Малкълм Роуз
Убийства по списък (26)

Двадесет и шеста глава

Люк отново се стрелна напред. Спря се на мястото, където за първи път бе забелязал синята раница на Емили. Крайречните лампи се мъчеха да надвият мрака, затова Люк се надяваше Малк да бъде неговата пътеводна светлина. Пръстите му хванаха ръждясалия парапет, но веднага ги дръпна, защото кожата му потръпна от студа.

— Там! — извика той, сочейки на север. Беше забелязал кея, който се носеше по течението под странен ъгъл. Някога, преди доста време, той е служел като място за пускане на котва за автошлеповете. Представи си начина, по който чрез силоза са били захранвани трюмовете им с препарати — Да тръгваме.

Спусна се по пешеходната алея и достигна до мястото, където бе закотвена площадката. Тогава направо му се сви сърцето. На брега имаше заключена с катинар желязна врата, заобиколена от корозирала рамка, която запречваше пътя към разнебитеното дървено скеле.

Малк я инспектира и каза:

— Тази конструкция няма да удържи силата на десетметрова вълна. — Тогава се насочи към вратата и добави — Тази врата е била разбивана и катинарът след това е бил подменен с нов. Има драскотини от остъргване в ръждата, явно е използван подобен на лост предмет. На площадката има следи от стъпки…

Люк нямаше търпение да изчака Малк да прогори метала с лазер:

— Светни ми — нареди той. Имаше намерение да се изкатери отгоре над вратата и да стъпи на дъските, които се спускаха право към понтона. Хвана се за един метален прът от дясната страна на вратата и изпробва силата си. На допир беше много студен, но поне ръждясалата вдлъбната повърхност му осигуряваше добър захват. Набра се и се оттласна нагоре, земята под него се отдръпна, а ръцете му поеха цялата тежест на тялото. Клатушкайки се върху конструкцията, се промъкна от другата страна с внимателни движения на ръцете по подпорната греда. Веднъж като вратата беше зад гърба му се отхвърли напред като акробат и се изтъркаля върху площадката.

Изправи се на крака, а дървото под него изскърца и се огъна застрашително. Той обаче нямаше време да се притеснява за собствената си безопасност или за здравината на приспособлението. Направи една голяма крачка към самия паянтов кей. Не се вървеше лесно по повърхността му, защото съвсем не беше равна. Прекосяването й беше като катерене по стръмен склон. А освен това се клатушкаше с движението на водата. Три тежки метални похлупака предпазваха камерите за съхранение на стоки под речното равнище. Първо обаче Люк се насочи към силоза:

— На прав път ли съм, Малк? Има ли някакви остатъци от препарат около него?

— Потвърдено.

Люк се усмихна облекчено.

— Добре, да видим дали някоя от тия камери е била премествана.

Този път не му беше нужен сложният скенер на Малк. Само неговият светлинен лъч.

— Ето!

Калта около средния капак беше махната, а по метала имаше драскотини. Отново там стоеше чисто нов катинар, който здраво я придържаше.

— Трябва да го отворим! — Наоколо обаче нямаше никакви инструменти, затова единственият му шанс бе да използва мобилния. — Счупи го, Малк. Открий най-слабата точка и го прогори.

За да спести енергия Малк изключи светлината и събра всичката си енергия за лазера. Най-слабата точка трябваше да е катинарът, но той беше съвсем нов и здрав. Затова се фокусира върху един стар болт, който свързваше U-образната скоба с платформата.

В тъмнината силният точен лъч грееше ярко в червено. Люк погледна встрани, защото го заболяха очите.

— Бас ловя, че тук раницата на Емили се е търкулнала в Темза, да знаеш.

— Недостатъчни данни.

— Колко още ни остава?

— Петнайсет минути и…

— Ясно. Ще стигнат. Давай колкото можеш по-бързо.

Дълъг кран се чернееше над Люк като седна на неравната повърхност, вкопчвайки се в масивна желязна халка, застопорена за платформата. Преди години шлеповете са били захващани за нея, но сега Люк я използваше, за да не се плъзне от кея в реката.

Беше само на сантиметри от бавно разплискващата се вода. Ако не мърдаше от мястото си в следващия четвърт час, щеше да усети цялостния, смъртоносен ефект на десетметровата вълна. Точно сега водата беше спокойна, по нищо не подсказваше за това, което предстоеше да се случи. Трудно беше за вярване, че нещо катастрофално би могло да се случи в такава спокойна нощ. Толкова беше тихо, че направо тръпки те побиваха. Не само хората бяха избягали. Инстинктът бе подсказал същото и на животните и птиците.

Нарушавайки спокойствието, Люк удари силно похлупака и извика:

— Емили!

