Алексей Пехов
Танц със сенки (4)

Глава 4
Неприятностите започват…

До кръчмата се добрахме без каквито и да са изненади. Когато казвам „без каквито и да са изненади“, имам предвид, че по пътя не се случи нищо ужасно. Мумр не се опита да изтръгне от свирката си рева на полудяло от щастие магаре, Халас с никой не се скара и не се сби, Кли-кли не вдигаше полите на почтените матрони, не пя вулгарни песни и не прави физиономии на стражата, а Змиорката не закла никой. Да се разхождаш с моите приятели из града си беше като да танцуваш джанга с Неназовимия по ръба на тънка порцеланова чинийка, окачена над пропаст, пълна с вряща лава (или магьосникът ще те изпържи, или чинията ще се счупи и ще трябва да се къпеш в гореща лава).

— Дом, сладък дом! — пропя Кли-кли, влизайки през портата на „Учената сова“. — Ох! Какво правиш?! Боли!

Последните думи на гоблина бяха към Змиорката, който с рачешка хватка стисна рамото на шута.

— Стой на място — прошепна Змиорката. — Тук има нещо ненаред. Гарет, какво ще кажеш?

— Прекалено е тихо — отвърнах, оглеждайки полутъмния двор. — Фенерът над входа не свети! Изглежда е счупен… Не се вижда нито един слуга, а сутринта обикаляха из двора като мухи. Огън се вижда само на първия етаж.

— Неприятности? — кинжалът на Мармота излезе от ножницата с тих метален звън.

— Не знам — промърмори Змиорката, пусна Кли-кли и хвана двойката гаракски даги. — Но не помня сутринта от стените да са стърчали арбалетни болтове! — едва тогава забелязах, че в стената на хана, сега прекрасно осветена от светлината на луната, стърчеше самотен арбалетен болт.

— Разпръсни се — заповяда Делер. — Гарет, ти си крадец, промъкни се и опитай да надникнеш през прозореца. Трябва да разберем що за гости си имаме.

Аха! Крадец съм, но не и самоубиец!

Но не успях да го кажа. В сянката до вратата се раздвижи тъмен силует, светнаха кехлибарени очи и неизвестният каза:

— Къде бяхте толкова време?

За няколко дълги секунди сърцето ми пропадна някъде долу и замря като на уплашен заек. Виждайки жълтите очи, реших, че това е Посланикът на Господаря и така се изплаших, че не веднага познах гласа на Ел. Жълтите очи на елфа светеха в тъмното не по-слабо от очите на проклетия Посланик.

— Какво се е случило, Ел? — Кли-кли понечи да се втурне към елфа, но го спря студената заповед на Змиорката:

— Стой на място, Кли-кли.

Гоблинът замръзна и погледна воина. Гаракецът все още не прибираше дагите обратно в ножниците.

— Не позна ли Ел?

— Излез на светлината, Ел. Бъди така добър — вместо да отговори на гоблина, меко помоли гаракецът.

Прекалено меко и спокойно! В този момент Змиорката беше напрегнат като опъната тетива, готова да изпрати стрелата в целта.

В какво подозираше елфа?

Глупав въпрос. Воинът, както и аз, сигурно помнеше разказа на Миралисса, че някои слуги на Неназовимия могат да променят облика си и да станат нечии познати или дори невидими. Едно от тези същества беше убито от Котката и Еграсса по време на пътуването ни до лагера на шаманите.

— Какво има, Змиорка? — доста неприветливо процеди елфът.

Гаракецът не се доверяваше на тъмнината, а за елфа необоснованото недоверие беше достатъчно сериозно оскърбление. Толкова сериозно, че можеше да се стигне до дуел. Но Змиорката не беше хлапе, знаеше какво прави.

— Просто излез на светлината, това е всичко. Сам знаеш, че в последно време около нас се случват доста странни неща.

Ел реши да не спори повече и пристъпи на лунна светлина, поглеждайки въпросително към Змиорката. Ел като Ел, точно същия, какъвто го видях в мига, когато напускахме хана. Смугла кожа, черни устни, пепелява коса с бретон, падащ над жълтите очи, страховити глиги, избродирана черна роза върху дрехата — знакът на Дома на Ел, тежък асиметричен елфийски лък в ръцете и неизменния с’каш^[17] на гърба. Устните на к’лиссанга на Миралисса се разтегнаха в едва забележима насмешлива усмивка.

— Е, как е? Приличам ли си? Успях ли да те убедя, боецо?

Змиорката съсредоточено мълчеше, изучавайки лицето на елфа. Делер небрежно тръгна наляво, а Арнх — наляво, за да обходят тъмния по фланговете.

— Ако исках, и десет крачки нямаше да успеете да направите — сложи на масата най-сериозния си коз елфът.

Какво си е вярно, вярно е. Ел, за разлика от Миралисса и Еграсса, нямаше познания в шаманството (магията беше работа на висшите родове сред елфийските домове и шамани), но пък стреляше прекрасно със страховития си лък, и ако пожелаеше, всеки един от нашата седморка щеше да получи стрела в окото преди Кли-кли да успее да каже „Бу!“.

— Да, ти си — кимна Змиорката и без да откъсва очи от елфийския лък, прибра дагите в ножниците. — Прощавай.

Но разкаяние в гласа на гаракеца не се усещаше.

— Похвална предпазливост — устните на Ел трепнаха в усмивка. Елфът реши да забрави за обидата, поне за известно време.

— Какво се е случило, Ел? — попита Кли-кли.

— Влезте вътре, Миралисса ще ви разкаже всичко. А после някой да ме смени… Трябва да намеря Медения.

— Че къде се е запилял през нощта? — Делер недоумяваше, както и всички останали.

— Всички въпроси към Миралисса — отвърна му елфът и се скри в сянката.

— Така, усещам, че на главите ни се е стоварила някаква гадост! — каза с горчивина Мармота и се насочи към вратата на хана.

— Какво му става на Ел? В сенките се крие, говори със загадки? — попита ме Кли-кли. — И Змиорката днес е някак странен…

— Знам колкото и ти, шуте.

— В сенките се крие! Ха! А зъркелите му светят! Дори слепец ще го забележи, а гном със сигурност! — самохвално отсече Халас.

— Не си прав — поклати глава Змиорката. — Той искаше да го забележим. Не подценявай елфа, гноме.

Халас изсумтя, подръпна си брадата и влезе в хана, но според мен не промени мнението си за способността на елфите да стоят в засада. Аз го последвах и на прага направо онемях, като едва не се забих в гърба на гнома. Само Фенерджията намери сили да подсвирне от изненада.

А имаше защо да се подсвирва! Първо, в хана се носеше направо задушаваща миризма на вино. Подът беше мокър от попилия в дъските алкохол, вонята изпълваше цялото помещение и направо ни удряше в главите. Причината за цялото това безобразие се оказа огромна бъчва на стойка, надупчена от някоя гадина с пет арбалетни болта. Цялото вино, естествено, се беше изляло на пода и кръчмата беше наводнена.

