Вики Баум
Хотел Шанхай (16)

VII

През целия си живот Хелен беше живяла по сметка, не по инстинкт. Мъжете бяха материалът, от който тя беше издигнала сградата на своя живот, материал, който беше понякога слаб, понякога неподдаващ се, понякога отблъскващ, а понякога приятен, но винаги презрян под нейната ръка. Един от законите на човешката природа е, че човек никога не може да се освободи напълно от чувствата си, защото чувството израства подземно, кипи и колкото повече се потиска, толкова по-вероятно е да избухне.

Чувството си отмъсти на Хелен, като я облада с любов в неподходящ момент и спрямо един неподходящ обект. Един незначителен американски продавач, един среден човек със средно сърце, Франк Тейлър, помощник-директор на шанхайския клон на филмовото и фото дружество „Еос“, годеникът на една милосърдна сестра от средната класа, който беше достигнал до седмична заплата от шестдесет и пет долара. Хелен можеше да види съвършено ясно това, когато мислеше трезво върху него. Но тя не желаеше да вижда ясно и да мисли трезво. Тя желаеше да бъде отнасяна надалеч и да се оставя да бъде отнасяна. Във всяка начеваща любов има един момент, когато още има време да се оттеглиш, да загасиш искрата и да забравиш. Допусне ли се веднъж да отмине този момент, било от безгрижие, било съзнателно, любовта става нещо безвъзвратно. Хеленината безпаметна любов беше безвъзвратна.

Понеже не беше обичала никога по-рано, тя се държеше, както се държат момичетата на шестнадесет години, когато преживяват първата си любов. Често стоеше пред огледалото и се разглеждаше дълго и критично, за да види дали е достатъчно красива за човека, когото обича. Сега фризираше косата си по друг начин. Отиваше с кола във френския квартал и си купуваше рокли, шапки и парфюми. Сърцето й се разтупваше силно винаги когато позвънеше телефонът и я обземаше скръб, когато се окажеше, че не е Франк. Тя разпитваше Кларксън, своята камериерка, за нейните повехнали и забравени любовни преживявания. По цели часове седеше в хола с очи, втренчени във въртящата се врата, за да не пропусне първия момент, когато Франк влиза. Тя пееше тихо над многото писма, които му пишеше, но не изпращаше никога. Плачеше често и без причина и беше щастлива, действително щастлива за пръв път през живота си.

Нищо не беше вече както по-рано, дори сънят й. По-рано той беше дълбок и без сънища. Сега тя започна да сънува и беше страшно, че всичките й сънища се връщаха към детинството й, като че ли целият й по-късен живот не беше живот. Франк беше винаги там, в тези живи сънища, но не като личност, а само като неопределена радост.

Така се случи, че през трите дни между тяхната първа целувка и пристигането на годеницата на Франк Боби се явяваше бегло и нощем изчезваше напълно. Потър, който добросъвестно водеше дневник, в който отбелязваше състоянието и движенията на своя господар, правеше разсеяни вписвания: „Отсъства от 7 ч. 34 м. сл. пл. до 9 ч. 10 м. по. пл. Не беше пиян.“ „Спа от сутринта до следобед. Не яде нищо. С добро настроение и трезвен. Не зная къде ходи.“

Хелен отиде при Боби в стаята му и го погледна. Дори в съня си той беше изтощен, а лицето му лъщеше от пот. Портфейлът и ръчния му часовник бяха на нощната масичка. Хелен прегледа небрежно съдържанието на портфейла. Беше набъбнал от книжните пари на Шанхай. Тя го сложи пак на масичката и повика Потър.

— Когато се събуди съпругът ми, кажете му, че отивам на сказка върху китайското изкуство, а след това у Чанг — излъга тя.

Тя знаеше, че Боби по-скоро би се вмъкнал в някоя горяща къща, отколкото да се реши да бъде пак в компания с учения китаец. Телефонира на Франк, но не от стаята си, а от телефонната кабина в мецанина на хотела. Те се возеха в таксита, седяха по пейките в парковете, хранеха се в потайни френски, руски и китайски ресторанти. Танцуваха през целите три нощи. Нощем се държаха постоянно за ръка. Кулите от рикшите се смееха и тичаха внимателно, за да не пречат на чужденците и за да спечелят голям бакшиш. Те заставаха на някой ъгъл и се сбогуваха безкрайно; не можеха да понесат раздялата. Три дни и три нощи.

