Клайв Къслър
Преследването (5)

4

Слънчевата светлина подсилваше цветовия контраст от една миля надморска височина в Колорадо. Небето беше безоблачно, проснало се като яркосин юрган над град Денвър.

Айзък Бел затвори вратата на спалното си купе и слезе от влака, стъпвайки на наблюдателната платформа в задния край на вагона „Пулман“. Спря се, за да погледне часовниковата кула на построената в готически стил Юнион Стейшън. Изградено от камък, докаран от Скалистите планини, внушителното триетажно здание се беше проснало на четвърт миля.

Увенчаните с върхове стрелки на огромния часовник показваха 11:40. Бел извади големия си златен часовник от джоба на елека на безукорно изгладения си ленен костюм и погледна циферблата с римски цифри. Неговото точно време беше 11:43. Усмихна се доволен на себе си, знаейки със сигурност, че големият часовник на кулата е изостанал с три минути.

Слезе на облицования с червени тухли перон и закрачи към багажния вагон. Разпозна куфарите си и извика един носач.

— Казвам се Бел. Ще бъдете ли така добър да доставите куфарите ми в хотел „Браун Палас“?

Носачът се усмихна широко на златната монета, поставена в дланта му, и я потърка почти благоговейно.

— Да, сър, лично ще ги доставя.

— Очаквам и един голям дървен сандък да дойде с по-късен влак. Бихте ли се погрижили и той да се достави в хотела?

— Да, сър, ще се погрижа и за него. — Носачът се ухили широко, потърквайки златната монета.

— Ще ви бъда благодарен.

— Може ли да ви я нося? — попита портиерът и кимна към пътната чанта в ръката на Бел.

— Ще я задържа с мен, благодаря.

— А да ви повикам ли такси?

— Няма да е нужно. Ще взема трамвая.

Бел закрачи през главното гарово фоайе с високия таван, с величествените полилеи, покрай редиците дъбови пейки с висок гръб за чакащи и се озова навън през главния вход, обкръжен от чифт колони в гръцки стил. Прекоси улица Уинкуп по посока към 17-та и мина под вдигнатата наскоро арка „Мизпа“, която наподобяваше портал с двата развети флага на САЩ горе. Беше построена, за да посреща и да казва „сбогом“ на влаковите пътници. Бел знаеше, че „Мизпа“ означава „наблюдателница“ на староеврейски.

Две дами, облечени в леки летни рокли, с ръкавици и пищни шапки, украсени с цветя, минаха покрай него на задвижвана с електрическа батерия кола. Бел свали шапка и двете с кимвания и усмивки благодариха на удостоилия ги с вниманието си привлекателен мъж, преди да продължат по 17-та към сградата на щатския сенат.

Теглените от коне коли и файтони все още надвишаваха малобройните автомобили, които щъкаха нагоре-надолу из града. Вагон на компания „Трамвайна линия Денвър“ издрънча откъм ъгъла на улица Уейзи и се приближи към края на карето, където спря да разтовари и да качи нови пътници. Линиите на конска тяга бяха нещо от миналото и по улиците вече властваха електрически вагони, достигащи до всеки квартал на Денвър.

Бел изкачи стъпалата и даде десет цента на водача. Звънецът издрънча и голямото червено возило затрополи нагоре по 17-та улица. Три и четириетажни тухлени сгради изпълваха следващите четири карета. Тротоарите бяха пълни с хора в типичния делови ден. Мъжете носеха черни и сиви костюми и вратовръзки, докато дамите крачеха в дълги рокли с поли малко над глезените. Повечето жени бяха с елегантни шапки и носеха слънчобрани.

Огледа с любопитство един магазин, продаващ моторни коли „Кадилак“. Тентите бяха вдигнати над витрините и вътре се виждаха новите возила. Бел се озърна за табелите по улицата, за да запомни мястото. Като ентусиаст на моторни коли притежаваше състезателна кола „локомобил“, карана от Джо Трейси в пътната надпревара за купата „Вандербилт“ през 1905 г. на Лонг Айлънд, Ню Йорк, където се беше класирала трета. Бел я беше превърнал в средство за улично придвижване, като беше добавил калници и фарове.

Притежаваше и една яркочервена моторна кола. Най-новият състезателен модел с двоен V-образен двигател беше с мощност от 3,5 конски сили. Имаше новаторска ходова предавка, тежеше едва 54 кг. и можеше да вдигне близо 96 км. в час по пътищата.