Дъбовата врата, водеща към кухнята, беше цялата надупчена с болтове, поне още толкова имаше и по стените. Повечето маси и столове бяха разместени или съборени. Но не това накара Мумр да подсвирне. До тезгяха лежаха шест тела. Единият мъртвец го познах — беше кръчмарят, мистър Пито. Другите трима, доколкото разбрах, бяха негови слуги. Последните две тела ми бяха непознати, но за разлика от бедния кръчмар и неговите слуги, убити с болтове, тези бяха изящно нарязани на парчета.

В самия център на залата, на маса, отрупана с оръжия, седяха Миралисса, Еграсса и Алистан. Милорд Маркауз невъзмутимо чистеше от кръвта батарния си меч канийска изработка, а елфите тихо говореха помежду си. Чичо седеше точно до тезгяха, стиснал халба бира в лявата си ръка. Дясното рамо на десетника беше бинтовано, а през бялата тъкан беше избила кръв.

— Появихте се, да ви изгорят душите дано! — изруга той, веднага щом ни видя. — За какъв дявол се шляете, когато сте нужни тук?! Ще ви откъсна главите, мамка ви, задници! Аз ли, шибан козел да танцува върху костите ви, трябва сам да отговарям за всички?!

— Какво се е случило, Чичо? — попита Делер.

Чичо, без изобщо да се притеснява от Миралисса, започна да обяснява в достъпен за нас изказ, разбирайте по-подходящ за пристанищни докери, какво се е случило тук и какво сега трябва да направим с всичко това. От целия му монолог успях да отделя само четири повече или по-малко нецензурни думи — „в“, „на“, „вървете“, „при“.

Никой не рискува да прекъсне Чичо и десетникът, след като си изля всичко, накрая махна с ръка:

— Абе какво изобщо говоря с вас, тъпанари такива!

Граф Алистан не каза нищо за дългото ни отсъствие, но погледът му съвсем не беше ласкав.

Събитията, както се оказа, бяха приели драстичен обрат.

След тръгването ни от „Совата“ Арнх, Мармота и Фенерджията решили да се поразходят из града. На тъмните също неочаквано им се отворила спешна работа и тримата елфи хукнали да говорят с някакъв информатор за обстановката на източния бряг на Иселина. В хана останали само Алистан, Чичо, Гръмогласния и Медения, които започнали да дегустират бирата и закуските на мастер Пито, да пребъде в светлината!

Не минало и час и в кръчмата нахлули неизвестни с арбалети. Те без никакви обяснения се опитали да изпратят в светлината всички намиращи се вътре. Медения успял да дръпне Чичо от стола и десетникът вместо в сърцето получил арбалетен болт в рамото. Но мастер Пито и слугите му нямали този късмет. Нещастниците хладнокръвно били надупчени с болтове. Медения и Чичо се втурнали да се спасяват в кухнята, а Алистан, преди да отстъпи след Дивите, развъртял меч и отправил двама от нападателите, вече с изпразнени арбалети, в мрака. Да се бие с останалите нямало смисъл, срещу пуснат от упор арбалетен болт малко брони могат да противодействат, какво остава за обикновените ризи, с които били облечени тогава воините. Дивите барикадирали здравата дъбова врата на кухнята, но нападателите дори не се опитали да я разбият.

— За тях ние бяхме просто подробност, нищо повече. Щом не им се пречкахме, нямаха работа с нас — с горчивина каза милорд Маркауз.

Но Гръмогласния нямал този късмет — когато те се оттегляли в кухнята, той се намирал в другия край на залата под прицела на трима стрелци.

— Когато си тръгнаха и ние излязохме — продължи Алистан — цялата стена, до която тези копелета го бяха изненадали, беше осеяна с болтове, а на пода имаше море от кръв.

— Не виждам тялото му — кимна Змиорката към лежащите на пода трупове.

— И ние не го намерихме.

— Мислите, че са го взели със себе си ли? Но защо?

— Не знам, може би е бил още жив?

Жив? Прекалено рядко ставаха чудеса в нашия свят, за да питаем подобни надежди.

По някаква причина аз изобщо не се съмнявах, че Гръмогласния е вече мъртъв. Ако нападателите, без да им трепне съвестта, бяха убили безобидния ханджия, то задължително бяха убили и опитния воин. А тялото? Малко ли причини има да се нуждаят от тяло?

Още една непоправима загуба за отряда. Сбогом, Гръмогласен. „На ръжда доспехите миришат…“^[18]

— Какво искаха тези хора? — обърнах се към Миралисса аз, за да се отвлека от мислите за смъртта на още един от нашите другари.

— Ключа, Гарет. Те взеха ключа. Истинска катастрофа! Днес съдбата и късметът явно ни обърнаха гръб.

— Какъв е пък сега този ключ?! — Делер, както и всички Диви, не знаеше нищо за някакви ключове. Миралисса и Алистан не бяха сметнали за необходимо да кажат на членовете на отряда за елфийската светиня.

— Без този ключ ще бъде доста проблематично да се влезе в сърцето на Храд Спайн — обясних на джуджето. — С две думи — това е важно нещо, без което няма смисъл да ходим никъде, спокойно можем да изчакаме пристигането на Неназовимия в Раненг. Няма ли ключ, няма и Рог на дъгата.

— Щтихс! — изруга джуджето на гномски и се намръщи още повече. — И как са успели да разберат за този ваш ключ?

— Кой знае? — Еграсса свали сребърния обръч от главата си и го хвърли на масата. — В човешките градове има прекалено много любопитни птички! Някой е знаел, някой се е изтървал, друг е чул и се е задействал. А ние загубихме една от главните елфийски светини!

Някъде преди около хиляда и петстотин години, когато орки и елфи току-що били възстановили горните зали на Костните дворци (след като престанали да се спускат на по-ниските нива на огрите), двете раси считали Храд Спайн за свещено място и не смеели да проливат кръв в неговите лабиринти. Но омразата се оказала по-силна и кръвта на първите млади раси намерила своя път в подземията. Дворците станали смъртоносни както за Първите, така и за елфите.

Още от древни времена Храд Спайн винаги е бил опасно място, там имало неща, за които дори огрите разказвали шепнешком. И до ден-днешен остава неизвестно кой (или какво) е положил основите на Костните дворци дълбоко под земята в онези времена, когато дори расата на огрите се считала за млада. Чак по-късно огрите превърнали Храд Спайн в гробища (а после глупавият им пример бил последван от орки, елфи и хора), но какво е било истинското предназначение на подземните лабиринти, така и никой не разбрал. Расата на огрите усвоила ниските нива, после започнала да създава свои собствени и накрая загубила разум, израждайки се в тъпи и кръвожадни животни. Елфи и орки заменили огрите, но били по-умни от своите предшественици и не само не слезли в мрачните дълбини на нивото на Нощта, но дори не се осмелили да се спуснат в бившите владения на огрите, опасявайки се да не събудят тъмното им шаманство. Но това, което не направил разумът на младите раси, направила тяхната кръв. Кръв и омраза. Омраза и кръв. Двете страни на един и същи меч, който нарушил баланса. Елфите и Първите навреме се усетили да се махнат от пътя на пробуденото зло и да затворят пътя му с помощта на Порти. Преди древното зло от подземните чертози да успее да се измъкне навън, елфите поставили огромни Порти на трето ниво, като ги създали с помощта на магията на шаманите на тъмните и вълшебниците на светлите елфи. Тези Порти блокирали преминаването между нивата на Храд Спайн както от едната, така и от другата страна. За да заключат Портите, елфите се нуждаели от магически ключ и се обърнали за помощ към джуджетата. Ключът заключил за вечни времена Портите и малцината, дръзнали да се спуснат в дълбините на Дворците, използвали обходен маршрут. Маршрут, по който по някаква причина злото не можело да мине.