Отговор нямаше. Усъмни се, че през дебелия капак не прониква шум.

— Хайде, Малк — подкани го. — Побързай!

Роботът изключи лазера си и пусна светлина върху мястото.

— Предлагам ти да пробваш с един силен удар.

Люк се изправи на крака и ритна скобата с всичка сила.

— Ау!

Скобата стоеше непокътната. Игнорирайки болката в крака си, замахна за втори удар.

— Не става.

Малк се премести на нова позиция и активира лазера отново, подхващайки ключалката от друг ъгъл. Люк стоеше прав, трепереше и нервничеше. Пляскането с ръце не го стопляше, затова ги пъхна в джобовете на палтото си. Огледа крака си и след малко пак трябваше да се пробва.

Болтът издрънча и Малк спря лазера.

В този момент Люк ритна с крак веригата и катинарът хвръкна като футболна топка и цопна в реката.

Люк клекна на колене и сграбчи дръжката.

— Внимавай. Нагорещено е…

Без да обръща внимание дръпна рязко капака. Първоначално той едва помръдна. Като разбра, че е прекалено тежък, разкрачи се, зае удобна позиция, наведе се и задърпа с всичка сила. Похлупакът се вдигна и откри пред погледа му влажно хранилище за препарати и едно единайсет годишно момиче, лежащо като никому ненужна парцалива кукла върху плесенясала купчинка прах.

Люк сви колене и протегна надолу ръцете си към нея.

— Топла е — прошепна. Хвана я под мишниците, застана стабилно и я вдигна горе, сред хладния нощен бриз. Тя остана в безсъзнание.

— В този момент спешно трябва да стъпим на твърда земя — обясни Малк.

В този знаменателен момент, точно преди да успее да се зарадва, го порази мисълта в каква безизходица се намира. Огледа се и осъзна, че наоколо нямаше сигурно място. Даже не можеше да занесе Емили на сушата, заради заключената врата.

— Можеш ли да повикаш лодка оттук, Малк?

— Потвърдено.

— Действай тогава. Извикай онази бърза моторница.

След няколко секунди Малк отвърна:

— Тя е била взета от Оуен Гуд. Една патрулка ще дойде от пристана.

— Колко остава до идването на вълната?

— Точно седем минути.

— Единственият ни изход е складът, но няма да стигна навреме дотам.

— Това не е вярно — оспори го Малк. — Изчислих скоростта ти на бягане, когато интервюираше Джед Лестър. С тази скорост би могъл да изтичаш до там и да се изкачиш по някоя от външните стълби до безопасна височина на покрива, ако не беше с Емили Уондър. Няма място или сигурна сграда на нужната височина на седем минути, ако трябва да я носиш.

— Значи да я зарежа тук. Тя се удавя, а аз се спасявам, така ли?

— Това е едно решение.

— Не, не е — извика Люк ядосано. — Ако ти я дам на теб да я носиш, ще можеш ли да я вдигнеш?

— Не. Не съм проектиран да нося тежък товар. Нямам необходимата мощност.

Люк погледна надолу по течението.

— Къде е онази лодка?

— Идва.

— С нея няма да мога да надбягам вълната, нали?

— Не.

Люк беше изгубил надежда, както и варианти за измъкване. Беше открил и спасил Емили само, за да ги погуби и двамата задаващата се ярост по Темза.

Всеки път, когато се чувстваше обезкуражен, се успокояваше като гледаше звездите. В тази тиха нощ небето беше ясно и безкрайно, а светлината от най-близките звезди беше ярко красива. Въздъхна и се завъртя около себе си, за да се наслади на всичко това за последен път. Но не само любимите звезди се открояваха и привличаха погледа му.

— Кранът, Малк! Вълната ще го събори ли?

— Не мога да отговоря без проучване на структурата му и без информация за теглото на отделните му части.

— Дай най-доброто си предположение. Искам да кажа, най-добрата си преценка. Бързо.

Няколко ценни секунди роботът мълчеше.

— Възможно е да устои на силната вълна. Поставен е много близо до тухлена стена. Ако се килне, стената ще го подпре, стига тухлите да удържат на вълните.

Накрая патрулката се появи и спря до наклонения понтон. Люк вдигна Емили на ръце и я спусна в лодката, после скочи вътре. Вместо да помоли Малк да зададе курс се хвана за платформата, оттласна лодката и тя се насочи към сушата. Буташе, докато кеят се отдалечи от тях и патрулката започна леко да се носи към речния бряг.

На дъното забеляза едно дълго въже, грабна го и, колкото можеше по-бързо с ледените си пръсти, го овърза около ръцете на Емили. Вдигна я отново, хвърли я на калния бряг и после самият той скочи на брега. Прехвърли ръцете й през врата си, така че нейните вързани китки минаха отпред, вдигна я на гръб и забързано и разтревожено се запъти към пешеходната алея.

