Стив Бери
Загадката Колумб (19)

18

Бене се почувства доста разстроен след неочакваната среща с вдовицата на Фелипе. Със сигурност щеше да запомни погледа й — далечен и едновременно с това пронизителен. Но предателството на Фелипе за малко не бе провалило цялата операция. Ако беше разчитал само на информацията от един двоен агент, със сигурност нямаше да узнае нищо за плановете на Саймън. Слава богу, че не беше допуснал тази грешка. Отдавна беше разбрал стойността на добрия шпионин — най-вече на онзи, който може да бъде пряк свидетел на всичко. Въпреки това не беше сто процента сигурен какво търси Саймън. По всяка вероятност тайната златна мина на Колумб.

Но все още не знаеше дали е така.

Надяваше се, че документите, които откри в къщата на Фелипе, ще дадат отговор на много въпроси. За дешифровката им потърси човек, на когото имаше пълно доверие — един от малкото останали.

Лимузината измина няколко километра на изток от Спениш Таун, измъкна се от ужасния трафик на Кингстън и се насочи към Западноиндийския университет — най-престижното учебно заведение в Ямайка. Самият той беше завършил образованието си тук и си спомняше с добро чувство за кампуса, въпреки че оттогава бяха изминали почти двайсет години. За разлика от повечето си приятели, които се включиха в различни банди или просто останаха безработни, той избра доброто образование. Не беше най-примерният студент на света, но за радост на майка си учеше с огромно желание. Най-много обичаше историята. Навреме си даде сметка, че заради петното, оставено от баща му, никога няма да стане политически лидер, но това не пречеше да бъде различен от останалите. В момента притежаваше или контролираше близо четвърт от членовете на националния парламент и неколцина министри. Те охотно приемаха не само парите му, но и приятелското му отношение. Ямайка беше разделена на четиринайсет области, а той имаше влияние в онези от тях, които имаха отношение към бизнеса му. Постепенно спечели уважението както на богатите, така и на обикновените хора. Освен това всички се страхуваха от него — нещо, което в никакъв случай не беше излишно.

Пазачът на портала усмихнато махна с ръка. Човекът, с когото имаше среща, го чакаше край игрището за ръгби, на което се провеждаше разгорещен мач от вътрешното първенство. Бене обичаше тази игра и като студент редовно участваше в мачовете. Днешният отбор водеше в класацията на студентската лига. Това се дължеше отчасти и на него в качеството му на основен финансов благодетел и спонсор както на учебната част, така и на спорта.

Професор Трей Холибъртън беше декан на Факултета по история и археология. Русокос мъж с квадратно лице, тънки устни и умни очи, той не беше родом от острова, но отдавна беше приел Ямайка като свой втори дом. Бене се запозна с него на студентския празник преди няколко години и двамата постепенно станаха близки приятели. Подобно на повечето членове на управата, и Холибъртън беше наясно с репутацията му, но това беше без значение за него. В крайна сметка Бене никога не беше арестуван, а още по-малко съден за някакви закононарушения. Всичко се базираше на слухове, но без никакви доказателства. На практика университетът харесваше парите на Роу, а той им ги даваше с удоволствие.

Излезе от колата. Постоянният климат беше една от характерните черти на Ямайка. Или топло, или горещо. Толкова. Беше късен следобед, наближаваше шест. Слънцето вече беше поело към Сините планини северно от Кингстън. Той скоро трябваше да потегли натам, защото искаше да бъде навреме за вечеря в прохладното си имение.

— Днес си бил в джунглата, Бене — рече Холибъртън, оглеждайки многозначително напоените с пот и мръсотия дрехи на приятеля си.

— Имах работа, друже — отвърна Бене и му подаде свитъка с документи. — Хвърли им едно око, ако обичаш.

Професорът пое пергаментите и ги разгърна.

— Добра находка, Бене — промърмори той, след като ги разгледа набързо. — Това са испански оригинали. Къде ги откри?

— Не питай — усмихна се в отговор Бене.

— Испанците управляват острова в продължение на сто и петдесет години — замислено промълви Трей. — Напускат го през хиляда шестстотин и шейсета и заравят голяма част от своите документи с надеждата, че скоро ще се върнат. Разбира се, това не се случва, а ние оставаме с твърде малко писмени доказателства от онова време.

Бене схвана намека, но не реагира.

— Предполагам, че искаш да разбереш какво пише тук, нали? — добави професорът.