Една вечер тя направи посещение на Франк в малкото жилище, което той делеше с журналиста Морно. Франк беше заплашил Морис с бавна мъченическа смърт, ако си подаде носа в жилището тази нощ, беше направил трескави приготовления, беше довел своя прислужник Ах Синфу до състоянието на безмълвно китайско отчаяние и беше заповядал да му острижат косата. Взе назаем копринени завивки, купи цветя, постави в лед шампанско, защото имаше неопределеното убеждение, че шампанското е подходящо при приключение с жена от типа на Хелен. Той мразеше шампанското, затова се измъкна и сръбна уиски. Взе Хелен в прегръдките си и целуваше, като че беше полудял. Капката кръв от южните морета в жилите му се съживи за пръв път. Хелен се трогна, като откри колко неловък любовник е. В речника си той нямаше думи, с които да изкаже чувствата си.

— Обичам те — казваше й. — Днес повече от вчера, утре повече от днес.

— А вдругиден ще бъдем екзекутирани — каза Хелен.

Той притисна ръката си на устата й и я държа така, докато тя не можеше вече да диша. Докато бяха още в прегръдка, започнаха да се стичат сълзи по лицето на Хелен.

— Какво има? — попита той в смущение. С влажната коса над челото и със своя силен, мургав гол врат той приличаше на млад дивак.

— Не мога да те оставя вече — промълви Хелен.

— В хубава каша се забърках — мълвеше той, щом останеше сам, — аз обичам Рут. — Той знаеше, че това не беше вече вярно. Все пак си представяше, че когато дойде Рут, всички тези проблеми ще се изяснят. По-рано веднъж тя се беше намесила в един такъв момент на обърканост и беше поставила всичко в ред. Очите й, гласът й, спокойната и здрава природа, твърдите и малки ръце на милосърдна сестра. На закуска той изненада червенокосия Морис с една философска сентенция.

— Има любов и любов — забеляза той. — Има един вид ракетна любов, червено, зелено и синьо, много шум и блясък. Излитане, знаете, направо нагоре към небето — и всичко е свършено. Не остава друго, освен една грозна, овъглена пръчка. А има и друг вид — любовта при огнището, нищо сензационно, но топло и постоянно, и можете да седите при огнището си всеки ден от живота си, да бъдете щастливи, че сте си у дома.

Морис беше тъй изумен, че спря да яде.

— Овидий със своята „Ars amandi“^[1] не е нищо в сравнение с теб — беше всичко, което каза той.

Беше последната нощ преди пристигането на Рут. Франк и Хелен танцуваха под светлинното колело в Клуба на божурите.

— Ако бяхме и двамата свободни, Франк… — каза Хелен.

Малки светли отражения подскачаха и се плъзгаха по лицето й. Тя се притискаше тъй плътно до него, че изпитваше болка.

— Не сме свободни. Нека не се измъчваме — каза той грубо.

Те танцуваха непрестанно. Гъст син пушек висеше на пластове над тях, а залата се осветяваше само от въртящите се цветни светлини на колелото.

— Бих искал да те целуна пред всички — промълви Франк.

— Тогава го направи — каза тя жадно.

Той я целуна зад книжните цветове на божурения гъсталак. Саксофонистът видя и смигна съучастнически. Някога той е бил знаменосец в руски гвардейски полк, саксофонистът в „Клуба на божурите“.

В три часа музикантите прибраха инструментите си. Беше дошъл краят.

— Това беше нашият последен танц — каза Хелен, когато Франк намяташе на раменете й дългия кейп от бял шифон.

— Защо да не танцуваме заедно, когато Рут ще бъде тук? — попита той весело.

Тя поклати глава с морна усмивка. Не беше нито нощ, нито вече ден.

— Рикша или такси? — попита Франк.

— Рикша — каза Хелен. — По-дълго трае.

— Никога ли не се изморявате? — попита той, като й помагаше да се качи в рикшата.

— Имаме още половин час — каза тя. Изглеждаше бледа под светлината на малкото фенерче на рикшата.

— Санг Хай Лер Квант — каза той на своя кули.

Докато чакаха тълпата от борещи се, викащи и смеещи се кули да се разпръсне и двамата кули да потеглят един след друг със своя товар по тясната улица, която водеше към Порт Сечуан роуд, стана малка сцена, на която Франк не отдаде значение. По това време на нощта винаги имаше множество просяци пред „Клуба на божурите“. Малки, пъргави момчета въртяха колела, а стари жени със сакати ръце протягаха своите просяшки панички.