След като Портите били заключени, ключът бил оставен в Листва^[19], и едва тази година Дом Черна луна го взе от Дома на Черния пламък и го предаде на Миралисса.

Миралисса отнесе ключа на Сталкон, знаейки, че който се отправи към Храд Спайн, без магическия ключ няма никакъв шанс. Пътят през Портите на трето ниво беше най-краткият и най-безопасният, е, или поне относително най-безопасният, защото минавайки през Портата, поне имах призрачен шанс да се върна. А ако тръгнех по обходния път… Бр-р-р! Дори не искам да мисля за това!

По време на пътуването, по-точно при една от почивките по време на нашето пътуване, Миралисса „запозна“ ключа с моята персона. Запозна — доста меко казано! Елфийката изпълни цял ритуал, така че ключът да ме познае и да започне да ми се подчинява в момента, когато ще тръгна да отключвам Портите. По време на шаманството на елфийката аз видях множество сънища и едва не се отправих в места толкова далечни, че само боговете биха могли да ме върнат.

От момента, когато почти се отправих при праотците си, се стараех да се държа колкото се може по-далеч от ключа, така че го оставих на временно съхранение на Миралисса. И излиза, че напразно съм го оставил. Ако ключът беше в мен, тези неизвестни крадци и убийци щяха да останат с празни ръце. Въпреки че… Ако нашите пъргави приятелчета знаеха къде да търсят ключа, те спокойно можеха и мен да причакат… Както казват хората от низините след поредното наводнение на великата река Оршала: „Всичко, което не си направил, е за по-добро“. Напълно вероятно беше да съм си спасил живота, когато онази нощ не взех ключа със себе си.

— Без ключа за мен ще е по-лесно да си пъхна главата в устата на огр и да я извадя цяла и невредима, отколкото да успея с разходката в Храд Спайн. Цялото ни начинание става много, много безнадеждно. Имаме ли някакви идеи какво ще правим сега?

— Ще чакаме — отговори ми Еграсса и машинално прокара пръсти по сребърния обръч. — Сега просто ще чакаме…

— Какво да чакаме? Или някой се надява, че тези момчета ще са толкова глупави, че ще ни върнат ключа заедно с искрените си извинения?

— Треш Еграсса е прав, не се изнервяй, Гарет — Чичо потопи брада в чашата с бира.

— Не съм нервен.

— И правилно. Медения тръгна след нападателите.

— Медения?!

— А кой друг?! Нямахме време да ви чакаме вас, копелдаците — сърдито ми отвърна десетникът. — Елфите ги няма, аз съм ранен, милорд Алистан е рицар, а не следотърсач. Вие се шляехте по кръчми да разбивате муцуни! Само Медения остана.

— Откога е тръгнал? — попита Мармота.

— Отдавна, от около два часа…

— Халас, спри да се притесняваш — Делер тръгна към изхода. — Ел помоли да го сменим, мисля, че ще успее да настигне Медения.

Гномът и джуджето излязоха навън, за да сменят елфа. Оставаше да се надяваме, че Ел ще намери нашия великан преди да му се е случила някоя неприятност.

— Мислех, че винаги носите ключа със себе си, лейди Миралисса — прекъсна настъпилото мълчание Кли-кли.

Този път шутът не си позволи никакви хихикания и шегички. Даже неуниващият гоблин разбираше в каква ситуация се намирахме.

— Моя грешка, шуте.

Елф да признае своя грешка? Безпрецедентен случай. Обикновено елфите обвиняват в грешки другите.

— Грешката не е ваша — успокои я милорд Алистан. — Ние дори не предполагахме, че някой би могъл да разбере, че имаме ключ.

— Трябваше да предположим! — очите на елфийката блеснаха. — Моя небрежност и моя вина! Дори не си направих труда да сложа защита около ключа!

— Как изобщо са разбрали за появата ни? — замислено каза Еграсса.

Тъмният елф сякаш четеше мислите ми. Как? Как биха могли да знаят за пристигането ни? Току-що пристигнахме в града — и хоп!

Отговорът на този въпрос беше само един — тук ни очакваха и то ни очакваха от дълго време. Но откъде знаеха, че гномът ще го заболи зъб? Това е абсурдно! Толкова е непредвидимо! А ако не беше го заболял, никога нямаше да влезем в Раненг! А ако…

Стоп! Стига предположения. Станалото, станало. Поредната весела шегичка на старата дама — съдбата. И сега не е нужно да се изчисляват варианти какво би било, ако някой бил направил нещо друго или пък бил тръгнал в друга посока, към съвсем друго място, а да помислим как да излезем от батака и да останем в играта…

— Някой някъде е успял да докладва за нас — отговори Алистан на елфа. — Докато обикаляхме из града, бяхме като на длан. Градът не ти е полето, тук има стотици очи, които биха могли да ни видят… Сами знаете…

Знаехме. Не се доверявай на никого и се оглеждай за двама — магистър Арцивус винаги дава полезни съвети.

Змиорката стана от стола, мина през цялата зала и се надвеси над телата на нападателите. Известно време изучава лицата им, а после без каквото и да е притеснение провери джобовете и ръцете на покойниците. Ръцете пък защо?

— Без съмнение са воини — произнесе най-накрая присъдата си гаракецът.

— Че са воини, а не жреци на богинята на любовта, и сами го виждаме — изсумтя Чичо. — Интересно, на кого ли са служили тези гадини?

— Ако просто ни бяха изпозастреляли, бих предположил, че някой от благородните домове е решил да се отърве от отряда, решавайки, че техните съперници са ни наели. Тогава това би било предупреждение… — след кратко мълчание каза Алистан.

Уау, ама че предупреждение! Предупреждение е когато ти счупят пръста и обещаят следващия път да продължат с ръката, а накрая и с шията. Но когато те дупчат с арбалетни болтове, това не е предупреждение. Или благородните домове имат коренно различни предупреждения от тези на подземния свят? Само Сагот може да ги разбере тези благородници!

— Но хората от домовете не се занимават с кражби — замислено продължи милорд Плъх. — Най-малкото не и в такива мащаби, а целта на тези непознати беше именно ключът. Така че благородниците отпадат…

— И кой ни остава? — попита Змиорката, връщайки се на мястото си.