— Да, определено. Прилича ми на испански, но не успях да разчета почти нищо.

Млъкна и зачака учения, който обърна пергамента към светлината, за да вижда по-добре избелелите букви.

— Кастилски — обяви Холибъртън. — Език, който е претърпял големи промени от шестнайсети век насам. Предполагам, знаеш, че тези ръкописи не бива да се излагат на ярка светлина.

Но Бене изобщо не го беше грижа за съхранението на древните ръкописи.

— Какво пише в тях?

Трей отдавна беше наясно с интереса му към изгубената мина. Много пъти бяха разговаряли за нея.

— Може да ти прозвучи невероятно, но този път май си попаднал на нещо важно, приятелю.

 

 

Екстремисти и от двете страни извън контрол

Том Сейган, Лос Анджелис Таймс

 

Хеброн, Западният бряг.

Бен Сегев живее в скромна къща извън града с жена си и двете си деца. Той е американец, от Чикаго. Някога е работел в банка. Сега се е самообявил за воин.

„Ще изритаме тези арабски курви от земята на Израел — заявява Сегев. — Ако държавата не желае да ни отърве от тези боклуци, ние ще се справим сами.“

Къщата е истински арсенал. Автоматични оръжия. Муниции. Експлозиви. Днес Сегев и осем други заселници провеждат поредната тренировка. Готвят се за приближаващата битка.

„Трябва само една малка искра и ще пламне голям пожар“, заявява един от тях. „Този град е прокълнат.“

Хеброн е древно селище, за което двете враждуващи страни спорят от хилядолетия. Твърди се, че в него е погребан пророк Авраам. Понастоящем тук има 450 десни еврейски екстремисти сред 120 000 палестинци. Араби и евреи живеят в мир в продължение на векове. Но през 1929 г. избухват бунтове, при които са убити повече от 60 евреи. Британците, които по това време управляват Палестина, решават да преместят останалите на други места. През 1967-а Израел окупира Западния бряг и евреите се завръщат. Почти всички са крайни екстремисти, които правителството насърчава да се заселят на Западния бряг. Те се позовават на Библията, твърдят, че тези земи по право им принадлежат, и настояват за изселването на арабите. По-късно, през 1997 г., осемдесет процента от израелската армия се изтегля от града и предава властта в ръцете на палестинците. Останалите двайсет процента се превръщат в заселници. И сега мнозина — като Сегев и приятелите му — се готвят за удар.

„Това е рецепта за провал, казва Сегев. И никой на ръководна позиция не желае да ни помогне.“

Далеч от града, под синьото небе, те се учат как да зареждат максимално бързо оръжията си. Всеки куршум трябва да поразява целта, врагът не бива да се измъкне жив.

„Целете се в гърдите, учи ги Сегев. Най-голямата мишена, най-лесно е да се уцели. Стреляйте, докато човекът не падне. После се насочете към следващия. Никаква милост. За никого. Това е война и те са врагът.“

Страховете на Сегев са донякъде оправдани. През последната година домовете на заселниците почти ежедневно са обстрелвани от палестински снайперисти. Насилието спрямо тях е нещо обикновено. Жертвите са над трийсет. Палестинските власти не предприемат нищо. В отговор Израел налага 24-часов полицейски контрол над околните къщи, в които живеят повече от 30 000 палестинци. Те нямат право да напускат домовете си, включително и когато имат нужда от медицинска помощ. Децата им не могат да ходят на училище. Всеки, който наруши забраната, отива в затвора. Полицейският час се вдига два пъти седмично, за да могат хората да си напазаруват.

„Това свърши работа. За известно време“, обяснява Сегев.

Дни по-късно стотици израелски войници нахлуват в Хеброн, подкрепяни от танкове и булдозери. Сринати са много сгради, които се смятат за укритие на палестинските снайперисти. След няколко дни нападенията започват отново.

Сегев и хората му продължават да се подготвят.

„Чувстваме се изоставени от израелското правителство, твърди неназован заселник. Решени сме да прочистим Западния бряг от арабите.“

Никой от тези хора не се смята за екстремист. Но израелските и палестинските власти потвърждават, че проблемът съществува и от двете страни. Еврейският екстремизъм не е от вчера. През 1994 г. Барух Голдщайн избива 20 араби в една джамия. През 1995-а десен фанатик убива министър-председателя Ицхак Рабин. Сегашната вълна обаче е далеч по-силна, признава представител на израелските власти. А Хеброн е епицентърът на насилието. Но какви са мащабите на случващото се?