— Но чоу — викаха те, — но чоу, нямам нищо за ядене.

Ненадейно един бял човек се изстъпи от тази тълпа от китайски бедняци и се приближи до Хелен. Той протегна дланта си и каза:

— Но чоу.

Хелен отначало не разбра.

— Какво има? — попита тя.

— Но чоу — повтори човекът почти заплашително.

Той имаше руса коса и руса брада като брадата на Христос. Беше облечен в мръсни дрипи като китайски просяк и вонеше също така. Хелен потръпна, като си помисли, че един бял човек може да изпадне до тази низина на нищетата и да бъде в обществото на китайци. Човекът имаше хлътнали сини очи, а лицето му имаше израз на благородство под пластовете мръсотия и мизерия. Хелениният кули завика срещу него и го изтика грубо, като пое дръжките на рикшата и започна да тича.

— Чакай, чакай! — извика Хелен и като се обърна към Франк, чиято рикша следваше нейната, тя извика пак:

— Кажете му да спре.

— Стоп! — каза Франк и двете рикши спряха рязко.

Кулите се разсърдиха, защото двойното потегляне и трудното спиране отнемаха много от силата им. Просякът беше застанал още веднъж до Хелен.

— Но чоу — каза той.

— Вие руснак ли сте? — попита тя на руски.

— Да, госпожо, руснак. Гладен съм, нямам нищо за ядене. Милостиня — каза той.

Хелен отвори чантичката си. Тя гледаше проницателно човека.

— Как е името ви — попита тя.

— Гриша — отговори човекът.

— Гриша чий? — настоя тя.

Просякът само вдигна рамене.

— Нямате ли бащино име? — попита тя нетърпеливо.

— Нямам бащица, нямам майчица, а стомахът ми е празен — каза той плачевно.

Тя смачка един книжен долар и го пусна в ръката на просяка, без да се докосне до нея.

— Карай! — каза тя настойчиво и кулите започнаха пак да тичат.

Франк бе изненадан, като я чу да говори руски.

— Откъде знаеш руски? — попита я той, когато стигнаха на широката улица и рикшите им се затъркаляха една до друга.

Хелен протегна ръката си навън, както беше свикнала да прави това през тези къси любовни дни.

— Аз зная куп неща, които вие не знаете, миличък — каза тя.

Градът бе пълен с изгнаници — проститутки, сводници и мошеници от всякакъв род. Почтените хора отбягваха да бъдат виждани в руски компании. Хелен знаеше, че Франковото пуританско сърце изпитва дълбоко презрение към всеки русин. Тя не можеше да му каже, че и тя спада към тези руски изгнаници. Още по-малко можеше да му каже защо кратката среща я беше разтърсила от дъното на душата й. „Този Гриша би могъл да бъде моят брат, мислеше си тя. Може би той е брат ми. Моят малък брат Гриша в неговата кадетска униформа“. Трептящият над леглото й полилей с всички негови кристални призми. Гарата, изстрели, викове, трупове. „Гриша също ли е умрял?“ — беше попитала тя, когато Чирикови я бяха прибрали.

— За какво мислите? — попита Франк.

— За нищо.

Небето над тях беше вече по-светло. Изведнъж всички лампи изгаснаха. Първите трамвайни коли тръгнаха с далечен трясък.

Обикновено при моста над Съчоу Крийк имаше кули, които чакаха, за да помогнат на момчетата от рикшите да изтеглят последните по наклона и да ги спуснат пак след това, защото мостът образуваше стръмен свод. Но в този късен час нямаше никой и Хелен чуваше как се задъхва нейният кули като страдащ от задух кон.

— Нека слезем — каза тя на Франк.

Това беше едно последно оправдание, за да се забавят още. През моста оттатък се издигаха Бундът и високите здания на Международната колония. Нощта свършваше. Хелен с радост би сграбчила в ръцете си слънцето и би го тласнала надолу под хоризонта, за да отложи разсъмването. Утринен ветрец раздвижваше тежкия и тих въздух, повдигна Хелениния кейп и пак го остави да падне. Тя се облегна на парапета и загледа надолу. Франк обви ръката си около нея и я притегли към себе си. Лодки жилища бяха привързани долу, струпани нагъсто една до друга, сиви и неподвижни във водата, с техните сводообразни рогозчени покриви и с малки фенерчета по страните си, написани с чуждестранни букви.