Когато трамваят изскърца и спря на улица Калифорния и 17-та, Бел слезе по стъпалата и закрачи по паважа към тротоара. Три години бяха минали, откакто бе стъпвал за последен път в Денвър. Почти на всеки ъгъл се издигаха високи здания, а строителството така и не спираше. Мина една пресечка към Колорадо Билдинг, кафяво каменно здание на осем етажа на кръстовището на улица 16-та и Калифорния.

Прозорците бяха високи и заслонени с тенти с кафявия екстериор на стените. Навесът над горния стаж се изпъваше на три метра над тротоара. „Хеджкок & Джоунс“ и „Компания за облекло Браман“ заемаха партерния етаж. Над тях имаше няколко бизнес учреждения, включително „Застрахователна компания Файърмен’с фънд“ и детективска агенция „Ван Дорн“.

Бел зави във фоайето и мина през група изсипващи се за обедната си почивка офис служители. Подът, стените и таванът бяха красиво облицовани с италиански мрамор с нефритен цвят. Влезе в един от асансьорите „Отис“ след две прелестни млади дами и се отдръпна в задната част на кабината, докато операторът затваряше сгъваемата стоманена врата. По навик, Бел се прояви като джентълмен и свали шапката си с широка периферия.

Операторът завъртя дръжката на дросела и отпрати асансьора на лека скорост към горните етажи. Жените, увлечени във весел разговор, слязоха на петия етаж. Двете се обърнаха и хвърлиха свенливи погледи на детектива, преди да се отдалечат по коридора.

Операторът спря асансьора и отвори вратата.

— Осми етаж и ви желая приятен ден, сър — заяви той бодро.

— На вас също — отвърна Бел.

Излезе в коридор, чийто таван беше боядисан в приглушено мексиканско червено, а стените бяха облицовани с дървена ламперия в лешников цвят. Зави надясно и стигна до врата, на чието горно стъкло беше врязан надписът „Детективска агенция Ван Дорн“. Отдолу стоеше мотото на агенцията: „Ние никога не се предаваме“.

Антрето беше боядисано в бяло, с два тапицирани дървени стола и бюро, зад което млада жена седеше строга на шарнирния стол. Ван Дорн не беше човек, който щеше да похарчи пари за натруфен декор. Единственото украшение беше снимката на шефа, окачена на стената зад секретарката.

Тя вдигна глава и се усмихна мило, възхитена от стоящия срещу нея добре облечен мъж. Беше хубава, с меки кафяви очи и широки рамене.

— Мога ли с нещо да ви помогна, сър?

— Да. Бих искал да се видя с Артър Къртис и Глен Ървайн.

— А те очакват ли ви?

— Моля кажете им, че Айзък Бел е тук.

Жената затаи дъх.

— О, Айзък Бел. Трябваше да се досетя. Господин Къртис и господин Ървайн не ви очакваха преди утре.

— Успях да хвана по-ранен влак от Индипендънс, Мисури. — Бел погледна табелката на бюрото.

— Вие сте мис Агнес Мърфи?

Дамата вдигна лявата си ръка да покаже венчалната халка.

— Мисис Мърфи.

Бел се усмихна подкупващо.

— Надявам се да нямате нищо против да ви наричам просто Агнес, тъй като ще работя тук известно време.

— Ни най-малко.

Стана от бюрото си и той видя, че е облечена в плисирана синя памучна пола с бухнала бяла блуза. Косата й беше събрана над главата в модната по това време прическа „Момичето от Гибсън“. Фустите й прошумоляха, докато мина през вратата, за да се отправи към вътрешните офиси.

С привичното си любопитство Бел заобиколи бюрото и погледна писмото, което мисис Мърфи печаташе на машината „Ремингтън“. Беше адресирано до Ван Дорн и изразяваше недоволството на началника на западните щати от това, че е наредил на Бел да дойде и да се заеме с нерешения случай. Бел изобщо не се познаваше с Никълъс Аликзандър, който оглавяваше офиса в Денвър, но беше решен да се държи колегиално и вежливо с него, въпреки неприязънта.

Отдръпна се от бюрото на мисис Мърфи и се загледа навън през прозореца над покривите на града, когато Аликзандър влезе в антрето. Приличаше повече на счетоводител на погребален салон, отколкото на главен следовател, разкрил много престъпления и отвел провинилите се пред съда. Беше нисък, главата му едва стигаше до раменете на Бел. Носеше палто, което изглеждаше твърде голямо за него, а панталоните му бяха провиснали. Високата яка на ризата му бе протрита и изпъстрена с петна от пот. Главата му беше почти без коса, освен около слепоочията и на тила. Веждите му бяха подстригани изрядно като косата. Върху носа му беше кацнало пенсне, зад което надничаха тъжните сиво-зелени очи.