За да повдигне настроението си поне малко на път за крана си каза:

— За щастие съм проектиран да нося тежък товар. Наровете те правят силен и голям, нали знаеш.

— Хранителното им съдържание…

— Стига — извика Люк. — Само ми осветявай пътя.

Носейки Емили като обемиста и неудобна раница, се изкачи по стъпалата на крана до занемарената му кабина, натъпкана с лостове, педали, копчета и шайби, блокирани от разяждащата ги ръжда. Не се опита да влезе в кабинката през вратата или счупения прозорец, защото знаеше, че не е достатъчно високо над Темза.

— В момента си на 4,1 метра над нивото на водата — го осведоми Малк — и смятам, че първата вълна ще достигне това място за три минути и единайсет секунди.

Обезкуражено Люк погледна към небето. Дълга, ръждясала стълба в основата на подемния кран водеше до друга контролна кабина, сгушена точно под гигантската хоризонтална стрела. Беше толкова високо над него, че почти щеше да докосне звездите, ако го изкачи. Но друг избор нямаше. Нужни бяха още шест метра, които да го делят от земята. Поне шест метра. Стъпи върху кабината, стисна замръзналата стълба, но като сложи крак на първото стъпало, осъзна, че ледът по него го беше направил доста хлъзгаво. Изпсува и тръгна нагоре като си мислеше как всеки път трябва да натиска с крака си силно стъпалото, за да не се плъзне. Опита се да не гледа нагоре към стрелата на крана, нито надолу към земята. Вместо това се загледа отвъд Гринуич, към Улрич и Бексли, но не различи нищо в тъмнината, освен ивица от светещи точици, като малки звезди край криволичещата Темза. Опита се да не мисли за момичето на гърба си и да се концентрира само върху това къде поставя ръцете и краката си. Емили поне беше лекичка след тези три седмици без храна. Бавно, но упорито се набираше все по-нагоре и нагоре.

— Внимание — обади се Малк, който се рееше от едната му страна. — Следващото стъпало е опасно корозирало.

Люк беше прекалено изморен, за да отговори. Пое дълбоко въздух, вдигна десния си крак по-високо и прескочи стъпалото. Но от това мъчно движение той се подхлъзна и Емили се катурна на една страна. Завързаните й китки го стегнаха около врата и въжето започна да го задушава, което не му даваше нито да диша, нито да преглътне.

Малк се вдигна, застана зад него и бутна Емили отзад, поддържайки колкото може тежестта й.

Люк си възвърна опората и се вкопчи здраво в стълбата с едната ръка. С другата издърпа въжето и ръцете й напред върху гърдите си.

Вледеняващ повей на вятъра изсвистя през металната конструкция на крана. Пръстите на Люк бяха вече почти безчувствени. От силния студ го боляха краката и белите дробове, а раменете му трепереха от изтощение от поетата тежест на момичето.

Малк се върна на позиция от едната страна на Люк и каза:

— Програмиран съм да те пазя. Ако това се случи пак и подложи живота ти на опасност, ще бъда принуден да срежа въжето и да пусна момичето.

Беше крайно изтощен, за да спори и продължи да се катери. Осмели се да погледне надолу и предположи, че е на четири човешки височини от кабината.

Усети тътен, който се смеси със свистенето на вятъра, и се загледа към надигащата се река. Спираща дъха гледка на грамадна водна стена се появи на хоризонта. Като се впускаше към тях, по пътя предизвика серия от мини-експлозии, разбивайки ивицата от крайречни лампи. Водният свод помете бариерата на Темза все едно не беше там. Скоро тътенът прерасна в оглушителен гърмеж, бученето на хиляди водопади в един.

— Малк — изкрещя Люк. — Достатъчно високо ли съм?

— Потвър…

Равният глас на мобилния се изгуби в целия хаос.

Гигантската вълна блъсна крана някъде около метър под краката на Люк. Изведнъж цялата конструкция се олюля и започна да се накланя и превива. Над него огромната стрелка се изви и повдигачът й бе отнесен от бурните води.

Левият крак на Люк се изплъзна от хлъзгавото стъпало. Тогава той се хвана още по здраво с безчувствените си ръце и натисна петата на десния си ботуш по-силно към стъпалото и то се вклини в средната част на подметката. Задържа се с последни сили.

Блъскан от стихийните вълни, ръждясалият кран се накланяше все повече и повече. Малк се изправи срещу крана в опит да забави рязкото му килване към водата, но усилията му бяха напразни. Все едно да искаш пясъчен замък да удържи прилива.

Люк се вкопчи здраво в металните пръчки на крана.