Подвижни мостчета водеха от една лодка до друга. Тишина висеше над тези лодки, в които хората спяха натъпкани един до друг. Един странен гол човек отиде на задната част на една лодка. В сивата светлина той изглеждаше сив. Взе една кофа и с въже я спусна във водата. Кофата удари водата с глухо изпляскване. Човекът стоеше спокойно, чакайки докато кофата се напълни с вода, и след това я изтегли пак нагоре. Той я вдигна над главата си и изля водата над себе си. Звукът от пляскането и шуртенето на водата създаваше впечатление на прохлада. Човекът седна на края на лодката и се загледа във водата. Качето седеше там в неподвижна почивка, тялото му отново се сля с лодката. Пак излезе вятър и мина край тях. Двамата кули бяха клекнали на края на моста, чакайки да поемат товара си. Едно кормило заскърца долу, едно дете изплака жално и сетне пак настана тишина. Изкукурига петел.

Хелен се оттегли от парапета и се усмихна на Франк.

— Колко важно изглежда всичко, когато човек е влюбен — каза тя.

Тя отпусна глава и протегна двете си ръце към него. Той не ги пое, защото пак изпитваше онова нервно чувство, че е мръсен. След миг Хелен отдръпна ръцете си и ги пъхна под тънкия си кейп.

— Моля, изпратете рикшите да си идат, а ние да вървим пеша — помоли тя.

Франк искаше да възрази, но не го направи. Той плати на кулите, за да си идат. Хвана Хелен под ръка и двамата тръгнаха бавно нататък. Един полицай сик ги срещна и ги изгледа строго. Утринна птичка се беше пробудила в малкия парк Вей Танг, плахо пеейки своите гами. Когато стигнаха до началото на Нанкин роуд, Хелен спря.

— Погледнете платноходките — каза тя.

Тежките платноходки се движеха бавно по Хаунгпу и на техните прилични на прилепови крила платна се очертаваше тънък ръб от светлина. Не се чуваше звук. Един стар китаец, който мина покрай тях, не вдигна шум със своите плъстени подметки.

— Няма ли морски орли? — попита Хелен разсеяно.

— Не, в Шанхай няма — каза Франк.

— Не ме изпращай до хотела — каза тя. — Сега бих искала да взема такси.

Те почакаха, докато мина едно от златножълтите таксита и Хелен се качи в него.

— Радвам се, че се запознах с вас — каза тя.

Това звучеше тривиално. Франк пъхна глава в таксито, за да я целуне, но тя усмихнато поклати глава. Той стоеше на бордюра, когато таксито потегли. Това беше тяхното сбогуване.

В хотела беше шумно от бръмченето на подранилите прахосмукачки. Потър беше поставил два стола един до друг срещу празното огнище в салона на техния апартамент и спеше върху тях. Вентилаторът пееше монотонно над главата му. Той се събуди, когато влезе Хелен, но остана където си беше.

— Мистър Ръсел още ли не се е върнал, Потър? — каза тя.

— Не, мадам, чакам го — каза Потър.

— Много добре, Потър. Благодаря, Потър. Лека нощ — каза Хелен. Тя застана на вратата на спалнята си. — Кажете на Кларксън да не ме събужда — каза тя.

Беше изтощена като след раждане.

 

 

Градът изплуваше бавно от бялата утринна мъгла, гигантският град, порочният град, трудолюбивият, опасният и застрашителният град Шанхай. Градът при морето. Чужденци го бяха издигнали от тинята и калта, те бяха натрупали своето състояние с опиум и контрабанда, от потта и кръвта на китайските кули чужденците бяха изстискали богатства. Сега зад гърба му лежаха годините на неговата първа младост; беше започнал да размишлява, да се учи на изтънченост, да се срамува от своето минало. Три и половина милиона хора спяха под неговите покриви, в небостъргачи, в дворци, в луксозни хотели и върху дрипави рогозки, в лодки, на удобни легла и в мръсни, тинести ъгли. Те спяха, сънуваха и се пробуждаха, мисионери и милионери, победители и жертви, изнудвачи и изнудвани. Фабрични сирени подканяха към труд работната ръка — жени, деца и кули се движеха в поток като добитък и отиваха във фабриките да предат коприна и да тъкат памук. Ранните самолети излитаха във въздуха и изчезваха в небето. Войници правеха упражнения, носачи носеха стоки на кейовете, някъде миеха автомобили, другаде комарджии излизаха от клубовете, залитайки, изгубили и спечелили. Индуси, французи, руси, анамити и китайци полицаи пазеха реда. Банди от крадци и разбойници си поделяха плячката от нощта. Банки вдигаха рулетките си, нощни клубове се затваряха. Моряци се отправяха на групи към своите кораби, а кафявите платна на хилядите платноходки бяха разпънати. Занаятчии от всякакъв цвят и бранш се навеждаха над работата си. Хората сърбаха чай от безброй синьо-бели чаши, а онези, които бяха твърде бедни и не можеха да си купят чай, пиеха гореща вода. Стоки от цял свят се разтоварваха в пристанището, китайски посредници вършеха търговски сделки за сметка на чужденците и по ръцете им полепваха чуждестранни пари.

