Стив Бери
Загадката Колумб (56)

55

Бене слезе от пикапа. Беше потеглил от имението си на запад, а след това на север към планините, за да стигне до долината, която двамата с Трей бяха посетили предишния ден. Там се намираше мястото, описано в нотариалния акт за дарение от ямайските архиви. Наблизо течеше река Флинт с многобройните си притоци, устремени към морето. Франк Кларк го следваше с друг автомобил. Беше ядосан на приятеля си, разгневен от лъжите по свой адрес, наранен от отношението на мароните. За тези хора беше направил повече от всеки друг, но въпреки това те го ненавиждаха.

Заради тях беше тръгнал да търси изгубената мина, но сега изведнъж се бе оказало, че през цялото време те бяха знаели за нея. На няколко метра пред пикапа беше спрял друг автомобил, до който го чакаше Трей Холибъртън. Двамата с Кларк тръгнаха към него.

— Колко път има от тук нататък?

— Десетина минути изкачване по онзи склон на изток.

Ярките лъчи на луната осветяваха гората със студената си светлина. Далечните облаци бяха прорязвани от розови светкавици, Бене носеше две фенерчета, а сега забеляза, че и Трей се е оборудвал с такова, плюс още нещо.

— Какво е това?

— Джипиес локатор — отвърна Трей. — Няма да се блъскаме в мрака за разлика от испанците. Разполагам с точните координати на пещерата.

— Наистина ли вярваш, че това е тя?

— Да, Бене. Всичко сочи към нея.

Представи Трей на Кларк и подхвърли:

— Той е марон и вече знае координатите на мястото.

След това подаде едното фенерче на приятеля си. За миг успя да зърне опънатите черти на лицето му.

— Какво друго не ми казваш? — тихо попита той.

Не получи отговор. Вместо това Франк се обърна и изчезна между дърветата.

 

 

— Откъде знаете, че съм в Прага? — попита Закария, без да сваля очи от лицето на посланичката.

— Имам приятели, които знаят всичко — отвърна на английски тя. — Проверихте ли онзи контейнер с тялото на Джеймисън?

— Разбира се. Впечатлен съм.

Тя кимна на комплимента.

— Местният кмет също е мой приятел. Влязох в контакт с него малко след като вие сте го потърсили.

— А откъде знаете, че съм го потърсил?

— От телефона, който носите в джоба си. Включите ли го, целият свят разбира.

— Това означава, че имате приятели и в МОСАД.

— Да, между другото. Но вчера вече ви споменах, че те не знаят нищо. Нещата са само между вас и мен.

— Какво искате?

— Няколко минути насаме. Реших, че това място е напълно подходящо.

— Откъде знаехте, че ще дойда тук?

— Кметът ме увери, че ще ви докара.

Закария определено се чувстваше неудобно в присъствието на тази жена.

— Трябва да ви призная, че на пръв поглед планът ви ми се стори твърде нелеп, но след като помислих върху него, разбрах, че всъщност сте прав — започна без заобикалки тя. — Свещеният храм е перфектното място за началото.

Израел установява контрол над Йерусалим непосредствено след Шестдневната война през 1967 г. В знак на добра воля правителството позволява на Висшия мюсюлмански съвет да запази управлението на трийсет и петте акра градска площ, известна като Храмовия хълм. Бог я посочва като място за почивка на Божественото присъствие, а от него светът започва днешната си форма. Там е направен от кал първият човек, там Авраам връзва Исак. Когато се молят, евреите по целия свят се обръщат с лице към това място. Първият свещен храм на планината е изграден от цар Соломон, а Вторият е бил издигнат на същото място.

Хълмът е толкова свят, че Съветът на равините забранява на евреите да се разхождат там, за да не тъпчат местата, по които някога е живяло най-свещеното същество на света.

— Никога не сте споменавали за плана ми — отбеляза на глас Закария.

— Наистина не съм — усмихна се тя.

Може би е добре, че се срещаме, помисли си той, защото също имаше няколко въпроса към нея.

— Бог никога не е отменял заповедта си да му изградим светилище — отбеляза тя. — Мюсюлманският контрол над Храмовия хълм е като нож в сърцето на всеки един от нас. А те нямат никакво намерение да го напускат.

Той знаеше, че арабите наричат хълма Благородното светилище — крайния пункт от пътуването на Мохамед до Йерусалим. Мястото, откъдето Пророкът се е възнесъл на небето. Там се намира Джамията на скалата — най-старата ислямска постройка в света. Тя е обърната с лице към Мека и е изградена точно на мястото на Втория храм.

