се до прозореца и зърва стареца с металния детектор. Навежда се навън и се провиква:

— Ей, глупав измислен дядка! Обречен си! Нищо няма да намериш!

Мъжът се обръща, усмихва се и докосва леко шапката си.

В този миг на вратата се почуква.

— Влез.

Предполага, че е Айралийн, която непрекъснато се навърта около него. Ала от другата страна се чува гласът на Бекли:

— Дойдох да те взема — казва той.

— Толкова рано? — учудва се Партридж. — Ще ми дадеш ли минутка? — Няма представа за какво му е тази минута. Иска му се да върне стаята от фермерската къща и да провери дали бележката е на мястото си. Само че без Айралийн не може да го направи.

— Искат да отидеш веднага — казва Бекли.

— По дяволите — изругава Партридж и долавя стърженето на ключа в ключалката.

Бекли отваря широко вратата.

— Готов ли си?

След един час Партридж е вече в медицинския център и лежи на операционната маса по болнична нощница. Съвсем сам.

Долавя познатото прищракване и бучене на вентилационната система. На тавана над него има отдушник. Въздухът нахлува в помещението, но му се иска да бе подухнал ветрец. Преди време пътят му за бягство започна от отдушник. Ала сега трябва да остане тук. И да се довери на Арвин Уийд.

При него влиза асистент.

— Ще ти сложа ремъци.

— Ремъци ли? — Партридж се надига от масата инстинктивно. Опитва се да се засмее. — Хайде сега. Приличам ли на човек, който има нужда от усмиряване?

Лицето на асистента остава безизразно.

— Доктор Уийд каза, че се налага.

Май това е лош знак.

— Доктор ли? Уийд не е доктор.

— Вече е.

— Слушай, не ми трябват ремъци. — Партридж слага ръка на гърдите на асистента. Мъжът поглежда първо ръката му, а после и самия него. В същия миг Партридж осъзнава, че този човек не е обикновен асистент. Явно е преминал през програмата за стимулиране и преди да разбере какво става, той извива до болка ръката му зад гърба. Дъхът му е хриплив.

С още няколко бързи движения асистентът успява да закопчае ремъците. После се оттегля встрани и остава там до появата на Арвин. Носи хирургическо облекло и маска на лицето, така че Партридж вижда само очите му.

— Остави ни за минутка — казва Уийд. — Трябва да обясня на пациента какво представлява процедурата и да отговоря на въпросите му. — Арвин вече е с маска на лицето!

Асистентът излиза навън.

Партридж и Арвин остават сами, като изключим камерите. Партридж изпитва отчаяната нужда от някаква гаранция, че всичко ще бъде наред.

— Защо са тези ремъци? Не беше нужно да ме връзват.

— И без друго ще трябва да го направим, щом сложим упойката — отвръща той, хвърляйки поглед към камерите.

— Обещай ми, че всичко ще е наред — казва Партридж. — Ще го направиш ли?

— Операцията, която предстои да извършим, е наистина новаторска и ще запишем всичко за идните поколения.

— Всичко ли?

— Разбира се.

— Не може ли да поговорим наистина насаме?

— Защо?

Значи ли това, че Уийд не може да му даде гаранции, или никога не е имал намерение да го прави?

— Знаеш защо, Уийд.

— Ще ти обясня как работи паметта от научна гледна точка и какво представлява самата операция.

Точно сега научната гледна точка изобщо не го интересува. Само се бои, че ако проговори, гласът му ще потрепне. Накрая ще рухне психически и всичко това ще бъде записано за идните поколения. Решава да остави Уийд да говори, докато се съвземе.

— Краткосрочната памет е химически процес, при който спомените остават кодирани в мозъка. Процесът е анатомичен. В общи линии знаем как да включваме и изключваме определени неврони и невронни модели в структурата на мозъка. Когато спомените се формират, създават тези модели. Така че, ако прекъснем правилните неврони, можем да унищожим конкретни спомени. Нарича се оптогенетика. Веднъж говорихме за това, помниш ли?