— Остават ни или привържениците на Неназовимия, или тези на Господаря. Само те биха могли да искат ключа — отвърна вместо Алистан Кли-кли.

М-да, страхотен избор. И хората на Неназовимия, и слугите на тайнствения Господар са от един дол дренки! Ще убият и ще изчезнат, сякаш изобщо ги е нямало. И е абсолютно нежелателно да се свързваш с едните или с другите, ако, разбира се, искаш да доживееш до старини и да видиш правнуците си.

Ако боговете кажат, че е невъзможно да се избегне битката и ми дадат правото да избирам с кого да си премеря силите, без колебание бих посочил чакалите на обезумелия от омраза към Валиостр магьосник. Ако някой е изненадан от моя избор, обяснявам. Поддръжниците на Неназовимия са фанатици. Те са плесента, мръсотията и плевелите на нашето кралство, и да прочистят тези плевели с радост ще се заемат Кралските пясъчници. И още един плюс в полза на избора на поддръжниците на Неназовимия: тези хора поне бих могъл да ги разбера и да предвидя действията им. Докато постъпките на слугите на Господаря, за които не се знае какво искат и към какво се стремят, са абсолютно непредсказуеми и могат като нищо да ти скрият шапката, а следователно тези хора са по-опасни от глутница побеснели вълци и тълпа поддръжници на Неназовимия.

— Остана съвсем малко, мой умен глупчо — подсмихнах се аз, обръщайки се към шута. — Да разберем кой от тях ни е пресякъл пътя.

— Не знам за какъв Господар говори Кли-кли, но ето какво намерих в джобовете им — Змиорката хвърли на масата два пръстена.

Взех тежкия пръстен и го повъртях в ръка. Беше във формата на клонка отровен бръшлян — гербът на Неназовимия. Такива пръстени носеха слугите му, когато изпълняваха волята на своя предводител.

— Ясно — хвърлих пръстена на масата и избърсах ръцете си.

Докосвайки златното бижу, аз за пръв път в живота си изпитах отвращение към предмет от чисто злато, и, сякаш в момента пред мен имаше цял сандък от тях, за нищо на света не бих го откраднал. Сталкон постъпва съвсем правилно, изпращайки да се пържат в ада хората, служещи на Неназовимия.

В залата влезе непознат за мен човек. Миралисса го представи, казвайки, че това е племенникът на покойния мастер Пито, мастер Квилд. Фамилното сходство беше несъмнено, с единствената разлика, че Квилд беше около двадесет години по-млад от мъртвия си чичо.

— Каква мъка, треш Миралисса! Дано боговете накажат проклетите убийци! — занарежда наследникът, кършейки отчаяно ръце.

— Ще ги накажат, мастер Квилд, може да сте сигурен — Миралисса ободряващо потупа по рамото новия собственик на хана. — Ще се погрижа злодеят, отговорен за всичко това, да не остане ненаказан.

— Благодаря ви, лейди Миралисса — Квилд кимна с благодарност на елфийката. — Такава промяна… Дори не знам какво да правя сега…

— Стражата знае ли за случилото се?

— Няма и да разбере! — отвърна ханджията. — Тези паразити могат само да прибират таксите и да вземат подкупи! А когато се случи нещо подобно, и със свещ не можеш да ги откриеш!

— Щом стражата няма не разбере нищо… Тогава по-добре изнесете телата от кръчмата, преди някой да е влязъл да ги види.

— Да… — Квилд скръбно кимна. — Да, наистина, така ще направя. Сега ще извикам помощници, треш Миралисса, и ще занесем убитите у дома, там вече жените ще ги подготвят за погребението… — пак се натъжи Квилд. — А тези двамата гадове, аз, с ваше разрешение, ще ги заровя в задния двор, близо до животните.

— Както решите, мастер Квилд.

Ханджията въздъхна тъжно и се отдалечи. Чичо допи бирата и приближи към нашата маса.

— Как е рамото? — малко виновно го попита Арнх.

— Ще ми мине като на куче. Благодарение на лейди Миралисса, която ми помогна с шаманство, след седмица ще съм като нов.

— Жалко за Гръмогласния — въздъхна Кли-кли.

— Задръж малко, зеления, не бързай да го погребваш! Може и да е още жив нашия Гръмогласен — озъби се на шута Мармота. — Хората на Неназовимия едва ли са помъкнали труп със себе си, заловили са го жив, със сърцето си го усещам.

Може да е жив… а може и да не е… Без постоянното мрънкане и мърморене на Гръмогласния в отряда веднага стана някак пусто…

* * *

Минутите се влачеха със скоростта на охлюв, случайно попаднал във винарските изби на краля и натряскал се до козирката с безплатната пиячка. Капките на времето падаха върху горещите въглени на очакването, но нито един от боговете не се опита да ускори техния бяг, превръщайки ги в дъжд, който да угаси жарта.

Квилд се върна с помощници, сложиха телата на носилки и ги изнесоха навън.

На два пъти Халас надничаше в хана. Първия път, за да съобщи, че всичко е тихо, а втория — за два бокала бира. На въпроса на Чичо, какво ще правят те с Делер с бирата на пост, безхитростният гном отговори много лаконично — ще пият. Чичо се намръщи, но не каза нищо, очевидно реши да не влиза в безполезен спор с Халас.

Алистан с хладнокръвие, на което биха завидели и особи с кралска кръв, продължи да плъзга точилото по меча си, явно искаше да го направи най-острия меч в цялата вселена. Примерът на графа се оказа заразителен и Змиорката, като измъкна едно от двете си остриета, започна да прави същото. По мое мнение, да се точи гаракско острие си беше излишно губене на време. Тесният и елегантен „брат“ без усилие би могъл да разполови елфийски дрокр, да не говорим за обикновена коприна. Попитах Чичо къде са любимият ми арбалет и ножа. Десетникът посочи с пръст към далечната маса, където беше натрупано всичкото ни оръжие.

Какво да направя — нямам желание да използвам тези стоманени парчета желязо, наричани мечове, кинжали, топори, секири и прочее, и прочее, и прочее… Но виж арбалетът е друга работа. С миниатюрното си приятелче-арбалет без проблем улучвам мишена от седемдесет крачки, докато изкуството на владеене на мечове и колещи-режещи предмети не е за уважаващия себе си крадец. Кажете ми, моля ви се, къде бих могъл да размахвам меч? Със стражата ли да се бия? Къде по-добре е да бягам, отколкото да чакам някой пийнал стражник да ми вкара парче желязо в корема. Така че не съм създаден за фехтовални двубои, макар благодарение на Фор и „закритите боеве“ доста сносно да се оправям с това при нужда.

Мармота продължаваше да тъпче поредната порция храна в Непобедимия и се създаваше впечатлението, че воинът угоява своето зверче за клане. Арнх, Чичо и Еграсса играеха зарове със залагания и елфът вече бе успял да спечели шест пъти.