— Изобщо не трябваше да се изтегляме от там — поклати глава жената. — Каква беше тезата на нашите политици през шейсет и седма? Че никога няма да има мир, ако контролът остане в наши ръце.

— Но какво се получи на практика? Отстъпихме възвишенията и въпреки това продължавахме да живеем в страх. Арабите постоянно ни заплашваха с агресия. И в крайна сметка го сториха. През седемдесет и трета. Войната Йом Кипур. Шест години след победоносния й край им върнахме всичко, което бяхме спечелили, подписвайки споразумението от Кемп Дейвид. Главни действащи лица — Картър, Бегин и Садат.

Проклетите американци отново се бяха намесили. Закария просто изрече на глас това, което мислеше.

— Все пак извлякохме поука от тези две войни — каза тя. — Проумяхме, че докато арабите се бият помежду си, няма да имат време за главния си враг.

Безполезна информация предвид онова, което беше последвало.

— Помня деня, в който свалиха израелското знаме от Джамията на скалата. Баща ми плачеше, аз също. Тогава взех решението никога да не отстъпваме нищо на враговете си.

Посланичката се наведе и започна да разглежда купчината полуизгнили документи.

— Лежат си тук в мрака и бавно се разпадат — промълви тя. — Колко тъжно.

— Като телата наоколо — добави той.

Тя се изправи.

— Искам да науча повече за вашите планове.

Достатъчно, въздъхна в себе си Закария.

— А аз искам да чуя какво знаете — отсече той.

 

 

Том направи опит да асимилира думите на Берлингер.

— Съгласен сте с мен?

— Двамата с Марк дълго спорихме по този въпрос. Той поддържаше становището, че тайната трябва да остане скрита, докато аз бях на мнение, че евреите трябва да получат свещените си съкровища. И защо не? Всички останали имаха своите — християни, мюсюлмани, будисти. Какво пречи и ние да се радваме и почитаме онова, което е скъпо за нас?

Том наблюдаваше Але, която внимателно попиваше всичко. После изведнъж реши да й предложи пълния текст на писмото.

— Ето това е всъщност е написал дядо ти.

Тя взе листа и започна да чете.

— Защо има напрежение между вас двамата? — пожелае да узнае Берлингер.

— Тя ме мрази.

— Вярно ли е? — попита равинът, обръщайки се към нея.

Але вдигна очи от хартията и ги закова в лицето на баща си.

— Защо ме измами?

— Заради лоялността ти към Саймън.

— Кой е Саймън? — попита Берлингер.

Том му обясни.

— Познавам го — кимна възрастният мъж. — Няколко пъти е идвал тук. Някои хора охотно приемат парите му.

— Но не и вие, така ли?

— Винаги съм подозрителен към непознати, които с лекота предлагат парите си.

— Той е много опасен — въздъхна Том. — Издирва съкровището на Храма, също като правителството на САЩ. Имате ли някаква представа защо?

Забеляза, че старецът беше изненадан от тази информация.

— Марк казваше, че някой ден тайната ще престане да бъде тайна. Страховете му бяха свързани основно с Германия и нацистите. Моите също, но повече с руснаците. Но и двамата не подозирахме, че опасността ще възникне отвътре, сред самите нас. Дали този Саймън издирва съкровището от името на всички евреи?

— Точно това е идеята му — обади се Але. — Мнението му съвпада с вашето. Време е нашите свещени съдове да излязат на бял свят.

— Но вие не сте съгласен — подхвърли равинът, обръщайки се към Том.

— Това е последното, което Саймън иска.

— Какви тогава са целите му?

— Баща ми твърди, че Закария представлява опасност — отвърна Але. — Може би не знаете, но преди години той беше известен журналист. Уволниха го заради един изфабрикуван репортаж. Имайте го предвид, преди да повярвате на приказките му.

Том стовари длани върху масата и скочи на крака.

— Писна ми от голямата ти уста! — извика той. — Изобщо нямаш представа какво се случи с този материал. Единственото ти желание е да повярваш, че съм мошеник и измамник — вероятно за да продължиш да ме мразиш. Чуй обаче какво ще ти кажа: като твой баща съм допускал много грешки. Мрази ме заради тях, след като толкова много го искаш. Но не ме карай да се чувствам виновен за нещо, което не съм извършил!

Пламтящите му очи се заковаха в нейните. Але дори не трепна.

Берлингер внимателно докосна ръката му. Том се обърна към равина, който леко кимна в знак, че трябва да се върне на мястото си.

— Сега вече трябва да вземем някои решения — тихо промълви Берлингер. — Важни решения. Елате с мен. И двамата.