„Не е толкова страшно, твърдят анализатори от Университета на Тел Авив. Според тях екстремисти са само 10% от 177-те хиляди заселници на Западния бряг и Ивицата Газа. Но те смятат себе си за пазители на Хеброн, който мнозина възприемат като втори свещен град след Йерусалим. Охраняват ги няколко хиляди войници от редовната армия на Израел, но въпреки това те не се чувстват в безопасност.“

Сегев и хората му приключват тренировката си. Те се обявяват против различни организации за човешки права, които твърдят, че именно заселниците провокират насилие. Но палестинските власти говорят нещо съвсем друго. За разлика от палестинците заселниците могат да напускат домовете си, когато пожелаят. В резултат стават чести нападения и погроми на палестински магазини, чиито собственици са принудени да стоят по домовете си и нямат възможност да защитават имуществото си. Един от тях е 67-годишният Махмуд Азам, чието магазинче е опустошавано три пъти поред. Върху него е оказвано физическо насилие, а веднъж е ударен и с тухла в гърба. Магазинчето е затворено, човекът е лишен от препитание и живее от милостиня. „Ако мога, ще се бия с тях — казва Махмуд. — Никой няма право да ни гони от домовете ни.“

Заселниците са на друго мнение. „Ние искаме този район да бъде под контрола на Израел — казва Сегев. — Хеброн трябва да бъде окупиран отново. Докато това не стане, ние ще предприемем превантивни действия, за да спрем палестинските куршуми.“ Декларацията на Сегев е ясна и категорична. „Хората тук са изключително разстроени от всекидневната стрелба, убийства и насилие от страна на палестинците. Те се чувстват изоставени от своята държава. Ако не се бием, ще умрем.“

Том вдигна очи от изрезката. Вече осем години я държеше сгъната в портфейла си. Напомняше му за края.

 

 

— Какви източници си ползвал? — попита го шефката му. — Моля те, кажи ми, че имаш достоверни източници и информацията ти е проверена.

Робин Стъбс беше не само отговорен редактор, но и добра приятелка. Тя остана на негова страна дори когато обвиненията бяха официално предявени. За целта беше създадена специална комисия от бивши редактори и репортери на „Лос Анджелис Таймс“, която той приветства. Просто нямаше какво да крие.

Доказателствата обаче му изневериха.

— Единственото, което мога да кажа, е, че заключенията на комисията са погрешни. Всичко в тази статия е вярно, до последния ред.

— Не е така, Том. Твоят източник Сегев не съществува. Този факт е проверен и от нас, и от израелците. А палестинецът Азам е починал цяла година преди предполагаемото ти интервю с него. Това също е факт. Хайде, кажи ми какво става, моля те!

Комисията бе проверила всичките му 1458 материала за „Лос Анджелис Таймс“, написани в продължение на деветнайсет изпълнени с напрежение години. Всички бяха приети безусловно с изключение на един: Екстремисти и от двете страни извън контрол.

— Аз ти позволих да използваш както този „неназован заселник“, така и „анонимни правителствени източници“ — каза Робин. — Това беше максималното, което можех да направя. Но сега се оказва, че съм сбъркала и трябва да отговарям за това. Този материал е лъжа, Том. Нищо в него не отговаря на фактите. Няма никакви заселници, готови за атака, няма голяма конспирация. В района със сигурност съществува насилие, но мащабите му съвсем не са такива, каквито ги представяш.

Но той беше направил тези интервюта лично, лице в лице. Отчетът за разходите му категорично доказваше, че физически бе присъствал на споменатите места.

Което не беше достатъчно.

— Пак ще повторя, Робин — въздъхна той. — Преди два месеца разговарях лично с Азам.

— Той е бил мъртъв, Том.

Показаха му снимка на Махмуд Азам. Човекът на нея много приличаше на онзи, с когото беше разговарял в Хеброн в продължение на часове. Но не беше Азам.

— Колко пъти ти казвам да записваш интервютата си — въздъхна Робин.

Той мразеше магнетофоните. Без тях източниците бяха далеч по-свободни. Онези от тях, които настояваха да бъдат записани, обикновено бяха подозрителни.

— Разполагаш с бележките ми — поклати глава той, сякаш това беше достатъчно.

— Те също са фалшиви.

Това не беше истина. В тях съвсем старателно беше отразил всичко, изречено от интервюираните. Което изобщо нямаше значение, защото просто не му вярваха.