Кли-кли с абсолютно сериозна физиономия си шепнеше нещо с елфийската принцеса. На моя опит да се приближа шутът ми отговори с не особено дружелюбен поглед и аз се отдалечих. Гоблинът и елфийката да имат общи тайни?

Фенерджията тихичко свиреше тъжна мелодия на свирката си и така само аз останах без нищо за правене. Реших да се заема с нещо полезно, затова извадих от чантата картата на Храд Спайн и започнах да я изучавам до момента, когато в кръчмата влезе Ел.

Миралисса въпросително мръдна вежда, но елфът само поклати отрицателно глава.

— Не го намерих.

— Никакви следи? — откъсна се от меча Алистан.

— О, не, точно обратното — твърде много следи. По тях прекосих целия град и дори намерих онези, които откраднаха ключа, но всички бяха вече мъртви.

— Тоест?! — едновременно извикаха Миралисса и Мармота.

— Тоест абсолютно мъртви. Бяха надупчени със стрели. Ако тези хора са носели ключа, то някой го е взел от тях. В джобовете на мъртвите ключ нямаше. Шест трупа в тъмна пресечка, никакъв ключ, никакъв Меден и пълна липса на следи. Сякаш с метла са ги измели. Търсих, но без резултат…

Нашите нападатели на свой ред са попаднали в засада? Кой ли ги е светнал? Дали е вътрешна работа или се е намесила и трета страна? Точно като паяци в бурканче!

— Надявам се, че с Медения не се е случило нищо лошо и ще има повече късмет от Ел — мрачно измърмори Чичо.

— Мумр — тихо се обади милорд Плъх, — кажи на Халас и Делер да се приберат вътре. Няма смисъл да стърчат на улицата. Тази нощ няма да имаме повече посещения.

Фенерджията остави свирката си и отиде да изпълни заповедта на Алистан.

Влизайки в кръчмата, гномът и джуджето се разположиха на бара и започнаха да унищожават стратегически запаси бира, като едновременно с това почетоха с добра дума Гръмогласния, да пребъде в светлината.

Всички се върнаха към собствените си занимания и само от време на време хвърляха тревожни погледи към вратата.

Аз самият се върнах към изучаването на документите. Проклетите лабиринти на Костните дворци упорито отказваха да останат в паметта ми, с огромни усилия едва успях да запомня пътя от първото ниво до стълбите към второто. Да се надяваме, че нататък ще имам повече време за задълбочено проучване на старите документи на маговете от Ордена.

Най-накрая, когато вече беше превалило полунощ и търпението ни почти се изчерпа, а притеснението за съдбата на изчезналия Меден достигна своя връх, самият той влезе в кръчмата. Воинът мълчаливо взе от Делер пълна халба гъста тъмна бира и я пресуши на един дъх.

— Намерих ги — ухили се младият гигант и избърса мустаците си с обърната длан. — Те са в къща в южната част на Раненг.

— В южната? — намръщи се Миралисса. — Но там има само имения на висшата аристокрация!

— Уверявам ви, че са там, лейди Миралисса. Халас, налей още една.

Медения протегна халбата към гнома и той безропотно я напълни.

— А за Гръмогласния нещо разбра ли?

— Нищо. Все едно се е изпарил — воинът отпи от бирата си.

— Какво изобщо стана? Ел така и не успя да те намери.

— Наистина? — Медения погледна елфа.

— Намерих само трупове…

— Аха! Ами когато излязох от кръчмата, вече изоставах с десетина минути от убийците. Освен това стражата в Горния град беше плъзнала навсякъде. Така че трябваше да се крия и да се оглеждам, нали взех меч за всеки случай. В крайна сметка закъснях да видя схватката. Когато пристигнах, всички вече бяха мъртви, а десетина типа с лъкове се оттегляха в някаква тъмна уличка. Но доста безгрижно, така да се каже… и аз ги последвах.

— Говореха ли си нещо?

— По-скоро не… — след кратко замисляне каза Медения. — Но пък после се срещнаха с някакъв човек и той каза, че сега Господарят ще бъде доволен от тях.

— Господарят? — притеснено възкликна Миралисса и ми хвърли предупредителен поглед.

— Така казаха — сви рамене Медения и отпи от халбата. — Трябваше доста време да ги следвам, а после още повече да стърча в някаква ниша, докато чакаха човека. Те му предадоха предмета, който откраднаха от вас, треш Миралисса, получиха пари, възхвалиха Господаря и изчезнаха.

— А този непознатия?

— След като получи това, което искаше, той се отправи в съвсем друга посока. Тук трябваше да избирам кого да последвам. Прецених, че откраднатият предмет е по-важен и тръгнах след новия. Оказа се доста ловък, хитреца! Едва не го изгубих. А и той като по чудо не ме засече, едва успях да се скрия, когато ей така без никаква причина реши да провери за опашка.

— Сигурен ли си, че не те е забелязал? — притесни се Миралисса.

— Не, не би трябвало.

— Защо не го светна, когато ключът е бил в него? — разочаровано попита гномът.

— Трябваше да го видиш, Халас! — опита да се оправдае Медения. — Опасен тип. Имаше нещо в походката му… Щеше да разбереш, ако го срещнеш. Освен това можеше и шаман да се окаже — кожата му беше болезнено бледа…

— „Бледа“ ли каза? — подскочих аз.

— Да. Кожата му беше направо като брашно. Много бяла.

Възможно ли е това да е бил моят познат Бледния? Излиза, че на Големия пазар не ми се е привидяло и наистина съм видял него. Мисля, че тогава Ролио също ме забеляза. Дали случайно се беше оказал на пазара или специално е търсел мен — нямаше значение, ключът сега беше в него.

Хм, Бледния се оказа даже по-хитър, отколкото го мислех — не тръгна с рогата напред, а реши да изчака удобен момент, за да вземе ключа за своя Господар. Как само му беше провървяло на проклетата гадина! Шансът сам му се напъха в ръцете!

Поддръжниците на Неназовимия свършиха цялата работа на Бледния, за слугите на Господаря остана само да причакат жертвите си на тъмно място и да ги избият с лъкове, след което просто да вземат ключа. Това, което не се удаде на шамана преди хиляда и петстотин години в Планините на джуджетата, се удаде на наемния убиец тази нощ, и Господарят най-накрая ще докопа мечтания ключ в лапите си.

— Продължавай, Меден — помоли Еграсса.

— Какво да продължавам? — сви рамене Медения. — Аз не съм като Котката, да пребъде душата му в светлината, за следотърсач ставам колкото Халас за бижутер, но все пак успях да проследя този човек. Той е в огромна къща в южната част на града. Това е цялата история.

— Каква е тази къща? Къде се намира?

— Мракът го знае къде е това място! И аз като вас съм за първи път в Раненг. Едва намерих обратния път, а вие ме питате къде се намира. А и имената на тези градски улички никога няма да ги запомня.

— Но ще можеш ли поне да познаеш къщата? — попита милорд Алистан.

— Как да не мога? — реагира Медения. — Не е къща, а цял палат, и портите са едни префърцунени, с някакви птички.