Аликзандър подаде ръка и устните му се разтвориха в усмивка, напълно лишена от веселие.

— Г-н Бел, за мен е чест да се запозная с най-добрия агент на Ван Дорн.

Бел подмина комплимента, в който нямаше и намек за топлота.

— Честта да се запозная с вас е моя — отвърна той сдържано. Беше явно, че Аликзандър просто го смята за натрапник в личната му територия.

— Моля, елате отзад. Преди да ви покажа новия ви кабинет, ще трябва да поговорим.

Аликзандър се обърна рязко и мина с вдървена походка през вратата към вътрешните кабинети. Мисис Мърфи стоеше отстрани, мило усмихнаха, докато двамата влизаха.

Кабинетът на Аликзандър беше разположен в единствения ъгъл с панорамна гледка към планините. Другите кабинети бяха малки и без прозорци. Бел забеляза, че също така са и без врати, с което не предлагаха почти никаква интимност. Владението на началника беше обзаведено с канапета с телешка кожа и столове. Масивното му бюро беше пищно резбовано и без никакви документи отгоре. Колкото и неугледно да бе облеклото на Аликзандър, човекът явно беше особено придирчив в работните си навици.

Настани се зад бюрото си в стол с висок гръб и махна с ръка на Бел да седне в твърд дървен стол в отсрещния край. Единственото, което липсваше за пълното унижение, помисли си детективът, беше подиум под работното място на Аликзандър, за да може да гледа отвисоко служителите и гостите си като малко олимпийско божество.

— Не, благодаря — отвърна сдържано Бел. — След два дни седене във влак, бих предпочел нещо по-меко. — При тези думи се отпусна на едно от канапетата.

— Както желаете — отвърна Аликзандър, не особено доволен от високомерното поведение на новодошлия.

— Не бяхте тук, когато работих по един случай преди три години — отбеляза Бел.

— Не, дойдох шест месеца по-късно, когато бях повишен от офиса ни в Сиатъл.

— Г-н Ван Дорн се изказа много ласкаво за вас — излъга детективът. Ван Дорн изобщо не беше му споменавал за него.

Аликзандър сплете ръце и се подпря на празното си, голо като пустиня бюро.

— Вярвам, че ви е уведомил за убиеца и операциите му.

— Не в разговор. — Бел замълча и вдигна кожената чанта. — Но ми даде няколко доклада, които прегледах, докато пътувах във влака. Мога да разбера защо престъпникът, отговорен за обирите и убийствата, е толкова труден за залавяне. Планира криминалните си акции изключително грижливо и техниките му изглеждат безукорни.

— Достатъчно причини да се измъква.

— След като разучих материалите съм убеден, че фетишизмът му към детайлите ще се окаже неговият провал — каза замислено Бел.

Аликзандър го изгледа подозрително.

— Какво, ако позволите да попитам, ви доведе до това заключение?

— Работите му са прекалено съвършени, прекалено точно разчетени. Една малка грешка може да се окаже последната му.

— Надявам се да имаме много близки отношения — каза Аликзандър с едва прикрита неприязън.

— Съгласен съм — отвърна Бел. — Ван Дорн каза, че мога да взема Арт Къртис и Глен Ървайн в екипа си, стига да нямате нищо против.

— Никакъв проблем. Не бих тръгнал против желанията на господин Ван Дорн. Освен това те ми казаха, че са работили с вас преди няколко години.

— Да, смятам ги за отдадени на работата си агенти. — Бел се изправи. — Мога ли да видя кабинета си?

— Разбира се.

Аликзандър излезе иззад бюрото си и пристъпи навън в коридора.

Бел видя, че всички кабинети бяха доста малки и съвсем скромни. Обзавеждането беше оскъдно, без никакви картини на стените. Единственият друг присъстващ агент бе в кабинета си. Бел не го познаваше, а и Аликзандър не си направи труда го представи.

Преди Аликзандър да е успял да посочи едно от килерчетата кабинети. Бел попита невинно:

— Имате ли конферентна зала?

Аликзандър кимна.

— Да, по коридора срещу кабинетите.

Спря, отвори една врата и се отдръпна, за да го пусне да влезе.

Конферентната зала беше близо 9 метра дълга и 4,5 метра широка. Дълга тъмна чамова маса с лъскава повърхност стоеше разположена между два масивни кръгли полилея. Около нея равномерно бяха подредени осемнайсет кожени шефски стола. Стаята беше облицована с чам с цвета на масата, а подът беше застлан с тъмночервен вълнен килим. На едната стена се издигаха високи прозорци, позволяващи на ранната следобедна слънчева светлина да огрее всяко ъгълче в помещението.