— Звучи ми познато. Донякъде. — Всъщност Партридж винаги изключваше, когато Уийд изпадаше в научно опиянение. Но моментът не бе подходящ за признания.

— Като начало се спираме на определени неврони, които ще променим генетично, като използваме вируси с установен вид ДНК. Става дума за микробиология, а в този случай ще програмираме съответния неврон със способност да се деактивира под въздействието на разноцветни светлини. Ще използваме изключително фини оптични влакна, които много внимателно ще вкараме в мозъка ти. По този начин ще стигнем до един от тези модели. А впоследствие ще можем да деактивираме групата нервни клетки, като изпращаме светлинни сигнали по влакната. Et voilà!

Прилошава му само от мисълта, че ще напъхат някакви влакна мозъка му.

— Et voilà. Просто влизаш в мозъка ми и изключваш светлините.

— Това е кратката версия.

— Прекрасно — Партридж преглъща с усилие.

— Кажи ми нещо, доктор Уийд. — На празненството Арвин му бе обяснил, че щом повредените канали прекъснат достъпа до дълбоките спомени, намиращи се на дъното на паметовия океан, следва кратък период, през който все още можеш да се добереш до тях, а после остават погребани завинаги. Но колко кратък е този период? — Колко време ще имам да се гмурна на дълбокото?

— Да се гмурнеш ли? За какво говориш? — Арвин изважда игла. — Ще ти включа интравенозна система, Партридж. Така че се отпусни.

— Колко време, Уийд? — настоява Партридж, извръщайки глава, за да не гледа как иглата прониква в меката плът до свивката на лакътя му. Арвин залепя иглата с парче лейкопласт.

— Сега мълчи.

Партридж разглежда тръбичката на ръката си и зачервената от лейкопласта кожа, обтегната по краищата му. Арвин потупва маркуча, който свързва тръбичката с провесената на метална стойка торбичка с прозрачна течност. Скоро стаята ще потъне в мрак. И Партридж ще изпадне в безсъзнание.

— Колко време ще имам да стигна до дъното на океана?

— Ха! — възкликва Арвин. Нека да слушат… — Започва да халюцинира. Скоро ще изгуби съзнание.

— Колко време? — повтаря Партридж. — Кажи!

Лицето на Арвин започва да се размива. Той потупва отливката на кутрето на Партридж.

— Колко време остава, докато израсте напълно? Около една седмица, нали така? Изумително. Ще си го върнеш цяло-целеничко — казва Уийд почти напевно. — Цяло-целеничко. Цяло-целеничко кутре.

Цяло-целеничко кутре, цяло-целеничко кутре, цяло-целеничко кутре, мисли си Партридж. Дали Уийд не ми казва, че има седмица, за да изрови спомените си. Само една седмица? Дотогава ще трябва да намери списъка със седемте прости истини. Но дори да им повярва, едва ли ще знае, че разполага само със седем дни, за да си спомни изгубеното. Светлините над него се завъртат и примигват. Стаята се люшва. Лицето на Арвин е толкова размазано, че Партридж вече не е сигурен дали наистина е той. Около него застават още хора с маски.

Не трябва да губи съзнание. Не може да им позволи да вкарат тези влакна в мозъка му. Той извива гръб, опитвайки се да се освободи от ремъците. Започва да крещи на Уийд, но не може да прецени дали от устата му изобщо излиза звук. А хората с маските продължават да работят невъзмутимо и методично.

Сеща се за стареца с металния детектор. Дали ще го забрави? Беше го нарекъл глупав, обречен и измислен. Ами ако е истински и всеки ден минава по плажа с убеждението, че Партридж е измислен? Какво значение има?

Тялото му се отпуска. Той затваря очи, чува пиукане. Дали не е от металния детектор? Вижда отново мъжа на плажа, вдигнал поглед към прозореца. А когато се усмихва и докосва шапката си, Партридж установява, че изобщо не е стар. Мъжът е млад. Това е самият той, който маха на нереален непознат, а плажът е истински с истински неща, заровени под истинския пясък — а отвъд е само безкрайната шир на океана.