— Това е добре! Сега ще им подрежем крилцата на тези птички! — Халас натъпка парчето хляб, от което отхапваше блажено, в устата си, изтупа си ръцете и хвана бойната мотика.

— Ти къде си тръгнал такъв боен? — Чичо с нескрит интерес наблюдаваше гнома.

— Как къде? — изненада се от такъв странен въпрос Халас. — Трябва да си вземем ключа обратно.

— Без дори да сме пълна десетка? И без да знаем при кого отиваме? И без да знаем числеността на охраната? И без да знаем къде в къщата крият този ключ и дали изобщо е там? Боговете да са ти на помощ, Халас! Явно доста силно са те треснали по зъбите! — занарежда джуджето.

— Сядай, Халас — тихо каза Алистан и засраменият гном, който тъкмо се канеше да започне спор с Делер, се върна на стола. — Първо трябва да разберем с кого си имаме работа и чак тогава ще влизаме в бой.

— С кого си имаме работа ли? Тук може би ще мога да ви отговоря, милорд Алистан — без да мисля, изтърсих аз, и веднага си прехапах езика, но вече беше късно.

— Станал си прорицател ли, крадецо? — вдигна вежди граф Маркауз.

Милорд Плъх, граф Алистан Маркауз, Опората на трона и прочие, и прочие, при разговор с мен винаги нарича вашия покорен слуга крадец. И само в много редки случаи, когато е забравил, се обръща към мен по име.

Какво можех да направя тук? Не харесва, ох колко не харесва милорд Алистан такива момчета като мен. Не се съмнявах, че ако зависеше от него, той щеше да провеси всички крадци на Авендум по дърветата в кралския парк и три пъти на ден щеше да ги брои, за да не би, да не дава Сагот, някой да изчезне. Ако бях срещнал графа при други обстоятелства — веднага щеше да ме вкара в Сивите камъни (и то само в случай, че палачът в този момент е прекалено зает).

Така че напълно разбирах не особено голямото благоразположение на капитана на кралската гвардия към моята скромна персона, както и гнева му, когато, вместо да му заповяда да изпрати Гарет-сянката в дранголника, кралят нареди на милорд Плъх точно обратното — да ме защитава на всяка цена, като не дава и прашинка да падне върху мен.

Да изпълни такава заповед за Маркауз беше все едно да глътне отровен стилет. Но с краля не се спори и нашият дълбоко уважаван граф се зае за работата с усърдие, твърдо решен временно да забрави, че съм престъпник, и да ме докара до Храд Спайн цял и невредим.

Но заповедта си е заповед, а отношението си е отношение. Ако е необходимо, Маркауз беше готов да ме предпази със собственото си тяло от вражеска стрела, но приятелското отношение към крадци не влизаше в задачата му. Ето защо той се стараеше да не говори с мен, а ако боговете все пак решаха да го подложат на изпитание под формата на общуване с крадец, той го правеше с мрачното и кисело изражение на недоволен от живота гном.

— Не, милорд Алистан — подчертано учтиво отговорих аз на нападката на графа. — Просто по думите на Медения човекът, получил ключа от хората, нападнали привържениците на Неназовимия, не може да е никой друг освен Бледния. А Бледния, както вие би трябвало да помните, милорд, служи на Господаря. Смея да предположа, че който и да живее в къщата, е слуга на Господаря също като Бледния.

— Е, звучи правдиво — съгласи се с мен Миралисса, а после раздразнено щракна с пръсти. — И отново този Господар ни пресича пътя.

Алистан се подсмихна, показвайки, че моите предположения изобщо не са го убедили, след което още по-ожесточено затърка с точилото по острието на батарния си меч.

— Моля за извинение, лейди Миралисса — лениво процеди най-накрая проговорилия Змиорка. — Ние с момчетата едва сега чуваме за този Господар. Бихте ли ни разказали малко повече за него? Що за човек е, какво иска от нас? Че сега сме като слепи котенца — дори не знаем откъде може да дойде опасността. Все пак ние ви охраняваме.

— Всъщност и аз самата почти нищо не знам, Змиорка. Тук мастер Гарет е по-запознат с историята за Господаря и неговите слуги. Гарет, ще бъдеш ли така любезен да разкажеш още веднъж за Господаря?

Погледите на Дивите се обърнаха към мен, всички искаха да чуят за пусналия ни доста кръв Господар. Елфите, Алистан и Кли-кли вече бяха запознати с моята история и сега настъпи време да посветя в нея и Дивите, да им разкажа за по-опасен враг от Неназовимия. Въпреки че нямах особено желание да разказвам за втори път онези събития.

Защо по-опасен? Защото врагът, за когото не знаеш нищо, е винаги по-опасен.

— Мумр, налей ми една бира — въздъхнах и се обърнах аз към Фенерджията. — Историята ще бъде дълга.

— Ами аз вече съм я чувал, а пък вече е и късна нощ, така че ще вървя да спя — прозя се Кли-кли.

— Аз също ще полегна — обади се гномът и самохвално завърши: — А вие утре, тоест днес, само ми кажете къде е кратуната на този ваш Господар и аз ще я клъцна с мотиката, да не ни се пречка повече!

— Ти си нашият герой — изсумтя Делер.

— Аха, не като някои джуджета, носещи глупава шапка върху празна глава! — и гномът излезе преди Делер да намери повече или по-малко достоен отговор.

Пред мен се появи пълна чаша бира и аз започнах историята си.

За пръв път чух за този Господар преди по-малко от месец, когато, изпълнявайки поредната Поръчка (по-късно разбрах, че тя е капан, организиран от краля с цел да ме принуди да отида в Храд Спайн), аз се промъкнах в дома на кронхерцог Патийски, братовчедът на краля. Поръчката беше тривиална: трябваше просто да взема една стара статуетка и тихичко да се измъкна от къщата. Според моята информация тази нощ милорд Патийски трябваше да е извън града, така че можете да си представите изненадата ми, когато, застанал пред вратата на спалнята му, чух два гласа. Гласът на херцога и глас, който няма да забравя до края на живота си. Съществото, което слугите на Господаря наричат Посланика, тъкмо казваше, че Господарят не е доволен от действията на милорд Патийски, защото все още не е успял да разубеди краля да не изпраща отряд за Рога на дъгата. Херцогът се помисли за много велик и се сбогува с главата си в буквалния смисъл на думата…

В онази нощ за миг зърнах Посланика, точно преди да излети през прозореца — тъмен силует с жълти очи на фона на нощното небе. От страх забих арбалетен болт в гърба на създанието, но то дори не благоволи да се обиди от такава наглост от моя страна и изчезна, преди да успея да презаредя арбалета.

Аз се постарах да забравя за събитията от онази нощ и за странния Господар, на който служеше създанието, наречено Посланик…

А по-нататък събитията избухнаха като барут в мазето на небрежни гноми, забравили там факел. Дадох статуетката на посредника, посредникът — на поръчителя, тоест на краля, а кралят повика началника на градската стража, незабравимият барон Фраго Лантен, и той с удоволствие ме замъкна в двореца на негово величество (макар че с още по-голямо удоволствие би ме замъкнал в Сивите камъни).