— Много хубаво — каза Бел впечатлен. — Много хубаво.

— Да — отвърна Аликзандър с нескрита гордост, която прозираше в хищните му като на хрътка очи. — Използвам я често за срещи с политици и влиятелни хора в града. Придава сериозна тежест и имидж на детективска агенция „Ван Дорн“.

— Ще свърши добра работа — подхвърли Бел небрежно. — Ще работя тук.

Аликзандър рязко извърна поглед към него. Очите му изведнъж заблестяха от гняв.

— Това е невъзможно. Няма до го позволя.

— Къде е най-близката телеграфна служба?

Началникът изведнъж се стъписа.

— Две пресечки южно от Седемнайсета улица и Чампа. Защо?

— Ще пратя телеграма на господин Ван Дорн с молба да ползвам конферентната ви зала за оперативен център. Предвид важността на случая съм убеден, че ще даде благословията си.

Аликзандър знаеше кога е надцакан.

— Желая ви успех, господин Бел — отстъпи той. — Ще ви съдействам, с каквото мога. — Обърна се и го остави, за да се върне в кабинета си. На вратата се спря. — А, между другото, резервирал съм ви стая в хотел „Олбъни“.

Бел се усмихна.

— Няма да е нужно. Предплатих си апартамент в „Браун Палас“.

Аликзандър го погледна озадачен.

— Не мога да повярвам, че господин Ван Дорн би си позволил това на разходната ви сметка.

— Не той. Плащам със свои средства.

Началникът на агенцията за западните щати не беше наясно с блестящото финансово състояние на Бел и съвсем се обърка. Не можеше да проумее, но и не искаше да пита повече. Прибра се замаян в кабинета си, окончателно победен.

Бел се усмихна отново и заподрежда по конферентната маса папките, които носеше в чантата. След това се върна в антрето и се обърна към Агнес Мърфи:

— Агнес, би ли могла да ме уведомиш, когато Къртис и Ървайн се появят?

— Не очаквам да се върнат до утре сутринта. Отидоха до Боулдър по един случай с банкова измама.

— Добре тогава. А би ли се обадила на началника по поддръжката на сградата, за да го накараш да дойде? Трябва да направя някои промени в конферентната зала.

Жената го погледна въпросително.

— Конферентната ли казахте? Г-н Аликзандър рядко допуска помощния персонал вътре. Държи я главно, за да забавлява градските тузари.

— Докато съм тук, ще бъде моят кабинет.

Агнес го погледна с още по-голямо уважение.

— В хотел „Олбъни“ ли ще отседнете? Там отсядат повечето гостуващи агенти.

— Не, „Браун Палас“.

— Г-н Аликзандър се съгласи на допълнителните разходи?

— Той няма думата по въпроса.

Агнес Мърфи го зяпна, все едно че току-що бе видяла Месията.

Айзък Бел се върна в кабинета си и преподреди столовете около конферентната маса така, че да разполага с повече работно пространство в единия край. След няколко минути пристигна началникът на поддръжката. Бел обясни промените, които искаше в стаята. Стената в дъното трябваше да се покрие с пласт от мек материал, за да може да се окачи карта на западните щати и градовете, в които убиецът беше правил ударите си. Друг пласт трябваше да се положи на вътрешната стена за информация, снимки и скици. Шефът на поддръжката, след като Бел му предложи двайсет доларова златна монета, обеща инсталацията да бъде довършена до обеда на следващия ден.

Останалата част от следобеда Бел прекара в обмисляне и планиране на действията си срещу банковия убиец.

Точно в пет часа на тръгване към дома си, Аликзандър надникна през открехнатата врата.

— Добре ли се устройвате? — попита ледено.

Бел не си направи труда да вдигне глава.

— Да, благодаря ви. — Най-сетне погледна в очите кипящия от негодувание Аликзандър. — Между другото, въвеждам някои промени в стаята. Надявам се, че нямате нищо против. Обещавам да върна всичко както беше, когато случаят бъде приключен.

— Постарайте се, моля. — Аликзандър врътна глава за край на разговора и напусна кабинета.

Бел не се радваше, че нещата между него и домакина не тръгват добре. Не беше предвиждал, че ще се въвлече в игра на дребнави конфликти с шефа на офиса на агенцията, но знаеше, че ако не бе предприел атака, Аликзандър щеше да го прегази.