Солидната му репутация като репортер беше основната причина, поради която материалът му беше препечатан от световните медии. В резултат беше прекъснат последният кръг от преговорите за мир, които бележеха видим напредък. Палестинските власти направиха неочакван жест, предлагайки на Израел да надникне в гражданските архиви, където недвусмислено беше записано, че цитираният в материала Махмуд Азам е починал повече от година преди интервюто. Израел отвърна на жеста и покани палестински представители да присъстват на издирването на Бен Сегев, което се оказа абсолютно безрезултатно.

Заключенията бяха неизбежни. Репортерът беше измислил цялата си история.

— Няма да си единственият, който ще пострада, Том — прошепна Робин.

Тя работеше в „Таймс“ над две десетилетия и бе изминала целия път от младши сътрудник до поста редактор в международния отдел. Имаше висок авторитет сред колегите си, името й се споменаваше в списъка на кандидатите за главен редактор и дори издател. И през цялото това време беше пазила гърба на Том.

Вярваше му. И той го знаеше.

— Заключението на комисията е категорично, че материалът ти е фалшификат. Можеш ли да докажеш обратното?

Гласът й прозвуча умолително.

Не, това беше невъзможно.

Очите му се заковаха в лицето й.

Съпруг номер две си беше тръгнал съвсем наскоро. Нямаше деца. Имаше само две кучета, една котка и кариерата в „Таймс“.

 

 

Която приключи.

Робин подаде оставка само месец след уволнението на Том. Той не направи опит да се свърже с нея. Какво можеше да й каже? Съжалявам? Всичко е грешка? Не съм го направил?

Кой би повярвал на подобни декларации?

Отнеха му не само спечеления „Пулицър“, но и номинациите преди това. Името му беше заличено от списъците. Анулираха и всички други журналистически награди, които беше получил. В онлайн архивите на „Таймс“ беше официално отбелязано, че въпреки стопроцентовата достоверност на 1457 материала с неговия подпис, последният, 1458-и поред, поставя под въпрос неговия журналистически морал. С това „Таймс“ приключи своите разследвания, но други вестници продължиха да ровят, нахвърляйки се не само срещу него, но и срещу редакторите му, като ги обвиниха в апатична политика и тромав мениджмънт.

Най-вече Робин. Тя го отнесе здраво. За всеобща изненада успя да си намери работа в някакъв общински вестник, но името й завинаги остана свързано със скандала. Той често се питаше как ли я кара.

Дали щеше да скърби за смъртта му?

Очите му бяха заковани в тавана на спалнята. Навън денят си отиваше. Би трябвало да поспи, но призраците, които му бяха гостували днес, бяха твърде много. Повече, отколкото беше очаквал. Дъщеря му. Абирам. Бившата му шефка. Миналото.

Само един въпрос имаше значение. Дали да довърши това, което беше започнал? Разбира се, след като се увери, че Але е добре, и получи оръжието си обратно.

 

 

Але излезе от блока и помъкна куфара си към чакащата отпред кола.

— Сигурна ли си, че не искаш да останеш? — подхвърли с гадна усмивка Роча. — Дори не си поговорихме както трябва.

Тя плъзна чантата си в отворения багажник и се обърна да го погледне.

— Следеше ли ме тази вечер? Как разбра къде съм?

— Вършех си работата. Да те пазя.

— От какво да ме пазиш?

— Ти си много умна жена — завъртя пръст под носа й той. — Задаваш куп въпроси с надеждата, че все ще отговоря на някой от тях. Господин Саймън спомена, че във Флорида ще разговаряте за всичко. Моята задача е да те кача на самолета, а не да отговарям на въпроси. — Роча отвори задната врата и отстъпи встрани. — Този човек ще те закара.

Тя видя, че зад волана седи Миднайт, и неволно се сви.

— Няма ли друг?

— Ти какво, още ли си разстроена? — изгледа я Роча. — Той играеше театър, също като теб. Това е всичко. Хайде, скачай в колата, защото трябва да побързаш. Самолетът ти излита след два часа и половина. Ще получиш билета си на гишето на „Луфтханза“.

Але се плъзна покрай него и се настани на седалката.

— Една целувчица за сбогом? — проведе се над отворения прозорец Роча.

Тя набра достатъчно кураж и му показа среден пръст.

— Това май означава не — въздъхна Роча. — Приятен път.

Колата се плъзна по тясната уличка, насочвайки се към булеварда в дъното. Миднайт направи ляв завой и натисна газта.