Аз бях последният, видял (или по-скоро чул, но за краля нямаше значение) херцога жив, и по тази причина съвсем законно можеха да ме обвинят в убийството му. А убийството на човек с кралска кръв и най-близък роднина на Сталкон, макар далеч не любим, е престъпление срещу короната. А престъпленията срещу короната се наказват с ешафод. Тоест искам да кажа, ако някой все още не е разбрал, че доста загазих.

Кралят беше толкова добър, че ми предложи избор и шанс да се измъкна от лапите на палача. Изборът се оказа много прост: или затвор, гарниран с енергични разпити от страна на Кралските пясъчници (а може би и учтив кралски палач плюс вниманието на градските зяпачи, който със сигурност ще дойдат да гледат екзекуцията), или приятна разходка през две кралства до горите на Заграбия за Рога на дъгата. Сами знаете какво избрах от глупост.

Докато отрядът се приготвяше за отпътуване, а аз като откачен обикалях из цял Авендум в търсене на стари карти на Храд Спайн, една голяма и влиятелна клечка от рода на тези, които имат повече пари, отколкото са камъните в планинска река, наела Бледния да ме изпрати в светлината. Тази важна клечка, подобно на Бледния, също се валяла в краката на Господаря и изпълнявала всички капризи на своя повелител.

Бледния, без изобщо да му мисли, се опита да ме светне. За мое щастие, неуспешно. Ако убиецът беше успял да ме изпрати в светлината, нашият отряд определено нямаше да тръгне за никакъв Рог на дъгата, а точно към това се домогваше онзи неизвестен, криещ се зад името Господар.

Първия път Бледния едва не ме изпрати в светлината в една кръчма, после бях на косъм да получа стрела в гърба в Кралската библиотека, където проучвах плановете на Закритата територия. Трети път Бледния се опита да изпрати вашия покорен слуга на оня свят, когато ученика на Арцивус ме отвеждаше при него.

Между тези не особено приятни събития аз, без да искам, прочетох древно руническо заклинание, което намерих (по-точно откраднах) в Кралската библиотека, и с негова помощ прогоних всички демони, тормозещи нощем града, обратно в мрака. Е… всъщност почти всички. Един от двамата останали братя-демони на име Вухджааз при нашия поверителен и доста запомнящ се разговор небрежно спомена, че всички демони били пуснати от мрака от някакъв Господар.

Вухджааз, а след това и брат му Шдуъйрук, настояваха да им намеря магически артефакт, наречен „Конят на сенките“.

След това, в нощта, когато се отправих в Закритата територия, се сблъсках с отряд на доблестната авендумска стража и от подслушания разговор разбрах, че те са били изпратени специално за мен. Както се разбра по-късно, те били наети като резервен вариант на Бледния от същия влиятелен и тайнствен тип, който се подчиняваше на Господаря. Очевидно бях трън в очите на Влиятелната клечка и сега човекът отчаяно се опитваше да се отърве от мен и да угоди на своя скъп Господар.

Продажната стража посече група много ядосани на целия свят доралисци, а аз цял-целеничък се озовах в Закритата територия. На това ужасно място се наложи да се прислоня до някаква стара къща, където двама майстори-крадци се канеха, също като мен, да откраднат документите за Храд Спайн. Естествено, по заповед на Господаря, кост да му заседне в гърлото дано! Оказа се, че бяха ходили в Кралската библиотека още преди мен и след като показали на стареца-пазач там пръстен от Влиятелната клечка, проучили плановете на Закритата територия. Тези момчета бяха убили и мага, в когото бил Конят на сенките, и после го бяха предали на главата на гилдията на крадците — Маркун. Крадците, когато ги видях, разговаряха с Посланика, и той им препоръча колкото се може по-бързо да измъкнат документите от старата кула на Ордена, след което да ги унищожат, ако, естествено, не искат да загубят главите си и да се изправят пред Господаря. Момчетата, разбира се, възнамеряваха да живеят до дълбока старост и се заклеха на Посланика на Господаря, че ще вземат документите, но аз ги изпреварих.

За пореден път ми се удаде да натрия носа на Господаря. Но късметът ми все някога ще свърши. Временно скрих документите при стария си учител, след което се върнах в Кралската библиотека, за да разпитам стареца-пазач за пръстена, който му бяха показали двамата крадци. Фор вярваше, че има малка надежда пазачът да е запомнил герба и така да идентифицираме главния слуга на Господаря. Този, който ръководи всички останали слуги в града и който е дал заповеди от името на Господаря за кражбата на Коня на сенките, за вземането на документите за Храд Спайн и за моето убийство.

Но този път закъснях. Слугите на Господаря бяха убили нещастния старец, а самият аз успях да оцелея като по някакво чудо (името на чудото беше барон Фраго Лантен и доблестната стража на Авендум). Отървах се с лека уплаха и няколко синини, но самоличността на Влиятелния, както започнах да наричам за себе си слугата на Господаря, така и остана неразкрита.

На следващата нощ събрах всички, които търсеха Коня на сенките, и ги противопоставих един на друг. В резултат на това започна бой и Маркун загина, Бледния избяга, Орденът получи и Коня, и демоните, а Господарят и неговия Влиятелен останаха с пръст в устата.

Влиятелният веднага направи отчаян опит да открадне документите от храма на Сагот, като изпрати наемни убийци при Фор, но моят учител не е хапка за всеки и злополучните крадци и убийци намериха своя вечен дом под ябълковите дървета, растящи в Катедралата на боговете.

И това е всичко! След този случай от Господаря ни вест, ни кост. Не че съм се затъжил за него, но след дългото затишие може да се разрази буря… Неочакваната тишина ме прави нервен. Дали защото Господарят временно се е отказал от опитите да спре придвижването ни към Храд Спайн или защото е бил зает с по-важни дела, но до снощи нито за Господаря, нито за Посланика, нито за слугите му се е чуло нещо.

Господарят е търпелив, той е като щука в езеро, изчаква подходящия момент, и когато снощи се е появил такъв момент, щуката е изскочила от засада и е захапала своята жертва.

Кой е този Господар и какви цели преследва, никой не знае. Орденът прерови всичките си исторически архиви, Кралската библиотека беше обърната с краката нагоре, но в нито един документ или ръкопис не се споменава за Господар. Всъщност имаше някакъв документ от преди много, много години, но там за Господаря се споменава толкова мимоходом, че не си струва да му се придава някакво значение.

В резултат от цялото това издирване на Кралските пясъчници се стигна до заключението, че просто никой никога нищо не е чувал за Господаря, и затова не е писал. Нито Миралисса, нито Кли-кли успяха да си спомнят в летописите на техните народи да се споменава някакъв Господар. В началото дори мислехме, че Господарят е просто едно от имената на Неназовимия, но колкото по-здраво и по-силно се затягаше възела от събития и случайности, толкова по-ясно ни ставаше, че Господарят не е Неназовимия, че това е съвсем друг играч в нашата партия и че той преследва свои собствени, пък макар и на моменти сходни интереси.

