Джеймс Патерсън
Кърваво наказание (67)

64.

— Не е честно, Хенри — проплака госпожа Бланшет. — След всичките ми… Какво сме сторили, за да го заслужим?

Трудно ми бе да повярвам на това, което чух. Но хората скърбят по доста странни начини.

— Известно ли ви е някое място, където вашият зет би могъл да се укрива? — попитах. — Друг апартамент в града? Или може би вила извън града, използвана само през ваканциите?

— Друг апартамент! — удиви се госпожата. — Имате ли представа колко много платихме за къщата в Локъст Вали, която купихме на Ерика?

В нейните представи някой като мен очевидно не би трябвало да е запознат с подобни неща. Обърнах се към съпруга й:

— В какво точно сте се „провалили“?

Госпожа Бланшет се надигна от шезлонга като боксьор след гонга за следващия рунд.

— Това какво ви засяга? — попита тя и ме изгледа свирепо.

— Както сам виждате, детектив, жена ми е много разстроена — заговори господин Бланшет, без да вдигне поглед от килима. — И двамата сме разстроени. Може ли по-късно да ни разпитате? Може би, след като поне малко се посъвземем.

— Разбира се — кимнах. Преди да си тръгна, оставих визитата си картичка на облегалката на фотьойла. — Ако се сетите за нещо, което може да помогне, или ако ви е необходима повече информация — и въобще всичко, което мога да направя, — моля ви, обадете ми се.

Като излязох от асансьора на партера, забелязах портиера в зелената униформа да разговаря на испански с една от прислужниците, като се смееше и вероятно флиртуваше с нея.

Те веднага млъкнаха, щом се приближих до тях и отново показах полицейската си значка.

— Аз съм детектив Бенет, спомняте ли си? — заговорих го. — Мога ли да ви задам няколко въпроса? Няма да отнеме повече от минута.

Прислужницата се отдръпна, а портиерът само сви рамене.

— Разбира се. Името ми е Петие. Какво мога да направя за вас?

— Познават ли Ерика Гладстон? — зададох първия си въпрос.

— Още откакто беше съвсем малко момиче.

— Какво се е случило между нея и родителите й?

Петие внезапно позеленя като сакото си.

— А, за това, амиго, никога нищо не съм чул. Трябваше да попитате тях. Аз само работя тук.

Отпуснах дружески ръка на рамото му.

— Виж, разбирам тайния код — никога не говори за обитателите. Успокой се. Няма да те привличам за свидетел в съда. Трябва да ми помогнеш да закопчая този убиец, който вършее наоколо и стреля по хората. Предполагаме, че е съпругът на Ерика — Томас Гладстон.

— Chingao^[1]! — извика портиерът, с очи, разширени от изненада. — О, боже мой! Наистина ли?

— Наистина. Хайде, Петие, помогни ни да пипнем този тип.

— Да, да, разбира се — кимна той. — Ерика, а? Добре, да видим сега. Беше бая диво хлапе. Наистина необуздано. Наркотици. На два пъти я изпращаха в клиника. Говорим за времето преди да навърши шестнайсет. Когато се прибра от колежа „Сара Лорънс“, получихме заповед да не я пускаме горе, ако вътре няма някой друг. Сетне сякаш започна да се оправя. Омъжи се за един младеж с много добър произход от фирмата на баща си и роди от него две дъщери. Но после внезапно се разведе и си взе втори съпруг, този тип Гладстон. Той бил пилот на корпоративния самолет на баща й… поне така чух. Родителите й побесняха, особено майка й, или господарката на имението, както си я наричаме ние. Тя веднага уволни Гладстон и изгони дъщеря си. — Портиерът заклати мрачно глава. — Да се боцкаш на тринайсет години е едно, но когато не можеш да заспиваш без хероина, направо си труп.

— Гладстон и Ерика идвали ли са някога тук?

По изражението му се досетих, че не се зарадва на този въпрос. Само сведе очи към блестящите мраморни плочи по пода, шахматно подредени, преди да кимне.

— Веднъж само, за Деня на благодарността. Не помня, може би беше преди три години. Той, тя и дъщерите им се появиха, страхотно добре облечени, с бутилки шампанско, широко усмихнати. Помислих, че са поканени, и ги пуснах горе. Но само след минути слязоха долу. Момичетата ревяха като бебета. Тогава дъртата вещица се опита да ме уволни, защото не съм й позвънил отдолу. Да, жалко. Грешката ми беше, че си помислих, че може да поискаш да видиш единствената си дъщеря и внучките си за Деня на благодарността.

— Благодаря, Петие — кимнах му аз. — Току-що ми каза точно това, което исках да узная.

Вече предусещах, че това ще бъде следващото място, където Гладстон ще се развихри. Беше си запазил двамата Бланшет, особено тъща си, за накрая. Но сега щеше да й плати тъпкано, щеше да я накара да осъзнае, че той съществува.

Дори ме бе страх да си го помисля, за да не ги урочасам, но бях напълно сигурен, че съм прав — най-сетне бях на една крачка пред убиеца.

Като излязох навън, позвъних на Бет Питърс от мобилния си телефон.

— Имам добри новини — казах й. — Свържи се с аварийния отряд и им нареди да си довлекат задниците дотук, на номер хиляда сто и седемнайсет на Пето авеню. Време е да заложим капана.