Пред вратата на този кипящ свят, наречен Китай, се трупаха на тълпи конкуренти със своите стоки. Подземни конфликти и подкупничество се развиваха между контрабандисти и митнически чиновници. В университетите се стичаха студенти, за да напълнят главите си с чуждестранно учение за благото на тяхната страна и на техния народ или за тяхно собствено добро, на техния род и семейство. Мърморещи нещо свещеници палеха свещи и благовония и хора от всички религии се молеха пред олтарите на всяка вяра. Будисти, таоисти, ламаисти, католици, протестанти, мормони; християни от всякакъв вид се бореха за душата на китайците, а продавачи от всички нации се бореха за техните пари.

Като пяна върху буйния поток на града плуваха философите и поетите, журналистите и учените, писателите, актьорите и художниците. Десетки хиляди клюкари търчаха между културите на Запада и Изтока, опитвайки се да действат като посредници и обяснявайки едната култура на другата. Десетки хиляди изхвърлени хора се вкопчваха в ръба на обществото, преди да потънат. Десетки хиляди души, които бяха правили добрини, им нанасяха убийствения удар. Десетки хиляди други хора с борба си проправяха път нагоре, стъпало по стъпало, на безкрайно малки степени и с незабележими успехи, с издръжливостта на мравките и с тяхната безчувственост.

Много бяха дошли и бяха изчезнали пак. Много бяха пуснали корени в чуждата почва, основали бяха семейства, построили си бяха къщи и не можеха да дишат вече никакъв друг въздух освен горещия, влажен, тежък въздух на Шанхай.

Градът издаваше силно бръмчене, бръмченето на непрестанния труд. Той се уповаваше на трудолюбието и потта на средните класи, безразлично дали от бялата или от жълтата раса, ония, които не бяха нито много богати, нито много бедни и чиято участ беше да живеят благодарение на непрестанния труд на всекидневния живот. Техните удоволствия бяха прости и евтини: отиване на кино, игра на майонг, вечеря с приятели. Новият Китай шумеше с гигантски строителни проекти, с казарми, училища, спортни игрища и летища. Старият Китай живееше в тесни улички, кънтящи от напевните викове на кулите и на амбулантните продавачи; там хората окачваха птички пред вратите, пушеха наргиле, пазаряха се и се препираха, ядяха и спяха, играеха и се усмихваха — и бяха щастливи.

Много кръв се беше проляла по неговите улици, защото всяка война в страната идваше и до Шанхай. Градът гледаше на военните работи като на театрална пиеса и се отърсваше от бомбите и разрушенията така, като че ли бяха съвсем обичайно нещо.

Чужденците бяха посели в еднакви количества благодеяния и престъпления, бяха пожънали много омраза и малко благодарност. Чужденците презираха китайците и им се учудваха. Китайците презираха чужденците и им се учудваха. Основите на града трепереха от плъхове, заговори и тайни сдружения. Военните кораби на много нации лежаха на котва в реката; техните топове не бяха прикрити, а видими и в готовност — като предупреждение или заплаха.

Щеше ли да дойде войната в Шанхай? И ако войната дойдеше в Шанхай, щеше ли градът да е пак в състояние да я отърси от себе си като вредно незначително насекомо?

От запад и юг стотици хиляди китайски войници маршируваха към града. В реката шест японски кораба лежаха на котва; хиляди войници бяха пренесени с тях през бури и тайфуни до устието на Янгц По. Сцената беше заета. Представлението можеше да започне. Вестникопродавачи викаха по улиците последните новини. Един дребен стар китаец седеше усмихнат на стъпалата, които водеха към водата, близо до Бунда, и държеше на коленете си малко кафезче. В рева, който разтърсваше света, той не чуваше нищо друго освен нежния, ясен летен глас на своя щурец.