Никой нищо не е чувал и за слугите на Господаря. Сякаш изобщо не съществуват, до момента, когато получат заповед от своя Господар, предадена или чрез Посланика, или чрез някого от главните слуги сред хората, или чрез мрака знае какви способи. Слугите толкова великолепно се маскират, прикриват и за момента дотолкова майсторски крият истинското си Аз, че може само да им се завижда. За разлика от поддръжниците на Неназовимия, които Кралските пясъчници постоянно залавят и изпращат на ешафода, няма заловени поддръжници, или по-скоро слуги, на Господаря.

Понякога се замислям: щом този тип, криещ се зад името Господар, е толкова могъщ и силен и му служат такива същества като Посланика, или такива могъщи в кралството хора като херцог Патийски и Влиятелния (да не говорим за Маркун и прочие сган), защо се бави? Та той с едно щракване на пръстите може да пусне демоните от мрака, и е съвсем логично да допуснем, че може да ни смачка с ръка като някаква досадна муха. В крайна сметка Господарят не е Неназовимия (и за разлика от магьосника-предател, чиято магия все още се задържа, макар и с последни усилия, от Рога на дъгата), той може да хвърли по нас всякаква магическа гадост. Но не го прави, което е странно! Господарят не прави опити да се отърве от нас. Всеки път, когато му объркваме сметките, този странен тип не ни удря с магия или не ни праща своя Посланик, за да ни изтръгне сърцата, а преглъща обидата и сякаш нищо не се е случило, започва да гради нови интриги. Оставам с впечатлението, че Господарят се забавлява от цялата тази игра и от опитите ни да останем живи и да се доберем до Рога. Сякаш е сигурен, че когато настъпи времето, той ще получи голямата награда в лапите си, а ние ще се отправим в мрака.

Такива мисли малко ме плашат. Няма нищо по-лошо от това да загубиш в последния момент, когато целта сякаш е вече в ръцете ти.

И още няколко странни факта, които разбрах за Господаря.

Цял месец над мен тегне проклятието на съдбата-злодейка. Сънувам сънища, сънища за миналото. Поне така казва тъмната елфийка, а Миралисса е добре запозната с тези неща. Веднъж принцесата от Дома на Черната луна каза, че тези сънища са за случило се в далечните сиви епохи и изглежда наистина е така.

Всеки историк в кралството на мое място би дал душата си на демоните на мрака, само и само да разбере какво се е случило в началото на Епохата на сънищата или в Съзидателната епоха. А на мен всички тези събития ми докарват само най-дълбока депресия и загуба на апетит. Но сега не става дума за тези проклети сънища. По-точно не става дума за моето отношение към тях. В два от моите сънища под една или друга форма се споменава Господаря.

Първият полусън-полунаяве ме споходи в Закритата територия и ми показа как Орденът решил да унищожи Неназовимия. Всъщност това била безумната идея на един архимаг на име Земел, когото Господарят изкушил с обещание да му дари безсмъртие. Безсмъртие Земел така и не получи, а се отправи в мрака, но убивайки преди това почти целия съвет на Ордена и пускайки магията на древното шаманство на огрите в града. Ако не беше Господарят и неговото изкушение, нямаше да има Закрита територия, нямаше да загинат маговете на Ордена, и главното — нямаше да занесат Рога на дъгата в Храд Спайн и нямаше да ми се налага три века след тези събития да го вземам оттам.

Вторият сън се стовари на плещите ми като снежна лавина след опита на Миралисса да настрои към мен проклетия ключ от Портите на Костните дворци. Видях как е създаден ключът, видях как един човек, който служеше на Господаря, уби гнома и се опита да подчини този ключ на себе си.

От тези странни сънища излиза, че Господарят съществува едва ли не вечно и през цялото време е правел мръсни номера където му падне и по един или друг начин е влияел на историята на Сиала.

— М-да… — подсмръкна с нос Делер, слушайки историята ми. — В интересна каша се забъркахме, а, Чичо?

— Не мрънкай — отвърна му десетникът. — Знаеше къде отиваш, когато напусна Самотния с нас.

— Знаех — кимна в съгласие Делер. — Свикнали сме с това! В снеговете на страната на огрите сме оцелявали, гладували сме със седмици, до изумрудения лед на Ледени игли сме стигали! Така че сега няма да отстъпим пред някакъв си Господар!

— Няма да отстъпим, джудже — тихо каза Алистан. — Вече просто няма къде да отстъпваме. Но първо трябва да разберем кой живее в тази къща, как да влезем в нея и къде държат ключа.

— Трябва да попитаме мастер Квилд. Може да знае нещо за къщата и нейния собственик.

— Възможно е — съгласи се Алистан с Миралисса. — Но от описанието, което ни даде Медения, ханджията едва ли ще схване нещо. Утре сутринта ще разберем точния адрес и тогава ще започнем с въпросите. Не мисля, че ключът ще напусне къщата през нощта. След като там живее благородник от Раненг, къщата трябва да е истинска крепост и би било глупаво да мести ключа на друго място.

— По-добре да не рискуваме — посъветва Еграсса. — Един път вече постъпихме глупаво и не бива да ни става навик. Шанс ключът да напусне имението все пак съществува и ако го изгубим сега, едва ли ще можем да го намерим отново.

— Прав си, ще оставим наблюдатели край къщата. Чичо, организирай нещата!

— Е, Диви… Има ли доброволци за останалата част от нощта?

Воините се спогледаха.

— Ще си отспя на сутринта — каза най-накрая Мармота и като свали Непобедимия от рамото си, ми го подаде. — Грижи се за него.

— Чакай, ще дойда с теб — Еграсса стана от масата, взе си с’каша и заедно с Дивия напусна хана.

— Ох! — плесна се по челото Медения. — Та те не знаят къде да отидат!

И воинът хукна да ги догони.

— М-м-м — замислено проточи Делер. — Стори ли ми се, или треш Еграсса наистина взе оръжие със себе си?

— Законът на Раненг не важи за елфи, Делер — усмихна се Миралисса. — Ние можем да носим оръжие където си искаме.

Делер изсумтя разочаровано и промърмори под нос, но така, че Миралисса да не го чуе:

— Ако си глигест, може даже катапулт да мъкнеш със себе си, но ако си честно джудже, не ти позволяват дори някаква си безобидна секира да носиш из града!

Вдигнах внимателно дремещия линг и се отправих да спя, като мъчително се опитвах да си спомня: взех ли от чантата на седлото тапите за уши, спасяващи ме от хъркането на Мумр? Да слушам цяла нощ трелите и извивките на Фенерджията изобщо не ми се нравеше…

Кли-кли както винаги хвърли одеяло на пода между двете легла. От ушите на малкия пършивец стърчаха поне сто унции вата. Този път гоблинът се беше подготвил за звуковата атака на Дивия за „отличен“.